Ангел Г. Ангелов

Най-напред си тръгнаха мравките. Къртиците ги последваха – множеството къртичини, наболи сред плътта на моравата, се снижиха още преди да вирнат върхове. Другите обитатели на тази Земя се спотаиха, не разговаряха те помежду си и като че ли настана всеобщо затишие. Долавяше се някаква безнадеждна тишина, от която Човека се притесняваше. Самият той мълчеше гузно и смътно подозираше степента на своя принос. Повечето от живите същества усещаха спохождащата ги мъка, живееха те мъчно, със свити сърца, без радост и усмивки. Любовите им – този Божи дар – постепенно се превръщаха в неосъзната тегоба. Все по-често под земята, под водата, във въздуха, можеше да се чуе:
„Мили Боже, Господи, как ще живеем, как ще живеят децата ни… Толкова ли са големи греховете ни…”
Въпросите увисваха безсмислено, защото Човеците знаеха отговорите, но не питаха от лицемерие и страх. Тайно се надяваха да се разминат с Горчивата Чаша, а бедствията и наказанията да се случат на друга Земя. Но забелязваха те мравешки трупове, както и трупове на птици и животни, осеяли пренаселените пространства на малкото останали незавзети земи. Хилядите години изтръпнало очаквано време за умиране се бяха изнизали в безгрижни опити за спасение…. Сега господин П.(1) спеше неспокойно, предчувстваше той как опасенията му се сбъдват и с премръзнало сърце наблюдаваше залезите. Съзираше по петната на слънчевото лице собствените си предупреждения, виждаше посърналите образи на птици и животни, както и умиращите силуети на ели с пожълтели върхове. Въздухът се разреждаше неудържимо и ставаше все по-ясно, че дърветата се задъхват. Господин П. не се радваше на сбъднатите си пророчества – плашеха го те като приближаващо се бедствие, като предстоящо скорошно изпълнение на собствената му смъртна присъда.
„Нали знаеш какво трябва да правим?”, обърна се към Спътницата(2) си. „Нищо излишно, нищо непремерено…”
„Както кажеш…”, гласът й беше все така покорен.
Не добави нищо към съгласието си, но в погледа й се съзираше тревога.
„Току-що завзеха полуострова зад нас…”, в гласа му не личеше изненада, по-скоро примирение.
Спътницата мълчеше, но по начина, по който стискаше в ръце противогазова маска, можеше да се предположи, че се вълнува. И не само от състоянието, в което се намираше. А господин П. не й обръщаше внимание, но следеше с повишен интерес бързо променящата се обстановка. Дори с просто око се забелязваха оголени пространства, чието завземане беше предстоящо. Необятни плажове тихомълком бяха обладавани от пълзящо завземане, цели горски масиви се превръщаха неусетно в умряла земя, а славеите с прегракнали гласове се опитваха да пеят песните си сред пожълтяващите треви на равнините. Не минаваше много време и господин П. и Спътницата ги намираха с разперени криле и зейнали човки, загледани с бели погледи в немигащи звезди. А бушуваха завладяващи щения, съблазнителни и неустоими, способни да завлекат Човеците в мрачните селения на порока. Употребата на гъби с особено въздействие силно се увеличаваше, невръстни деца с разкапани дробове едва успяваха да запазят равновесие и да се дотътрят до гробовете си. Крайпътните пространства все повече се превръщаха в добре поддържани гробища, а по улиците на задръстените градове се чуваха изстрели, сред които кървави трупове на млади човеци учудено политаха, привлечени от земното притегляне… Спътницата неудържимо страдаше и вече със сигурност знаеше за заболяването си. Обясняваха й, че състоянието й е в резултат на непрекъснато интензивно мислене, което не водеше до промяна или до подобряване на положението.
„Завзеха и най-големия остров…”
„Самата суша е един Остров…”, като че ли на себе си промълви обреченото момиче.
Опитваха се да живеят както до сега – ставаха сутрин, вземаха душ, чиято топла вода все още стигаше за изкъпването на двамата, закусваха след това с все по-оскъдните плодове останали тук-там из умерените ширини, но занятията им не бяха предишните. Дори все по-рядко напускаха оградената с жив плет територия, чиито треви непоколебимо пожълтяваха, навявайки усещане за предопределеност и отмиране. Редките им гости не се задържаха дълго, гледаха да си тръгнат преди залез и усещаха облекчение, което преди не изпитваха. Някогашната радост от срещата, от вдишването на техния въздух, напоен с аромати на цъфнали треви и цветя, беше заминала в неизвестна посока и на нейно място самодоволно се кипреше мъчителната тревожност на неизвестността. Все пак се усмихваха, дори си намериха ново занимание – събираха окапалите елхови иглички, брояха ги и ги сортираха по дължина и дебелина. С учудване и страх поглеждаха към върховете на елите и не разбираха защо жълтевината ги полазваше отгоре надолу. Зайците, катериците, мишките, къртиците, сърните и дори лисиците от тяхната земя все по-рядко се появяваха пред очите им, като че ли се канеха да изчезнат завинаги. Господин П. се самоуспокояваше, но беше решил да не прелива повече вяра на Спътницата – тя вече добре знаеше какво ги очаква и усилията му биха били напразни. Сегашното й щастие се състоеше в самоуспокоението – беше си изградила представа за очакващия ги пейзаж, беше си отредила свое място в него и се опитваше да го задържи в съзнанието си и в малкото оставаща им незавзета земя. Понякога чувстваше връхлитащото разочарование, което полека обгръщаше господин П. и тогава измисляше нови занимания, за да помогне и на двамата. От известно време започна да брои обитаемите и необитаеми къртичини. Съобщаваше му само приятните резултати, той се досещаше за хитрините й, но се преструваше, че не ги забелязва. По пътя на безсмислените си крачки срещаше все по-често напуснати мравуняци, някогашни обиталища на подреден живот. Вечер, уморени от броене и напрегната работа, се опитваха да се зарадват на свършеното, но така и не намираха причина за радост. Може би защото забелязаха, че бяха преместили живия плет и нова значителна част от земята им беше завзета.
„Ще трябва да се преместим… Все повече настъпват…”, мърмореше си Господин П. „Знаех си, нали ти казвах…”
Младата измъчена жена дълго и търпеливо си оправяше прическата, подрязваше си ноктите, лакираше ги и с последни сили поддържаше красотата си. Само нейната суетност все още я крепеше.
„Ти разбра ли, че са посегнали и на Морето… Делфините само за това приказват. И са много обезпокоени…”
Господин П. знаеше вече за това посегателство. Той въобще знаеше всичко, но не всичко споделяше.
„Завзеха и най-големия континент…”, гласът му беше равен и примирен.
„Мисля, че имаме още време…”
„Имаме много време…”, мислеше го наистина. „Времето няма да стигне за децата ни… Ние все още имаме време…”
Започващият им пореден ден ги изненада. Топлата вода свърши по-рано от обикновено. Излязоха изпод душа недоизмити от сапунената пяна. Забелязваше се начало на някакво зъзнене, макар че Слънцето отдавна грееше. Напоследък се забелязваше умора в греенето му, но Момичето я отдаваше на възрастта му. Господин П. обаче знаеше истинската причина – завземанията се отразяваха пагубно на светилото. Чувстваше се то пренебрегнато, обидено и омерзено. Децата му, създавал ги хилядолетия, днес го предаваха, а това не можеше да не се отрази на слънчевия му облик.
„Вече са съвсем близо…”, прозвуча замислено гласът й.
Той не отговори, но непоколебимо се приготвяше. Непромокаемият му костюм беше почистен, прегледан внимателно за непредвидими и незабележими дупчици, а отдавна необуваните му ботуши бяха чинно строени в нетърпеливо очакване. Нейните приготовления не бяха толкова енергични. За разлика от господин П., тя не знаеше подробностите, които настъпват при едно завземане. Може би поради тази причина нейното спокойствие изглеждаше истинско… Най-после шумовете зазвучаха съвсем близо. Величествени, заплашителни, неотстъпчиви, непоколебими, разпуснати, безпардонни, недалновидни, нетърпящи възражения, плашещи, гръмогласни, агресивни и непреодолими, те почти докосваха живия плет, минаваха през него безпрепятствено и Земята ставаше друга. Господин П. и Спътницата му не се обръщаха, гледаха само пред себе си, бързаха, крачките им не оставяха следи, а движението им не знаеше посоката си.
„Завзеха и Земята ни…”, промълви господин П. и когато минаваха край все още незавзета бездънна пропаст, хвърли в нея огромния катинар, с който понякога заключваха разкошната порта, през която влизаха гостите, посещавали векове Земята им…

* Terra occupata – Завзета земя (лат.)

(1) Господин П. беше известен като пророк из тукашните земи – неговите горчиви предсказания винаги се сбъдваха (бел. авт.) Обратно в текста
(2) Не беше много ясна ролята на това момиче, дори не му знаеха името, но без нея господин П. не би могъл да живее (бел. авт.) Обратно в текста