Една истинска история

Стойчо Пенев

Напоследък метеоролозите редовно познаваха, какво ще е времето. Познаха и този път: беше влажен и хладен декемврийски късен следобед от последните часове на отиващата си стара година. Ситен като иглички рядък дъждец се сипеше от сивото смрачаващо се небе, което не пречеше на хората забързано и припряно да нахлуват в магазините, откъдето излизаха натоварени с пълни чанти, за да се втурнат пак към следващия магазин.

При това припряно препускане от магазин на магазин в последните часове на отиващата се стара година, ние със съпругата ми успяхме няколко пъти да се скараме.

Мен никак не ме бива с пазаруването, затова тя изнервена се нареди на поредната опашка, в поредния магазин, а аз, за да не се преча на пазаруващите в магазина, натоварен с пълните с подаръци и продукти чанти, останах да чакам отвън под козирката над входа, между един скимтящ и треперещ от студ и от страх малък пинчер, вързан за водосточната тръба и седнало огромно светло рижаво куче, което кротко и търпеливо чакаше стопанинът си.

Като ме видя, могъщото куче любезно се премести ,за да ми направи място: вдигна глава, погледна ме с огромните си изпъкнали очи, разучава ме известно време, и загубило интерес към моята личност, отново насочи вниманието си към минаващите край нас хора.

Петнадесет минути по- късно от магазина излезе много дребен, опърпан, вероятно от седмица небръснат старец, с нахлупена на главата, стара, мокра и измачкана,със счупена козирка моряшка шапка, стиснал цял хляб под мишницата, като в едната си ръка държеше половинлитрова бутилка с гроздова ракия, а другата няколко увити в хартия свещи.

Старецът пъхна бутилката в джоба на широкото си и много дълго за ръста му палто, сложи свещите в същия джоб, погали кучето по главата, откъсна голямо парче от хляба и с него докосна муцуната на кучето. Кучето близна парчето хляб и то на секундата изчезна.

- Хайде, Кастор! Време е да се прибираме, момчето ми! - кротко му заговори той. - Да вървим, че май много се намокрихме.

- Хубаво куче!… Твое ли е? - попитах стареца, миг преди двамата да тръгнат.

- Мое е! - гордо отвърна старецът и ме погледна с дълбоките си сини очи, потънали под гъсти прошарени вежди

- От каква порода е?

- Кучешка порода! - засмя се, фъфлейки старецът и от устата му се показаха единствените му четири ръждиви зъба. По два на горната и на долната челюст. - Кучешка порода. Не ги разбирам аз тези кучешки породи. За мен той е куче… Хубаво куче!

- Да, много хубаво куче!… Къде го намери?

- Не го намерих аз -с готовност, бавно с глух и дрезгав глас отвърна старецът с готовност да продължи разговора с мен: - То ме намери! Сигурно е било изоставено от стопаните. И преди съм го виждал да се шляе по улиците. Аз живея на брега на морето, където са лодките. Там има една стара, бракувана гемия, катурната на левия борд… Там живея: Познавам собственика на гемията, Владо се казва. Сигурно го познаваш!

- Не го познавам.

- Не го ли познаваш? - изненада се старчето. - Него всички рибари го познават. Два пъти по телевизията интервю даваха с него. Приятели сме. Големи приятели сме с Владо! - гордо повтори старецът. - Някога плавахме на рибарските кораби. Ама той беше началник на трала. Трал-майстор беше, а аз в риб-цеха рибата кормих. Докато се пенсионирам, все рибата съм кормил в риб-цеха. Ама сега пенсията ми е малка и не стига да си наема квартира. Той ми позволи да живея в носовото помещение на гемията, докато съм жив. Или, докато на някой от началствата не му хрумне, че гемията му пречи и реши да я разруши. Преди две години в един влажен ден като този, тъкмо щеше да си лягам, когато чух някой да скимти навън. Излязох и видях това куче. Беше цялото в рани. Наблизо има две едри и зли кучета, които пазят магазиите и цеховете на Рибарската кооперация. Сигурно те са го нападнали. Зли кучета са! Понякога и на хора посягат. Кастор бе целият нахапан. Целият в рани и в кръв. Помогнах му да влезе в кабината и му превързах раните. Оттогава двама живеем с него. Другарчета сме! Топлим се двамата.

- Как каза,че му е името?

- Кастор…! Кастор му е името. Не знам как са го наричали някога стопаните му. Сигурно друго име са му дали. Но след като го прибрах и никой не го потърси, аз му избрах това име. Кръстих го на един древен герой от древногръцката митология. Може да си чувал за този древен грък.

- Чувал съм ! А ти откъде знаеш за този древен герой?

- Знам аз!… Книжки чета. Веднъж намерих една стара книга до един боклукчийски казан - „Древногръцки митологии”. Прочетох я и от тази книга си харесах това име. Аз често намирам книги около казаните. Много книги изхвърлят хората. Малко останаха тези, които четат. Имат в апартаментите си телевизори, големи като киноекран. Гледат филми. И компютри имат. Книгите им пречат. Прах събират. Библиотеките място заемат. Затова си изхвърлят книгите: Когато събирам отпадъци по казаните, постоянно намирам изхвърлени книги и прибирам тези, които ми харесат. Грехота е! Изхвърлят книгите в казаните, а някои боклука си изсипват върху тях, остатъците от храна и развалената туршия. Виждал съм книги, целите залети с отпадъци и със зелева туршия. Това е много лошо! Голям грях е това! Затова видя ли книга - прибирам я и я почиствам от мръсотията. Много книги съм събрал. Едната койка е пълна с изхвърлени книги. И днес пак си избрах една до един казан. Дъждът я валеше, затова цялата е мокра Ето я! - и старецът извади от опърпания си джоб една дебела книга с влажни издути от дъжда корици. - Виж: Руски приказки. Аз харесвам руските приказки. И свещи си купих да ми е светло, когато чета в кабината на гемията. А, днес и бутилка с ракийка си взех, и цигари си купих. Празник е! Някога, когато бях млад, нито пушех, нито пиех алкохол. Ама сега, за какво да си пазя здравето? Стар съм! Има ли значение дали ще живея още пет или десет години повече. Все ми е тая! А цигарките и ракийката, това са все благинки, защо да не им се радвам, докато съм жив? Аз не съм алкохолик. Пия, колкото за настроение. Тази половинка цяла седмица ще я пия. Какво друго ми остава? Аз и радио си имам. От тези старите: VEV. Помниш ли ги? Много е старо. И него намерих до един казан. За малко и аз да го захвърля, ама като му завъртях копчето, чух, че мърка. Само батериите му са били изтощени. Купих нови батерии и сега работи. Начупено е! Цялото съм го облепим със със скоч, ама работи. Довечера с приятелчето ще слушаме цялата новогодишна програма. Всичко си имам аз! Какво ми е? Тази нощ с Кастор добре ще си прекараме Новата година… - нареждаше усмихнат старецът.

- Нямаш ли роднини, с които да празнуваш новогодишната нощ? Приятели нямаш ли?

- Нямам роднини. Сам съм! А и кой ще ме покани такъв, какъвто ме гледаш - дрипав и мръсен? На човек не приличам! Гнусят се хората! През лятото редовно се къпя в морето, ама сега няма къде. Водата в морето е студена. И приятели нямам. Аз съм клошар. Клошарството е самотно занимание. Не се обичаме ние, клошарите. Завиждаме си! Ще кажеш, какво толкова има да делим и за какво да си завиждаме? Все сме несретници - ама на, такива сме! Така е. Не се обичаме! Затова двамата с Кастор ще прекараме нощта на Новата година. Ще слушаме радио и ще си приказваме. Кастор е много умен. Всичко ми разбира, когато му говоря. Като човек ме слуша. Ще си говорим с него, а по някое време и от книжката може нещо да му прочета. Кастор е като дете. Обича да слуша приказките, ама бързо се унася и заспива. Е, то и на мен ми се приспива. Тогава духам свещите и си лягам. Откакто го прибрах, вече не се чувствам самотен. Няма да скучаем. Добре си живеем двамата с Кастор… Само едно ме притеснява: Кастор е млад, я има - я няма пет години. Сигурно ще ме надживее. Отида ли си, няма да има кой да се грижи за него. Това ми е грижата!… Никакви други грижи нямам! Много се разбираме с кученцето! Щастливи сме двамата. Да ми е живо и здраво момчето, добре си живеем с него… - А ти деца имаш ли?…

- Имам!… Три!

- Какви са?

- Момичета.

- Ами и те да ти са живи и здрави. И булката ти да е жива и здрава, и всичко да ви е на добро - пожела ми старецът и пак се обърна към четириногия си приятел: - Хайде, моето момче, да се прибираме, че дълъг път ни чака! - старецът погали кучето по главата и пак се обърна към мен: - Довиждане, господине, и дано всичко на добро да ви върви!… Весело прекарване на празника! - отново ми пожела старчето и двамата с кучето поеха по мократа улица.

- Кой е този старец с това огромно куче? - попита ме съпругата ми, която излезе от магазина, докато ми подаваше тежките чанти с продукти

- Този ли?… Не знам!… Несретник! Каза ми, че живее в една изоставена стара гемия с кучето си и ми сподели, че е един много щастлив човек!

Съпругата ми погледна след дребния старец с провисналите до земята крачоли на панталоните, маншетите на който влажни и кални се суркаха по мокрия асфалт на улицата и промърмори със съмнение:

- Кой, той ли?!… Той е щастлив?!… Едва ли!… Май никак не ми се вярва!…

Стиснал хляба под мишница, с издути от бутилката ракия, от свещите и от книгата с руски приказки джобове, старчето късаше парчета от хляба, подаваше го на вървящото до него огромно куче, главата на което стигаше почти до неговото рамо и двамата бавно се тътреха по мокрия асфалт, запътили се по пътя към своя мъничък рай, който ги чакаше в изоставената на брега на морето стара гемия, за до посрещнат Новата 2001 година.