Владимир Кондарев

Портрет на Димитър Данаилов, художник Владимир Кондарев

Драги приятелю, може би този труд е излишен – да ти пиша писмо, което никога няма да стигне до теб, но все пак аз ще ти го напиша. Ето че тази година се навършват 88 години от деня, в който твоята майка – човекородицата Мария, както я наричаше в стиховете си, те е родила и ти е дала хубавото и звучно име на светеца Димитър. Не мога да забравя как обилно поливахме името ти на Димитровден, разбира се, с каквото имахме и колкото можехме. А ето, че вече седемнадесет години изминаха, откакто ти се пресели в отвъдното при своите приятели, поетите Иван Хаджихристов, Иван Пейчев и Иван Мирчев. Сигурно не ставате от масите на небесната кръчма, пиейки от божието вино, разговаряте за звездите и космоса. И ви е много хубаво, защото няма и два месеца, след тебе си отиде и нашият приятел художникът Петър Цинцарски. Оставихте ни, мен и нашите приятели от Чирпан да се лутаме объркани, тъжни, скръбни, „заприличахме на сенки мимолетни, залутани безцелно, жадни за покой” – както казва Яворов. Занизаха се трудни и тежки години на „преход”. Мрак, бездушие, гняв и безумие завладяха умовете и сърцата на народа ни. Озлобени и навъсени, читавите хора подириха спасение по света. Аз и някои от твоите приятели останахме в бащиното огнище и щем-не щем се впрегнахме в оглавниците на ралото, което дърпахте ти и Петър Цинцарски, та да върви браздата на общинската нива на културата права и да продължим да сеем семената на духовното и богоугодното.

Оскотели, безпарични и омерзени, хората забравиха за Яворов, Димчо Дебелянов, Фурнаджиев и Веселин Ханчев. Много семейства ги сподири съдбата на „Гераците” от Елин Пелин, разпадаха се, син посичаше баща и майка с брадва. Отечеството ни заприлича на една картина, нарисувана от известен нидерландски майстор – Йеронимус Бош, (1474-1516) – „Кола със сено”. Художникът е нарисувал на пръв поглед триумфално шествие. Знатни мъже са възседнали породисти коне и придружават триумфална кола, която всъщност се е превърнала в обикновена кола със сено. Множеството люде, които я придружават, не тържествува, а се блъска, бие се, така че някой попада под колелата, други стъпват върху падналите и ги мачкат с нозе. С други думи Отечеството ни е огромната кола, натоварена със сено и всеки се блъска да задигне колкото се може повече. Отляво върху сеното е нарисуван ангел, който гледа към огрения от златисти лъчи Христос на небосвода, но той безпомощно е вдигнал ръце, потресен от тази сцена. Процесията върви отляво /рая/ надясно /ада/. Там са и папата, и царят, но те безучастно се любуват на природата. Техните слуги пълнят огромен чувал с плячкосано сено.

Както в картината на художника, и в страната ни започна голямото заграбване. Крадат се фондове, инвестиции, укриват се данъци, заграбват се имоти, земи, гори, музеи и галерии. Крадат се паметниците от бронз за претопяване. Настъпи разкол в църквата, падение и разврат, безчестие покри страната ни – това не подмина и Чирпан. Осиротелият без тебе музей на Пейо Яворов закрея. Въпреки грижите, които общината полагаше, дори беше назначен помощник на Мария Илиева – душата на този дом я нямаше, беше отлетяла. Още в ранна есен падаха слани и мъгли и попарваха цветята в двора на музея, които започнаха и без това трудно да се хващат. Продължихме да провеждаме „Яворовите януарски дни”, но огънят в жертвеника, който палим, започна необяснимо да гасне. Беше студено и тъмно. Лед и мраз сковаваше града ни точно през тези дни като по нечия злокобна поръчка. Из града, приятелю, се заговори, че ти си си отишъл от този свят много оскърбен и обиден. И нещо трябва да се направи, за да те умилостивим. Събрахме се и взехме решение да издадем твоя книга със стихове. Литературният критик Георги Янев я именува „Хляб и чаша вино”. Тодор Иванов, дето ти все ме питаше – „Хубав човек ли е?”, финансира книгата. Няколко години по-късно Мария Илиева подготви втора книга като дар за тебе и в твоя памет. Нарече я „Моряко, стани!”. За многото години, които ти посвети на музея, и за голямото ти творчество, което остави след себе си, Общински съвет – Чирпан с председател Тодор Иванов гласува решението да ти бъде въздигнат паметен знак в градския парк. Там, на твоето място, където обичаше да сядаш и да съзерцаваш колите, които минават през града ни на път за София или Бургас.

Направих паметника ти така, както си говорихме с тебе в моето ателие, когато идваше да се видим. Няма никаква следа от кич, мич, мастилници, пера и книги, но има всичко поднесено както трябва. Екип от творци, начело с Мария Илиева, поетът Георги Ангелов, с техническата подкрепа на талантливия диригент – маестро Йовчо Петров, издадоха твоя нова стихосбирка „Молитва към човека”. На корицата поставиха картина на Никола Манев. Започнахме всяка година да се събираме на 3-ти декември пред паметника ти. Децата на Чирпан учиха твои стихове и ги рецитираха наизуст пред събралите се граждани. Този ритуал започна лека-полека да стопля душите и сърцата ни, а вероятно и твоите. Градът заговори, че трябва да въздигнем и паметник на Васил Левски. Скептиците мърмореха, че видите ли „пари няма”, а те „паметник след паметник вдигат”. Тогава нашият приятел Тодор Иванов каза крилати думи:

- Да, така е, но нека България и светът разберат, че в това трудно за живеене време, когато хората на изкуството, хората на духа са поставени на колене, когато се издават само чужди автори, когато картините на българските художници се продават на безценица, Чирпан въздига паметник на своя поет. Ще съгради и паметник на Апостола на свободата – Левски.

И паметникът бе съграден. За жалост, неговият автор Иван Блажев не успя да го види завършен. През последните 10 години, Димитре, ни напуснаха много свети за изкуството и културата ни имена, които с талантливото си творчество десетилетия бранеха добротата и красотата в родината ни. Почина Невена Коканова, Златина Тодева, Николай Хайтов, угаснаха пламъчетата на Петър Слабаков, Димитър Сотиров, Павел Матев и съвсем скоро починалия Виктор Пасков.

Сигурно ще ме попиташ:

- А какво идва след тях? Талантлива ли е идващата смяна?

Радостта е малка. На поетичния небосклон според мен силно светят звездите на Виолета Христова от Чирпан и Мая Дългъчева, Георги Ангелов създава талантлива поезия, нашият приятел Тодор Иванов и още неколцина.

Може би вече трябва да свършвам, приятелю, но ще ти споделя още нещо важно. От няколко години насам цветята в музея цъфтят в цялото си великолепие. Златните чирпански есени станаха дълги и огънят в жертвеника на „Яворовите януарски дни” гори с буен пламък. Посетителите, които идват да се поклонят на поета, си тръгват омаяни и просълзени от беседите на твоя заместник.

Казвам ти, бъди спокоен, приятелю! Той е достоен!

Сега ще ти споделя едни мои разсъждения по повод създаването на последните два паметника в Чирпан, твоя и този на Васил Левски. Древните гърци, сигурно знаеш това, преди да изградят своите полиси, са ваяли статуи на герои от многоликата си митология. Вярвали са, че тези статуи ще бранят техните градове, дворци и обитателите им от болести, смърт и бедствия. Наричали ги паладиуми. Такива са били огромните фигури на Атина Палада и гръмовержеца Зевс, създадени от мрамор и слонова кост. По техния пример римляните също създават свои паладини, като важна задача на войските им била след покоряването на някой град или държава да плячкосат паладиумите на противника. В този ред на мисли новите паметници в Чирпан умножиха излъчването на положителна енергия над града ни, заедно с паметниците на Яворов и Георги Данчов. Затова хората по света създават паметници, особено на творците си. Те служат като мощен енергиен щит срещу злите сили. Сега се сещам колко беше прав веднъж, когато ми каза, че:

- Хората на изкуството винаги сме били като черни овце в стадото на самозабравилите се държавници и политици, за това ни държат изкъсо. Периодично прочистват творчеството ни, защото от хората на духа тръгват протестите и бунтовете срещу тях.

Е, хайде, сбогом! Спи спокойно вечния си сън, приятелю!

P.S. И за още много неща излезе прав, Димитре! Но какво да се прави, ирония на съдбата. Да знаеш, все пак, всичко си идва на мястото.

14 ноември 2009 г.