ТЕМА
ТЕМА
Все още си далечна и неясна,
прикриваща се зад познати стихове,
зад лесни рими и известни басни –
пространството без теб е тихо.
Провираш се през разговор рутинен,
сред много шум просветва твойта нимба.
Една жена, която няма име
те омотава в спомена си зимен.
Един несретник на врата с табелка
внезапно те докосва със сълзица,
пияният, на чашата облегнат,
с неясни думи злобно те изрича.
Тревожни звуци въздуха връхлитат
и кацат като птици по площада.
Бездомни мисли в улиците скитат
и равновесието се разпада.
С немити пръсти градския пейзаж
от чуждия живот отломки къса,
за да прозра накрая, че съм аз
темата неясна – дето търсих.
ТАЙНИ I
В часовете, когато никой не те закача,
когато никой не се интересува от теб,
след самотата, клекнала като върба плачеща,
нахлува друг свят, пълен с вълшебства.
В стайните ъгли някъде или в паметта ти
току се яви образ на спомен забравен,
пристъпваш към него учуден и хлътваш.
…И в огледалото стайно вече те няма.
Вземаш тогава водица да полееш цветята,
а от листата зелени някой те вика.
Врата се отваря, надниква море или лято,
които отдавна си пратил за някъде в плик.
И всичко така се размества под твойте клепачи,
че даже часовникът спира да тласка света към Потопа,
забива тревожно стрелките в кристала на здрача
и излизаш от времето, както актьорът от ролята.
И става животът вълшебна кутийка, в която
стъкълца си събирал от своето детство нетрайно.
Ако докторът утре ти каже,
че болен те смята,
значи никога не е влизал в страната на тайните.
ТАЙНИ II
Сутрин, когато подреждаш мозайката за деня,
преди да си тръгнал по нейните сиви картинки,
запалваш цигара в кварталното кафене.
Върху теб се нахвърля вестникът като тигър.
Ръфат те с остри зъби безбройните истини
на политици – инквизиторите на твоето минало.
Отронваш в душата сълза за убити безсмислено,
подведен от лидер наперен, псуваш пресипнал.
Ставаш и мислиш, че целият свят на гърба ти тежи,
като Вестителя от детството с гюлле на краката.
Не знаеш как своя подхвърлен живот ще градиш.
Световните работи са надолу с главата.
Но ти светва от някакво камъче, случайно подритнато,
че то е по-мъдро от всяка човешка идея.
Живее без хляб и вода и без никакво питане
под дъжда и под слънцето скача. Кристалът му пее.
Макар да се гуши на днешния свят край оградата
от думите остри то злоба и жал не събира.
Не знае страха ни на зимния студ, ни на кладата –
през епохите скита, като песен през лира.
И вместо брат на човешката злоба да станеш,
ти на камъка тихо разказваш свойта Голгота.
И разбираш, че бил си неволен създател на тайните,
които безсилен си търсил в живота.
ПОМАЗАН
Живота си предишен ще задраскам,
душата си ще измета до бяло.
От този миг ще бъда само блясък,
като поспряло слънце в огледало.
Мнозина ще повярват, че съм ангел,
с криле от кадифе. И ореол.
В тефтера ще записвам всички данни
за хората и техния позор.
Без тежкия товар на свойте грешки
ще тичам по небето неуморно.
Душите ще размествам като пешки
и ще пригласям в ангелския хор.
И Бог ще ме хареса, и ще каже –
слуга си ми, ще сядаш все до мене!
Така – от най-високото помазан –
усмихнат аз ще падна на колене.
