ГРАВИТАЦИЯ
ГРАВИТАЦИЯ
На Росен Босев
Аз от малък обикнах небесния цвят.
Той ме мамеше властно нагоре.
И когато дочух на Небето гласът,
аз се спуснах – дано го догоня.
Но една гравитация – страшна и зла,
ме издърпа и литнах надолу.
И ревниво земята със свойте жила
ме ухапа… Сега съм спокоен.
МАЙКИТЕ
Откъснати от пъпната им връв,
далеч от тях, в различен свят живеем.
И смесили кръвта си с чужда кръв,
обичаме, проклинаме, мълчим и пеем…
Додето ги заровим във пръстта…
Тогава стяга гърлото ни нещо –
разбираме, че то било връвта,
с която ние свързани сме вечно…
ЦИГУЛКАТА
Цигулката е счупена на две –
отделно тялото, отделно – грифа.
Лъкът в пространството сега снове
и ключовете в празнотата скитат.
Баладата не свършва с песента.
А песента не свършва с инструмента.
Ще ни напомни някой за това
и може би – настъпил е момента.
СТИХОВЕ
Какво ми трябваше: пакет цигари,
тетрадка от едно стотина листа
и няколко години, за да мисля,
и толкова, за да узреят мислите…
А другото е ясно: пак цигарите,
тетрадката и молива забравен
и нощите ми доброволни, нощите,
в които те се връщаха в душата ми,
изпратени от нея във дозор.
Едни доволно лягаха на листа,
а други няма вече да си дойдат…
Не мога да повярвам във смъртта им
и все си мисля, че ще се завърнат
във някоя от нощите при мене
и върху черепа ми ще почукат…
Тогава, знайте, най ще съм щастлив!
ИЗПОВЕД
По нишката на болката когато
се спускам в пропастите на душата –
аз своя връх изкачвам онемял.
Това е моят час на изпитание.
Тогава ставам аз непримирен –
настръхвам и нападам като хищник…
Пазете се във тоя миг от мен!
По якото въже на радостта си
когато се изкачвам до звездите –
във кратера на мъката потъвам.
Това е моят час на изтезание.
Тогава ставам лесен и суетен –
омеквам и забравям, че съм смъртен.
Когато литвам в синята далечност
на своя кон, с очи до болка бистри,
със грива алена и плавно мека –
настъпва моя час на свобода.
По пяната на неговите хълбоци
съдете за богатството ми лудо.
И… не забравяйте за мен!
ВОЙНИШКИ ПИСМА
Нищо преживяно не потъва
във забрава, ала трябва време,
за да се избистри в ясен бързей.
Сякаш вчера беше онзи ден,
в който ме изпращаха в казармата:
стриганата ми глава, гергините
и момичето, което не дочака
и година, за да се омъжи…
Седмица една бе нужна само
да забравя нейния парфюм.
Замени го мирисът на смазка
оръжейна. Цели две години
моите ръце напарфюмирани
с нея пишеха писма… И стихове,
никъде непращани, за щастие.
Смазка оръжейна! – замени те
мирис на мастило печатарско.
И стрелби среднощни – замени ви
стреляне по стихове в летеж…
Ала идват дни, когато сядам
и преглеждам моите писма
от казармата – миришат още
те на смазка оръжейна, още!…
И ми се приисква да ги пратя
на войниче в някаква казарма…
Но не знам дали ще се зарадва?…
