Кръстьо Кръстев

***

Мълчим. Търпим. А за утеха
оскъдния ни залък взеха.
Покрусени женици денем
прерязват сините си вени.
Или посрамени, мъжете
увисват нощем на въжето,
смъртта избрали пред позора.
Мълчим в годините на преход.
А трябва в хор да викнем:
Хора,
мълчанието няма ехо!

КРЪВ

Злокобни смерчове над нас вилняха
и подивяха хора и влечуги.
Дорути се и бащината стряха,
небето почерня. Като калугер.

А цялата земя се обрешети,
оключи се, помръкна занемяла.
По пътищата биеха поети,
насилваха децата без пожала.

И унижени, зли и оскърбени,
загубихме сърца и дух насъщен.

А бликаше от срязаните вени
кръвта ни българска – една и съща.

КРЪСТ

Изчукват мълнии небесните ковачи,
в бой облаците сплитат хищни пипала.
Духът на мъртвите поети нощем плаче
на славата по мраморните стъпала.

Властта пирува, блудства и разплу се.
Нали народът беше още плах…
Аз мразя мрамора, Исусе,
и кръста пожелах.

Душата окована ще разперя –
проклятие за мръсната Империя.

ЩУРЧЕТА

Примрачня и се схлупи небесният връшник,
а лалета изгряха зад прозорците къщни.
Оживяха сред здрача и капчуци, и врани,
ситни тръпки вървяха по зараснали рани.
А вечерният паяк неусетно оплете
същества и предмети.
Вън пристъпват дървета – нишка тъмни монаси,
наобратно понесли свойте жълти камбани.
Мръзнех аз на балкона и затоплях в дланта си
две щурчета смълчани.

СКРЕЖ

Не ми се спи, не ми се пише.
А вън скрипти и свети сняг.
Опротивелите клавиши
прогарят пръстите ми пак.

Студът очите ми обмрежи.
Подобно древен философ,
посред притворни и невежи
зова.
Отникъде отзов.

И сякаш птица еднокрила,
аз пак се моля пряко сила, Боже:
не ме лишавай от закрила,
не ме оставяй без любов.

***

Коленича пред любов и беда.
И пред людската скръб коленича,
пред недостъпната свобода
се прекланям с кокиче.
Коленича, но с дух извисен.
А смъртта коленичи пред мен.

НЕУЮТ

Духът ми ходи-броди в неуюта
на скъпи мъртъвци и там в нощта,
присяда тъжен в скута
на пейката покрай свещта.
“Станете, мили мои!” – той напразно моли.
“Вземете ме в спокойния си дом сега!…”
А го приспиват с шепот дрезгав вейки голи
и го попива в своя свят снега.
Дошъл съм аз с баща си да говоря
за хляба, за цената на доброто и честта.
Чак тук на зло вонят държавните обори
и се продава за пари властта.
Мълчи баща ми в гроба! И какво да каже?
Нима слепец, нима глупец е моят дух?
За виждане – видях, каквото имаше да чуя – чух.
И тръгнах си като прокажен –
все по изгнилите листа, в усоен мраз –
аз –
една самотна мравчица в пейзажа.

ПЕТЪК

На Петьо

Не знам, не знам защо все още
ни бият и ограбват нощи.
И се запива рано в петък
с ракия евтина поетът,
пред публиката непредвзета
душата си да съблече.
Сълза по лявата му буза
е негова съдба и муза.
Така и времето тече.
Момче,
не позволявай алкохола
да съблазни душата гола,
таланта ти да посече.
Но със една усмивка крива
надига чашата поетът.
Дошъл е робския му петък.
И той душата си изпива.

СБОГОМ

Просяк пак протяга посиняла шепа
и бездомни псета чакат с укор ням.
Някакво момиче с рокличка нелепа
похотливо люшка бюста си голям.
Иде ми да пия, иде ми да вия,
сам да изкопая гробния си ров.
Обкръжен от пошлост, гина в самотия.
А пък някой нейде пее за любов.
Нож ли ме настигна – кръв като река.
И дори не сварих “Сбогом!” да река.

***

Виж, кварталното куче на сянка се скрило.
То навярно умира от глад или болест.
И не мърда, не лае, а гледа унило.
Сякаш се моли.
Кой ли днес го поглежда, за хляба угрижен?
И в очите на псето се събира съсирек
от печал непосилна.
Часовете се нижат. С тях – и рой минувачи.
А кварталното куче, стар самотник, умира.
Но виж, няма сила дори да заплаче.

ГАРВАНИ

Гарвани тропосват кръпки
върху снежния кожух.
Няма глас, не скърцат стъпки
чак до хоризонта глух.

Черните шивачи щъкат
по безлюдния паспал.
И ме стисва многоръка
мъка сред пейзажа бял.

Студ и самота се срещат.
Но обвеяни от сняг,
без да си продумат нещо,
те се разминават пак.

ЕСЕН

Във гората се стаиха
тишина и болка тиха.
Тънка паяжина тули
там листа подобно дюли.
А върху тревата блага
сянка вместо теб поляга.
В тихото не се прокрадва
ехото от звук на брадва,
а едва забележима
птица от гнездото кима.
Помежду листата рижи
кротко времето се ниже.
И като сълза горчива
в мен и в есента попива.

МОЖЕ

Мери времето кълвачът,
бързат сетните пчели.
Само гарваните грачат,
а снегът вали, вали.

Кучетата се стаиха,
млъкна в здрачината път.
Вечерта пристъпва тиха,
като сводница на съд.

А в нескопосни редици
спи помръкнал ракитак.
Плачат жиците за птици,
бягат птиците от сняг.

Може утрешният ден
да е окъснял за мен.

ГОСТ

Дойде ми гостенин вечерен –
край мене прошумя камъш –
отнейде птица пъстропера
доведе дъжд.

Той прошептя. И със молитва
на капки комката изпих,
към други светове политвах
добър и тих.

Ела отново, дъжд вечерен,
носи ми полъх на трева.
И поумнял, и разтреперан,
за прошка ще сведа глава.