ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „СЪГЛЕДВАЧ НА СВЕТЛИНАТА”
СЪГЛЕДВАЧ НА СВЕТЛИНАТА
електронна книга
БИСЕР
Във същината си, дълбоко
се спуснах, пообезверен,
и там открих във мида болка,
превърнала се в бисер в мен.
И той засвети като слово,
преобрази ме в Божи храм.
Не бих научил, че е долу,
ако не бях се спуснал там.
ВЕРОЯТНОСТ
Понякога прокрадва се във мен
съмнението, че земята чака
да се препълним с грехове и тлен
и после да поеме във атака -
за да ни изтръгне в порив ням
за миг от осквернената си пазва,
но може би една молитва там
на някакъв незнаен мъж ни пази.
***
Макар че сграбчва
тежък мрак земята
и вечен ни изглежда този мрак,
оставам съгледвач на светлината,
която идва
винаги
все пак.
МОСТ
Не ставай мост - по тебе да не ходят -
народът ни твърди с горчивина.
Ала е мост по своята природа
човек към друга плът
и времена.
Той заживява някъде незнаен,
оре земята, бори се със стръв.
И пак е мост - събиращата тайна
на превъплътилата се
кръв.
***
Понякога се случва - крачиш,
превит под тежкия си кръст,
а истинските си палачи
не можеш да допреш със пръст.
Кръжи в очите ти небето.
И проумяваш чак сега
скръбта на кончето, което
пребиват цигани в снега.
ОПИТ
Оставя всичко
някъде следа,
природата сама ни дава ключа:
от птицата попивам свобода,
от котката
на бащинство
се уча.
НЕВЪЗМОЖНОСТ
В жестоката, но разумна природа
може всичко -
дори да разцъфне тояга.
Но от бездната в моите сънародници
е невъзможно
да се избяга.
ПРЕОДОЛЯВАНЕ
Гласът висок понесе се без страх…
Стихът - детенце неповито - диша.
А дяволът си мислеше: „Успях!
Отказах го,
наивника,
да пише.”
Греши лукавият. Във този бой
съюзник ми е Бог и Той ме чува.
А дяволът - не знае нищо той
и всеки път
напразно
атакува.
ЧОВЕКЪТ ДНЕС
В живота си
обрулен, беден, къс
той справедливост искаше напразно.
Сега единствено жадува мъст.
Жадува
ненаситно
само
казън.
***
Животът трябваше почти да мине,
за да прозра без сянка от петно:
властта е власт, родината - родина.
И много често те
не са едно.
Властта се сменя като пряспа зимна,
смалява се накрая до петно…
Но всичко щеше да е нетърпимо,
ако с родината
не сме едно.
РОДООТСТЪПНИЦИ
За доблест повече не ми се слуша -
скот не печели никоя война,
а няма по-убийствено бездушни
от тези времена.
Надеждата ми за добра промяна
като войник оловен се стопи.
Дори погнусата не ми остана -
да ме крепи.
ФОЛКЛОРНА
На бял кон,
с бяла невяста
и целият в бяло
накрая се върна юнакът
във родния край.
Но бързо разбра,
че е забравен изцяло
и бавно пое
към отвъдния
истински рай.
ПРИКАЗКА ОТ БЪДЕЩЕТО
Компромис и договор
няма със злото, защото
дори и в нашите приказки
свършва теглото:
ламята има много глави,
само една юнакът,
но именно той побеждава
със меча си мрака.
ЗАГАДКА
Ходете по двама -
беше им казал Христос.
И те в ръката със кръст по двама поеха.
А ние, дори и тълпа, да отправим въпрос
не смеем към тези,
които живота
ни взеха…
БЪЛГАРСКО
Звучи цветът.
Вселената го слуша,
през светове го носи - невредим.
А ние, няколко милиона души,
не можем
своя свят
да подредим.
***
Биха го в оврага заптиета,
но, увит във кожи, оцеля.
После нивичката му в дерето
град досущ като яйце
помля.
Всичко претърпя и се изправи.
Влашко го повика в зимен ден.
И от Шипка светлата му слава
озарява
българския
ген.
***
„Аз ще въздам”
Библията
Опитвам се добър да бъда -
пращи свещицата едва
в килията ми на осъден,
в изтлелите ми сетива.
Ти, власт, си все така привично
безумна в липсата на срам.
Но как се съчетава всичко
с „Аз ще въздам”?
РУСКИ ХОРА
С картофи, лук и черен хляб
те победиха във войната.
Не е народът братски слаб,
ще оцелее и във кратер.
Незримо бди духът отново,
победата подготвя пак
и мощно като руско слово
пробива падащия мрак.
ЧЕСТ
На Тотю Нерезов
Нерезов може дълго да мълчи,
но току-виж за миг, като елегия
„Вставай, страна…” -
със гняв ще зазвучи
и мъртвите ще тръгнат
подир него.
Да възмездят изгубените дни,
селата изтърбушени, горите
изсечени, сломените жени,
децата неродени
и убити.
Честта на офицера е закон -
със носталгин не се живее само.
Негодниците днес са легион,
къде народът
да намери
рамо?
И капитанът пак повежда боя.
Девизът е: „България люби!”
По подлеците чужди или свои -
до края ни и после:
- Огън,
бий!
ОФИЦЕРСКА
Имам честта да ви кажа:
непроходимата кал
също е част от пейзажа,
който
ще стане бял.
Имам честта - упорито
път си пробиваме с бой.
Гарван наблизо прелита,
плячка
очаква той.
Имам честта - боевете
тежки са, кървави, зли.
Над колко мои момчета
вече снегът
вали.
През обръча полка преведох
посред гори и блата.
За тази наша победа
имаме всички
честта.
КАПИТАН
Часовника на близките изпрати,
а после се замисли над това,
че ще живее мъртвият приятел
най-вероятно
с всички сетива
във малкия, гравиран, стар часовник,
че времето не ще го победи,
а щом врагът нападне Рус отново,
със сигурност
тя пак ще го роди.
КРАЙ ДРАВА
Лежи сега в овразите край Драва
един войник, отишъл си за нас.
Не е умрял за конюнктурна слава,
не се е жертвал
за подкупна власт.
Пръстта прие го - кървава и хладна,
очите му изпълни със покой.
Той за родината си тука падна,
тъй както всеки българин
във бой.
ПОВЕЛЯ
Кълвачът на картечницата трака.
Ех, кукувице в сънните гори,
повика ни сигналът за атака
и от снарядите
земята
ври.
Ще паднем, от фашисти обкръжени,
но пак за вас се молим в този строй:
дано, деца, останете сплотени
във този никога
несвършващ
бой.
ВИДЕНИЕ
Пазя го някъде, малко ли спомени шават
в нашата памет - хайде иди ги лови:
над Горно Луково сенките се сгъстяват,
прадядо ми Ангел
с магаре и бъчва
върви.
Къде ли отива, не знам. Той не гледа в земята.
Гледа към мен и усмихнат, подръпва мустак.
Сигурно има вселена някъде много оттатък,
щом като с него
се виждаме
в този сумрак.
Песен запява - висока, добра, любородна…
Тъй както го може бакалин, но не на души.
И как да му кажа, че селото негово родно
камък по камък от век
суховеят
руши…
ВАКАНЦИЯ В МОМКОВО
От жегата едва се диша.
Рекичка, гъски - в близък план.
Аз бодро на чардака пиша
поредния си
зрял роман.
Сюжета трескаво заплитам.
Наесен ще съм в пети клас.
Красиво щъркелът прелита
над пълния хамбар
пред нас.
Гърмят пиратите настръхнали,
врагът полита в пропастта.
…Баща ми тихичко въздъхва
за похабените
листа.
***
Няма да видя,
освен понякога в сънищата си
един тайнствен сън на баща ми
край Драва през 45-та;
притихналите сенки
на елените край Бенарес;
един скален храм,
когото оприличавам
на онзи в Петра…
Но не тъгувам -
не само загубените
завинаги неща,
но и тези,
които се събуждат
всяка пролет,
ни принадлежат.
***
И кипеше навред безпощадна война.
И земята гореше.
И пред взора му някой свали пелена:
всичко минало беше.
Всичко скъпо за него войната изтри.
А димът се кълбеше.
И се стелеше той над поля и гори.
Но 41-ва не беше.
РАЗУЗНАВАЧ
Пълзя внимателно сред кал и клони
и бавно приближавам към врага.
Далеч напред проблясват вече брони
и шлемове
с изострени
рога.
Коварен е врагът, но тази дивна
земя е наша и ще я спасим,
дори да минем с устрема на бивни
през загуби,
пожарища
и дим.
Но разпознал изсвирването късо,
извръщам взор, дъха си затаил.
Не бях предвиждал даже и в съня си
да ме нападнат
нашите
във тил.
МОТИВ
България не е родена
в масонска ложа, но защо
играем все на чужда сцена
като отронено листо,
понесено по тъмна воля
из суховея на света…
Мълча. За отговор не моли
заключената ми уста.
СЪСЕД
В памет на Иван Папазов
Коремче, очила, мустаци - всичко
побира се в словесния портрет.
От зайците си готвеше отличен
и много вкусен
специалитет.
За политика с него не говорех.
Но иначе съвсем не беше лош.
Изкарваше уредбата на двора
на тридесет и първи,
в полунощ.
Събираше се махалата цяла
на новогодишния концерт
и улицата грееше във бяло -
звъняха чашите навън
до пет.
Изгубиха се леките му стъпки.
И пак снегът подканващо вали.
Но вече не излизаме на пътя,
когато дойде Новата,
нали?
ОБЕЩАНИЕ
Със кал и пръст замерват ме децата.
Но татко ще ги стори на пюре,
когато дойде утре в интерната.
А той ще дойде.
Да ме прибере.
Той обеща, дори да е далече,
за мен да мине не едно море.
Ще имам шоколад, легло и мече,
щом дойде татко
и ме прибере.
Ще бъде къщата ни много светла
и ще живеем заедно добре.
Ще имам куп играчки - до небето.
Където татко
ще ме прибере.
***
Пиши,
ако можеш…
Вселенският рев
на детето
заглушава
вселенския
шепот.
СЪВРЕМЕННИЯТ РОБИНЗОН
Изобщо не разбирам как успя
във криволиците на битието
да стигнеш непокътната земя,
която те дочака, непревзета
от шумна и разбогатяла твар,
готова да сече и разрушава…
Ти я откри.
Но ти си вече стар.
И на кого
след теб
ще я оставиш?
СВОДКА ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ ФРОНТ
На война е като на война.
Стреля се във гръб и много често.
Обкръжен от полутишина,
талантливият е неизвестен.
И съвсем закономерен краят
на живота му ще е поне:
своите след век ще го признаят,
блатотото ни либерално - не.
***
Кръгът накрая се затваря -
разбираш кой е свой и враг,
но въпреки това покарва
съцветие на твоя праг:
делата ти разцъфват благо
от изток, запад, север, юг -
каквото си раздал, сега го
с учудване откриваш тук.
***
На сутринта
ме осени:
насън бях писал стихове.
Не помнех нищо.
Бяха те изчезнали.
Или пък не.
На някой лист небесен
ме очакват
за окончателната си
редакция.
***
на Ели Видева
Сигурно е вярно, че мълчим
не във такт и не във такт говорим.
Но е пътят ни неотделим
от представата
за пръст и корен.
И над вихрите на низостта
пак посятото ще се издига.
И дано извира от пръстта
хлорофил
във земните ни книги.
ПАК ЗА ПОЕТА
Немил-недраг
той може да се скита,
да е странен, противоречив,
но само маратонът към звездите
го поддържа
да остане
жив.
И всичко претърпял,
отдавна знае,
че някой ден ще легне в родна пръст,
но няма нищо по-прекрасно в рая
от удостоения
със кръст.
КЪМ СЪБРАТЯТА ПО ПЕРО
Внимавайте
с кориците
на своите книги.
С посвещенията.
И с останалото -
не по-малко.
Защото всичко
се сбъдва.
ОЦЕЛЯВАНЕ
Познавам я - тя книги не чете.
От филми и картини не отбира.
Това е все едно да дорасте
до Итън малчуган,
отгледан с бира.
Но знае всичко и подробно тук -
кое, какво, кога, къде и колко.
Събрала се е цяла във юмрук
като бегач
пред сетна обиколка.
Битът е всичко. Лирата не струва -
не носи тя удобство и покой.
За нея Вазов не е съществувал.
…За мене
съществува
само
Той.
МОНОЛОГ НА ЕДНА „ПОЕТЕСА”
Ще ви кажа какво сте - отрепки комунистически,
змии, слепци и… каквото се сетите там.
Едва ви търпя, едва ви издържам стоически,
във вашия смешен,
измислен
и тягостен храм.
Но вие не сте благодарни, задето красиво
на вас, архаичните мутри, ви правя пиар.
Какво сте без мен - ретроградни човечета сиви,
нахални селяци,
нехвърлили
верния зар…
Но този зар значи, - чуйте, доносници клети,
космополитен, общочовешки простор.
Сиреч такава вселена, в която поетът
може да бъде
световен
само в Ню Йорк.
И инак говори, и иначе крачи - свободно,
и може с възторг да цитира дори Атали.
А вие сте само нагледната робска природа
на трите синджира,
които
не са и били…
СТАРИЯТ ПОЕТ
Епилираните либерали
от красиво-умния бардак
го поканиха веднъж във зала
да им почете.
И тъй, по мрак
заизкачва стълбите красиви,
после схвана, че е изигран:
като партизанска директива
той
от всички тях
бе нежелан.
Стана бавно и си тръгна мълком.
Не изпита никаква вина,
че е чужд на глутницата вълча,
както бе
през всички
времена.
***
За нарциса,
за наглия бездарник
мълчанието също е плесник,
макар че лудостта у нас навярно
е със размерите
на материк.
И щеше да е силата ти злато,
ако не беше простичкият факт,
че трябва сам да заплатиш цената
с размерите
на разширен
инфаркт.
ПРИТЧА ЗА СЛАВАТА
Той славата очаква цял живот.
Накрая проумя, че тя е плява.
И тъй като не беше идиот,
полека я забрави
и отплава
към други, по-значими брегове
и остаря в разпръсване на мрака.
Умира вече. Кой ли го зове?
Сега е време
тя
да го почака.
***
Дълго ли ме нямаше - не знам,
но тъй съм сраснат с болката ти няма,
че всичко в мен желае да ти дам
най-вдъхновящата
пиктограма:
един уверен лъв, готов за бой -
преграда срещу уроки и взлом.
Той неслучайно бди и днес спокоен
върху фасадата
на моя дом.
ЕКСПОНАТ
Не всичко
във живота ни е ад,
но ще ви кажа без парадни речи:
поетът е музеен експонат,
но във музей,
непосещаван
вече.
***
Операционната маса
беше привично бяла.
Цялата мрежа от страсти
в мен се стопяваше вяло.
Зърнах високата писта
от началото ми до края.
И ясно бе: нищо нечисто
няма да влезе в рая.
ОПЕРАЦИЯ ОТ СЪРЦЕ
И помислих под екрана син:
„Бях такъв и онакъв - не крия.
Мерих всичко само с мой аршин,
гледах
от една камбанария -
моята. Не биваше така.
Този свят е тъй многоообразен,
и безкрайна - пъстрата река
на живота -
тайна
неизгазена…”
„Е, тогава - някой проговори -
имаш още път да извървиш.”
И очи повдигнах като щори
в залеза
невероятно риж.
СЛЕД ИНФАРКТА
Няма закъде да бързам
с нараненото си тяло.
Всемогъщият ни свърза
във едно единно цяло.
Ангелът хранител ти си
на съдбата ми докрая.
Мълчаливо ръкописът
на живота ни ухае.
***
Виждам ясно днешната ни драма,
ала подозирам някой път:
истинските разговори няма
на земята
да се състоят.
Как така земята управляват
шепа сатанисти? Как така
коленичат пред Ваал държавите -
камъчета
от една река?
И напразно питаш, майко клета,
кой е хвърлил този страшен зар:
жертвите да си остават жертви,
хищникът
да си остане звяр?
***
Трева съм вече, чуваш ли - трева.
Пасат ме крави. Газят ме говеда.
И дълго стискам зъби пред това
позорище,
тръбящо за победа.
Но въпреки ехидните тимтами
неистово напрягам своя слух
дали не прокопитва угарта ми
отново
конят бял
на Аспарух.
КРЕПОСТ
И накрая, до смърт уморен,
ще ви махна с ръка от завоя -
въплътен в онзи тъжен рефрен
за самотния воин
и боя.
Осъзнавам го тихо и точно:
всеки залез кърви като цвят.
И ще свърши, тъй както започна -
с разделения сноп
на Кубрат.
***
Не показвай любовта си публично.
В окото женско гложди завистта.
От ъгъла на всяка тиха улица
изневиделица
се впива тя.
Без доказателства, ала реално
от нея боледувах като млад.
И ще ти кажа: завистта е кал, но
повлича другите
във своя ад.
И затова от днес до бели власи
за всичко свято приготви покров.
Ти, дъще, не показвай любовта си
и не завиждай,
видиш ли любов.
СПОМЕН
Навън валеше дъжд. Капчукът пееше.
Гореше тихо пънът във камината.
А аз разказвах приказки и грееше
в очите на детето ми пустинята
и тайнствените градове, и белите
несъкрушими рицари - във бой,
и вихрогоните със рог на челото,
потеглили в нощта на звездопой,
принцесите, от завист омагьосани,
кибритопродавачките добри,
русалките с венците си от росен,
юнаците в хайдушките гори,
прелитащи земята ни във миг на
опасност за народа - вихър цял…
Заспа детето. И дъждът утихна.
Я гледай ти, и пънът догорял…
РАЗГОВОР С МОЯТА ЗВЕЗДА
Звездице моя, падна ти, преди
да съм изгрял в лъчите ти кристални.
Не те открих в небесните води,
ти бе потънала
в полето кално.
Разминахме се в този Млечен път.
А живото ще трябва да изтлее.
Надявам се поне след мойта смърт -
за мен, отишлия си -
да изгрееш.
***
Спал ли съм на лявата страна
сам не знам, но пак не се събудих,
но дочух - ридаеше жена
сред пожари
и картечи луди.
И се носеше камбанен звън
под звездите трепкащи и стари.
И в съня се молех - да е сън
и жената
да не е България.
РАСТЕЖ
Източва се върхар. Земята пее
във своето неземно тържество.
Но само ние, хората, немеем
пред простото
велико
естество
на раждането на дърво в полето
и на разлистването му в екстаз,
че в този пантеон на битието
се разтопява
думичката аз.
ИЗВОД
Като властна,
но изненадваща повиквателна
пролетта ме повика в тези няколко стиха:
злото изглежда гръмко и окончателно,
но накрая печели
доброто
полека и тихо.
ПРОЛЕТ НА СЕЛО
Отново мрачен ден, но не вали.
Подухва вятър. Май, а е студено.
Не чакаш никого. Не те боли.
За нищо не изпитваш
нетърпение.
Потъват дните в калната река,
усилията се превръщат в пара…
От времето на Омир е така
и тъй ще е
до времето на Звяра.
***
Кована порта. Удар глух.
Снегът вали, прелита птица.
Дори и да напрегнеш слух
ще доловиш ли,
че с копитца
като сърна ранена тя -
Съдбата, търсейки човека
на неговата честота,
му връща
избора
полека…
***
И заваляха мокри снегове.
Земята пак за кратко стана бяла.
Един приведен старец все снове
по улицата -
пусто е в квартала.
Ще мине рядко тука друг човек.
Мълчат прегърнати трева и камък.
Но котката ще ражда - този век
на котките
изглежда
ще е само.
КРЪГОВРАТ
Унило зимно село. Тишина.
И лай на кучета, и грак на врани.
Всеобща, непонятна мъртвина.
Не се клатушкат
даже и пияни.
Ще дойде лятото. За кратко пак
ще заискрят петна раззеленени.
Бездънна жега. Тежък, лепкав мрак.
Унило лятно село.
Вцепенение.
***
Ти не ме излъга, мой живот.
Сам се лъгах. Винаги. Във всичко.
Страшен е човешкият ни род -
зъл, студенокръвен,
апатичен.
Има нужда от потоп сметта.
Но и друго опитът разкрива:
че дори и след безброй лета
пак ще бъдат хората
такива.
И защо тогава всички нас
мътните порои да убият -
нас, които и в убийствен час
не желахме
с вълците
да вием?
ПАСТОРАЛ
Каквото е било, затрупах
под девет метра тишина.
И днес мълча като хралупа,
покрита с дъхави петна.
Каквото е било, ще бъде.
И няма кой да отмени
да съм до края си осъден -
сам, между каменни стени.
Отдавна вече нищо тука
не чакам. И ще замени
зазиданата ми пролука
капак със дървени стени.
Понякога край мен ще мине
я катеричка, я скорец
и ще изпише вятър зимен
със тъничкия си писец
посланието на земята,
дочуто тайно от дъжда,
че в друго тяло необятът
ще ме роди - за свобода.
***
Стихът е кръв. Кръвта - душа. Момчета,
за стиховете ми, родени в гняв,
докрая упорито се молете,
да не дава Господ да съм прав.
България и утре да я има,
децата ни да порастат добри
и тази люта демографска зима
корена ни да не умори.
Да се изправим и след тази буря…
Със друго няма да ви утеша:
Стихът е кръв. Не е литература.
А пък кръвта е винаги душа.
КРЪГОВЕТЕ НА АДА
Тези, които ни управляват,
са абсолютно безчувствени.
В душите им - уверявам ви -
е от Сахара
по-пусто.
Но ако „мене, текел, фарес”
се изпише в небесния ъгъл,
нека не плаща България
с поредните
девет
кръга…
***
Къде живях -
в каква страна - не знам.
Кой би изминал този път отново?
Изпитвам срам, изпитвам само срам
за скверно разрушените
основи.
Цял свят
без свян погубихме сами -
не осъзнаем ли греха си стаден,
Бог древния ни Дом ще зазими
и ключа
ще изхвърли
на площада.
НА ГЛАС
Във всяка държава продажници има,
но в нашата те представляват властта,
която ни трови и лете, и зиме
по законите
тайни
на подлостта.
Необяснимо е как съществуват
те вече десетки години на власт
и никой народа не иска да чува,
макар че от викане
той е
без глас.
Във тази война на властта със човека
ще се повтори предишният крах -
дано да не свърши тя с нови пет века
робство,
но без свободата
след тях.
***
От пепелта ни цвят ще се роди,
но само ако умно сме живели
и хлябът ни по сънните води
ще стигне
до ръцете огладнели.
А ако все пак не порасне стрък
след края ни, това ще означава
че само камъчета - кръг след кръг -
сме мятали
в пенливата гълчава…
***
Не ме кори, че търсих справедливост,
ти, който след незнаен брой лета
ще прочетеш това - трънлива нива
бе времето,
отровена - пръстта.
Във джунглата от плевели едва
се дишаше, съратниците - юди;
да вярваш в справедливост сред това
безумие
си беше чиста лудост…
Но все пак вярвах. Или с други думи -
тъй както мога, приближавах аз
пришествието на Духа безшумен,
припламващ
в неизгарящия храст…
КРАЯТ НА РАЗГОВОРА
Казахме си всичко.
В тишината
откънтява и редът незрим.
Но се запечатва в необята,
за да се завърне многократно.
Сбогом!
Време е да си вървим…
ФИНАЛ
„Орах морето”
Де Гол
Такъв ли ще ми е финалът:
орах морето упоен
и не снежец, а бясна хала
веднага трупаше след мен.
Високо светеше небето,
а пътят нямаше предел,
но продължавах там, където
не можеше да няма цел…
ШЕПНЕШКОМ
Все една и съща бавна зима
сред агонизираща страна,
в общество, което е сравнимо
само
с Марианска
падина.
Сън ли беше всичко, за което
съм готов живота си да дам?
Спи земята. Нямо е небето.
Всяка нощ
замръквам
все по-сам.
Вече зная, вече ясно зная
как ще свърши гибелният здрач.
…И от срам не ви спестих до края
този горък,
страшно
смешен
плач.
