МЕД ОТ КАКТУС

електронна книга

Иван Енчев

Роман

Част първа

СРЕЩУ  ВЯТЪРА

I.

СЧУПЕНИЯТ ФАР

Удоволствията сближават хората, но много по-силно и трайно ги сдружават някои произшествия…

Тази ранна априлска сутрин Пилота се вбеси на улицата пред дома си, щом намери своята ярко алена кола „Волво” с разбит ляв преден фар.

- Някой идиот е потеглил от паркинга като сомнамбул! - промърмори ядосано той и веднага провери дали работят светлините на фара и мигача. На негово място друг забързан мъж би процедил през зъби пиперлия псувня, но Пилота се сдържа някак си. Оказа се, че лампите са изправни. - Слава Богу!

Драгомир Драгунов, по-известен сред приятелите като Драго Пилота, е рано пенсиониран въздушен ас, летец на самолет-изтребител, удостоен с държавни ордени за проявен героизъм по време на военни учения. Средно висок, слабичък, но не костелив. Атлетична фигура на състезател по гимнастика. Без никакво „бирено” коремче, макар че, както доста от организираните ловци, предпочита бирата пред виното, когато има за мезе мръвка от дивеч, опечена на дъбова жарава на някой заслон в планината. Живи сини очи - винаги следят право в очите събеседника с приятелска откровеност. Посребряла късо подстригана коса и добре поддържана едва набола руса брадичка.

Отстрани трудно може да се определи календарната му възраст около четиридесет и пет години, защото той все още кипи от енергия, като някой курсант, стара служба, във Висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски” в Долна Митрополия…

Пилота никак не обичаше да закъснява за уговорени срещи. Подгони колата си нервно като на авторали и усили звука на радиото.

Той се устреми към близкото село Дъбовица, където пребиваваше от доста години в дядовата си къща, откупена от братовчедите. (Неговото родно село е по-нагоре в планината, на двайсет и пет километра от града). Тази нощ беше преспал в градския си апартамент, където преди развода му живееше със своята съпруга Евелина и малкия им син Георги.

Селцето е на десетина километра от града. От години насам то се превръща във вилна зона за хора и от по-далечни места. Все повече се разделя на две неравностойни части. Едната е селска, с по-стари къщи. А другата е с грамадни вили с лъскави прозорци и големи антени. Наричат я „богаташката махала”.

Цялото селище е разположено на полегата стръмнина, обърната в югоизточна посока, и последните му къщи опират в дъбова гора. От тук започват първите дипли на планината. Склонът пристъпва нагоре като палаво момченце, което току-що прохожда и е нетърпеливо да се изправи с вдигнато чело към недалечните хълмове и ридове.

Пилота бързаше, защото в Дъбовица го очакваше съседът му, доста по-възрастният негов братовчед Славян Драгунов, пенсиониран учител. Местните творци го наричат бай Слави. Автор е на най-обширната история на нашия град от древността до днешни дни. Има и други краеведски изследвания и кратки произведения в проза. Често използва народни поговорки и най-вече древни китайски мъдрости.

Двамата мъже отдавна се бяха сдушили приятелски, не само защото са от рода Драгунови, а защото имат сродно усещане за действителността. От предния ден се бяха уговорили да отидат за пролетни гъби в местността Малката чука. По инициатива на Пилота в сговор с учителя там преди няколко години беше засадена неголяма брезова гора, която двамата приятели наричаха „нашата горичка”.

* * *

Първата ни среща с Пилота беше във връзка с един вестникарски очерк.  Срещнахме се в шумното кафене „Bellevue” в центъра на града, което ние наричаме „Аквариума”. Летецът се ръкува с мене без никаква самонадеяност на герой. Гледаше ме съвсем ведро, както те гледа в очите добродушен мъж.

Трябваше да напиша очерк за него като военен летец, който при учебен нощен полет проявил особен героизъм, за да спаси голям промишлен комбинат. Моята журналистическа интуиция ми подсказа, че с този материал не бива да си изгърмя патроните на халос. Като човек капитан Драгунов заслужаваше много повече от това вестникарско потупване по рамото. Затова освен очерка, реших да опиша живота на Пилота по-обширно.

Оказа се, че без да се познаваме, ние с него сме далечни роднини от Драгуновия род, наричани Мечоците. Освен това се печем на един и същ бащински огън. И двамата страдаме от мъка по своите синове, които живеят далече от нас в чужбина. Знае се, че трудностите и мъката обединяват хората. До края на първия ни разговор неусетно преминахме на „ти”.

И аз като него започнах често да сънувам, че летя по небесата на младостта си, защото още при запознаването ни Пилота ме беше изненадал със словесен изстрел в упор:

- Господин Златев, вече всяка нощ сънувам небе! Сянката на небето е слънчево зайче в окото на надеждата ми за летене.

Драго Пилота е поет по душа, но хич не е изкушен да пропише стихове за прозата на своя объркан живот. Неговото око не е в перото, а в крилото! Хвърчи насам-натам със своето ярко червено волво, и тъгува, че автомобилът му не е някой сребрист самолет-изтребител, на какъвто беше летял толкова години.

Най си му отива да е летец, но не би…

Навремето, когато се налагаше намаляване на българската армия и закриваха неговото летище, го пенсионираха съвсем набързо. Капитан Драгунов вече беше надхвърлил необходимите летателни часове. Изпратиха го със служебни почести, точно когато му предстоеше да получи чин майор. А беше само на трийсет и пет години…

Неговият неистов устрем често пъти му носи глоби за превишена скорост по шосетата, защото той утолява, до колкото е възможно, своята жажда за летене само с твърде бързо кормуване. Затова винаги поддържа в безупречно техническо състояние личната си кола…

* * *

Пътят не беше натоварен и Пилота пристигна в Дъбовица като на един дъх. Скоро се насочи край една резедаво боядисаната ограда на спретната неголяма къща на два етажа. На улицата пред красивата метална порта го очакваше Славян Драгунов. Висок мъж, леко прегърбен, над седемдесетгодишен. Пригладена сребриста коса. Както обикновено, подстриган и гладко избръснат. С лек светъл костюм по мярка. Липсваха му само червената вратовръзка и бежовите обувки. Беше обут с гумени ботуши. Когато навлезеха из влажния треволяк в гората, те щяха да го предпазват от невидимите отровни паячета акари.

Пилота „закова” колата точно пред учителя. Вместо поздрав, през отворения прозорец сякаш му се скара, или се извини за закъснението си от пет минути:

- Някой каруцар ми е ударил левия фар на колата! Ама мигачът работи, няма проблем. Като се върна в града, непременно ще издиря виновника и хубавичко ще го наредя! Няма да ми избяга той!

Драгунов го успокои, шегувайки се:

- Дребна работа! Едно съвсем леко ПТП. Ето, под чистачката има бележчица!

- Остави я! Сигурно е от хамалите! Някакъв хамалин всеки ден ми предлага услугите си…

- Не, не! - рече Драгунов, щом взе хартийката. - Това е бележка, написана на ръка. Вземи я! Аз нямам очила!

Пилота грабна листчето:

- Лили Милева, телефон…  Някаква дърта кукундрела!

- О, не! Аз я познавам! Каква ти кукундрела! Доста симпатична млада жена. Това е медицинската сестра Милева от урологията! Много е старателна. Когато лежах там с бъбречна криза заради камъни в бъбрека, тя се отнасяше с мене както би се грижила за баща си…

- Хич не съм я забелязвал. Сигурно скоро се е настанила да живее в нашия или съседния блок. Хубавичко ще я насоля аз нея!

- Много е бързала. Тя ще ти се извини, както трябва. Ще видиш… - Драгунов беше в твърде добро настроение. Опитваше се да го придаде и на Пилота. - Навремето Лили беше съученичка на дъщеря ми. Даже пишеше стихотворения, но после се отказа.

- Аман от завеяни жени! - процеди злобно Пилота.

Учителят сякаш не го чу:

- Сега е леко попрецъфтяла мома, но още лови окото на мъжете! И то как! Може да се разберете и за нещо повече. - Драгунов не се шегуваше.

- Съмнявам се, щом не умее да шофира като хората… - Пилота не криеше своето озлобение.

- И двамата сте необвързани млади хора. А на тебе ти трябва ново семейство. - Драгунов изведнъж си беше наумил нещо хубаво за тяхното общо бъдеще.

- Душицата ми още живее със старото. Не мога да се отърся от Евелина не само заради сина ми Георги поради природния закон, че е негова майка.

- В природата новото се ражда от семето на старото. В любовта новото е хищник - изяжда старото до последно кокалче! - рече Драгунов със самочувствие на мъдрец.

В една история като нашата, никой не е пророк да предскаже докъде ще стигне общуването на мъж и жена, запознати чрез инцидент за някакъв си неволно счупен фар на лека кола, спряна на паркинг…

Пилота замълча като вироглав ученик, който си знае пакостите. Подкара устремно колата.

Драгунов продължи опита си да поразсее своя ядосан приятел:

- Да ти се похваля! Вчера си купих нов акумулатор за колата. Като го получавах, продавачката ми рече: „Има цели две години гаранция!” Сякаш ми намекваше, че това е много повече от предела на моя живот. Аз се подсмихнах под мустак и рекох: „Ще остаряваме заедно с акумулатора. Кой, доколкото години сколаса да стигне. Пък после ще видим какво ще правим.” Тя се ухили гузно със своите яко изрисувани миши очички. Сякаш беше кихнала право срещу лицето ми, без да постави длан пред начервените си устни…

Пилота го поглеждаше съчувствено, но мълчеше.

Скоро се озоваха извън селото. Пристигнаха в местността Малката чука. Оставиха колата на полянката в началото на „тяхната” рядка брезова горичка. Спряха се пред малката чешма и я огледаха с нескрито задоволство. И тя беше тяхно обществено творение. Бяха я изградили от извора на Студеното кладенче, когато залесяваха местността.

Пресегнаха с две шепи към чуруликащото чучурче на чешмата и сръбнаха по няколко глътки бистра балканска вода. Не се застояха много и бързешката се втурнаха да търсят диви гъби. Настроението на Пилота неусетно се промени на ловджийска струна.

Напълниха две хубави торби с едри гъби сърнели и се прибраха в къщата на Драгунов, доволни от добрата сполука. Пристъпваха бодро, сякаш им бяха поникнали криле. Приличаха на ловци с богат отстрел на диви птици. Приказваха си развеселено, като да бяха пийнали по няколко чашки греяна ракия.

Здравка Драгунова ги посрещна със сияещо лице, сякаш не ги е виждала с години. Тя беше с доста побеляла къса коса, някак наедряла в своите домашни дрешки. Пенсионирана учителка по български език и литература.

Развеселените „гъбари” седнаха в дневната, срещу голямата секционна библиотека, която заемаше цялата стена и е препълнена от най-различни книги. По-малка библиотечка имаше и във всяка друга стая, включително и в кухнята…

Без да се бави, домакинята се оттегли в кухнята и опържи гъбите с близо литър слънчогледово олио. Сервира ги на масата пред мъжете още горещи. Те излъхваха ароматна пара, по-апетитна от свински пържоли. Двамата приятели им се нахвърлиха стръвнишки, като че бяха гладували три дена.

Драгунова никога не се месеше в техните мъжки приказки. Премести се в друга стая, за да се наслади на някой филм по телевизията.

Драгунов извади от хладилника бутилка хубаво бяло вино.

- Да пием за здравето на третия ми внук Славян Драгунов, дето живее в Лондон, Англия. Днес има рожден ден.

- Да е жив и здрав!

- От мене е наследил не само името ми, а и музикалната ми дарба! Ти не знаеш, но аз навремето се изявявах и като музикалната душа на всички наши младежки компании.

- Сигурно имаш и някои спомени за твои деликатни подвизи от ония времена.

- Минало бешело…

Покрай добрия апетит на въодушевените приятели им се отвори приятна балканджийска раздумка за какво ли не.

Драгунов втренчи шеговит поглед към Пилота:

- Ти знаеш ли защо нашия род Драгунови и до днес ни наричат Мечоците?

- Не съм се замислял.

- Защото родоначалник на рода ни е един корав балканджия, на когото викали Драгун Мечока. Той е живял по времето на освобождението на България от византийска власт през 1186 година, организирано от търновските братя боляри Петър и Асен Първи - царе на Втората Българска държава.

- Значи ние сме потомци на един от стародавните български родове! - рече Пилота с патриотична откровеност.

- Така е! Има стара легенда за Драгунови от ония времена. Аз съм я записал от някои архиви в една голяма тетрадка. Ще ти я дам да я прочетеш някога, когато имаш повече свободно време.

- С удоволствие ще я прочета, бай Слави.

- Преди много години повечето потомци от рода Драгунови се кръщавали в православието в Килифаревския манастир.

- Не го знаех и това…

След поредната домакинска наздравица Драгунов запита съвсем съчувствено, а не като някоя любопитна клюкарка:

- Как е твоето момче Георги в Германия? Обажда ли се?

Пилота го погледна с натъжени очи. Сякаш заседна нещо в гърлото му:

- Абе обажда се той, ама… Скоро май ще забрави българския език.

Рече го някак небрежно. Пролича си, че не му се ще да подхващат такава приказка.

- Бъди оптимист, Драго! Кръвта на Драгунови вода не става. Момчето ще порасне, ще му уври главата. Ще се завърне в България…

Драгунов замълча неловко, мислейки за своите двама внуци в чужбина.

Пилота си призна чистосърдечно, сякаш се оправдаваше за нещо хлапашко:

- Почти всяка нощ сънувам, че летя с моя боен изтребител и Георги хем е до мене, хем го няма…

- Ето ти една китайска приказка: „Ако желанията бяха коне, просяците щяха постоянно да яздят.” Сигурно и с пенсионираните летци е така.

- При мене е много по-лошо, отколкото с летците, които живеят заедно със семействата си.

- Нашата лична съдба е като бодлива крава. Храниш я, поиш я, доиш я - пък тя ден и нощ все дебне как да те убоде с рогата си. Нито е екзотична като цъфнал кактус в ботаническа градина, нито е послушна като камила в пустиня.

- Бай Слави, извинявай, но сега не ми се приказва за моя най-голям проблем…

Драгунов побърза да зачекне друга тема.

След време се засмя извисоко:

- „Забавлявай гостите си, но не ги задържай!”

- И тази ли поговорка е китайска? Прилича ми на габровска.

- Ние, Мечоците, се разбираме от половин приказка.

- Както винаги…

Разделиха се набързо. Скоро пак щяха да се видят.

- - -

Пилота се прибра в своята смълчана къща доста изтощен, без да е вършил някаква тежка физическа работа. Беше и малко разстроен заради счупения фар. Хич не можеше да търпи колата му да не е в пълна изправност.

Следващата сутрин рано-рано хвана пътя за града. Закара колата си в автосервиза, който я обслужваше постоянно. До обед тя вече беше с подновен фар и проверена спирачна система. След автомивката за външно и вътрешно почистване, аленото волво блесна ярко като съвсем ново!

- Лъснахте го като за някой млад годеник за сватба! - пошегува се Пилота към дребничкия работник на автомивката, възхищавайки се на неговото усърдие, и бутна в ръката му обичайния бакшиш.

II.

ПЕРО ОТ БЯЛ СОКОЛ

Повечето случки, които разказвам в тази история, или сме ги преживели заедно с Пилота през всичките години на нашето общуване, или са преразказ на споделеното от моя приятел. Някои епизоди предавам и като лични преживявания, породени от другаруването ни. Ама да не си помислите, че това са си мои измишльотини, приписвани на чужд гръб?! Не! Аз не съм такъв човек. Хич не приличам на някои нашенски политици на предизборно събрание с избирателите. Нито пък съм като някакъв доктор шарлатанин, който лекува от телевизора, за да продава произведения лично от него уж целебен еликсир против всякакви болести и страдания. Три пъти сакън! Юмрук на дявола в ушите! (Както би рекъл бай Слави Драгунов).

Доста приятели на летеца вече сякаш са забравили истинското му име. Когато го срещнат, приказката им е: „Здравей, Пилоте! Как я караш?” Той понякога им отговаря шеговито: „Аз може да съм Пилот, ама не съм Пилат Понтийски.”

В някои кафеджийски разговори в „Аквариума” Пилота често обича да си прави каламбури с различни думи. Да вземем думата „прилагателно”. Той я преиначава ту на „прилЪгателно” т. е. като прилъгване, ту на „прилЕгателно, като за сходство на нещо към друго, ту като „прилЯгателно”, ако се намеква за интимно общуване с някоя жена.

В публичното общество, когато ни срещнете с Пилота, вие рядко ще забележите скромните ни особи в залисията си към цели батальони воюващи за облаги пишман политици и някои съмнителни бизнесмени. В театъра на обществения живот всичко се случва - дори и клоунът се надява на овации наравно с примабалерината.

Нашето битие-житие с Пилота е жертва на две епохи.  Това са годините преди и след падането на Берлинската стена през есента на 1989 година. Преди този световен Рубикон, палач на нашия разпален младежки ентусиазъм беше градежът на „развития социализъм”. След вдигането на Желязната завеса го замени още по-стръвнишкият градеж на сбърканата ни „демокрация” - финикийската пандемия, близначка на старата лисица капитализма.

На държавната ни арена всичко се развива като в цирков спектакъл с фокуси на дистанционно дресирани иззад завесите на чужди имперски посолства бели и черни гарвани, които кълват комари в движение…

Спонтанното ни приятелство с Пилота започна с едно празно птиче гнездо от треви, което вътре беше измазано като от майстор грънчар. Приличаше на глинена купичка за мляко, все още не изпечена във фурна. Вятърът го беше съборил от някое далечно дърво и го беше довлякъл точно пред входа на моята скромна виличка. В плетката на гнездото беше втъкано бяло птиче перце. Аз го показах на Пилота и му подхвърлих на майтап:

- Освен летец, ти си и ловец! Трябва да познаеш птицата дори само по едно единствено перо.

А той отсече като с остър ловджийски нож:

- От крило на бял сокол е! Ти не го ли подушваш как мирише на синьо небе?!

Та като наченахме едно търсене на бял сокол! И до днес ние при всеки удобен случай продължаваме да го дирим навсякъде, не само, когато ходим по горите. Ама намира ли се такава рядка птица по нашенските географски ширини?!

Споделихме нашата щурава идея с учителя Славян Драгунов. Той ни посрещна с обичайната си усмивка, която се забелязваше повече в неговите кестеняви очи, отколкото по устните му. Обясни ни с леко помахване на дясната си ръка, сякаш ни наставляваше по някоя от Десетте Божи заповеди:

- Момчета, когато тръгваш за лов за бял сокол, първом трябва хубавичко да пребродиш дълбоките дебри на своята душа. И да го видиш с очи такъв сокол, как ще го хванеш в шепи?! Белият сокол е библейска птица.

Без да се бави, той ни разказа една поучителна древна легенда.

* * *

СЛАВЯНСКА ЛЕГЕНДА ЗА СЪТВОРЕНИЕТО

В небесата над безкрайното Море летели три сокола. Първият бил отпред и избирал пътя. Вторият сокол летял зад дясното крило на водача и носел в клюна си сноп класове със зърно и гледал нагоре към Небето. Третият летял зад лявото крило на водача и стискал в клюна си буца пръст и гледал надолу към Морето. Водещият сокол бил Прародителят на всичко - бог Род. Вторият бил светлият Белобог, а третият - мрачният Чернобог.

Дълго летели трите сокола… По волята на бог Род сред Морето се издигнала висока Бяла планина и на върха й израснал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната. Така от едната й страна било Ден, а от другата - Нощ.

Соколът Белобог се стрелнал в небесата и от високото засял по цялата земя житни зърна, които започнали да растат ден и нощ. Бог Род заповядал на двамата си подчинени да дарят с душа всички живи същества по земята. После той превърнал Белобог и Чернобог във великани и им наредил да удрят с чукове големия Камък, който бил на върха на Бялата планина под грамадния Дъб.

От вълшебния чук на Белобог се разлетели живи искри, блестящи като злато. Пък от чука на Чернобог излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент нататък душите на хората, които живеели според Кривдата, били като черните гарги и пълзящите змии.

А душите на хората, които живеят според законите на Правдата, приличали на златните искри от чука на белия сокол Белобог…

* * *

Преди седмица Драго Пилота отбеляза своя пореден рожден ден съвсем неглижирано, без никаква празнична шумотевица. На обед почерпи няколко приятели, които редовно „пладнуват” в „Аквариума”.

Помещението на голямото заведение е разделено на две асиметрични половини. По средата на основната зала е разположена стена с огромен аквариум с екзотични дребни и по-едри риби. В този провинциален град не си ли минал през това място, все едно, че не съществуваш като интелигентен човек. „Аквариума” е пъпът на града! Всъщност официалната фирма на заведението е „Bellevue”. (На френски език означава „Хубава гледка.” Ако не обръщаш внимание на някои парфюмирани двукраки каракуди със златни дрънкулки и тлъсти шарани с позлатени ланци и кръстове).

Сред присъстващите мъже липсваше някогашният постоянен посетител, с когото никой не сколасваше да се наддума, Марко Драгунов, бивш директор на историческия музей, кариерист с бъдеще. Той вече търчеше по предизборна агитация. Не го задоволява да е кмет на града. Сигурно ще успее да стане депутат, защо не и министър. Има връзки навсякъде. Сколаса да смени три политически партии. Наричат го Булдозера още от ученическите игри.

От доста години насам Пилота и Булдозера не се понасят, макар че двамата са братовчеди. Шушука се, че ги разделил… Кой? Ами много просто. Както са рекли не само френските майстори на криминалета: „Cherchez la femme!” Търсете жената! Но не забравяйте и парАта!

* * *

Съдбата е нашият живот, а не душата ни…

Вечерта след приятелската почерпка, когато остана вкъщи сам-самичък, Пилота уважи рождената си дата доста тъжно. Отбеляза я едва ли не като панихида за рано отишъл си от живота негов скъп приятел.

„Някога живеех с криле на орел в небесата - сега живуркам като петел, който се пъчи пред кокошките. Само кукуригам насам-натам… Откакто напуснах авиацията, сякаш загубих вярната ориентация по средата на нощен полет” - окайваше се той.

Един през друг оживяваха в паметта му всички опити след ранното му пенсиониране да се включи най-пълноценно в цивилния живот на държавата. Първо се яви на конкурс за инструктор в Гражданската авиация. Имаше предостатъчен летателен опит, но не го одобриха. По-късно от свой приятел разбра, че този щат нарочно се държи винаги свободен, за да го използват щатните полковници за лекторски часове. Преглътна горчивия хап на подлостта. После започна работа като охрана в бингозала. Не след дълго някои мутри му предложиха съвместни далавери. Отказа им и напусна длъжността. Със съдействието на своя тъст полковник Маринков започна работа в Гражданската защита, но изкара само няколко месеца. Разкри, че цистерните на държавния резерв за нафта са пълни с вода. Разбра и други далавери с резерва на облекло и храни. Известно време работи като охрана в бизнесцентър. И там се натъкна на измами. Кандидатства за заместник-директор по техническата част в гимназията, където беше учил, отказаха му. Нямал педагогически профил. Назначиха среднист, човек на кмета по партийна линия…

Всички тия перипетии му тежаха и го обиждаха. Ала най-много страдаше от безизходицата да върне сина си Георги от чужбина. А защо не и майка му Евелина…

Душата му плачеше, а очите му бяха сухи като сред пламтяща пустиня без никакъв оазис. Само децата плачат със сълзи от наранено самолюбие. Той беше горд мъж.

Като настървени оси го връхлитаха все досадни случки.

Ето че го сполетя и споменът за онова далечно време, когато с някои други приятели празнуваха Първа пролет на хижа „Божурите”. Там беше и братовчедът му Марко Булдозера.

Заприказваха се с две приятелки, които бяха съвсем млади учителки. Булдозера пошепна на Пилота „Аз си заплювам пухкавичката Геновева, а за тебе - ухиленото миньонче.”

Стори му се, че чернооката къдрокоса Евелина го покани на танц. Тя го направи без никакви думи, само с очи. И той я приближи, заслепен от нейния сияещ призив. Прегърнаха се…

„Не беше танц, а „сладък валяк”: премаза ме за цял живот! Ева пристъпваше до мене с котешки стъпки. Аз я поглеждах в лицето изотгоре като Котаракът в чизми. Бях сигурен, че няма да ми избяга очакваният съблазнителен улов… Но! Все така става. Каквото си кроят наивните котараци, хитрите мишки все го развалят” - мислеше си Пилота с лека назидателна усмивчица в своя припламнал натъжен поглед…

След онази Първа пролет с Евелина се срещаха още няколко месеца и набързо се ожениха. Тяхното бебе вече беше нетърпеливо да ги зарадва с първото си проплакване… На сватбата им бащата на младата булка, майор Трендафил Маринков, подари на зетя си сувенирен офицерски кортик.

Сред гостите на сватбата в хижа „Божурите” се разхождаше и Марко Булдозера. Умилкваше се около всяка свободна дама. Все още не смяташе да се задомява. Продължи ергенското си бохемство. Смени няколко приятелки. Дори и след като се ожени, пак се увърта около по-съблазнителните наивни женички…

* * *

Аз се познавам добре и с двамата братовчеди, но общувам приятелски само с Пилота. Много ми е драго, че другарувам с такава колоритна личност като него. За такива българи се казва, че са „дялан камък”, който уйдисва за всеки градеж.

Понякога на шега го наричам „старче”, защото е доста по-млад от мене, но той отдавна е пенсионер, пък аз още не съм. Пилота първо ме поглежда уж сърдито с усмивка под мустак, а после ме кани да изиграем една партия шах, за да ме матира с най-самодоволната си приятелска закачка „старче, а?!” Е, и аз го побеждавам от време на време, но летецът си е цяла класа над мене. Скромната почерпка е от победения, то се подразбира от само себе си.

Всяка крушка си има опашка. Закачката ни за прозвището „старец” тръгва от една конкретна случка. Пилота бил на село, в двора на баща си. Тогава пристигнал пощенски служител и му подвикнал през оградата: „Кажи на твоя старец да дойде да си получи пенсията!” А всъщност това били изпратените последни негови заплати. Той и досега хич не прилича на пенсионер.

При нашата среща в „Аквариума” наскоро след неговото уволнение от военната авиация той ми беше споделил с нескрита тъжна нотка в гласа:

- Приятелю, много ми е криво! Дето се вика, довчера бях командирът на бойна авиоескадрила капитан Драгунов, днес съм само Драго Пилота. Слязох от самолета. Свалих униформата и пагона и заприличах на разжалван пленник… В наземния си живот се чувствам дибидюс гол и беззащитен.

А друг път на чаша кафе ми беше рекъл като на изповед:

- Сега живея като зад висок плет от бодливи акации. Дисциплинираната военна авиация със своите свръхзвукови емоции и моето щастливо задружно семейство останаха оттатък. Отсам е разгащената цивилизация с паяшките мрежи от интереси и подли домогвания. Навсякъде около мене обществената система изправя яка преграда като Великата китайска стена…

- По-важно е, че някога си скочил от бързия влак в движение! - казах му с веселяшки тон аз. Помъчих се да го ободря, защото доста се беше разкиснал по някаква лична причина, която не бързаше да сподели с мене.

Да бе! Беше на един завой, където ремонтираха линията. Освен това хлапашко приключение, два пъти принудително съм спускал ръчно аварийния колесник на моя изтребител по време на полет! И все успявах да се приземя успешно. - Пилота се посъживи от унинието.

- Добре, че по небето не са прекосявали пътя ти черни котки…

- От черни котки хич не се плаша. Гледам ги право в очите. За късмет!

- Да живеят двукраките котенца с шарени герданчета по белите гушки! - казах извисоко като подпийнал добряк на маса в мъжка компания.

- Ако не са те, кой ще поддържа на щрек мъжката ни бойна готовност. Гледаме ги най-вече с предни мисли за точен прицел.

Усещах, че Пилота подема моята закачка само привидно.

- Всеки си има своя ад и рай! - изрекох му всеизвестната приказка с най-добронамерен тон.

Той продължаваше да ме гледа безизразно. Успокоих го:

- Да не си мислиш, че при мене всичко върви, както ми се ще?!

- Я дай да се обадим на бай Слави Драгунов! Сигурно ще ни разведри с някоя китайска лакърдия - предложи Пилота, сякаш учителят щеше да повиши тъжното му настроение с магическа пръчка.

Така и сторихме.

III.

ДВУЗНАЧНИ ПОГЛЕДИ

Надвечер Пилота паркира колата си пред своя жилищен блок и, без да излиза от купето, огледа всички паркирани коли дали някоя не с чукнат заден калник. Откри това, което му трябваше, и слезе на уличното платно. Съвсем наблизо беше паркирана една шкодичка с две врати, чистичка като бяла медицинска касинка. Единият ? стоп-фар беше строшен.

Набра в телефона си номера от бележката, която беше оставена на колата му вчера сутринта. От съседния вход на блока срещу него се зададе млада стройна жена с къса светла коса с цвят на зряла кайсия. Маратонките и стегнатият оранжев панталон ? придаваха спортен вид.

Пилота я посрещна със строг поглед като някой цивилен полицай от пътния контрол:

- Вие сте ми счупили фара вчера сутринта! Къде гледахте, когато потегляхте?!

- Здрравейте, господине, много се извинявам. Ще платя за рремонта - заяви Лили Милева с миловидна усмивка.

Преди да се срещнат, Пилота беше наострен за яка кавга, пък сега изведнъж се стъписа. Нейните усмихнати сини очи го укротиха. Женската красота е мълниеносно оръжие срещу самонадеяни мъже.

- Хайде, хайде… - смънка великодушно Пилота, усещайки, че вече е вдигнал бялото знаме за компромис.

- Ама и вие имате малко вина, господине. Бяхте спррели стрранично сррещу парркинга.

Ах, тези сини очи! Те продължиха да гъделичкат мъжкото любопитство на Пилота. Това момичешко сопрано с натъртване на звука „р” взе да му допада.

- Което не е забранено, е разрешено - каза той като сочеше с показалец главата си с добродушен поглед към „провинената” жена.

- Повтарям ви, ще заплатя щетата - оправда се Лили и допълни почти закачливо: - Няма да ми вземете душицата, я!

Тя се ухили още по-кокетно. Тези живнали  очи и поизпъчени гърди му подсказваха, че в пазвата си не крие змия на кравай, а двузначна парола за примирие на интимна софра за двама.

„Ние, военните летци, макар и „приземени”, много добре усещаме кога ни се отваря парашута при някоя красива жена” - помисли си Пилота и рече съвсем благо:

- Съжалявам, че спрях точно там. Надявах се сутринта да изпреваря тръгващите от паркинга.

Красотата е по-прилепчива и от заразна болест. Той съвсем омекна като стоплен пластелин в ръцете на палаво момиче.

И Лили го хареса, но успяваше да се владее. Продължи да му приказва като на закачка:

- Вие вече сте „излекували” „окото” на колата си. Кажете ми колко струва „оперрацията”? Ще ви се издължа до стотинка.

Нейните думи му прозвучаха като приятелско извинение и покана за по-друго разрешение на проблема.

- Ще си помисля… Ще ви се обадя, за да заплатите кеш ремонта с едно кафе…

- Не знам кога ще имам свободно време. Работя на смени…

Пилота усети, че това вече си беше чисто женско кокетство, да не би да я вземе за лесна плячка.

- Ще измислим някакъв компромис. Интелигентни хора сме… Може да съчетаем полезното с приятното. - Пилота не можеше да отдели поглед от нейните очи, които го привличаха с някаква магнетична сила.

- Разбира се! - женската й усмивка беше хем сдържана, хем двусмислена.

Сестра Милева отдавна беше свикнала с всякакви мъжки намеци в урологичното отделение на болницата.

Разделиха се с миролюбиви погледи. И двамата си тръгнаха с по едно наум. Тя си търсеше съпруг, а той - забавление. От пръв поглед си допаднаха, но още не бързаха да го признаят взаимно. Не се замисляха сериозно дали да се радват или да съжаляват, че ги запозна един лек инцидент с автомобилен фар.

Лили знаеше народното поверие, че счупването на стъклен предмет е на добро. Затова тя започна да се надява, че фарът на колата на Пилота ще се окаже стъклен, а не пластмасов. И най-наивно си рече на ум: „Дано счупването на фар да предвещава нещо светло!”

* * *

Докато беше доста по-млада, Лили Милева харесваше само един мъж - нейният съученик Йордан. Но той беше твърде несериозен в поведението си към нея. А тя все намираше различни кусури на всички други възможни кандидати за женитба. Пък времето летеше. Годините се натрупваха като бели снежинки върху стари преспи…

Сега през нощ сънува какви ли не деликатни сънища с красиви мъже…

Вече всяка заран, разсъждавайки трезво за своето самотно бъдеще, Лили започна да се бои от ония далечни години, когато сутрин ставите ? ще пукат като мехурчета в плитък гьол. И с една горчива шеговита усмивка си представяше голямо блато край близкия язовир, където се надкрякват жабок до жабока. Все някогашни възможни принцове, мислено пренебрегнати от нея, които не е посмяла да целуне по някаква незначителна причина.

Много беше придирчива към мъжете за евентуален брак. Пресяваше пшеницата със сито, ситно като за просо. И ето я сега: трийсет и четиригодишна стара мома! Чувстваше се самотна като в страшна приказка. Сякаш броди като ослепяла из някаква мъгла. Сам-сама! Без съпруг. Без деца. Без ясно бъдеще…

И ето че на хоризонта на нейното моминско очакване се появи Драго Пилота. Как не беше се сетила до сега?! Вече се надяваше съседът да я забележи по-иначе, а не само да я поздравява с бегла усмивчица, когато случайно се срещнат. Зажадня летецът да я покани на среща, макар и само за по едно кафе. Но хем го харесваше външно, хем се боеше от себе си.

Лили се опасяваше, че като се срещнат с Пилота, той ще я разочарова с нетърпението си. Сигурно ще побърза да я прикотка в леглото си още от първата среща. А тя тъкмо от това се безпокоеше. Не обичаше прибързаните работи, макар че беше много самотна и страдаше от своята прецизност. Живееше като питомна гугутка в кафеза на собствената си праволинейност.

Отдавна съзнаваше, че тъкмо нейната взискателност я отдалечава от мъжете. Вече беше разбрала, че не бива да показва открито своята прекалена самостоятелност. Традицията гласи, че при всяка перспективна връзка водещ трябва да е мъжът. А тя точно това не харесваше. Знаеше го много добре, но не можеше да превъзмогне себе си. Затова сега се заканваше да даде възможност на Пилота сам да пилотира тяхната връзка. Уви! Засега той като че ли беше сляп за нейното женско желание. Тя имаше усещането, че я харесва, но нещо го възпира да направи първата крачка…

Трябваше да се опита да превъзмогне себе си и сама да му се разкрие…

Упоритият природно настроени будилник на майчинството вече не само пулсираше в сърцето на Лили. Той кънтеше в нейната душа по-силно от камбаната на градския часовник, който час по час огласяше денонощното й женско безсилие.

Тя се закани, когато се срещнат с Пилота, за да уредят сметката за счупения фар, да ампутира своето самолюбие. Трябваше да създаде някой невинен повод, за да разкрие своите чувства пред летеца, без да изглежда в неговите очи като натрапване. Знаеше, че мъжете са много суетни, когато им отнемеш самочувствието на мъжката самоувереност, че именно те са инициатори на общуването с жените.

Съдбата сама  ? беше поднесла на тепсия щастливия шанс да се сближи с един красив мъж на подходяща възраст. За него съседките отдавна шушукат, че е изгодна партия за някоя млада жена като нея. И Лили зачака с нетърпение предстоящата им среща.

А Пилота дали подозираше нейните размисли?

* * *

И сега какво?

Как какво?! Аз ще продължа да разказвам за взаимоотношенията между Пилота, Лили, бай Слави, полковник Маринков и неколцина други личности, с които те общуват най-често. Не крия, че имам по-особено предпочитание към техните душевни преживявания, особено интимните. (Нали те са солта и пипера на всяка литературна вкусотия - както пикантния сос на българската яхния). Знае се, че едно художествено произведение може и да не срещне очаквания публичен отклик, даже и да бъде разкритикувано, но за автора му творческият процес е повече от лекарство против махмурлук.

Ама не бързайте да питате кой ще чете написаното и кой за изтрезняване ще пие кисел сок от кактуса опунция, наречен „бодлива круша”. На лъскавия екран на обществения телевизор се пъчи само данданията на живота, приличаща на разперен паун в някой зоопарк. В творческия процес най-важното остава зад кадър. Всяка литературна творба е една отворена врата насред поето на живота, през която читателят влиза и излиза от оная страна, откъдето му е най-удобно.

Когато слушаме виртуозното изпълнение на някой знаменит цигулар, ние не мислим за скритата „душица” под капака на неговата вълшебна цигулка. Славеят веднъж пее върху сухо клонче на стара бреза, друг път - в храстите на ароматен цъфнал люляк. Той не пита кой ще го слуша - светица или лисица. Само душата му си знае за какво пее. И не се озърта за ястреби.

Ключ на тайния код за сътворяване на всяка творба е личното удоволствие на автора да овладее страстта на живота. Останалото е късмет.

Човек, ако не тръгне с вяра и надежда за някъде, няма да стигне доникъде. В художествения текст най-важното не са само думите, а действията и морала на героите, изразени чрез душата на автора.

Затова, казвам си: смело напред!

IV.

СЕМЕЙНА ИЗНЕНАДА

Това се случи една година след като Драго Пилота напусна авиацията.

…Сам си беше направил автопроизшествие. Хич не се усети как изхвърча в канавката на един тесен ляв завой по балканското шосе. Добре че пътуваше самичък. Колата му не пострада много, но той беше доста натъртен. Отърва се само с пукната кост на левия крак.

В болницата го пооправиха и замина на един планински санаториум за физиотерапия. Трябваше да престои там двайсет дни. Тъй като кракът му заякна по-рано, сърцето му се стегна и той си тръгна по-рано от определената дата.

Не се обади на жена си. Искаше да изненада Евелина по случай годишнина от сватбата им. Купи й за подарък златен медальон: сърчице с нежна филигранна верижка. Не счете за необходимо да търси букет цветя отнякъде по пътя.

Пристигна пред жилищния блок, където живее семейството, преди обед.

Доста много се изненада като съзря пред своя вход тъмно черния джип „BMW” на Марко Булдозера с четири осмици в номера. Нещо го жегна, но се надяваше беглото му подозрение да се окаже нелепо…

Пристъпи към апартамента си с радостна възбуда. Очакваше по това време Евелина отдавна да е заминала за работа. Посегна да отключи вратата, ала в бравата усети ключ!

Позвъни веднъж. Повтори. Потрети още по-продължително.

След доста закъснение, чу дрезгавото запитване на Евелина:

- Кой е?

Пилота се пошегува с преправен басов глас:

- Проверка на водомера!

- Какъв ти водомер в единайсет часа преди обед?! - промърмори сърдито Евелина. - Момент да се облека…

Тя отвори вратата и мигом я затръшна. Пак я отвори. Беше със своя червен прозрачен пеньоар:

- Драго… Ама ти ли си този щур водомерчик? Не те очаквах толкоз рано. Сутринта заведох Гошко на детската градина…Полегнах за малко пред телевизора… Задрямала съм неусетно…

Пилота влезе в антрето. Първото необичайно нещо, което съзря, бяха чужди черни мъжки обувки с подострени върхове. Каза си наум: „Без срам е нахлузил моите домашни пантофи, мръсникът! Нахлузва като на чуждо. Остава и да ми лепне някоя зараза, като бакшиш за интимната услуга.”

Извади ключа на Евелина от бравата и го подхвърли небрежно върху шкафчето за обувки. Стрелна своя ключ в ключалката с добре трениран жест. Отдавна обичаше да се шегува за този свой навик: „Да се знае кой държи ключа на апартамента!” (Беше му осигурен от военния жилищен фонд).

Евелина го гледаше стъписано. Нейните мургави очи трепкаха уплашено, сякаш виждаха пред себе си дълбок уличен изкоп, който тя не може да прескочи, без да цопне в калната локва. Позагърна пеньоара си, все едно се криеше от досаден вятър, защото беше без сутиен.

- Не те очаквах… днес… да си дойдеш…

- Не си ли спомняш какъв ден е днес?

- Вторник като вторник…

- Годишнина от сватбата ни! Затова си идвам по-рано. Заминаваме да го отпразнуваме на хижа „Божурите”, където беше сватбата ни.

- И защо сме я направили… точно там?

- Нали там се запознахме. Ти ме покани на един валс на оная Първа пролет. И от танца тъй ни се зави свят, че по-после ти сбърка твоята стая с моята!

- Как ги помниш онези работи? Главата ти е като кошче за боклук… Ела да те целуна. Какъвто си брадясал… Сигурно бодеш като таралеж…

Пилота я гледаше ухилен, но в душата му пламтеше гняв. Вместо да започне скандал, внезапно реши да си поиграе малко на театър:

- Кой се излежава по това време преди обяд. Защо не си на работа?

- Ами… имах да ползвам един ден платен отпуск… Реших да се поизлежа…

- Искаш ли да си полегнем заедно? - Пилота изрече това без никакъв порив.

- А, нее, не! Вече съвсем се разсъних, щом те видях. Ти сигурно си изморен от пътуването. Нека да поседнем в кухнята. Приготвила съм една хубава тортичка. Има и изстудено питие в хладилника…

- Тъй съм зажаднял за тебе, че… нали ме разбираш! Както съм нажежен, и ти ще започнеш да цвърчиш отгоре до долу!

Прегърна я бързешком. Евелина се дръпна:

- Хайде почини си малко от пътуването. Ще си полегнем, но първо ела да похапнем нещо сладичко.

Тя го хвана за ръката и го въведе в кухнята, затваряйки след себе си вратата.

Той седна пред кухненската маса на обичайното си място, а Евелина започна да сервира чинийки за тортата.

„Точно днес хич не ми се щеше да се ядосвам! -  мислеше си с лукава усмивчица Пилота. - Сигурно и аз дип не съм цвете за мирисане, но Булдозера прекалява с нахалството си.”

В мисълта му все се пречкаше Марко Драгунов: дребничкият шишкав мъж с едри зелени очи, които изпъкваха на мургавото му лице. Остър нос като клюн на гарван, рядка рехава брада и тъмна коса, подстригана високо. Приказва с пресипнал глас, гледайки встрани от очите на събеседника си, сякаш се бои от чуждия поглед, да не прозре неговите комплекси за недооценяване от другите.

Както си похапваше от парчето торта, Пилота поведе приказка за празни работи. Нарочно засилваше конфузната ситуация. Току изплю камъчето, което отдавна глождеше езика му:

- Пред входа видях черния джип БМВ на Булдозера. Да не би на частно тук да учи някой кандидат-студент или ученик?.. Не съм чувал да дава уроци по история и археология в работно време.

- Хич не съм забелязала никакво БМВ. Кой ти гледа по чуждите коли. Аз си харесвам само твоята кола.

- Какъвто е галантен любовник Булдозера, може да е дошъл тук да се гушка с някоя скучаеща офицерска булка…

- Негова си работа…

Евелина го прекъсна с любовен жест. Набързо го прегърна. Целуна го, захлупвайки ушите му с горещи длани.

Той се отдели от нейната разтреперана прегръдка.

Тя се овладя. Запита на скороговорка:

- Е, разказвай как прекара там, в санаториума? Имаше ли красиви медицински сестри да те боцкат тук и там?

- Добре съм. Понаместиха ми крака. Можем да търчим с тебе като козлета по баирите край хижа „Божурите”! - Пилота я гледаше извисоко. И току добави хладно: - Ама друг път…

- Гладен ли си? Да извадя нещо от хладилника? - Евелина се чудеше къде да дене ръцете си.

- Още не е станало пладне - каза Пилота с толкова безизразен тон, че тя съвсем се обърка какво да прави.

Ръцете ? сами пресегнаха за ножа и разрязаха набързо още по едно парче от тортата, която беше на кухненската маса.

- Хапни си още за добре дошъл! - рече доста угоднически тя с гузна усмивка.

Външната врата се хлопна. Евелина побърза да уточни сепнато:

- Съседите нещо чукат. Пак ремонтират. Аман с тия техните ремонти по никое време. В тези панелки и да кихнеш, пак се чува!

Пилота се изправи до прозореца, но Евелина го повика навътре в стаята.

- Хайде да си полегнем. Стига си се бавил на прозореца като някоя клюкарка. Вече нямам търпение да ме гушнеш.

Той остана да стърчи до прозореца. Видя как Булдозера влезе в своя грамаден лъскав джип и потегли с „мръсна газ”. Колата литна напред - по-черна от граблива гарга.

Евелина започна да се съвзема от първоначалния шок:

- Драго, защо се бавиш още? Хайде по-бързичко да си полегнем!

- Защо пък не?! - съгласи се Пилота, за да разбере докъде ще стигне нейното безсрамие.

Евелина бързешката съблече пеньоара си. Отдолу нямаше никаква друга дрешка. Приближи се до него. Започна да разкопчава копчетата на ризата му, мърморейки сластни думички.

Пилота почувства досада от нейните нежности. Стоеше като препарирана мумия. Изведнъж спря да се чуди какво да предприеме и отблъсна Евелина от себе си тъй силно, че тя залитна. Срина се на пода с подкосени крака.

Попита я съвсем тихичко, почти с прелъстителен шепот:

- Булдозера защо се измазули от тука като някой плъх? Едва не ми отмъкна пантофите!

Евелина не се сепна. Тя очакваше този коварен въпрос. Не се изправи. Остана седнала на пода.

- Превеждам му от немски език един много важен документ. Ще изпращат в Германия някакви стари музейни експонати.

- И за благодарност той те покани в моята спалня… Като мил братовчед от големия Драгунов род.

- Марко донесе едно хубаво уиски. Не беше учтиво да му откажа на човека. Щях да го обидя.

- Аха, ти си най-учтивата самарянка! Самата Майка Тереза!

Пилота приказваше привидно спокойно и се наслаждаваше на своята сдържаност. Беше го обзело някакво странно опиянение да си поиграе с Евелина, както котка с малко мишле, извадено с нокти от миши капан.

Евелина се изправи и седна на дивана. Повиши глас с разперени ръце.

- Жена му е една капризна късогледа истеричка. За нищо не го разбира…

- Ахаа! Жена му капризна, пък той - същински светец!

- Их, и ти пък!.. Пийнахме по чашка… Унесохме се. От дума на дума, от лаф на лаф… Преводът е много труден. Беше ме омаломощил и…

- Превод като превод. Да не би да е някой пехливанин, че да те омаломощи!

- Ама Марко нищо не постигна с нахалството си.

- Горкият Марко…

- А ти не бъди такъв неблагодарник! Нали Марко Драгунов пръв в този град ти подаде ръка, когато те пенсионираха от авиацията. С неговите връзки помогна да те назначат на работа на някакъв измислен щат…

- Голям благодетел, няма що!

- Нали ти е братовчед! Помогна ти в такъв труден момент без никакви условия.

- Вече разбрах доколко са били никакви. А аз, глупакът, повярвах на езуитската му „добрина”.

- Много съжалявам за днес… Хич не биваше да се хващам на въдицата на Марко, че само ще си поприказваме за туй-онуй…

- А, няма лошо! Продължавайте с Булдозера да си шушукате в спалнята ми на немски език! Той може да предпочита и на френски, и на арабски! Аз си тръгвам по живо, по здраво. Напускам те.

- Драгомире, седни тука да се разберем като цивилизовани хора.

- Аз не съм цивилизован. Аз съм един див офицер на честта!

Пилота не седна до Евелина. Тръгна мълчаливо към библиотеката, където държеше заключената касичка с личното си оръжие. Отвори вратата на шкафа бавно. Отключи касичката. Пресегна вътре. Извади пистолета си. После - и пълнителя с патроните.

Нарочно опипваше оръжието бавно, за да заблуди и сплаши Евелина, че се готви за нещо съдбовно.

Тя се вцепени от страх:

- Драгомире, недей! Моля те, Драгомире!.. Ти не си такъв човек…

Евелина го гледаше с отчаян поглед. Очакваше всеки миг да я гръмне. Сякаш виждаше на крачка от себе си току-що излязъл от затвора настръхнал разбойник. Нейните изцъклени черни очи бяха ужасени!

„Помощ! Помощ!”

Втрещената Евелина си мислеше, че крещи от ужас, пък из широко зиналата й уста не излизаше никакъв глас. Чуваше се само едно хъркане като предсмъртни хрипове, сякаш някой я душеше с корави ръце.

Пилота я следеше мълчаливо. Вътрешно ликуваше на нейното паническо унижение. Той все тъй бавно закачи на колана си кобура с пистолета. С треперещи от вълнение ръце посъбра в неголяма багажна чанта някои свои най-необходими вещи и дрехи.

Кимна към Евелина с поклон за довиждане:

- Finita la commedia!

Изрече го тихо с горчива насмешка, поглеждайки тъжно към нея, и тръгна бавно с чантата в ръка. Един внезапен остър спазъм сряза лекувания му ляв крак. Сърцето му се сгърчи от болка. Той направи няколко тромави крачки към вратата, накуцвайки - сякаш току-що се беше изправил от земята след злополучен скок с повреден парашут. Краката му пристъпваха напред, а душата му с четири очи гледаше назад към Евелина и я очакваше да го спре. Но тя беше онемяла от изненада.

Пилота притвори леко външната врата, без да я затваря плътно. Все още се надяваше Евелина да го настигне. Той не я наказваше за изневярата й, а я напускаше, за да натрие носа на Марко Булдозера, че е развалил семейството на своя братовчед…

Когато бавните крачки на Пилота спряха до колата, един шарен котарак с вирната опашка се заумилква около краката му. Той го подметна настрани и влезе в купето. Отпусна се на седалката уморено. Приличаше на отчаян маратонец, понесъл най-лошата вест през живота си. Чудеше се коя посока да хване. Сякаш целият свят се беше срутил върху него като при катастрофален земен трус.

Включи стартера на двигателя и все още не беше наясно накъде да поеме. Потегли бавно, както никога, едва ли не като на демонстрационен автопарад…

И така Пилота катапултира от седмото небе на любовта. Само шест години, откакто с Евелина си бяха разменили брачните халки с пищно празненство на балканската хижа. И когато вече имаха петгодишно момче - русоглавия Георги.

След време се озова пред входа на хижа „Божурите”. Сградата беше заключена и изоставена. Пилота си помисли с горчивина: „И тази  хижа е закъсала като мене. Животът ни е само едно кьоше от небе. Нещо като България в кьошето на Европа.”

В тревясалия двор на занемарената сграда направи с колата си голям завой. Стори го като траурна обиколка с покойник в някоя глуха махала. Потегли натъжен към близкия град, за да се настани в хотел…

- - -

При бракоразводното дело адвокатът на Евелина изтъкна, че при раздялата им Драгомир Драгунов е заплашил съпругата си с пистолет. Бил като обезумял. Едва не я застрелял. Тя извикала на помощ съседите. Трудно го вразумили. Ако не се били притекли на помощ, голяма беля щял да стори…

На въпроса на съдията дали потвърждава думите на адвоката, Евелина отговори съвсем смутено и засрамено:

- Аз нищо не си спомням от онзи ден… Бях шокирана, че Драгомир ме напуска. Чувствах се унизена…

Съдията остави пледоарията на адвоката без последствие.

Пилота изтъкна, че напуска съпругата си заради несходство на характерите. Не спомена нищо за изневярата на Евелина. Погрижи се тя да запази добро име сред обществото. Не беше престанал да я обича, въпреки нейното наивно прегрешение. Надяваше се, че е била изкушена. Знаеше го какъв мазен подлец е Марко Булдозера. Мълком обвиняваше само братовчеда си.

С Евелина се разведоха по взаимно съгласие. Родителските права за попечителството на малкия Георги бяха присъдени на майката, както обикновено се случва при повечето семейни разводи.

V.

КРИЛАТИЯТ ТРУБАДУР

Беше доста отдавна. Студеният зимен ден беше осъмнал ведро. Навалелият ситен сняг през тази дълга нощ беше замръзнал, за разлика от вчерашния, когато зимното небе се беше разсипало по земята като голяма тава с бели пуканки.

Пилота беше станал от сън рано, както в доброто старо време, когато беше военен летец и живееше заедно с Евелина и момченцето им Гошко. Той още от малък не обичаше сутрин да се излежава в леглото. Така правеше както в делник, тъй и в неработен ден. И тази неделя, след като закуси набързо, излезе да се поразходи из квартала - хем като за утринна гимнастика, хем за убиване на своята досадна самотност.

На снишения южен хоризонт слънцето се беше усмихнало весело, по детински! Ако не беше този студ и резливият северен ветрец, да ти е драго да се затичаш като ранобудно хлапе и да се търкулнеш по гръб на снега с разперени като за полет ръце! Някога по тия места често пъти с палавия Гошко си правеха не само отпечатъци, а и снежен човек. За очи му слагаха копчета от военен шинел, а за нос - един голям морков, който стърчеше като клюн на изправен щъркел.

Противно на обичайната си бърза походка с леко приведена снага, този път Пилота се разхождаше бавно из кварталната градинка. Радваше се на неотъпканите бели „полянки”, които бяха „бродирани” от стъпки на гълъби и улични кучета. Нарочно стъпваше само по недокоснатия сняг. А той хруска, ли хруска! Пилота сякаш чуваше как малкият Гошко сладичко хрупка с белите си зъбки голяма препечена порязаница, намазана с краве масло и ароматен пчелен мед! Съвсем по друг начин хрущеше тъничкият лед по заснежените плитки локвички. Наподобяваше трошене на тънко стъкло и сякаш скимтеше от болка за похабената си кристална красота.

Южният хоризонт продължаваше да сияе със закачлива подкупваща усмивчица. Пилота по много стар навик неусетно се насочи към притихналата сграда на близката детска градина. Крачеше бавно, за да се наслаждава на чистия сняг. Позагледа се към един бор, който стърчеше високомерно над близките дървета. По заскрежените му клони с натаралежени листа тук-там тъмнееха шишарки, като сгушени врабчета. Наблизо една бяла бреза протягаше към бора премръзнали голи вейки, сякаш с молба за топъл заслон. „И дърветата може би жадуват за любов” - рече си Пилота шепнешком, сякаш съчувстваше на самотната бреза.

Той неволно се заслуша към гъстия зелен клонак на ниските хвойни, нашарени с бели купчинки сняг. Не за славей, разбира се. Там с необичайно омекотен глас пееше някаква птица. „Сигурно е мъжка сврака. Припява като срамежлив тенор на първа любовна среща. Нещо като влюбен трубадур” - помисли си закачливо Пилота.

След малко си рече на ум: „Защо сме свикнали да обвиняваме свраките, че бърборят досадно за щяло и нещяло? Защо им се приписват все нелицеприятни човешки слабости? Научната истина е съвсем друга. Твърди се, че свраката е много умна птица и едно от най-интелигентните животни изобщо. Има почти сходен мозък с шимпанзето, орангутана и човека. Може да разпознае някого не само по гласа, а и по лицето…”

Пилота беше сигурен, че птицата сред гъстия шарен клонак наистина пееше като влюбен трубадур. Някой самотен мъжкар си търсеше женска сподвижничка. С нея, както са отредили биологичните природни закони, ще живеят заедно през целия следващ летен сезон. (Когато една женска сврака хареса песента на мъжкаря, това е много по-честно от граждански брак и вековен закон пред бога на птиците). Щом се съберат, двете птици заедно ще си изградят на най-недостъпно място по клоните на високо дърво добре защитено гнездо (като трънлив замък!) и ще отгледат в него няколко пилета от яйце до полет. И ще ги бранят на живот и смърт, чак докато те пораснат и отлетят за самостоятелен живот. Три седмици, когато женската мъти яйцата си, мъжкарят ще я храни.

„Каква всеотдайност! Ако една любов не измъти пиле - пиши я запъртък! Какво ли не се постига само с някоя откровена песен!” - продължаваше да си мисли с възхищение Пилота.

След пет-шест минути влюбеният трубадур „се излюпи” из шарения клонак и се рейна с плавен полет чак на самия връх на най-високата сребриста ела, полегатите клони на която бяха наредени като за конкурсна фотографска снимка. И певецът отново започна своята спонтанна любовна сюита. От време на време размахваше ритмично опашка. (Пилота го оприличи на диригент с черен фрак и бяла жилетка, който от високото сам си дирижира своя солов концерт на зимно матине).

Клоните на сребристата ела заблестяха много по-красиво - като празнични гирлянди, обкичени с бели пуканки и трепкащи звездици!

Пилота се възхищаваше отдалече на красивата гледка и се радваше на чуждото щастие през зимния ден. Стана му още по-слънчево, кажи го пролетно - сякаш виждаше в далечината първа лястовица! Идеше му да захвърли настрана зимната си шапка, да съблече дебелото си яке и да остане само по бяла риза, както за пролетна разходка. Възпираше го сутрешният студ и сприхавият „сибирец”, който свирукаше досаден рефрен по най-тънката струна на своята невидима цигулка.

Не след дълго щастливият крилат трубадур литна в далечината на юг и потъна в заревото на слънчевия диск, засиял като пламък из огнището на своето съкровено вдъхновение.

„Влюбеният лети с четири криле към пролетта!” - прошепна си Пилота и се озърна настрани, да не би да го е чул някой, че посред зима си приказва сам като слънчасал човек.

Изведнъж го осени едно шеговито хрумване. „Защо се казва на малките дечица, че щъркелите носят бебетата?” - запита се той.

Много по-уместно е да се каже на доверчивите малчугани, че тъкмо нашенските свраки изпълняват приказната роля да носят бебетата през комина. Те винаги са край нас и обичат България през цялата година. Не се плашат нито от студ и сняг, нито от глад и болести. (Освен това, имат техническа заслуга за развитието на хеликоптерната авиация).

Пилота продължаваше закачката си с иронична усмивка, сякаш разговаряше с някого, който не бързаше да го прекъсне:

„Как не съм се сетил навремето да ги кажа тия неща на моя Гошко?! Детето дали щеше да ме разбере, че съм прав, или щеше да ми рече, че му приказвам измишльотини?”

Защо в обществото се премълчава - продължи странните си размисли Пилота, - че щъркелите още по средата на лятото, преди да са помирисали студения вятър, се стрелват към далечна чужбина? И хукват подир далекобойните си клюнове. Напускат и красотите на цяла България, и собствените си гнезда по дървета и комини. А музикалното ухажване на мъжкарите през размножителния период прилича на тропкане на две палки за барабан по гола дъска.

Къде-къде по-разнообразен, мелодичен и красив е песенно-танцовият ритуал на мъжките свраки при любовното им ухажване. Със своята скромна черно-бяла осанка тъкмо те са истинските предвестници на пролетното събуждане на природата.

Сляп и глух ще си сред студения снежен ден, ако не се зарадваш на волната сюита на някой крилат трубадур! Една незаслужено пренебрегвана, дори оклеветена от хората птица, не прави пролет, но тя с красивия си летеж и с любовните си трепети стопля душата ти с пролетни надежди посред зимата. Прави го много преди да ни покажат „бадемовата” пролет разглезените в очите на общественото мнение щъркели и лястовици. Все едно петел да ни буди с песента си, когато вече е изгряло слънцето…

Пилота така се беше вглъбил, загледан в далечината, накъдето отлетя скромният зимен певец, че стърчеше на мястото си сред снега като замръзнал. Сепна го едно звънко детско гласче от прозореца на близкия жилищен блок:

- Мамо, мамо, виж! Навън някои деца вече са направили снежен човек! Облекли му истински дрехи! Той издишва топла пара съвсем като жив!

Това неочаквано гласче тъй зарадва Пилота, че едва не му помахна с ръка за съучастнически поздрав.

Той нарочно не помръдваше, за да уважи тази наивна закачка на малкия палавник. Момченцето сигурно нетърпеливо бързаше да убеди своята майка, че вече непременно трябва да излезе да си поиграе на снега…

Пилота остана така неподвижен още няколко минути, сякаш беше дочул някогашното гласче на Гошко, когато сутрин го водеше в близката детска градина.

VI.

КЪЩА С КАФЕЗИ

Някои мъже с ловджийски мераци като Драго Пилота си мислеха, че медицинската сестра Милева е стройна „сърничка” за отстрел, която тропка-насам с красивите си крачка. Те се заблуждаваха. Тя беше „гърмян заек” и знаеше как да се предпазва от ловните набези на похотливите мъже…

Преди доста години, докато бяха ученици с едно момче, всички ги наричаха Русото Лили и Черния Данчо. Раснаха-пораснаха. Харесваха се. И както си му е редно с такива приятелски отношения, те се влюбиха един в друг. Станаха студенти. Той - в икономически институт. Тя - в медицински. Дипломираха се. Хората започнаха да ги наричат сестра Милева и счетоводителя Йорданов…

Двамата влюбени прекараха няколко незабравими лета за по десетина дни на къмпинг „Градина” край Созопол. И така годините започнаха да се застъпват една подир друга, както приливите и отливите на морския бряг. Любовта им неусетно се поразсъхна като стара лодка без грижата на добър кормчия, но те съумяваха да я държат на повърхността на вълните на младежката страст.

Йордан все успяваше да осигури някоя квартира за техните любовни срещи. И ето, че една вечер, след като облече дрехите си, без никакви уговорки й заяви:

- Лил, заплатата хич не ми стига. Утре заминавам на работа в Холандия.  Само за година-две, докато посъбера пари, за да се оженим.

Морето край северната държава не се оказа до колене. Йордан беше с доста „редки пръсти”, макар че имаше магистърска диплома за завършено висше образование като финансист. Неговото събиране на достатъчно пари се проточи като Великденски пости, както казват старите хора.

На Лили й омръзна да чака цели три години, както в добрите народни приказки. Опита се да му тропне с крак по телефона:

- Мили Данчо, или се връщай и пускай котва при мене, или повече не ме търси!

Рече го, но не отсече. Продължи да вярва на сладките му приказки и да се чипка в плитките вълни на наивната надежда. Далече от дълбокото море на голата истина, че Йордан само се забавлява с нейната доверчивост.

Беше жена с акъла си, пък се заблуждаваше. Не се доверяваше на приказката на по-възрастните си приятелки, че деветата вълна на чувствата минава и заминава.  Подир нея на брега на младостта остават само спомените - омърлушени миди, овъргаляни в пясък, и мъхести водорасли.

След години Йордан се завърна от чужбина. Купи си добра къща в един по-голям далечен град. Често се срещаха се Лили, но той се оправдаваше, че има много важни причини, които го възпират да създаде семейство.

Лили не се оплакваше на никого. Сама си знаеше, че все още обича Йордан и се надяваше на някое чудо, та най-сетне да се задомят. Никак не й беше ясно как ще стане при постоянното му шикалкавене с неговата най-любвеобилна усмивка на земята. Тя още от дете си беше така доверчива. Обичаше да хвърчи из облаците като пролетна лястовица.

Привидно духовната им връзка се виеше свободно като лозница по клонака на стара фиданка. За всяка Коледа, за всяка Нова година се поздравяваха взаимно по телефона. На Йордановден Лили никога не забравяше да му пожелае всичко най-щастливо. На празника Цветница Йордан винаги още рано сутринта се обаждаше „За много години!” и непременно пускаше по телефона запис на песента „Лиляно, моме, Лиляно”. Лили се смееше високо, сякаш бяха заедно. Накрая на песента ръкопляскаше и подскачаше от радост. Приличаше на невръстно момиченце, което току-що е получило като най-желан подарък шарено великденско яйце, с което ще се хвали пред всички други дечица в квартала.

По-миналата година, една сутрин в края на пролетта, Йордан я покани на гости:

- Лил, чакам те да дойдеш да си набереш зрели череши от черешата в двора на моята къща.

Лили се зарадва на поканата. Рече на закачка:

- Аз хич не обичам да правя компоти и сиропи…

- Черешите вече започват да гният - уточни той без да усети иронията на нейните думи.

Лили засия от щастие като абитуриентка, току-що получила свидетелство за зрелост. Помисли си, че Йордан най-сетне ще й направи предложение за женитба. Изкъпа се. Облече си най-новите дрешки (от долу до горе!). Смени си обеците и пръстена с по-нови. И се втурна през глава към далечния град. Не даде мира на своята спретната количка, чак докато не пристигна там.

Йордан я посрещна на улицата пред добре поддържаната си къща с гараж. Беше по бяла риза с къс ръкав. Заведе я на терасата на втория етаж. От там можеше да се наберат череши от надвисналите клони на голямата овошка. Под широката стреха на къщата висяха два кафеза, закачени на стената. В единия имаше две белезникави екзотични гугутки с палави очички като семки на дива ябълка, а в другия - пухкави жълти канарчета. Птичките шаваха из кафезите си доста нервно - сякаш бяха подплашени от някоя гарга на комина на съседната къща.

Йордан уточни поведението им съвсем сериозно:

- Плашат се от непознати хора… Не те знаят с какви намерения си дошла тук.

Лили продължаваше да се наслаждава на своето очакване, че в тези мигове ще се случи така желаното негово предложение за брак.

- Данчо, ако те целуна, дали ще се успокоят птиченцата?

- Лил, първо нека да наберем череши, пък после… Ще слезем долу за по едно кафе.

- Черешите са вързани за клонките си, няма къде да избягат…

Лили продължи да му приказва закачливо. Беше в приповдигнато настроение. А Йордан сякаш се оправдаваше за нещо, което само той си знаеше:

- Реших да си откраднем тази среща, за да не забравим очите си. От доста време само се поздравяваме по телефона.

- Ти си виновен с твоята прекалена пресметливост. Никога няма да забогатееш като Кувейтски шейх, за да се… съберем. - Лили търсеше с поглед очите на Йордан, но той гледаше в краката си.

- По онова време исках да поспечеля повече пари, но… пък сега… стана още по-шантаво…

- Нали се обичаме, Данчо. Заедно ще се справим с трудностите.

- Лил, смятах любовта ни за гарантирана твърда лихва, но се оказах в банкрут…

- Парите са вятър работа. Днес са при тебе, утре при някой крадец… - Лили се опита да се пошегува, без да се усмихва.

- Всеки човек живее в кафеза на мечтите си.

- Целият свят е огромна къща с кафези - продума тъжно Лили. Тя вече предусещаше наближаващия провал на своето очакване.

Заедно напълниха с най-едрите череши по една неголяма найлонова торбичка и слязоха на долния етаж. Подир горещото домашно кафе в кухнята, не пренебрегнаха и сладкото изкушение на спалнята със затъмнени щори.

След няколко часа в къщата на Йордан, Лили си тръгна с пълно разочарование и напразни надежди. За сетен път се увери в мъдростта на народната поговорка „За прехвалени череши не тръгвай с голяма кошница!”

В нейната доста широка фирмена торба на известна търговска верига бяха пресипани плодовете от двете по-малки торбички, които набраха с Йордан. Купчината зрели череши прозираха през тънката опаковка - сякаш от там надничаха любопитни алени очички на бели зайчета в широкия ръкав на циркаджийски фокусник.

Разделиха се доста вяло на улицата с уговорка за следващи срещи. Лили подкара колата си с унила усмивка. Без да се обръща назад, помахна с ръка едва-едва, както се брани човек от дребна мушица.

През лятото Йордан не я покани да отидат заедно на море…

Поздравиха се на Коледа и Нова година. В приказките им винаги прозираше нещо недоизказано. За Лили то беше една скрита потайна надежда някак си отново да съживят интимната си връзка от времето на студентството…

На Йордановден Лили се опита да поздрави Йордан, но той не отговори на телефона ?. През целия ден, още от сутринта чак до полунощ, тя се ослушваше за  неговото позвъняване, но то все не отекваше в празния й дом. Такова мълчание на Йордановден се случваше за пръв път от толкова години насам.

Тя си помисли, че Йордан не се е обадил от разсеяност и продължи да се надява, че той ще й се извини.

Сутринта на празника Цветница Лили очакваше Йордан да позвъни точно в девет часа. И без да изчака отговора отсреща, сама си пусна запис на песента „Лиляно, моме, Лиляно”. Надяваше се, че пак ще се зарадва, както винаги. Представи си как телефонът ? трепти, трепти, тресе се! Аха да подскочи от масата като подплашена гугутка в клетка! Но оттатък не последва така сладостната някогашна празнична врява на Йордан, примесена с високо весело поздравление.

Сърцето на Лили не изтрая дълго пред неизвестността. Тя се премени бързешката като за любовна среща и тръгна. След час и половина се озова пред познатата къща с кафезите. Нарочно спря колата си по на далече.

Пред входа на сградата краката й се подкосиха от вълнение.

Позвъни на входната портичка няколко пъти. Отвътре не се чуваше никакъв мъжки глас или движение на човек. Един мъжки глас подвикна през съседната ограда:

- Йорданов го няма вкъщи. Той се ожени наскоро и заминаха с жена си на сватбено пътешествие в чужбина.

Лили едва не изквича като сритано кученце на чуждия праг. Хукна към колата си. По-бързо да се махне от тук! Веднага да изчезне! Да не би от възпитание да продума лицемерно „благодаря”  на Йордановия съсед. По-скоро да прегризе езичето на своето изкушение, както се срязва с остра лопата главичката на отровно змийче в градината.

Добра се до началото на уличката, останала без дъх от вълнение. И повече не потърси път към своята първа любов, наречена още по ученическо време Черния Данчо.

Така Лили заживя с мъката и унижението си. Сама се обрече на самотност като вдовица, без да е минала под венчило. Само от време на време се усамотяваше крадешком с един овдовял лекар с големи деца, колкото да не живее като монахиня. И продължаваше да се надява, че все ще срещне най-сетне своята истински сродна душа.

А всеки неин пореден рожден ден й преповтаряше досадното напомняне, че биологичният  часовник на тъй желаното майчинство тиктака безмилостно…

И ето че сега…

Лили все по-често си мислеше за Драго Пилота. Симпатичен. Запазен. Необвързан семейно. Щом има син, значи обича децата. Няма как да не я зарадва поне с едничко детенце, ако се съберат…

Тъй си мечтаеше Лили Милева, но Пилота хич не бързаше да я потърси. Тя всеки ден се озърташе да го види, когато се прибираше след работа. Неговата червена кола също не се мяркаше пред жилищния блок.

VII.

СТЪЛБА КЪМ МЕЧТИТЕ

Двамата приятели седяха на малката пейка в градината на Славян Драгунов. Както си приказваха за това-онова, неусетно се умълчаха. Пилота се загледа втренчено в далечината, сякаш там, в кьошето на градината, се спотаяваше някое диво зайче, което не бива да се подплаши. Домакинът проследи с мълчаливо любопитство неговия странен поглед.

Пилота запита някак отнесено:

- Искаш ли да ти разкажа какво ми се случи в града по-миналата седмица?

- Разбира се.

- Откакто се разведохме с Евелина, вече десетина години сутринта на първи юни винаги отивам на  старата детска площадка срещу моя жилищен блок. Правя го, за да си припомня най-щастливото време, което прекарвах с малкия Гошко…

В слънчева утрин не се чуваше никаква детинска врява. Аз седях в близката градинка на олющена пейка до ствола на високата кичеста липа. Сега нейният клонак е съвсем празен без някогашното гнездо на две гугутки, които изпълваха цялата околност с гукане и родителски надежди за крилати рожби. Вече от онова гнездо нямаше и сламка.

Различните уреди за детски игри пустееха. Повечето от тях са ръждясали. Остаряла е и малката стълба, от върха на която се спускаше пързалка. Точно тя беше най-любимото място за игра на моето малко момченце. Веднъж, когато беше на върха на стълбата, Гошко възкликна с грейнали очи: „Тате, тате, виж ме! Стигнал съм небето, чак до твоя самолет!” Представяш ли си, с каква радост пълнеше душата ми неговото детско гласче?!

Славян Драгунов от време на време поглеждаше Пилота съчувствено в лицето и го слушаше мълчешком. А той продължаваше приказката си, без да скрива своята мъка по детето си:

- Пък друг път Гошко изкачи стълбата и от върха й понечи да слезе по пързалката по корем надолу с главата. Викнах му: „Спри! Ти си мъж! Винаги слизай с главата нагоре!”

Сега синът ми Георги е далече…

След съкращенията в Българската армия, бях принуден да катапултирам не само от военната авиация, а и от целия си предишен живот. В Германия Евелина вече нарича Жорж нашия Георги, за да станел „истински западняк”. Когато тръгнаха, той беше само на пет години.

През лятото идваха в България и отиваха на Черно море. При мене Георги оставаше само за няколко дни и аз бързах да го заведа на село. Майка и татко бяха зажаднели за внуци, които да напълнят с радост душата им. Баба му ни гощаваше с какви ли не  лакомства. На изпроводяк баща ми с насълзени очи пъхаше в джоба му стиска прегънати банкноти, спестявани с четири очи месец по месец от скромната пенсия. Нали носи неговото име!..

Моите нерадостни размисли се поразведриха, щом на пейките започнаха да се събират съседки на различна възраст. С едната си ръка те  носеха пластмасова чашка с кафе, взета от близкия автомат пред магазина за хранителни стоки, а с другата държаха повода на домашните си кученца.

Още дошли-недошли на площадката, съседките отвързаха поводите на питомците си и те се юрнаха към близките цветни алеи. След време се заиграха сред детските пособия. Черният  пинчер Блеки, любимец на длъгнеста жена от съседния блок, мимоходом повдигна заден крак и „маркира” основата на детската стълба, после яхна бялата болонка Клео. Тя го игнорира и припна да се „оплаче” от досадника на своята стопанка Лили Милева, която не участваше в шумната разговорка.

Дамите бяха на седмото небе от екстаз: пиеха кафе и смукваха дълги тънки цигари като къси дебели сламки, топнати в мед. Хвалеха любвеобилно своите питомци с нежни имена.

Само детската учителка Хаджигенчева нямаше кученце. Идваше тук за пръв път. Беше съкратена от работа поради отпаднали от групата й деца, заминали с родителите си в чужбина.

Бившата главна счетоводителка г-жа Любенова ръкомахаше двете си ръце с лъскави пръстени и гривни, за да сподели своята най-голяма тревога. С грамадния си ръст тя ми приличаше на дребен щраус, избягал от общинския зоокът.

Аз се подсмихвах съжалително на нейния плачещ гласец и ококорени очи. А тя:

- Вие си нямате никаква представа каква трагедия преживях вчера вкъщи! Още като се прибрахме след сутрешната разходка, моето Лизи се почувства зле. Като я гледах как се гърчи и страда, милата ми рожбица, сърцето ми се свиваше на копче…

- Абе, госпожо Любенова - прекъсна я стопанката на Блеки, за да я успокои, - може Лизи да е хапнала лоша храна, оставена от някоя съседка за уличните кучета.

Аз продължих мълчешком да се присмивам на женската олелия.

„Тук някога майките водеха децата си, а сега домашните кученца извеждат стопанките си на разговорка - помислих си с тъга и добавих шегаджийски: - Българки от ново време. Мила наша еврокартинка.”

Не мразя кучетата, но презирам кучешките нрави на някои техни стопани…

В краткото затишие Хаджигенчева току рече с незлобен тон:

- Туй вече не е детска площадка, а  забавачница за кучета.

Тя сякаш цопна камък в блато.

- Глупава патка! - крякнаха жените като жабешки концерт.

- Вземи си кученце, че да заприличаш на модерен човек! - ревна г-жа Любенова.

- При нас няма място за тебе! - кресна дрезгаво на пресекулки длъгнестата стопанка на Блеки, размахвайки показалец като клюн на щъркел, който барабани на кухо към слънцето.

Хаджигенчева замълча. Клъвна я зла мисъл - като змийче изпод пейката. Реши да не дърпа дявола за опашката, както би рекъл ти, бай Слави.

Нейната по-голяма дъщеря живее в София на семейни начала с един търговец и получава социални помощи за двегодишно момиченце като самотна майка. Другата й дъщеря няма деца. В чужбина съжителства с някакъв арабин, дресьор на крокодили или алигатори в известно цирково шоу.

Гласът на г-жа Любенова отново изригна:

- Веднага се махай от тук!

Тя блъсна с две ръце Хаджигенчева.

Учителката падна на земята по очи и се разплака с глас, хълцайки като ударено момиче.

Моята отдавнашна сладникава насмешка изведнъж се вкисна:

- Оставете жената на мира! - викнах и се втурнах натам, за да спра женската разправия.

Г-жа Любенова ме зашлеви с най-гръмогласната словесна плесница:

- Ти да мълчиш! Гледай си твоите изцепки срещу кмета, дето ги размирисваш по вестници и сайтове! Ти, ако си цвете за мирисане, жена ти нямаше да те зареже! Избяга чак в Германия заедно с детето си!

Сякаш някоя хвърчаща дива патица се изцвъка отгоре ми.

Много мразя да се отнасят с мене като с едро бебе, което се опитват да окъпят в малко корито.

Само Лили Милева ме гледаше съчувствено.

- Господин Пилоте, ти още ли хвъррчиш из облаците?! Слез на земята прри нас! - Нейното сопрано със сдвоено „р” прозвуча като приятелска закачка.

- Не виждам подходяща писта, където да приземя самолета си - отвърнах с престорена гримаса.

- Ами сложи си бинокъл!

Лили галеше Клео по къдравата глава с алена панделка и ме гледаше съпричастно. Личеше си, че е взела жива душица вкъщи, за да се спаси от самотността, а не да гони модата. Изглеждаше ми доста по-различна от заядливите съседки. И се чудех какво търси в тяхната клюкарска компания.

- Орел мухи не гони! - рекох снизходително…

Отдалечих се на друга пейка, настрани от досадната врява, но държах на прицел детската площадка като часови на важен охранителен пост. Като че ли се боях, че някоя „модерна” съседка ще похити стълбата със спомените ми от детинството на моя син.

Там сякаш все още щъкаше и ми се усмихваше с високо разперени ръце като за летене малкият Гошко с изрусяла от слънцето дълга коса и светнали небесно сини очи…

От известно време Георги ми се обажда по телефона за моя сметка. Разговорите ни стават все по-дълги. Сигурно го мъчи носталгията. Наскоро ми се похвали, че ще дойде тук за рождения си ден. Най-сетне майка му го пуска да пътува сам.

Снощи той ме попита: „Тате, нали ще идем в твоята родна къща с бялата черница, където баба ни посреща с най-вкусната баница и биволско кисело мляко, дето се реже като прясно сирене?” Обещах му, че ще отидем на село, а сърцето ми се свива. Няма ги там вече моите родители.

Често си казвам: „За тебе, синко, и от пиле мляко ще намеря! Само да се завърнеш при мене.” Все обмислям различни планове как момчето ми да се почувства най-добре тук. Ще отидем на красивите места, където съм водил Георги, когато беше дете.

Най-напред ще се спрем на тази детска площадка и ще му припомня неговите думи, които ми подвикна при първото си изкачване на стълбата. Ще му река на закачка: „Всеки в детството си има някоя стълба към небето. Но трябва хубаво да си отваря очите! Няма нищо по-коварно от гравитацията на леснотията.”

Ще разведа момчето из България. Ще идем в София през живописния Искърски пролом. Непременно ще посетим Националната астрономическа обсерватория - Рожен, в Родопите, за да се пренесем сред звездните небеса. Точно на това място е най-уместно да посъветвам Георги да се подготви за кандидатстване в моето Висше военновъздушно училище. Той физически е здравеняк, но се опасявам, че може да го скъсат. Не владее добре българския език…

Планове. Мечти…

Отдалече гледах тъжно към „нашата” детска площадка, огласяна от съседки с кучета. Отсреща короната на старата липа беше все тъй празна без онова гнездо на двете гугутки, които някога пълнеха душата ми с мъжки оптимизъм.

Неволно въздъхнах: „Горе крилете, Пилоте! Най-трудно се изкачва стълбата към небето на мечтите.”

Мобилният ми телефон ме сепна. Подскочих от радост, прошепвайки: „Георги!”

След като промълвих радостно името на моя син, отворих телефона и се разочаровах. Георги ми каза, че спешно е възникнал някакъв неотложен проблем и той няма да пътува до България.

Хич да не беше бързал да ми се обажда! Щях да си поживея още някой ден с радостната надежда за неговото посрещане. През целия ден се чувствах като нокаутиран от неподозирано ловък боксьор…

-  -  -

Пилота се умълча, гледайки към Драгунов гузно. През цялото време, докато той приказваше, учителят го слушаше без да продума. Съчувстваше му в неговата драма на изоставен съпруг и с отнет единствен син. Пък летецът нарочно преиначаваше истината за развода си с Евелина. Причината не беше материална, а морална. Той все още таеше интимни чувства към нея и като жена, и като майка на Георги. Тайничко от всички се надяваше да се случи някакво чудо и бившата му съпруга да се завърне при него заедно с детето им. Напук на всякаква логика.

Славян Драгунов хвана ръката на приятеля си покровителствено:

- Виж какво, Драго. Не мога да те утеша по друг начин. Ще ти перифразирам Лев Николаевич Толстой: Всички щастливци си приличат, всеки нещастен човек тъгува по своему. Бъди корав! Нещата рано или късно все си идват на мястото. „Правдата е като реката, сама си проправя пътя”- казва една руска поговорка. Твоят син Георги ще се завърне в България.

- Сигурен ли си?

- Надявам се да се намеси някоя митична Macina ex Dio! - пошегува се дяволито учителят Драгунов, само и само да поуспокои приятеля си.

VIII.

ПЕПЕРУДА В „АКВАРИУМА”

Пилота седеше на малка маса с три стола до големия аквариум и се забавляваше с безметежното щъкане на екзотичните риби зад дебелото стъкло. Очакваше да пристигне Лили Милева. За срещата имаха точно уговорен час, но той беше подранил малко и си мислеше за различни работи от ежедневието.

„Напоследък в града са се навъдили заведения с какви ли не имена - мислеше си Пилота с горчива ирония. - Едно се пъчи като „Dolce vita”, друго се кипри като „Feliciozo”, трето - нам какво си. Това кафене-сладкарница се казва „Bellevue”, но постоянните му посетители не случайно го наричат „Аквариума”. (Такова заглавие комай най-много съответства на цялостното наше битие).

Безброй подобни чуждоземни фирмени имена разплакаха майката на родния български език. Но това е съвсем друга тема от патриотизма.

Както би рекъл бай Слави Драгунов: „Любовта към родината  е като изкуството. Звучи еднакво на всички езици. „Ars longa, vita breus”…

С такива мисли убиваше скуката си Пилота, пък Лили вече закъсняваше. Изведнъж неговия поглед беше привлечен от една пеперуда, която се луташе нависоко из помещението.

* * *

ПЕПЕРУДА В КАФЕНЕТО

Една пъстрокрила пеперуда случайно влезе в кафенето като сянка на красива мечта. И дълго време не можеше да излезе от затворените врати и прозорци.

Цигарен дим. Врява.

А тя не иска нищо. Красотата е скромна. Не се натрапва нахално.

Пеперудата си лети волно, както на полето. От време на време се удря в тавана или в някой прозорец и пак продължава да пърха с криле.

По едно време тя прекоси целия огромен салон между аквариума и тоалетните. Там за малко се загледа към другия по-малък аквариум и големия кафез с дребни папагали и канарчета. После отново се завърна мълчешком край рибешката екзотика из големия аквариум.

Не проси „за болно детенце”. Не намеква за келнерски бакшиш. Не търси платена любов, както някои късополи пеперудки. Не проси субсидии за съмнителни производства. Не стачкува за намаления на цените на битовите услуги…

Не се оплаква от данъци. Не псува поредните политици. Не хули държавата, света и международната ситуация.

Не разказва порнографски вицове. Не се смее просташки гръмогласно…

Крилатата животинка е само една красива пеперуда. И непременно ще умре от задушаване в кафенето, ако не намери отворен прозорец, за да излезе на простор. Но тя още не знае това.

Красотата е наивна и доверчива.

Една ли наша красива мечта блъска крилете си в стените на душата ни като затворена пеперуда и търси прозорец към щастието?!

* * *

„Колко ли много българи се лутаме като пеперуди в аквариума на обществената система, без да виждаме изход за спасение?!” - Така се запита Пилота с втренчен поглед към безпомощната пеперуда. Почеса се лекичко по ухото с показалец, мислейки с неприязън: „Лили закъснява. Дали пък няма да дойде?.. От една медицинска сестра могат да се очакват всякакви изненади…”

Пилота продължи да „проучва” огромния стенен аквариум, в който шаваха риби с най-разнообразна големина. Те не спореха помежду си. Не търсеха дипломатически срещи за договори на неутрални територии. Рибите в аквариума отдавна са налапали невидимата въдица на стопанина си и живеят с нея, доволни и щастливи от живота си. Дребните не пречат на едрите. Едрите сякаш не забелязват дребните. Никоя риба не прилича на другата нито по краска, нито по ръст, тегло и пъстрота.

В аквариума няма две еднакви риби. Какво велико съвършенство на природата! Каква велика симетрия!

Една космическа разлика от глобалния аквариум на цивилизованото общество! В света на хората едрите риби унищожават по-дребните. Правят го целенасочено, безсрамно и постоянно, без да им мигне окото. Срам. Морал. Етика. Това са все измишльотини на по-слабия. По-силният няма нужда от такива спирачки. Силният лети с крилете на насилието.

Погледът на Пилота се втренчи към двете най-едри риби. Едната беше тъмна като слухтяща подводница в морето. Другата беше сребриста. Тя му заприлича на самолет, цопнал в някакво блато. „Също като мене!” - рече си тъжно той.

- - -

Така се забавляваше Пилота, докато очакваше Лили. Кафето му отдавна беше изстинало, без да го докосне.

Той неволно се укори: „Остаряваш, Пилоте! Ти никога не си чакал жена за среща цял половин час!” Поозърна се обидено настрани за сервитьорка, за да плати сметката. Момичето стърчеше пред бара.

„Ето я Лили!”

Най-сетне тя се зададе откъм отворената врата на „Аквариума” и мигновено оправда превода на неговото фирмено име на български език: Хубава гледка! Лили се загледа към масите пред себе си и, щом съзря Пилота, се насочи към него. Той се изправи. Посрещна я с галантен поклон, още преди тя да е изчуруликала:

- Здрравей, господин Пилоте! - Нейното характерно сопрано му действаше доста мило, дори сексапилно.

- Здравей, госпожице Милева! - отвърна закачливо.

- Извинявай, че позакъснях малко. Не го прравя наррочно, за да си придам тежест. Случи ми се нещо непредвидено.

- Вярвам ти. С кого другиго да сравняваме часовниците си, освен с нашите родни медици.

- Тррогната съм! - Лили го гледаше закачливо, приемайки неговия шегаджийски укор с леко ироничен поглед.

Една услужлива сервитьорка се приближи мигновено, сякаш изскочи от нищото:

- Какво ще обичате?

- Кафе. Нормално. С едно захарче.

- Само това ли? - Пилота не запита, а добави: - И по една хубава шоколадова торта!

- Може, макарр че… пазя диета.

- На тебе хич не са ти нужни никакви диети. Изглеждаш като студентка последен семестър.

- Много мило! Благодарря за комплимента.

Разговорът им потръгна като на шега, защото взеимно се харесаха.

- Е, кажи сега, колко лева ти дължа за…

- Една хубава усмивка! - Пилота побърза да прекъсне нейния въпрос за ремонта на фара на неговата кола.

- Само толкова? - нейните сини очи го пронизваха със своя трепкащ блясък.

- Останалото е мълчание. Тъй би рекъл моят мъдър приятел и съветник историкът бай Слави Драгунов, ако беше тук наблизо.

- Много добре го познавам! Изключително ерудиран човек! Но той не ти е бавачка, нали?

- Никога! Особено за любовните срещи…

И двамата бяха зрели хора. Знаеха, че при подобни разговори най-уместно е истинските чувства и намерения да се крият зад паравана на миловидната закачка.

Никой не се опитваше да убеди събеседника си, че се е влюбил от пръв поглед. Всеки от двамата показваше, че другият му харесва и има желание за нещо повече от едно кафе…

Излязоха от шумния „Аквариум” с приповдигнато настроение, сякаш бяха бъбриви хлапетии. Беше им неловко, че отстрани сигурно изглеждаха гузни като изневеряващи съпрузи. И двамата се опитваха да прикрият истинските си намерения.

Надеждата за общуване ги беше осенила взаимно. Без да го изричат, те бяха усетили интуитивно, че между тях просветват първите искри за хубав пламък на емпатия между жена и мъж. Харесваха се. Желаеха да са повече време заедно.

Разговаряйки за обикновени неща, стигнаха до паркинга, където беше укротено ярко червеното волво. По-после някак съвсем естествено се насочиха към жилището на Пилота. Лили се опита да отклони неговата деликатна покана. Но беше само, колкото да покаже благоприличие. Пилота настоя на своето. Отдавна беше пренебрегнал съседските любопитства…

След близо час весела разговорка на приятно питие, Пилота се опита да мине в обичайното си любвеобилно настъпление, когато е с жена, която му харесва. Лили охлади ентусиазма му:

- Нека не пррибързваме, дрраги ми Дрраго! И утре ще съмне и ще мръкне…

- Не оставяй днешната любов за утре. Така са казали мъдрите любовници.

- Нали разбираш… Сега не съм в добрра форма…

Пилота сви бойните знамена. Замълча хладно. Дори не прикри разочарованието си. Лили беше доволна от себе си. С явния риск да го отблъсне, тя успя да се сдържи, макар че и на нея й се искаше да се поотпусне. Нямаше никаква причина да се лиши от удоволствието. Още в началото на тяхното общуване тя показваше, че не е някоя шавлива пеперудка за две-три срещи, а жена за сериозна връзка.

IX.

НЕБЕСНА ЛЮБОВ

И тази празнична заран Пилота разхождаше своята ежедневна самота  като невидима домашна кучка. Крайградският парк направо си беше гора с различни по височина дървета, доста поразредени - кое от болест, кое от крадливи хорски триони…

Той още като момче обичаше да скита из горските планински кътчета. Беше романтик. Само тук можеше да се отдаде на своята истинска душевна нагласа. Само сред природата чувстваше божествената красота на живота. След такива разходки се завръщаше вкъщи, капнал от физическа умора, но възроден от душевен екстаз.

За жалост, от няколко години насам дори природните красоти не успяваха да му доставят онова отдавнашно удоволствие. След разпада на семейството му, най-лелеяните мечти в живота му рухнаха изведнъж и мъчително. Те се бяха зараждали съвсем спонтанно като част от неговото ежедневно сутрешно разбуждане от сън.

Някогашните му радости една след друга отлитаха на далече. Приличаха на някои млади пчелни рояци в неговата селска градина, които все го издебваха да напуснат майчиния си кошер, баш когато той отсъстваше от къщата си.

Пилота чувстваше досегашния свой живот разцепен на две половини. Първата - когато живееше със семейството си. Втората - след раздялата. По онова време беше преминавал през доста перипетии, с които все успяваше да се справи. Сега неговите желания и мечти да си създаде семеен уют пропадаха. Борбата с болести и зложелатели не го отчайваше. Спъваше го цялата система на обществения живот, изградена на основата на бюрокрация и корупция. Дразнеше се от повсеместно опростачване на нацията чрез налагане на съвсем чужди на българското ни светоусещане порядки. Заради вроденото му нравствено поведение, той навсякъде се чувстваше чужд и нежелан при общуването си с всякакви обществени институции и учреждения. Да не говорим за повечето частни фирми.

Неговото волно детство, старателно студентство и животът му като дисциплиниран  военен летец всеки ден се сблъскваха с повсеместната разпуснатост на обществената действителност.

Затова той често търсеше утеха и упование в природната уравновесеност…

„Каква неземна красота!” - възхищаваше се Пилота из рядката гора.

Беше леко брадясал, спортно облечен като за разходка. Спря за почивка и полегна по гръб на неголяма поляна с ниска трева. Погледът му се зарея в небесата през короните на близките вековни трепетлики.

„Небето ни е дадено от Бога под наем. За всяко кътче от него ние заплащаме най-скъпия дълг на Земята. Всяка секунда от нашето съществуване е погасяване на този пожизнен данък - продължаваше своите възторжени размисли той. - Ако небето беше една моя нива, такава градина щях да си спретна! Земен рай! Ама, на! Небето всъщност не е нищо друго освен фикция - ту красива, ту грозна, ту безизразна. Само една своеобразна илюзия, каквато е всяка човешка мечта…”

По-късно Пилота се изправи и крачка подир крачка неусетно се озова на друга малка поляна. Тук някога беше набирал по цяла торба диви печурки, ръснати по тревата от благотворната ръка на невидим сеяч като едри разцъфтели бели маргаритки. Сега по поляната светлееха цветове на жълти глухарчета като накапали сплескани звезди.

Краката на Пилота сами се стъписаха. Отсреща се беше открила невиждана досега гледка! Хич не биваше да я оскверни със своето придвижване по-напред!

Отнякъде долетя горска гълъбица със сребристи криле. Спря се точно насред пътеката, по която Пилота се беше запътил съвсем случайно. За да не я сепне, той се стаи като някой от високите дънери на безразборно отсечените от бракониери дъбови дръвчета.

Доста време двамата непознати пришълци се гледаха, без да трепнат, за да се разминат. Две Божии души: човекът - само с нозе и спомени за летене, птицата - не само с нозе, а и с бели криле! Защо го правеха? Колко време продължи техният нечут разговор? Какво си казаха мълчешком? Те самите не се проумяха. Не се и помъчиха да го сторят. Само Бог ги чу и разгада…

След тази разговорка без думи всеки продължи да развива кълбото на съдбата си в посоката, накъдето се беше запътил. Птицата - подир своите волни живи криле. Пилота - подир нозете си, със спомена за своите някогашни стоманени криле.

Какво ли не правят на земята само няколко мига небесна любов! Нежна като пух от зряло глухарче, понесено от слънчевия вятър на благочестието…

В нощта след тази разходка горската гълъбица със сребристите криле отново пресече една от пътеките в съня на Пилота. Той хич не посегна да я вземе на мушка. Макар че беше екипиран като ловец в сезона на разрешения отстрел на крилат дивеч.

Пилота беше неизцеримо болен човек. И денем, и нощем страдаше от романтизъм…

* * *

Сутринта, още щом отвори очи към светлия прозорец, Пилота изневиделица си спомни един отдавнашен разговор с историка Славян Драгунов. Той също като него отглежда пет-шест кошера пчели в градината си, но там има и три саксии с кактуси, поставени по-настрани на завет покрай оградата.

Тогава Пилота го беше попитал:

- Бай Слави, защо си ги поставил тия кактуси в градината си?

Драгунов се ухили като хлапак, който отдавна е очаквал този въпрос от кого ли не:

- За да ми напомнят всеки ден колко бодлив е животът ни.

- А ти някога ял ли си мед от кактус? - побърза да попита почти на задявка Пилота, очаквайки отрицателен отговор.

- Всеки ден го ям! - рече Драгунов със светнали очи.

- Айде, бе! - учуди се Пилота. - Как го разделяш от другия мед?

- За да събера лъжичка мед от кактус, карам цял рояк медоносни пчели да плюят в устата ми - продължи Драгунов все тъй с дяволит поглед към Пилота.

- Ти си самороден магьосник!

- Сред бодилите на живота добрата човешка дума е по-сладка от всякакъв мед.

- Тогава отвори ми очите как да маневрирам за моето успешно приспособяване срещу насрещния вятър на гражданското ежедневие. Откакто слязох от самолета, в нищо не мога да намеря себе си. Пробвах на няколко работни места, все не улучвам пистата.

- „Почукай по небето и се вслушай в звука!”

- Доста е високо!

- Ти си летец. Вземи си крилете в ръце и лети! Лети, накъдето ти видят очите!

- В такава гъста държавно-обществена мъгла е много трудно да излетиш от себе си успешно.

- За добрия летец и небето е до колене…

- И за ново семейство не съм готов. Хайде помогни ми с още някоя от твоите древни китайски мъдрости!

- „Любовта не моли, тя заслужава.”

- Честно казано, все още Ева ми е на сърцето, но… - Пилота изрече това като оправдание, а не като препятствие.

Драгунов не го пожали със своята поредна пословица:

- „Изтърваната риба винаги е много голяма.”

- Ева не е риба, а акула, която ме нагълта и изплю цял… Не ми върви с жените и туйто!

- Нали си чувал приказката: „Котките имат седем живота!” Аз пък ще ти добавя на майтап: Жените имат седем сърца! Първото е за децата. Второто и третото - за къщата и богатството. Чак четвъртото е за съпруга. А останалите са за клюкарки и любовници.

- Доста голям периметър ми посочи! Трудно ще покрия нормите за успех.

- Опитай се да улучиш точното женско сърце!

- Съвсем ме успокои, бай Слави! Ще продължа да стрелям напосоки към небето, където някога летях като бял орел, а не като сиво врабче.

- Ти първо оправи мерника на своето сърце, пък тогава стреляй! - рече Драгунов, докосвайки с показалец гърдите на Пилота. - Само така ще улучиш мишената право в сърцето. Например, да вземем Лили Милева, какво не ? харесваш още, че не се съберете?

- Нека се опознаем по-добре, пък тогава ще видим…

- „Който много избира, после примира.” -  Има и такава българска поговорка. Довечера, преди да заспиш сам в леглото си, помисли повечко върху тази народна мъдрост.

Драгунов каза това с такъв настоятелен тон, че на Пилота му стана неудобно и побърза да намери убедителен повод да се разделят.

X.

ЕДНА СЛУЧАЙНА ВЕЧЕР

Беше надвечер преди няколко месеца. Пилота вървеше по улицата с обичайната си забързана крачка. Прибираше се в градското си жилище. Следващия ден щеше да посети една новооткрита търговска зала с надежда да го назначат на длъжността въоръжена нощна охрана. И ето ти тебе: ново пет! Бинго!

- Здравей, бате Драго!

Поздравът го сепна не с връхлетялата изненада, а с интонацията си. Все едно, че беше гласът на бившата му съпруга Евелина. Обърна се бавно с мисълта, че някоя стара позната си прави слонска шега с него.

- Ама ти май не ме позна?!

Беше архитект Бранимира Маринкова, сестрата на Евелина, три години по-малка от нея.

- Познах те и още как! Мога ли да не позная моята симпатична бивша балдъза?!

- Много ми е драго да те видя!

- Аз пък мислех, че отдавна си ме забравила. Още ли си в Швеция?

- Завърнах се вече. А ти как я караш? Такъв красив мъж не може да е останал на сухо вече. Доста години минаха, откакто кака ми ти скрои такъв гаден номер, дето се беше залисала с онзи дебелак Булдозера.

- Вече съм й простил греховете, освен един-единствен. Тя ме отчужди от сина ми Георги. Това никога няма да й го простя.

- Времето лекува. Гледай мене! Живея на max! Не ми пука от нищо! Я ела да поседнем в градинката, да си побъбрим малко.

- Ще ми бъде приятно.

Настаниха се на близката свободна пейка. Бранимира не снемаше от лицето му своя ласкав поглед, сякаш се опитваше да го хипнотизира. Приличаха си с нейната сестра Ева като две близначки. Имаше същите блестящо черни живи очи. Същите тъмни коси. Същите трапчинки по бузите. Същите извивки на снагата. Дори същия навик да отмята с жест един непокорен кичур коса пред лявото си ухо…

Запита я само от учтивост:

- Започна ли работа някъде?

- Докато не намеря нещо по-така в някое архитектурно бюро, ще си харча припечеленото в Швеция. Какво ще кажеш за една приятелска визита в квартирата ми? Имам личен повод. Щастлива годишнина от развода ми.

- Айде, бе! И ти ли сколаса да се разведеш?!

- Не се прави на дръж ми капелата! Не може да не знаеш! Знам, че с баща ми се виждате понякога. Полковник Маринков няма как да не се е оплакал на колегата си капитан Драгунов. Горкият! Много му е мъчно, че и двете му дъщери се парясаха. Ама най-много тъгува за внука си Георги, че кака го заведе далече от тук.

- Сигурно е прав за себе си. Като всеки родител…

- Той е патриархален човек, може да е авторитетен военен, но като манталитет си е чист селяндур.

- Недей подценява тъй един достоен български офицер!

- Не се обиждай на офицер! Ти си друга работа! Хвърчиш на космическа височина над баща ми.

- Е, щом летя чак из космоса, приемам поканата ти. Надявам се, че няма да ме дрогираш с нещо опасно…

Пилота нарочно поведе разговора в закачлива посока. Още като момиче не я приемаше много на сериозно Бранимира. Струваше му се доста лекомислена хлапачка. Ето, и сега тя побърза да изопачи неговите спонтанни думи:

- Ама ти си бил супер мъж, бе! Вие, летците, само чакате да ви направят лек намек и вдигате самолета по тревога!

Бранимира посочи с ръка наляво:

- Моят апартамент е по онази улица. Ще вземем от близкия супермаркет нещо за вечеря и… Надявам се да си прекараме една приятна вечер.

Нейните весели гарванови очи недвусмислено му шепнеха: „Искам те!” А ярко начервените й устни най-сластно му внушаваха: „Драго, нямаш  право на отбой!”

Докато се приберат в нейния дом, вече се беше стъмнило.

Пилота прекрачи прага на непознатия апартамент някак несигурно. Сякаш се канеше да краде нещо, забравено тук от Евелина.

В скромната кухня Бранимира приготви, каквото беше необходимо за вечерята, и го пренесоха на масата в хола. Хапнаха, пийнаха доста порядъчно. По някое време тя го стрелна с въпроса си:

- Навремето ти защо ме пренебрегваше? Аз бях влюбена до уши в тебе, пък ти хич не ме забелязваше. Сякаш не бях жена.

Палавите очи на Бранимира продължаваха да го стрелкат с явна женска похотливост.

- Аз съм притеснителен човек. Ти си сестричката на жена ми…

- Айде, бе! Нека да минем оттатък, че да видим кой кой е.

- Макар че вече не сме роднини, пак ми е неловко… - Пилота си призна чистосърдечно, но тя съвсем не му повярва:

- Една съвременна дама е длъжна след хубавата софра с някой секси мъж, да му сервира най-подходящия десерт в спалнята.

Поведението на Бранимира му се струваше вулгарно. През годините беше имал връзка с няколко жени, но сега с нея беше нащрек. Неловко му беше. Навремето, докато беше женен за Евелина, той неволно си я възприемаше като своя по-малка сестра. Тази вечер му стана съвсем ясно, че тя още от тогава го е гледала единствено като мъж, когото харесва, а не като близък родственик.

Бранимира го прихвана за ръката с двете си ръце. Поведе го с тромави крачки към спалнята си. Още с влизането в стаята веднага включи телевизора:

- Едно хубаво порно ще ни дойде като мехлем на сетивата. Ние сме дигитални хора. Грижим се за душицата си най-вече телом, пък по-после - и духом.

- Ти си домакинята, аз съм само един деликатен гост. - Пилота усети, че вече е изгубил контрола над своите скрупули.

-  Ех, ти ли, ти ли, красив дяволе!

През ухилената й престорена закана нейните зъбки сякаш се готвеха да го захапят, където сварят,  като отдавна желан забранен сладкиш.

Бранимира се прилепи плътно към него. Ръцете й започнаха да разкопчават копче след копче ризата му и го опипваха в пазвата от горе надолу.

- Охо! Какъв божи дар! - възкликна задъхано тя. - Кака ми Ева сляпа ли е била да се лиши от такъв благодат?! Ей сега ще ти разкажа играта!

Целуна го звучно по устните и плъзна целувките си по гърдите му надолу, сякаш бързаше да не закъснее за някъде.

Пилота я отлепи от себе си. Нарочно я възпря от онова, което тя очакваше.

Бранимира се изправи по-настрани, гледайки го сластно със своя закачлив поглед. Започна да се разсъблича съвсем бавно. Свлече всичко от себе си. Изхлузи от пръстите си с виолетов маникюр четири златни пръстенчета.

Пилота я наблюдаваше мълком и съвсем неволно си мислеше колко по-хубаво щеше да бъде, ако сега пред него не е тя, а нейната сестра Ева.

Накрая Бранимира свали от врата си и златното колие с пеперудка с черни циркони. Подметна го на нощното шкафче. Бижуто се шмугна по плота като уплашено змийче и падна на пода. За да го вдигне, тя се наведе натам  с полюшване, без да приклекне. Нарочно се позабави гърбом към Пилота, имитирайки предизвикателно към неговия поглед някоя порноактриса от телевизионния екран. Изправи се и се обърна. Приближи Пилота на пръсти като балерина. Гола от косата до петите - само по лилав маникюр! Протегна ръце към него. Прегърна го стръвно, сякаш го крадеше, или прикриваше от някого, който се кани да го открадне.

- На старт, бате Драго! Вдигай самолета!

- Слушам!

Пилота каза това на задявка. Едва не изкозирува на голо, за да е пълна шегата му. Не вдигна ръце да я прегърне. Все още се колебаеше как да постъпи, въпреки алкохолното опиянение. В мисълта му се боричкаха двама души. Мъжкарят напираше да обладае тази разголена жена, а офицерът се срамуваше от полковник Маринков. Ами, ако Бранимира нарочно му крои този капан, за да го натопи пред баща си по молба на Евелина? Пилота и полковникът все още си бяха близки не само по неписаната войнишка солидарност.

- Ама ти май не ме харесваш? - блестящите й черни очи го стрелнаха обидено.

- Напротив! Много те харесвам, но аз съм аналогов мъж. Все още помня, че си по-малката сестричка на Ева. Забранена зона за мене.

- Направо ме застреля! Ти в кой век живееш, бе? Как няма да си легнеш с една млада жена, която си пада по теб?!

- Не съм светец. Но имам някои морални граници. Трудно ми е да ги прекрача.

- Защо разваляш хубавата ни вечер? Сега и двамата сме свободни хора. Волни като птички!

- Нека не бързаме толкова да хвърчим из облаците…

- Бе, ти да не си нещо повреден?! Не вярвах, че си толкова задръстен! Дори и порното ли не ти действа отсреща? Сляп ли си? Я виж как се забавляват хората на цветния екран!

Бранимира беше нетърпелива. Вече не се шегуваше. Дори се обиждаше.

Пилота я харесваше. Нейното красиво тяло го съблазняваше неустоимо. Беше му приятно с нея, но… Нарочно се сдържаше като заядлив шегобиец.

- На екрана го правят за пари, а не за кеф или от любов.

- Но е доста възбуждащо, нали!

- Особено на пияна глава…

- Я не ми се прави на света вода ненапита!

- Старая се да съм почтен човек.

- Така ли? А защо забравяш, че докато беше женен за сестра ми, когато тя беше бременна, ти имаше забежка с една моя състудентка.

- Беше само невинна закачка - рече Пилота с такава наивност, че чак му стана неудобно.

- Да бе! Цели три-четири месеца! Аз те оправдавах. Ева се беше надула като същински балон!

- Ти си била прозорлива като самия Шерлок Холмс! - каза гузно Пилота.

- Да знаеш само как й завиждах на кака Ева заради теб?! Но аз съм мъжко момиче! Никога не правя кал на другите.

- Щом си мъжко момиче, и аз съм човек! Първо ще угася лампите и телевизора! Предпочитам романтиката на любовния здрач.

- Брей, вие, пилотите, сте били много романтични, бе!

- В Швеция сигурно си понаучила нещо под северното сияние.

- Ей сега ще видиш ти и Швеция, и България, взети на калъп!

Тя беше неукротимо палава. И той не й остана длъжник…

По някое време Бранимира прошепна тихо като бълнуване:

- Каква глупачка е била сестра ми Ева! Как е могла да се лиши от такъв секси мъж? Как е посмяла да те замени с онзи нахалник Булдозера?!

- Знам ли ви вас, дамите, как оглупявате, когато ви причернее пред очите.

- А иначе, тя как беше в леглото?

- Хайде да не чоплим горещи рани…

- - -

В полунощ Пилота изненада Бранимира:

- Вече е време да си тръгвам.

- Защо бързаш? Много ни е готино! Пасваме си от раз!

- Тъй е, но…

- Защо не преспиш при мене? Надявам се, че моят „десерт” ти се е усладил.

- Разбира се! Иска ли питане…

Изрече го вяло. Чувстваше се гузен. Сякаш тайничко си беше откраднал чужд наследствен пръстен от жилище, където му се доверяват.

- Утре сутринта ще те изненадам с по-специален „десерт” на гладно. Действа здравословно. Успокоява нервите срещу всякакъв стрес през целия ден.

- Вместо утринна гимнастика…

- Много повече! Такъв секси мъж не бива да остава само с вечерен десерт.

- Не, Бранимира! Утре отивам на интервю за работа.

Бранимира вече се увери, че той ще си тръгне. И двамата бяха капнали от сладостна умора. Усмихна му се закачливо:

- Успешен полет, Пилоте! Тук имаш сигурна писта за кацане по корем!

- Леле, мале!..

Той се облече бързешком, по войнишки. Бранимира го изпрати на прага с открадната целувка по бузата му. Изчака на вратата, докато не го проследи как се скри по стълбището надолу…

След като се прибра пеша вкъщи, Пилота бързешката влезе в банята и дълго-дълго се застоя под обилната струя на хладния душ. Приятно е човек да отмие ароматната сапунена пяна на своето лекомислие. Един такъв жест действа отрезвяващо и пречистващо на гузната съвест.

В здрачната спалня на Бранимира, през цялото време, докато беше в нейните любвеобилни прегръдки, Пилота неволно си представяше със затворени очи, че тя се е превъплътила на своята сестра Ева…

Той си спомнеше за тази вечер само като за една мимолетна среща на самотен мъж на средна възраст.

XI.

БОДЛИВИ ХРАСТАЛАЦИ

Както в други дни на свечеряване, пенсионираният полковник Трендафил Маринков вървеше бавно по тротоара на улицата покрай сградата на старото военно поделение. Много често го правеше. Припомняше си какво ли не, все с носталгия по най-славното време от своя живот. Тук бяха преминали последните петнайсетина години от военната му служба. Гняв изпълваше неговата душа като гледаше пълната разруха. Тази сграда беше някогашната гордост на града - щабът на едно от големите мото-стрелкови поделения в България.

Денят продължаваше да е сумрачен още от сутринта. Мътните досадни облаци цял ден се канеха да ръснат хладен дъжд. Сякаш се срамуваха да го сторят пред очите на ококорения за слънце град.

Погледът на Маринков неволно се извиси към стрехите на триетажната сграда. Те бяха прогнили и провиснали. По покрива стърчаха останки от радио и телевизионни антени, които приличаха на кръстове от бостански плашила! Шишовете на няколко гръмоотводи стърчаха, килнати настрани. Те пък му напомняха за пречупени Аспарухови копия, които никога няма да полетят победоносно към вражи стяг!

Прозорците зееха с изпотрошени стъкла. Полковник Маринков ги гледаше тъжно и дълго търсеше прозореца на своята канцелария. „Приличат на избодените очи на някой пленен отряд Самуилови бойци - рече си тъжно офицерът. - А колко много българоубийци се пъчат с патриотична слава днес!”

Тъй окаяна беше и съдбата на другите сгради на военното поделение.

Зад все още не рухналата ограда на двора към улиците на града цареше пустош. Ония красиви рози, които войниците поддържаха в отлично състояние, за да са „в постоянна бойна готовност за цъфтеж”, вече бяха бодливи храсталаци. Покрай оградата някогашните разцъфнали красавици и декоративни дръвчета с кичести розови цветове се бяха изродили в трънлива жива ограда от шипкови храсти и дървото на Юда.

Овошките, които някога по това време бяха отрупани от круши, ябълки, орехи, сега чумееха. Някои бяха изсъхнали, други - с прогнили клонаци. Запусната рехава гора! Предишната затревена градина беше осеена с джанкови храсти. Из високите туфи саморасли акации свистяха вихрушки. Те напомняха на полковника писъци на рикоширали куршуми край полковото учебно стрелбище! Бодлите им сякаш се забиваха право в неговото сърце - по-остри от бойни щикове!

По асфалтовата площадка на някогашния плац, по който сутрин и вечер войниците метяха накапалите листа от високите тополи, сега се извисяваха разкривени храсти и буренаци. Глутница безстопанствени дръгливи кучета притичваха насам-натам като подгонени с камъни. Някога по полята тъй се плашеха овчите стада от мощните ревове на полковите танкове и друга бойна техника.

Внушителният портал на главния вход беше заключен с два ръждясали катинара. Две грамадни обеци на едно ухо! Предупреждение към всички българи, че зад тази ограда е затворена завинаги една страница от славната история не само на българската армия, а и от живота на цялата ни нация. Тъжно му беше на полковник Маринков, унизително и срамно, че доживя да види и този резил на родната си държава.

По олющената ограда на поделението избеляваха всякакви некролози, сред тях имаше и за починали офицери. Някогашната чиста бяла стена сега приличаше на дувар на гробищен парк.

Погледът на Маринков се спря на скорошно възпоменание за петнайсет години от смъртта на  подполковник Стоименов. „Кога се изнизаха?!” - сепна се полковникът. Укори се, че вече беше забравил своя боен другар. С него имаха толкова много премеждия още от висшето военно артилерийско училище в Шумен.

Маринков внезапно си припомни погребението на Стоименов. На гробището, в мига, когато гробарите започнаха да спускат ковчега с покойника в отворения гроб, вдовицата му Цветана се спусна да ги възпре:

- Чакайте да си я видя тук ли е!

Повечето от изпращачите си помислиха, че опечалената жена се е побъркала от мъка, та не мисли какво прави. Без малко да се стрелне жива в гроба.

Само малцина от тях знаеха, че в същия гроб преди тридесет години беше погребана седемнайсетгодишната дъщеря на двамата съпрузи. Сама беше посегнала на живота си след любовно разочарование…

Полковник Маринков сякаш отново чуваше истеричния вопъл на тъжната вдовица и се обърна настрани, за да не гледа възпоменанието за Стоименов. „Жената е една непозната вселена - мислеше си той. - За любовта на женското сърце пет пари не струват съученици и приятели, съпрузи и любовници пред едно починало нейно дете.”

* * *

…А каква хубавица беше онази Цветана, когато той беше курсант във висшето военно училище! Запозна се с нея в един неделен следобед, по време на гарнизонен отпуск. Тя беше ученичка в последния клас на гимназията. Срещите им продължиха няколко месеца. Крояха смели планове за бъдещето. Усамотяваха се къде ли не из парковете. Той беше напорист в любовните си атаки, но тя беше сдържана и не му позволяваше да прескочи оградата на непозволените ласки за нейната възраст.

С момчешка гордост сержант Маринков запозна Цветана със своя приятел сержант Стоименов. Стори го, за да му се похвали с красотата на момичето. Следващата събота и неделя не можа да отиде на уговорената среща с девойката, защото беше караул на военните погреби край града. Написа кратко писмо и помоли сержант Стоименов да ? го предаде. След това Цветана цял месец странеше от него.

Доста по-късно, когато я спря пред киното, тя му призна, че нарочно се крие от него, защото Стоименов й казал, че той се среща и с друга ученичка. Маринков я обичаше истински. Обиди се, че тя е повярвала на лъжата, и повече не я потърси, за да изгладят отношенията си. Без да се бави, напук се сприятели с друга девойка.

След време Стоименов и Цветана се ожениха прибързано. Маринков също не закъсня да се събере с Невена. Двамата офицери започнаха работа в едно поделение, но не останаха приятели. При всички общи семейни събирания на офицерите от поделението Маринков усещаше, че в гърдите му все още пламти трепетът на някогашното влюбване, ала го потушаваше като пламъче на огън край барутен погреб.

Той никога не се реши да попита Цветана дали обича Стоименов. Тъй много се надяваше отговорът й да е отрицателен. А когато нейният съпруг почина внезапно, в главата му започна да се прокрадва интимната мисъл да й предложи не само битова помощ, а и нещо повече. После годините започнаха да се нижат като походна войнишка колона. Нито Маринков се осмеляваше да й разкрие своите интимни намерения, нито Цветана го търсеше за някаква услуга. Тя може би не го е обичала навремето, или се срамуваше от миналото, пък той се плашеше от бъдещето…

* * *

Както крачеше край грохналата българска казарма, полковник Маринков си мислеше: „Прилича ми на зейнал гроб, в който погребваме някогашната наша държава.”

Една  голяма буца мъка в гърлото му напираше да го задави.

Прибра се вкъщи уморен и свъсен като разсърден от някого. Не му се говореше с никого. Съпругата му Невена приказваше по интернет с дъщеря им Евелина и внука им Георги в Германия. Покани го пред компютъра, а той само погледна екрана набързо, колкото да не я обиди. Усамоти се в кухнята, за да пийне някоя чаша изстудена мастика, разредена с жълта лимонада, за помен на своя някогашен другар подполковник Стоименов.

Без да се усети, Маринков направи една малка панихида и за своята младост.

По-късно за пръв път не включи канала на телевизора за централните вечерни новини. Не му се слушаха захаросаните приказки на поредните управници за ръст на родното производство, намаляване на безработицата и понижение на цените на основните стоки от тъй наречената потребителска кошница.

Съпругата му Невена се изненада, но се зарадва. Щеше да си гледа на спокойствие нескончаемия телевизионен сериал с много заглавия…

А кой знае защо, в ушите на Трендафил Маринков цяла вечер продължаваше да ечи някогашният отчаян вопъл на Цветана Стоименова за нейната трагично починала дъщеря: „Чакайте да си я видя, тук ли е!”

„Тази жалба сякаш е за самата България!” - ядосваше се старият офицер и по-късно, чак след полунощ, докато се опитваше да победи своето досадно безсъние…

XII.

ОЧАКВАНА РАЗХОДКА

И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се

размножавайте, напълнете земята и обладайте я…

(Битие 1: 28)

След работа, докато вечеряше сама в своята притихнала кухня, Лили неволно се загледа към цифрите в стенния календар. Сепна се. Бяха точно „тия дни” - най-благоприятният период за зачеване. За разлика от „ония дни”, които сами я подсещаха за себе си, тези съдбовни няколко денонощия минаваха съвсем незабележимо. Тя и по-рано се беше съобразявала с „тия дни”, но по други съображения. Сега, откакто се срещаше с Драго Пилота, започна да се изкушава да се възползва от тяхната спасителна възможност. Отбелязваше ги в джобното си календарче с кръгчета като малки зелени светофарчета. И все си имаше едно на ум.

Хрумна й най-смелата женска идея, която можеше да преобърне нейния бъдещ живот като чорап с хастара наопаки. Прекъсна вечерята, както се казва, по средата на хапката си. Утре имаше свободен ден. Позвъни на Пилота:

- Привет, драги ми Драго! Как е настроението?

- Каниш ме на гости ли? - прекъсна я Пилота, сякаш цял ден само това беше очаквал с мъжко настървение.

- Съжалявам. Много съм уморена. Изкарах две работни смени.

- Жалко.

- Имам друго предложение. Дано ти хареса.

- От твоите уста всичко ще ми хареса.

- Не се занасяй! Утре съм свободна цял ден. Защо не ме заведеш на язовира да си направим първия слънчев плаж за това лято? По-късно през отпуската можем да се поразходим и до морето. Ако и ти го искаш…

- Съгласен съм, но пътят до язовира е коларски, албански асфалт, сигурно е лош. Моята кола е доста ниска, ще ударя картера й в някой камък.

- Ще караме, докъдето стигнем, и после продължаваме пеша. Колко път е до най-близкия ръкав на язовира…

Пилота имаше лоши спомени от онова място, но не му се щеше да я разочарова.

- Лили, знам, че е малко прибързано за плаж, но… Сърце не ми дава да ти откажа. Тръгваме смело и смахнато. Вземи си най-секси бански!

- Разбира се, драги ми Драго. Може да се чипкаме и без бански…

- Особено ти! Всички мъжки риби ще се зазяпват по тебе!

- Така по-лесно ще ги хващаме с въдицата.

- Ти и с голи ръце можеш да хващаш всякакви риби.

- Зависи каква риба имаш предвид.

- От всяка риба сом не става! Сигурно така щеше да каже бай Слави Драгунов, ако ни слушаше как се занасяме.

- Аз наистина ще взема една рибарска въдица. Останала е в килера от брат ми от времето, когато той се залисваше по риболов. Сега е капитан на кораб и рядко се свърта в Бургас при семейството си…

Сутринта ги посрещна с лъчезарна усмивка и те потеглиха към язовира с въодушевление. Слънцето прежуряше още от рано, сякаш не беше краят на май, а началото на юли. Тази година лятото избърза и подрани доста много. Черешите узряха две седмици по-рано от други години.

На това кръстовище далече от селото по тесния полски път към малкия планински язовир някога растеше една кичеста череша. Беше овошка в разцвета на своето плодородие!

Спасяваше се читава от градушка, слана, сняг, вятър, виелица, буря. Опазваше се от цвят до плод почти до края на пролетта.

Само от хората не можеше да се опази. Те я съсипваха вейка по вейка, клон по клон. Все, за да докопат нейните алени сладки плодове от ниското, та до най-високото клонче.

След поредния хорски погром овошката беше станала същински скелет на отминалата плодородна радост. Само надеждата за нови плодове щеше да  я крепи цяло лято, есен, зима, чак до другата пролет!..

Пилота се възмущаваше до дъното на душата си от хорското вероломство към природата. Той се взря към продължението на полския път на изток и доста време гледа натам. Сякаш търсеше да зърне с поглед в далечината нещо загубено още от детските му години. По този път се стига до язовира. Той не е голям, но бреговете му са стръмни и хлъзгави. Има места, където изневиделица се хлътва в дълбочина повече от два човешки боя.

Там се беше удавил като момче неговият по-голям брат Веселин. Пилота много рядко споменаваше пред хората нещо за трагичната случка, макар че никога не я забравяше. И продължаваше да обвинява Марко Булдозера за онази отдавнашна трагедия.

Тогава Веселин и Булдозера се състезаваха  в най-далечния ръкав на язовира кой ще го преплува по-бързо от бряг до бряг. На най-дълбокото място Веселин получи схващане на краката. Развика се за помощ! Булдозера беше съвсем наблизо до него, но постъпи като подлец. Знаеше, че Веселин ще го победи, и  го изостави, без да му помогне. Доплува до брега сам. Остави братовчеда си да се удави.

Булдозера винаги се оправдава, когато някой го упрекне за оня трагичен случай:

„Мислех, че Веско се шегува, за да ме изпревари”.

* * *

Пилота отмина мълчешком кръстовището, където някога растеше крайпътната череша. Продължи към язовира, но след километър-два отби колата на едно по-чисто от трънаци място:

- Повече не смея да продължаваме с колата. Ще я ударя по тия камънаци.

Взеха багажа си и тръгнаха пеша по пепелявия селски път. За да вървят по-свободно, оставиха в колата въдицата на Лили, въпреки нейното настояване да я вземат.

Когато пристигнаха край първия ръкав на язовира, по брега стърчаха няколко рибари с провесени въдици. Продължиха още нататък към едно по-затънтено място, където брегът не беше стръмен. Там нямаше рибари.

Избраха си една равна полянка на двайсетина крачки от брега и Лили постла одеялото, което отдавна носеше под мишница. Разсъблякоха се по бански и нагазиха до коляно в бистрата вода. Беше доста студена. Едва-едва се преместиха към по-дълбокото и се престрашиха да се гмурнат. Хич не се бавиха. Излязоха набързо с треперене.

- Жалко за банските! - рече Пилота. - Нямаше нужда да ги мокрим.

- Събличаме ги! Слънцето ще ги изсуши по-бързо от нас.

Лили предложи това без никакво колебание, а Пилота добави закачливо:

- Хем да не отклоняват вниманието ни от главното задание.

- И какво е то, заданието? Тук да не ти е военно летище? - Лили се правеше на наивна и го стрелкаше със своите блеснали сини очи.

- След малко ще ти покажа летище ли е или пладнище за любовен туризъм! - рече той, застанал прав, леко приведен като за старт на състезателен крос покрай брега на язовира.

Разсъблякоха мокрите си бански с някаква неоправдана неловкост и бързешката седнаха на одеялото. Пилота сграбчи Лили като на шега и я повали на постелката, но тя го отдалечи от себе си. Остана да лежи по гръб мълчешком, сякаш беше сама на меката топла постеля с поглед, вперен право към дълбочината на небесата. Нетърпеливият Драго скоро закри синия хоризонт с широките си голи рамене. Лили го възпря гальовно:

- Почакай, още малко да ни понапече слънцето!

Пилота отново легна по гръб на старото си място с не особена охота.

След малко Лили възкликна:

- Не мърдай! На рамото ти е кацнала червена калинка! Ей сега ще я хвана!

Тя захлупи калинката в шепите си сръчно и подвикна като зарадвано момиче:

- Ако не бяхме зарязали моята въдица в колата, сега щяхме да я използваме за примамка на рибата.

- С калинка можеш да подмамиш само някоя дребна червеноперка - каза извисоко Пилота и продължи шегата си. - По-добре да потърсим някое щурче.

- Щурецът е щурава стръв! Пее по хавата си и ще подплаши плячката - ухили се Лили. - От моята баба съм чувала: „Голямата риба най-много налита на стръв от мида.”

- Бабини деветини! Ти пусни сега добичето да си хвърчи на воля и дай да си гледаме нашето занимание! - Пилота вече започна да става нетърпелив.

- Всеки рибар си има своя въдица - рече Лили, подсмихвайки се загадъчно към него. Тя освободи калинката и още докато я проследяваше с поглед, добави с поредната от своите синеоки благи усмивки:

- Наскоро четох в едно медицинско списание, че слънчевите лъчи разпалват любовните страсти. Учени от Израел открили сериозна зависимост между слънчевата светлина и сексуалното влечение. По-дългото излагане на слънце стимулира по-високо ниво на половите хормони.

- Браво на евреите. И на секса ли посегнаха, за да припечелят нещо…

- Университетски специалисти от Тел Авив направили опити с мишки. Оказало се, че при женските мишки се повишава нивото на хормоните и яйчниците им се уголемяват.

- А на мъжките плъшоци им се уголемяват дрънкулките.

- Не се шегувай. И при мишоците са отчетени хормонални повишения.

- Тук има един едноок плъшок. Съвсем скоро ще получи слънчев удар!

- Мълчи, не думай! - очите на Лили го стрелнаха не само сластно, а и влюбено.

- Той гори от нетърпение да се завре на сянка в някое кьошенце наблизо. Две не вижда от високо кръвно налягане - каза Пилота, продължавайки да лежи по гръб.

- Веднага ще му окажем спешна медицинска помощ!

Лили се повдигна пъргаво и яхна Пилота като чисто гола ездачка. Заприлича на древна амазонка, без никакви доспехи. Закривайки с косата си слънцето пред неговите очи, тя прошепна в ухото му с мил шеговит тон, сякаш беше скрила под езика си щипка диво омайниче:

- Какво ще кажеш, ако напролет ти родя едно рошаво синеоко Драгунче?

Това, което чу ухото на Пилота, не стигна до неговия ум, който вече беше оглушал от страстно нетърпение.

- Раждай, колкото можеш! Ако щеш драгуни, ако щеш пилоти! България плаче за повече Мечоци! - изрече той като в някое съновидение посред бял ден.

Те се шегуваха, но всеки го направи по съвсем различен начин. Понякога шегите са като празнични дрехи. Освен красиво лице, имат и скрит хастар.

Пилота изведнъж преобърна Лили с яките си пламтящи ръце и заедно с нея се гмурна в някакво неземно море. И с една вълшебна лодка я понесе по талазите на насладата, прониквайки вдън дълбината на удоволствието.

И Лили не пестеше горещите ласки в съзвучие с неговия плам. Тя се сля със своите женски мечти и надежди да запази завинаги не само тези мигове на взаимност, а и да промени целия си бъдещ живот.

Пилота откликваше на нейната сласт със затворени очи, обладан от цялата си мъжка нежност. Отдавна не беше се чувствал толкова приятно в женски обятия. Така техният взаимен унес продължаваше да ги тласка по-нататък и все по-нататък в бездънния въртоп на наслаждението. Няколко пъти смениха ролите си в това тъй сладостно плаване в едно море без дъно и под едно небе без  небеса.

И двамата ослепяха за всичката хубост, която извираше из пейзажа край язовира. И тъй оглушаха, че никак не чуваха птичата врява наоколо, която благославяше Бога за своята крилата волност…

Щом укротиха пламъците на своя спонтанен огън, Пилота се отпусна по гръб до Лили. Тя се притисна отстрани до неговото мускулесто тяло. Кожата му й се струваше топла и гладка като бебешка бузка. Усети в утробата си неподозирана досега майчинска тръпка.

Лили впери очи в сияйната висина над себе си. И Пилота я последва. Те диреха там  нещо смътно, нещо голямо и невиждано досега. Мъчеха се да проникнат с погледи чак зад върховете на небесата. Сякаш неволно съпреживяваха езическия ритуал, при който по време на Пролетното равноденствие Слънцето и Земята се съединяват в символичен оплодителен акт чрез скалния процеп на някое тракийско светилище в Родопите…

* * *

ВЪРХОВЕТЕ НА НЕБЕСАТА

Когато си в ниското, Планината има много върхове. Те издигат своите чела чак до дъното на небесата. Там, вместо риби и акули, плават подводници от облаци, натоварени докрай от добри намерения на безброй хора да бъдат честни и правдиви.

Но хората не се сещат, че първо трябва да попитат душата си, как да им поникнат криле.

А къде ли опират върховете на небесата? Само падащите звезди го знаят и го показват единствено на влюбените звездобройци.

Ако не сме събирали в шепи падащи звезди с най-красивата си жива мечта от изгрева на Вечерницата чак до бебешката усмивка на утринното слънце, едва ли някога ще научим къде опират своите чела небесата.

Малцина щастливци са убедени, че всички върхове на небесата се достигат само с най-крехките криле.

Не всички знаем как да летим с крилете на любовта.

И пеперудите имат криле…

* * *

Чак, когато се прибра в града и остана сам-самичък вкъщи, Пилота се запита какво става с него. Лили вече му липсваше. Дощя му се утре да се събуди заедно с нея в спалнята си. Това чувство беше съвсем ново за този „заклет ерген, втора употреба”, както шеговито определяше себе си той пред приятели в „Аквариума”.

XIII.

НЕЛЕПА СРЕЩА

По тази алея щеше да пристигне Лили Милева, за да седнат в близкото малко кафене за по едно кафе. Както обикновено при подобни срещи, Пилота беше подранил. Той седеше на една притихнала пейка под стара липа и се радваше на хубавото утринно време.

СЛЪНЧЕВО КЛАДЕНЧЕ

Твърде интересна е съдбата на високата липа в тихата квартална градинка. На височина три-четири метра нейното дебело стъбло се разклонява на пет клона като пръсти на човешка ръка и в средата им се образува гаванка колкото голяма шепа. Точно в тази „шепа” се завирява вода от дъждовете и росата. И после дълго време при нея долитат  градски птици с надежда за по-скорошен дъжд от небесата.

Тук - високо над човешката злоба и малко по-близко до небесната закрила, тези крилати „граждани” утоляват жаждата си с малки глътки живителна свежест в горещите летни дни.

Идват шумни врабчета, тихи гугутки, сговорчиви гълъби, приказливи свраки, нервни сойки, кресливи гарги и др. Едни гугутки свиха гнездо на съседната липа. Врабците от време на време човъркаха тишината с обичайната си врява. Едни свраки струпаха своя грамаден замък от клечки чак на върха на недалечен чинар…

С това малко слънчево кладенче в клонака на неподозиращата своята благотворителна мисия липа Дядо Господ пои по равно всички птици, които идват тук, без злоба, без препирни и войни, с кладенчова надежда и упование в Неговата справедливост… Никой не пречи на никого. Пият от небесното кладенче по няколко глътки в мир и съгласие. Всеки според жаждата си, но не и повече - за да остане и за други зажаднели в жегата птици. Де да беше и при нас, хората, това неписано съгласие!

Как да не завиди човек на тези градски птици?! Други песни щяха да ми запеят те, ако бяха на нашия хорски хал. Ние вече не знаем накъде отива светът със своята безбожна жажда за всичките лакомства на Земята, че даже и в Небесата, уж все „на ползу роду”…

С такива и други марално-етични разсъждения Пилота продължаваше да седи мълком на пейката, а Лили все още не се задаваше по алеята.

Неговите романтични размисли секнаха изведнъж като току-що прошумял и отминал летен дъжд. По алеята се зададе бавно една доста напълняла жена на средна възраст. Пилота я разпозна отдалече: „Горката Диана! Станала е квадратна дебелана. Съвсем се е сбръчкала, пък с начервени устни! Същинска баба Яга!”

Той се приведе и грабна бързешком вестника си, който досега беше сгънат на пейката. Разтвори го, разперен като чадър срещу вятър, за да закрие с него своето лице.

Спира ли се тъй лесно насрещния вятър на женското любопитство?!

Идещата жена се дотътри наблизо и спря съвсем пред Пилота:

- Драго, ти ли си, Драго? Не мога да повярвам на очите си!

- Аз съм, Диана. Кой друг да съм… - Пилота не я покани да седне и се изправи срещу нея.

- Преди години чухме с някои наши съученички, че си паднал с военен самолет. Да знаеш, жив те оплакахме. Пък ти…

- Грешно сте чули. Падна само самолетът, аз се приземих успешно. Щях да загина, ако се бях паникьосал.

- А туй страшно ли беше?

- Това е много рисковано за всеки летец.

- Добре, че не си се уплашил.

- Двигателите на самолета ми спряха, баш когато наближавах над един много голям промишлен комбинат. От командването на полета ми наредиха веднага да катапултирам.

- И ти направи ли го?

- Не! Рискувах. Със сетни сили насочих самолета към полето и чак тогава катапултирах успешно.

- Е, глобиха ли те за самолета?

- Не! Наградиха ме с държавен орден, защото съм спасил комбината заедно с работниците.

- Добре, че не си страхлив! Ти и като ученик си беше такъв! Хич не се страхуваше, когато правехме някои наши лудории. Спомняш ли си какви времена бяха, а? - Диана седна на пейката, а Пилота остана прав.

- Забравил съм ги вече…

- Баш пък ти да ги забравиш, не ми се вярва. Имаше акъл като бръснач!

- И бръсначът се изхабява…

- Драго, много се радвам, че си жив и здрав!

- Слава Богу…

- Дай да те прегърна! Че наведи се повече, де! Сега няма да те целувам. Беше тя, нашата щуротия навремето по тъмнотиите.

- Така беше…

Пилота пак я окая наум: „Горката Диана! Като момче я мислех за най-голямата красавица на земята. Пък сега ми е неудобно да я гледам на какво е заприличала.”

- Е, как е жена ти? Деца имаш ли? - Диана го заразпитва като някой познат на близкия зеленчуков пазар.

- Жена ми е жива и здрава. Работи в чужбина. И синът ми е при нея…

-  Ти си млад пенсионер. Защо не отидеш при тях?

- Ще отида някой ден, ако е рекъл Бог… - Пилота вече се чудеше как да отпрати Диана, без да я обиди.

- Май ти е по-лесно да си сламен вдовец, а? Я, какъв си запазен! Все тъй си хубав! Сякаш си на двайсет години! - тя хич не скри възхищението си, ухилена до ушите.

- Недей приказва тъй, че ще му урочасаш…

- В днешно време всичко бива.

- Справям се някак…

Пилота още повече искаше да пропъди Диана, пък му беше неудобно. Съжаляваше я. Не се сдържа:

- Хайде, довиждане, че закъснявам за една важна среща в отсрещното кафене.

- Добре, добре! Много се радвам, че си жив и здрав. Първата любов не се забравя тъй лесно! Нали така?

- То се знае…

- Пък и ти беше такъв красавец. Всички съученички бяха влюбени в тебе, но ти само мене си харесваше. Ама и аз луда лудеех по тебе. - Диана никак не се усещаше, че вече му досажда.

- Спомням си…

- Хич не се дърпах, когато вечер ти ме отделяше от другите момчета и момичета и ме водеше в най-тъмното кьоше в двора на гимназията. И там ставаше тя, каквато ставаше в градинката на тревата…

С Диана се бяха срещали и след гимназията, когато той биваше в домашен отпуск като курсант във Висшето военновъздушно училище. А сега Пилота кипеше от нетърпение по-скоро да се отърве от нея. Сякаш някогашната негова първа любов от принцеса се беше превърнала в жалка просякиня.

- Ама аз наистина закъснявам! Хич не обичам да закъснявам за уговорени срещи. Извинявай…

„Ех, тия грозно нацапани устни! - мислеше си засрамено Пилота. - Тия ли нейни устни някога ме направиха мъж, пък сега се срамувам да ги гледам?!”

- Тъй, тъй. Обаждай се… Ето ти визитката ми. Много ще ми е приятно да се видим на кафе вкъщи. И моите хора отдавна са ме зарязали като обран бостан. Съвсем сама живея.

- Аз рядко идвам в града. Повечето време живея на село. Имам градина, гълъби, пчели, цветя… Много съм зает.

Преди доста време Пилота беше видял Диана на тротоара пред квартален хранителен магазин. Носеше торбичка с една мижава маруля и връзка ситни червени репички. Направи се, че не я познава. Престори се, че е зазяпан към другата страна. Добре, че тя не го забеляза.

Диана се усмихваше към Пилота с разредените си зъби:

- Аз ще ти звънна, да те подсетя.

- Ще гледам да се освободя за малко.

- Хем ще ти направя една застраховка „Живот”. Аз това работя от доста години.

- Добре, добре… Много ще ти бъда благодарен за жеста…

- Довиждане, Драго. Ще ти звънна.

- Всичко добро! - Пилота беше нетърпелив тя да се махне. Всеки миг тук можеше да пристигне Лили.

Най-сетне Диана тръгна бавно. Той я гледаше как се отдалечава тромаво. Съжаляваше я: „Ех, Диана, Диана! Дали и аз не съм толкова грозен в очите на по-младите жени?! Ако Лили вече беше дошла, как ли щеше да изглежда фронталната среща на моята отдавна залязла първа любов и новата ми току-що изгряваща последна любов?!”

Подсмихна се закачливо, сякаш насреща му се присмиваше укоряващо бай Слави Драгунов, и току си добави: „За сега последна.”

* * *

Лили май винаги щеше да закъснява за срещите им.

Тази липа, под клонака на която седеше Пилота, цъфтеше най-рано от всички други в неголямата квартална градинка. Ухаеше най-силно по време на цъфтежа в средата на юни, по Еньовден. Пчели - цели рояци! Жени, мъже - берат си най-едрите позлатени ароматни цветове!..

Пилота тъкмо стана да си ходи, и в далечината се зададе Лили. Вървеше с широка крачка, сякаш бързаше да не изпусне някой експресен автобус.

Той я посрещна с най-щастливата си усмивка. Никак не обичаше да го подхлъзват по динена кора.

ХIV.

СЛАВАТА Е ЦЪФНАЛ КАКТУС - МИРИШЕ БОДЛИВО

В огледалото на обществото всеки човек е само отблясък от случки, разкази и спомени…

Славян Драгунов седеше сам-самичък, замислен на дъсчената пейка в празния двор на своята притихнала къща.

Препичаше се лениво като премижал котарак срещу палавите лъчи на доста отскочилото на хоризонта слънце. Сети се за гъдела на доброто старо време, когато беше по-млад и живееше в града, и току си рече мълчешком:

„Язък ти за лудия огън! Вятърът на времето завлече и последното въгленче в джендема на илюзиите.”

И ето, че продума тихомълком на внука си, който се беше запилял да играе футбол някъде из далечната чужбина:

„Любовта е приятелски мач между чувствата на двама души с много акълища. Никой не иска да загуби. Но и резултат 0:0 не задоволява нито жената, нито мъжа.”

Почеса се по дясното ухо, сякаш там висеше някаква обеца, и добави на внучката си, дето следваше за актриса в София:

„Не се доверявай на плътските наслади и желания. Плътта е коварен съветник. Няма нито съвест, нито срам…”

Позамисли се още малко, втренчи поглед към хоризонта на запад, сякаш се насилваше да надникне чак зад Ламанша. Току се обърна към третия си внук Славян. Той беше възродил не само неговото име, а и неговата музикална дарба. Припкаше по света, засилен да превзема световната слава с музикален талант.

„Времето отнема младостта ти. Цивилизацията грабва делата ти. Ако позволиш някой да открадне и мечтите ти, хич да те няма на този свят! Човек се труди за едната гола чест.

Не удушиш ли навреме в себе си змийчето на суетата, то ще порасне голямо и ще те погуби. И дребното червейче похабява най-красивата ябълка.

Няма вечна слава. Има вечен ламтеж. Всеки жив човек се стреми да покори хорското признание и уважение. И славата е като красивата мома и едрата диня - отвънка не могат да се познаят какви са отвътре.”

Самотният Драгунов продължи да се щура като мравка из празнотата на къщата и двора си, разговаряйки мълком с какви ли не спомени. Къташе ги в шепите на своята памет като стръкчета дъхави бели кокичета и жълти минзухари, разцъфнали по никое време. Много внимаваше да не скърши красотата им с вдървените си позастарели пръсти.

Загледа се тъжно към близката саксия с хилаво мушкато. По-после насочи поглед към  кьошето на градината. Там до няколкото пчелни кошери стърчаха три саксии с кактуси. Току прошепна с уморен гласец:

„Някога, ех, някога… Славата е цъфнал кактус - мирише бодливо.”

На младини той свиреше на китара и пееше песни. Все за любовта. Сега често сънуваше колко много го обичаха хората тогава…

Неволно вдигна поглед към стрехата на къщата си:

„Какви дъждове шуртяха навремето! Пееха като небесни ручеи!..”

После се вторачи в своята окъсяла пладнешка сянка:

„Ти изпя песента си. Пресъхна гласът ти. Но в твоето сърце все още  бълбукат шепа капки от пролетния  капчук на младостта ти…”

* * *

Драго Пилота упорито звънеше няколко пъти на Драгунов. Искаше да обсъдят един неотложен проблем за строителството на новата църква в селото.

Учителят все не отговаряше. Ту не чуваше позвъняването, ту нарочно не му се щеше да се среща с никого. Прекалено много му беше натежала изолацията на обществото, на която беше подложен в последните години.

…А на какво уважение се радваше по онова време историкът Славян Драгунов! Беше на четирийсет и пет години, когато написа и издаде най-изчерпателната история на този град от древността до настоящето. То бяха срещи с читатели, то бяха разговори с ученици! Оказваха му почит навсякъде. След срещите носеше вкъщи по двайсетина букета цветя. За шейсетгодишнината му го отличиха с национална награда за принос към духовното развитие. И изведнъж всичко се срина.

Историкът Марко Драгунов - Булдозера, който тогава беше директор на местния исторически музей, оспори публично наградата на Славян Драгунов. Обвини го, че е плагиатствал от пътеписа на един известен европейски пътешественик из българските земи по Османско време. Подвеждащо цитираше някои пасажи, без да посочи, че в по-предния текст вече е споменато името на този пътешественик. Няколко посредствени завистливци в града се обединиха около Булдозера и така успяха да сринат заслужената почит към Славян Драгунов.

„Лошата мълва е като кален поток - мислеше си утешително историкът, - застигне ли те веднъж, няма как да се опазиш чист.”

Точно по онова време той вече работеше върху историческия роман „Мечът на царя” за царуването на Асеневци през Второто Българско царство. Беше завършил ръкописа на първата част и го изпрати на един известен литературен критик в София за писмена рецензия. Критикът го прочете и отговори устно: „Не искам да огорчавам автора.”

След първоначалния шок от този неуспех, Драгунов проумя, че когато авторът е затънал прекалено много в конкретните факти, не може да се измъкне от тях, за да развихри творческата си фантазия. Мечът на цар Иван Асен Втори се оказа непосилно тежък за историка Славян Драгунов. Верен на прекалената си самовзискателност, той си рече с горчива самопреценка: „Всеки камък тежи на мястото си”. Спря да пише романа с оправдание, че е много зает.

По-късно се зае да подготви книга за историята на Драгунови заедно с родословно дърво на големия стародавен род. Събирането на данни му отне няколко години. Особено го затрудниха потомците, пръснати не само из България, а и по целия свят. Общинската комисия за култура му отказа субсидия за издаване на книгата. Нямала национална стойност. А по роднински и приятелски критерии всяка година се финансират някои наивни стихосбирки и други невежи издания.

Драгунов наскоро навърши седемдесет и пет години. Никой от общинските чиновници, отговарящи за културата, не се сети да уважи автора на историята на града. Не го потърсиха нито от библиотеката, нито от местния исторически музей - пълно мълчание! Историкът никога не би се унижил да ги помоли на колене за това, което му се полагаше, с надеждата за възтържествуване на правдата.

А ръкописът на неговата огромна нова книга „История на рода Драгунови” продължаваше да чака някаква възможност за отпечатване…

Недоволен беше и от близките си, и от бившите си колеги, и от цялата обществена система. Незачитането му тежеше. То го спъваше като някои невидими вериги на несправедливо осъден човек. Крепеше го само неговият оптимизъм да вярва в доброто.

* * *

„Библиотеките ми са пълни с всякакви книги. Няколко хиляди тома. Какви ли не поредици и речници. Никой вече не ги поглежда. Гардеробите ми - и те пращят от стари дрехи, мои и на децата ми. Имам да се обличам с тях чак до Второто пришествие. Главата ми - и тя е бръмнала от планове за нови проекти. Душата ми - и тя е пълна до козирката с мечти! - продължаваше тъжните си размисли Драгунов. - Всичко си имам. Пък чувствам, че нищо не ми е наред. Защо живея вече? Кому съм нужен, щом сам на себе си не мога да помогна, за да не съм отхвърлен от обществото. Аз не съм свикнал така. Обидно ми е с някаква мижава пенсия да ме хранят на ясла като бракуван състезателен кон. Не искам милостиня, а почит за достойния ми труд…”

Така се самобичуваше историкът Драгунов.

Той изведнъж си спомни думите на Пилота в един техен приятелски разговор: „Унизително е да си принуден да летиш за никъде.” И си добави тъжно: „Животът на празен ход е въртене в кръг като петел без глава.”

Сякаш и сега оживя пред очите му стара случка от детските години. Една сутрин на Петровден неговият дядо на село закла в задния двор на къщата стария петел, който беше с големи слънчево алени криле и остри шипове на краката. Наказа го, защото често пъти кацал на оградата и от там излизал на близката поляна. Клъцна с брадва главата му на дръвника и го подхвърли на земята. Тялото на разперения петел дълго време подскачаше като оживял пламък и се въртеше на криво колело, пръскайки струя кръв. Крилете му сякаш се мъчеха за последно да полетят нагоре извън оградата на селския двор…

След толкова много години учителят си помисли тъжно:

„Не беше петел, а зора зазорила! Не беше певец, а камбана на къщата! Но бе ритуално пожертван пред всички. Досущ, както цели невинни държави се сторват на показ световни курбани…

Защо за пролятата жертвена кръв - червена роса по Земята ни Божия! - не помним горчивата истина още от спора на братята Авел и Каин?! Къде е съюзът на дух и материя? Брегът между правда и кривда къде е?!”

* * *

Обиденият Славян Драгунов чуваше тревожния звън на телефона си по-силно от някоя далечна камбана, но не отговаряше на Пилота. Не искаше никой да го вижда толкова отчаян и обезверен. Не беше свикнал да хленчи пред другите. Мразеше хорското съжаление. Сигурен беше, че то в повечето случаи е лицемерно, а понякога и обидно. Обичаше хората да го срещат спретнато облечен, гладко избръснат и усмихнат.

Току се сети за една древна мъдрост: „Човек трябва да се опита да запише името си на камък” и побърза да добави: „Ако го стори, все ще мине някое куче, което да го препикае.” Имаше предвид своята история „Вековен град на кръстовище” и обезличаването й от Марко Булдозера.

Драгунов стана от пейката и тръгна бавно към улицата, за да се поразсее. Прекрачи прага на външната врата и неволно се усмихна. На тротоара пред къщата му щъкаха ято гълъби и кълвяха някакви дребни семена. „Приличат на сдружени китайци пред ръснати оризови зрънца!” - помисли си с иронична усмивчица историкът и се загледа към далечината, за да види дали не се завръща от пазар съпругата му Здравка.

ХV.

ВЛОШЕНАТА ВРЪЗКА

Беше един съботен ден през миналата есен.

Полковник Трендафил Маринков му се беше обадил с покана да се срещнат в единайсет часа. Преди години Пилота и неговия тъст понякога играеха шахмат. По-младшият понякога губеше не само от чинопочитание, а и поради разсеяност. Те запазиха приятелските си отношения и след развода на младите.

Тъй като до срещата с полковника имаше доста време, Пилота реши да потърси по телефона своя приятел от курсантските години капитан Добри Стоянов. Макар че беше първокласен летец, след съкращенията във военната авиация той беше започнал работа като шофьор в международния транспорт. Като него вече работеха  каква да е работа и други набързо пенсионирани летци от тяхното закрито летище. Някой беше станал амбулантен търговец, друг - автотенекиджия, трети - охрана…

Пилота се опитваше да поведе разговор със Стоянов, за да му честити рождения ден и да посъживи приятелството им. С него някога бяха неразделни, но вече житейските обстоятелства охладиха тяхното общуване. Разговорът никак не им спореше. Връзката по мобилните телефони не беше добра, а от време на време съвсем прекъсваше. По това време Стоянов пътуваше с камиона си чак в Хърватия.

Думите на двамата приятели проблясваха в тишината като есенни листа. Стелеха се в мисълта на неговото любопитство за здравето на Стоянов, както жълтите петна по земята под клоните на омърлушените дървета.

Докато се опитваше да поддържа трудния телефонен разговор, Пилота беше втренчил своя поглед в капещите листа под липите. Наблизо те бяха жълти, а в далечината - ръждиви. Приземяваха се полека по влажната земя. Ту като златисти пеперуди. Ту като жълти мълчаливи жаби в някоя от малките локвички след скорошния дъжд. Ту като жарава в балканско огнище под голям казан, в който ври с апетитна пара овчи курбан за Архангелова задушница.

В един промеждутък от проточилия се неудачен разговор Пилота неволно се усмихна на своето хрумване. Струваше му се, че окапалите сухи листа пърхат и се хилят. Наблизо едно листо подскачаше, сякаш някой го гъделичкаше под опашката. Сигурно беше вятърът с дългите си пръсти на пианист, който свири тихички серенади на поредната своя попътна любов като същински донжуан на цялата околност.

Сегашните капещи листа миришеха на студена лепкава мъгла, предвещаваща сняг. Отдавна се беше изпарила в синия простор оная топла ведрина на резедавите липови листа. През пролетта тя беше примесена с благоуханието на липовия цвят, по който от сутрин до вечер щъкаха весели пчели, разнасяйки наоколо благото жужене на одухотворената будна природа…

Неловката приказка неусетно започна да досажда и на двамата мъже. Този техен разговор от далечно разстояние нямаше аромата на старата им приятелска близост, макар че поддържаше буден смисъла на техните думи, изречени с добросъвестно старание и усилие. Те просветваха като падащи звезди, които капят безразборно от прихлупения капчук на студените небеса, обречени да угасят всякакъв пламък за по-близко сдушаване между двамата мъже.

„Това е! До там няма мобилен обхват!” Казаха си със съжаление някогашните приятели и тихомълком затвориха своите мобилни телефони. Ако беше наблизо край тях историкът Славян Драгунов, сигурно щеше да им припомни старата народна мъдрост: „Очи, които не се виждат, лесно се забравят.”

* * *

Полковник Маринков не харесваше гюрултията на „Аквариума” и затова с Пилота се срещнаха в едно по-тихо кафене. Той поръча и за двамата по чаша мастика, разредена с жълта лимонада. Този коктейл беше неговото любимо питие. Пилота учтиво кимна в знак на съгласие с поръчката, макар че той не предпочиташе концентратите.

Чукнаха чашките си за наздраве и приказката им потръгна. След няколко глътки, от дума на дума Маринков заключи философски със своя леко пресипнал басов глас:

- Животът ни прилича на шахматна дъска. Винаги започва с бяло поле. Преди да форсираме двубоя, трябва в себе си да решим за какво се сражаваме. За победа, за реми или за загуба, макар и стратегическа. Коя от всички възможности ни устройва най-добре? За момента. За следващата схватка. За бъдещето.

- Така е - съгласи се Пилота, чудейки се накъде ще продължи по-нататък полковникът.

- На шахматната дъска на живота имаме равна територия за действия срещу всички противодействащи обстоятелства. Разполагаме с точно половината от възможните шахматни фигури-бойци. Трябва да ги използваме на сто процента! Иначе - язък за барута!..

- Зависи от оръжието на противника - смънка бившият зет.

- Ти, Драгомире, обмисли ли добре своята стратегия за предстоящата схватка с новите обстоятелства след раздялата ви с нашата Ева?

- С вързани ръце трудно се местят шахматните фигури…

- Твоята най-главна стратегическа цел е да върнеш нашия Гошко тук, при нас. На всяка цена! С всички средства! Семето на българските Мечоци не бива да се похабява по коконите на джендърска Европа. Трябва да си върнем в България нашето момче.

- Така е, но как да го отделя от майка му…

- Неговата разглезена майка нека си стои там, щом повече й харесват швабите. Срам ме е, че навремето вкъщи й угаждахме за всяка нейна прищявка. Аз винаги съм на твоя страна. Имаш офицерската ми дума! Моята жена ще ми козирува, за каквото й наредя, макар че тя тебе дип много не те харесва. Трябва да си върнем тук Георги! На България ? трябват мъжаги, а не мамини синчета!..

- Ситуацията е патова…

- Измислй някой гросмайсторски ход на офицера в полето на царицата! Офицерът атакува успешно царицата само иззад прикритие и жертва на някоя друга фигура. Война не се печели без жертви. Опитай някой внезапен завой, както с ход на шахматния кон, и атакувай!

- С нищо не мога да я примамя Ева, щом вече ме е прежалила. Умът ми настоява да я забравя, а сърцето ми тъгува за нея. Сякаш се надява на някакво чудо, което ще ни събере отново. Аз все още си мисля за нея.

- Когато говориш с Гошко по телефона, винаги й пращай поздрави. Обаждай й се за всички празници! Обещавай й неща, които ще я заинтересуват. Измисли някоя хубава примамка като за най-капризната жена!

- В нашата шахматна партия с нея аз предварително съм обречен. Георги би могъл да стане жертвена пешка за всекиго от нас. Но как да го прежаля, как? Аз съм офицер, дисциплиниран човек, не мога да шикалкавя.

- Патриотичната кауза си заслужава всякакви маневри и тактически рискове.

- Свикнал съм да летя със свръхзвукова скорост, а не да пълзя. И обичта си има предели и граници…

Поприказваха си все в същия боен дух още известно време. И двамата пенсионирани офицери взаимно търсеха начин да вразумят Евелина да се прибере в България заедно с момчето. Тя им беше мила, въпреки нейната упоритост, но те много повече тъгуваха за Георги.

Разделиха се по мъжки - със здраво стиснати десници и честни открити погледи. Бяха на различна възраст, но ги сплотяваше общият родителски огън.

По-късно през целия ден Пилота не спираше да си припомня решителният леко прегракнал глас на полковник Маринков: „На всяка цена трябва да си върнем тук нашето момче и да го изпратим да учи за офицер в някое висше военно училище! Какво е държава без кадърна армия?! Длъжни сме да го направим не само за честта на пагона, а за честта на Майка България!”

ХVI.

ПАРЛАМЕНТАРНИ  ИЗБОРИ

Целокупният електорат навсякъде обсъждаше публичните изявления на кандидатите за депутати и цъкаше с език: „И този път ще ни пратят за зелен хайвер.” Предизборната агитация на политическите партии беше толкова ожесточена и грозна, че доскорошни приятели станаха кръвни врагове по партизански пристрастия. Тази недостойна картина не си заслужава да бъде разказана по-конкретно.

Затова аз написах един среднощен актуален монолог.

ОЛЕЛЕ, ОТНОВО НИ СПСЯВАТ!

Годината е 1383 след Аспарух, хан Български!

България е съществувала през времена на величия и падения. Връхлитали са я жестоки тирании. Сполетявали са я коварни освобождения. В нашето съвремие поредната ни държавна управа от сутрин до вечер се кипри в слугински подаяния от тъй наричаните „братски нам съюзи и алианси”. Все „загрижени” спасители ха от Изток, ха от Запад, ха отдън горите Тилилейски не зад девет дерета, а чак зад девет морета, щъкащи като чакали по земята българска.

И… „Те ти, булка, Спасовден!”

В началото на второто хилядолетие от новата ера от Кралство Испания се завръща цар Симеон Втори, последният монарх на България (прокуден от републиканците през 1946 г.). Идва да спасява третия период (след петнайсети ноември 1990 г.) на Третата Българска държава. И става премиер на Републиката. (За да бъде детрониран повторно.)

Подир повече от 30 години „демократичен преход” ни сполетяват и други поредни спасители с громки обещания за цели армади от дарствени кораби, препълнени с бели франзели, намазани с мед и масло. (Уви, до нас достига само паспал от канадски вятърни мелници).

„O, tempora! O, mores!”

Изминали са над тринайсет века след възвеличаването на България от прозорливите държавници хан Аспарух, цар Симеон Велики, цар Иван Асен Втори и други мъдри предци. В наше време наследниците на старите български родове доживяха да ги връхлетят и спасители от задната страна на Земята. (Изстрелват ни ги тук не като дребни шикалки от детска прашка, а като ракети за масово зомбиране и икономическо заробване).

„Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши?”

Сигурно така отчаяно въздъхва отново духът на великия български родолюбец, поета Христо Ботев. Все заради най-унизителните ни държавни зависимости: близо 2 столетия византийщина + още почти 5 века отоманщина + още незнайни години съвременна хамелеонска гравитация според източно-западните ветрове и циклони.

Домораслата ни държавна управия не я бива нито за вътрешна надпревара, нито за световно състезание. Прилича на прехвалена кобила, окуцяла насред тренировка за голямо надбягване. Тогава? Къде да си я дяваме???

След дългия казашки махмурлук от измамни надежди не ни ли втръсна да пием сок от превтасало брюкселско зеле?! Не ни ли дотегна пълзешком да кокорим очи като дойни крави от преглъщане на солен американски кукуруз?!

„Боже, опази от вълци в овчи кожи!”

Защо забравяме кой, как и защо разчекна като жертвен агнец целокупната Санстефанска България на Берлинския конгрес на 13 юли 1878 година? Защо не помним Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 година, който съвсем незаслужено осъди България на най-унизителното разпятие? Защо премълчаваме кой бомбардира София, Пловдив и много други български градове през 1943 и 1944 година? И колко хиляди мирни граждани са загинали и осакатени тогава? Колко?

Само изконните национални идеали за истинска независимост ще възкресят от унижение чистата съвест на Майка България! И най-мрачната нощ свършва с разсъмване и възраждане на деня.

Днес навсякъде имаме право да заявяваме високо и гордо:

Годината е 1383 след Аспарух, хан Български!

Защо ли не натрием носа на надменна Европа по нашенски?! Божието слънце всяка сутрин първом осветява България! Чак после просветва и на Запад. Точно Тук е изгряло и слънцето на непреходната Българска писменост! То още от древността и навеки озарява от край до край света!

Стига вайкане чирашко! Юнашките балкани екнат и кънтят от български победи в епизоди славни!

Нима ще забравим величавия подвиг на нашите опълченци на прохода Шипка през лятото на 1877 година?! Тъкмо той решава победния изход на Освободителната война! За тази епопея Патриархът на българската литература Иван Вазов възкликва:

„България цяла сега нази гледа!”

Да запретнем ръкави за градеж, а не да навеждаме гръб и да навиваме крачоли за газене на кал и тиня! Бог помага, но никому мед не поднася в паничка.

„Глас народен - глас Божий!”

Така гръмогласно се крясва на всеки Видовден.

Годината е 1383 след Аспарух, хан Български!

Част втора

ПРИЗЕМЯВАНЕ

I.

ГОЛЕМИЯТ МРАВУНЯК

„Където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.” (Матей 6:21).

Който е попрочел нещо от Новия Завет, сигурно помни и това поучение Христово. Моето съкровище са моите спомени! С това лично имане никой не може да се похвали, освен мене. Голям късметлия излязох!

От доста години насам през свободното си време често пъти ходя на една поляна, леко наклонена на север - с изглед към недалечната гора на крайградския лесопарк. В долното кьоше на поляната има стар мравуняк. Толкова е голям, че на мравките алпинистки сигурно им изглежда по-висок и от връх Еверест.

Една мравка мравуняк не прави. Те са безброй: има и дребни, и по-едри, и крилати. Тръгват, идват, щурат се. Водят мравешка кавга за едното голо зрънце. Някои са претоварени от работа като родопски катъри. Други се туткат като чиновници на държавна ясла. Още по-други се кълчат като млади дългокраки секретарки край дърти шкембести шефове.

Мравешките пътеки излизат от мравуняка подобно някои лъчи на слънцето, процедени през рехавите облаци. Проточват се по поляната, където приличат на дълги следи от уморени смоци, пълзящи в сухия пясък край дълбока река, за да заровят там своите змийски яйца.

Сядам гърбом към слънцето на един бял камък като на същински царски трон. Той е вероятен връх на скрита подземна скала или угаснал праисторически вулкан. И си мисля, че този мравуняк е живо олицетворение на моите спомени. Доста набързо замогнали се господа се хвалят, че имат зад гърба си влиятелни личности. Аз пък се чувствам много по-богат от тях. Радвам се на моя мравуняк от спомени, а зад гърба си имам слънце! Усещам го как се усмихва към вечерта ми! Дори да не се вижда с просто око иззад облаци от заблуди и забрави, то е все зад мене.

Какво ли не се спотайва в един голям мравуняк!

- - -

Веднъж бях довел тук Слави Драгунов. С учителя се познаваме още от времето, когато преподаваше история в гимназията на моите деца. Той цени и препоръчва на по-младите хора моралните ценности, свързани с традиционните народни традиции и православните норми на поведение.

Пред мравуняка Драгунов ми поясни с авторитет на ходеща енциклопедия:

- Според биологичната еволюция прародители на мравките са осите. Техни далечни братовчеди са пчелите и стършелите. А още по-далечни роднини са им други мушици като започнеш от комарите, та чак до морските кончета.

Пък аз подкарах приказката на шегаджийско уточнение:

- Ако речем, и хората можем да ги оприличим на мравешкото родословие. Ти, бай Слави, си жива пчела медоноска! Драго Пилота е морско конче, което хвърчи насам-натам, пък се чуди къде да кацне, за да не си опърли крилцата. А Марко Булдозера си е жив стършел - където те жилне, цирей ти пораства!

- Ако не знаеш, ще ти кажа, че жилят само женските комари. Ти си известен журналист, но ми приличаш на мъжки комар, който бръмчи от време на време, без да жили - отвърна на закачката ми бай Слави.

Аз приех неговите думи като честна преценка и без да се усетя смених регистъра на моя тембър:

- Струва ми се, че Русото Лили е женско комарче, дето им викат папатаци и жилят тихичко, ама само на тъмно.

- Абе, ти да не завиждаш на Пилота за връзката му с Лили Милева? - пошегува се Драгунов.

- Сакън! Моята интимна еволюция е по-друга!

Драгунов подхвърли едно малко камъче към мравуняка. Запита ме съвсем неочаквано за мене:

- А ти какво ще кажеш за моя набор полковник Трендафил Маринков?

- За него по-добре питай бившия му зет Драго Пилота. Ако стане мравка, аз мисля, че можем да му поверим охраната на мравешките потайности на дъщеря му Бранимира и на моя бивш колега журналиста Иванко Боляров.

Отговорих му точно като по протокол пред следовател. Не знам защо го направих. Стори ми се, че е неудобно да намесваме в нашата закачка и такъв авторитетен офицер като полковник Маринков.

Драгунов сякаш потвърди моето леко неудобство:

- Преди време, когато проучвах материалите за родословието на Драгуновия род, открих, че и полковникът по майчина линия е от далечно Драгуновско коляно. Споделих този факт с него. Много се изненада. Стори ми се, че се зарадва на откритието, но не го показа.

- Той си е доста сдържан човек. Затова хората го мислят, че все още се гордее за минали заслуги в армията.

- Полковник Маринков има право да се гордее. В много отношения той слага в малкото си джобче доста от сегашните ни генерали, дето са ашладисани с префърцунен  американски калем.

- Според западния вятър на световния пинг-понг… - рекох аз в знак на съгласие.

- Точно този вятър ще ни докара до пълен крах на всички наши морални ценности…

- Бай Слави, нека ти кажа една весела шега. Понякога далече из гората чувам гърмежи на ловци по диви птици. Ако ме наближат, за едното нищо може да ме отстрелят като рядка птица. Или като учебна войнишка мишена…

После разговорът ни стана по-сериозен. Накрая Драгунов ме погледна право в очите и рече поучително като към някой абитуриент:

- Никой мравуняк не се гради за ден до пладне. Читаво сдружение се създава с години…

Понякога си мисля, че моите мравки-спомени сигурно са произлезли хем от оси, хем от пчели и стършели. Аз съм добър стопанин и дълбая надълбоко из този мравуняк. Точно там бълбука въртопът от най-личните ми преживявания. Дано не пресъхне той! После какво ще остане да подмладява живота ми?!

Ако думите и спомените ми бяха заринати стари жълтици, вече щях да съм натрупал из швейцарските банкови трезори сума ти милиарди. Но те не са хиляди шепи златни монети, а много по-ценен капитал.

Затова аз продължавам да човъркам из мравуняка, където е струпано времето на моето общуване с различни лица от големия стародавен род Драгунови, сред местните хора по-известен като Мечоците. Хич не ми се спира. Ей го на къде е зоркото око на залеза! Дано някой злосторник не се опита да затрупва живота ми със словесен чакъл. (Тъй много са камъните, хвърляни по мене, че нямат чет белезите ми от тях). Едва ли ще успее. В мравуняка от спомените ми никой не може да трупне и прашинка. Няма как да бръкне в сърцето ми - ще изгори ръката си до кокал…

* * *

Беше през пролетта преди няколко години…

Пилота втренчи своите блеснали сини очи към домакина на къщата:

- Бай Слави, знаеш ли каква идея ме чопли от доста време насам?

- Няма как да знам, Драго. Ти си като шило в торба. С тебе човек хич не може да скучае. Да не би да ме накараш да скоча от покрива на къщата с чадър като с парашут? Или да ловим горски гургулици с капан от захлупена щайга?

Учителят Драгунов гледаше присмехулно изпод вежди. Нарочно поднасяше приятеля си заради какви ли не негови идеи за събуждане и преобразяване на задрямалия живот в селото.

- Не се шегувай! Чак дотам няма да стигнем.

- Дано не е пак някоя щуротия - да хукнем по горите да търсим избягали пчелни рояци из корубите на дъбовете. Пък ни нападнаха едни оси и стършели. Хич не искам да си ги спомням…

- А хрумването ми да залесим с брезички Малката чука не излезе ли сполучливо?! Ето, вече дръвчетата са пет-шестгодишни красавици!

- Много добра твоя идея беше тогава! Няма спор! Добре, че и общинският  пълномощник, и от Горското стопанство, излязоха разбрани хора.

- Така е! Когато насреща си нямаш бюрократи, работата спори.

- Кажи сега, какво си намислил? Слушам те с най-голямо любопитство?

Драгунов продължаваше да се взира, ококорен шеговито към Пилота. Сякаш не бързаше да чуе неговото поредно хрумване, както се казва, на ползу роду.

- Хич не ме занасяй! Този път идеята ми е съвсем друга! Макар че може да връхлетим на двукраки оси, дето жилят още по-жестоко. Предлагам да съборим грохналата селска църква и на мястото ? да построим нова.

- Ха така, де! Ти слагаш сол в старата ми рана! Аз храня особени чувства към тази черква. Не само, защото е построена през далечната 1856 година, а защото в нея е служил моят прадядо поп Слав. Боли ме за нея, че е докарана до този хал, но отдавна положението е неспасяемо.

- Тогава няма защо да се чудим! - рече решително Пилота.

- Аз вече съм приказвал с пълномощника на селото за църквата. Той казва, че това хич не е по нашите сили. Първо, трябва да искаме разрешение от Светия синод и второ, да ни обещаят пари от общината. Никой няма да ни разреши. Имат желязно оправдание. Хем няма пари, хем се нарушават религиозните канони: черква не се събаря, гробище не се мести! Счита се за голям грях! А да бъркаш в бюджет на общината е тромава работа. Особено с такива гламави бюрократи.

- Мислил съм и за друг вариант. Оставяме църквата съвсем да се сгромоляса, пък после ще й се търси колая каква ще е нейната съдба. Срещу църквата е основното училище с неговия огромен двор. Предлагам да съборим училището, което от години не се ползва за нищо друго, освен за курник на кукумявки. На неговия терен  ще построим една малка православна църква.

- Ще се сблъскаме с голяма бюрокрация.

- Защо пък не?! Хайде да запретнем ръкави и да започнем отнякъде. Ще изкрънкаме малко пари от някой бизнесмен. Намираме работници и сриваме  училището. Щом е за събаряне, общинските чиновници няма да са толкова придирчиви. Освобождават се от грижи по поддържането на сградата. Училището не е държавно, а общинско. Там е заровен ключът на проблема! Общината ще ни разреши.

- Трудна работа!

- Майката му е да намерим повече съмишленици и в селото, и в града!

- Събарянето, може и да го уредим някак си, ами после? Пак трябва да търчим при владиката, при Светия синод, при общинския съвет и тъй нататък.

- И до Свети Петър ще стигнем, щом се налага!

- Хайде, хайде! Дано не идем и до Свети Петър…

- Тогава нека да се поразходим до някой стар манастир и да си запалим по една голяма свещ към всички светии! Дано ни благословят да се изкачим по стръмната пътека на бюрокрацията…

По-насетне приказката на двамата приятели продължи в още по-оптимистична насока. Техните планове не стигнаха до конкретен план за действие, но все пак този разговор пална искрите за огъня на едно много трудно, но благородно дело.

По някое време Драгунов запита с леко притеснение:

- Драго, ще можеш ли да ни закараш с твоята кола до Килифаревския манастир? Кака ти Здравка отдавна ми е рекла да те помоля.

- Разбира се!

След време Драгунов уточни с подчертана гордост:

- По много стара традиция в Килифаревския манастир са се кръшавали в православието повечето потомци от рода Драгунови! Там са кръстени и моите деца. За внуците не можахме да стигнем до общо мнение. Но аз не губя надежда. Някой ден ще ги убедя.

- Съвсем ме заинтригува, сигурно и моите деди са се кръщавали на това свято място - рече със светнали очи Пилота. Беше убеден, че ще зарадва учителя.

По-после Драгунов помоли:

- Искаш ли да прочетеш един мой памфлет за съдбата на манастира?

Пилота пое подадения лист. Изрече само заглавието и продължи да чете текста наум. Щом свърши четенето, каза с неподправено възхищение:

- Много добре си го завъртял! Звучи съвсем патриотично!

- Благодаря ти. Искаш ли още малко фактология?

- Разбира се! Сега ти е паднало да ме хванеш на исторически дамар.

Учителят това и чакаше:

- Старата православна света обител „Свето Рождество Богородично” край Килифарево е основана през 1348 година от видния български исихаст св. Теодосий Търновски (1300 - 27.11.1363 г.) Построена е с подкрепата на цар Иван Александър на един хълм върху основите на по-стара българска крепост още от времето на цар Иван Асен Втори. Става център на книжовна школа с над 460 ученици.

- Направо е впечатляващо за онова време!

- Сред възпитаниците на школата е бъдещият български патриарх св. Евтимий Търновски (ок.1327 г. -1402 г.), един от най-значимите ни средновековни духовници и книжовници.

Пилота побърза да прекъсне учителя:

- Нали точно той ръководи последната защита на столицата Търново през тримесечната обсада на османските нашественици до 16 юли 1393 година?!

- Така е! Навремето си внимавал в часовете по история!

- Е, не бях отличник, но се справях.

- За наша национална гордост правописната и езикова реформа на патриарх Евтимий Търновски се отразява положително на писмеността в Сърбия, Влахия, Молдова и княжествата на Русия.

- Де да ги имахме и сега такива авторитетни родолюбиви личности! В днешно време този факт се покрива с мълчание - рече Пилота за да убеди учителя, че го слуша с интерес.

Драгунов продължи своя урок по патриотизъм:

- Другият изтъкнат ученик от школата на св. Теодосий Търновски е св. Киприан (1336 - 16. 09. 1406 г.). Той е български книжовник и православен византийски дипломат. Достигнал е до сан патриарх Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия. На 16 септември 1472 година е признат за светец и чудотворец, почитан навсякъде в източноправославния свят.

Пилота не се сдържа:

- Това пък съвсем ме възхити! - възкликна той и добави шеговито: - И моят баща е роден на шестнайсети септември. Дали пък нямам шансове да ме обявят за чудотворец, ако сколасам да си върна тук момчето от чужбина?

- Който иска да бере рози, трябва да изтърпи тръните.  Ако не опиташ, никога няма да успееш.

Втренченият поглед на Драгунов към Пилота му показваше, че учителят хич не се шегува.

* * *

След два дни Пилота, аз и семейство Драгунови се отправихме към Килифаревския манастир за един ден. Докато пътувахме, учителят ни поясни:

- Най-старите манастирските постройки са опожарявани два пъти от османските поробители. По-новите сегашни сгради на манастира са построени през 1718 година около половин километър на запад, по-надолу покрай река Белица. Издигнати са и два параклиса. Сегашната църква „Свети Димитър” е изградена от майстор Колю Фичето през 1842 година.

Както си му е ритуалът при такива поклонения, запалихме свещи за здраве в църквата и после се отдадохме на разглеждане. (Сега манастирът е девически). Здравка Драгунова се зае на женска разговорка с монахиня Варвара по религиозни и светски теми. А ние тримата по мъжки тръгнахме по стръмната като комин пътека към археологическите разкопки на най-първите сгради на манастира, които са на високия хълм в североизточна посока.

Доста се разочаровахме като видяхме в какво състояние са вече занемарените руини, които са обрасли с дървета на височина два-три човешки боя. Починахме на туристическия заслон с параклисче „Св. Теодосий Търновски”, пред което е издигнат голям кръст. (Той се вижда от манастира и от цялата околност).

От там пък на юг се открива началото на Прохода на Републиката - символът на ентусиазираното бригадирско движение през средата на двадесети век, след детронирането на Третото Българско царство на петнайсети септември 1946 година.

Заваля ни ситен дъждец и ние още по-мъжки от изкачването се втурнахме надолу към сегашния манастир.

* * *

СВЕТЪЛ ПРОЛЕТЕН РЪМЕЖ

Тихата юнска заран буди в представите ми странни метафори, сякаш навити на рула като стари манастирски ръкописи със свещените български букви. Из небесата пред взора ми се вихрят на детска гоненица голямо ято пощурели лястовици - живи прашинки в окото на небосвода!

Наоколо се ронят и ронят сълзи - светли като вода, осветена в манастирско ведро. Всяка капка по шосето повтаря бягащи стъпки от лапи на подплашено стадо диви зайци. А в бистрите локвички сякаш разцъфтяват прозрачни лилии…

Скоро слънцето - като възкръснал светец с библейски бузи! - бързешката издухва позлатения ръмеж надалеко подобно грамаден пух от хиляди глухарчета.

Една пъстроцветна небесна арка разкрасява и висините, и далнините, и красотата, и чистотата, и крилете на фантазиите ми.

Дали да не хукна да се шмугна под дъгата, за да стана момче къдрокосо с още по-жадни очи, ненагледали се на хубост?!

Как да не запея от радост?! Цяла филхармония от ангелогласи славеи сякаш ме зове на сутрешния си концерт в рехавата брезова горица!

Зная, че там зреят дъхави горски ягоди - алени капки роса, ръснати по някоя зелена морава, и тръпчиви диви череши по вейките на китни овошки. Но там може да дремят и отровни змии. Още от памтивека е речено: „Много хубост не е на хубаво!”

* * *

По-после отидохме на брега на реката южно от манастирския комплекс, за да видим пешеходния мост към един страничен вход на сградата. Уви! Мостът вече съществува само „на картинка” във всички атласи и други рекламни материали. През 2012 година придошлата река Белица го изровила и разпръснала до камък. Вече  никой не се заема да построи нов мост. Дълги години се спори кой е собственик на терена. Общината? Републиката? Светият синод? Или Светият Дух? (Боже, прости ми туй светотатство).

Това наше посещение ме предизвика да напиша един тревожен отзив за моите лични впечатления и вълнения.

Денят беше Възнесение Господне, Спасовден.

Датата беше Втори юни - Ден на Ботев и на загиналите за Отечеството българи…

Годината беше 1380 след хан Аспарух - основателят на Дунавска България.

Отдавна бях край древното огнище на българския дух, а в душата ми все още ечи онзи дъждовен ръмеж в Балкана, примесен с трели на ангелогласи славеи. Той сякаш ми нашепва съзаклятнически: „Острият Ботевски меч на словото не бива да ръждясва в музейна витрина! Време е да разсъмне Спасовден и за българските труженици на духовното поприще!”

II.

НАРОДНИЯТ ЛЕЧИТЕЛ

От историка Славян Драгунов съм слушал тази стара тукашна легенда, с която той се гордее.

…Било преди много години. По-точно през зимата на 1878 година, когато след Освободителната война из пепелището на Османската империя възкръснала Третата Българска държава като Княжество България.

По онова време много турци заедно с цялата си челяд и всичката си покъщнина тръгвали да се изселват в Турция. Продавали набързо ниви, къщи и друго, каквото сварят, и потегляли на юг с цели кервани от коли. Един възрастен турчин, който се казвал Мурад, бил много известен лечител. Изпълнявал ритуали като знахар, баяч, билкар и чекръкчия, дето лекува навехнати или изкълчени стави. Негов съсед бил българинът Драган от рода Драгунови, на когото викали Драгуна. Семействата на двамата съседи се спогаждали повече от роднини, макар че изповядвали различни религии.

По онуй време Драгуна вече имал пет дъщери, но момче така и не му се раждало. Една сутрин той поканил лечителя Мурад на по-закрито място в своята градина и му се доверил:

- Комшо, голям дерт имам. Ще можеш ли да ми направиш една целебна муска или да ми дадеш някой цяр жена ми да зачене мъжка рожба.

- Знам, комшо, знам го аз твоя най-голям мъжки дерт! - рекъл Мурад, приглаждайки по навик с ръка своята бяла брада. -  Ще сторя, каквото ми се дава от моя Аллах, пък ти го вземи, както ти го приема твоят Господ.

- Стори го, ама никой чужд човек да не го знае! Не искам никакъв резил от хорските уста…

- Бъди рахат! Аз не съм вчерашен, знам как да пазя хорските тайни.

- Ти скоро ще тръгнеш за Турция, пък аз тук ще продължа да се пържа като риба в тиган на собствената си мас.

- Ти мене слушай сега, комшо! Аз няма никъде да ходя. Само децата ми ще тръгнат за Турция подир някой ден. Аз ще си остана на къщата, дето съм я наследил от моя дядо. На тази земя съм роден, тук съм пораснал, тук ще си остана завинаги.

- Много добре, бай Мураде! А кажи ми сега ти, какво се иска от мене, да си платя за хаира, дето ще ми го сториш?

- Аз плата не вземам. Кой, каквото си реши, туй ми слага в шепата, колкото за един комат хляб. Да е видено от Аллах. Нека аз да сторя, каквото знам, пък по-насетне ти решавай!

- Кажи, бай Мураде, кажи ми кога ще направиш целебната муска? - Драган Драгуна бил много нетърпелив.

- Ти не бери грижа! И аз искам нещо от тебе. Ама баш скришно! Аз по-близък комшия от тебе нямам.

- Тъй е, комшо! Още от много време се знаем ние с тебе…

- За да стане твоята работа, първом ти ще направиш един себап, хаир му думате вие, българите.

- Кажи какво да е? Одма ще го сторя!

- В моята градина има две саморасли чернички. Халал ти ги сторвам и двечките. Утре сутринта ги изкопай и върви да ги засадиш на едно потайно място в гората. Аз не мога да дойда с тебе, стар съм вече да се катеря по баирите и горите.

Следващата сутрин Драгуна изкопал двете дребни чернички. Мурад му бил наредил заедно с фиданките да вземе един здрав търнокоп и голяма стомна, пълна с вода. Тръгнал според думите на лечителя, накъдето той го упътил. Излязъл извън селото. Вървял, що вървял. Наближил гората. Навлязъл между дърветата по една стръмна пътека.

- Къде ме праща мене Мурад? - тревожел се Драгуна озадачено. - Кой сади черници по горите?!

Изморил се много, но не смеел да се върне, за да не развали магията на лечителя!

Продължил по стръмнината нагоре из гората. След доста време по някаква козя  пътека стигнал в подножието на Голямата чука. Спрял на една широка поляна, колкото гол харман, отвсякъде заграден с високи дъбови и букови дървета. Тя приличала на голяма простряна меча кожа, точно, както му я бил описал Мурад. А на средата  й - стърчал като калпак грамаден мравуняк!

- Ей там копай на двете кьошета на поляната! - Тъй му бил рекъл Мурад с разперени ръце, сочейки къде трябва да се засадят младите овошки.

Драгуна хем копаел с големия търнокоп каменливата горска земя, хем си мърморел:

- Комшията Мурад дали не ме взема за мезе мене? Дали не е решил да ме стори за смях на цялото село, преди да замине за Турция?

- Когато правиш хаир на някого, не мисли за себе си! - И туй му бил рекъл лечителят Мурад.

- В гората на кого правя хаир аз? - запитал учудено Драгуна. -  По затънтения горски баир от дъжд на вятър минава човек. Ако дръвчетата се прихванат, само ветровете и дивите птици ще кълват плодовете им.

- От време на време ги поливай фиданките! Носи им вода с твоята най-голяма стомна! Пълни я от Студеното кладенче, дето е по-надолу! Недей скъпи труда си! - настоявал Мурад.

- Знам, знам… - съгласявал се Драгуна с всяко настояване на лечителя, само и само да се изпълни неговото съкровено желание да се сдобие с мъжка рожба.

- Поливай добрината си, за да хване здрави корени! После нямай грижа! Останалото е божа работа - бил казал мъдрият лечител.

Драгуна копаел с големия търнокоп твърдата земя и изривал с голи ръце студената пръст. Ръцете му изтръпнали. Вкочанили се. Разкървили се пръстите му. Аха да се откаже, но се сетил за думите на лечителя Мурад: „Един хаир никога не върви самичък. Пот, сълзи и кръв вървят подир всеки хаир.”

С доста труд Драгуна засадил двете чернички и се завърнал по живо по здраво в селото. Без много да се бави, отишъл при съседа си, който работел нещо в своята градина:

- Бай Мураде, ти кога ще ми дадеш твоя цяр, за да стане онази хубава работа с моята булка?

- Аз вече ти го дадох - рекъл лечителят благо, сякаш му е подарил лула тютюн. - Сега е твоят ред ти да ми помогнеш на мене.

- Щом е тъй, кажи какво ти дължа? - запитал пак недоверчиво Драгуна.

- Подир някой ден моите деца и роднини ще заминат за Турция. Аз нямам друг по-близък човек от тебе. Искам ти да ме погребеш, когато ми дойде времето, дето ми е отредил Аллах.

- Ама ти какви ми ги приказваш? Майтап ли си правиш с мене?  - издумал Драгуна с най-голямо учудване. Краката му се подкосили от изненада, едва не приседнал на мократа земя в чуждата градина.

- Тъй, я! На гроба ми ще забиеш един голям бял камък. Аз съм си го приготвил вече. Чак от Големия баир съм го докарал с магарешката каручка. Пазя си го в плевника. В най-тъмното кьоше е. Хубаво съм го заринал с дебело сено от детелина.

- Не знам какво да кажа… - започнал да мънка слисано Драгуна. - Нали има други турци, дето ще останат на своите имоти. Те ще те изпратят…

- Баш на тях аз им нямам вяра. Ще ми присвоят хубавия камък като едното нищо. Всеки иска да има на гроба си бял камък!

- Много се чудя какво да ти река… - продължил още по-озадачено Драгуна.

- Ние с тебе сме аркадаши от време оно. Дослукът е повече от родата.

- Тъй е, но… - От притеснение ризата на Драгуна плувнала в пот.

- Роднините са само за моабет, за работа търси приятел! - казал Мурад сочейки с показалец Драгуна. - На тебе поверявам гроба си. Аз вече тук нямам друг дерт на земята. Само туй ми е сега всичкият имот: едно небе, един приятел и един гроб.

- Не знам какво ще рекат моите деца, роднини…

- Речи им туй, дето аз ти казвам сега! - настоявал Мурад.

- Какво е то? - Драгуна продължавал да се колебае как да откаже.

- За хаира ти думам, комшо. Аз на тебе, ти на мене, Бог на птиците. Да го разнасят доброто с крилете си!

- Тъй да бъде! - съгласил се най-сетне Драгуна, едва ли не като понесъл на гърба си тежък чувал жито.

Подир този скрит от други хора разговор, всеки влязъл в къщата си. И двамата съседи затаили общата си мъжка тайна като кръвно съзаклятие.

След седмица-две всички роднини на лечителя Мурад заминали за Турция. Той продължил живота си в селото, както по-рано. Лекувал за един комат хляб и турци, и българи.

Минали няколко месеца. Една заран Драгуна подвикнал на съседа си през оградата на своя двор:

- Комшо, моят мерак вече се мъти, ама да видим какво ще се излюпи.

- Бъди рахат, комшо! Нали ти казах да запомниш приказката ми: „Аз на тебе, ти на мене, Бог на птиците…”

- Дай, Боже!

- А ти поливаш ли твоите чернички в гората? - запитал малко строго лечителят.

- Само чат-пат - чистосърдечно признал за мързела си позасраменият Драган Драгуна.

- Тъй, тъй, ама… Един хаир никога не върви самичък - рекъл със загадъчна усмивка Мурад.

Дошло време жената на Драгуна да ражда. Всички в неговата къща тръпнели от догадки. Най-много се тревожел таткото. Тайничко се молел дано Бог да отреди най-сетне да се роди момче, наследник на имота му…

И ето ти чудо! Родили се две момченца! Нарекли ги Драгомир и Владимир.

Драгуна хукнал право към вратата на съседа, за да му се похвали с най-голямата си мъжка радост. Подвикнал името му още през оградата. Мурад не се обадил. По онова време селяните не заключвали къщите си. Радостният татко влетял в съседския дом, и що да види. Старият Мурад бил заспал в леглото си своя вечен сън. Сякаш се усмихвал иззад бялата си брада за някаква своя добрина, сторена към някой съвсем непознат човек.

Драгуна се зачудил какво да прави. Изведнъж си припомнил една от последните мъдри приказки на лечителя: „Аз на тебе, ти на мене, Бог на птиците…”

Плюл на всички хорски одумки, дето щели да тръгнат зад гърба му като глутница кучета, насъскани и от българи, и турци. Запретнал се здраво за работа. Погребал лечителя в турските гробища. След време, щом се слегнала пръстта над пресния гроб, поставил в края му големия бял камък, приготвен от Мурад. Да се знае и помни, че тук лежат костите на добър човек…

Минавало време. Никой не посегнал да оскверни надгробния знак. Не се знае кой и кога е нарекъл това място така, но тази местност недалече от селото и до днес се нарича Мурадов камък.

III.

ДРАГУНОВИ  ЧЕРНИЦИ

Беше свежа лятна сутрин. Време само за планина!

Съвсем спонтанно Пилота и Лили решиха да се разходят в местността Драгунови черници, която се намира зад селото нагоре в планината. Потеглиха с колата по-рано, за да стигнат навреме там. Надяваха се да се насладят не само на красивата природа, а и да си наберат зрели плодове от вековните черници.

Още в началото на пътуването им Пилота запита Лили с дяволита усмивка:

- Ти знаеш ли откъде идва името на местността, закъдето сме се запътили?

- Не само, че не зная, а и се чудя откъде накъде посред горите ще има местност, наречена Драгунови черници. Пък и още не съм добре разсънена. След ресторанта, снощи май доста се поувлякохме с твоя мъжки маратон.

Лили го погали по рамото с женствена закачка. Погледът й сияеше. Тя преживяваше тази разходка като продължение на снощната им интимна среща в дома на Пилота.

- Приемам похвалата. Сега нека да те просветля като ранобуден петел.

- Слушам те с широко отворени уши и очи. Макар че никак не искам да ме броиш за… кокошка.

Пилота дори не я погледна, но му беше драго от нейните закачливи приказки.

- Има една стара легенда, която съм я запомнил от моя дядо. Сигурно е вярна. Когато бях момче, той ме научи на всякакви практични неща от живота. Особено по астрономия, свързана със звездите на нощното небе. А баща ми все беше зает да изкарва прехраната ни, та не му оставаше време да ни поучава…

Без да се суети, Пилота преразказа набързо легендата за Драгуновите черници и уточни:

- И сега, ако отидеш в гората зад селото в местността Мурадов камък, сред старите турски гробища сигурно ще видиш един голям камък да стърчи над тревясалата земя. Може да е потъмнял от мъх, но ще му личи, че по онова време е бил съвсем бял. Там е гробът на Мурад, най-добрият съсед на моя прадядо Драган Драгунов - Драгуна.

Неговите близнаци пораснали, оженили се, родили им се деца. Първият близнак е моят дядо Драгомир, пък другият е дядото на Марко Булдозера.

- Така ли? - възкликна Лили. - Научих нещо съвсем неочаквано!

- Така е! - уточни Пилота и се отдаде на красиви предположения. - Двете черници на поляната сред гората сигурно се извисяват към небесата като два облака, слезли ниско на земята. На техните дебели дънери вероятно има табели: „Защитен природен обект. Вековно дърво”. По-високата черница ражда бели плодове, а по-дебелата - черни. По цяло лято там кацат всякакви птици. На високата черница може да има гнездо на бели соколи. И хора се поспират там, но сигурно вече трудно достигат до високите клонаци на дърветата.

- Напрраво не е за вярване! - възхити се Лили със своето гърлено „р”, с което тя понякога нарочно прекаляваше, защото беше усетила, че действа на Пилота доста гальовно.

А той продължи своята оптимистична приказка:

- Ако беше тук при нас бай Слави Драгунов, сигурно щеше да заключи: „Така от ден на ден и от година на година тези две вековни връстнички на Третата Българска държава, продължават да дават име на цялата местност Драгунови черници.”

* * *

Пилота се умълча някак интригуващо. Мълчеше и Лили. Вече бяха спрели колата на един горски път. Вървяха нагоре по стръмна пътека към мястото, където той предполагаше, че се намират старите черници.

След дълго лутане по лабиринта от горски пътеки, най-сетне откриха поляната с двете вековни дървета. Направо не повярваха на очите си! Стъписаха се от изумление. По-ниските клони на черниците отдавна бяха отсечени от преминаващи пастири на кози, дървари и ловци на диви прасета.

И двете дървета изглеждаха като призрачен декор от някакъв филм на ужасите. Разкривените им клонаци стърчаха като дълги пръсти на ръце, протегнати нагоре към небесата за милост Божия. Те сякаш проклинаха безмълвно и свирепата злоба на тленната старост, и бездушното неблагоразумие на живите вандали.

Стъблото на по-дебелата черница беше изкорубено. Зееше, проядено от дървояди и гниене. Незнайни туристи го бяха превърнали на примитивна опушена черна камина. В огнището бяха струпани всякакви битови отпадъци: счупени стъклени шишета, консервени кутии, пластмасови бутилки, лъскави опаковки на тестени закуски, бонбони и всякакви други глезотии на цивилизацията. Дори един разчекнат мобилен телефон имаше там, занемял завинаги.

Докато двамата изумени приятели гледаха и се срамуваха от грозната коруба на черницата, изпод камарата отпадъци се изхлузи бавно един огромен смок.

Лили изпищя и хукна да бяга настрани. Спря се чак при по-високата черница. Пилота я догони с няколко крачки.

Тук ги втрещи нова изненада. Дънерът и на тази черница беше изкорубен и превърнат в грозна гледка. На върха на дървото имаше гнездо на черни гарги. А на края на дебелото стъбло на столетницата, точно в разклона, откъдето израстваха уродливи клонаци, зееше дупка. Из нея с жужене изпълзяваха едри жълтеникави насекоми. Личеше си, че в това зинало гърло живее цял рояк! Няколко насекоми се стрелнаха надолу право срещу неканените си гости.

- Какви големи оси! - кресна уплашено Лили.

- Бягай! Това са стършели! - викна Пилота.

Той дръпна Лили за ръката и бързешката се шмугнаха по най-близката пътека, която се мерна пред очите им. Бягаха през глава! По-далече от това място! По-далече от този срам и позор!

Чак, когато се скриха в купето на колата, първото нещо, което свари да продума Пилота със задъхване, беше:

- Ако отнякъде видеше това безобразие лечителят Мурад, сигурно щеше да скуби бялата си брада косъм по косъм и да стене: „И Аллах, и Господ да пазят България от хорската простотия.”

Лили се разсмя с ръкомахане като че ли някой я гъделичкаше за свестяване след кошмарния ужас:

- По-стррахотна любовна срреща не съм имала никога досега!

- Не бързай! И по-страшна ще видиш, ако те заведа с мене на лов за глигани!

Пилота също като нея прихна в неудържим смях. И двамата се смяха със сълзи в очите, докато той не се сепна:

- Ние сме пощурели! Смеем се като откачени, а трябва да вием от плач!

- Защо? Не беше ли смешно как избягахме? - Лили все още не можеше да се успокои от преживения стрес и продължи смеха си.

Пилота я изненада със своя свиреп поглед:

- Тези две живи връстнички на сегашна България са олицетворение на облика на цялото наше общество.

- Извинявай - смънка Лили гузно. - Забравих, че тия вековни черници са ваша родословна гордост…

IV.

ПА-ДЬО-ТРОА ЗА КУКУВИЦИ

Следобед архитект Бранимира Маринкова позвъни на Пилота. След доста колебание той отвърна без особен ентусиазъм в гласа:

- Моля? - изрече го все едно, че не е познал нейния звучен глас.

- Здравей, бате Драго! Имам хубав повод да те почерпя! Вчера защитих докторантурата си по архитектура! Вече смятам да си открия собствено проектантско  студио.  Купих бутилка марково шампанско. Довечера много ще ми е драго ти да му гръмнеш тапата.

- Радвам се да го чуя, но… малко съм… зает.

- Хайде, хайде! Ще си прекараме чудесно, както онзи дива вечер преди време! - Бранимира приказваше уверено, с възторг, дори малко глезено и високопарно.

- Много съм ти благодарен за поканата, но се чувствам уморен. Днес с бай Слави доста търчахме, докато оправим едно недоразумение за финансирането на строежа на църквата в нашето село…

- Ще обсъдим мой архитектурен проект за освежаване на твоята къщичка. За тебе  пробоно, разбира се. По приятелски.

- Благодаря. Засега нямам ремонтарски намерения.

- Освен това, имам да ти казвам нещо пикантно за моята какичка Ева.

- Тя вече не ме интересува - рече Пилота с назидателен тон, въпреки любопитството, което го връхлетя като удар под кръста.

С острия си женски нюх Бранимира беше напипала неговата ахилесовата пета. Като ловджийска хрътка беше подушила, че той все още е обсебен от своята любов към Евелина.

- Събрала се е с един солиден немец чичко Паричко. Може и да се оженят.

- Сигурно е доста богат? - попита вяло Пилота с леко огорчение.

- Няма начин да не е! Ева обича паричките, особено в зелен десен!

- Да се събира, с когото си ще! Тя е свободна валенция!

- Хайде, не ми се прави на голям химик! Знам, че те боли.

- Всеки сам знае себе си… - Пилота се вбеси. Доядя го, че тя му каза самата истина.

Бранимира продължаваше да му приказва глезено и изкусително:

- Имам такъв хубав повод да се веселя до небесата! Моля те! Недей да ми отказваш. Хич не ми се ще да вечерям сам-самичка като кукувица.

„Ти наистина се натрапваш като кукувица в чуждо гнездо” - помисли си Пилота, а изрече иронично:

- И реши да ме поканиш като специалист по хвърковатите веселби.

- Разбира се! Нали си въздушен ас! Пък и двамцата сме щастливо парясани.

- Уморен съм, Бранимира…

- Предполагам защо си такъв омърлушен. Наскоро те видях в „Аквариума” с една медицинска сестра, с извинение. Доста ниско си кацнал, Пилоте. Тя не е подходяща писта за твоя висш пилотаж. Е, симпатична мацка е, не си кривя душата. Но ми изглежда на престояла бутикова стока. Извинявай, ако те засягам.

- Бранимира, много съжалявам…

- Не мога да те разбера. Пренебрегваш доктор по архитектура за сметка на някаква си застаряла мома, при това медицинска сестра. Ти знаеш ли я тя колко доктори е утешавала през време на техните нощни дежурства?!

-  Аз търся сериозна връзка. Онази вечер с тебе беше грешка от моя страна.

- Хич не ти преча. Можем да го танцуваме па-дьо-троа… Ако се сещаш от френски.

- Ти и на това ли се научи там, в Швеция?! Предпочитам pas-de-deus, но само с Лили Милева.

- Не, Пилоте! Погрешно ме разбра. Срещай си се с нея насаме, но и мен недей забравя! Ние с теб се заслужаваме един друг.

- Не думай…

- Аз не обичам да бъда резервна писта, но за теб ще го преглътна. С твоите корави мускули ти ще подлудиш всяка жена! Имаш тяло на атлет!

Пилота аха да се подведе по нейния сластен глас, защото тази вечер беше съвсем свободен, но се овладя:

- Имам други планове, Бранимира… Утре ще ставам рано.

- Тази менте девойка може да ти погоди такъв номер, че да се чудиш откъде изгрява слънцето! Казва се „curt-capan”. Означава „вълчи капан” на турски език, а на български - ти си интелигентен мъж.

- Sorry на английски език. Уморен съм…- Пилота едва сдържа досадата си само от учтивост.

- Ще съжаляваш! - рече сърдито Бранимира. - Постъпвай като въздушен ас, а не като въздух под налягане!

Затвори нервно телефона си. Никак не беше свикнала да й отказват така безцеремонно.

„Ти наистина ще съжаляваш!” - прошепна си ехидно тя и се закани хубавичко да му натрие носа на този „надут пуяк”.

- - -

Следващия ден Бранимира отиде на свиждане на баща си в урологичното отделение на болницата. Той беше там за лекуване на проблеми с простата жлеза. Нарочно изчака в коридора сестра Милева и я заговори.

- Аз съм архитект Бранимира Маринкова. Как е моят болен баща Трендафил Маринков? Скоро ли ще се оправи? - попита с доста лукава усмивка.

- Няма проблем. Кризата е овладяна. Вече е стабилизиран! Още утре след главна визитация ще го изпишем за домашно лечение - отговори съвсем делово, дори радостно, сестра Милева.

- Много съм ви благодарна за специалните грижи към баща ми.

- Ние се грижим еднакво за всички пациенти - поясни с леко нетърпение Милева.

- Впрочем, понякога ви виждам из града с Драго Пилота. Нали знаете, той беше женен за моята сестра. Недейте се заблуждава от благите му приказки. Навремето изневеряваше на сестра ми с няколко мои състудентки от Архитектурния факултет.

- Това са минали работи - отвърна спокойно сестра Милева, едва прикривайки своето огорчение.

- Той ми звъни през вечер. Познавам го що за стока е, но се срещаме вкъщи. Прекарваме си много готино с него, макар че аз му нямам доверие.

- Това не ме засяга. - Сестра Милева се вбеси от прекалената откровеност на Маринкова, но все още спазваше служебно благоприличие.

- Ето, вижте какво хубаво златно колие ми подари преди няколко вечери! - Бранимира поизпъчи гърди и разголи още повече пазвата си. - Прекрасна ювелирна изработка! Особено пеперудката с тези черни циркони! Много ми харесва подаръкът, но аз си го знам какъв донжуан е Драго Пилота. Хвърчи като пчеличка от цвят на цвят.

- Казах ви! Хич не ме засяга кой с кого хвърчи. - Милева повиши тон, не се сдържа. А нещо против волята й все още я задържаше да не тръгне, може би женското любопитство.

- Той е свободен, привлекателен и мъжествен, но много внимавайте да не се вържете на акъла му за нещо по-сериозно!

- Извинете, имам спешна работа. Довиждане.

Лили Милева побърза да се отдалечи от досадната дъщеря на полковник Маринков, която изсипа в душата й толкова тиня, че нямаше как да се изгребе дори с две шепи. Хич не й се щеше да повярва това, което чу от Бранимира. Ала червеят на съмнението в искреността на Пилота започна да човърка душичката й.

Никак не й се искаше да се раздели с него. Вече имаше твърде сериозни причини да бъде по-снизходителна към действията му. Харесваше го. Мислеше си, че го е заобичала толкова колкото е нужно за един съпруг.

„Мъж е в края на краищата. На грешка - и прошка!” - рече си Лили наум и се подсмихна гузно. Тя никак не можеше да убеди себе си докрай, че думите на досадницата Маринкова не са някаква женска подлост, а жива истина.

Закани се за сериозен разговор с Пилота. Щеше да му постави ребром въпроса: тя или аз?

V.

ЛЯТНО ПОКЛОННИЕ

Един ден в средата на лятото Славян Драгунов рече на Пилота:

- Драго, ще ми направиш ли една голяма услуга?

- Кажи, бай Слави? - прекъсна го Пилота като нетърпеливо момче да угоди на своя добродушен учител.

- След три дена е 27 юли - Денят на светите Седмочисленици, освен това е петък. Жена ми Здравка има молба да ни закараш на поклонение в манастира на Кръстова гора. Отдавна не сме ходили там, пък вече мене очите не ме държат за толкова дълъг път да управлявам кола.

- Удоволствие за мен е да услужа на едно щастливо семейство!

В очите на Драгунов заигра дяволита усмивка:

- Защо не вземем с нас и Лили Милева?

- Хвана ме в крачка. Сам щях да го предложа, но…

- Хайде, хайде, изплюй камъчето! Доста отдавна не съм те виждал с нея.

- Да, бе! Срещахме се известно време, ама стана един гаф и тя сега ми е сърдита. Бяга от мене.

- Защо ли не съм изненадан! Понякога вървиш като кьорава брадва подир мерака си. Сигурно те е засякла да се занасяш с някоя засукана красавица?

- Бай Слави, ти да не си врачка?

- Веднъж, преди доста време, гостувах на Бранимира, по-малката сестра на Евелина. Случайно се засякохме на улицата една вечер. Ако не знаеш, тя е разведена и наскоро се е завърнала от гурбет в Швеция. Нейният девиз е: „Живей на max!” От лаф на лаф,  покани ме вкъщи на гости.

- И ти, какъвто си услужлив мъж, не можа да откажеш такава мила покана.

- Ех, и ти пък. И аз съм човек!

- Тъй, тъй! Пчела от мед не бяга.

- Хич не мога да се сетя Лили как е научила…

- И развалихте калимерата, както казват гърците.

- На мене ми е малко неудобно. Ти ако я поканиш, не вярвам да ти откаже…

След като Драгунов й се обади, Лили Милева уважи на драго сърце деликатната покана. Никой не знаеше, че не го прави само от уважение към някогашния си учител. Тя си имаше по-друга своя  причина за тази разходка, изключително важна за нея.

Същия ден Пилота покани и мене да се поразходя с тях. Знаеше за моята слабост към българските манастири:

- Ако си свободен? - рече сякаш между другото и допълни закачливо: - Ще ни е приятно да ни съпровожда един известен журналист. Хем може да ни обезсмъртиш в някой хубав репортаж.

- Разбира се! - отвърнах с радост аз. Скоро не бях ходил в Родопите.

Драгунов се обади по телефона в манастира „Свети Дух” на Кръстова гора и уговори стая за семейството си и за мене в петък вечерта. Пилота пък звънна в близкото село Борово и запази стая за себе си и Лили в една къща за гости.

-  -  -

За възрастното семейство Драгунови това пътуване беше за поклонение към святото място, пък за Пилота и Лили беше опит за сдобряване след неприятното им недоразумение.

В петък още по изгрев-слънце развеселената компания потеглихме на път. Под тежкия десен крак на Пилота червеното волво хич не жалеше своите конски сили по шосетата. Утрото беше ведро! Всички сияехме от удоволствие. Красотите на природата ни се поднасяха като на огромна тепсия срещу ококореното око на слънцето. Всички бърборехме за каквото се сетим.

Пресякохме на един дъх Стара планина през прохода Шипка. Нямахме време да отидем до Паметника на свободата, но си обещахме на връщане да го сторим. После се спуснахме по досадните завои към равната Тракийска низина.

Спряхме на две-три места, колкото за по едно кафе или цигара, макар че никой от нас не е пушач. По живо, по здраво прекосихме доста обърканото улично движение в Асеновград и се втурнахме да газим с любопитни погледи из чудните красоти на Родопите.

И на Бачковския манастир не се отбихме. Пак с уговорка на връщане да го посетим за по една свещичка за наше здраве и за упокой на своите близки покойници.

От Юговското ханче се отбихме от главния път за Смолян наляво към град Лъки. Преди да стигнем града свихме пак наляво, и след още няколко километра тръгнахме по стръмните кривулици на тясното шосе към селцето Борово и Кръстова гора.

През цялото време на пътуването разговаряхме оживено. Всички бяхме с приповдигнато настроение. Най-весела и одухотворена беше седящата на дясната седалка до Пилота Лили. Приличаше ми на радостна лястовица, чуруликаща в своето гнездо, пълно с яйчица за излюпване.

Пристигнахме на широкия манастирски паркинг в късния следобед. Поразкършихме снаги като току-що оперени горски пиленца, нетърпеливи да опитат силата на крилете си. И още преди Драгунови и аз да сме се настанили за нощуване в уговорената стая, Здравка помоли първо да влезем в новата църква „Покров на Света Богородица”, за да запалим свещи за здраве. (На младини, когато са идвали тук в петък, те преспивали на тревата под открито небе, какъвто си е старият обичай).

Изпълнихме нейното желание без ентусиазъм. Бяхме доста изморени от дългото лудо препускане на Пилота, командирът на задружния поклоннически екипаж.

После се разходихме на изток по стълбището между наредените параклиси на дванадесетте Христови апостоли до Чудотворния кръст. Тръгнахме от чешмата в чест на Светите Седмочисленици.

По-късно се насочихме на запад от паркинга и стигнахме до аязмото „Гълъбичка”. Потърсихме си дребни камъчета с кръстове.

Доста се поуморихме, докато изчакаме да настане късната  вечер, за да присъстваме на ежеседмичното среднощно богослужение в петък.

Продължителната религиозна служба пред новата църква под открито небе се водеше от беловласия игумен на манастира. Пригласяха му двама по-млади монаси с черни къдрави бради и коси на конски опашки. Отгоре безчет звезди примигваха като мноого далечни очи на безброй пророци и светци, надничайки от висините през пространството и времето към нашите очи, души и сетива.

- - -

По средата на литургията Пилота и Лили се отегчиха. Тръгнаха с наведени глави из навалицата като мързеливи студенти, преди да е завършила лекцията на някое световно научно светило. Крачеха към колата си доста приведени. Сякаш отгоре ги следеше не кой да е, а самият Бог Отец.

Отдалечаваха се неловко. Нетърпеливи бяха да вкусят нещо по-материално от провлачените трудно разбираеми слова на монасите. Те приемаха Божията любов като даденост свише. Бързаха да се усамотят, обладани от взаимност, както всички Божи твари, подвластни на вечния нагон на природата.

Червеното волво стрелна острите прожектори на своите пронизителни фарове право по кривото надолнище към село Борово.

Настаниха се в запазената по телефона стая. Минаха набързо през банята и скоро се озоваха в приятното ресторантче съвсем наблизо до кокетната къща за гости.

Хапнаха, пийнаха по мерак, но с мярка. Нетърпеливи бяха за по-следващата интимна гощавка насаме.

Не пуснаха нито музика, нито телевизор. Не искаха никой да ги безпокои и разсейва от главната цел: да се помирят от нелепото недоразумение, свързано с изкусителката Бранимира.

Леглото е най-ефективният естествен цяр за разсърдени влюбени. Лекува скоропостижно, защото въздействието му е изпитано още от памтивека.

Укротиха страстта си доста подир полунощ.

Сутринта се събудиха като съвсем други хора. Доволни, весели, макар и недоспали. Без да се бавят, продължиха снощната си интимна занимавка.

Пилота беше толкова обладан от сладостната премала на утринните им ласки, че хич не се сепна от признанието на Лили:

- Драго, бременна съм.

Проумя нейните думи бавно като из някакъв сън. Изведнъж изтрезня, макар че дори снощи не беше пиян:

- Бинго! Голяма шегаджийка си!

- Не се шегувам. Вярно е… - Лили го гледаше съвсем сериозно.

- Опалаа! Ами сега? Какво следва? Ти си медицинско лице. Нали вземаше мерки?..

- Така е, не съм те лъгала… Грешно си ме разбрал…

Откакто се срещаха, той никак не би предположил, че тя е вземала мерки за зачеване, а не за предпазване от забременяване. Изведнъж си спомни думите на Бранимира Маринкова за „вълчия капан”. Изтръпна от гняв, но се овладя:

- Не може ли да го… Аз ще поема всички разходи по болницата…

- Ти би ли убил единствения си син Георги? - изрече Лили с такъв свиреп израз на лицето си, че Пилота сам не се усети как изля душицата си:

- Никога! Той ми е най-скъпото нещо на света!

- А защо караш мене да убия най-милата си рожбица? - попита Лили съвсем искрено, дори умолително.

- Това е съвсем друга работа… Дай да преценим по-трезво ситуацията.

- Така ли? - продума тя обидено и се разплака.

- Лили, дай сега да се разберем като хора. Пък после ще…

- Нещастник! Ти току-що се раздели с твоето второ детенце.

Пилота пресегна да я прегърне като за извинение. Лили го отблъсна рязко с ръце, сякаш той я плисна с цяла кофа вряла вода.

Събраха багажа си набързо. Дори не закусиха, въпреки подсещането на любезните домакини. Излязоха навън мълчаливо. Утрото ги посрещна свъсено, мрачно. То прихлупваше всичко наоколо като огромен сив похлупак. По върховете на вековните борове се белееха като весма от кълчища провлечени паяжини на невидими паяци. По планинските треви росата изглеждаше като ръснати разтопени капки олово, нажежено от лавата на подземен вулкан.

Пилота и Лили все тъй мълчешком се изкачиха с колата до манастира по стръмното шосе…

- - -

Всички заедно се поразходихме отново из манастирските места. На изток стигнахме и до аязмо „Очното”, което се намира точно зад чудотворния кръст, но много по-ниско в недрата на същия хълм. Разочаровахме се от неугледния вид на малкото старо светилище.

Наточихме си от тънкото като от ракиен казан чучурче по една малка бутилка целебна вода. Измихме очите си, за да освежат погледа ни. Но дали успяхме?! Поседяхме малко на разкривената стара пейка и тръгнахме по доста стръмната пътечка към манастира. Завърнахме се при червеното волво. Автомобилът ни посрещна като впрегнат кон, който само чака да го шибнеш с някой тънък камшик с ален пискюл, и да хукне галоп, накъдето го подкара неговият стопанин…

* * *

По дългия преход на завръщането ни към града се надпреварваме да изразяваме задоволството си от това пътуване. Уговорихме се на петнайсети август да отидем на Троянския манастир, за да се поклоним на чудотворна икона на Света Богородица Троеручица.

Славян Драгунов не се стърпя да ни поясни:

- Манастирът е основан около 1600 година. Тази икона е копие на старата икона в Хилендарския манастир от четиринайсети век. През ноември 2012 година в манастира е погребан патриарх Максим…

Само Лили не участваше в общата приповдигната разговорка. Седеше на предната седалка мълчаливо, вглъбена в себе си. Приличаше са сгушена горска гълъбица с прекършено крило, простреляно от ловец-бракониер.

Прибрахме се по домовете си чак след полунощ…

- - -

Пилота и Лили се разделиха мълчешком. И двамата бяха гузни заради грешките си. Тя - че беше го използвала, за да постигне лелеяното си майчинско желание. Харесваше го и се надяваше да й предложи брак. Той - че в мъжкарската си залисия я подцени. Обвиняваше я, че засегна неговото мъжко самолюбие. Едва сега осъзна, че му става все по-скъпа, без да се усети…

Подир два дни Драгунов позвъни на Пилота с известна неловкост:

- Искаш ли да се видим… ако ти остава време от други дертове…

- За какво намекваш, бай Слави?

- Лили е много сърдита. Сърди се и на двама ни. Ама повече на тебе. „Рибата вижда стръвта, а не съзира въдицата.”

- Май разбрах тънкия ти китайски намек…

- Ето ти и още един: „Късметът и цветята не траят вечно.”

* * *

През цялото време, докато бяхме в Родопите, в главата ми се зараждаше едно възторжено есе. Ето част от неговия първи вариант:

КАМЪЧЕ ОТ КРЪСТОВА ГОРА

Тук е толкова високо, че и без да ща, пак поглеждам надолу. В далечината се мержелеят рехави селца и махали със скромни къщи, покрити с отдавнашни керемиди. Те приличат на стада от пладнуващи оранжеви крави, които комай преживят доброто старо време. Те сякаш възкресяват врявата на отколешните планинци. - Работливи и яки като канари. Храбри и непокорни като Спартак и Момчил войвода. Красиви и сладкогласни песнопойци като Орфей и Евридика. Запеят ли - ум да ти зайде! С песента си вечер долове и ридове приспиват, сутрин върхове и облаци разбуждат!

Тук утринното слънце ми се усмихва весело - лъчезарно като узряла едра зарзала в клонака на висока овошка от моето далечно детинство! А в златистите вълни на изгрева се гмуркат бързокрили орли, пощурели още от ранни зори като игриви хлапаци по плитчините на летен морски залив.

Тук сиви горски гълъби се чипкат в сутрешна роса по поляните сред здравец и мащерка, където дълго личат скорошни дири на припкащи елени и сърни.

Тук даже змия няма да те сплаши, ако не носиш камък в пазвата на мисълта си. Мечката ще ти направи път да минеш пръв по тясната пътека към близко изворче с бълбукаща целебна вода.

Тук палави вихрушки гъделичкат ранобудните треви с балкански дъх. Заслушвам се в техния смях! Дочувам ехото на изминалото време! То отеква като проблясъци от небесни гръмотевици и пушечни стрелби в битки за свобода и човешко равноправие.

Тук ято бъбриви лястовици си приказват с Бога цяло лято и отглеждат крилата челяд. Те чак наесен ще литнат на възбог заедно с порасналите си пилета към Бялото море, за да носят „много здраве” от България на монасите в древната Света гора.

Тук всички пътеки водят към храм. В пределите на манастира „Света Троица” по пътя ми на запад е старата черквица „Света Троица”, а на изток - над високото стълбище се извисява „Покров на пресвета Богородица”. Влизам с православен поклон и в двата храма. После спирам току зад новата църква пред голямата чешма „Свети Седмочисленици”.

Тук първият православен манастир е създаден още преди близо хиляда години като метох на Бачковската света обител. След редица перипетии през вековете, сега  обновеният манастирски комплекс е превърнат в Българската Света гора.

Тук всеки петък се извършва среднощна черковна служба на високата площадка пред входа на новия храм. Най-пищно е богослужението в нощта срещу 14 септември - Кръстовден. За него се стичат множество поклонници отвсякъде.

Тук, ако решиш да спазиш старата традиция, ще преспиш направо на земята под открито небе. Съхраниш ли в сърцето си тайнственото неповторимо очарование на една такава нощ, на сутринта се събуждаш с чувството, че си причестен и възроден. И в росната трева непременно ще си намериш четирилистна детелина, поръсена от капнала звездица.

Тук, според народно поверие, много камъчета са белязани с чудодейно кръстче, но само едно е звездочело за съдбата ти. Трябва да го отсееш като златоносна песъчинка из пясъка на твоето недоверие! Аз избирам няколко вълшебни камъчета, дребни колкото за стъпка на горско птиче, за да подаря надежда на себе си и на мои роднини и приятели.

Тук не е прочут курорт за разтуха на лицемери, носещи медальони с дебели златни верижки и кръстове. Лъчите на Вярата не са подслон за всекиго. Всеки ден не е Кръстовден.

Тук, сред тази толкова земна, и толкова космическа необятност, навсякъде витае магичното сияние на библейска святост и просветление. На това древно и съвременно българско светилище мнозина са убедени, че със сърцето си ще повярваш в очакваното изцеление на твоите плътски и духовни страдания. А  с душата си ще дочуеш поучителния шепот на светци и чудотворци за морално извисяване на духа ти.

Тук трябва да дойдеш и да си тръгнеш с честен кръст.

Тук е Кръстова гора - Родопският храм на Надеждата!

VI.

СЪДБИ БЪЛГАРСКИ

Тази сутрин историкът Славян Драгунов беше налегнат от спомени за някои тъжни случки из миналото на България. Неволно го споходиха и времената на Априлското въстание през 1876 година. Неговата баба му беше разказвала различни истории, които е запомнила от своята майка Величка.

…Било през пролетта, в края на април. За въстанието против османската власт от селата Бяла черква, Мусина и други места се събрала четата на поп Харитон и учителя Бачо Киро. Когато въстаниците пресекли река Янтра и се насочили още по на юг към големия Балкан, от околните села към тях се включили по няколко души. И от село Горни рът тръгнали трима смелчаци. Единият от тях бил Славчо, мъжът на Величка. Само той бил женен и с деца, но тя не го спряла, макар че сърцето ? се свивало от лошо предчувствие.

След няколко престрелки с въоръжените защитници на османската власт, четниците били завардени в Дряновския манастир и цели девет дена удържали на обсадата. Сред загиналите бил и Славчо. После оцелелите се разпръснали из Балкана. Докато траели тези боеве, по селата върлували въоръжени башибозушки банди и опожарявали българските къщи. Най-напред започвали от домовете на въстаниците.

Когато башибозуците наближили Горни рът, Величка събрала малко багаж и тръгнала да се укрие в съседното селце. Имала четири деца. Най-малкото било момиченце пеленаче, наскоро кръстено Рада. Майката не можела да го носи по баирите. Прежалила го, за да спаси по-големичките си деца. Накърмила бебето хубаво и със сълзи на очи го повила в повече пелени. Положила го да спи в най-затънтеното кьоше на мазето на къщата си. Надявала се там да е най-добре скрито. Повела другите три невръстни деца с кървящо от мъка сърце. Така се сляла с хората от цялото село и всички се втурнали да бягат далече, за да се спасят от зверствата.

Башибозуците не закъснели. Запалили плевника, но завалял дъжд, примесен със сняг и пожарът не стигнал до къщата. След време, когато Величка се завърнала в дома си, намерила бебето вкочанено от студ. Скубела косите си от мъка, плакала, страдала. Накрая дала обет пред иконата на Света Богородица да роди още толкова дечица, колкото Господ даде.

Омъжила се повторно. Започнала да ражда деца през две-три години. Съседките я питали укорно докога ще продължи така, пък тя отговаряла:

- Ще раждам българчета, докато мога! Само тъй ще изкупя греха си пред Бога. Заклела съм се да родя и дечицата, които щеше да роди моята погинала Радка. Тъй ще изпълня и моя, и нейния дълг към България. От деца загуба няма! Туй съм го запомнила от моята баба и от мама…

И така Величка отгледала осем момчета и момичета.

* * *

А ето и друга трагична история, която си припомни тази сутрин Славян Драгунов:

…Преди много години дядо Ганчо Пехотата по роднински бил изплакал една своя стара болка пред него и внука си Ганьо Мечока, които тогава били доста големи момчета:

„Това се случи в Балканската война през есента на 1912 година. Нашата рота настъпваше победоносно на изток през баирите на Сакара и Странджа към турския град Чаталджа. През нощта бяхме заели предна позиция на един баир и се готвехме да атакуваме. Сутринта турската артилерия ни изненада. Една противникова бомба улучи окопа на нашия взвод. Аз се отърсих от буците пръст и скокнах да хукна подир другите. Пък гледам до мене моят побратим Йордан лежи, целият в кръв!

- Не бой се, Данчо! - викам му. - Жив си!

Пък той мълчи. Хем го виждам, че ме гледа с едни изцъклени очи, хем зъб не обелва да продума нещо. Късам парцали от ръкавите на ризата си да го превържа. Какво да видя! Цялата му дясна половина помляна! Ни ръка е останала здрава, ни крак! Изглежда като сдъвкан от цяла глутница вълци - надлъж отгоре до долу. От дясната му страна ни око, ни ухо е останало здраво. Ужас!

Събличам ризата си. Мъча се да го превържа някак си. Плача и се мъча. Пък нищо не става.

- Жив си! - викам му аз, колкото за кураж като го гледам такъв половин човек. Ама на мене хич няма кой да ми даде кураж.

Пък той най-сетне продумва:

- Ганчо, моля ти се, довърши ме! Искам да умра от братска ръка. Пленят ли ме турските войници, ще ми избодат очите и ще ми отрежат слабините за резил.

- Не мога - казвам, пък Данчо хълца и плаче:

- Братко, моля ти се като на Господ. Помогни ми да умра като мъж! Избави ме от резила! Довърши ме и настигни ротата, защото иначе ще те разстрелят за дезертьорство!

Викам му. Крещя в неговото лице, колкото е останало:

- Абе, братко, как да ти посегна аз на тебе, моя млечен брат. Как тъй да те затрия?

Пък Данчо пак продължава още по-тъжно:

- Черен щъркел ще донесе моето първо бебенце. То ще расте без мене, горкото. Ганчо, млечни братя сме! Заклевам те, стани му ти баща на моето чедо! Навремето и ти я обичаше жена ми Цветанка, колкото мене. Тя толкоз време те лъга, пък накрая се ожени за мене. Полакоми се за богатството на тате…

Аз го слушам него и се чудя какво да сторя. А Данчо пак шепти. Вече бере душа. Едвам фъфли през сълзи:

- Довърши ме, братко… Не ме оставяй жив… Поганците ще ме орезилят…

Не можах да изтрая мъката му. Прекръстих се. Затворих очи и сторих, каквото ме молеше. Боже, прости ми…

Повече не се обърнах назад. С последни сили достигнах до другата могила, при новата позиция на нашата рота.

На всяка война е така: губиш едно, печелиш друго. Зависи от кантара ти…

Аз спасих честта на моя побратим, пък загубих доброто си име. Вече цял живот хората в селото шушукат зад гърба ми, че нарочно съм погубил Йордан, за да заживея с жена му.

И до днес не знам дали постъпих правилно тогаз. Гузен съм пред себе си и туйто!”

Славян Драгунов често пъти си я спомняше тази драматична изповед на отдавна починалия дядо Ганчо Пехотата. И сигурно нямаше да я забрави до края на дните си.

VII.

МУРАДОВ  КАМЪК

Пилота беше споделил с учителя Драгунов:

- Евелина и чужденецът, с когото живее сега в Германия, заедно с Георги се канят да идат на почивка в град Волос, Гърция. Наблизо имало много красиви острови. Какво ще кажеш, дали да замина и аз там самостоятелно? Ще ги потърся, за да се срещам с Георги.

- Преди да решиш да тръгнеш за Гърция, ще ти дам да прочетеш една документална книга за района на град Волос.

Пилота прочете книгата. Не само, че се отказа от пътуването, а и няколко дена не можеше да си намери място от гняв и възмущение. Една зловеща история тресеше цялото му същество.

Това, което му беше препоръчал Слави Драгунов, беше малка книжка от военния кореспондент Владимир Сис за пленническия лагер на гръцкия остров Трикери в залива на град Волос. Заглавието на книжлето, издадено през 1914 година, е потресаващо: „Гробовете на Трикери”. Става дума за български гробове!

Авторът, чех по народност, посещава мястото една година след събитията в концлагера и описва впечатленията си. В самото начало на втората Балканска война през 1913 година са задържани за цели пет месеца около 7 000 души - пленени войници и цивилни българи от Егейска Македония. След края на войната от тях са спасени едва 1 800 души - оцелели живи скелети. Всички други са погинали от изтощение и нечовешки условия на живот направо на голата земя.

Ето само малки извадки от това потресаващо описание на очевидеца на гробището в гръцкия концлагер на остров Трикери, където са погребани незнайно колко български пленници:

„Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник…

Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, … „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника?

На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова!

Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)”…

Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син - юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник.

Или това може би е малък брат, обичан и ласкан, подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи, - под него е оставено същество много скъпо, много обично… Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!”

. . .

„Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.”

* * *

Когато завърши четенето на документалната книга, Пилота въздъхна с просълзени очи: „Става дума за жестокостта на гръцкия крал Константин Втори през 1913 година и безбожното злодейство на Василий Втори Българоубиец през 1014 година над пленените войници на българския цар Самуил. Какъв зловещ паралел през 900 години! Каква свирепа византийска жестокост!”

Доста време Пилота не можеше да се успокои от въздействието на зловещата история за пленническото войнишко гробище на остров Трикери. Бай Слави Драгунов му беше казал, че близнакът на неговия дядо е загинал като пленник в Гърция през Втората балканска война. Бил е само на трийсет и три години. Оставил сираци две момичета и едно момче. Бил подофицер. Никой не е научил къде е гроба му. Тъкмо неговият син  по-късно е бащата на Марко Драгунов - Булдозера.

„И той може да е бил сред нещастните пленници в концлагера на остров Трикери” - помисли си със състрадателност Пилота.

Тутакси една странна мисъл просветна в съзнанието му. Тъй далечна светкавица предвещава надежда за дъжд в сушата на тъмна лятна нощ: „Ще потърся гроба на някогашния народен лечител Мурад!”

* * *

Старите турски гробища бяха доста далече от селото в местността Мурадов камък на едно хълмче в рядка висока гора. В Балкана никой не посяга да оскверни гробище. Смята се за голям грях и от християни, и от мюсюлмани. Пилота навлезе бавно сред стъблата на дъбови и габрови дървета, където стърчаха гробищни знаци над слегналата земя. Безброй побити камъни! Погрознели от времето. Някои са понаведени като за поклон, може би с благодарност за милостта на времето. Други са притиснати от къпини. Трети едва-едва подават глава из тревясалата земя като грамадни непознати гъби, или приличат на калпаци на пътници, нагазили до гуша в някоя дълбока река.

Тук надгробните камъни са запазени от незнайни години. (За разлика от зидовете от мнозинството древни крепости из България, който са разграбени за градежи на къщи и други сгради в околните селища).

Пилота дълго обикаля измежду старите гробищни камъни. По онова старо време много рядко издълбавали името на покойника върху паметника му. Къде ли не потърси белия камък върху гроба на лечителя Мурад! И изведнъж предположи, че го е открил!

Един голям камък се беше сгушил пред едър кичест дъб! Кой ли е посадил този дъб? „Може би моят прадядо? - помисли си Пилота. - Нали той е обещал да погребе Мурад.” Големият камък беше доста запазен! Вече не е толкова бял, но си личи, че някога е блестял. Кой ли се е грижил за него преди години? Наследници? Турци? Благодарни българи? Добрината не прави разлика между турчин и българин.

„Какъв невероятен символ на народната мъдрост! - продължаваше да си мисли Пилота. - Надгробният знак на един обикновен турчин от преди Освобождението продължава да съществува като част от България! Навремето българите не са причислявали лечителя Мурад  към някогашната насилническа власт. Добрините, които е правил, за да лекува и турци, и българи, са останали живи в същността на българска душевност. Доброто признава един Бог, валиден за всички религии.”

Самата му съвест подсети Пилота да се поразходи извън края на старото гробище, за да потърси някоя свежа китка, която да постави до обвития със зелен мъх надгробен камък. Не му хареса никой от нацъфтелите треволяци. С доста усилия успя да отчупи една бодлива дълга пръчка от близкия шипков храст. Тя беше отрупана с цветове, по които с весело мърморене сновяха пъргави пчели.

С разкървени изтръпнали пръсти Пилота постави тази необичайна бодлива китка до изправения камък. Някак си я бодна в спечената пръст. За да изглежда като жива поне за бъбривите пчелички. Те още няколко дни щяха да сноват по ухаещите цветове на шипковия клон с благодарност. И после щяха да възпроизведат от дивия нектар най-ароматния мед. „Дано да е целебен!” - пошегува се Пилота и си тръгна със задоволство, че е сторил една странна добрина.

Той вярваше, че не е сгрешил надгробния камък на покойника, на когото направи такава човешка почест. Пък и да беше сбъркал - нищо лошо няма! Човещината и към един камък си заслужава уважение…

VIII.

ОЩЕ ЕДНО СВЯТО МЯСТО

На връщане от Кръстова гора задружният ни екипаж с командир и шофьор Пилота (той хич не търпи друг да го вози) не можа да скърши хатъра на Здравка Драгунова. Отбихме се от пътя си за кратко посещение на Бачковския манастир.

Влязохме с поклон в голямата манастирска църква. Всеки от нас се вглъби в себе си, за да се отдаде на душевно съприкосновение с неповторимото внушение на стария православен храм.

* * *

ЛЪЧ ОТ СИЯЕН СВЕТЛИК

И на този празник в Бачковския манастир (основан 1083 г.) беше оживено. Тук бяха пристигнали с коли и автобуси жени, мъже и деца не само от цяла България, а и от чужбина. Щом прекосихме мълчешком притвора на  храма „Успение Богородично” - главната от трите манастирски църкви, първом пристъпихме надясно, за да се поклоним поединично пред чудотворната икона на Пресвета Богородица - най-голямата светиня на Бачковската света обител, която носи името на Божията майка.

С леко чувство за споделена вина отправих укорителен поглед към близките  поклонници край мене, които хич не забелязаха мраморните саркофази на екзарх Стефан (1840-1915) и патриарх Кирил (1901-1971) - всеотдайни български патриоти, незаслужено пренебрегвани от първенците на съвременна България.

След това се придвижихме бавно на изток с богомолно чинопочитание към църковния олтар, насочили смирен поглед към стародавния дърворезбен иконостас с няколко реда икони.

Няколко крачки по-наляво се вглъбих пред голямата икона на свети Евтимий, патриарх Търновски (ок. 1327-1402) - легендарно родолюбив българин, за каквито честни люде винаги е петимен нашият народ. Според легенди и стари хроники се предполага, че в Бачковската света обител се е кротнало богоугодното и народополезно земно житие на благочестивия отец.

Докато се покланях пред изображението на именития духовник, из дрезгавината на храма сякаш дочух като ехо неговото отческо поучение: „Всяко господство на низостта и покварата е обречено да оттече, както мътната пяна от гребена на пролетни води. Никоя чужда робия не е вечна. Човек може да е роб само на себе си.”

Точно тогава през процепа на неголемия прозорец, високо изпод огромния храмов купол, към лицето ми се стрелна тъничко лъчение. Усетих го с цялото си същество! Едва ли беше обикновен слънчев лъч - много по-светло беше онова светлозарие. Много по-топло ме погали и омая душата ми! Твърде по-загадъчен и сияйноструен беше оня мигновен светлик.

Пресякох на запад църковния притвор и отново се почувствах необичайно.

Тъй като храмът е строен върху основи на стара черква през робски времена (1604 г.), той е на по-ниско равнище спрямо външния терен. Към изхода извеждат няколко каменни стъпала. Пристъпвайки крачка по крачка нагоре, аз имах чувството, че слизам от празнично извисено светилище и се приземявам до низината на днешната държавна подредба. Излязох из храмовите двери бавно и се спрях чак пред манастирската градинка с кактуси. А в душата ми продължаваше да ечи далечното ехо: „Недей ламтя за тленни облаги, а за духовна благодат! Свободата на духа е твоето съкровище. Имай вяра в доброто!”Сякаш душата ми беше получила причастие от истинския народен предстоятел свети Евтимий, патриарх Търновски.

И се запитах: „Боже, защо в днешно време Третата Българска държава няма за предводители такива чистокръвни патриоти, на които целият народ да се уповава да ни обединят пред всяко чуждоземно посегателство върху нашата българска независимост и идентичност?”

* * *

Нашата компания изпълни чинно православния обет. Пообиколихме всички сгради от манастирския комплекс. Направихме си снимки тук-таме. Не пропуснахме да се задържим пред екзотичната кактусова градинка. От терасите на високата сграда за подслоняване на поклонници върху кактусите падаха цветни листенца от цъфналото мушкато. Затова по кактусите се щураха няколко пчелички.

- И пчелите търсят като нас мед от кактус! - подвикна Пилота към Драгунов.

- Ще го намерят, щом са решили - откликна на шегата историкът. - Който търси, намира.

- Пчелите не чакат някой да им сервира мед с лъжичка в устата, като на някои двукраки готовани - намесих се и аз в шегаджийската разговорка между двамата пчелари.

- Пък вие, журналистите, зад всяко нещо търсите асоциации. И в бурканчето с мед виждате някое отровно жило на живота - позахапа ме с усмивка Пилота.

Аз го изгледах продължително и само го потупах свойски с ръка по рамото. А той продължи с предишната си ласкателна усмивчица:

- И в Божия храм виждате дяволски метафори, само и само, за да шашнете горкия читател.

- Не си прав, Пилоте! - рекох му аз почти шепнешком. - Днес всеки що-годе грамотен самозванец с протекции се пъчи като велик творец. Истинският журналист и писател разказва впечатляващи истории само по съвест и с дар от Бога за творческа интуиция и собствен стил…

- И непременно трябва да има вълшебно перо от бял сокол! - прекъсна ме Пилота, ухилен като същински Хитър Петър от веселите народни приказки.

Бай Слави Драгунов побърза да спре нашия разговор с показалец на уста:

- Момчета, тук е манастир! Нека светците да съдят кой пишещ е стилист и кой статист!..

Побързахме да настигнем Драгунова и Лили, които вече бяха тръгнали към църковния магазин, за да си купят сувенири за спомен.

В двора на манастира имаше навалица от какви ли не хора. Едни приказваха на руски език, други на украински, трети на гръцки или арменски. (Само сръбска разговорка не се чуваше, защото тя  щеше да изчерви всички светии по иконите с попръжните си до девето коляно).

Нарочно възпрях моите спътници да отидем на изток към водопада и до местността Клувията нагоре по течението на рекичката. Наскоро бях ходил там и бях поразен от пълната разсипия на старите православни сгради край параклиса в скалистата пещера, където някога е намерена Чудотворната икона на Света Богородица. Съсипани са и някогашните детски и младежки лагери край водопада.

Това, което старата власт преди 1990 година е запазила и осъвременила, въпреки воинстващия атеизъм, настоящата ни демокрация го е съсипала безвъзвратно…

Пилота пак подгони колата на север към Асеновград, градът със стотината православни църкви и параклиси в своите околности …

IX.

ВИТА  ДОМАШНА  БАНИЦА

Няколко дена след разходката до Кръстова гора Здравка Драгунова позвъни на Пилота:

- Драго, утре сутринта те каня вкъщи. Най-големият ми внук, дето е по чужбина, има рожден ден. За негово здраве искам да те почерпя с топла вита баница. Правя я по една много стара рецепта, дето я помня още от моята баба Здравка. С пълнеж от настъргана тиква, дюля и счукани орехи. Добавям за аромат индрише и канела. Става много вкусна. Ще си оближеш пръстите!

- Идвам. Щом е за топла баница, а не да прекопая градината ви.

Когато Пилота пристигна в къщата на Драгунови, учителят не го посрещна, както обикновено.

- Славян отиде за малко до богаташката махала да помогне на един бизнесмен с две леви ръце - поясни с усмихнато лице домакинята. - Не можел да си ремонтира нещо съвсем просто по вилата…

Драгунова покани госта в кухнята. Без да се суети, поде добродушен разговор за някои общи неща. Оплака се от болежки в коленете. От високото кръвно налягане. От ниската пенсия. Попита Пилота среща ли из града някои от нейните колеги, с които е работила дълги години. Любопитните й въпроси бяха за всякакви неща. Само за Лили Милева не споменаваше нищо. Стори му се подозрително. Сякаш тя беше забравила за скорошното им пътуване до Кръстова гора. Пилота отговаряше с готовност на нейните въпроси или се съгласяваше с приказката й.

Домакинята извади от фурната на вече изключената бяла готварска печка една голяма тава с баница.  Постави я на дървена подложка на кухненската маса.

- Ама ние няма какво да го чакаме Слави. Петима Петка не чакат! - пошегува се тя. - Баницата ще изстине. За тебе режа едно голямо парче.

- Не бива да ме глезиш чак толкова… - рече Пилота с малко неудобство.

- Бива, бива! Татко ще ставаш!

- Аз отдавна съм си татко на Георги! - Пилота си помисли, че тя се шегува нелепо.

- Виж какво, Драго, аз не съм вчерашна. Лили е бременна. Когато ходихме на Кръстова гора, я забелязах. Жена съм, не можеш да ме излъжеш за такова нещо.

От изненада Пилота едва преглътна хапката си. Продума дрезгаво като изпод някой голям похлупак на казан за курбан, в който изневиделица го беше навряла съвсем сериозната Драгунова. Продума слисано и гузно:

- Лили не ми е казала нищо… Не сме имали такова намерение.

- Бе, ти чуваш ли се какви ги приказваш? На нейните години тя се е молила по три пъти на ден да забременее. Тебе хич не те е питала какво си мислиш, когато си правиш кефа с нея.

- Не съм предполагал, че е смятала да ме върже…

- Че хапвай, де! Баницата в чинията ти ще изстине! Защо само я бъчкаш с вилицата?

- Хапвам, хапвам, но… сутринта закусих повечко…

- Бъди човек! Недей лъга момичето! Оженете се, признай детето си и си заживейте живота, както си му е редът! - Драгунова вече премина в истинско настъпление.

- Поставяш ме в много неудобно положение. Това си е чист рекет от нейна страна. - От неудобство Пилота не смееше да погледне домакинята.

- Тя не те мами. Не виждаш ли, че те харесва? Лили не е някоя лекомислена жена.

- Аз също я харесвам, но… Каква ми е гаранцията, че детето е мое…

- Я не ставай такъв циник! Това пък най-лесно се доказва днес!

- Дали няма да се съгласи да го махне? Помогни ми да я убедим. - Пилота сякаш се молеше за някоя специална готварска рецепта.

- Сега вече съвсем ме обиждаш, Драго! Не очаквах такова нещо от тебе.

- Извинявай…

- Аз съм жена. Майка съм. И пръста си няма да помръдна да слагам грях на душата си. Не нея, тебе искам да убедя, че бързият влак вече препуска по релсите и гони точно разписание! Знай, че Лили Милева не е Анна Каренина.

- Няма страшно! И аз не съм Андрей Вронски - рече Пилота като опит да се пошегува, но думите му прозвучаха нелепо.

- Надявам се!

- Тя ли те помоли да ме подработиш? - въпросът му прозвуча съвсем наивно.

- Не! Лили хал хабер си няма, че сега ти се отричаш от това, което си сторил.

- Хич не съм очаквал от нея такъв номер. Медицинско лице е, трябваше да се пази. А не така да ме поставя пред свършен факт. - Пилота вече се отбраняваше с отчаянието на боксьор, който явно губи мача.

- Казах ти! Тя се бори за смисъла на своя живот. Ти, вместо да се радваш, че си я направил щастлива, се готвиш да я принудиш да се разочарова от тебе.

- Поставен съм в задънена улица.

- Няма какво да се ослушваш като някой нехранимайко. Ти не си безотговорен хашлак. По-скоро се оженете и си заживейте като семейство!

- На кръстопът съм… - Пилота съвсем свали гарда.

- Я се вземи в ръце! На кръстопът бил… По пътя ти има много кръстовища. На всяко ли ще се мотаеш, докато те прегази някой насрещен тарикат като тебе?!

- Ще си помисля как да я продължим с Лили… - Пилота тъй се смути, че му идеше да се завре под масата като сритан котарак, който е налочил някоя паница с мляко в кухнята.

- Хич не ми се помайвай! Лили вече живее с това детенце. Вашето дете! Тя всяка сутрин, още щом се събуди от сън, му шепне „Добро утро!” Всяка вечер го милва и му пожелава „Лека нощ!” Подбира храната си. Пиенето си. Съобразява се кое ще е най-добре за тъй желаната рожбица. Вече му е изплела на ръка първите пухкави терлички. Плете му и първата шапчица за златна паричка. Ходи по магазините да оглежда детските колички…

- Поставяш ме в твърде неудобно положение. - Пилота вече тръпнеше от желание да си тръгне, пък краката му не се отлепваха от пода, сякаш Драгунова го беше принудила да обуе обувки с оловни подметки.

- Тя вече може да се раздели с тебе, ако се наложи, но без детенцето си - никога!

- Нейна си работа… - продума Пилота толкова тихо, че се чу само той.

- Много те моля, вземи се в ръце и бъди човек! Лили е свястна жена. Повярвай й!

Пилота съвсем се засрами от убедителните приказки на Драгунова. Сякаш седеше на саксията с най-бодливия кактус в градината зад къщата. Изправи се бавно като крадец в чужд бостан с  първите узрели дини и пъпеши:

- Бай Слави много се забави. Време е да си ходя. Имам да върша някои неща, които не търпят отлагане.

- Загъвам ти за вкъщи още едно парче от баницата.

- Благодаря ти, но нямаше нужда. Ти хубавичко ме нагости с приказките си.

- И умната! Послушай съвета ми, Драго. Няма да сбъркаш, ако се ожените с Лили. Време ви е и на двамата да свиете едно хубаво топло гнездо за вашето пиленце.

- Абе ти добре го казваш, ама ние трябва да уточним и някои други обстоятелства, преди да хвърчим да вием някакво гнездо. Аз имам да се съобразявам и с други хора. - Пилота каза самата истина. Той мислеше и за мнението на сина си Георги.

- Сега няма по-важни хора за тебе, освен бебето. Няма да съжаляваш! Послушай съвета ми, ако ме уважаваш още.

- Ама че го каза! Аз тебе и бай Слави ви уважавам повече от всички мои познати, взети на куп. Поздрави го и ме извини, че не мога да го дочакам. Трябва да свърша някои спешни работи из моята градина.

- Разбира се, че ще го поздравя. Той е в другата стая. Препрочита за кой ли път една от любимите си книги: „Престъпление и наказание” от Ф. М. Достоевски. Ти чел ли си я някога?

- Не. Сега чета на живо „Наказание без престъпление”.

Със Слави нарочно решихме, аз сама да се опитам те вкарам в правия път.

- Ама че сте дяволи и двамата! Ей затова си ви обичам аз вас! Много ви благодаря! Трогнат съм, че се грижите за моето „вразумяване” - рече закачливо Пилота и набързо отвори вратата на кухнята, за да излезе.

В антрето го пресрещна Драгунов, ухилен под мустак и светнали очи:

- Здравей, Драго! Нали разбра урока на кака си Здравка? Когато чуеш за прехвалена вита баница, не тръгвай с голям апетит! Може да ти приседне хапката на гърлото…

- Май си прав, бай Слави. Добре, че баницата беше с тиква, а не с кратуна. Ще гледам да си реша домашното по-смя-та-не.

Пилота нарочно изрече последната фраза на присекулки с фалцет, за да прозвучи като по китайски език. Мъдрите приказки на учителя много често се свеждаха до древни китайски пословици. Двамата мъже отдавна си разбираха от приятелската закачка.

Той винаги се отнасяше с уважение към учителя и се заседяваше при него, но този път се чувстваше гузен и бързаше да се измъкне от неловката среща. Знаеше, че Драгунови са прави, а не искаше да си го признае. След разходката до Кръстова гора, когато Лили му каза, че е бременна, той застана на многопосочно кръстовище. И досега продължаваше да се чуди в коя посока да се насочи за по-нататъшния си семеен път…

Прибра се вкъщи набързо. Беше засрамен и отчаян от безизходица. Ядосваше се на себе си. Свъртя се в кухнята и от шкафчето с продукти избра най-голямата глава жълт лук. Постави я на ръба на масата и я удари с все сила с юмрук. Изчисти я от люспите. Поръси я със сол и започна да я гризе като разпукан сварен картоф. От острата лютивина очите му се напълниха с парещи сълзи. Те започнаха да се ронят по лицето му, но той не посягаше да ги изтрие.

Сам не знаеше защо се наказва по такъв наивен начин. Добре, че наблизо нямаше кой да го види как плаче от безсилие да пречупи своята засегната мъжка гордост.

X.

ТРЕВОГА ЗА ДВАМА

Вече се беше мръкнало, а Лили едва се сдържаше да не позвъни на Пилота. Имаше да му съобщи най-голямата новина, която сигурно щеше да й покаже съвсем категорично що за човек е той. Не му се обаждаше, защото се опасяваше, че може да я разочарова с реакцията си.

Сутринта беше на поредно посещение в гинекологичния кабинет, за да я прегледат на видеозон. Високият попрегърбен лекар й приличаше на същински Дядо Коледа по никое време с неговите дълги сребристи коси, побеляла брада и бели рунтави вежди. След кратка манипулация той възкликна:

- Честито! Таткото ще черпи! Имате близнаци!

- Сигурно ли е? - смънка Лили с пресъхнал от изненада глас. Не се сети да попита личи ли полът на бебетата.

Беше толкова втрещена, че едва не се разплака. Не чу ясно следващите приповдигнати грижовни съвети на възрастния лекар, но запомни думата „момченца”.

Лили се прибра вкъщи ни жива, ни умряла. Не знаеше дали да се радва, или да заплаче безутешно. Сама-сама трябваше да реши как ще преживява от сега нататък. Майка й беше починала отдавна, а с баща си не общуваше. Той се беше оженил повторно и се грижеше за две доведени момичета.

Тя хем посягаше към телефона си и го отваряше, хем не натисваше с пръст името на Пилота. Вечерта нарочно остави апарата си в хола пред телевизора, да не я изкушава, и се премести в спалнята.

Задряма чак след полунощ.

- - -

…От някъде из мъглата като с летене й се явява една жена с руси къдрави коси. Лили я пита: „Мамо, ти ли си?” „Аз съм, Лиленце. Добре ли си?” „И аз не зная, мамо. Кажи ми какво да правя? Две бебенца ще имам, пък баща им още не знае. Той май не ме иска.” „Мълчи, не думай!” „Аз го харесвам. Обичам го, пък той…” „Ти му кажи истината. Той, ако не е цвете за мирисане, сам ще се издаде. Тогаз бягай от него и никога не се обръщай назад.” „Ех, мамо, мамо! Как да бягам, като си го харесвам?” Майка й се изгубва с голям подскок, изчезва из мъглата наоколо.

Пак с летене с появява и друга жена. Съвсем сбръчкана. С дълги рехави косици. Ами че това е нейната баба Лиляна! Дума й: „Кажи, чедо? Защо си толкоз окумена?” „Бременна съм, бабче!” - казва Лили, пък баба Лиляна подвиква весело: „По-голяма радост аз не знам на земята!” „Бабче, аз ще си имам две близначенца. Хич не зная татко им дали ще ги поиска.” „Харесваш ли го?” „Обичам го, бабче.” „Ти мене слушай, чедо! Туй знам аз, туй ти казвам.” „Кажи го, де?” Баба Лиляна размахва дългия си показалец: „Харесването и любенето е ден до пладне. Уважението и зачитането е чак до гроба.”

И белокосата баба Лиляна се изгубва в голямата дрезгавина наоколо…

Лили отново остава пак сам-самичка. Тръгва за някъде. Път никакъв не вижда пред себе си. Лута се из мъглата. Търси някаква пътека, пък не знае, ако я намери, тя в каква посока е. Към залеза ли води, към изгрева ли?

Тя върви на подскоци, аха да полети, пък не може да хвръкне. Хич не може да се ориентира накъде да поеме… Ако тръгне към Драгунови черници, там има стършели. Ако тръгне към дома на Драго, там има клюкари. Ако тръгне към язовира, може да се подхлъзне от брега и да удави близначетата…

Насреща й из мъглата с летящи подскоци иде Пилота. Преминава край нея. Не я забелязва. Тя му приказва, вика, крещи. Той продължава нататък. Изведнъж срещу него изскача черно куче. Ще го захапе. „Дрраго, пази се! - крещи Лили. - Дррагооо…”

- - -

Тя се стресна от кошмарния сън и будува чак до разсъмването…

* * *

Сутринта беше слънчева. Лили събра кураж и позвъни на Пилота с трепещ от вълнение глас:

- Прривет, драги ми Драго! Искаш ли да се срещнем днес?

- Разбира се! - отвърна Пилота с весел тон, без да скрива радостта си. - Къде? При тебе или при мене?

- Рразбрах тънкия ти намек, но предлагам първо да се срещнем в „Аквариума”. Пък после ще решим какво да правим.

Уточниха часа на срещата.

Пилота очакваше това обаждане на Лили с нетърпение. Отдавна се изкушаваше да й позвъни. Гордостта му пречеше. „Нека тя да ме потърси първа! - оправдаваше се гузно той. - Аз съм мъж. Жената е длъжна да се грижи за корема си.”

В кафенето пак беше претъпкано от посетители. Пилота дойде по-навреме и успя да седне на любимата си маса с три стола съвсем близо зад големия аквариум. През прозрачните му стени се наблюдаваше входа на заведението. Лили и този път можеше да закъснее за срещата им.

Както наблюдаваше брауновото движение на разноцветните риби от всякакъв калибър из грамадния аквариум, Пилота се увлече в една философска приумица: „Сега е пладне. В този час змиите зариват яйцата си в горещия пясък, за да се измътят малки змийчета. А подлеците кроят пъклени планове срещу своите приятели. Изводът е ясен. Не си заривай главата в пясъка на наивността!”

Той изведнъж се сети за доста отдавнашна случка с Марко Булдозера. Преди много време веднъж точно на тази маса в „Аквариума” разговаряха с него. Тогава подпийналият Булдозер му рече: „Братовчеде, докато ти хвърчеше с твоето военно аеропланче да гониш Михаля из облаците, аз си плетях кошницата. И ей ме на! Сега аз съм чорбаджия. А ти си един просяк при мене, който посяга с шепичка за коричка хляб. Пазач на чужди имоти. Пъдар на паяците.”

Тогава Пилота скочи от масата: „Ще те смажа като хлебарка!” Удари му един як юмрук право в зъбите. После си имаше главоболия с полицията, но това е друга тема…

Сети се и за друга отдавнашна случка. Тук, на тази маса, седяха с Лили. Той я запита на шега:

- Рибите, ако имаха криле, как ли щяха да се чувстват в аквариума?

- Като домашни патки! - Лили разпери ръце весело.

- Не! Като рано пенсионирани летци - възкликна Пилота с дяволита усмивка.

- Къде са твоите криле? Да не би да си някое ангелче под прикритие?!

Припомняйки си оня разговор, Пилота едва не продума на глас: „Вече и аз съм като тебе… Летим само на сън!”

Ето я на входа и самата Лили Милева! От плът и кръв! Пристига с обичайното си синеоко очарование. Цялата сияе: с бяла права рокля, бяла блуза и бели обувки с високи токчета. Усмихната, сякаш току-що е спечелила медал от олимпийски турнир. Всички мъже от близките маси вторачват погледи към нея. За миг и шарените рибки сякаш се захласват в нейната посока.

Пилота съзерцаваше тази картина през прозрачните стени на големия преграден аквариум, където всичко: Лили, хора и риби, се смесва в екзотична смесица като в красив сън на влюбен курсант от военното училище…

Този път Лили не закъсня, както обикновено.

Посрещна я изправен до масата. Здрависаха се. Побърза да й понамести стола кавалерски, като на важна дама. Сякаш Лили не беше медицинска сестра в урологичното отделение, а главната лекарка на цялата болница.

Разприказваха се оживено. И двамата излъчваха някаква преднамерена веселост. Радваха се, че се виждат след доста време. Но защо ли сякаш се опитваха да прикрият колко много им е приятно, за да не стане нещо непредвидено? „Дяволът си няма друга работа”, както би уточнил нашият много добър общ приятел бай Слави Драгунов.

Лили му разказа една скорошна хумористична случка с някакъв болен старец в болничното отделение, който влязъл в стая на жени без гащи на пижамата си. И двамата се смееха съвсем непринудено. Пилота неусетно насочи разговора към своите проблеми:

- В авиацията всичко ми беше ясно: там е целта, аз съм тук. Пълен напред!

- При военните си има ред и дисциплина. Особено при вас, летците!

- В нашенската цивилизация е абсолютна кълчища. Навсякъде бъркотия. И провал…

Лили го гледаше с толкова умилкващ поглед, че на него му стана чак неудобно. С женската си интуиция тя усети, че вече е назрял най-подходящият момент да поднесе на Пилота своята съдбовна новина. (Като потайно целебно хапче, което той да преглътне цяло с глътка кафе).

- Не се отчайвай, Драго! Ти вече си успял двойно повече, отколкото подозираш!

- Любопитен съм?

Пилота я погледна присмехулно с най-леката си усмивка, в която се криеше не толкова любопитство, отколкото ирония. Сякаш очакваше Лили да му поднесе парче локум на клечка за зъби.

- Ще си имаме две близначенца!

Ухилената усмивка на лицето на Пилота се спаружи. Той като че сдъвка хапче хинин…

XI.

ДВА КАРАМФИЛА

И тази ранна сутрин, след като се обръсна, Пилота седна в кухнята, и се поприведе на масата, за да закуси с горещо прясно мляко, подсладено с пчелен мед. Той обичаше да си похапва с апетит. Неусетно утринното слънце се отрази от високия прозорец на отсрещния жилищен блок и блесна право в лицето му - сякаш някоя вкисната сънлива домакиня плисна от балкона си цяла кана стар лимонов сок!

Пилота бързешком закри очите си с длан, както се прави срещу заслепяване от фарове на нощен автомобил, налитащ да те прегази. „Днес е петък, 13! - трепна той. - Дано не ми се случи нещо лошо!” Не беше суеверен, но се разтревожи за какво ли не. Беше човек с приключенска фантазия - през главата му минаха доста тревожни опасения…

Снощи се беше завърнал в града от скромната си къща на село. Не беше ходил в „Аквариума” доста време. Сърбеше го езика да размени приказка с тоя-оня приятел. Носеше един буркан кристален мед от новата си реколта, с който искаше да се похвали на масата в кафенето.

Точно в десет часа и трийсет минути излезе навън и се запъти по улицата. Крачеше по тротоара с обичайната си балканджийска походка. Кой знае защо изведнъж се сети за Марко Булдозера. Отдавна се държеше нащрек с него, както с чужд домашен сиамски котарак, който се умилква край тебе с добродушно мъркане, а тайно крои план как да забие в ръката ти своите остри нокти. „Ако дойде в кафенето, нека само да посмее пак да ме захапе по някакъв повод! - заканваше се той. - Хич няма да го жаля, че страда от хипертония!”

Един нов некролог на близкия уличен стълб внезапно привлече погледа на Пилота. Той се ококори към името на покойника!  Не повярва на очите си. Прочете повторно целия текст на некролога. Беше скръбна вест, че Марко Драгунов е починал при пътен инцидент. Погребението му ще се състои днес. Пилота потръпна целия, сякаш го попъпли с пипалата си стоножка. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да стигне до ритуалната зала за поклонението, а хич не му се щеше да тръгне натам.

Докато се колебаеше какво да стори, неговите очи се втренчиха към прегърбената старица наблизо, която продаваше цветя. Като в сън пресегна към пъстрата купчина и избра двата най-едри карамфила: единият - червен като алено пискюлче за малка завеса, другият - прошарен с ресници като жълта кукувича прежда. Подаде към продавачката едра банкнота и отказа ресто с небрежен жест. Слисаната женица го изгледа със съжалителен поглед, заключавайки, че е доста пиян. А Пилота, пак като в сън, се наведе към дъното на уличния стълб с некролога на Марко Драгунов. Постави двата разноцветни карамфила и се прекръсти вяло…

В хладния предобед на есента внезапно му стана горещо. Разтвори ципа на якето си. Разкопча най-горното копче на дънковата си риза. Погледът му се провеси надолу към поизносените сини маратонки. Тръгна към дома си с тромави крачки - никак не му се прибираше, но не знаеше къде да се дене. Заприлича на човек, който се е изгубил в гората и върви по сянката на призрачна пътека, разхапвайки най-киселата дива ябълка, а отвсякъде го дебне някой коварен невидим звяр…

В ушите му кънтеше необичайна глухота. От уличните брези се ръсеха леки листа - рояк златисти оси! От липите капеха по-едри шумки и вятърът ги премяташе по тротоара като подскачащи жълти жаби. Разсъблечените тополки трепереха зиморничаво - сякаш размахваха ръце с разперени дълги пръсти от жива картина на художник модернист. Досадни вихри свистяха отвсякъде като невидими прилепи и забиваха остри ноктици чак вдън душата на Пилота.

„Какъв ли е бил пътният инцидент? Защо не е внимавал?!” - питаше се нервно той. Беше ядосан на брезите, на липите, на тополите, на целия свят - и най-вече на себе си. А сянката на дърветата по дългата пътека го притискаше отвсякъде като прозрачна ципа.

Пилота продължаваше да крачи по тротоара с котешки стъпки - сякаш се боеше да не събуди змията на злорадството в буренака на съвестта си. Връхлитаха го различни случки с участието на Булдозера. И той искрено се чудеше защо му е така кухо без неговия „екзекутор”. Разкайваше се за някои свои ядни приказки в отговор на злословията му. Мислеше си: „Имам няколко основателни причини да го мразя до края на дните си. Първата е за смъртта на брат ми. Втората е, че ме измами при подялбата на един наследствен имот. Третата е, че съсипа семейството ми. А най-гадната му вина, е че ме лиши от бащинската радост да живея с моя единствен син.”

Наоколо си личеше, че е първата сутрин след Никулден - целият град смърдеше на претоплена пържена риба.

Допреди няма и час време Пилота ненавиждаше Булдозера, а сега в очите му напъпваше горчилка. Стройната му фигура се тътреше унило напред, прегърбена като грамаден въпросителен знак в края на дълго изречение по средата на някой заплетен сюжет.

Толкова много му беше притъмняло пред очите, че хич не забеляза черната котка, която прекоси неговия път, стрелната като хвърлен камък. Пред себе си видя само едно шарено куче, пресичащо тротоара тичешком с изплезен език и оголени кучешки зъби. Рече си наум: „Няма нищо по-жестоко от кучешкия зъб на завистлив човек, настървен да разкъса авторитета на някого, който е по-изявен от него.” Навремето Булдозера се беше провалил на приемния изпит във Висшето военновъздушно училище, и затова завиждаше на Пилота, че е успял, без да е посещавал курс за парашутисти, както него…

Сепна го сирената на линейка по булеварда. Тя пропищя като за последно и прокънтя тъй бързо, както ехото на всяка светска слава.  „Sic transit Gloria mundi” - прошепна си Пилота по адрес на Булдозера, който твърде успешно беше напредвал в кариерата си и имаше реални шансове да стигне още по-нагоре. И току си добави злорадо: „Аквариума” остана с една риба по-малко.”

След време Пилота спря уморено пред многоетажната сграда, където живееше. Беше грохнал, сякаш е извървял десетина километра, без да спре, макар че измина пеша малко повече от километър. Маратонките му като че ли бяха железни налъми. Якето му тежеше като балтон, наквасен от дъжд. Гледаше премрежено. Дишаше тежко - като че беше пренесъл на гърба си най-малко две торби цимент. В гърдите му се таеше гняв - както нажежен дим в тлеещо огнище, напиращ да изригне с пламъци. Отстрани изглеждаше на съсипан пришълец от далечно място, носещ на плещите си непосилна раница.

Тъкмо преди да отключи входа на жилищния блок, съзря наблизо пред съседния вход спряло жълто такси с незагасен двигател. По-встрани от него един явно пиян млад мъж с оранжева качулка се беше привел към тротоара разкрачен и повръщаше шумно.

Пилота се погнуси. Внезапно си спомни старата народна мъдрост, която беше чул от Славян Драгунов: „От пияния човек се плаши и лудият.” Изневиделица се сблъска със съвестта си като със стъблото на някоя стара липа на тротоара: „От непрощаващия се срамуват и децата му.” Изведнъж отрезвя. Изхлузи се из досадната си призрачна ципа и се втурна право към таксито с разперени ръце като за полет.

- Давай за централните гробища!

- Зает съм.

- Карай на живот и смърт! Плащам двойно!

Таксито литна напред - по-бързо от автомобил на „Пожарна безопасност”. Клаксонът в намерението на Пилота ревеше с оглушителни децибели: за да се чува чак до другия свят!

Край ръбестия тротоар, откъдето избръмча жълтата кола, остана да се въргаля парче от някаква продълговата целофанена обвивка на сладкиш, съзобана от слънцето и вятъра. По своята люспеста шарка тя твърде много приличаше на прозрачна ципа от съблечена змийска кожа…

Единствен Бог знаеше в душата на Пилота дали се събуди само човешката съвест, или в сърцето му проговори и родовата кръв на Драгунови. Те открай време са си вироглаво българско племе, но никога не остават длъжници на смирението и прошката.

XII.

ИНТИМНО ПРЕМЕЖДИЕ

След изненадващите думи на Лили вцепенението на Пилота трая само няколко мига, не повече от минута, която му се стори повече от час. Той се съвзе като след внезапно боксово кроше.

- Наистина ли са близнаци? - попита я устремно, сякаш се готвеше за скок с парашут посред непрогледно тъмна нощ.

- Рразбира се! Ти да не очакваше да са тризнаци? - отговори хем несигурно, хем леко закачливо Лили.

- А полът им забелязва ли се?

- Да! И двечките са момченца!

- Ти ме сащиса! Дай да те целуна! - Неговият изблик прозвуча като въодушевлението на най-щастливия мъж.

Пилота скокна от стола си. Сграбчи Лили, както си седеше. Обърна главата й към себе си и я разцелува звучно няколко пъти. Не изпитваше никакво притеснение от слисаните зяпачи по близките маси в „Аквариума”. Сякаш разиграваше любовен театрален етюд на улично представление.

Всички наоколо насочиха погледи към двамата пощурели. Дали не са пияни или дрогирани?! Не са в първа младост, а се държат като току-що завършили университета студенти, нетърпеливи да се усамотят. Сякаш нямат на разположение една каква да е квартира  поне за час-два.

Някои им завиждаха, други се подхилкваха подигравателно. Само шарените риби в големия аквариум не ги забелязваха. Те продължаваха своята вихрена игра с въображаеми партньори в любовна залисия или шеметен унес, подобен на летене без криле. Ако все пак ги забелязваха поне с едно око, те може би ги оприличаваха на две доста по-големи риби от тях, които ту ръкомахат, ту се прегръщат и целуват.

Пилота поведе разговорката с Лили по-спокойно, съвсем по приятелски. За настоящето. За бъдещето. За какво ли не. И двамата бяха екзалтирани, но не се чувстваха съвсем в свои води сред околния публичен аквариум…

Не се забавиха много в кафенето. Тръгнаха си прегърнати. Нетърпеливи да останат насаме. Така излязоха на шумната улица. Все така прегърнати прекосиха централния площад на града. Още по-въодушевени се настаниха в червената лъскава кола.

- При тебе, или при мене ще кацнем? - запита той само от учтивост.

- Нека да е при тебе. Нали ще летим. Ти си Пилота!

Вкъщи домашният им „летателен план” беше съвсем кратък: кухнята, хола, спалнята. И двамата едва сдържаха своето нетърпение да се отдадат на любовни ласки…

След като озаптиха взаимно вихрите на своята страст, Лили придърпа ръката на Пилота върху корема си:

- Сложи си дланта тук! Усещаш ли как тупкат сърчицата на момченцата?

- Сигурно са дребнички колкото очички на гълъбче.

- Остава и да речеш, че баща им е някой гълъб? - Лили се засмя тъй искрено, че Пилота не се сдържа:

- Божа работа… Може да е някой бял сокол!

- Той си знае. А кога ще се оженим? - Думите сами излетяха из нейните уста.

Пилота дръпна ръката си от корема на Лили, сякаш там го парна подхвърлен горящ въглен. Този съвсем непринуден неин въпрос го сепна. Макар че през цялата вечер отдавна го очакваше, никак не му се щеше да го чуе от нейната уста.

- Още не съм мислил за ново семейство. Нека да се родят бебчовците, тогава.

- Те хич не чакат. Вече тропкат като спортисти на загрявка за футболен мач между „ЦСКА” и „Лудогорец”.

- Ще ги призная бебчовците, няма спор. Ще им дам името си и всичко, каквото се полага. Но за семейство още не съм готов.

- Не, дрраги ми Драго! Аз искам децата ми да се родят със законни мама и татко. Не мога да позволя баща им да ги осиновява като подаяние, когато му кефне на капата.

- Дай ми още малко време да узрея.

- Гледай да не презрееш! Ако не искаш да ни приемеш с бебенцата, ще преживеем и без твоя милост, господин Пилоте.

- Не се засягай! Дойде ми доста множко твоето настояване.

- Нима?

- Аз все още обичам Ева. Не така сексуално, както тебе, но често мисля за нея. Тя ми липсва. Винаги я свързвам с нашия син Георги.

- Само ти ли си имал някоя предишна любов като любовта на живота си?! Не си мисли, че ти си соколът, пък аз ловецът! И аз съм минала през жесток погром на моите искрени чувства.

- Честно казано, не знам какво да искам. Засега…

- Обади ми се, когато решиш какво искаш, освен безплатен секс!

- Недей така… - примоли се Пилота, без да я гледа, засрамен от своето унижение.

- Тръгвам си. Не ме изпращай! - изрече през сълзи Лили. - Отдавна съм свикнала сама да вървя пътя към моя дом.

Тя облече дрешките си бързешком. Погледна тъжно към Пилота. Отвори бавно вратата на спалнята и прекрачи напред. Излезе навън, без да затвори след себе си. Пилота я изпрати само с очи. Стоеше прав до леглото. Все още разсъблечен. Гол като статуя на древен спринтьор. Гледаше виновно към широко зеещата врата и не помръдваше. Отвсякъде го притискаше съвестта му - много тежък пътнически куфар върху раменете му, изпод който не знаеше как да се измъкне.

Чак на улицата, както крачеше унило, Лили се подсмихна кисело: „Така ми се пада. Сама се хванах на моята собствена въдица. И все пак аз го харесвам. Драго не е подлец. Скоро ще ме потърси.” Две едри черни улични кучета тичаха по тротоара право насреща й. Заковаха я на място. Но само на няколко крачки от нея те се врътнаха настрани и се засилиха към кофите за смет. Тя не плю в пазвата си, както правеше като момиче, когато се уплашеше от нещо. Сякаш се побоя, че ще стресне от сън своите бебета.

След като Лили остави вратата на спалнята да зее, Пилота не прекрачи да я затвори. В своите очи остана да стърчи, вдървен като статуя на гол атлет, току-що загубил олимпийско състезание. А тъй му се искаше в очите на Лили да изглежда като атлант, подпрял на раменете си фасадния свод на някой древен храм на любовта. (Наскоро беше прочел един романтичен роман за атланти и кариатиди.)

По-после Пилота пресече спалнята все тъй гол и отиде да заключи входната врата. А щом се завърна, се тръшна на леглото по очи. С разперени ръце като на разпятие. Беше раздвоен между съвестта и самолюбието си. Продължаваше да упреква Лили, че го изнудва. Дълго време остана все тъй гол и беззащитен от самия себе си. Не поглеждаше часовника. Изправи се едва, когато го извади от унеса позвъняването на телефона. Беше Славян Драгунов. Не му отговори. Срамуваше се от учителя, още преди да е чул думите му. Очакваше, че той ще отвори дума за Лили. Не знаеше какво точно да му рече за свое оправдание.

Едната половина от неговата човешка същност предпочиташе волността на необвързаната мъжка свобода. А на другата част от него вече години наред ? беше липсвало точно това: съпруга, деца, задружно семейство. За миг, когато надделя гласът на втората му половина, Пилота си помисли: „Доскоро плачех за единия си син, вече имам три момченца! Ставам многодетен татко!.. Ех, Лили, Лили, защо ме наказваш с такъв голям подарък? А защо аз все още не съм готов за годежен пръстен, защо?”

Ако беше тук наблизо Славян Драгунов и го чуеше какви ги приказва, сигурно щеше да му цитира поредна мъдрост от Новия Завет: „Ходете, докле имате светлина. Който ходи в тъмнината, не знае къде отива.” (Йоан 12: 35).

XIII.

НАЙ-ТРУДНОТО РЕШЕНИЕ

Навън валеше ситен есенен дъжд. Нямаше гръмотевици и светкавици, но беше досадно временце. В „Аквариума” пак беше доста оживено от всякакви хора.

Пилота беше пристигнал тук преди да завали дъждът. Седеше на една от предпочитаните си маси с три стола, точно зад големия стенен аквариум с живата рибешка феерия от преливащи цветови нюанси. Снощи му се беше обадил по телефона полковник Маринков:

- Драгомире, ще може ли да се видим с тебе утре? Трябва да решим един въпрос, свързан с моя внук Георги в Германия. Чакай ме в „Аквариума”, в десет часа.

- Разбира се - отвърна Пилота с радостна надежда за някаква добра идея на полковника.

Той дойде в „Аквариума” доста по-рано, за да заеме място за двама.

Дъждът продължаваше да вали. Точно в десет часа полковник Маринков позвъни и го извести с дрезгав глас:

- Капитане, много се извинявам, няма да дойда на срещата. В този гаден дъжд никак не ми се мърда навън. Ще се срещнем друг ден, при по-хубаво време. Разговорът ни не беше толкоз спешен. Съжалявам, че те затрудних.

- Не, не! Няма нищо.

Навън все тъй се ръсеше досадният есенен дъжд. Пилота нямаше как да се спаси от неговия противен плен, беше облечен съвсем леко и не носеше чадър. Никак не обичаше чадърите. Допи своето изстинало кафе и си поръча студен тоник.

Той гледаше втренчено как затворените риби шаваха из своето четириъгълно прозрачно убежище и се удивяваше на тяхното красиво безгрижие. Спохождаха го някои случки от близките дни.

На свободните места до неговата маса пристигнаха доста поизмокрени непознати мъж и жена на средна възраст. Пилота дочуваше само откъслечни фрази от техния скучен диалог. Явно, бяха семейство без чадър…

Неволно ги окая: „И те, и аз, и всички българи не сме ли обречени като риби в аквариума на обществената система?! Дано някой ден се намери един мъдър смелчак да строши с гръм и трясък стъклените прегради на бездушието, които ни ограждат от всички страни.”

Както беше съсредоточил погледа си към безмълвните екзотични обитатели на аквариума, Пилота съвсем неочаквано си спомни като на живо един вчерашен разговор.

* * *

…Седяха на тесничката пейка в градината на учителя Славян Драгунов…

В потока на приятелския разговор Пилота сподели своята тревога:

- Вече толкова години се опитвам да се приземя успешно в цивилизацията и все улучвам грешната писта. Никой не ти признава, че кипиш от енергия, пък няма къде да я впрегнеш в полза на обществото.

- И аз съм в безтегловно състояние, откакто се пенсионирах - рече уморено Драгунов. - Където и да ида - все съм чуждо тяло. Но приемам трезво живота си, без излишни илюзии.

- Какво като сме пенсионери?! - започна троснато Пилота. - Да не би да сме бракувани хора?! Всеки ни потупва по рамото от престорена учтивост и ни показва вратата за излизане.

- Не гледай толкова черно на нещата!

- Не мога да се примиря с тази безперспективност на сегашния си живот! Обществото ме третира като пеперуда на таван. Имам криле за по-нагоре, но държавната уредба е захлупила крилете ми с бетонена плоча. Всеки ден се приземявам в аквариума на бездушието като някоя шарена рибка.

- Драго, бъди по-ведър! Малко ли неща постигнахме заедно?! Откакто ти дойде тук в къщата на дядо си, за десетина години селото ни се преобрази. Съживихме читалището, дето е основано още преди Освобождението. Залесихме Малката чука. Нашите брезички вече станаха два човешки боя!

- Така е, но…

- С дружни усилия подновихме пешеходното мостче на дерето към лозята.

- И друг можеше да се сети, ако не бяхме ние - рече скептично Пилота.

- Ей на, сегашният кмет възобновява строежа на новата черква. Нали ние, по точно ти, търчахме къде ли не, за да има селото ни действаща черква.

- А толкова години Булдозера като кмет държа строежа замразен заради интереса на приятелска строителна фирма.

Драгунов сякаш не чу този злостен упрек на Пилота. Продължи приказката си:

- Ние съживихме селото!

- Всичко това е добре, но на мене лично ми е съвсем недостатъчно.

- Не бъди максималист! Имаш работа и…

- Все по заместване - прекъсна го злъчно Пилота, без да крие недоволството си.

- Но е по-добре от нищо! - каза твърдо учителят. - Имаш си и хубава зеленчукова градинка в двора. Подредена е като аптека! И пчелин си имаш от пет-шест кошера.

- Всеки ден ям мед от кактус, както тебе! - пак прекъсна Драгунов Пилота, потупвайки го по рамото съзаклятнически. - Пиши ме гражданин от селски тип!

- Какво ти е лошото на тебе сега? Имаш си две къщи. Две зайчета. Ще си имаш и три момчета…

- Забрави щъркелите, дето са на кривата круша пред къщата ми - продължи закачливо Пилота, гледайки гузно в краката си.

- Сериозно ти приказвам. Лили Милева е сигурен човек. Познавам я още от ученичка. Беше много старателно момиче. Тя вече заслужава да се съберете в едно законно семейство.

- Хич не се виждам как търкалям по улицата бебешка количка. Вече гоня петдесетака!

- Има да го гониш още доста години. А какво да кажа аз?! Съберете се с Лили. Радвайте се на дечицата си. В дълбокия аквариум на обществото единственият сигурен спасителен пояс за отделния човек е семейството.

- Все още не мога да преглътна голямата хапка. Май не мога да преодолея моя доста як егоизъм.

- Радвам се, че сам го осъзнаваш. Мъж, който дълго време е живял самичък, трудно се пречупва да се съеши с жена под един покрив. Същото се отнася и за жените.

- Сигурно и Лили няма да се чувства много комфортно с мене.

- Отначало може би. „Два остри камъка брашно не мелят.” Единият ще трябва да отстъпва по най-важните проблеми. Пък после, лека-полека съпрузите така си свикват, че започват да мислят в синхрон. Понякога си четат мислите един друг.

- Само това ми липсваше! - размаха ръка Пилота. -  Аз съм волна птица. Хич не обичам друг да чете мислите ми.

- Всеки мъж казва тъй, пък после свиква с брачните неизбежности, без да се усети. От личен опит ти го казвам. Хич не е лошо, повярвай ми! Жените са прилепчиви като детска шарка. Важното е да улучиш ваксината за семейния уют.

- Много ме успокои, учителю.

- Вземи се в ръце, Драго! Който не спре да гони миналото си, никога няма да хване бъдещето си. Накъдето и да лети човек, няма по-голямо щастие от това да се приземи в семейното гнездо. Лили вече е част от твоето семейство. Осъзнай го!

Пилота се почеса с показалец лекичко по ухото, сякаш точно там го сърбеше една запетайка от решението на проблема:

- Не мога и туйто…

- За да възродим българската нация всяко наше семейство трябва да има най-малкото три деца. Ако даде Господ поне едното от тях да е момиче, още по-добре.

- За мене това е приказка от Хиляда и една нощ безсъние.

- Ние, балканджиите, сме жилаво семе. Никнем навсякъде. Оцелявали сме векове наред: възходи, падения, възраждане - та сега ли ще ни уплаши тази напаст, глобализацията.

- Нямаме особен избор - въздъхна Пилота.

- Ти сега на първо време реши проблема с Лили. Не се обиждай, но старите моми и ергени приятелите ги женят. Съберете се. Сдушете се и летете напред! Небесата са пред очите ти!

- Слушам, господин учителю!

- По-после се заеми по-здравата и с Георги в Германия. „Очи, които не се виждат често, лесно се забравят.” Върви за известно време при сина си! Срещай се с него. Ако не е всеки ден, нека е всяка седмица! Върни си го тук, в България! Много мъдро са го казали китайците: „Отлагането е крадец на време.”

- Лесно е да се каже, но как да се изпълни? - призна своето безсилие Пилота.

- Запомни и това: „Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед ще отиде при планината.” Още днес тичай да си купиш самолетен билет за Хамбург! Преклони гордостта си! Всеки има право на щастие. Ти не знаеш каква радост е да имаш три деца!  Позволи си да бъдеш щастлив!

- Дали ще мога…

- Нека ти разкажа една стара приказка.

- Сигурно е китайска?

Учителят не подхвана подхвърлената шега. Започна като на урок пред някой непослушен ученик поучителната притча:

ГОРСКИЯТ ГЪЛЪБ

През една ледена зимна нощ един горски гълъб преспал на висок клон на някакво дърво. На сутринта усетил, че краката му са премръзнали и си помислил, че те повече няма да могат да стъпят на земята. Полетял из небето. Летял, летял, летял. Капнал от умора. Простенал: „Боже, защо си ми дал тези яки криле да летя, щом си нямам здрави крака да стъпя на земята и да тръгна по нея?”

Летял още известно време. Уморил се още повече. Накрая решил да кацне най-сетне на земята, пък каквото ще да го последва. И се спуснал на едно по-затулено място, за да не става за срам пред другите гълъби и гълъбици. А когато стъпил на краката си, що да видиш, краката му го удържали прав!”

- Разбрах ти тънкия намек - каза унило Пилота.

- Драго, стъпи на краката си! Крилете са хубаво нещо, но без крака никой не е полетял. Прекалено дълго време си обсебен от летенето. Никое летене не свършва добре без успешно приземяване…

* * *

В кафенето продължаваше да е все тъй претъпкано. Мнозина тукашни хора смятат, че ако не посетят „Аквариума”, все едно никакви ги няма. Под кроткия повсеместен дъжд Пилота се замисли с лукава насмешка за фирмата на заведението „Bellevue”: „Хубава гледка! Няма що! Тук само рибите не роптаят, че някакъв си мижав дъжд ги държи насила под своята власт. „Мокър от дъжд не се бои” щеше да рече бай Слави и да си тръгне по живо по здраво. „Аквариума” е олицетворение на целия град. Напомня ми на пладнище на стадо омърлушени овце, подслонени на завет под короната на грамадно орехово дърво край някой гьол, в който е бъкано от жаби, попови лъжички, морски кончета и комари.”

XIV.

ЗАКАЧЛИВ ЕСЕНЕН ДЕН

Беше преди няколко дена…

Аз се събудих много по-рано от друг път. В дъждовното есенно утро разлютени небесни петли кръстосваха остри клюнове - звънтящи шпаги на влюбени рицари! От дуелите им хвърчаха златни пера и перушина! В тревите капеха уплашени звезди, които проблясваха подобно гаснещи искри, изригнали из пламъци на балканджийски огън.

Изведнъж всичко утихна. Ето я и наградата за победителя в небесната схватка - пъстрият пояс на Дядо Господ! Призът не е за простосмъртни. Ако някой го докосне, сигурно ще е с криле на ангел…

* * *

Тази сутрин ме вършееше такава еуфория, че едва изтраях на работното си място да стане обяд. Претупах набързо най-неотложните си задачи за деня и цъфнах като росен кукуряк в „Аквариума”. Надявах се да се видим с бай Слави Драгунов. Очаквах да ме зарадва с добра новина за някои наши общи начинания, пък той така и не се появи. Дори не ми позвъни.

Тук бяха неколцина познати, но аз и журналистът Иванко Боляров седнахме на отделна маса. Той е мой бивш колега от времето, когато и двамата работехме в редакцията на местния вестник, но сега е кореспондент на голямо столично издание.

Неусетно отворихме приказка за мнозина наши общи приятели, все в доброжелателен клюкарски дух.

Ето го: право в очите ни се усмихва мустакатият счетоводител бай Ганьо Мечока, светла му памет! (По паспорт той е Ганчо Драгунов).  Голям шегаджия, патриот и в червата! Отнесе в гроба си заедно със смешките и една голяма семейна драма. Ето го и Драго Пилота. Един от многото по-млади братовчеди на бай Ганьо Мечока. Ето го и историка бай Слави.

В тази компания „се явяват” и други познати от големия род Драгунови, с които „вече съм изял по три торби сол”, както се казва за добре опознати хора. Ха! Ето го и Станчо Щуреца! (Станчо Станков също е от рода Драгунови, по майчина линия). Той се завърна в България след дълги години емиграция чак в Австралия и тук намери истинската любов.

По типично български обичай поклюкарствахме и за връзката на Пилота и Лили Милева. Аз знаех, че преди доста години Боляров беше опитал късмета си за флирт с медицинската сестра, но тя го беше отрязала като горчива краставица. Сега той каза с малко двузначен тон:

- Тя все още лови окото. Дори ми изглежда още по-симпатична. Пилота едва ли ще съжалява, ако се съберат. Той няма да повтори моята грешка от доброто старо време.

Аз нарочно позамълчах деликатно. Навремето Иванко Боляров, макар че беше семеен и с две дъщери, имаше тайна връзка с дъщерята на бай Ганьо Мечока. Тя замина далече и роди син Ивайло. Боляров сигурно тъгува, че синът му не иска да го признае за баща и носи фамилията на майка си - Драгунов. Сега момчето учи в Австрия. Той най-сетне се беше отървал от тукашните хорски одумки. Вече всички забравиха тази стара история. Хората са жадни за нови клюки и сплетни. Още от римско време е речено, дай им на хората „хляб и зрелище” и после им гледай сеира.

Както казах, през днешния ден аз бях с особено настроение. Ако беше тука Драго Пилота, както бях въодушевен шегаджийски, като нищо можех да си направя една солена закачка с него:

- Сега вече имаш картбланш да си отмъстиш на Марко Булдозера. Младата му вдовица сигурно се оглежда за някой пращящ от енергия утешител, по възможност пилот на изтребител.

Пък Пилота сигурно щеше да ми рече обичайната си поговорка в стила на историка бай Слави Драгунов:

- Орел мухи не гони!..

И на самия бай Слави бих подхвърлил закачливо:

- Ние все още продължаваме да търсим гнездо на бял сокол, а всеки ден газим из тинята на големия аквариум.

Но аз не съм чак такава „драка”. (Да не ми е уроки!) Посочвам с ръка към аквариума и казвам на събеседника ми Боляров:

- Ако всяка от тия шарени рибки, които щъкат из аквариума, беше вълшебна златна рибка, и изпълнеше само по едно добро желание на всеки посетител на заведението, за няколко месеца в цяла България ще възтържествува Правдата.

- Голям шегаджия си! - рече с лека насмешка Боляров и ме потупа по гърдите с левачката си.

След време научих, че Пилота и Драгунов били седнали насаме в едно по-тихо кафене в градската градина. Като на живо си представих техния задушевен разговор.

* * *

ГЛОБАЛНО ОБЩУВАНЕ

На връщане към вкъщи, вървя по тротоара и се заглеждам към градинското кафене под липите. Там, на една „кръгла маса”, седят фамилно дядо, баба и внуче на осем-девет години. Възрастните хора са с изгладени вехти дрешки със стари ръбове и нови смартфони, бракувани от децата им. Сръбват от кафето си. Понаместват тежки очила. Взират диоптри в личните си мобилни апарати, без да им мигне окото от старческа катаракта.

Внучето е с оранжева качулка на главата. Слушалки и черни очила. Отпива с дълга сламка енергийна напитка от лъскава кутийка. (Смуче, както независим депутат от зависима държавна хранилка!) Учи дистанционно. За да се сдуши още повече с баба и дядо!

Госпожата гледа втренчено „сапунен” турски телесериал. Господинът пие мълчешком немска бира и повтаря в своя смартфон запис на вчерашния английски футболен мач. От време на време скришом хвърля по едно снайперско око и на френски порно канал.

Внучето припка с пръсти по своето най-модерно екранче - прилича на щраус, който кълве с клюн по главичките виртуални китайчета! Шепне си нещо на сленг! Възклицава! Подскача от стола - сякаш някой го гъделичка по фейсбука…

Глобално общуване, няма що! - казвам си шеговито.

Каква модерна разговорка си водят без думи баба, дядо и внуче! Какво хубаво българско съжителство на поколенията! - продължавам ироничната си закачка.

Поразвеселеното слънце примигва няколко пъти. Сякаш в окото му е бръкнал кьорав орел, или го е урочасала палава синоптичка. То бързешком се скрива в миша дупка.

Неусетно денят присяда на своята софра за пладне. Постепенно и моето мажорно лирично-шегаджийско настроение става по-публицистично.

През есента още от Адам и Ева времето е променливо, несигурно и коварно като лъжлив политик на държавния небосклон. Така е при всяко междувластие - природно, държавно, хорско и лично.

Така е и днес. Над целия град, над цялата държава, над целия свят се надвесва призрачна мъглявина. Огромен тъмен облак ни следи с наострени уши и тайни електронни очи! Подсмихва се отгоре с лукави обещания за слънчеви дни.

Знам, че всеки облак е алтернатива на слънцето, но неволно се питам: „Дали ще ни поръси с поредна росица той, или ще ни оплюе с мълния и гръм?”

Отнякъде сякаш самият бунтарски дух на националния ни герой Христо Ботев ме подсеща: „Кой, колкото може да кресне: „Управия или марш!”

Много съм старомоден, нали…

Политическите синоптици са същински световни факири за утрешния ден. Времето в цяла  България пак ще е повсеместно мъгливо…

Напоследък все не случваме на хубаво време и туйто! Беднотия дебне ни отвред. Всяка нова година - стари мурафети…

-  -  -

Както си крача по тротоара, обладан от все такива не особено радостни мисли, изведнъж си прошепвам: „Охо! Ето нещо още не опоскано на нашата улица!” На тротоара се мъдрят три ореха! Капнали са от короната на високо саморасло орехово дърво в близката градинка. То се е спасило по някакво чудо от трионите на общинската бюрокрация, която нарежда тук да се засаждат само декоративни дървеса, дето не раждат плод.

Разчупвам с голи ръце двата ореха. Ядките ми се сторват вкусни, както по онова далечно време, когато ходех на гости на баба и дядо като сурвакарче. Имат вкус на нашенски балкани, а не на парфюмирани френски овощни градини.

Третия орех прибирам в левия вътрешен джоб на якето си, за да ми напомня за детството в двора на моя дядо.

XV.

СРЕБРИСТА ПТИЦА

Доста съседи в старата част на селото, където постройките са предимно двуетажни къщи от традиционен тип, мислеха за много щастливо семейството на пенсионирания учител по история Славян Драгунов и съпругата му Здравка, бившата учителка по български език и литература. Те се заблуждаваха. Възрастните хора хич не причисляваха себе си сред щастливците. Освен обичайните хронични заболявания, съпрузите отдавна страдаха от родителска самотност…

Валеше обилен пухкав сняг! Още от сутринта се ръсеше. Цял ден сякаш засипваше не само всичко наоколо - градини, дървета, сгради - а и отминалите стари дни и нощи, месеци и години от световното време.

Беше Бъдни вечер.

Драгунов стоеше на завет под козирката на входната врата на семейната къща и от време на време потропваше като поизмръзнал войник на пост при знамето на военно поделение. Възхищаваше се на слезлия по земята рехав сребрист облак, който ръсеше плавно и монотонно едри снежинки. „Тази приказна феерия прилича на грамадна пухкава птица! Сякаш е разперила криле над едно голяямо гнездо! - мислеше си той. - Всички се радват по детински на бялата празнична гиздосия, но малцина си представят как изпод снежните криле на ей такава сребриста птица ще се излюпят първите пролетни кокичета…”

В широката къща с малък двор всички лампи в стаите светеха като за най-голямо събитие - ако дойде някой гост, да не би да се блъсне в нещо. Блестяха и трите външни лампи - една над вратата на входа, друга - на терасата на втория етаж, и трета като прожектор на самия ъгъл под стрехата, за да осветява целия двор, превърнат в китна градина.

„Слепец е, който не жадува да целуне своите „пиленца” на всеки празник, особено пък на Коледа” - продължаваше да си мисли натъжено отдавна посребрелият  Драгунов.

Развълнуваното семейство очакваше най-скъпи гости. Отгледали са три деца -синът живее в София, а дъщерите - чак в чужбина. И внуци - дал Господ! Кой - надалече из България, кой - къде ли не по света. Да са живи и здрави! Все някой ще пристигне тук поне за този най-почитан семеен празник - надяваха се те. - Надали има по-дълго чакане от родителското очакване.

Вече близо двайсет години три дни преди Коледа Драгунов разопаковаше една и съща оръфана кутия и сглобяваше невисока пластмасова зелена елха. Украсяваше я с куп пъстри дрънкулки и стъклени оцветени балончета. Увиваше по рехавите й клонки гирлянди от нанизани на дълга тънка жичка премигващи лампички, които веднага включваше в контакта, за да светят празнично като летни светулки в тъмна нощ. Той оглеждаше елхата нежно и радостно, дори гальовно. (Някога така се радваше на своето момченце и на всяка от двете си малки дъщерички, пременени и накипрени за поредния семеен празник). После проверяваше полилея в хола и подменяше някои електрически крушки с по-ярки. Освежаваше осветлението и в другите помещения. Не забравяше банята и килера, дори и двора.

„Светлината е черноработник на красотата” - казваше си тихо Драгунов своята любима мъдрост, която често пъти споменаваше при сгоден повод.

Както обикновено, и сега в самото навечерие на Коледа, Здравка Драгунова подреди традиционна празнична софра с нечетен брой постни ястия. И двамата самотни родители започнаха да се ослушват дали ще тропнат на входната врата „децата”…

Цяла вечер ги навестяваха какви ли не спомени. Но те мълчаха. Всичко вече беше изречено. Приказваха си само с уморени погледи. Не продумваха и думичка, за да не отприщят в очите си завирения ручей на своята мъка от несправедливия живот. Всички слова им се струваха овехтели от употреба, досущ както старите им ризи, съзобани от пране и сушене през годините.

Точно в полунощ изслушаха розовите поздравления за щастливо бъдеще на поредната телевизионна програма. После неусетно заспаха. Навсякъде в притихналото жилище лампите продължиха да светят - ако все пак пристигне някой гост, да не би да се спъне случайно.

Така беше и на миналия празник Коледа. И на по-предния. И на още по-предишния.

По някое време и Славян, и Здравка се събудиха като по часовник, без да са навивали стария будилник с камбанка. И пак ги споходиха случки с техните  деца - от малки до отраснали. Припомниха си това-онова и за някои свои внуци, дето са по-наблизко. Другите хич не са ги виждали. Продумаха си по нещо и за тъй далечното свое палаво детинство.

Пък тази дълга нощ все не зазоряваше и не свършваше! Ах, как мразеха всички  празници те, как ги презираха!

Най-сетне се разсъмна!

Очакването на двамата родители пак продължи. Пак тихомълком - като някоя дебнеща лисица карай гнездо на чучулиги в полски треволяк.

Уморените Драгунови си припомняха с тъга какви ли не лични празници, юбилеи, поводи. Имаха… Отдавна вече получаваха само телефонни поздрави и прекалено учтиви пожелания за здраве и дълъг живот…

Слънцето сигурно беше преполовило облачния изток. Драгунов чак сега се сети за лампите в стаите и на двора. Гасеше ги една по една - бавно, тъжно, отчаяно, сякаш те са виновни за здрача в душата му. На примигващите светлинки по елхата не посегна - нека „светулките” да се гъделичкат една друга като палави дечица!

И двамата съпрузи пак продължиха да съпреживяват сюжета на своята доста дълга семейна повест. Споделяха самотата си, разделена на две равни половини, за да им тежи по-малко. Също, както носеха ежедневна си прехрана с две еднакви торби от близкия магазин. Вече повече от четиридесет години те живееха в разбирателство и съдружие, както двете криле на летящ щъркел, който прекосява планини и морета, за да се завърне в родното гнездо и да отхрани крилати пилци.

Драгунови хич не се замисляха, че съдбата е по-жестока от всяко хорско насилие. Доста обичайно е в подобна семейна драма, за да има възходящо развитие на сюжетната интрига, всички действащи лица тайничко да очакват от събитията по нещо лично за себе си. Самотните родители - да посрещат в празния си дом своите чеда и внуци, че и правнуци. Възрастните им деца - кога най-сетне „старите” ще продадат тяхното жилище. Внуците - подялбата на наследството. („Дядо и баба сигурно са скътали бели пари за черни дни”).

Едва ли има по-тежко изпитание от родителското очакване - продължаваха да си мислят Драгунови.

Животът на самотното семейство отдавна беше изгубил някогашния си блясък. Приличаше на Коледна елха след празника, лишена от всякаква сантиментална украса и захвърлена край кофите за смет сред куп изтърбушени кутии за подаръци, шарени като катунарски шалвари. Дргунови бяха готови на всякаква саможертва, само и само да зарадват своите деца. Понякога допускаха, че могат да продадат къщата си, подреждана с цялата всеотдайност на техните младини, и да харижат на чужди непознати хора всичките трепети на своята семейна крепост. (Тя беше най-голямото материално богатство на старото семейство). Уви, никое от техните деца не им предлагаше за подслон дори стаичка в дома си…

Рано сутринта в първия работен ден след Коледа Драгунов, тайно от Здравка, се реши на отчаяна постъпка. Изпрати съобщение по своя мобилен телефон до сина си в София: „Майка ви е много зле. Блъсна я кола. Елате си всички!” И зачака гузно какво ще последва.

Навън продължаваше да вали обилен сняг. Разперената огромна сребриста птица от едри пухкави снежинки все тъй захлупваше с криле като в обширен полог хора, сгради и пътища, където се мътеха белите пиленца на толкова много хорски надежди…

Синът и двете дъщери на Драгунови прекрачиха прага на притихналата стая на старците  без предупреждение. Грейналото от щастие лице на бащата освети жилището по-ярко от всичките лампи, които той не свари да запали в замръкващата къща, както си беше наумил предварително. Докато издума „добре дошли!”, Драгунов се струполи в краката на гостите. Сякаш го блъсна невидима вихрушка.

Всички се втрещиха от изненада. Настана суматоха.

Синът отчаяно звънеше на „Бърза помощ”. По-едрата дъщеря събори елхата, без да иска. Другата стъпи върху паднало на пода стъклено червено балонче. То сякаш скръцна със зъби от болка като момченце, настъпено по босото краче, ала никой не чу неговия стон.

Здравка се втренчи към съпруга си стъписано. Гледаше отвисоко, изотзад неговото бледо лице. Да имаше как, тя щеше да се превърне в най-дребничка мушица и да надникне под затворените клепачи на Славян. Очите й бяха пресъхнали. Устата й бяха онемели. В погледа й леденееше шепа сняг и черна пустота. По устните й избиха кървави капчици роса. В гърлото й напираха сърдити думи срещу „децата”. Прехапа езика си - да не посмее да ги изригне на глас.

Тя се ужасяваше от мисълта, че вече може да се наложи сам-самичка да носи двете половини на досегашното общо житейско изпитание. Отнякъде невидимата богиня на мъдростта досадно й нашепваше в ухото: „Самотата е затрила много повече хора и от някоя чума.” Само вдън душата на съкрушената жена мъждукаше надежда за спокойно бъдеще - пламъче в старо кандило пред иконата на Света Богородица. С едно крило не се лети, дори да си като митичната Жар-птица…

Съборената на пода Коледна елха примигваше ситно-ситно и сякаш всеки миг можеше да заплаче със своите светнали очички. Беше излишна като някое облаче светулки посред пладне в добре подредената градина на Драгунови.

Навън се сипеше настръхнал силен сняг…

* * *

След време, когато Пилота посети Драгунов в болницата, първото нещо, което учителят му рече с хлапашка усмивка, беше:

- Приятелю, никога не дърпай дявола за опашката! На шега писах на сина си в София, че кола е блъснала жена ми, а мене наистина щеше да ме прегази камион.

- Напротив! Всеки ден се закачай с дявола! - каза бодряшки Пилота с грейнали очи. - Майсторлъкът е да го хванеш за опашката и да го завъртиш над главата си като хвърчило! И тъй да му се завие свят, че повече никога да не припари край тебе.

- Знае ли се. Дяволът и той е човек. Понякога зависиш от кефа му…

- Ей сега ще те зарадвам! Твоята книга „История на рода Драгунови” вече е осигурена финансово за издаване.

- Ама наистина ли? Да не си правиш майтап?

- И знаеш ли кой ще те спонсорира?

- Отдавна съм спрял да се надявам на помощ от общинските чиновници.

- Помолих полковник Маринков да приказва с познати от онова време. Той се обади на свой бивш старшина, началник на някогашен вещеви склад. Неговият син имал голяма строителна фирма. Нямало как да откаже на полковника. Сега от тебе се иска само да представиш проектосметна документация от някое издателство.

- Лесна работа! Много ти благодаря! - лицето на Драгунов просия, сякаш отнейде го огря ненадеен слънчев лъч. - Трогнат съм. По Коледа наистина ставали чудеса!

- Видя ли какво можем ние, пенсионерската гвардия! А ти оздравявай по-скоро, че в „Аквариума” познатите ни разпитват за тебе.

- Честно да ти призная, Драго, вече не ми се влиза в „Аквариума”. Напоследък все лоши вести научавам там. Кой окьоравял. Кой оглушал. Кой окуцял. Кой овдовял. Кой, пази Боже, умрял…

- Недей така! Горе главата!

- Всеки ден все повече се приближаваме от небесата на живота към дъното на земята. Животът ни е едно бавно приземяване към нищото.

- Ама, бай Слави, ти да не си се уплашил?

- Вие, пилотите, сигурно най-добре знаете какво нещо е приземяването на сляпо.

- Не се отчайвай, бай Слави! Ти си моят главен навигатор в живота. Дръж здраво курса!

Драгунов сякаш не го чу:

- Много ми е жал за пчеличките, но още повече за книжките. Вкъщи имам доста повече томове от много читалищни библиотеки. След мене всичко ще бъде изхвърлено на сметището с някой тираджийски камион…

-  Ремонтираха ли камиона, дето се блъсна в тебе баш по Коледа?

- Не се шегувай! Всички мои идеали за почтеност се сринаха пред очите ми. Но най-много ме боли за древните светини на България. На север е родилната люлка на Първата Българска държава при делтата на река Дунав. На юг пък е свещената люлка на Българската азбука. Къде са те сега?! И само те ли?! Всички люлки на българската нация пищят от мъка за Майка България  като забравени на къра бебета. Вече май не знам кой е нашият национален идеал.

- Нали си учител, все учиш другите на ум и разум.

- Учителят цял живот е ученик на себе си…

- Ще оздравееш и пак ще хукнем да търсим гнездо на бял сокол.

- Аз отдавна съм го намерил. Твой ред е! Лили те чака с вашите пиленца.

- Все още съм на жълт светофар…

- Семейството не е само физическо събиране на мъж и жена за съвместен живот. Доброто семейство е усещане за неразделимост на съпрузите. Това може да ти прозвучи на китайски.

- Не, бай Слави! Тълкувам го на чист български език.

XVI.

НОВИНАТА

Преди десетина дни Пилота беше споделил със Славян Драгунов вестта, която го тревожеше, и направо си призна:

- Учителю - той понякога така се обръщаше към своя приятел, когато се нуждаеше от неговия мъдър съвет, - дай ми акъл как да постъпя. Вече съм съвсем раздвоен. Даже разтроен.

- Защо? Трябва да се радваш, че отново ще станеш баща!

- Ако приема тия други две деца, дали няма да загубя завинаги уважението на сина ми Георги?

- Бъди честен с Лили! Тя хвана последния полет за майчинството. В никакъв случай не я изоставяй!

- Никога не съм бил толкова безпомощен. Летял съм със самолета в мъгла. Кацал съм на ръчно спуснат колесник. Губил съм ориентация в нощен полет. Какво ли не съм преживявал в небето, но това е наземно изпитание…

- Не се колебай повече! Какво ти пречи да сключиш брак с Лили?!

- Сам не зная… Веднъж се опарих… Страх ме е от себе си. Много съм раздвоен.

- Бог ни е създал да бъдем едновременно най-различни. Всеки човек един път е мъж, друг път е жена или дете. А защо не и мравка в мравуняка или рибка в аквариум. Пък защо не врабче или сокол…

- Ако съм сокол, нека да съм бял! - пошегува се Пилота, но учителят не се усмихна, а го погледна с леко разочарование.

- Разкрий съмненията си пред Лили. Тя те харесва. Сигурно ще те разбере.

- Едва ли. Аз сам не се разбирам в момента. В небето пътят беше само един: да постигнеш целта и да се завърнеш. На земята - пътища много! Кой от кой с повече кривулици.

- Тръгвай за Германия! Поработи там месец-два, каквото и да е. Ти не си мързелив. Няма да умреш гладен. Нас, Драгунови, правилно ни наричат Мечоците - знаем две и двеста. Преживели сме какво ли не от векове насам. Направи всичко възможно да се сближиш със сина си Георги!

- А Лили… А другите дечица?..

- Лили ще те чака. Сигурен съм! Само да стори една погрешна стъпка, сам ще я вразумя. Тя мене ме уважава още от ученичка. Беше в един литературен кръжок с дъщеря ми. Не знам защо се отказа от поезията. Имаше перспективни заложби…

-  Дано да си прав… за нея.

- Лили се беше отчаяла, че ще си остане без никаква рожбица. Ти  й подари нови мечти. Даде й нов път в живота. Тя и без тебе ще се справи, но ти бъди честен към момичето! Не я разочаровай!

- Доста си привързан към нея, сякаш ти е родна дъщеря.

- Аз й вярвам! Тя е мъжко момиче! Няма да те злепостави. Хич не се помайвай насам-натам! Стегни багажа си като мъж!

- Куфарът ми е заключен в килера… - шегата на Пилота прозвуча нелепо.

- Хващай първия полет за Хамбург! Сближи се с голямото си момче. По-скоро върни сина си тук! Мястото на всяко българче е в България!

- Трудна кауза!

- Трудна, но не пердута. Дано те убедя. Ще ти цитирам един пасаж от Библията.

- Сигурно ти приличам на неподготвен ученик на зрелостен изпит…

- Евангелие от Матея, глава 18, стихове 12,13: „Ако някой човек има сто овци, и една от тях се заблуди, не оставя ли деветдесет и девет и не отива ли по бърдата да търси заблудилата се? И като я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече отколкото за деветдесет и девет незаблудили се.”

- Аз май не ставам за овчар… - продума дрезгаво Пилота с гузна усмивчица.

* * *

Полковник Маринков отново се беше обадил на Пилота да проведат отложената си среща. Седнаха в западната част на заведението, на маса за двама точно до другия, по-малък аквариум с красиви дребни и по-едри рибки.

Докато живееха с Евелина, Пилота говореше на своя тъст Трендафил Маринков с обръщението „дядо”, спазвайки народната традиция, а след развода започна да се обръща към него с „полковник”.

Както се очакваше, основна тема на тяхната приказка беше Георги в Германия.

Отвориха и политическа приказка за недоразуменията с управниците на сегашната Северна Македония. За войните, които България е водила за обединение на нацията. За плачевното състояние на днешната ни държава. В своята разпаленост Маринков не се сдържа:

- Ти нали си чувал приказката за Пръдлив Ганчо?

- Може и да съм я чувал, забравил съм я.

- Веднъж на една маса в кръчмата Пръдлив Ганчо рекъл тихичко да пръдне, пък взел, че се надрискал. Ей такава е сега нашата държавна управа! Тя, барабар с цяла Европа, е хукнала да угажда на Съединените щати. По-голям позор никога не е бивал в цялата ни хилядолетна история…

- Така е - съгласи се Пилота с чинопочитание, сякаш изрече „Тъй вярно!”

- Виж сега как ни зомбират в „Аквариума”! Виж над какви скелети и черепи по дъното играят рибките! Виж по стените какви картини се мъдрят с грозни и уродливи лица, готови да ни разкъсат като зверове. Що за естетически идеал за подражание на съвременния българин?!

- Джендърският Запад това ни внушава и с филмите си, които бълва по всички наши телевизионни канали - продължи неговото разочарование Пилота.

- Цялата ни държава е един ей такъв аквариум! С такава мижева армия, като сегашната, Одрин не се превзема, както през март 1913 година - каза нервно полковникът.

- Няма нужда. В ново време първо им изпратихме като разузнавателен авангард нашите цигани да проучат пазара. Не закъсняха и турците. А сега там са се дислоцирали и българите. Купуват на юруш по-евтини зеленчуци, плодове, дрехи, лекарства. Днес Одрин е изцяло превзет от нас, без да гръмне нито една пушка.

- Шегата ти е доста горчива…

По-после от дума на дума полковникът се поразмекна:

- Драгомире, аз тебе продължавам да те имам като син, нищо, че вие с нашата Ева се разделихте. Някога, когато бяхме млади с моята жена, душицата ми пееше, че третото ни бебенце ще е момче, но то се пометна. После жената се стресна и свири отбой на моята мъжка атака.

От устата на полковника това откровение прозвуча трагично.

- Много жалко! - изрече съчувствено Пилота.

Маринков продължи все тъй изповедно тъжно:

- Навремето аз все гледах службата да е главният ми приоритет. Нали знаеш, занятия, учения, стрелби, състезания. Все тичах да съм на първа линия. Зарязах децата си. А майка им ги разглези. И двете ни дъщери пораснаха като глезорани. Нищо не им се отказваше. Свикнаха да ламтят за всичко, което им се прииска. И накрая виж какво стана с тях. И двете не можаха да свъртят семействата си.

- И аз съжалявам… Но аз исках да се посъветвам с тебе за един важен мой проблем.

- Слушам те, капитане? - Маринков впери бащински поглед към Пилота.

- Аз от известно време ходя с една жена. Не е разведена, позастаряла мома е. И без да се усетя, тя сега ме сюрпризира, че е бременна.

- Стават тия грешки - рече полковникът, но без никакъв укор.

- Грешката е двойна. Ще си има две близначета момченца.

- А ти? - запита оживено полковникът.

- Чудя се какво ли ще каже нашият Гошко, ако се събера с нея.

- Ако я харесваш, хич не се чуди! - Маринков се въодушеви. - Аз, ако имах поне едничко момче, щях да го възпитам по-сурово. Но тъй се случи. Навън, пред хората, ние, офицерите, се пъчим с пагона. Всеки тича, прави, струва за по-големия пагон. А под юргана един мижав пашкул ти става генерал. Козируваш на голо и мъркаш от кеф като котарак, милван по гърбината.

- На голямо кръстовище съм какво да сторя.

- Ако искаш съвет от мене, аз ще ти кажа: Браво бе, юнак! Дай си ръката да те поздравя! България плаче за такива капитани като теб. Имаш три момчета! Медал за такива патриоти!.. Ще поръчам още по едно питие.

- Нека сега аз да почерпя.

- Нали знаеш, на моята маса твоите пари не се харчат!

Пилота продължи старата си приказка:

- Аз вече не съм в първа младост за памперси…

- Послушай ме, синко! Аз съм суров човек, не съм набожен, но ти заявявам съвсем по войнишки: три момчета са божи дар! Събери се с твоята медицинска сестра и започни да се грижиш за малките юнаци! Ще видиш как ще ги обикнеш и тях както нашия Гошко!

- Те са съвсем различно нещо от Гошко… - рече Пилота с треперещ от вълнение глас. А Маринков го посъветва с бащински тон:

- Нека сега те да се родят живи и здрави, а като се поосеферят, разберете се с майка им за Гошко. Върви за малко в Германия, както те е посъветвал Славян Драгунов, и опитай да убедиш Гошко да се върне тук, при своите братчета. Българската армия чака своите нови соколи!

Понякога и една дума, сейната като перо от крило на летяща птица, може да натежи везната на колебанието ни за някое съдбовно решение. Пилота погледна Маринков право в очите:

- Благодаря ти, полковник. Разбрахме се по войнишки. Днес ти ми отвори и двете очи. Досега гледах света само през единия окуляр на бинокъла си.

И двамата мъже неволно се загледаха към аквариума. Една златна рибка се залепи в ъгъла на прозрачната преграда и втренчи поглед към тяхната масата. Сякаш беше станала вълшебна: готова да изпълни не три, а по трийсет и три желания на тези приказливи бащи, загрижени за бъдещето на две още неродени момченца. Ако имаше криле като пощенски гълъб, тя щеше да литне при Лили Милева, първа да ? занесе благата вест.

Рибките в аквариума не са и сънували криле. Лили нямаше как да разбере, че най-голяма помощ в нейна полза тя получи тъкмо от полковник Маринков, бащата на Бранимира, досадната й съперница за коравите мускули  на Пилота.

* * *

Тази вечер Пилота беше на село. Седеше сам вкъщи пред телевизора. Мобилният му телефон звънна. Той пресегна и го сграбчи бързешком, сякаш го крадеше. Отдавна очакваше тази тъй позната мелодия, за да чуе пак гласа на Георги.

След няколко общи приказки, момчето му рече сдържано в телеграмен стил:

- Тате, мама е тежко болна. Ще се лекува в България. Връщам се при тебе…

От изненада Пилота не чу датата на пристигането. Подскочи от дивана и едва не извика от радост.

Само след миг осмисли казаното от Георги и смотолеви своя възторг:

- Най-после…

Изведнъж си рече наум втрещено: „Ева, щом се връща тук, за да се лекува, мирише ми на последно сбогом. Дано не съм прав, дано!”

Той се отпусна на дивана уморено, сякаш беше тичал по някакъв баир.

- У дома и въздухът лекува. Боже, запази я! - прошепна Пилота и побърза да позвъни на полковник Маринков.

От години беше очаквал вестта за завръщането на Георги, пък сега се сепна от стряскащата новина за Евелина. Тази вест разтревожи и полковника.

По-после, когато Пилота запита Драгунов как да постъпи с Лили Милева при променените обстоятелства, учителят му отговори:

- Спомни си славянската легенда за Сътворението и следвай полета на белия сокол Белобог!

Само това му рече строго Драгунов, затваряйки бавно телефона си, като мърмореше: „Време ти е вече да хванеш крилете си! Аз вярвам в тебе. “

Удължената мълчалива пауза отсреща беше заблудила учителя, че оттатък вече не се чуват думите му, но Пилота ги чу съвсем ясно. Той въздъхна, сякаш приключи едно твърде дълго продължило драматично приземяване.

- Така да е! - прошепна решително.

Вдън душата му просия един бял сокол, разперил широко криле в най-дълбокото синьо небе, откъдето се задават два пролетни щъркела…

Не се стърпя. Въпреки неудобния час, позвъни на Лили. Тя беше на работа в болницата, нощна смяна…

- - -

Новото денонощие беше прекрачило своя неизбежен Рубикон и, настъпвайки тихомълком, надаваше ухо за новини към всички посоки на света като любопитна клюкарка. Как се заспива в такава нощ, как?! По стар навик още от авиацията Пилота отвори прозореца си на изток и погледна към небето. Оттам го посрещнаха „котешките очи” на безброй звезди, както някога по трасето на учебен нощен полет. От високия небосвод една звезда се стрелна право към неговата градина и се заби там като подхвърлено златно камъче.

Имаше за какво да си спомня и размишлява той.

Толкова много събития се случиха през последната година, която завършва най-изненадващо за него и най-очаквано за Лили. Както би рекъл нашият общ доброжелателен приятел историкът Славян Драгунов: „Краят увенча усилието!”

Преди доста време само той беше предчувствал, че ехото от един чукнат автомобилен фар на улицата в началото на пролетта ще проехти чак в края на годината в ритуалната зала на общината като гръм от бутилка с шампанско вино…

2021-2023