ИГРАТА

електронна книга

Иван Митев

роман

В тая история майката му е да сме живи. А това може би няма нищо общо с щастието. Христо Фотев

Всяка прилика с действителни лица е непреднамерена.

1.

За пръв път в трийсетгодишната си практика кръчмарят, наричан Бармо, не можа да определи какъв човек върви срещу него.

Появилият се  измежду контейнерите в тоя край на градската гара мъж около петдесетте можеше да бъде както клошар, така и синдикален деятел. Високото чело и едрият нос говореха за амбиция и неприкрито самолюбие. Гъсти снопчета бръчици около очите ги правеха да изглеждат постоянно присвити. Тази проницателност се смекчаваше от зачервените скули, а разлепените в полуусмивка устни издаваха желание по-скоро да се допре чаша до тях. Сивата коса губеше цвета си към бакенбардите, за да се слее с гъста бяла брада, украсена с есенножълти мустаци. Негладен синкав панталон и пуловер от вълна с трудноопределяем цвят допълваха недоумението у Бармо, който разпалваше скара с дървени въглища, изнесена пред заведението.

Без да се огледа дори, мъжът се пъхна във фургона от дървения, десет на шест, подпрян откъм западния си край от каравана, в която бе вместен барът. Пет маси с пейки в електриковозелено, телевизор и календар с полугола жена с трион в ръцете оформяха интериора. Стената откъм перона бе в стъкло, с навес отгоре - при хубаво време масите се изнасяха под него; през прозореца на изток погледът обхващаше цялата гара с плетеницата от линии пред нея и стигаше чак до железопътното депо.

Новодошлият се настани на средната маса, положи ръцете си отгоре и започна да ги разглежда. Нито той, нито кръчмарят бързаха - като че знаеха, че каквото има да се случи в тоя ден, то няма да ги отмине.

В следващия миг съдбата стовари нова изненада върху главата на Бармо.

От вратата на чакалнята излезе младеж с продълговато, леко заоблено лице, цялото зачервено; червенината извираше изпод късата му рижава брада и караше да светят дори веждите му - сякаш пърлени на огън. Под тях пробляскваха очила в тънка черна рамка. Облечен бе в джинси, сивата му тениска висеше изпод червено брезентово яке. На главата си бе нахлупил зелена плетена шапка, а черният сак, провесен на рамото му, кръчмарят възприе като точката на въпросителната, която отново светна в мозъка му. Младежът приближи, кимна и също се пъхна зад вратата.

Кръчмарят въздъхна с насълзени очи, изостави скарата и го последва. Докато измине няколкото крачки, мъжът вече бе предложил на новодошлия мястото срещу себе си.

- Ефрейторов - представи се той.

- Стийв - бе отговорът.

- Стив или Стийв?

- Стийв. Стийв Дейвидсън.

- О, вие сте…

- Американец.

Мъжът се замисли.

- Това трябва да се полее - каза той.

- Да?

- Казвам, че американците трябва да се уважават. Сега времената са такива, че всяко неуважение към тях може да струва скъпо. Аз смятам, че цивилизацията е извървяла своя път, за да стигне до този извод.

- Цивилизация? - попита Стийв.

- Да. Като възпитани нейни представители не е зле по тоя случай да изпием по чаша вино.

- О, вино! Да! Разбира се - съгласи се американецът.

Бармо донесе кана с две чаши и ги напълни.

Ефрейторов пръв вдигна своята.

- Най-старата дума на земята е вино! - каза той. - Наздраве!

- Наздраве! - повтори като ехо Стийв.

- Чудесно се справяте с българския - установи събеседникът му.

- Аз аспирант. Тук по една програма. Изучава български бит. Знае малко език.

- О, той никак не е труден. Всички хубави думи в него започват с В: вино, винен кебап, винена попара, винена кавърма и пр.

- Българи майстори вино, да? - попита Стийв.

- Ние сме майстори и на правенето, и на пиенето на вино - поясни Ефрейторов. - Когато Ной отплувал с кораба си, за да спаси живота на земята, освен всичко друго, той е носел и лозова пръчка. И знаеш ли къде е заседнал ковчегът му, Стийв?

Стийв опули очи.

- Някъде ей там - посочи мъжът зад гърба му - в района на депото.

- Ной?

- Да. Ной. Оттам насетне било ясно - истината никога няма да се загуби. Да отпием, Стийв - чу Бармо и до ушите му достигна оня глух звън от допира на стъкло, който подсказваше, че всичко навлиза в обичайния си ритъм.

- Често ли идвате тук? - попита Ефрейторов, като старателно облиза устните си.

- Не… Сега дошъл. Тук изпратило едно момиче. Музикантка. Рекла: Иди там и чакай, аз ще дойде и ще свири на теб.

- Момиче? Ще дойде тук?

- Така казала. Срещнал отвън, в парк.

- А къде е то сега?

- Отишло с някакъв мъж свърши нещо.

- Ясно. Но нищо не пречи да дочакаме момичето. То знае ли, че сте американец?

- Да. Попитала и аз казал. Тя рекла: Защо по-рано не се появил? Сега има ангажимент. Иди там и чакай, аз ще дойде, ще свири, ще разкаже.

- Какво ще разкаже?

- Сигурно нещо весело. За игра. Така казала: Ще разкаже теб игра.

Бармо, тръгнал към скарата, потри челото си; Ефрейторов въздъхна.

- Чудно нещо е животът. Понякога.

- Моля?

- Правя поредното си заключение.

- Заключване?

- Не, не заключване. Обратното. Вие просто освободихте душата ми. Просълзихте ме.

- А вие какво работи?

- Аз съм директор. Училищен директор. По-точно - бях директор. Вчера напуснах.

- Напуснал? Но учебна година продължава. Сега април.

- За жалост това не може да се оспори. Наистина е април, учебната година продължава, но аз съм тук, далеч от училището, отново на път…

- Път? Къде отива, ако не тайна?

- Никога не е било тайна. Тръгнал съм към жена си.

- Тя далече?

- Не, вече не. Вече е близо. Съвсем близо. Тя е в П.

- О, наистина близо. А откъде тръгнал?

- От Бургас.

- Това няколко часа път.

Ефрейторов напълни чашите.

- Да… Сигурно е така. А ето, аз не мога да стигна вече двайсет и шест години.

В настъпилата тишина се чу как една отделила се от окото му сълза удари масата.

- О, съжалявам! - каза бързо Стийв.

- Не е нужно, Стийв. Да отпием! И да напълним отново чашите. Казано е: да пиеш, значи да вземаш назаем, а да беседваш въз основа на тази си дейност - това е да върнеш дълга си. Е, не всеки успява.

Стийв бе отворил уста като риба, на която не й стига кислородът.

- Аз никога не пил толкова бързо.

- Не се страхувай от тежко вино, Стийв, страхувай се от леки разговори. Казано е: търси човека не с фенер, а с кана. Пия за теб! Не забравяй: от огъня, който блещука в чашата, се запалва най-яркият пламък в живота. Наздраве!

- След малко ще има пилешки крила на скара - вметна в паузата Бармо и загледа ниската пълна фигура на куцукащ над релсите човек. Това бе осемдесетгодишният Бай Бай, някогашен дребен началник, който прекарваше почти целия си ден в заведението, неизменно опрял гръб на източния прозорец, изпълнен с презрение към всички, които се разхождаха по перона.

Почти по същото време от вратата на близката сграда на “Превозна служба” се изсули вагон-описвачът - с бяла риза и черен панталон, с избръснато до синьо лице, обилно залято с “Тройной”. Той подръпна подострените краища на сивите си мустаци и спря до скарата, към която се приближаваше Бармо с пълен леген крилца.

- Даа… И днеска никаква няма да я свършим. А можехме да дадем кураж поне на един човек.

- Ще си вземеш ли закуската? - попита го кръчмарят.

- Нали затова съм дошъл.

Бармо нареди крилата, раздуха въглените с парче картон и влезе в караваната. Наля в голяма чаша три пръста шейсет и пет градусова домашна ракия, допълни я с чешмяна вода и я сложи пред описвача, който залепи гръб на бара. Знаеше, че след малко Бай Бай щеше да се тръшне на отсрещната пейка и така, очи в очи, двамата щяха да продължат незнайно кога започнат спор.

Всичко му беше ясно на Бармо. Много надалече гледаше той в живота си и затова се радваше сега на заведение, за което не един и двама бяха готови да му броят добри пари. А само допреди няколко месеца минаващите оттук ускоряваха ход или правеха гнусливи гримаси. Струпаните безброй ръждиви контейнери, които не помнеха годините си, бяха любимо място за облекчаване на всички пияници от гаровата закусвалня, зад чийто тезгях Бармо разливаше най-долна проба питиета. Малко преди да почне строежът на новата сграда на гарата, той купи опиканите трийсет квадрата и зачака своето време.

Животът дава на тия, дето са в него - рече си кръчмарят. - На живите хора дава, не на сенките. Така Бармо наричаше клиентите си, които според него се бяха пръкнали, само за да се доберат дотук и да му оставят омазнените си левчета. Всички до един му бяха ясни като прочетен вестник. Но тия двамата не седяха мирни на кантара му и затова той се заслушваше в гласовете им.

- Аз поръча още вино - каза Стийв. - Но не може пие повече - той разтри пламналите си бузи.

- Стийв, човек няма избор! Той просто трябва да пие. Дядо ми казваше: който не пие достатъчно, рогатия нощем сънува.

- Аз знае… Тук хора много пият… Винаги ли така било или сега, в новия живот?

- Новият живот… Как само звучи! Сигурно няма други думи, които да се обичат толкова. Но с какво е нов? Може би с нашата среща? Прав си - това е нещо ново. Кога ли сме тръгнали към нея? Ти кога тръгна?

- Аз? Преди един месец.

- Ето, ти знаеш. А аз не знам кога усетих просветлението. Може би в оня петък?

Ефрейторов поглади брадата си и се замисли. Бармо донесе нова кана.

Бай Бай поздрави с повдигане на бастуна си и докуцука до прозореца, като дишаше тежко. Кръчмарят, без да продума, постави пред него чашка кафе.

- Може и да не е било петък… - продължи Ефрейторов, все така замислен - тогава имах квартира. Когато заваля дъждът, можех да взема такси, пред очите ми бяха няколко коли. Можех да се кача и на тролей, задаваше се отсреща. Но нещо неопределимо, Стийв, ме възпря. Прислоних се под козирката над входа на близката гостилница и зачаках.

- У дома ти вода ли извира, та киснеш всеки ден тука? - изстреля описвачът към Бай Бай.

Лицето на пенсионера се вкамени. Той пое дълбоко въздух, долната му устна затрепера.

- Някой си дири боя със свещ - прогърмя гласът му.

- Де отида, лельо, все ме бият! - отвърна описвачът. - А такива като тебе и бълхите не ги хапят!

- Хапят - не хапят, водата я пия вечер, а главата ми не е побеляла на воденица. Мокър в бъчва да вляза, сух ще изляза.

- Затова имаш и на кучетата да даваш. Инак - така е! И стара попадия излъгваш.

Бай Бай се направи, че се заслушва.

- В твоя корем ли крякат тия жаби или сричаш, докато си броиш ребрата?

- Дните ти броя, дъртако!

- Мерзавец! - изхриптя Бай Бай.

Ефрейторов отпи голяма глътка, Стийв - малка.

- Какво е това мерзавец? - попита той.

- Цвете - отговори училищният директор. - Цвете с много силен аромат, цъфти точно сега. Отсрещните балкони са пълни с него.

- Цвете. А дъртак?

- Човек, отдал всичките си сили на старото време. Но ние с теб говорим за новото, Стийв. За онзи следобед, когато се появи златарят.

- Златар?

- Или ковач. Говореше еднакво добре за коване на злато и на плугове. Червеното му лице изплува от дъжда и увисна срещу мен. Ела да пием - каза. - И аз нямам пари.

- Пили? Без пари?

- Да, повече от шест часа. В онази гостилница опашката беше прекалено дълга. Бирата я точеха в края. Златарят /или ковачът/ отиваше, вземаше две халби пиво, донасяше ги на масата и се запътваше към касата да плати. Никой нямаше против да бъде пререден, щом ставаше дума за пиене. Пред касата беше пълно с народ. За да платят, хората оставяха таблите на една паянтова масичка. Когато започваха да бъркат за пари, залюляваха я и някое от ястията се разсипваше върху друго. Те се суетяха, блъскаха се с лакти, разливаха ястията на тези зад тях, но това не впечатляваше никого. Да отпием, Стийв. И да поръчаме още. Казано е: маса без вино изгнива бързо.

- Аз… плати, но не пие.

- Не бива така, Стийв. Ти трябва да бъдеш във форма. Нали чакаме момичето. Имаш нужда от нещо освежаващо. У нас има едно питие, което прояснява ума на човека и аз смятам, че то е подходящо за теб.

- Как нарича?

- Облак.

Стийв завъртя глава.

- Не чувал.

- Това е смес от две неща.

- Коктейл?

- Не, не съвсем.

- Не иска коктейл.

- Тогава ги изпий поотделно!

Бармо, който не изпускаше разговора, постави кана с вино пред Ефрейторов и чаша с мента пред Дейвидсън.

- Та златарят /или ковачът/ отиваше до касата, разменяше по няколко думи с касиерката за дъжда - валеше вече цял ден, вземаше люта чушка от панерчето пред нея и се връщаше на масата, където купчината от чушки растеше непрекъснато. Още в началото той напълни с бира сухите чинийки с отрова за мухи по перваза на прозореца и през цялото време десетки пияни мухи пълзяха по масата и пода. Тези мухи - каза златарят - са като човешките мисли. Мотаят ти се в краката и ти пречат да ходиш. И още: утре моят синдикат организира демонстрация в София. Всеки, който дойде, ще може да пие. По избор - чай или коняк. Или каквото пожелае. Хареса ли ти питието, Стийв?

Стийв поклати глава без да продума.

- Сега трябва да изпиеш и другата му половинка - Ефрейторов махна към Бармо. - А аз ще ти подаря още няколко истини за виното. И ще ти разкажа как започна новият живот в България.

- Ти за какъв се имаш, бе? - изрева заслушаният в думите му Бай Бай.

- За белязано магаре! - отговори описвачът, помислил, че въпросът е отправен към него. - А ти си вадил трън, докато Господ е раздавал акъла.

Бай Бай вдигна бастуна си с разтреперана ръка.

- Ще ти извадя всичкото кисело от носа!

- На теб соленото само ще ти излезе!

- Ще видиш бял вълк по пладне!

- От тебе ли? Дето на змия да плюеш в устата, ще я отровиш!

- Мерзавец!

- Той усеща аромат, нали? - оживи се Стийв.

- Да, усеща как ухаят цветята по терасите.

Стийв вдъхна дълбоко.

- В онзи ден, когато отидохме в София, и ние усещахме нещо във въздуха, Стийв. Там имаше хора от цялата страна - млади, стари. Всички бяха дошли да получат своето. Вървяхме край сградата на правителството и викахме: Демокрация! Демокрация! Правех го за пръв път през живота си. Беше вълнуващо. Бях забравил за коняка. Сетих се за него, когато заваля дъжд, а ние стояхме повече от два часа пред парламента да слушаме речи. Появи се един господин, слаб и блед, с картонена кутия с цепка върху нея. Отстрани пишеше: “За България”. Той молеше всеки да пусне пари за новото време. Аз нямах в себе си нищо. Когато застана пред мен, някой изпищя: Милиция! Всички се развикаха, разбягаха се, събориха ме. Много хора минаха по мен, Стийв. В един миг видях кутията. Натиках я под шлифера си и пеша отидох до гарата. Там, в подлеза, преброих парите пред очите на едно гладно куче. Бяха толкова, колкото да ми стигнат да се върна. Нито стотинка повече. Това получих в първия ден на новото време, Стийв. Билет за втора класа в мръсен влак. Нищо повече, сандвич дори. Това получиха и много други хора. Е, имаше и изключения. Слушаш ли ме, Стийв?

Стийв отново вдъхна дълбоко.

- Силно! - успя да каже той.

- Да, мастиката е силна наистина. Затова ти препоръчвам да минеш отново на вино. Виното е изворът за познанието на човешката душа. Гласът на виното е свещен. Който заслужава вино, не се нуждае от паметник.

Очите на Стийв бавно се затвориха, главата му се отпусна върху ръцете.

Бармо се появи с тавичка пилешки крилца. Аромат на печено изпълни заведението.

- Той не може да остане така - каза кръчмарят. - След малко ще започнат да идват хора - стрелочници, таксиджии, полицаи. Имам една кушетка вътре, да го вкараме там, като се оправи, сам да плати. Мина времето, когато вадех на клиентите си парите от джобовете.

- Прав си, сега всичко около нас е ново. И този пролетен полъх…

- Мерзавец… - промълви нежно Стийв, докато кръчмарят и описвачът го носеха към завесата зад бара.

Ефрейторов погледна замислено почти празната си чаша.

- Безсрамник! Всичко видях и чух! - долетя хриптящият глас на Бай Бай откъм прозореца. - Но и ти ще пукнеш някой ден като куче! - почти изкрещя той.

- Чудесен казус! - възкликна директорът и сините му очи се оживиха.

- Няма ли кой да поръча по едно, за да го обсъдим както подобава?

2.

Точно в девет сутринта в стаята на главния редактор на един от вестниците в град П.  влезе непознат човек. Шефът, наричан от подчинените си Дъч, току-що бе стигнал последната октава на лошото настроение - освен че бе в тежък махмурлук, от десет минути той не можеше да се справи с една муха, която атакуваше стъклата на очилата му. Улисан в гонитбата, Дъч не чу почукването. Затова, когато едрото тяло на непознатия изпълни стаята, Дъч известно време не можа да си отвори устата. Сетне му мина през ума, че този човек с напрашени сандали  носи някоя  вехтория за продан - Дъч бе ревностен почитател на всякакви антики. Но грамадните ръце на посетителя бяха празни.

- Искам да публикувам нещо - извади го от недоумението той. И веднага продължи :

- Ще платя колкото трябва. Цената няма значение. Въпросът е да излезе както го кажа.

- Разбира се -  Дъч свали очилата и потърка челото си. Душевният комфорт изместваше всяко друго състояние от душата му, щом ставаше дума за пари. - Вестникът е за читателя и на читателя. Трябва само да знаем на коя страница …

- Аз не чета вестници - прекъсна го непознатият. - Искам да разкажа някои неща от живота си. Може един ден за някого да бъдат интересни. Че сега няма да учудят никого, това не е важно - нали ще платя. Ще трябват петнайсет-двайсет страници.

- Имате предвид вестникарски - Дъч пак потри челото си.

- Точно това имам предвид. Може да ги пускате по две в брой, точно по средата, да речем, десет дни поред.

- Четвърта и пета, трийсет по трийсет и пет приблизително е към хиляда, две хиляди двете, по двайсет прави четиридесет хиляди квадратни сантиметра. Това не е сериозно, това са много пари - завъртя глава Дъч.

- Нали аз ще ги плащам, вас какво ви безпокои? Сметнете ги и ми кажете сумата - пет, десет, петнайсет хиляди. Ще ги получите в брой. Трябва само да осигурите човек с касетофон. Ще му платя пиенето, докато ме чака да се наприказвам.

- Това е най-лесното - отговори Дъч. - Но все пак.. този текст … не трябва да подбужда към насилие, към омраза, не трябва да обижда определени…

- Губим си времето - прекъсна го човекът. - В моя живот няма омраза, нито насилие или обиди. Той е толкова спокоен, че би учудил всекиго.

- Тогава? - навикът на Дъч да се заяжда непрекъснато се прояви веднага.

- Може би сега е моментът да го променя - отговори непознатият.

3.

- Пиронков, едно ме изумява в теб - Дъч запали цигара и направи няколко кръгчета с дима - как така знаеш кога си ми нужен?

- Шефе…

- Кажи ми как го правиш това? Как ми четеш мислите?

- Шефе…

- Добре, друг път ще ми обясниш, в подобаваща обстановка. И без това сега те виждам почти двоен.

- Шефе…

- Извикай онази к…

- Клара?

- Същата. Какво прави тя? Чеше ли се?

- Ами… пише.

- Какво пише?

- Сигурно това, което е заявила.

- Как може да не знаеш какво точно прави, Пиронков? Ти да не знаеш?

- Шефе…

- Извикай я. А после иди  в най-близката църква и запали една свещ от мое име. - Дъч извади от джоба си тесте банкноти, порови в тях, измъкна един лев. - Ето. С рестото можеш да се почерпиш, въпреки че  още не знам дали Господ се шегува или е решил да ви подскаже, че не съм толкова лош човек, за колкото ме мислите.

4.

- Седни, Клара. - Дъч посочи дивана срещу себе си. - Не знам дали усещаш, че дочака времето, в което се отваря и твоето парашутче. Или казано с други думи, си пред успех в кариерата благодарение на грижите на честния частник - себе си имам предвид, за теб.

- Радвам се, че си в добро настроение, шефе - отговори Клара.

- Преди да продължа, извади си тефтерчето и го отвори на бяла страничка.

- Нямам тефтерче, шефе.

- Нямаш тефтерче? Че нали в началото на годината подарих на всички ви огромни като сърцето ми тефтери, израз на горещата ми любов към вас?

- Изписах го.

Устните на Дъч изразиха безкрайно учудване.

- В очите ме гледаш и ме лъжеш. Употребила си го за всичко друго, не и за писане. Както и да е.

Дъч отвори шкафа, измъкна тефтер с твърди корици, разлисти го и го протегна към Клара.

- Мога и автограф да ти сложа, ако смяташ, че ще се отрази на вдъхновението ти. Сега го разгърни и запиши: Никола Каменаров, от село Мирково. Селото се намира на една ръка разстояние оттук, цената на билета дотам е точно левче, автобуси има три пъти на ден. И телефона на този субект: 23-34. За да го разпознаеш лесно, ще ти кажа, че прилича на Зеб Стамп от “Конникът без глава.” Но тъй като ти не си чела Майн Рид и не знаеш как изглежда Зебулон Стамп, ще ти го обясня по-простичко: четиридесет и седми номер кундури, ръце-желязо, крака-диреци. Слагаш си най-хубавия парфюм, уговаряш си среща в някоя кръчма с апетитни мезета - той ще говори, ти ще го съзерцаваш и ще смучеш любимото си питие. Разходите ти ще бъдат поети, хонорарчето - специално. В края на деня всяка негова дума трябва да е свила гнезденце в компютъра. Това - от сряда нататък. А утре се мяташ на автобусчето и се появяваш в центъра на въпросното село. След топлещото душата свещенодействие - печатче върху командировъчното, се паркираш под някое чадърче на цитронада. Гарантирам ти, че няма да останеш без компания. Разпитваш съвсем дискретно що за човек е бъдещият ти събеседник. Повтарям: дискретно, което е различно от директно. Да ти го кажа ли още веднъж?

- Не.

- Така. Най-паче: какви доходи има, от какво са формирани те, посещава ли психиатър или казано с други думи - като какъв впечатлява околните. Ясен съм, нали?

5.

Дъч започна разбора както винаги - посочи кравешкия череп, поставен върху шкафа зад бюрото му и попита:

- Я да чуя - по какво си приличате с него?

Като не получи отговор, той продължи: - И на вас мозъците ви липсват.

След това сграбчи гумения чук от етажерката под черепа и зададе друг въпрос:

- Коя чутура има нужда от наместване? Да чуем овреме, защото така и така след малко ще съм наясно.

Пак мълчание. Дъч  повъртя чука в ръце - използваше го да удря по стената, за да му донесат лед от хладилника в “краварника” - така шефът наричаше редакционната зала - когато имаше гости и неговият бе свършил. Сетне го остави и разгърна новия брой на вестника:

- Такааа… Долавям ли тупането на много сърца или тъй ми се струва? Да започнем днес отзад напред - нали водещият броя колега Бръчков твърди, че не заглавието, а вицът продава вестника. Ето: “Професор пита студентка: Кажете, колежке, колко сперма изхвърля при еякулация мъжкият полов член? Отговор: Глътка, глътка и половина.”  Първо, вицовете за студенти са интересни само на самите студенти. Което обезсмисля почти напълно реализирания тук продукт на вдъхновението ти, драги ми Бръчков. Не само си далеч от своя легендарен съименник, но си и доста встрани.

- Всеки грамотен човек е винаги студент дълбоко в себе си - обади се Бръчков.

- По-добре беше да си мълчиш, вместо да се правиш на по-католик от папата. Но щом си вирнал глава - повиши тон Дъч - ясно е коя глава имам предвид, щото май само с нея си работил по време на дежурството, кажи ми - с какво печелиш доверието на читателя бай  Пешо - като го лъжеш в очите?

- И какво го лъжа?

- Най-напред за количеството, което си афиширал чрез устата на студентката. Прав ли съм? Ето, наведохте глави. Боите се от истината, а имате претенции. Лина! Как ги вземаш тия реклами с тая жълта коса и тоя розов панталон? Впрочем, това си е твоя работа. Важното е, че се справяш. Е, каква е истината?

- Пет глътки, шефе.

- Ха! Че ти на кого го… Защо ме гледате така? - Дъч разклати чашата си. - Чудите се какво има в нея ли? Вода. Ето, който иска, да опита.

- Вярваме ти, шефе - обади се Лина.

- Не, не ми вярвате. Ела да опиташ.

- Не, шефе - или цялата, или нищо. Една глътка не искам.

Дъч се ухили, свали очилата си, потри чело.

- Пиронков, ела тук. Бъди главният свидетел пред съда на историята. Отпий и ги просветли.

- Вода.

- Вода… И защо излъга другарите си? Защо, Пиронков? И цял ден ще ги гледаш - къде? Между веждите. Какво да очаквам от такива приближени? Впрочем, ти не си приближен. Ти си най-отдалеченият. Чак до вратата си.

Дъч разгърна вестника, сложи очилата си и се взря в една от снимките.

- Ето, и художник-авангардист няма да може да осмисли творението ви, тоест плюнката, която сте изхрачили тука колективно. Един ден да ме няма и превръщате вестника в порнография. Никой ли не разбира, че виждате  сметката на усилията на честната труженичка Лина, която ви заработва заплатките, а? Тя тича, наема таксита, усмихва се от сутрин до вечер, търпи каква ли не сволоч срещу себе си само и само да вкара пари във вестника, а вие й пикаете на труда. Претенциозно, по бръчковски. Така ли е?

- Е, шефе…

- Така ли е, питам? - кресна Дъч.

- Така е.

- Така е… Петнайсет души можаха да отговорят, един дори не си вкара в главата какво питам. Бръчков, не чух твоя отговор.

- Не съм съвсем съгласен. Предпечатната подготовка си беше наред, но печатарите от нощната смяна може да са ударили повечко…

- Като си получиш заплатата и ти ще имаш възможност да удариш - най-много една малка. Щото за повече няма да ти стигнат.

- Шефе, извинявай, имам среща с кмета в един, а ние още не сме почнали… - изрече Клара.

Дъч втренчи в нея поглед. След това закрещя така, че хората по улицата се заспираха:

- Какво? Кой ти каза, че не сме почнали? Не виждаш ли, че главата ти дрънчи на тенекия, а трябва - той направи кръгче с палеца и показалеца  и насочи ръката си към нея - трябва да звънне, като я чукна ей така. А? Ясно ли ти е ?

Дълго мълча, като  се любуваше на тишината около себе си. Сетне заговори, вече по-спокойно:

- Дааа… Винаги сме готови да ухапем ръката, която ни подава залъка в устата. А като журналисти сме по-беззъби и от стара баба. Я да чуя - на чии материали се нахвърлят кореспондентите на централните вестници като пирани?

- Ами… на оня, на Байкалов.

- Да уточним: на Байкалов от конкурентна нам медия. А вие какво правите за да нарушите това статукво? Нищо. Да е звъннал някой ден телефонът и читателят бай Пешо да е изразил възхищение от някой ваш коментар? Не е. А какво върши през това време този Байкалов? Прави се, че не ни забелязва. Че нас изобщо ни няма. И може би е прав да се държи така. Затова се заемете с него. Индиректно, което не е директно. Обяснете на бай Пешо примерно, че сестрата на Белчинков е медсестра.

- Той няма сестра - започна Бръчков. - И за какъв дявол…

- Тебе никой не те пита. Направете график за катадневно оплюване на Байкалов, първи номер - Бръчков. От високоестетическите си позиции ще оплюеш двете му сестри. Ако продължаваш да твърдиш, че не си чувал и за една, ще му се обадя и ще му кажа,че е твоя идеята да се заемем с него. А когато поне един  изрази възмущението си, аз ще почерпя. С пари от вашите хонорари, разбира се. Защото ще сте предизвикали обществен интерес - нещо, което в последно време все по-трудно ви се удава. И за последен път ви предупреждавам да обърнете внимание на езика си - всяко изречение трябва да звучи така, все едно че бай Пешо го е  прошепнал в ухото на бай Иван. И коя е най-употребяваната дума от бай Пешо? Няма да ви измъчвам, ще ви кажа веднага: лайно. Сутрин козата му го пуска в кофата с млякото, кравата му го пльосва в краката, кокошките му нацвъкват папуците, сетне и бай Пешо отива да си го пусне в нужника, а кучето… - казано с други думи - вестник, в който не преобладава тази дума, е какво? Ясно е какво.

7.

Екскурзоводът извади огледалце от чекмеджето си и надникна в него, взря се в дълбочината на зениците си. Видя се целият - уморен, брадясал, с военни ботуши и яке от козя кожа, извадено от най-долния рафт на гардероба.

Остарявам с дни - мина му през ума, но мислите му не можаха да потекат - от състоянето го извади внезапно появила се гълчава на площада, който се разстилаше под прозореца. Към входа на музея се приближаваха ученици с разноцветни чадъри, този на учителя им - най-отпред - бе огромен и черен. С безпогрешния си усет екскурзоводът определи, че са седмокласници, някакъв клуб по рисуване - и идват да посетят етнографската ескпозиция.

Знаеше - точно след три минути ще му звънне портиерът и ще го извести за тях.

Настроението му стигна границата, отвъд която бе мрак; невъзможно беше да го промени по какъвто и да е начин - предния ден бе изчезнала единайсетгодишната му котка - единственият свидетел на нощите в неговата малка стая. През ушите й бяха минали хилядите монолози след развода му и по-сетнешните - когато заживя с една чаша. Прибра я в дъждовен следобед като този от попътна кръчма и в безкрайните нощи след това разговаряше с нея - за ръцете, които я бяха обгръщали, за устните, впивали се в тънкия й ръб. Чашата с благодарност му подаряваше прозрения, които той трескаво записваше на разни листчета, цигарени и кибритени кутийки и сетне разказваше за тях на всички, които го познаваха. В началото колегите му го гледаха изумени, сетне започнаха да му предлагат кафе още преди да си отвори устата. Опитваше се да заинтригува някого по пътя си - шофьори на таксита, сервитьори по кварталните кръчми, но всички упорито въртяха глави и му повтаряха сумата, която трябваше да плати. Най-накрая попадна на група пенсионери - те търпеливо го изслушваха в обедните почивки в близкото до музея кафене. Някои от тях му даваха мемоарите си да ги редактира, а един беше написал трилогия за задгробния живот. Със замаха, с който му поръчваха малко питие, му внушаваха какво искат да чуят. И го чуваха. После се опитваха да насочат вниманието му към чашата, в която му поднасяха поръчаното - твърдяха, че тя е по-вдъхновяваща от онази, с която живееше.

Но той знаеше твърде много за чашите.

Отначало всичко това го развличаше, сетне го възприе като свое сладко издевателство над тях, но със смяната на сезоните усещаше, че вълнението, с което докосва своята чаша, може да го убие.

В такава вечер тя се пръсна на парченца - малко преди да я поднесе към устните си. Беше застанал пред огледалото в своята стаичка, заобиколен, както винаги, от книгите си и вдигаше наздравица със себе си и за себе си. Виното от нея плисна върху кактуса - единственото цвете в сумрака, а котката измяука и скочи към прозореца.

Миг след това тя чу почти беззвучния му смях, с който бе свикнала отдавна. Но този път той продължи много по-дълго от друг път и се стопи над възглавницата, върху която заспа стопанинът й с остатъка от своята чаша в ръка.

На сутринта той изумен видя, че кактусът се бе смалил, станал бе на пихтия, а котката я нямаше. Всички ме напускат - помисли с душа, изпълнена с горчивина - жени, приятели,  цветя. А никой в тоя свят не полага толкова усилия, за да подреди нещата по местата им. Никой… Ако котката не се върне, значи тази игра никому не е нужна. Но тя ще си дойде - каза си той - защото друг път няма. Нито за мен, нито за нея.

Екскурзоводът стана, прибра огледалцето в чекмеджето и закуцука към онази зала, преди да се разнесе телефонният звън.

- Обърнете внимание на тези чанове - говореше той на скупчените около него деца. - Българинът винаги е бил съпътстван от техния сладък звук, докато се е трудел на полето.

- Могат ли да се пипнат? - запита учителят, подпрян на огромния си чадър.

- Не! - реагира неспокойно екскурзоводът. - Нищо не трябва да се пипа! Има алармена инсталация!

- Мирише на овце! - каза едно от момичетата и вдигна очи към него. То запуши носа си с два пръста и придаде страдалческо изражение на лицето си.

Децата се разшумяха и той ги поведе нататък. “Вашта мама гаменска” - помисли си и спря да ги огледа. Всички бяха в разноцветни анцузи, мокрите им грейки пулсираха с отблясъците на някаква повредена лампа над тях. Момичетата облизваха начервените си устни и попипваха нахлупените върху дългите си коси кафяви и черни филцови шапки - като да бяха пазарували от един и същ магазин. Само на онова, което продължаваше да стиска носа си, шапката беше с по-голяма периферия от другите и с цвят бордо.

- И на нафталин вони! - изпя то, притиснато от съучениците си до екскурзовода. - Бррр! И е студено!

Няколко ученички се разкикотиха. Откъм главите им ухаеше силно на парфюм, сякаш се бяха къпали с него.

Екскурзоводът направи още няколко крачки.

Учителят бе останал при чановете и продължаваше да протяга шия към тях.

- Това е преса за производство на растително масло от сусам. Както виждате, висока е над три метра. Сусамът е растение, на което в миналото е отделяно голямо внимание в нашия край. Можете да го видите в това менче, с него се е насипвал под плочата на пресата. Тя се е задвижвала от няколко яки мъже. Често са използвали магарешка или волска сила. Маслото, или шарлаганът, както са го наричали, е изтичало от онзи улей в каменното корито под него.

- Глупости! - каза момичето с канелената шапка и вдигна лице към екскурзовода. Имаше сини очи, присмехулен поглед и коса с цвят на мед.

- Това грозно нещо не може да изцеди и една капка! - продължи то. Другите пак зашумяха, заръчкаха се с чадърите си и сами тръгнаха нататък.

Екскурзоводът ги последва.

- Този килим са го наричали “съмне-мръкне”. Вгледайте се в шарките…

- Ужас! Толкова гадно нещо!… - чу той звънливия глас току до сърцето си.

Децата започнаха да коментират високо гипсовите макети на обредните хлябове.

- Истински ли са? - попита нечий глас.

- Ако бяха истински, мишките щяха да ги изядат! - разсмя се пак онова момиче. И плисна горещината на погледа си право в очите на екскурзовода.

- Тук няма мишки! - реагира той отново разтреперан.

Децата се разкрещяха и се заоглеждаха. Някои се насочиха към изхода.

Учителят приближи и погледна часовника си.

Екскурзоводът вдигна рамене.

Глъчката около него стана непоносима.

- Тези чанове… - почеса рунтавите си вежди учителят - звънците имам предвид… Как се снабдявате с тях?

- С откупки, с дарения…

- Не ги ли миете после? - запита пак онова момиче, този път притиснато от другата му страна.

Екскурзоводът пое дълбоко въздух.

- Този разговор… - поде той, загледан към момичето като в сън - не може ли да го продължим с вас другаде?

Децата притихнаха за миг. Момичето отлепи устни, но преди да каже нещо, групата се завъртя и музейният гид видя пред себе си протегнатата ръка на учителя.

- Разбира се! - каза той. - Ние пак ще дойдем!

После всички се изнизаха.

Когато гласовете им заглъхнаха, екскурзоводът усети, че стои пред пресата за шарлаган и в съзнанието му отекват откъслечни думи:

- Ние… - Кои вие? Пак… - Защо?… Ужас, грозно, гадно… Така е, така е, така е. Но има и друго. Има. Не може да няма.

- Къде си? - изрече той на глас. - Защо си отиде? Имало ли те е някога? Изобщо?

Сетне въздъхна, взе менчето и изсипа сусама от него под плочата. Хвана дългата греда и я завъртя около оста й. Остро скърцане прониза смълчаната зала. Екскурзоводът напъна с всички сили. Не помнеше колко време натиска. Когато усети, че всеки миг сърцето му може да се пръсне от усилие, пусна дървото и коленичи пред коритото.

От улея се отцеди една-единствена капка, откъсна се бавно, падна върху дъното и застина там като късче кехлибар. Мъжът наведе устни над камъка. Сигурен беше, че котката му няма да се върне.

И че никога вече няма да си вземе друга котка.

8.

- Боже! Загивам! - проплака Клара и сълзите й закапаха върху купчината листове пред нея. - В техническия чакат водещия материал, а няма нищо! Абсолютно нищо! Ето: информацийки за детския празник…

- Кореспондентските прегледа ли? - вдигна глава Бръчков. Само той беше останал в “краварника”.

- Нищо, нищо, нищо. Това е по-интересно: Гарга краде ключове на БМВ…

- Не, не става. В краен случай ще изведеш част от вътрешната статия на първа.

- Какво да изведа? За градския ваксаджия - че е останал без клиенти щото всички вече са тръгнали по джапанки?

- Тогава виж някоя значима новина от агенциите.

- Гледах. Няма. Коментар на Карбовски за доматите с вкус на стиропор…

- Това става. Опиши какво е положението на нашия пазар, съгласи се с него или го наругай.

- Нищихме я вече тая тема, и репортаж правихме по нея. Аз го правих… - Клара се разхълца отново и гримът започна да се стича по скулите й. - Винаги, когато съм водеща, става така. Всички хвърлят по една мърлява дописка и се омитат. Отмъщават ми, защото… защото… знаеш защо. После Дъч…

Бръчков дойде при нея.

- Успокой се. Успокой се. Имаш ли някакви фотоси в чекмеджето?

- Не. Почти не. Всичко е в компютъра. Ето - тя извади няколко черно-бели снимки.

Бръчков ги разбута, отдели една.

- Това какво е?

- Галерия някаква, изоставена. Виж отзад, там пише.

- Осма жила в Рудозем. Ще свърши работа. Занеси я да я сканират и почвай да набираш.

- Имаш нещо ли? Златен си!

- Там е работата, че нямам нищо. Пиши: Тунел води от Гемишанци до крепостта Перперикон. Подзаглавие: Бай Али от Долната махала го открива, докато търси изгубеното си теле.

- Но това е лъжа!

- Ти жена ли си?

- Жена съм.

- Не си още жена. Ще станеш, когато се научиш да лъжеш. Пиши сега, ако искаш да оцелееш: Вероятно се касае за таен проход, прокопан на голяма дълбочина през Средновековието. Не, не през Средновековието. Прокопан от траките по заповед на върховния жрец. Дължината му е близо десет километра. Може да е галерия, използвана за добив на злато. Едно разклонение от средата върви към Стремци - основния златодобивен район по онова време. Бай Али отбеляза, че и в миналото често са изчезвали добичета, без да бъдат намирани. Пиши, после ще редактираме. Входът е на труднодостъпно място, обрасло с тръни и буренак. Откривателят е навлязъл на петстотин метра и се е върнал, след като се е натъкнал на няколко скелета. Предполага се, че са на иманяри. Още пред никого не е споделил за откритието си, което вероятно ще предизвика огромен интерес сред археолозите.

- Господи! Ще ни осъдят!

- Написа ли?

- Написах. А когато Дъч попита откъде имам информацията?

- Бай Али е дошъл и на ухо ти е разказал всичко. Ето, аз съм бай Али, наоколо няма никого.

- А като каже да го издирим, да разширим новината…

- Бай Али тази вечер пътува за Измир.

- А кой е направил снимката?

- Внукът на бай Али, активен член на кръжока по фотография в селското училище.

- А ако се окаже, че в Гемишанци няма бай Али?

- Нататък няма село, в което да няма бай Али.

Клара въздъхна.

- Не знам какво ще стане, не знам…

- Аз пък знам - каза Бръчков.

9.

Тишината бе непоносима - като в средата на пита с кашкавал, както обичаше да се изразява шефът.

- Защо не виждам Клара? - запита Дъч с гробовен глас.

- В командировка е в някакво село.

- Хм. Е, телефоните прегряват от обаждания, всички питат за този тунел. От музея, от следствието, от нумизматическото дружество. Политици, бизнесмени, даже управители на ресторанти. Жълти, червени и сини. Стари и млади. Малки и големи. Предчувствам, че кореспондентите ще я препишат буква по буква и утре новината ще грейне във всички национални медии. Но какво: вие да не си помислите, че тя е станала вече голяма журналистка! Моят дядо още кога ми е разказвал за тоя тунел, още кога - когато всички вие сте ходили под масата, а Клара е била само  идея! Така че се успокойте! И спазвайте графика “Байкалов”!

10.

Екскурзоводът почти бе добил вид на мъченик - повече от половин час се опитваше да изпише с римски цифри някакво число на екрана на пожълтелия си компютър, когато вратата се отвори. На прага застана висок слаб мъж с гъста сивобяла брада.

- Защо ми се струва, че всичко това вече се е случвало? - помисли си музейният работник.

- Простете, че  прекъсвам заниманието ви, но имам основателен повод за това. Ефрейторов - мъжът протегна ръка.

- Да! Кажете - заекна екскурзоводът - с какво мога да ви бъда полезен?

- Вие ще решите. Намерих монета. Смятам, че нейното място е тук, при вас - той бръкна в джоба си и постави на масата бяло лъскаво кръгче.

Екскурзоводът трескаво го пое.

- Това са сто хиляди стари турски лири. Нямат никаква стойност. Не само за нас, но и изобщо. Почти никаква.

- А човекът отзад? Знае се, че всяка монета има две страни, и то неслучайно.

- Мисля, че е Ататюрк.

- Вие гледате Ататюрк и твърдите, че неговият образ няма стойност? Че не отприщва порой от мисли в главата ви?

- Да си призная…

- Личи си, че сте в лошо настроение. Но двама по-лесно от един могат да намерят решение на проблема. Индивидуалното неможене, казано е отдавна, най-добре се чувства в компания. Не искам да ви обидя, но Ататюрк е трайно и тясно свързан с България. Той е ценен за нас по всяко време - както и сега, дори само като повод да  поговорим за страната си. Нима и за нея нямаме какво да си кажем? Ще бъде грешка да не се възползваме от ситуацията. А нейната история е изпълнена с достатъчно грешки -  те най-добре се осъзнават, когато човек е седнал…

- Но - седнете! - посочи креслото до себе си екскурзоводът.

- Това е по принцип. Ето,  креслото ви е от изминал исторически период - може би неслучайно е направено толкова ниско. За да гледаш събеседника си в очите, трябва да вдигнеш лице нагоре и той да те вижда със сбърчено чело - по някое време те заболява вратът, започваш да въртиш глава насам и натам и тогава проникваш във всичката несъстоятелност наоколо - петна по стените, случайни заглавия, непотребни сувенирчета - всичко това насочва разговора  към себе си и за хиляден път той се измества от темата за истината около нас. Единственото оправдание си остава, че тя отдавна ни е омръзнала.

Ефрейторов придърпа проснатия на бюрото вестник, вгледа се.

-  “… В масовото съзнание интелигентният и честен човек започна да се отъждествява с глупака, а престижните, предизвикващи завист хора станаха крадците, мошениците, насилниците, тези, които във всяка демократична страна отдавна щяха да са в затвора.” Ето я  - посочи той - никому ненужната истина, защото всеки се е  уредил някак си да преживява без нея. Но това неминуемо се отразява на настроението на почтения човек, а той си мисли, че причина за душевния му махмурлук е преумората от заниманието му. Сега разбрахте ли причината за състоянието, в което се намирате?

- Да! - подскочи екскурзоводът - а аз си мислех… че разказът, който пиша…

-  … Ще ви спаси, ще ви покаже различен, силен, уверен. Единственото, от което може да ви спаси, е от вас самия, докато го пишете. За да се получи нещо наистина стойностно, трябва Господ да ви диктува или в малко по-лошия случай - някой, който често си говори с него. Но не от това кресло, разбира се… - мисълта тече най-добре на място, за което са нужни монети, различни от моята.

Екскурзоводът забърка в джоба си.

- Бих могъл да взема малко пари назаем.

- Този въпрос винаги се урежда по-лесно, отколкото изглежда на пръв поглед. Но с другия нещата невинаги стоят така.

- Какво имате предвид?

- Трябва ни гара.

- Гара? Защо точно гара?

- По-точно - трябва ни една част от гарата, не цялата гара. Тази част, която ще ни свърши работа. Не ви ли е минавало през ум, че гарата е точно копие на човешкия мозък? Помните ли как го беше казал татко Фройд: Аз, СвръхАз и То - наша милост, съвестта и нейният антипод - подсъзнателното. Кое е отредено за скромната ни същност в гарата? Чакалнята.  Там се реализира психологическият ни Аз - седи, зяпа разписанието и коленете на пътничките по пейките, докато ридае от липсата на вдъхновение. До нея е стаята на ръководителя на движението - съвестта на цялата гара - той бди да не направим крачка натам, накъдето не трябва. А къде е нашето спасение? В съседното помещение, в което началникът избягва да влиза, майките от чакалнята - също. Открай време в нашата страна то се обозначава с отдавна обезсмислилата се абревиатура РСВ. Така че…

- Ще взема повече пари… Но тук гарата е далече.

- На първо време можем да я заменим с обикновена кръчма. Но ако искате да сте писател, човек с мисия , трябва да посещавате гарите. Там Бог диктува по-често, отколкото другаде.

11.

Когато Клара слезе от автобуса, тя установи, че в Мирково дори и кръчма нямаше - ролята на такава изпълняваше  навес пред магазина.  С дървената оградка откъм улицата мястото приличаше на кошара. Няколко цикади стържеха в близкия двор и засилваха усещането за безлюдност в прашното и нагорещено от лятната жега село.

Разноцветните ленти, които се полюшваха пред вратата на магазина, показваха, че той е отворен. Клара мигновено се насочи натам - най-вече за да избяга от слънцето, но когато пристъпи оттатък дървените перила, видя, че в дъното на навеса, върху последната маса, пред празна кафена чашка е облакътен човек. Това беше слаб мъж с подрязана брада и карирана в червено и черно памучна риза.

Клара спря и го загледа. Измина половин минута. Изведнъж мъжът скочи, бутна стола и с бързи крачки се приближи.

- Извинете - каза той. - Чак сега успях да възстановя дишането си. Вие не сте мираж, нали?

- Не, не съм - каза Клара. - Журналистка съм. И съм тук… - тя се замисли - да науча нещо.

- Разбира се, че ще научите. Дори много повече от това, което ви е нужно. - Ефрейторов - представи се мъжът и я покани на същата маса, от която стана.

Продавачката разбута лентичките, за да се осведоми с кого разговаря единственият й клиент и така си остана - с вдигната ръка и отворена уста.

Клара още не беше седнала и сияеше в целия си ръст от 168 сантиметра. Беше в мокасини с връзки до под коленете, бяла, почти прозрачна поличка, изпод която тъмнееше безупречно триъгълниче -  то можеше да бъде възприето за бельо, а можеше и да не бъде. Под лилавата блузка гърдите й шаваха като зверчета с остри муцунки. Излишно е да се спираме на извитите тънки вежди, грима и червилото, тъй като това бяха нещата, за които Клара отделяше повече време, отколкото за писане и пушене, взети заедно. Косата й  - с цвят на презряла малина, бе пусната до раменете, а тънък кичур от нея  се люлееше пред очите. Клара непрекъснато го оправяше, естествено, не без умисъл. Но и никакви усилия да не полагаше, за да привлича вниманието на околните, тя притежаваше нещо, което би могло да накара и статуя да подскочи - усмивката си. Магията й бе в подреждането на светещите под сочните устни зъби. Безупречната  линия в единия край бе едва видимо нарушена от изкривено зъбче - точно толкова, колкото да накара човек да загуби ума и дума. Цялото това съчетание от влага, чувственост и блясък зовеше: Здравей! Къде се губиш?

Със сигурност може да се каже, че от Клара лъхаше  деветдесет процента невинност и десет процента поквара. Покварата бе с въпросителна - и точно усилието да се проумее има ли го или не този знак можеше да доведе всеки мъж до умопомрачение. А като се вземе предвид, че Клара непрекъснато се смееше за щяло и нещяло, ясно е какво впечатление оставяше по пътя си.

- Бих ви развличал цял живот - каза Ефрейторов. - Въпреки че вдъхновението ми в този миг е засенчено от омерзението, че похарчих последните си пари.

- Ето - Клара извади от  розовата си  чантичка цигари, запалка и банкнота от пет лева. - Бих изпила една студена бира, задължително в чаша, въпреки че знам, че тоалетна тук няма.

- Има тоалетна - успя най-сетне да продума продавачката - момиче на възрастта на Клара, след което се шмугна вътре.

- На вашите услуги  - стана Ефрейторов. - Докато създам поносими условия за нашето общуване, вие помислите за какво искате да ви информирам: за фаталната любов на последния хавайски принц, за пленената от маймуни принцеса, за професора, извършил три хиляди кражби или за петела, изправен на подсъдимата скамейка?

- Какъв сте? - попита  малко след това Клара, докато Ефрейторов й наливаше бира в пластмасова чашка. За себе си бе взел шишенце с ракия, а между двамата  постави чинийка с парче сирене в нея. - Защо не работите като всички останали?

- Защото уважавам себе си - отговори той. - Смятам, че в голямата жега човек трябва да стои на сянка. Да оставим това, че ако не бях верен на принципа си, нямаше да ви срещна.

- Но аз все пак трябва да свърша нещо.

- Нали вече се обрекох да бъда изпълнител на желанията ви.

- Интересува ме…  ето този човек. - Клара подаде листче, на което бе написала името.

- Аз живея отскоро тук - замисли се Ефрейторов - но и без да се хващам на бас, съм убеден, че такъв човек в това село няма.

- Може да не го познавате, щом сте отскоро.

Ефрейторов стана и влезе с листчето в магазина. Върна се с продавачката.

- Няма такъв човек - повтори тя. - Познавам всички. Преди това работех в кметството.

Клара се зае да прибира цигарите и запалката си.

- Закъде бързате? - реагира Ефрейторов. - Сигурен съм, че Господ, след като ви е пратил, е отредил поне няколко часа за изпълнението на мисията ви.

12.

Клара, стиснала здраво чаша с минерална вода в ръката си, разказваше на приятелката си:

- Очаквах да ми посегне, за да го цапардосам по ръката, а той само говореше, говореше… Не си спомням какво, но падах от смях. Направо се напикавах. Накрая му казах: пропуснахме времето за секса. “Може би правихме нещо по-стойностно от секс - отговори ми той. - Но за да не се чувствате ощетена, предлагам ви да хвърлите  монета. Ако се падне “ези”, аз ще нарека себе си глупак. Ако се падне “тура”, вие ще признаете, че сексът все още е нещо, твърде досадно за вас.” Представяш ли си? И познай какво се падна. Не си спомням дали му казах, че не искам да го виждам никога повече…

В този момент звънна телефонът на Клара. Тя трескаво го доближи до ухото си.

- Госпожице, простете за безпокойството, Ефрейторов е. Имам за вас добра и лоша новина. Забравили сте си тефтера, от него взех номера ви.

- Това е лошата новина, нали? - попита Клара. - Той е почти празен, можете да не ми го връщате.

- Не, госпожице, това е добрата новина. Лошата е, че там има едно име, което много прилича на онова на листчето, което ми дадохте, но не е същото.

- Моля? - Клара отметна кичура си и зяпна.

- Вие търсехте Николай Калдаръмов.

- Какво? И какво? - Клара продължи да движи ръката пред лицето си, въпреки че косата й бе оправена вече.

- На първа страница сте написали: Никола Каменаров.

- Господи! А има ли такъв човек?

- Да, госпожице, познавам го отскоро. Така че ако държите да научите нещо за него, ще трябва да се видим.

- Но аз… аз имам само един час до планьорката. А това е… това е… много важно. Вземете такси и елате, аз ще го платя.

- Винаги съм бил убеден, че красотата е сестра на великодушието. Кажете името на заведението, в което да ви намеря, и дано в него да предлагат освежаващи напитки.

- Ох… Къде… Освен да се мушнем в оная дупка, да не ни гледат - обърна се Клара към приятелката си. - Не знам докъде ще стигна с тия мъже - въздъхна тя.

- До първия си аборт. И то съвсем скоро - бе отговорът.

13.

- Повярвайте ми, очите ви говорят, че имате нужда от коктейл със син или зелен цвят и то не  само заради очарователния му вид. - започна Ефрейторов. - Не, те не говорят, а направо крещят. Бих ви го поръчал с удоволствие, ако вчера се бях потрудил на полето и сега надницата бе в джоба ми. Но знаете с какво се занимавахме. Затова си го поръчайте, ще се почувствате по-добре.

- Не бива да ходя все пияна - отговори Клара, но кимна на сервитьора. После се обърна към Ефрейторов: - Хайде, разказвай, времето тече.

- Историята се случва през трийсетте години на миналия век. Точно тогава войската е разпердушинила някаква чета в околностите на Мирково. Има убити. Оцелелите изчезват към границата. В селото се чува, че четниците са предадени от петнайсетгодишно пастирче, нямо, син на вдовица.

- Че как ще ги предаде, като е нямо? - запита Клара. Тя бе тикнала сламката между устните си и бързо възвръщаше обичайния си весел и напълно безотговорен вид.

- Истината е, че то не ги е предало. В тоя ден четниците са видени от много хора, на всичкото отгоре са уморени от жегата и дългото ходене и се просват да спят в гората, където ги сгащват войниците. Точно по това време телетата на това момче пощръкляват и хукват да бягат из нивите…

- Какво, какво правят тия телета?

- Влиза им муха под опашките, която хапе жестоко. - Ефрейторов също отпи от чашата си. Клара погледна часовника си.

- Още десет минути. Какво общо имат тия телета с Коритаров?

- Каменаров. Момчето отишло в селото да търси помощ, ръкомахало и сочело полето и по-сетне, когато става пукотевицата, някои хора си помислили, че то е показвало мястото, където лежали четниците. А тия четници имали доста ятаци в селото.

- Какво имали?

- Помагачи, хора, които ги снабдявали с храна, а срещу това получавали пари, и то немалко. Та един от тях…

- От кои?

Ефрейторов видя, че в чашата на Клара е останало само резенчето.

- Пак се напих - каза тя и започна да оправя кичура си. - А, мога да включа касетофона. Ако не съм го загубила някъде.

Събеседникът й изчака копчето да щракне.

- На другия ден един от тези ятаци тикнал в ръката на сина си зареден пищов и му казал: Иди го пречукай. Гръмни го в гърба, хвърли пищова в еди-кой си кладенец и си ела. В този ден майката на нямото момче, която имала някакво предчувствие, изпратила и по-малкия му брат с него.

- Скука! - установи Клара.

- Тъй или иначе, момчето на ятака намерило ония двамата. Изненадало се, че са двама, но било извадило вече пищова, връщане назад нямало. Насочило го срещу тях и ги повело към най-затънтените шубраци, с псувни и закани естествено.

- Екшън!

- И това се записва.

- Какво ти пука! -  лицето на Клара се озари от неотразимата й усмивка. - Да не мислиш, че Дъч ще ме похвали за добре свършената работа? Но така и така си започнал, давай.

- Оня им викнал да спрат до един овраг…

- Какво, какво? Извинявай, продължавай… - Клара се наведе и хвана Ефрейторов за рамото със смях. Сервитьорът, неподвижен като мумия, не откъсваше погледа си от нея.

- Накарал ги да спрат до дълбока яма. И чак тогава се сетил, че го пратили да убие един, а не двама. Докато се чудел, немият дръпнал пистолета от ръката му и ситуацията се сменила. Убий го, братко, убий го - развикал се по-малкият брат, аз ще разкажа как той искаше да ни пречука.

Клара затворила очи,  продължаваше да се усмихва.

- И немият повел мъчителя си. Брат му тръгнал с него, предвкусвайки отмъщението.

- Давай, давай.

- Вървели  много, стигнали близо до границата. Там немият насочил пистолета към двамата и им направил знак да се връщат заедно. А той продължил и влязъл в Гръцко. Там го хванали, обесили го с краката нагоре и го били, докато проговорил.

- Боже Господи! Дъч няма да повярва…

- По-сетне той се озовал в Англия, товарил бурета на някакво пристанище, плавал насам-натам и като събрал малко пари, се оженил за дъщерята на един фабрикант. Родил му се син, когото в селото нарекли Англичанина. Брат му се оженил за някакво момиче от съседното село, на него му се родили две деца, кръстили ги Стоян и Сребко. И момчето, което трябвало да убие, се оженило, имало син и дъщеря. Името на сина е Никола Каменаров.

- Хм… Напълни ми главата с глупости. А той богат ли е? - прекъсна го Клара.

- Изключително.

- Ето повод за още една сватба! - заля се в смях Клара. - С това трябваше да започнеш. За какво ми надрънка всичко останало?

- Защото той пожела, госпожице. Колкото до сватбата, въпросният човек е почти на моята възраст и има дъщеря на вашите години.

- Върхът!

- Право е казано, че никой не знае кога какво започва - поклати глава Ефрейторов - Но каквото и да е, заслужава си да се отпразнува, нали?

14.

- Какво е това?  - крещеше Дъч и с гласа си люлееше полилея. - Да ви кажа ли аз какво? Помия! Не, не помия - перверзия! “Тиган одимява апартамент”! Само кретен може да сложи такова водещо заглавие! Ще ви накарам да платите всичкия брак от този брой! Кой ще купи такъв вестник?  Кой?

В този момент влезе Клара - сияеща, с дъвка в устата. Затвори вратата и седна на дивана до Пиронков.

Нямаше нещо на този свят, което можеше да вбеси Дъч повече от доброто настроение на някого.

- Какво си мислите - продължаваше да се дере той - че ще ви оставя да правите каквото си искате ли? Ще ви изхвърля всички там, откъдето ви взех - на улицата! Ще взема случайни хора и те ще се справят по-добре от вас! Навели сте си главите! Хич и не ги вдигайте! На кого говоря аз, че вестникът трябва да бъде капан! Зъбите на тоя капан са заглавията! Информацията ви така и така е боза! Но от заглавието трябва да му пресъхне гърлото на читателя! Кретени такива!

Дъч спря, за да поеме дъх. Погледът му опря в сияещата Клара.

- Ти какво ми се хилиш? - ревна отново той. - Я кажи какви ги надроби в тия два дена, докато те нямаше!

- Само един ден ме нямаше, шефе - Клара направи балонче. Всички скритом я загледаха.

- Един ден и другия до половината! И да не мислиш, че ще получиш заплата за това време?

- Чакай, шефе - какво става тука? Тя не си е отворила устата още и ти я почваш!… - обади се Бръчков.

- Я да млъкваш, че да не почна и тебе! Ти адвокат ли си й? Какво да я питам, като я знам аз нея…

- Е, не бива така. Кажи по-добре какво заглавие би сложил ти? - запита изведнъж Бръчков и всички му благодариха мълчешком.

Дъч, все така намусен, седна и притегли вестника към себе си.

- “Пожар изпепели апартамент”, ето това щях да сложа - кресна той.

- Нямаше да отговаря на истината.

- На кого му пука? Но щеше да продаде вестника, нали? А вие? Хайде да не казвам какво си мисля!

Той мълча дълго, погледът му шареше по страниците на вестника. После вдигна глава.

- Хайде, давайте днешната информация. Икономистите?

- Доларът подскочи леко. Минахме през валутните бюра, видяхме как е…

- Е, и как е?

- Няма голямо търсене.

- И това новина ли е? Усещам, че ще осерете и този брой. Ето ви заглавието: “Небивало търсене на щатска валута”. Повтаряте това и в първото изречение, после си пишете каквото си знаете. Дилърите отричат засега и така нататък. Пиронков, да те чуя и тебе.

- Един коментар и един анализ. Доларът се вдига, цените се вдигат, доларът пада, цените остават същите. Може да се вземе мнението на няколко продавачки и клиенти и с две-три снимки ще напълни цяла страница.

- Може да се вземе… Защо ми го казваш на мене? Досега трябваше да си го направил. Но не разбрах с какво точно искаш да стреснеш бай Пешо? С цените? Той си ги знае. Измисли някакво презапасяване и започни с това, сложи го като заглавие. Народът изкупи брашното или нещо такова.

- Ще създадем суматоха.

- Да създадем, как иначе ще разберат, че ни има. Бръчков?

- Взех интервю от агронома Ганчовски.

- Е, и какво - палми на луната ли смята да сее той?

- Не. Култивирал е орехи - лилипути.

- Че те са измислени вече тия орехи - още баба ми ги събираше на тараш от лозята - колкото джанки.

- На тези плодовете са големи, короните - ниски. За да ги береш, не е необходимо да ги замерваш с камъни.

Дъч замълча.

- Е, и? Тази тема се изчерпва с пет реда. После?

- Той е на “ти” с доста интересни хора, споделя мисли за тях.

- Интересни? Президенти, императори? Кажи поне един.

- Например депутата Развигоров, той беше министър, и то скандален. Доколкото знам, сте приятели с него. Въпреки че ти демонстрираш други политически убеждения.

- Откъде-накъде ги дрънкаш тия глупости? Ти чуваш ли се?

- Да. Той често те търси на редакционния телефон.

- Мен? На телефона?

- Да.

- Че защо ще ме търси на вашия телефон?

- Знам ли? - учуди се искрено Бръчков. - Може би иска да му отговори някой друг, нали телефонът е общ.

В този миг Клара спука поредното балонче. Звукът отекна като изстрел в смълчаната стая. После всички видяха, че пръстите на Дъч затрепераха - за пръв път в живота му. Той свали очилата си, запали цигара, дръпна няколко пъти.

- Тебе чакам да чуя! - ревна изведнъж Дъч към Клара. - Въпрос ти зададох, ако не си забравила!

- Шефе, мислех, че разговорът ще бъде насаме - изтърси тя.

- Насаме, с тебе? Ти за каква се имаш?

- Ставаше дума за онзи човек.

Дъч задърпа от цигарата, този път устните му трепереха.

- Напиши всичко по темата и ми го прати в компютъра - каза той с променен глас. - Да остане водещият с макета, другите се хващайте за работа. И да не забравите да поздравите Байкалов.

В коридора Пиронков се приближи до Бръчков:

- Не ти ли се струва, че шефът се държи странно?

- Искаш да кажеш - като влюбен?

Пиронков му благодари за казаното с широка самодоволна усмивка.

15.

- В началото на миналия век - говореше Дъч - някакъв човек си купил фермичка в  градче в Щатите. Малко след това поканил на вечеря местния шериф, шефовете на пожарната, на училищното и църковното настоятелство, газетарина, бакалина, банкера и така нататък. Рекъл им: За да ни съпътства успехът вовеки веков, всеки трябва да защитава интересите на другия. Казано иначе: един за всички, всички за един. Така възникнало  движение, чиито членове и днес преуспяват. Някои от вас вече се питат защо ви разказвам всичко това. Защото в продължение на много години аз се опитвам да ви убедя, че трябва и да давате, за да получавате. Едното без другото е немислимо.  Но повечето от вас поставят и без това изтънелите ми нерви на честен частник на изпитание - часове наред не оставят чашата с кафе или телефонната слушалка. Има и такива, които подминават кафето и от сутринта я карат на джин. А в края на месеца реват, че заплатите им са по-ниски от тези на колегите им в останалите медии. Вместо да ми благодарят, че изобщо получават заплати. Че все още ги търпя.Че съм им осигурил всичко, за да се чувстват комфортно на работните си места - включително климатици и хладилник. А какво получавам насреща?

Дъч изчака аудиторията  да осмисли въпроса и продължи:

- Преди две години компютърните гении на редакцията ревяха, че нямали техника, за да направят сносна графиката. И поискаха нови пентиуми с не знам каква си памет, флопита, видеокарти и прочее екстри, най-добрите  монитори, мишки, модеми, принтери, скенери - тук Дъч си пое дъх - програми, кирилизатори, хайфинатори - да изброявам ли още? Фотографите ревнаха за цифрови фотоапарати. Всеки получи каквото му се щеше. А какво донесе на вестника това? Нищо. Да седна на циклостил да го правя, по-въздействащ ще е от тая мекица, която поднасяте на бай Пешо. И това го вършите без свян, без срам, с високо вдигнати чела дори. Но не се притеснявайте, вие нямате вина. Аз дълго мислих по въпроса. И установих, че вината си е моя. Сто процента. Затова, че ви оставям да си играете игрички на компютрите, а после да претупате броя. Че се правя, че не забелязвам как по цял ден репортерите си разказват вицове за курви, а като ме видят, започват да отварят и да затварят чекмеджета и се хващат за клавиатурите, без да разбират, че на лицата им е изписано закъде са се държали преди това. Резултатът от всичко е, че тиражът пада и никой не дава пет пари за него. Спокойно - не сте вие тия, които ще позволя да потопят вестника. Ако щете - карайте я така, както сте я карали досега. Но от днес всеки ще получава конкретна задача - и ако не я изпълни, повтарям - ако не се отнесе сериозно към нея, просто си заминава. А на негово място ще дойде друг, който ще го замести достойно. Който може да е от улицата, но ще запомни от първия път, когато му ги кажа, въпросите - светая светих в журналистиката: какво, кой, кога, къде, защо и как. Плюс източника на информация. Пример: Вчера Клара е опустошила всички бири от фризера в кръчмата “Под лозата”, научи репортер от собственика на заведението.

Дъч млъкна, за да види ефекта от остроумието си.

- И защо точно Клара? - запита Бръчков. - Тук сме - един, двама, трима, пет, десет - двайсет и един.

- Спокойно, след малко ще стигна и до тебе. Сега искам да чуя нея.

- Аз пия само наливно, шефе - каза Клара.

- Така ли? Аз пък си мислех, че нищо от това, което ти се предложи, не отказваш. И изобщо ти отказала ли си досега на някого?

Бръчков завъртя глава.

- Виждам, че нямаш търпение да чуеш заданието си - насочи поглед към него Дъч. - Клара си знае нейното и утре ще изпълни първата му част. На теб ти давам три дни. Тема: новият Закон за здравето. Той забранява всякакви алтернативни методи на лечение - билки, биоенергии и прочее. Но въпреки това маса хора продължават да разчитат на народната медицина и повечето заплащат със здравето си това упорство.

- Много се излекуват точно по този начин.

- Ти ще напишеш за тези, които умират. Мисля, че се изразявам точно: ще издириш и виновниците за това - с точните им имена. Подарявам ти заглавието: Ненаказан убиец броди между нас, жертвите са десетки.

- Искаш да кажеш, че…

- Искам да кажа, че трябва да докажеш всяка дума от заглавието. Ако след три дни  нямам материала пред мен разпечатан, аз лично ще те изпратя до вратата заедно с шапката ти.

- А аз какво да напиша? - запита Пиронков с усмивка, демонстрираща можене.

- Ти? Смятам, че поредица от коментари с главно визирано в тях лице Белчинков  е нещо, достойно за перото ти. И за да не си мислите, че съм тенденциозен, ще задам и на себе си тема. Вие ще ми помогнете в избора й.

- Есе за любовта  -  отговори Бръчков. И добави: - Към ближния.

16.

Бръчков реши да заседне в първата кръчма с надеждата, че ще попадне на хора, които са наясно къде може веднага да почне работа, колкото и  мръсна да е тя. Но в опушената зала, в която се пъхна, нямаше нито един посетител. Две дебели жени с мръсни престилки и сервитьорката седяха на маса, откъм която се носеше силна миризма на оцет. Над главите им бе закована черна дъска  с изписано на нея: “Сирене на тюр”, “Барбекю на скара”.

Не му се обикаляше повече, затова той се отпусна на един стол в ъгъла до прозореца и си поръча гроздова и сирене с много лук върху него. След това звънна на Клара и я помоли да му прави компания само за първата ракия, без да се надява, че това може да се случи.

Но Клара взе, че дойде. Той й подаде пожълтелия картон с надраскани върху него имена на различни напитки и ястия.

- Не, нищо не искам - каза Клара. - Ще стоя, докато си изпиеш ракията и изчезвам.

- На това му се вика безотговорност към съдбата на колегата.

- Не, не. Не понасям такива места. Освен това тук вони ужасно.

- Добре, добре. Само едно ще те питам: ти разбираш ли какво става в редакцията?

Клара вдигна рамене.

- Той ще се отърве от всеки, който е наясно с неговата духовна импотентност.

- Май само ти си наясно.

- Хм… Само аз. Всички са наясно. Но си мълчат, оставят го да се гаври с тях, хилят му се. Това живот ли е?

- Всеки живее, както му харесва. Всеки сам си отговаря.

Бръчков въздъхна.

- Може и да си права. Може аз да виждам нещата по друг начин.

- Просто приеми всичко като игра и се забавлявай.

- Като игра? Ти така ли правиш? Забавляваш ли се, докато те чука?

Клара извади нервно цигарите от чантата си и започна да ги разпечатва.

- Май ще си тръгна, преди  да си опитал ракията. Защо всички изпростявате, когато някой прави това, което си иска? - запита тя.

- Приемам да съм простак. Но не мога да си отговоря защо точно с него го правиш?

- Ако го правех с теб, пак ли щеше да се питаш?

- Сигурно.

- А искаш ли да ти кажа защо не го правя с теб?

- Безкрайно съм любопитен.

- Защото не си гаден. Много си добричък.

- Да. Бях забравил, че жените харесват ония, които ги бият с камшици.

Той щракна със запалката, тя дръпна силно, издуха дима, пак дръпна.

- Той не е духовно импотентен, ти много добре знаеш. Само се прави на такъв.

- Искаш да кажеш, че в леглото е нежен и любвеобилен?

Клара взе чашата му и я изпи до половината.

- Така ще си тръгна, без да нарушавам обещанието си. Ако продължаваш, след малко ще допия и останалото. Казах ти, тоя разговор не ми е приятен. Моя работа си е да избирам леглата, в които искам да спя.

Очите й се изпълниха с влага. Тя подпря главата си с ръка.

- Това питие е самата отврат. Вдигнах температура от него. Сам си виновен, че трябва да те оставя. Но преди това ще ти кажа, че между теб и Дъч няма никаква разлика. И двамата искате да сте велики. От сутрин до вечер, даже и насън. И ти като него ме имаш за нимфоманка и те боли защо само на теб не съм позволила да ме тръшнеш на леглото. Вярно е, че доскоро пиех по пет водки и не се напивах. Осъмвах по баровете и не отказвах танц. Но за половин година работа в редакцията и до днес никой не ме е попитал какво ме промени. Нито как живея, куче ли имам или папагал, за какво си мечтая…

- И за какво си мечтаеш?

- Аз ли? О, за нищо особено. Много исках да направя интервю с някой интересен човек. Бързо, динамично интервю. Въпрос-отговор, въпрос-отговор, да хвана някакъв ритъм… - Клара се замисли. - Но вече ми е все едно. Така че вместо да се косиш за мен, седни и си напиши материала.

- За убиеца, който броди ненаказан между нас? Да го намеря и да изнеса името му в челото на вестника? Благодаря за съвета. Той много добре знае, че няма да напиша и ред. Всъщност може да се каже, че вече съм напуснал. Нямам намерение повече да се връщам там. Можеш да му го кажеш, като го видиш днес.

- Няма да го видя. Имам среща с оня човек, Каменаров, и трябва да се подготвя за нея.

- Искаш да кажеш, че имаш нужда от две малки в центъра, в компанията на колеги-ухажори?

- Не ти отива да си гадничък. - Клара прибра цигарите и запалката си. - Желая ти приятно напиване.

- Нищо добро не чакай от човек, който не знае как да изрази себе си - викна след нея Бръчков, загледан в червената й коса като в спасителен пояс, който се отдалечава от него.

- Мамка му! - изруга той, допи чашата си и я трясна върху масата. Сетне огледа празното заведение. - Сто пъти мамка му! Няма даже на кого да кажеш наздраве!

- Виждам, че сте се доверили на класическото каруцарско мезе - каза в този миг човекът, който застана до него. - Това говори за благороден характер, поставен на изпитание.

- Вие пък кой сте?

- Ефрейторов - непознатият подаде ръка. - Ако не възразявате, само срещу  цигара мога да ви правя компания, докато размишлявате.

Бръчков му подаде кутията и махна към сервитьорката.

- Имах удивлението да срещна дамата, виновна за сегашното ви състояние. Презрението към моята особа в нейния поглед ми подсказа, че тя е не по-малко разстроена от вас.

На масата се появиха две ракии. Ефрейторов помоли и за чаша вода.

- Нейният мозък е пуснат в отпуска - каза Бръчков. -  От доста време.

- Вярно е, че жените почти не използват разума си - погали чашата си Ефрейторов. - Но, ръководени от безпогрешната си интуиция, винаги се свързват с мъже, които имат същите слабости на характера. Всяка жена вади на показ своята независимост на волята и котешка непокорност, но дали с нея не прикрива извечното си състояние на пате в кълчища? Защото те непрекъснато са в него и наистина е чудно, че не допускат грешки в ориентацията си към мъжете. Всички се питаме защо красиво и уж самонадеяно момиче предпочита да се свърже с някой, който не може гащите си да вдигне сам, без да подозираме, че и момичето е също толкова безпомощно да се справя с живота.

- Теорията ми е ясна -  каза Бръчков. - Но тази не се вписва в нея. Тя е микс… от смях, сълзи и цигарен дим. И се възхищава на всички простотии на оня кретен. Не мога да разбера какво я тегли към него…

- Сигурно каквото събира и нас - безпокойството от нещо.

- Клара и безпокойство? При нея е: тате носи, мама меси. Журналистиката й е само  перука за пред приятелките. А Дъч - с тлъстата си банкова сметка…

- Той наистина има добри пари. Попадна ми негова драсканица по средата на представителен тефтер, правена самодоволно, за развлечение. Което ще рече, че може да се вярва на тези цифри. Но това не значи, че няма нещо, което да не го притеснява. Казано е: парите и много да са, не са всичко. Можеш са си купиш къща, но не и огнище.  Часовник, но не и време. Можеш да си купиш и секс, но не и любов. Мога да продължа размишленията по темата, ако вдъхновението ми е на сегашната си висота. - Ефрейторов погледна към чашата си.

- Достоен маниер на поведение. Интересно, къде сте го усвоили?

- В едно планинско селце. Там започнах като учител преди много, много години. Името му е Аврен.

17.

- Избрах заведение в битов стил, ето - посочи Клара - връзки с лук, тикви, народни инструменти - искам да се чувствате добре, докато разказвате.

- Това не са тикви, а кратуни - уточни Каменаров, едва забележимо усмихнат.

Клара въздъхна и издърпа със замах ципа на чантата си. Малко след това подреди на масата касетофонче, цигари, телефон, тефтер и запалка.

- Сложила съм нови батерии - каза тя и подаде листа с менюто на събеседника си. Сервитьорът застана чинно до тях.

- За мен - бира - каза Клара.

Той кимна.

Каменаров поръча каничка червено вино.

- Не е ли горещо за вино? - запита Клара.

- Тялото на човек може да е в лятото, душата - в зимата. Или обратното.

- Да не се увличате по будизма? - в ръката на Клара се появи цигара.

- Не. Имам един рафт - приказки, съвети за градината, малко история и география - към трийсетина книги.

- И коя от тях препрочитате най-често? - Клара се удиви от бързината, с която се сети за въпроса.

- Препрочитам писмата на дъщеря си. Тя е в Германия от няколко години, учи там. Майка й замина наскоро при нея.

- Извинявайте - каза Клара. - Кажете ми кога да включа касетофона.

- Мислех, че е включен.

- Не, не е. Ето сега - тя щракна копчето и го побутна.

Каменаров вдигна сините си очи към нейните.

- Този разговор съм го провеждал много пъти със себе си. Но вие дайте знак, когато ви омръзне да слушате - заговори бавно той.  - Това, което ще кажа, се отнася за село Мирково. Винаги ми се е струвало, че там е коренът на психологията на цялата ни държава. Тъй или не, най-новата история на Мирково, да я вземем от 44-та година насам, в самото си начало още е предопределена от човек на име Стоян.  Стоян Герчев, по-големият брат на Сребко. През месец април в онази година той е деветнайсет-двайсетгодишен, аргатин в тухларната.

- Какъв, какъв? - намеси се Клара.

- Аргатин, помагач. Момче за всичко. Разкарва тухли с волска кола по селата, по курс на ден. Една сутрин, малко преди да стигне тухларната, вижда насред пътя манерка -  метална, обшита с вълнен плат, пълна със студена вода. В ония години това  е голям  късмет.

- Джакпот.

Каменаров помълча.

- Взема манерката, прибира я в колата. Няколко минути след това рота войници го настигат. И подминават. Някой е съобщил, че е видял по тъмно трима въоръжени непознати да напускат селото. Единият от тях пет месеца по-късно ще заеме голям пост в новото правителство. Загоров. Той е изпуснал манерката, която променя живота на  Стоян.

- Че как? - Клара отпи от бирата и се зае да изучава лицето на събеседника си.

- Под калъфчето й са надраскани инициалите на човека, който през нощта е прислонил тези хора. Ако беше попаднала у военните, щеше да ги отведе право у него. След смяната на властта този човек е назначен от Загоров за кмет. Двамата се заемат да нищят случая с манерката и лесно стигат до Стоян, който си признава всичко. Загоров го обявява за свой спасител. За идеал - млад, честен, проверен. И както Елисей е взет от плуга за пророк, така и Стоян от тухларната заминава в Околийската школа за пропагандисти. И после остава в града на разположение на Загоров.

- На това му се вика кариера!

- Може да се каже. Друг е въпросът, че никой не го е питал какво му се ще. Как иска да мине животът му. Какъв иска да стане. Можел е да поиска да бъде художник.

- Или барман.

- Тогава нямаше барове, имаше пивници - усмихна се Каменаров. - Той обаче не става нито едното, нито другото. Вместо това съпровожда в най-големите снегове областните оратори по селата. Охранява митинги. Разпределя отпуснатите за празниците ламбени шишета. Организира събирането на дрехи и обувки за сирачетата. Все повече свиква с пищова под рубашката. И постепенно от коте се превръща във вълче. По-нататък - и във вълк. И точно тогава - след шест години по пътищата, го изпращат да прави кооператив в родното си село.

- И?

- Събира всички деца на селото - от най-малките до най-големите и им дава роли в  пиеса. Репетират под негово ръководство месеци наред. Децата са в еуфория. Без той да ги разпитва, споделят с него всичко - какво се говори в семействата им, къде има скрити мас, яйца, жито и разни други неща. Той запрята ръкави и след три месеца кооперативът е готов. Влизат всички с изключение на един, който казва: кожата ми да одереш и на кука да я окачиш, няма да си дам добитъка, каруцата, колата и нивите некадърници да им видят сметката. Лош пример. Пристигат от града хората на Загоров и питат Стоян: да му смесим ли кръвта с мастилото, с което трябва да подпише? В никакъв случай, отговаря той, изчаквам всички да разберат, че този човек ни се гъне, ни се чупи, че наистина е голям инат. Той е най-лесният и ще подпише, без косъм да падне от главата му в деня, в който аз реша. Никой не вярва в това.

- И какво става?

- Става така, както казва Стоян Герчев. Извиква онзи човек, говорят колкото говорят, и той подписва декларацията за влизане доброволно. Е, поразплаква се малко на излизане, но толкова.

- Какво му е казал?

- Не знам. Разговорът е бил насаме. Мога само да предполагам. Нещо такова: ако си прежалил себе си, помисли за децата си. Те заслужават да учат и да участват в строителството на новия живот, т. е. в управлението на държавата.  Както и става по-късно.

- Е, добре, но дотук няма нищо интересно. По един или по друг начин всички хора в страната влязоха в тези кооперативи. Някои по-рано, други - по-късно. Някои доброволно, други - не.

- Различното е, че той постига целите си в това объркано време без да повиши тон. И най-озлобените го приемат като месия. Вместо да сипе закани по тях с пяна на уста, той със снишен глас ги съветва  да разградят частните си обори заради децата си. Вместо да слагат жегли в снопите и да трошат вършачките…

- Какво да слагат?

- Железни пръти в сламата. Убеждава ги, че е безполезно да се съпротивляват - не срещу Стоян Герчев, не срещу Загоров, а срещу великите сили, които са отредили такава съдба на България. Дава им да разберат, че нямат друг избор, освен да запретнат ръкави и ако ще, хляб от пепел да ядат, но да работят по двайсет часа на ден в името на децата си. Половин година след това неговата идея е обсебила цялата страна и не я напуска цели четирийсет години - до новата смяна на властта. Думите “Вие живяхте в ниски къщи, спечелете им за апартаменти”, “Вие бяхте ратаи, нека те бъдат началници” излизат най-напред от устата на Стоян Герчев. Ние нямахме, нека имат те, говорят всички помежду си. А на децата си казват: “Учете, за да не работите”. Някои учат, други - не толкова. Но много хора усещат, че със заявлението “готов съм да скрия всяка манерка, видяна на пътя” могат да постигнат повече, отколкото по всякакъв друг начин. И го правят. Възходът на младия Стоян Герчев, осигурен му от неговия  покровител, дава тезата за живот  на тези, които трябва да осигурят бъдещето на България. И затова, когато следващата революция - през осемдесет и девета, им беше поднесена на тепсия, вместо да заработят, те веднага пожелаха отново да заявят отношението си към манерката, за да получат полагаемото им се срещу това. Омерзените се разбягаха в чужбина.

- А какво стана с този… Герчев?

- След като прави кооператива, получава задача да ликвидира нелегалните канали за извеждане на хора през границата. Предлагат му помощник, но той си избира Кандьо - разсилния. Двуметров неграмотен човек с ръце - лопати, послушен като куче. Казва всичко, текнало в главата му, не крие мислите си. От него Герчев чува най-напред за хубавата Елена. Не Елена на Парис, а тази от къщурата в края на селото, върнала се скоро от града. Няколко години преди това застрелват баща й по погрешка, майка й умира от мъка по него. А Елена, двайсет и две-три годишно момиче, тичала заедно със Стоян в двора на селското училище, живее самичка досами гробището. Като преди това няколко години е танцувала на градски вечеринки с офицери и всякаква измет според Герчев. За него тя е класически агент, а къщата й - опорна точка на каналджиите. Той праща няколко нощи Кандьо да слухти  и научава, че там свири грамофон. Всяка песен според Герчев е сигнал. Една нощ той нахлува при Елена с пистолет в ръка. Но вместо него тя започва да му задава въпроси. Защо караш хората да газят кал до кръста и да сеят жито? - пита го. - Кой те е учил, че през февруари се сее слънчоглед и то на ямки?

- На какво?

- На купчинки, в дупки. Защо се опитваш наведнъж да постигнеш всичко, като оставяш на хората само по три часа сън на нощ? Ще дойде време, когато те ще си вземат това, което си им отнел. Дюлите не узряват през юли, ако ще земята да се разпука от жега - казва му тя и му посочва снимката на Сталин: Той не може да те види, проклет да си, ако не останеш.

- И?

- Остава. Какво преживява, само той знае. Когато излиза от къщата, не се връща в селото, а отива на гробището и осъмва там. Половината му душа е мед, другата - катран. Не може да ги помири и вече не е на себе си от това. Усеща невъзможността на тази любов, която го изгаря.

Каменаров изчака Клара да отпие.

- И започва да си го изкарва на хората. За дребни прегрешения сваля колана си и ги бие като кучета, пред всички, на хармана. Дебне ги нощем из нивите, по пътищата, като див звяр изскача насреща им, почти не спи.

Клара въздъхна и запали цигара.

- Кандьо му казва какво говорят хората за него и това го кара да освирепее докрай. Качва се високо в планината и не слиза със седмици, дебне от засада  по пътеките. Лежат с Кандьо по цяла нощ, без да си продумат. Какво  става в главата му, никой не знае. Но  съм сигурен, че е проклинал мига, в който е видял манерката. Въпреки че формулата за успеха вече е обсебила цялата държава. Сигурен съм, че когато е лежал там, под звездите, в росата, е мислил за Елена, усещал е миризмата на някоя гозба, приготвена от ръцете й само за него, питал се е защо неговите хора са изселвали посред нощ цели семейства по дребни доноси в другия край на страната, защо той не може да влезе посред бял ден при  жената, която харесва и да я стисне в прегръдките си без памет за нищо друго.

- Поезия! - не издържа Клара.

- Една вечер - продължи Каменаров - по време на поредното дебнене, точно срещу Великден, те чуват, че някой идва по пътеката. Виждат и черна фигура, мрачна и странна, която за малко да ги отмине, ако Стоян не скача и не забучва пистолета си в ребрата на този човек.

- Екшън!

- Оказва се, че това е поп, стар, с дълга брада - като призрак.

- Поп?

- Да, божи служител. Тръгнал е за някакво село, където се поминал тамошният свещеник. Осветяват го с фенера, пребъркват чантата му, усещат, че казва истината. Не остава друго, освен да го пуснат. И тогава, най-неочаквано, Стоян го пита: Попе, кажи ми в какво вярваш ти? Без да ме лъжеш! И попът отговаря: В онова време,  което ще бъде, синко! В него е моята вяра!

- Е, нищо лошо.

- Това за Стоян е шок. Тези думи са му повтаряни хиляди пъти в школата, тях повтаря непрекъснато Загоров и всички, които ръководят в този момент държавата и ще я ръководят още дълго. - А какво според теб е вяра? - продължава да пита Герчев. И попът му отговаря: Вярата е увереност в невидимото като във видимо, в очакваното като в настояще. Трудно се живее без нея.

- Нищо скандално.

- Отново думи на инструкторите. Но попът добавя: Тя и любовта са животът на сърцето. И това довършва Стоян. - За каква любов ми говориш - към бога ли? - пита той. - Човек се ражда от любов - казва попът - и за любов. И към Бога, и изобщо.

- Убиват ли го?

- Пускат го да върви, той потъва в тъмното. Тогава Стоян казва на Кандьо, сигурен, че той и една дума няма да запомни: “Чуй - всеки, който ти отнема настоящето, каквото и да е то, срещу обещание за  бъдеще - бил той свещеник, учител, политик или какъвто и да е, е безподобен лъжец!” Но Кандьо го запомня. Стоян го оставя там да пази и се спуска по разкаляната пътека, изумен от прозрението си и решен до го сподели с Елена точно в тази нощ - нощта на Възкресението.

- Знаеш ли, ти говориш като поет… - установи Клара.

- Селянинът гледа и помни, гражданинът мисли. Ето, представи си го - той върви: мокър, потен, изпълнен с предчувствия - дали тя ще е там, дали ще е сама и прочее, и прочее!

- Всеки не може да го каже така. И какво става - намира ли я?

- Намира я. Почуква, отваря вратата. И какво вижда?

- Знам ли? На Великден… сигурно яйца, свещи…

- Ето, не е трудно. Какво се готви да каже?

- Трябва да каже “Христос возкресе”, но нали  е подкован идейно… или как беше там…

- Той е решил в тази нощ да забрави всичко, освен онова, което е в сърцето му.

- Казва ли го?

- Не го казва. Въпреки че е почти просветлен…

- Защо почти?

- Защото човек не може да промени себе си изцяло за няколко часа, борбата в душата е дълга и страшна. Той усеща това, знае, че само тя може да му помогне да дойде на себе си. И тя го знае. Сигурно.

- И какво става?

- В тази тишина, преди той да направи последната крачка, в мига, в който е поел въздух… навън съседските кучета се разлайват бясно. Той се хваща за пистолета инстинктивно. Ин-стинк-тив-но. - повтори бавно Каменаров. - Тя разбира, че всичко свършва, че всичко се изплъзва. И му изкрещява: Не, Стояне, не! Не отивай, не отивай никъде, не излизай оттук! Но той чува и другия глас: Каналът! Някой се измъква от селото! После се сеща, че Кандьо ще го пресрещне. После - че Кандьо може да е заспал. После си казва: да става каквото ще. После: На теб гласувах доверие, ти си най-добрият. И: Не съм го искал това доверие! - Защо не ми каза тогава? - Защото … защото… - Стояне, ти и сега си дете! - иска да го прегърне тя, но той излиза, шмугва се в тъмното, прескача плета и тогава някакъв човек, непознат, се сблъсква с него. Пистолетът изгърмява и човекът се скупчва в краката на Стоян. В джоба му той намира тефтер с имена и тази находка пробужда онази му същност, която се опитва да забрави. Докато се разбере, че е наистина заблуден и объркал пътя човек, учител от съседно село и имената в тефтера му са до едно на неговите ученици! Но това става на другия ден, Елена вече я е няма и той никога повече няма да я види, а малко след това ще изчезне и самият Стоян. Едни ще казват, че е напуснал страната през границата по добре познатите му пътеки, други - че Загоров го е изтеглил в София, трети - че е изпратен с някаква мисия в чужбина. Но никой и досега не знае дали е дало плод тяхното първо и останало единствено сливане.

Каменаров спря да говори и много бавно отпи от чашата си. Клара мълчеше.

- Би било чудесно Елена да е родила дете от тази връзка - продължи след малко той. - Това ще е е единственото дете, заченато с любов в селото. А защо не и в държавата.

- Как така?

- В онези години, а и не само в тях, съвсем доскоро - родителите решаваха с кого да се свържат децата си. Събираха  нива с нива, имот с имот, служба със служба. И така за половин век се родиха стотици хиляди деца, заченати без любов, дори с ненавист. Тези деца сега са генният потенциал на нацията.

Касетофонът щракна.

- Трябва да обърна касетата - каза Клара.

- Предлагам да спрем дотук.

- Както кажете. Но… - Клара се замисли. - Чудя се защо искате да публикувате всичко това във вестник. Вестникът се хвърля веднага, той е лист хартия, която пожълтява още на следващия ден, разпада се. И ще платите толкова много. Аз мисля, че Дъч трябва да ви плати хонорар, а не вие на него да давате пари.

- Парите са, за да служат на човека. А вас какво ви кара да работите против интересите на работодателя си?

Клара нервно се засмя.

- Надявам се, че няма да научи, нали… Веднъж реших да кажа каквото мисля и…

- Какво ви пречи да го правите винаги?

- Не знам. - Клара прекара език по устните си - Сигурно и аз съм зачената без любов. И затова не ми върви в нищо.

17.

- Я! - искрената изненада на Дъч учуди всички. - Да вярвам ли на очите си, че виждам колегата Бръчков сред нас? Душата ми не знае да плаче ли или да пее ода на радостта? Губя цели десет баса!

- Ако бяхме се договорили, можеше да спечелиш двайсет, вместо да изгубиш десет - каза Бръчков.

- Още с първото отваряне на устата си ми предлагаш да участвам в черно тото. Дано само не си дошъл, за да ми доставиш удоволствието лично да ти връча заповедта за прекратяване на трудовия ти договор.

- То пък един договор…

- Имаш късмет, че съм в добро настроение въпреки загубените басове. Но за да изясним позициите си, нека уточним: ти трябваше да представиш нещо. Твоята задача, доколкото си спомням, беше най-лесната и приятната.

- Интересен критерий.

- Но точен. Ако смяташ, че си успял в начинанието, аз се ангажирам да прочета пред всички сътвореното от теб. Ако ли не…

Бръчков стана и постави на бюрото пред Дъч няколко листа. Той ги придърпа.

- Не държа да си изпълняваш обещанието - каза Бръчков.

- А, защо не - отговори Дъч привидно спокоен, но всички усетиха напрежението в гласа му. -”Ненаказан убиец броди на свобода, жертвите десетки.” Ако си изсмукал от пръстите си някоя фантастична история, бъди сигурен, че номерът ти няма да мине.

Той загледа написаното, сетне зачете:

- “Село Аврен се намира в Югоизточните Родопи, на двайсетина километра от общинския център Крумовград и е на една ръка разстояние от българо-гръцката граница. В последните години то доста се поопразни от хора - жителите му, подгонени от недоимъка, увеличиха броя на населението в  близки и далечни градове.” Началото не би вдъхновило и малоумен - изрече Дъч.

Всички мълчаха.

“За историята на това селище и особено за трагичните събития около него през 1913 г може да се говори много.” - продължи Дъч -”Но това е тема на друг разговор. В случая важното е, че едва ли има друго населено място в страната с толкова много гробища в околностите си - едно в местността Тумбата, едно - в самия днешен център, друго - в Долната махала около двата параклиса и още едно в местността Юрт. Отделни гробове се разкриват на различни места във всички посоки; както се казва, където се копне - кости излизат. Дори мегданът, на който години наред се люлеят вити хора, се оказва гробище. На някого направило впечатление, че стърчащите в западната му половина камъни са подредени по особен начин. Когато разкопали около тях, се натъкнали на женски скелет. Малко след това и малко по-настрани при изкоп за засаждане на дръвчета отново се появява скелет. Започват да копаят основи за паметник - кирките пак удрят в черепи. Тези и други факти, които подкрепят тезата, че землището на Аврен е най-отрупаното с човешки кости място в страната, изнася и местен жител, проучил детайлно историята на региона.”

Дъч вдигна глава.

- Позоваването на анонимни източници е …

- Източникът не е анонимен, името му е в тефтера ми.

- Гледай да не го изгубиш, като дойде време да го отвориш - изсумтя Дъч. - “От проученото е видно, че гробовете без съмнение са християнски - в местността Юрт скелетите са със скръстени ръце, а в открития през 1935 г при оран в нива в местността Кирмиджийца гроб заедно с другите накити присъства и метално кръстче. Малко по-късно поредният селянин, орейки нивата си, отново попада на погребение. Казано с други думи - на всеки метър - гроб.” Пиронков, вземи да продължиш, че от тия черепи ми се зави свят - стана Дъч. - Защо ми се усмихваш - да не казвам като какво?

- Шефе, губя бас.

- Какъв бас?

- Хванах се с Бръчков за една бутилка уиски, че ще го дочетеш докрая.

Лицето на Дъч потъмня.

- Че откъде ще вземе той пари за бутилка уиски?

- Не знам, басът си е бас.

- И сега да те спасявам, така ли?

- Всичко е в твоите ръце, шефе.

- А какво ще видя аз от бутилката? Капачката?

- Шефе, ще я пием заедно.

- Как, няма да ми я подариш цялата?

- Разбира се, че ще ти я подаря.

Дъч побутна очилата си, намести листовете и стана.

- В такъв случай - каза той - би трябвало да ти е безразлично дали ще спечелиш или ще загубиш. Аз ще те почерпя с истинско уиски, тъй че не съжалявай за спирта, оцветен с чай, който се готвеше да ти пробута Бръчков.

- Шефе, ако загубя, аз трябва да дам тази бутилка.

Дъч се замисли, бръкна в джоба си, извади банкнота, приглади я и постави на бюрото си.

- Имаш право. Ето я бутилката. Хайде, чети сега. - И му подаде листовете.

Пиронков разпери ръце, после се взря в написаното.

- “Интересното тепърва предстои “- започна той -” Изследвачът е издирил всички спомени на местното население за селището Бели Пран, предшественик на сегашното Аврен. То се е намирало на километър и половина североизточно от днешното село и опазената памет за него документира няколкократното измиране на почти цялото население. Оцелелите избягали в горите. По някое време  се върнали и положили началото на ново село. Но забележете - първите, които още помнят кошмара, се заселват не в ниското, а на една баирчинка - оттам и Барчинската махала. Впоследствие от тях произлизат пет други рода, нароени от придошли зетьове.”

- Ала-бала - прекъсна го Дъч. - Никому ненужна информация.

- “Днешните жители смятат, че причина за тези трагедии, разигравали се последователно през вековете, е чумата, тъй като лечението с народна медицина не дава никакви резултати. Но това съждение не издържа на логиката. В ония години селото е било откъснато от света, намирало се е в сърцето на вековна дъбова гора без контакти с външни хора и не е имало как болестта да стигне дотам. Още нещо - помни се едно към едно, че чумата се явила на хорото. И че можела да минава през ключалките на вратите, поради което малко успявали да се спасят от нея. Т.е., заразяването е било безконтактно, което на пръв поглед изглежда парадоксално. Спасили са се само онези, чиито къщи са били навръх баирчинките, където и са се върнали след бягството си.”

- Чакай, чакай, че някои заспаха от  скука! -  обади се Дъч, забил поглед в Клара.

- Е, супер интересно е - вдигна глава тя.

- Да не си пила от слюнката на Бръчков, че си почнала да използваш неговата безизразна терминология?

- Не, не съм. Слушам като всички останали.

- Като всички останали? Че ти откъде знаеш как слушат те?

Дъч разбра, че е прекалил. Всъщност дразнеше го най-много това, че всички наистина слушаха както никога. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

Той махна с ръка на  Пиронков да продължи, заобиколи бюрото си и седна. Видът му издаваше, че скандалът предстои.

- “Днес обяснението на тези масови измирания не е така призрачно, както изглежда. - зачете пак Пиронков. - “На няколко километра югозападно и от старото село, и от сегашното, по високите склонове на околните реки се намират едни от най-големите находища в страната на минерала актинолит, чиято тънковлакнестта разновидност се означава като актинолитов азбест. Тази зона контактува с находищата на друг минерал - тремолит, който образува фини дълги влакънца, известни като тремолитов азбест. Точно тези два минерала са причина за периодично повтарящата се зловеща картина с прадедите на днешните авренци. Под действието на атмосферните влияния и особено редуването на дъжд и слънце, което е характерно за района, тремолитът и актинолитът се превръщат във фин прах, с който мощният югозападен вятър, особено напролет, засипва селото. Не е случайно, че именно игралите хоро на мегдана са се заразили най-напред - те са вдигали прах с подскачанията си, който е съдържал милиони смъртоносни иглички, невидими с просто око. Поглъщането им е предизвиквало остро белодробно възпаление, нелечимо и днес по никакъв начин. Въпрос на седмици е било човек да приключи земния си път. Когато вятърът е бил бурен, той е вкарвал праха и през ключалките.”

- “Убиецът влиза през ключалката”! - не издържа Клара. - Какво заглавие на роман!

Дъч едва спотаи яростта в себе си.

- “Подобни случаи са описвани и в други страни, където има големи азбестови находища”. - продължаваше Пиронков. -” Не е случайно и това, че в паметта на местното население е запазен споменът за погребението на всички участници в една сватба. Техните кости са заровени в гробищата в Долната махала. Смъртта на всички е предизвикана най-вероятно чрез хората, които са играли, за да отбележат празника. Дори и зяпачите не са били пощадени.”

- Страхотия! - обади се Клара.

- “Убийственото действие на азбеста е познато на човечеството отдавна. - гласът на Пиронков отново изпълни стаята. -” В никоя от развитите европейски страни не се позволяват каквито и да са дейности, свързани с него. А допреди петнайсет години България имаше най-мощното азбестово производство на стария континент. Почти всички тръби на главните водопроводи в страната са азбестови. Да не говорим за хилядите къщи, вили и стопански постройки, които са покрити с азбестови плоскости.”

- Това ли е? - не издържа Дъч.

- “В новия Закон за здравето е записано, че на този, който се докосва до азбест без специално разрешение, му се съдира кожата от глоби. Но кой ще глоби вятъра ?”- завърши Пиронков.

Тишината изпълваше стаята от ъгъл до ъгъл.

Всички чакаха реакцията на Дъч. Той мълчеше.

- Отговаря на всяка дума от заглавието - обади се Пиронков.

- Пропърдял е хубавата тема - каза с половин глас Дъч. -  Но - щом вие казвате… Нека талантливото перо на колегата Бръчков да продължи да скърца до това на не по-малко устремената колежка Клара. Засега. Дайте да видим днешните новини и, респективно, утрешният поздрав към лицето Белчинков. И ако не ми хареса, ще взема да го поканя на работа тук, в редакцията, а на вас ще покажа пътя за там, където ви е мястото - към някоя кошара.

За бутилката нито Дъч, нито някой друг спомена повече. Банкнотата остана да  лежи на бюрото и след като последният се изниза от стаята .

- Нещастници - процеди  Дъч, едва разлепяйки устни, и я прибра в джоба си.

18.

Екскурзоводът, наричан още  Куция, не помнеше колко беше часът, когато влезе в кръчмата до прелеза на гара Карамфилово, но не ще да е било повече от дванайсет, защото точно тогава започнаха да прииждат работниците от ремонтната работилница. Пълнеха по бира във всеки джоб на комбинезоните си и отиваха да я пият някъде навън. То в кръчмата - каква ли кръчма беше - с пет маси, нисък таван и пропукани стени - хич и не беше за стоене, защото от една пукнатина непрекъснато извираха лъскави черни буболечки, опитваха се да хвръкнат, удряха се тук-там и пак запълзяваха по цимента. Отвреме-навреме някоя тупваше между чиниите и бутилките с бира и тогава всички едновременно - освен него на масата бяха и кантарджията, магазинерът-изкупвач на старо желязо от близкия пункт, стрелочникът и някой си Глух Петко, който се беше пазарил да изчисти канала зад кръчмата - та всички едновременно посягаха да я съборят долу. Встрани от масата, до обкования с ламарина сандък, в който се изстудяваше бирата, имаше цяла купчинка избити през последните десет часа буболечки.

- Ббай Ккк-кольо! - викна Глух Петко на кръчмаря, който дремеше, опрял глава на масата до вратата на кухнята - ббай Кольо, рекох ти да вземеш да ги махнеш оттука, да не ги гледам.

Бай Кольо се размърда и рече:

- По един лев е бирата.

После намести глава между ръцете си и пак се отпусна.

- Дайте да сменим темата - обади се екскурзоводът.

- Правилно! - каза стрелочникът. - Да поговорим за Варна!

- Ще вали дъжд - обади се магазинерът. Свали каскета, почеса покритата си с лишеи плешива глава и го нахлупи пак.

Куция въздъхна.

- Защо си бъркате в носовете непрекъснато? - запита изведнъж. - Не сте спрели да си бъркате в носовете.

- Девет и двайсет - обади се бай Кольо и прохърка.

- Това ви съсредоточава - констатира екскурзоводът .

- Да - казаха едновременно стрелочникът и магазинерът. - Така е.

- А? - Попита Глух Петко.

- Защо не си чешете бакенбардите, вместо да си бъркате в носовете?

Стрелочникът вдигна ръка и почеса бакенбарда си.

- Щяхме да сменяме темата - подхвана той. - Наздраве!

- Наздраве! - рекоха всички и вдигнаха бутилките.

На вратата се появи младеж с изпънат до пръсване от задника  панталон, покълчи се, щракна с пръсти и излезе. Отнякъде се чуваше музика, прилична на джаз.

- Хайде, ти си наред - рече стрелочникът на кантарджията. - Кажи нещо.

- Какво да кажа - въздъхна той - стар съм вече.

- Кажи по една бира.

- Ей къде е бирата, вземете си.

- Ние ще си вземем, но някой трябва да я плати.

- Ами, бай Кольо отдавна й загуби дирите.

Екскурзоводът стана и като изкуцука, измъкна четири бири.

- По два лева е бирата - обади се бай Кольо.

- Защо четири? - попита кантарджията.

- Аз ще пия една ракия - рече Куция - да се съвзема.

- Трябва да си налееш тогава - кимна към бай Кольо кантарджията - че той колкото налей, толкова и ще разлей.

- Хубаво де, няма да пия ракия - рече екскурзоводът и си взе бира. Така и така нямаше пукнат лев.

Две буболечки паднаха на масата. Веднага след тях се сгромолясаха и всички бири.

- Добре, че не са отворени - каза Глух Петко и се зае да ги изправя.

- Ох, така си пилея живота - въздъхна екскурзоводът.

- Раундъп - каза магазинерът. - Само Раундъп.

Чу се далечно боботене. Стрелочникът скочи като ужилен и се втурна навън. През оплютото с мухи прозорче се видя как прескочи канала и връхлетя в къщурката до линията.

- Можех да се прибера с тоя влак - каза Куция. - Напълно обезводнен съм вече от тая бира. Пък и нощта настъпва. Ще има да куцам…

- Що бързаш - обади се кантарджията - ще има и друг влак.

- Ще има ли?

- Ами аз съм от трийсет години на тоя кантар, не съм видял влаковете да спрат.

- Ей, не съм ли оставил тука ключа за бариерата? - викна задъхан стрелочникът. - Къде отиде тоя ключ, мамицата му!

Всички се огледаха и вдигнаха рамене.

- За какво ти е бариера, то жива душа няма наоколо - каза кантарджията. Измъкна от джоба на избелялата си куртка табакера, отвори я и взе да мачка тютюна в нея.

Стрелочникът се изгуби навън.

- Виж, за тютюна не бях се сетил. Бай Кольо трябва да свари тютюн и да ги полее. Да им напълни дупката - рече Глух Петко.

- Момчета! - обади се бай Кольо. - Дръжте се достойно, момчета! Аз не мога, пиян съм, вие се дръжте достойно…

- Че ние какво правим? - попита магазинерът.

- Хубав или лош, светът е хубав! - заяви Глух Петко.

- Пропадам! - изохка екскурзоводът. - Пропадам! И няма за какво да се хвана!

- Хвани се за някоя дума - подхвърли кантарджията.

- Думите нищо не значат. Ето, цял ден говорим и нищо не сме казали - обади се магазинерът.

- Може и така да е, а може и да не е.

- Да говориш, това значи да караш другите да мислят - заключи Глух Петко.

- Моят голям проблем е заглавието - въздъхна пак екскурзоводът. - Разказът е стигнал до края, а няма заглавие.

- Прав си - продължи Глух Петко. - Колкото и да е дълбока дупката, тя има край. Само трябва да се сипе вътре.

Боботенето отвън се усили, после утихна. Влезе оня младеж, покълчи се и пак изчезна.

- Бай Кольо трябваше да се обади на ХЕИ-то - каза магазинерът, свали каскета си, почеса се и го нахлупи пак. После задърпа голямото си ухо.

- ХЕИ-то ще му разджаска фамилията - рече кантарджгията. - Той не е мил чаши от Никулден насам.

- Не може така - заклати глава магазинерът. - Те може да пренесат някоя зараза.

- Където има ракия, зараза няма - рече кантарджията и разпафка цигарата си.

- Дръжте се достойно, момчета - обади се бай Кольо.

- Бай Кольо! - викна Глух Петко и напъха ръка в широкия джоб на покрития си с лъскави петна панталон. - Едно студено ще пийш ли?

- Не ща! Ангината ме боли!

Влезе стрелочникът с напълно разкопчана куртка.

- Отели ми се вола, докато го намеря тоя ключ. Няма да я вдигам повече, да си седи пусната.

- Тъй ами, на кого ли ще пречи? - обади се кантарджията.

- Може камион да мине - каза екскурзоводът.

- Нали ще дойде да пие бира, ще го видим - стрелочникът стисна очи и кихна. - Тая ли беше мойта бутилка?

- Тая - обадиха се всички в един глас.

- Съвсем ми излезе от акъла тоя пътнически - рече той, като изтри челото си. - Нали от вчера има ново разписание. Ама и началството къде се изгуби днеска, цялата гара е на моята глава.

- Коси в Мокрото - каза кантарджията. - Снощи му наковах косата.

- Целият канал е пълен с патраци - обади се Глух Петко - можеш да се покриеш с едно листо, толкова са големи.

- Какво е това патраци? - попита Куция.

- Че - патраци - казаха му.

- Хората трябва да обичат народа - продължи Петко. - И народът трябва да обича хората. В младите ми е надеждата.

- Бай Кольо човек ли е? - попита кантарджията.

- Бай Кольо е човек с главно К - рече стрелочникът.

- Що не си почисти кръчмата тогава?

- Раундъп. Само раундъп - каза магазинерът.

- Може и нафта - обади се стрелочникът. - При мене бяха излезли мравки. Хем крилати мравки. С нафта ги ликвидирах.

Още една буболечка се завъртя над масата, удари се в челото на стрелочника и падна в чинията със салама.

- Е? - попита той. - Нахрани ли се вече? - и посегна да я извади.

- Остави я, остави я - рече Глух Петко - остави я, да видим колко ще изяде.

- Или нафта, или топла вода със сол - кантарджията посегна и я извади. Пусна я на земята, избърса пръсти в покривката.

- Ей! - извика някой откъм вратата. Беше човек с железничарски панталон и пуловер без ръкави.

Стрелочникът скочи.

- Къде отиде тоя влак, дето беше тука?

- Кой влак?

- Дето дойде сега на гарата?

- Ами че не тръгна ли? Ти закъде щеше да пътуваш?

Оня въздъхна страшно.

- Аз съм машинистът - каза. - Слязох да пусна една вода и помощникът офейкал. Трици има в главата, не мозък. Кой знае какви бръмбари му я мътят.

- Раундъп - каза магазинерът. - Само раундъп.

Откъм бариерите се чу свирене на клаксон. Стрелочникът излезе заедно с машиниста, но малко след това се върна.

- Стажантчето - рече. - Нашто стажантче. Натоварило хлапетата на камиона и ги води на дискотека. Пратих го по черния път да превари влака до другата гара.

Нова буболечка падна в чинията.

- Аз ви казах да не сядаме на тая маса - обади се Глух Петко.

- Другите маси не ги обичам - каза стрелочникът. - Пък и нали трябва да гледаме през прозореца какво става навънка.

- Стъмнява се, какво - кантарджията дръпна яко и замъгли прозореца с дим.

- Напротив! Вие не сте излезли да видите! Точно обратното! Развиделява се! Сега е по-светло, отколкото на обед.

- Щото няма облаци.

- Не бе! Нещо става с това време! Направо се съмва! Пък е вечер.

- Времето е спряло - каза Куция.

- В наше село то нивга не е вървяло - отвърна кантарджията. - Хеле пък в бай Кольовата кръчма.

- Аз не знам да го е имало - допълни магазинерът.

- Агностицизъм - каза екскурзоводът. - Това е агностицизъм. Трябва да докажем нещо, а не можем.

- Защо? - запита изкупвачът на желязо. - Не сме опитали. За раундъпа съм сигурен.

- Дай да поговорим за Варна - стрелочникът удари бутилката върху масата.

- Момчета! - обади се бай Кольо. - Момчета!

- Рап-сок-сън! - викна Глух Петко. - Това е - рап-сок-сън! Няма рунтъп, няма нафта. Рап-сок-сън. Една вейчица ще ги умори. Зад канала има.

- Рак-сок-сън - поправи го кантарджията.

Бай Кольо издърпа стола си назад и се изправи, като клатеше глава. Беше с гуменки на бос крак и зелен дочен панталон.

- Аз смятам - започна бавно той - че те трябва да живеят. Всяко червейче има място на тоя свят.

- Да си живеят - рече кантарджията - ама не тука.

- Тука им харесва.

- Не може така - обади се магазинерът. - Това е все едно да оставим молците да ни ядат гащите.

- Затова е измислен нафталинът - бай Кольо махна с ръка.

- С нафталин не става - каза изкупвачът. - Раундъп. Само раундъп.

- Бай Кольо - стрелочникът извади портфейл - затвори, да можем да се приберем. Затваряй, време е.

Бай Кольо довлече стола си до ъгъла на масата и седна. Извади топка пари, избра банкнота от десет лева и я подаде на Куция:

- Аз ще почерпя. Иди сипи по една голяма ракия.

- Годината е калпава - рече Глух Петко, потривайки широките си ръце, покрити с издути вени. - Затова има буболечки.

- Бай Кольо, стига вече. Да остане и за утре - рече кантарджията.

- Добре де - каза екскурзоводът - как да се прибера?

Стрелочникът погледна часовника си и се наведе към него:

- Има един специален вагон след малко, ще те кача на него. Ама тайно трябва да стане, щото разберат ли, че пускам някого…

- Тайно! - потвърди Глух Петко.

Бай Кольо стана и се затътри към кухнята.

- Че тя ракията свършила - обади се оттам той.

- Разгеле! - въздъхна кантарджията и махна една буболечка от врата си.

- И мастика ли няма? - попита Куция.

- Мастика? Че имаше ли тука мастика? - хлъцна бай Кольо.

- Бай Кольо! - ревна Глух Петко. - Бай Кольо! По едно последно!

- Затворено е! Край! Ясно ли е, бай Кольо? Хайде, затваряй! - повтори стрелочникът.

- Зат-во - хлъц!  Зат… край!

- Гърбът ми е мокър - кантарджията се наведе и разчеса стърчащите от прашните си сандали пръсти на краката. - Зной като дъжд.

- Заваля ли? - попита Глух Петко и надигна бутилката си. После я трясна на масата, бръкна под горната си устна, извади удавена буболечка и я постави пред себе си.

- Бас държа, че ако я поръся с пепел, ще тръгне - рече изкупвачът на желязо. - Бас!

Глух Петко тръсна цигарата си, пепелта падна встрани.

- Е, не така - екскурзоводът натисна леко крайчето на цигарата и затрупа буболечката с пепел.

- Бас за една мастика!

- Затворено е! - отряза кантарджията.

- Ще тръгне! - въодушевяваше се изкупвачът.

- Ще тръгне! - повтори Глух Петко. - За една мастика! - и подаде наплюнчения си пръст.

Магазинерът лепна своя.

- Колко време трябва да чакаме? - запита Куция.

- Докато тръгне - каза изкупвачът.

- Зат-во-ре-но! - обади се бай Кольо отвътре.

- Бай Кольо, не е честно да пиеш скришно! - викна Глух Петко.

Екскурзоводът издуха пепелта, взе буболечката и я огледа.

- Че тя няма глава! - рече той. - Главата й липсва!

Чу се боботене на влак. Стрелочникът скочи и намигна първо с едното, после с другото си око.

- Хайде, иде! Това е оня вагон!

Екскурзоводът се изправи.

- Платено ли е всичко?

- Зат-во-ре-но е! - обади се бай Кольо. - Хлъц. Край!

Глух Петко замаха с ръка.

- Давай! - викна. - Давай! Придвижвай се!

Екскурзоводът изкукуцука към вратата с вдигната за довиждане ръка. След него излезе стрелочникът с бутилка бира в джоба.

Откъм далечния край на гарата се появи маневрен локомотив с вагон след себе си.

- Сега ще го вкарам в друг коловоз - рече стрелочникът. - Скрий се в оня папур и се мятай като мине край тебе.

- Нещо трябва ли да?… - попита трескаво екскурзоводът.

- Ще почерпиш другия път!

Куция му махна, изтича приведен към канала и се шмугна в папура.

Локомотивът спря на гарата и не помръдна повече.

- Какво става? - викна екскурзоводът от папура.

- Трай там! Знам ли!

- Потъвам! Потъвам в батака! - развика се екскурзоводът.

- Какво става тая вечер на тая гара, хай мама му стара! - плю стрелочникът.

Локомотивът забоботи и бавно се приближи.

Екскурзоводът хукна след вагона, закачи се на стъпалото и увисна там. Машината спря отново и тръгна обратно.

Стрелочникът видя, че Куция му маха от прозореца на вагона.

- Разгеле! - изкашля се той и потупа бутилката в джоба си.

Малко след това екскурзоводът се огледа. Купетата бяха тъмни, наоколо се носеше миризма на оръжейно масло.

Той отвори първата изпречила му се врата и надзърна вътре.

- Васке! Хайде ма, Васке! - чу се дрезгав глас оттам.

Куцият застина.

- Хайде ма, Васке! - продължи гласът. - Изнадях са!

- Аз не съм Васка, - рече екскурзоводът - а главен уредник в музей!

Той пристъпи напред и се вгледа.

До прозореца седеше възрастен мъж с широко лице под смачкан каскет. Ръцете му лежаха отпуснато върху едрите  колена.

- А? - стресна се той. - Хубав човек ли си?

- Хубав съм! - рече екскурзоводът. - Макар че куцам.

- Жив и здрав да си! Я съм бай Ночо от Карамфилово и питам, щото нося много пари.

Очите на екскурзовода светнаха.

- Крадени ли са?

- Не са! Не са! - бързо отговори бай Ночо. - Мои са си! Отивам да купувам крава! На хайван пазар, рано сутринта са най-евтини!

- Васка жена ти ли е?

- Не! Не е! - продължи да боботи бай Ночо. - Комшийско момиче е! Ама така и така давам цяло шише ракия на машиниста, вземам и нея. То много иска да ходи в града детето, момей се сега, пък тука на село освен магарета друго можеш ли да срещнеш? Има ли лошо да иде дето му се ще?

- Няма! - каза веднага екскурзоводът. - Хубаво ли е?

- Капчица! Шестнайсетгодишно, оперено, пъргаво кат козичка!

- Ами що се бави тогава? - попита екскурзоводът и тръгна да погледне през прозореца.

Бай Ночо отвори уста да отговори, но в същия миг вагонът се тресна в нещо и заедно със скърцането се чу и охкането на екскурзовода, който се намери в бай Ночовия скут, след като се халоса в стената.

- Яваш ба, комшу! - изрече бай Ночо. - Ша на изтрепеш!

- Ако ти е много силна ракията, и тая може да стане! - обади се Куция, докато се изправяше.

Отзад се чу тракане, отвори се вратата на съседното купе. Машината забоботи до изнемога и потегли бавно.

- Тя е! - рече бай Ночо и се надигна.

- Стой, кой идва! - изкрещя някой в рамката на вратата.

- Вас… - смрази се бай Ночо.

- Стой, ще стрелям! - чу се нов крясък и екскурзоводът видя, че откъм вратата се насочва лъскава цев.

- Спокойно бе, не сме мръднали! - уплашено се обади бай Ночо.

- Кръшкачи! - изкрещя оня. - Скатавате се, а? Така ли? Вас питам, кирове! Какво правите тука! Ще ви гипсирам, ясно ли е! Отговаряйте!

- Отиваме да купуваме крава! - произнесе екскурзоводът.

Настъпи пауза.

- Каква крава, бе! - гласът се снижи. - Това е военен ешелон! Намирате се във вагона на охраната! Какви сте вие!

- Уредник съм - рече екскурзоводът. - А това е…

- Какви чинове имате? - попита озадачен оня.

- Я съм подофицер - каза бай Ночо.

- Моят рейтинг… - започна екскурзоводът.

- Какво става тука, ефри? - викна някой от коридора.

- Съвсем не знам, син младжант! Има двама в купето!

- Казах трима да доведеш, не двама, няма да играя сантасе! Ясно ли е?

- Тъй вярно, син…

- Марш при машината!

- Слушам! - рече оня и се отдръпна.

В това време влакът мина край някакви лампи и купето се изпълни със светлина.

- Че вие сте цивилни, бе! - изуми се сержантът. Беше с тясно лице и хайдушки мустаци.

- Ами… - започна екскурзоводът.

- Млък! - изрева сержантът и се клатушна. - Три секунди ви давам да ми кажете какви ги мътите тука! Девет нощи не съм спал зарад такива като вас!

- Ясно ли е? - продължи  той на втората секунда. - После по един седем шейсет и два в главите! И по един предупредителен!

- Вие като всеки умен военен разбирате вероятно, че сегашната ни кауза пердута е резултат от една обикновена ретроспекция - каза екскурзоводът с издути от усилията да се концентрира вени на слепоочията.

Сержантът не можа да реагира веднага.

- Какво? - зина той.

Боботенето откъм машината се усили. Влакът постепенно намаляваше хода си. Откъм другия край на вагона се чуха гласове.

Сержантът въздъхна страшно.

- Марш оттука! - изрева. - Разбира се, че разбирам! Изчезвайте!

- В движение? - попита съкрушено бай Ночо.

- Навън!

- Немой така, младежо! - започна бай Ночо. - Ей сега и Васето ще се качи от другата гара! Как ми излезе от главата, че отиде на танци в Манево и ми рече, че оттам ще хване влака! Хубаво дете, комшийско! Таман ще се опознайте!

Сержантът оправи паласките на колана си.

- Че ние не минахме ли вече тая гара? - попита той.

- Не сме! Не сме! - задъхано рече бай Ночо. - Нали щеше да се качи!

Сержантът прочисти гласа си.

- Много хубаво дете, да знайш! - продължи бай Ночо. - И баба й, и дядо й са живи, и крава имат хората, и две прасета, и кучето им е ваксинирано против бяс! Чешма имат и на двора, и вкъщи!

Машината забуча така, като че щеше всеки миг да се взриви. Екскурзоводът стана, долепи лице до стъклото и се взря навън. Гласовете откъм другия край на вагона се усилиха.

- Качваме се по някакъв хълм, ама май няма да стане - констатира Куция.

- Че това е малевският ямач! - обади се бай Ночо.

- Разстрел! - изкрещя сержантът. - Направо за разстрел!

- Немой, младежо офицер! Немой се ядосва! Аз ще го пратя момичето да ти дойде на свиждане, то много си пада по войската! Ще дойде, ще видиш!

Влакът спря.

- Ефри! - развика се сержантът. - Какво става, ефри? Къде сме?

- Виждам някакво сухо дърво - рече екскурзоводът.

- Друго? - викна сержантът. - Какво друго?

- Луна - каза Куция.

Зачу се скърцане и влакът тръгна назад, като започна бавно да се засилва.

- Че ние се връщаме - установи кротко бай Ночо. - Сигур се сети Манол, че не сме взели Васка. Как няма да се сети, толкова ракия му дадох!

Сержантът щракна предпазителя на автомата си.

- Някакви релета са прегрели и са изключили - доложи ефрейторът. - И не можем да се спрем.

Сержантът мълчеше грозно със сбърчено чело. После щракна още надолу предпазителя.

- Ти чуваш ли се какво каза? - попита той.

- Не можем - преглътна ефрейторът. - Не можем да се спрем. Чак долу в равното.

- Таман ще вземем Васето - обади се бай Ночо.

- Млък! - изрева сержантът. - Има ли завой на тая линия?

- Има! - рече зарадвано бай Ночо. - Има хубав завой точно преди Малево…

- Ай-ай-ай-ай! Ай-ай! - хвана се за главата сержантът и тръгна по коридора, следван от ефрейтора. - Защо бе, ефри, ние трябва да умрем? Защо точно ние, а?

- Да скачаме! - развика се ефрейторът. - Да скочим всички!

- Имаме една минута! - рече сержантът. - Една минута до най-голямата жепе катастрофа в България!

- Сигурно ли е?

- Двайсет и девет танка ни влачат, ефри! Един милион тона! Ще вземат ли завоя?

- Един милион! Ако са по-малко…

- Ония идиоти са кутсузите! Цивилните!

- Да скачаме ли?

- Ще вземат ли завоя?

- Ако са по-малко от един милион…

Сержантът тръгна бавно с походка на боцман, като се опираше по стените на вагона. Появи се в рамката на вратата и ревна към двамата вътре:

- Последен шанс! Последен шанс ви давам! Колко е двайсет и девет по четирсет?

- Всичко друго, само това не! - възпротиви се екскурзоводът.

- Последен шанс! - сержантът се тръшна на седалката. - Докато отворя очи, да сте готови! Двайсет и девет по четирсет! Един милион ли е или по-малко?

Няколко мига след това вече спеше дълбоко и спокойно, с отворена уста.

- Каква ли крава ще случа тоя път - промълви бай Ночо. - Каква ли ще е…

- А на мен най-голям проблем ми е заглавието - въздъхна екскурзоводът.

19.

- Критерият за щастие във всички времена е един и същ - обичаше да повтаря Дъч .

Имаше предвид, разбира се, парите. Любимото му занимание беше да пие с хора, които проливаха кофи пот да му доказват, че е успял човек. В такива моменти шефът ставаше разточителен, поръчваше тънки мезета и плащаше с удоволствие. На следващия ден, още като се събудеше, мнителността го връхлиташе и го душеше чак до потичането на първата  глътка  в гърлото му. Чувстваше се измамен и се дразнеше от всичко, най-вече от усмивките на хората срещу себе си. Струваше му се, че го гледат подигравателно.

Когато не бе обладан от мрачните си размишления, Дъч ставаше словоохотлив, обичаше да спори, а най-много - да се пазари за някоя дреболия. След като успееше да намали цената й с една трета, той я плащаше двойно и черпеше с удоволствие. Бе доволен от съдбата си и това му личеше. Единствено мисълта, че може да загуби по някакъв начин парите си, можеше да го доведе до умопомрачение. Ако някой кажеше че някоя банка е неблагонадеждна и това беше банката, в която Дъч държеше спестяванията си, той можеше да се напие здраво в компанията на случайни хора и дълго да им обяснява за рисковете от инвестирането в срочни депозити.

Любимите събеседници на Дъч бяха адвокатите и бизнесмените с проспериращи фирми. От първите той получаваше доброжелателни напътствия как да заобикаля законите, а  от вторите успяваше с няколко дребни хитринки да измъкне подобаващи за достойнството му суми за реклама.

- Кажи сега, как го правиш това? Честно ми го кажи - питаше Дъч.

- Кое? - учудваше се човекът срещу него.

- Да личи от сто километра, че си най-добрият. Че на теб може да се разчита - нанасяше съкрушителния удар Дъч.

Но тази вечер не се налагаше да полага големи усилия, за да скъси дистанцията с шефа на една от големите фирми в града.

- Изгоних двайсет души - започна Никифоров, след като отпиха от чашите с любимата на Дъч финландска водка. - Направо ги изритах, много ядосан бях. Псувах ги един по един и всички накуп. Сетне чак ми светна, че синдикатите дават мило и драго в последно време за точно такава ситуация. Сега ще скочат, ще се вдигне голям шум, ще стане олелия. Ще поканят телевизията и ще изкарат кирливите ризи на фирмата. Трябва да се направи нещо, да се преварят нещата.

- То е ясно какво ще стане. - Дъч демонстрира замисленост. - А то ще стане неминуемо.

- Трябва… да се измисли нещо.

- Не е само до мисленето, а  и до претворяването му в дело. Но я ми кажи сега защо не се разбрахме с тебе първия път?

- Е, не се разбрахме.

- Защо? Защото ти не вярваше, че журналистиката е четвъртата власт.

- Тя май е първата.

- Чак първата не е -  не й трябва да е първата. Силата й е в това, че е зад гърба на всички. Задниците им са пред нея. Начука ли ти го вестник, три поколения наред боли. От това исках да те предпазя. Да те абонирам за предпазната ламаринка. И колко ти поисках: десет хиляди за цяла година. Реклама над главата на вестника, до трите най-големи. Кметът отваря, вижда логото. Общинските съветници отварят, емблемата ги удря в челата. Сервитьорката Лена отваря, ясно е какво вижда.

- Добре де, това не е проблем, ще го уредим. Още утре в девет счетоводителката ще ти преведе парите.

Дъч свъси вежди, замълча.

Никифоров отброяваше с пръстите си десетите от секундите.

- Не искам тези пари да минават през моето счетоводство точно сега - каза Дъч. - Даваш ми ги на ръка, аз ги внасям, когато му дойде времето. За оправдателната бележка, тоест фактурата, ми напиши данните на фирмата върху визитката си. Лично  ще имам грижа за медийния ти комфорт оттук нататък, ти само ще консумираш дивидентите от това сладко удоволствие. Нека се видим утре вечер, тогава настроението ти ще е различно, надявам се и сметката да е такава. Няма да спорим кой да я плати.

20.

Доброто настроение на Дъч не убягна на никого.

- Такааа - започна той - не ви карам да лъскате сто и петдесетте квадрата ламиниран паркет в апартамента ми, нито да прекопавате градинката пред триетажната ми вила, нито пък - да карате маздата ми на автомивка. Искам от вас по една дописка на ден и по един репортаж на седмица. Дъра-бъра - заяви еди-кой си, бъра-дъра - продължи той, дъра-бър - завърши посоченият. Това е. А вие как я карате?… Да започнем от Клара. Кокошката, която трябва да снесе едно от големите златни яйца.

- Не съм кокошка - Клара мигновено оправи кичура си и се приготви да продължи, но Дъч я изпревари:

- Правилно, не си кокошка, патка си, тъй като не разбираш, че това е иносказание. Сиреч - метафора. Едно се казва, друго се разбира. Ще ти удържа от хонорара за лекцията, която ти изнасям. Впрочем, за какъв хонорар говоря аз? Ти свършила ли си нещо, за което да ти се полагат пари?

- Да - отговори Клара. - Всичко, което си ми поръчал.

- Браво - Дъч извади цигара и започна да я почуква в нокътя си. - Послушно момиче. Знаех си аз, че на тебе може да се разчита. Но преди да ти пошушна нещо на ушенцето, кажи ми - докъде я докарахте с капитан Кук?

- Имаш предвид Каменаров?

- Радвам се, че вече схващаш иносказанията. Та?

- Първият разговор е готов. В счетоводството го изчислиха по тарифата, по която си поръчал - излиза към две хиляди лева. Той каза, че ще плати, когато дойде за следващия разговор.

- И кога ще е този светъл ден?

- Утре.

- Утре? Вярно ли е това? Ти наистина нямаш цена. Ела сега тук, приближи се към шефа си. Неговата ръка знае и да гали по перушината, не само да размахва пръст. Какво виждаш тук?

- Някаква статия.

- Така. Само че не каква да е, а много отговорна. Написана лично от мен. - Дъч лапна цигарата, после я извади  от устата си и подаде листа на Клара:

- Ето ти файла, слагаш си само именцето под заглавието и го пращаш на водещия за челен материал  утре.

- “Претенции без основание спират работата във “Фавор” - прочете Клара.

Дъч кимна.

- “Фирма уволнява двайсет работници по тяхно желание”.

- Изключително точно. Ти вече имаш задачката си, сега да изпитаме и другите. Ще започна от икономистите, тъй като думите ми не стигат за тях. Ще ме накарате наистина да спра да говоря. Цяла Европа е луднала по “лудата крава”, вие ми пишете за бездомните кучета. Как така един единствен път не успяхте да се качите на гребена на вълната и да стоварите  информационно цунами върху колибката на бай Пешо, та той да разказва на внуци и правнуци за него? Усещам как в гърдите на колегата Бръчков се надига гневът, изтъкан от справедливостта: в България “луда крава” още няма. Добре, сложете една питанка след заглавието, като искате и вълкът да е сит, и агнето - цяло. И без това всички се питаме: има или няма?

- Няма - обади се Бръчков.

- “Няма” вестник не купува, респективно - къща не храни. “Има” мели брашното, а закаченото за него дои млякото. Който е опитвал попарка с прясно млекце, може да направи разлика между нея и чипса. Но - пардон - забравих, че вие използвате чипса за мезе на парцуцата, която смучете в работно време, така че бихте го предпочели и пред бонфиле. Както и да е.

Не забравяйте обаче, че “лудата крава” не е пренесена от белия вятър, а е родена в някоя лаборатория и е част от глобалната съвременна икономическа стратегия. И на вас без майтап ще ви удържа от заплатките за поредното просвещение. Докога ще ви уча? Щом европейците са в истерия от този проблем, истерично трябва да се държим и ние. Иначе рискуваме да оглушеем.

- От какво ще оглушеем, шефе? - запита Пиронков.

- От тракането на лъжицата на Бръчков в канчето му - отговори Дъч. - Знаеш ли колко ще я върти там, докато търси зрънцето, което го няма вътре? Не знаеш. Така че не ми казвайте, че из нашите поляни няма една крава, която да мучи различно от останалите. Пък ако не можете да намерите луда крава, вземете се снимайте групово, ефектът ще е същият. Водещият, подарявам ти заглавието: “Луда крава и у нас”. Без питанка. Бай Пешо отрече, но стрина Пешовица му рече: ти така се палеше и преди шапа. Защото, мога на бас да се хвана, че след този проблем ще дойде чумата по прасетата, сетне - птичият грип, а още по-сетне - бруцелозата, африканската треска или каквото си рекат! Щом те могат да всяват паника в световен мащаб, ние трябва да го можем в областен. Защото паниката активира мисленето дотолкова, че то блокира. И тогава бай Пешо си купува вестник, за да разбере какво да прави. Да прочете какво го съветват по-умните от него - тоест вие. Всяка пандемия носи милиарди в сметките на тези, които я предизвикват. Същото се отнася и за националните кризи. А ние какво правим? Успокояваме. Бездомните кучета ще бъдат изловени и вкарани в приюти. Вместо: за три месеца три пъти се увеличи броят на скитащите кучета. От близките гори към тях се присъединиха и вълци. Ето, това е стил на работа! Разбира се, не всеки ден по тоя начин. Пет дни отдих и после - пак торба барут в огнището на бай Пешо - да му светне пред очите. Сетне -  тресчици - да не угасне огънят, докато се оправя чутурата му от кънтежа. Докога ще ви уча? Това ви е последен урок. Ето, погледнете конкурентната нам медия: “Девет тона злато чакат”. Автор - любимият ви Байкалов. Става дума за златото на Емин ага - той посочва точното място на това съкровище. Казва го на всеослушание, вместо да си забърше част от него и да отлети към островите Бора-Бора. И народът лудва. Класически случай за създаване на психоза. И то масова! Човекът ни харизва девет тона злато, вие една крава не можете да разболеете! Имате късмет, че сърцето ми прелива  от обич и грижа към вас, така че си помислете - запали цигарата си най-после Дъч. - Защото, любовта, както е знайно, е какво?

- Отклик - отговори си самодоволно той, след като се наслади на мълчанието.

21.

Двама мъже седяха под сянката на  смокинята  до оградата на широк двор и пиеха кафе от  различни чаши - малка и голяма. Голямата беше пред Ефрейторов, малката - пред Никола Каменаров.

- Стимулирането на мозъка или на тялото не трябва да е самоцелно - бе казал Каменаров половин час преди това. Оттам нататък говореше събеседникът му. Пледоарията си той завърши така:

- Аз смятам, че да се дадат толкова пари за отпечатването на тази родова хроника в  провинциален вестник, е най-малкото, ако не друго, грях. С тази сума би могъл да се издаде цял четиритомник и това събитие да се празнува много дни наред по подобаващ начин.

Каменаров продължаваше да мълчи, въртеше чашката между пръстите си, зареял поглед в листата на дървото.

- Ти казваш: парите не носят щастие - продължи Ефрейторов. - Ако не се използват, те поробват. Може да е и така. Но защо тогава искаш да направиш друг нещастен, като го засипеш с тях? Не ти ли е жал за човека?

Каменаров се усмихна.

- Може би плащам за нещо друго?

- Какво друго? Ще станеш герой на всички национални медии: еди-кой си плати цената на спортен самолет, за да бъдат отпечатани словоизлиянията му. Потомците ти ще се срамуват от теб. Думите, които сега значат нещо за теб, за тях ще са смешни. Каквото и да кажеш, там няма да има нищо друго, освен вечното разминаване между желания и действителност, афиширано векове наред като борба между доброто и злото. Или между истината и лъжата, както ти харесва.

Каменаров потри челото си.

- Ти положи много усилия да ми обясниш нещо - отговори той. - Аз ще ти върна жеста с много по-малко думи. Казах още в началото: може би един ден някой ще разбере. Може и да не разбере. Но дори да се съглася с всичко, казано от теб, нищо не може да се направи. Обещах на момичето да се видим днес.

- Да, това изглежда непоклатим довод. Но с такава сума може да се купи общуването с цял плаж момичета като това. Всъщност…

- Просто това момиче е съвсем различно от дъщеря ми.

Ефрейторов завъртя глава.

- На тази възраст въжделенията на всички са еднакви.

Каменаров стана и влезе в къщата. Върна се с кръгла метална кутия. Отвори капака и я поднесе пред събеседника си.

Беше пълна с писма.

- Ето. Избери си едно-две.

Ефрейторов измъкна две.

- Ще отида да напоя магарето - каза домакинът. - Чети си спокойно.

Ефрейторов разгърна първия лист.

“Тати,  смятам, че не си деен човек - зачете той . - Никога не си свършил каквото и да е преди десет часа. Дотогава никой не знае какво правиш. Аз мисля, че съзерцаваш  нещо в себе си. Но каквото и да е, го вършиш тихо, много тихо. Дори когато сечеш дърва, ги удряш с брадвата безшумно. Баба казваше, че виновен за това е дядо. Той  бил свързан с някакви разбойници, които  му оставили много пари. Сетне ги избили. Тези пари карали всички от семейството ни да стъпват на пръсти. Според мен начинът на мислене не зависи от наследствеността. Човек сам си го избира, кога - нямам представа.

И нищо от това, което му се случва, не е случайно.

Всички помнят старата кирпичена къща с рухнал покрив, квадратния двор в центъра на селото. И аз като като дете тършувах непрекъснато из вехториите в прашните й стаи. Цялото село беше притеснено, че ще падне греда и ще убие някого. Нищо не можеха да направят, дворът беше чужд и собственикът му живееше в другия край на България. Тогава ти отиде, намери го и купи мястото на цената на една овца. Присмиваха ти се, че си решил проблема по този начин. Ти събори къщата, но дворът продължи да се покрива с бурени  още дванайсет години. След това го продаде на цената на стадо динозаври. За тези пари не е виновен дядо. Нито си виновен ти. Някой друг подрежда всичко. Ако се държиш по определен начин, получаваш разни неща. Но как точно трябва да се държиш, не ми е ясно. Сигурно като теб.

Ти си единственият, който се радва, когато тръгне нанякъде и се окаже, че пътят за там е затворен.

Няма храна, която да не обичаш. Няма и такава, която да обичаш.

Ти никога не се колебаеш. И не можеш да объркаш един човек с друг.

Никога не си подражавал на никого. В нищо. Досега не си казал една излишна дума.

Разказаха ми, че веднъж си срещнал някакъв човек, който бил заловил две деца в своята градина, вързал ръцете им с въже и се готвел да ги води в селото. Никое наказание не трябва да унижава - рекъл си му ти. Искал си да кажеш още нещо. Но този човек задърпал въжето с децата. Тогава ти си му светнал един юмрук между веждите. Когато човекът се свестил, чул: Освен това смятам, че никой не може да бъде възпитан повече, отколкото си е по рождение.

Мисля, че повече не си удрял някого.

По-късно ти си казвал, че в този момент не си бил в собственото си тяло и си наблюдавал отстрани всичко това. Когато имам време, ще помисля върху тези думи.

Знам, че умееш добре да работиш. И добре да почиваш. С еднакво удоволствие би изял едно ястие и студено, и горещо. По-точно - с еднакво неудоволствие. Казвал си ми, че една от малкото грешки на Природата е, че човек се храни. Според теб трябва да поемаме енергията по друг начин и да получаваме толкова, колкото сме изразходвали за доброто на планетата.

Ти нямаш девиз. Ако искаше да имаш, най-много би ти подхождал този: това, което имам, е всичко, което желая.

Винаги ме е удивлявало желанието ти да гледаш как свири  на акордеон музикантът  Милев. Не само да слушаш, но и да гледаш. Казаха ми, че откакто преди няколко години този човек заминал за Америка, ти си започнал да говориш малко по-високо. А на 11 септември 2001 г си изминал пеш разстоянието до гара Карамфилово, за да пиеш бира в тъмнината на тамошната кръчма, защото кръчмарят пускал на видео всички надсвирвания, в които е участвал този акордеонист. В късния следобед се вдигнал висок стълб дим откъм Манево и всички излезли да гледат и да гадаят какво ли ще е това. Скоро се събрало цялото село. Тогава дотичал някой и казал, че са паднали двете кули на нюйоркския търговски център. “Сега какво ще стане с нас? - развикали се хората. - Как ще се промени животът ни?” “Вие се молете - ревнал си ти - Милев да не е бил там, защото на неговите плещи се крепи животът, а не на някакви си кули!”

Това е единственият път, когато си повишавал глас.”

Ефрейторов почеса брадата си и погледна към сайванта в края на двора, откъдето домакинът му изведе голямо сиво магаре.

“Какъвто и да е този човек в очите на дъщеря си, не бива да  хвърля парите си така нахалост. Трябва да се направи нещо, трябва - но какво? Сигурно магарето му е по-податливо на внушения от него. А той ни се води, ни се кара.”

Ефрейторов издърпа стола си към сянката и разгърна втория лист.

“Българският писател Йордан Радичков има разказ, в който описва как друг негов колега - ловец и писател - Емилиян Станев, насилва /въображаемо, разбира се/ момиче циганче с къса рокличка и големи папуци. Циганката присъства в творчеството на много писатели. Критиците, които коментират литературните изяви на тези апологети, отдават това на захласа от духовната свобода и волността на циганското сърце към песни и танци. Но аз мисля, че желанието на всички тях да потъркат въображението си в сянката на мургавите бедра по-скоро е заради усещането за безнаказаност и лекотата, с която може да се осъществи физически контакт с циганка. Нейната нечистоплътност убягва на всички до един. Същият  Йордан Радичков има друг разказ, в който едва след като застрелва ибис, прелетял от Нил до Дунава, разбира, че по неговата опалесцираща шия има въшки. Питам се дали ако някой писател беше любил наистина циганка, щеше да опише изумлението си от това, че отблизо тя не изглежда така, както отдалече? Писателското желание за докосване до циганката е плод на неистовото желание за насилие, завоалирано през целия живот по различни начини. Самото писане е израз на желанието за властване. Защото писателят никога не си представя своя читател по друг начин, освен като проститутка, която има нужда от клиент, за да съществува, от кон, който трябва да бъде язден, независимо дали на него му се ще или не. Един писател може да изнасилва във въображението си, да убива десетки по всякакви начини, да въвлича безброй хора в своя свят на малодушие и да получава овации за това. Но ако един човек се разкрещи на улицата от ужас, че е видял кръв във въображението си, ще го обявят за луд. Писателите се алкохолизират, развеждат, самоубиват, а литературните критици ги оправдават, като твърдят, че добрата литература няма нищо общо с доброто здраве. Тези, които не могат да си позволят крайности, ходят на лов - убиват зайци, гълъби, гургулици, пъдпъдъци - разпердушинват малки топли телца и пълнят с олово сърчица като пъпки на рози.

Може би най-точната характеристика на един народ ще се направи, когато попитат всеки човек какво или кого иска да убие. Ако отговорите бъдат искрени, заблуда е, че ще се намери друг, освен баща ми, който да отговори: нищо, никого. Аз попитах тоя-оня. Войниците искат да убият някои от командирите си, преследваните от неудачи - преуспелите, отхвърлените в любовта - съперниците си, някои искат да изчезнат съседите им, които вдигат шум, други - малцинствата, а има и такива, които желаят да се отърват от цели етноси. Всички носим в себе си насилието, но само писателите и престъпниците го проявяват. И едните, и другите не питат никого дали е съгласен да го въвлекат в начините им за разчистване на терена, да го направят съпричастен на своята безизходица, да му покажат колко слаб и беззащитен е.

Дали някой ще разбере защо баща ми смята за най-хубавата книга  “Приключенията на добрия войник Швейк”? Татко, ти знаеш ли какво е да си достоен? Виждал ли си такъв човек? Ако не си, погледни се в огледалото. Може би си единственият такъв. Затова искам да напишеш поне няколко реда, да оставиш следа от мисълта си. Не знам дали тези редове ще зарадват някого, но съм сигурна, че няма да наранят никого.”

- Е ? - попита приближаващият се Каменаров.

- Всичко е ясно - отговори Ефрейторов.

- Нещата никога не са такива, каквито изглеждат - усмихна се домакинът му.

22.

- Какъв ден! - възкликна Бръчков при влизането си в “краварника”. - Президентът идва на  полигона да наблюдава как български и италиански “барети” обезвреждат терористи, вицето открива мемориал край града, в съда - дело срещу трима украинци за износ на пеперудки, а като десерт - половин тон хероин на митницата! Веднъж и аз да изкарам късмет като водещ! Вестникът написан, преди още да е почнат! Мили колежки, можете спокойно да си пилите ноктите и да си четете хороскопите!

- Е-е-е-е! - понесе се отвсякъде.

Той отвори хладилника, наля си чаша газирана вода и я допълни от малко шишенце, което извади от джоба си. Пусна телевизора и седна пред него.

- Ти отсега ли започваш? - запита го спортната редакторка.

- Не, преди петнайсет години съм почнал.

- Искам да видя спортния канал. Трябва ми резултата от контролата на националния.

- Аз ще ти го кажа. Не виждаш ли, че дават за Тутанкамон?

- Замобластния ли?

- Не, този е управлявал в Египет.

- Тогава за какво си губиш времето да го гледаш?

- Ето, това е уместен въпрос. Но ако не бях гледал и мача снощи, сега нямаше да знаеш резултата.

Влезе Клара, поздрави и започна да търси нещо в чантата си. Като не го намери, изсипа всичко от нея върху бюрото си.

Рекламната агентка Лина дооправи грима си пред огледалото, пробва няколко усмивки и се извърна.

- Искате ли да ви кажа един сладък виц? - запита тя.

- Какво ви става на всички тая сутрин? - въздъхна Пиронков. - Като че сте пили хапчета за добро настроение.

- Защо? - запита Бръчков. - Нито сме крали, нито сме лъгали, та да се притесняваме.

- За второто не съм сигурен.

- Налей и на мен чаша вода, моля те - Клара разгърна новия брой.

- Така и така всички пиете вода сутрин, - обади се единият от фотографите - ще ви купя  шишенце валериан, да си капвате от него. И - край на проблемите с емоциите.

- Възползвай се ти от идеята - отговори му Бръчков. - Няма да  ти подскача обектива,  докато снимаш.

- Сега пък вземете се изпокарайте. То една сутрин тръгна хубаво…

- Нали знаеш - много хубаво не е на хубаво. - Фотографът нарами чантата си и тръгна да излиза.

- Пепел ти на езика - изстреля след него Лина. - Готови ли сте да ми чуете вица?

В този миг иззвъня телефонът. Пиронков вдигна слушалката и малко след това лицето му се вкамени. Шумът стихна мигновено.

Всички по-скоро усетиха, отколкото чуха крясъците на Дъч. Цели пет минути гласът му унищожаваше кислорода в стаята,  после всичко стихна изведнъж.

Пиронков продължаваше да държи слушалката.

- Какво става? - Бръчков спря телевизора.

- Не знам… Говореше от мобилен, само псувни… Нищо не разбрах… Освен че…

- Какво?

- Освен че… иска да…

- Какво иска?

- Да размаже Клара.

- Какво? - отвори уста Клара. - Какво?

- Не знам… Каза, че не иска да те вижда, защото може да те убие. Да те размаже. Така каза.

- Да я размаже? С крак, като хлебарка, така ли? - запита Бръчков.

Всички станаха и се скупчиха около Пиронков и Клара.

- Не знам, не знам, не знам. Беше откачил. Никога не е бил такъв.

- Да не е пиян?

- В девет и половина сутринта ли?

- Че какво му става тогава?

- Прегледахте ли броя? - запита Бръчков.

- Дума по дума - отговори Пиронков. - Нали аз го правих.

- Сигурен ли си?

- Абсолютно. Буква по буква, заглавия и подзаглавия. Гарантирам.

- Да няма някоя текстова неточност?

- Не вярвам. Рано свършихме вчера, не бяхме уморени. И аз ги гледах, и коректорките…

- Дайте тук броя.

Бръчков разгърна вестника, всички се надвесиха над него.

- Нали ви казах, няма нищо - обади се Пиронков, когато  вдигнаха глави.

- Аз нямам материал вчера - каза Клара. - Каква грешка търсите? Просто това е поредната подигравка, но този път тя минава всякакви граници. И аз… не знам какво ще направя, но ще направя нещо.

- Чакай, чакай. Нали той ти даде материал?

- Само го подписах, защото не искаше неговото име да стои там. Ето.

Пак се вгледаха.

- Всичко е точно.

- Отвори файла с материала на Дъч - обърна се Бръчков към Клара.

- За какъв дявол?

- Хайде, отвори го.

- Файлът е “Фавор”, отвори си го ти. - Клара започна да прибира изсипаните от чантата неща.

- Ела, ела тук - обади се след малко Бръчков. - Виж.

- Какво да гледам?

- Ето това гледай. “Фирма уволнява 200 работници”.

- Е ?

- В текста на Дъч  е 20.

Клара закри очите си с ръце.

- Нищо не съм направила. Ни-що.

- Каквато си завеяна, може и да си - обади се Пиронков.

- Знам, всички ме смятате за последната глупачка. Всички сте срещу мен  - сълзите  на Клара проблеснаха по бузите й. - Затова се случват такива неща. Но аз не мога да спя с всeки мъж от редакцията. Пък дори и да го направя, не смятам, че нещо ще се промени.

- Никой не иска това - опита се да се защити Пиронков. - Просто тази нула…

- … е накарала Дъч да откачи - продължи Бръчков. - Всеки може да я сложи. Всеки.

- По-точно - всеки, който не е спал с Клара. - обади се Лина. - Нали така излиза? Жените отпадат от подозрението.

- Запази черния си хумор за по-добри времена - отговори й Пиронков. - Да не мислиш, че като водещ ще си навра тоя таралеж в гащите?

- Има ли значение кой е водещ и кой не? - запита спортната редакторка. - Всички ще го отнесем като дойде Дъч. До един.

- Е, да, но Клара сега го отнася - Бръчков се наведе над нея.

В това време влезе счетоводителката.

- Клара, шефът се обади  веднага да прекратя договора ти.  Разбира се, ти може и да откажеш. Мен ако питаш, по-добре е  да напуснеш, защото той така и така изтича след три месеца и Дъч със сигурност няма да ти го поднови. Впрочем, ти си знаеш. Но ако останеш, сещай се какви дни те чакат. Сега мога да те освободя по най-благоприятния за теб член, защото Дъч забрави да спомене за това. Не беше на себе си.

Клара мълчеше, захлупила лице върху ръцете си.

- Никъде няма да отида - каза тя едва чуто. - Никъде. Нищо не съм направила.

23.

Погледът на стрелочника се плъзна полека от прелеза към буренясалия първи коловоз, на който малееха на слънцето пет открити вагона, задържа се върху високата дървена врата на склада с магазия, мина небрежно по табелата “Гара Карамафилово” и спря върху притворените очи на кръчмаря, приседнал на пейката.

- Да ги пусна ли вече или да не ги пускам още?

- А? - сепна се той, пъхна ръка в ризата и разчеса корема си.

- Няма да ги пускам, голяма жега е.

- А-ха - прозя се кръчмарят. Разтри насълзените си очи, повдигна рамене към ушите си и завъртя глава в тях. - Няма го още, така ли?

Стрелочникът поклати глава и забарабани по облегалката на стола, който беше възседнал като конче.

- Двайсет и четири часа - отсече той. - Двайсет и четири часа да не ме смени тоя бурлангач… Как я мисли тая?

- Хлъц… Не… хлъц. Не…

- …говата - завърши стрелочникът.

- Недей - махна с ръка кръчмарят - се ядосва.

- Да ме натресе на смяна без бира. И точно като дойде бирата, ще ми цъфне.

- Всеки момент ще дойде. Тръгнала е.

- Душицата ми ще изгори, докато се покаже тоя камион. И ти да не заделиш пет-шест бири…

- Всич… хлъц. Всичката я бях заделил.

Стрелочникът въздъхна страшно.

- Това не е живот. Ту има бира, ту няма.

- Има коняк - каза кръчмарят.

- Само коняк?

- Коняк.

- Какъв коняк?

- Ми коняк.

Стрелочникът се замисли.

- Ще ни утрепе в тая жега.

- Ще го пием на сянката - кръчмарят обходи с поглед широката корона на липата, под която седяха двамата.

- Петдесет грама колко е?

- Един-два лева - той се загледа оттатък коловозите, където иззад редицата сливи край линията се приближаваше човек на колело.

Стрелочникът свали фуражката си, приглади назад сивата си коса и пак я наложи. После въздъхна.

- Колкото две бири - констатира той.

- Ахъ - потвърди кръчмарят.

Човекът слезе от колелото, изтика го през коловозите до перона и го опря на ствола на липата, като внимаваше да не разлее съдържанието на канчетата, провесени на кормилото. Обърна се и поздрави, сваляйки протритата си панамена шапка с неопределен цвят. Беше слаб, сух и с тънки мустачки върху тясното лице.

- С какво ще гостиш майсторите си днеска, бай Стайко? - попита стрелочникът.

- С каквото всеки ден - бобена чорбица и сух лебец.

- Че те ще избягат!

- Ако щат. Аз какво съм ял, докато съм я градил тая къща?

- Бай Стайко, ама ти ял ли си някога?

- Ех, случвало се е. Още ли я няма?

- Още. Таман докато дойде, ще ги нахраниш.

- Без бира не мърдам оттука, ако ще по тъмно да ядат - той седна на пейката до кръчмаря, протегна крака, събу с върха на пръстите най-напред единия си цървул, после другия и постави петите си върху тях.

Откъм гаровата постройка зазвъня телефон.

- Какво… хлъц… искат? - попита кръчмарят.

- Неокастрена - стрелочникът имитира по облегалката на стола налагането на нечий задник. - Пет пъти да удряш, един път да броиш. През три минути питат дали е дошла.

Телефонът продължаваше да звъни.

И тримата се заслушаха.

- Няма я още - каза стрелочникът.

- Тръгнала е - допълни кръчмарят.

- И освен бира няма нищо друго? - попита бай Стайко.

- Коняк - каза стрелочникът.

- Само коняк?

- Само.

- Бай Кольо не може да не е скътал нещо.

- Газ! - каза кръчмарят.

- Газ! - възмути се стрелочникът. - Нали обеща да върнеш фенера? - сети се той.

- Фенерът е за януарската сметка.

- За януарската ти дадох цяла лейка масло.

- Маслото беше за Васильовден.

- За Васильовден останаха клещите.

- Клещите бяха за гре… хлъц, за греяната.

- За греяната имаше огледало.

- Хлъц… огледалото… за счупената кана.

Стрелочникът помисли и въздъхна.

- Нама да живеете много - бай Стайко размърда пръстите на краката си. - как ги помните тия работи?

- Бай Кольо ги помни - рече стрелочникът.

- А, помня ги - кръчмарят се прозя и подсмръкна. - Ще изстинем на тая сянка - добави той.

- Като не сипеш по едно малко, може и тая да стане - рече стрелочникът. - Дай и ги пиши за шнура.

- Три дена пием за тоя… хлъц… шнур. Пък то някой го открадна още оня ден.

- Хубаво де, аз ще почерпя - рече бай Стайко. - Нали пенсията ми е миньорска. Вие знаете ли кой е Стайко Танчев? Че той да не може да каже по едно ли? Не малко, по голямо ще дадеш. Голямо… Ех, кота петстотин… Мадан! Горубсо!… Щях генерален да съм сега…

В този момент се чу далечно свирване на локомотив.

Стрелочникът скочи така, че събори стола.

- В ниското е! - продума той втрещен. - Наваля насам!

- Пускай бариерата, какво чакаш! - рече бай Стайко спокойно.

Стрелочникът разпери ръце.

- Няма нищо в дневника за по това време!

Свиркането пак се чу, този път по-ясно.

- Хай мама му стара - източи врат стрелочникът - аз ли не съм наред или някой не знае, че тука има гара?

- Че има гара може и да знае, ама не знае, че няма бира - поклати глава миньорът.

Кръчмарят мълчаливо се съгласи.

Откъм прелеза бързо се появи червеният покрив, а после израсна в цял ръст маневрен локомотив, теглещ конски вагон след себе си. Локомотивът се приближи преди стрелочникът да мръдне от мястото си и полека спря. От вратата се показа опърпан машинист с широки мустаци.

- Манол! - изпъшка стрелочникът.

- Ехе-хе-хееее! - изрева възторжено машинистът, докато се спускаше долу. - На бас се хванах, че си до телефона и не го вдигаш! На бас за каса бира!

Стрелочникът изтича през коловозите и долепи лицето си в мустаците му.

- А бе вие ум имате ли? Имате ли, питам, та ме правите на въртоглав? Ще я напусна тая гара, мама му стара, това не е гара, ами е хан!

- Стига бе! Стига си цвилил! Умряхме жадни! Цялата ремонтна бригада! Знайш ли как се даяни в тая жега? Пък вие тука - под сенчицата!…

- Няма бира! - повиши глас стрелочникът, свали фуражката си и я размаха. - Няма бира и това е! Не е дошла!

- Няма бира? - очите на машиниста се превърнаха в цепчици. - Ти чуваш ли се?

- Мен питаш ли ме? Мен питаш ли ме какво ми е на душицата? - развика се стрелочникът. - Питаш ли ме, а? Какво става в главата ми? Че от сутринта целият свят се върти пред…

Машинистът пое въздух и се изду като балон.

- Твоето какво е - раздразнено плю той към вагона. - Три дена не съм мигнал - спи ли се в тоя ад без бира! А по цяла нощ лашкам военни композиции от една гара до друга и обратно!

Стрелочникът се облещи.

- Ха! Не чуваш ли - продължи машинистът - по цял ден бумкат. Фронтово занятие имат!

- Че те не са спрели от десет години! Не го ли превзеха вече тоя баир?

- Знам ли!

- Ми тая каруца що я влачиш?

- Те ти я пращат. Щели да дойдат да се товарят и довечера ще ги мъкна по тъмно към П.

- Какво? Какво? Днеска? Хващам пътя и без мене!

Кръчмарят се наведе  към миньора и хлъцна два пъти.

- Ееееей, Паско! - викна бай Стайко. - Щял си да ги пускаш! Ще се издушат, докато се разправяш!

- Стига бе! - вдигна ръце към главата си стрелочникът. - Стига вече бе! Спрете най-накрая!

Плю и тръгна към склада с магазия. Спря се пред него, изруга още веднъж, после издърпа резето на широката врата и я отвори. С наведени глави оттам излязоха три шилета, спуснаха се по стъпалата от рампата на перона и го посипаха с лъскави топчета.

- Марш на поляната, мамка ви! - развика се стрелочникът.

Шилетата прекосиха коловозите, минаха под сливовите дървета и зачоплиха тревата по дигата на отводнителния канал. Стрелочникът ги погледа, отупа ръце по бедрата си, въздъхна, качи се на локомотива, хвана се за перилата и застана там като на капитански мостик.

Машината забоботи и се понесе към завоя.

- Сега ще се върне - отсече бай Стайко. - Забрави ключа за стрелките.

- Манол сигур си носи - продума кръчмарят.

В стаята рязко иззвъня телефонът. Иззад ъгъла на постройката, до отворената врата на склада, се подаде кучешка глава с очи, вперени към канчетата на колелото. Откъм тоалетната се зачуха детски гласове. Телефонът иззвъня още веднъж и повече не се чу.

- Ех - облегна се назад бай Стайко и протегна крака. - Чакай, докато имаш душа.

- Ами… хлъц… няма вече власт в тая държава.

- То държава няма, ти за власт говориш. Генерален щях да съм сега… Но - прежалиха България през осемдесет и девета и това е.

- Живот - рече бай Кольо.

- Живот - потвърди миньорът.

Иззад южния край на редицата от сливи се подаде вагонът, тикан от локомотива. Стрелочникът висеше на стъпенката му. Когато се изравни с перона, той скочи и свирна. Машината намали ход и полека долепи вагона в буферите на последния от другите пет. Цялата композиция изскърца. Стрелочникът ловко се провря отдолу, закачи халката за куката и съедини маркучите. После отиде да прекъсне връзката откъм локомотива.

- Като го изпречихте така, дали ще ги видиш, ако хванат нанякъде, а? - попита бай Стайко.

- Вярно, ей! Бутни ги нататък - посочи той към края на рампата. - Давай, давай - и пак се качи на стъпенката на вагона.

Композицията бавно се придвижи към далечния край на рампата и машината се отдръпна. Стрелочникът наложи шапката си и се готвеше да попита нещо, когато в стаята пак се разнесе телефонен звън. Той се втурна вътре.

- Ало! Ало! - зачу се гласът му оттам. - А? Късмет! Ееей, ей, ей. Хич недей ме пита. Ахъ. Тц, тц, тц, тц!

- В Манево е дошла бирата - изсумтя, като излезе навън. - Топла, ама прясна.

- Хайде бе! Стана ли тая? - опули се машинистът. - Ми аз що чумея тогава тука?

- Как! - ревна стрелочникът. - В затвора ли искаш да вляза? Пътническият вече е тръгнал от П.!

- Стига бе! Половин час има още! Половин!

- Половин, не половин, никакво мърдане, докато не мине!

- И какво - като ида, една гола скара ще е останала! Докато се домъкне тоя пътник!… - мрачно каза машинистът.

- Няма мърдане оттука, казах!

- Как така няма мърдане, бе! Ей сега ще го глътна, три километра е! Докато оня вземе ямача, и съм там!

Стрелочникът малчеше със стиснати устни, тъмен като сянка.

- Прави каквото искаш! - избухна изведнъж той. - Каквото искаш прави! Аз стрелки не местя повече!

- Мама им и стрелки, аз ще ги преместя! Ти ги оправи след мене, да не го пратиш на първи! Хайде джанъм! Стрелки!

- Маноле, вдигай си чуковете и повече кракът ти да не е стъпил тука - разтрепера се стрелочникът. - Давай пара и да те няма! Айде, че ми възвря кръвчицата!

- Ела да ги преместиш, хайде!

- Няма да ги преместя! Не ща затвор!

- Ела бе, имаш три бири от мене!

- Не ща!

- Ела, ела виж - бирата иде и тука! Качи се да видиш, че не те лъжа! Прах се вдига по пътя!

Всички скочиха и се загледаха натам, където черният път се губеше в ниското. Още нищо не се виждаше.

Стрелочникът изтича, покачи се на локомотива и вдигна ръка над челото си. Машината забоботи, коминът й изригна вълма пушек и тя се понесе към завоя.

От прашния облак, забулил бариерата, изпълзя верижна машина с остра муцуна. Като ръмжеше  страшно и залиташе насам-натам, тя приближи бавно. Тогава се видя, че отзад се влачат още две такива, закачени с дебели въжета за нея. Всичките бяха покрити с жълтеникав прах и отрупани с вързопи маскировъчна мрежа.

Антената още не беше се успокоила, когато от отворения люк се появи върлинест старши лейтенент в камуфлажно облекло с дузина издути джобове по панталона и куртката си. От зачервеното му лице се стичаха тъмни браздулици пот. Той скочи на земята, потупа няколко от джобовете си и се обърна назад. От другите две машини с пъшкане тупнаха на сгурта двама старшини - единият с манта, чиито копчета щяха да изхвръкнат всеки миг, а другият - по потник, покрит с петна от масло. Докато ги чакаше, офицерът плюеше ожесточено. Малко след това към групата се присъединиха младши сержант и старшина-школник.

В момента, когато от машините излизаха войниците, локомотивът приближи втори перон, намали, за да скочи стрелочникът и се понесе към бариерите.

- Каква я мътехме, каква излезе - бай Стайко се върна и седна на пейката. Кръчмарят махна с ръка, но не помръдна.

Стрелочникът разкрачи крака и започна да запрята ръкавите си, като че щеше да се бори с военните, които вече приближаваха насам.

- Ей, вади касата, че е въпрос на време да пукнем! - викна старши лейтенантът и разкопча един от джобовете на куртката си.

- Ами пукайте тогава! - изръмжа стрелочникът.

Дългият се спря пред него.

Потта продължаваше да блика от челото и да се стича в шията му.

- Ти… майтапиш ли се? - попита той.

След тези думи се възцари мълчание. Чу се само как единият старшина се тупна с длан по корема, а другият измляска. Младши сержантът и школникът потриха челата си.

- Абе вие какво искате? - свъси вежди стрелочникът. Гласът му прозвуча заканително.

- Бира най-напред.

- Ами искайте си - стрелочникът продължаваше да навива ръкава над лакътя си и все повече заприличваше на човек, който ще лови риба.

- Ти що си станал със задника нагоре, бе? - изпухтя старшината с омасления потник.

- Хич и не съм лягал.

- Че ние да не сме?

- Да сте!

- Ми ти?

- Няма би-ра - изхълца бай Кольо. - Т-това е.

Настъпи зловеща тишина.

Лейтенантът разкопча още един джоб на куртката си.

- Ай стига бе! - рекоха в един глас всички зад него.

- Спокойно! Спокойно! - Стайко Танчев се приготви да нахлузи цървулите си. - Всеки момент ще дойде! Всеки!

- Вода! - изрече офицерът.

- Няма и вода - отсече бай Кольо. - Само коняк.

- Ай стига бе! - изрекоха тримата зад дългия пак в един глас. Старшината с мантата бе напъхал пръст в ухото си и не разбра за какво стана дума.

- Има ли друга кръчма наблизо? - офицерът започна да закопчава джобовете си.

- Има, ама я обраха оня ден и сега е запечатана.

- Тпу, да му се не види и!…

Откъм бариерите се чу бучене.

- И-де! - каза бай Кольо. - Иде бирата.

Всички като по команда погледнаха натам. Бученето се усили и малко след това се появи военен камион, наметнат с покривало от зелени, жълти и кафяви пластмасови листа. Приличаше на опакован.

- По машините! Бързо! - кресна старши лейтенантът. Гласът му неочаквано премина във фалцет.

Камионът пропълзя през прелеза, изпусна няколко кълба червен дим, зави и се насочи към гарата.

Точно когато войниците се пъхнаха в люковете, а старши лейтенантът закопча капака на последния си джоб, той спря зад третата машина. От кабината му се изтърколи дребен бузест майор с бляскава кокарда на фуражката и провиснала от жегата долна устна. Той повдигна брадичката си нагоре, взря се срещу себе си, сякаш не можеше да повярва, че офицерът пред него се готви да му доложи нещо. После махна с късата си ръка:

- Има ли ресторант наблизо?

Старши лейтенантът се готвеше да отговори на съвсем друг въпрос и прехапа езика си.

- Нищо няма в него - каза с изкривено лице.

- Нищо?

- Нищо.

- Вие от коя част сте?

- Триста шейсет и пет це шест.

- Втора армия?

- Тъй…

- Хм - майорът погледна слънцето - да не би сервитьорът да ви лъже?

Зъбите на старши лейтенанта отново щракнаха върху езика му.

- Съвсем не знам.

- Ще се товарите ли?

- Тъй…

- Не може да няма поне една каса бира.

Майорът се обърна към колата. От лявата й страна се изсули гологлав старшина, намести колана си и дойде при него.

- Предложи му три пъти повече, отколкото струва - каза майорът. - Пет пъти му предложи, ако трябва.

Старшината тръгна към перона.

Майорът се пъхна в късата сянка на камиона, а старши лейтенантът остана да стърчи на рампата. Сержантите от верижните машини се бяха облегнали на тях и дишаха тежко.

Всички чакаха, кой знае защо, с нескрито безпокойство.

- Стигал съм до Монголия - промърмори майорът - но степ, безводна като нашата, не съм виждал. Нито пък толкова хълмове от пясъчник, така предразполагащи към алкохол. Пуснеш осколочен - кипят като бира, бронебоен им блъснеш - дрънчи като счупена бутилка. А бирата я крият непросветени люде за отпращане на…

Старши лейтенантът гледаше, като че бе познал баща си в лицето пред себе си.

Майорът се усмихна вяло.

- Махмурлук - допълни той.

- Заповядайте?

По стълбичките откъм перона се изкачи момиченце с плетена поличка и бяла тениска с пантера на нея. Беше русо, с къса коса и бели маратонки. Премина през прашната сгурия на рампата и спря пред майора.

- Чичо - каза то - искири кашкара ликири дакара текере накара укуру чакара накара тракара торкоро скикири?

Майорът зяпна.

Старши лейтенантът беше добил вид на слънчасал.

- Не можеш да говориш на тракторски, нали? - попита момичето.

Старшината се върна задъхан.

- Няма, няма и няма.

- Колко му даде?

- По два лева за бира.

- Тикири некере сикири секере рикири окорозенкере - каза звънливо момиченцето и се обърна да си тръгне.

- Чакай, чакай - майорът направи няколко крачки и клекна срещу него. - Как се казваш?

- Рена.

- А къде живееш?

Момичето посочи близките къщи.

- Виж какво, Рена. Ти си добро дете. Най-доброто дете, което съм срещал. Дали няма у вас две-три бири, а?

Момичето лапна пръстче и се замисли. Лицето му доби сериозен вид.

- Ако има, ще станеш богата. Много богата - продължи майорът.

- А какво ще ми дадеш?

Майорът погледна старшината. Той бръкна в джоба си, извади смачкана цигара, запалка и два патрона.

Момичето поклати глава.

- А ти какво искаш?

- Един от тези танкове.

- За какво ти е?

- Ще го боядисам бял, защото сега прилича на сърдит.

Майорът въздъхна.

- Добре де, и танк ще ти дам. Има ли бира все пак?

- При дядо има.

Всички се ококориха.

- При дядо Кольо - момичето извади дъвка от джобчето на полата си, обели я и я пъхна в устата си.

Няколко секунди след това перонът се изпълни с военни.

- Ех, Мадан, Мадан - клатеше глава Стайко Танчев, а кръчмарят кимаше между хълцанията си. - Батанци, Остра чука… Идва генералният един ден и на никога не казва. Ей така, с винтяга и брич.

- Хлъц. Царят ходеше така. Борис.

- Ех, Мадан, Мадан…

- Хлъц!

- Ей! - подвикна майорът. - Кой е управителят на този ресторант?

- Хлъц! - вдигна глава бай Кольо.

- Каквото искаш си избери от ей оня камион - майорът посочи рампата - кирка, лопата, брадва, сандък, въже, платнище, пелерина…

- Бикфордов шнур - допълни старшината.

- Само срещу каса бира - продължи майорът. - И по два лева я плащаме.Четирийсет лева за двайсет бири.

- Всеки… хлъц… момент ще дойде.

- На война един момент е загубена битка.

Кръчмарят разпери ръце.

- Тоя народ няма бъдеще - процеди майорът, преди да се обърне. После със старшината тръгнаха към рампата.

Малко след това камионът се заклатушка към прелеза.

От стаята излезе стрелочникът и почти се сблъска със старши лейтенанта, който отиваше да надникне през вратата.

- Хайде - разбесня се той - ако ще правите нещо, правете. Ей сега ще дойде бирата и ще ми клекнете.

- Кой е началник на тая гара?

- Няма го. Трън има в петата, отиде да го вади.

- Ти няма да умреш у дома си - обади се старшината с потника.

- Акъл от умна старшина не ща - рече стрелочникът и тръгна да завърне шилетата.

Старши лейтенантът се изкачи на рампата. Огледа най-напред верижните машини, после се изтупа, извъртя се и впери поглед във вагоните. Старшините го наобиколиха. От сянката на единственото дърво в тоя край на гарата се измъкнаха войниците и се приближиха бавно. Всички бяха с разкопчани куртки, небръснати, с присвити очи.

- Идва генералният и никой не може да го познае - продължи бай Стайко. - Никой не го е виждал. И аз не съм.

Кръчмарят слушаше съсредоточено.

- И пита: Ти ли си Стайко Танчев? Аз. Ще ме вземеш ли в твоята бригада?

Бай Кольо бе спрял да хълца.

- И това става вънка, пред шахтата. Таман щях да влизам, кофата ме чака - миньорът погледна за миг към рампата, където офицерът крачеше широко край вагоните и броеше стъпките си на глас. - Още като го зърнах, веднага се сетих, че е той.

- Сети се?

- Генерален! Може ли да се скрие?

Притъмня - бяло като захар облаче мина пред слънцето. На рампата изрева близката машина. Замириса на прегрят метал.

- Казах му: Да те видя какво можеш. Всичко мога, рече - буря, зареждам, наливам бетон и си играя с кофража.

- Лъже?

- Проучва. Тия работи и аз ги мога - рекох. И го заведох в стола. Обед беше. Поръчах му  ядене.

- Ядене?

- С добавките за влизаща смяна. Яж, му казах, да те видя какво можеш.

- Яде ли?

- Яде.

Иззад склада изскочиха тумба деца и приближиха плахо ръкомахащия старши лейтенант. Най-голямото попита:

- Защо тия танкове нямат оръдия?

- Защото са емтелбета - отговори през зъби единият от войниците.

- Изяде ли го? - нетърпеливо попита кръчмарят.

- Ех - махна с ръка бай Стайко. - Супа, готвено, скара, десерт и баклава.

- И баклава?

- Баклава. Или реване. Арабско реване. Примерно: шкембе чорба, тас кебап, три кюфтета…

- От ония?

- От ония. Три кюфтета и реване.

- Или баклава.

- Или баклава.

- И това му го нареди на масата?

- Ами как? Генерален!

Кръчмарят въздъхна, наведе глава и се замисли.

На рампата отново закрещяха сред бученето. Бай Стайко се заслуша в думите им.

- За-да-ча-та е: товарене на пострадали в боя машини! Това трябва да се направи. Не да се качват една по една!

- Нали нищо им няма, бе, Боев! Кой ще види как са натоварени?

Офицерът замълча със свъсени вежди, с поглед към старшина-школника, който стърчеше отстрани с вид на случайно попаднал на това място човек.

- Никой не може да ти каже копче! - избоботи старшината с потника. Нали ние сме с тебе!

- Не може така! - повиши глас страши лейтенантът. - Днеска не са повредени, утре може да са! Трябва да я овладеят тая техника и ще я овладеят, десет пъти ако ще да ги товарят!

Войниците, скупчени наблизо, промърмориха нещо за някакви майки.

- Ами прави както знаеш - рече старшината с потника. - Ама ще се опечем в тая жега. Ще умрем без вода.

- Нали чакаме бирата. Всеки момент ще дойде. Всеки.

Старшините помълчаха и погледнаха към сянката под стряхата на склада, където се търкаляха няколко траверси.

Старши лейтенантът отиде до машината и се надвеси над люка:

- Почваш от третия - посочи на войника той. - Качваш се от самия край и издърпваш втората машина на втория вагон. Слизаш от първия, и пак същото - ти - на третия, третата - на четвъртия. Просто като фасул! Давай!

Войникът впери поглед натам и се хвана за ръчките.

- Не мога да почна от третия - каза той. - Краят му е в ниското.

Офицерът се вгледа, свали фуражката си и я подаде на младши сержанта.

- Трябва да дойдат малко напред - установи старшината с мантата.

- Ще ги дръпнем, щом трябва. Въжето - за кола на вагона, емтелбето - успоредно до него! - викна старши лейтенантът.

Войниците се раздвижиха, после се отдръпнаха. От широкия ауспух изригна дим. Веригите се завъртяха - отначало предпазливо, после - с все сила. Разхвърча се сгурия. Тътенът вдигна в небето гълъбите от близката водна кула.

- Газ! - викаше старши лейтенантът, задавен от праха. - Дай газ!

Грохотът стана непоносим. Машината започна бавно да потъва.

- Къде отиде Паско? - запита бай Стайко.

- За… хлъц… закара ги зад стопанския двор да попасат.

- Рена! - викна миньорът. Момичето рисуваше с тебешир върху плочките на перона. - Иди, чичовото, кажи ей на оня високия чичко, че вагоните са подпрени отпред. Хайде, пиленце, изприпкай му кажи!

- Ос… Остави! В тоя прах… ще се опраши цялата! - хлъцна бай Кольо.

Но момичето изтича по перона - двамата видяха как изкачи стълбите и хвана старши лейтенанта за ръката.

Ревът спря. Офицерът потри челото си, старшините - слепоочията си. Всички се изплюха.

- Въжето е късо - каза старшината с потника. - Трябва от другата страна на линиите - той посочи към дигата.

- Снаждайте ги - дрезгаво каза старши лейтенантът. - Ти - през прелеза - и там! - посочи на войника.

Машината изпълзя от канавките, разклати антената, завъртя се и пое по пътя. Премина прелеза и се втурна край сливите от другата страна на трите коловоза.

- Рена! Ренка! - викна бай Стайко. - Каза ли на оня чичо това, дето ти заръчах?

- Казах го! - обади се момичето.

- Какво му каза?

- Чекере вакара гокоро никири текере сакара подкоро прекере никири!

Миньорът напълни дробовете си с въздух, но не можа да го изпусне. С крайчеца на окото си видя как бариерите падат и се опита да нахлузи двата си цървула едновременно.

- Пътническият! Пътническият ще дойде всеки момент! Паско пуска бариерата!

- Че кога е отишъл там? - сподави хълцането си кръчмарят.

- Минал е зад кантара! Как не се сетихме!

Стрелочникът вече беше изскочил от жълтата къщичка и тичаше гологлав към въжето.

- Вашта мама всякаква! - ревеше той. - Прибирай! Прибирай всичко това!

Военните мълчаха и го гледаха свирепо.

- Мамка ти! - хвана той за ръкава офицера. - В затвора отиваме! Влакът влиза в гарата!

Старши лейтенантът мълниеносно сви юмрука си и се отдръпна крачка назад.

В същия миг над главите им се зачу страховито бучене. Листата на липата потрепераха. Ведната след това над покрива на гарата се появи огромен хеликоптер, целият в сиви и черни петна. Хеликоптерът постоя няколко секунди неподвижно и бавно започна да се спуска към рампата, приличен на свирепо насекомо.

Вдигна се облак червен прах и никой не видя кога колелата му допряха земята - шумът стихна изведнъж. Докато прахът бавно се слягаше, всички стояха неподвижно - офицерът, старшините, старшина-школникът, младши сержантът и шестимата войници. Само миньорът и кръчмарят бяха седнали, но и те не изпускаха от очи шарения хеликоптерен тумбак.

Вратата на кабината се отвори и оттам скочи възтежък човек в зелена униформа със златни пагони и широки червени ленти по крачолите.

Бай Стайко побутна бай Кольо.

- Генерал! - промълви той.

- Генерал? - повтори бай Кольо.

С тържествена крачка генералът се приближи към войниците и като раздвижи сребристите си мустаци, тихо ги попита нещо.

Никой не разбра какво. Но и миньорът, и кръчмарят бяха сигурни, че ясно чуха думите му.

Бай Кольо натъпка ризата в панталона си, прочисти гърлото си, махна с ръка и тръгна да влиза в кръчмата.

- И за нас по една - подвикна след него бай Стайко и намести краката в цървулите си.

24.

Двамата мъже продължаваха да седят край масата. Ефрейторов подравни купчината листове пред себе си и ги подаде на Каменаров.

Той ги прибра в кутията.

- Автобусът мина към съседното село - каза домакинът. - След двайсет минути ще се върне. Време е да тръгвам.

- И нищо не е в състояние да те спре?

Каменаров кимна и стана.

В този миг зад обраслия с бръшлян зид се чуха стъпки и някой почука на дървената врата.

- Отворено е - подвикна Ефрейторов и също стана.

Пантите проскърцаха и в двора се появи Клара - в три четвърти джинси, ръфани сякаш от зло куче и риза в защитна окраска. На рамото си бе преметнала малка кожена раница.

- Здравейте! - каза тя с глас, който не звучеше весело. - Извинявайте, че не ви предупредих…

- Тъкмо тръгвах - каза Каменаров. - Седнете.

- Аз… Както и да ви звучи… - започна Клара, но не продължи. Тръшна се на стола и очите й се напълниха със сълзи.

Каменаров разкопча бавно джоба на ризата си, извади банкнота и я подаде на Ефрейторов.

- Надявам се, че този жест не те унижава.

- Дай, Боже, повече такива жестове - беше отговорът. - Каква да бъде бирата?

Клара повдигна рамене, оправи кичура си, запали цигара.

- Извинете ме - обърна се тя пак към Каменаров, след като Ефрейторов затвори вратата зад себе си. - Знам, че хората тук може да си помислят какво ли не… - въздъхна дълбоко. - Но.. случиха се едни неща. Всъщност …

- Успокойте се и това, което искате, ще дойде само - каза Каменаров, придърпа стола и седна срещу нея.

- Иска ми се само да  поговорим -  каза Клара. - За каквото и да е. Просто да говорим… За мен това място… тази редакция, повече не съществува. Ето - тя извади от раницата си дискета и я постави на масата. - Това е първият разговор. Ако искате, можем да го продължим. Без касетофон.

- Той ли ви създаде проблеми?

Клара завъртя глава.

- Той ми помогна да дойда на себе си. Честно казано, когато ви слушах, само краят ме впечатли. Питах се, ако това дете се е родило, на колко ли години е сега?

- На Стоян Герчев и Елена ли? - Каменаров се замисли. - Сигурно към четирийсет.

- Значи може да има син или дъщеря на моята възраст.

- Може. Но може и да няма изобщо такъв човек.

- Нещо ми подсказва, че има. И че той е някъде между нас. Може да звучи несериозно, но ми се струва, че ще го срещна.

Каменаров се засмя.

- Очакването е хубаво нещо. То кара човек да се вглежда в себе си. Но аз само предполагам такова развитие на нещата. Може би и самият Стоян ходи някъде между нас. Въпреки че отдавна вече никой не се сеща за него. Сега на почит тук е неговият брат Сребко.

- И той ли е същият?

- Не. Никак даже. Сребко до оня ден беше овчар, рано излизаше от дома си и късно се връщаше. Години наред живееше незабележимо. До онова лято, когато в селото дойде племенникът му Англичанина.

- От Англия ли дойде?

- Да. Помолих директора да ви разкаже тая история…

- Какъв директор?

- Ефрейторов. Човекът, който все е на път. Но пътят, колкото дава, дваж повече взема. Скитничеството не е за всеки. Затова, когато го срещнах в града, му предложих да се настани в празната къща, която ми оставиха да наглеждам. Разказах му едно-друго за селото, за да забие корен, да не е като камък върху сипей.

- Той ми разказа… - каза Клара. - Но тогава всичко изглеждаше съвсем…

- Знам. Това ви се струваше незначително. Човек цял живот подминава дребните неща около себе си, а след години плаче от безсилие, че не може пак да усети аромат, да чуе звук… Всеки такъв миг е като плод със свой вкус. Опиташ ли го, посяваш семка  в душата си и след време в нея порасва цяло дърво. Има хора с души - градини, а има и такива, които чуват скърцането само на някой и друг сух клон. Затова приех поканата на Англичанина  през лятото на осемдесет и девета. Той искаше да изкорени всичко, дало плод до тоя момент и да сее наново. Може и да не знаеше, че дърветата могат да се облагородяват и без да се изтръгват от корените.

- Това е иносказание, нали? - усмихна се с усилие Клара.

- И да, и не. Когато Англичанина се появи в селото, той пожела да покани петнайсетина души да изядат едно печено агне в гората. На сянка, под вековен дъб, край чешма с бронзов чучур и зелени корита. Стъпваше за първи път в селото, а посочи точно кои да бъдат тия хора.

- И… този… Сребко ли беше там?

- Да. И той беше, и аз бях.

Каменаров вдигна главата си полека и примижа.

- Трябва да се преместим - каза той. - Вече е обед, сянката отива към къщата.

Станаха. Той вдигна масата, Клара понесе столовете. Настаниха се под циментовата козирка над входа.

- Желаете ли нещо, докато дойде бирата? - попита домакинът. - Има сладко - от дренки, смокини, сливи, ягоди, от зелени доматчета. Даже от бъз. Е, сребърни лъжички няма. Затова пък пазя чашки двайсет и пет грамовки. Някъде бях чел, че не бива да се пие алкохол до обед. Но сега е минута след дванайсет. Килерът е пълен с различни изкушения. Не смея да ви поканя там, защото е тъмно, така че ще се опитам да ви ги изброя.

- Недейте. Нищо не искам. Нека продължим, поне още малко.

- Доста години минаха оттогава. Но си спомням - след като агнето беше свалено от огъня и превърнато в димящи късове, които поднесоха пред всеки, Англичанина вдигна ръка нагоре и попита: “Усещате ли как духа?” И беше изумен, че всички дълго го гледаха с почуда в  очите. Защото нямаше и полъх даже.

-  Как така?

- Той имаше предвид друго - вятъра  на промяната.

Клара кимна.

- Да си призная, тази тема ми беше безкрайно чужда, направо отвратителна. Допреди няколко часа. Но сега си мисля, че всичко това - тези години, през които съм живяла, минута след минута, час след час… са правели от мен…

- Това, което сте сега?

- Това, което някой друг е искал да бъда.

- Понякога е нужно човек да прегърне съдбата си, колкото и да не му харесва, за да разбере защо се случва всичко така, а не иначе. Никого не можеш да предпазиш, нито да поучиш.  И не бива.

- Вас поучавал ли ви е някой?

- Да. Дъщеря ми.

Каменаров спря да говори и се ослуша.

- Не се чува никой по пътя - каза той. - Може би няма студена бира.

- Това е без значение - отговори Клара и се зае с кичура си. - И какво ви каза този англичанин?

- Съвсем скоро ще ви бъде върната земята, която ви беше отнета насила. Това каза. - Тя не ни трябва, отговориха му. - Как така? - запита. - Дворовете ни са достатъчни. Всеки от нас има крава, овце, кокошки. Мляко, сирене, масло, яйца. Лехи с домати, пипер, чушки, патладжани. Бурета с вино и дамаджани с ракия. Ябълки, сливи и круши. Чубрица, джоджен и магданоз. И между всичко това - цветя до коляно. Даваме пари само за хляб. - Ще възвърнете достойнството си - каза той. - Няма да бъдете експлоатирани за жълти стотинки. При капитализма правилата са други. - Но хората ще са същите - отговориха му. - И пак няма да гледат по-далече от двора си. - Демокрацията ще ги промени - рече той. - Никой няма да може да присвоява безнаказано. - На село крадци няма - казаха му. - Крадците са в града, там, където с един подпис можеш да купиш кола. И при демокрацията пак ще управляват бездарните. Този, който може да върши нещо, няма да се натиска за власт. Той привлича хората с моженето си. Онази власт, която осигурява подчинени, е нужна на тия, дето и гащите си не могат да вържат, но искат да грабят. И те очите на всички около себе си ще извадят, но ще се докопат до нея. Така че за тази революция ще трябва да разчитате на града, не на селото. - Така и ще направим - рече Англичанина. След срещата той замина за столицата, а  след преврата стана съветник на президента. Върнаха земята, кравите и овцете на хората. Те осъзнаха, че нещо ново се задава, когато Сребко се появи в селото. Той беше останал без работа и не знаеше какво да подхване. Една сутрин помоли да му изнесат маса от сладкарницата, поръча си кафе и седна да го пие на нея. Тук  е мястото да кажем, че Сребко винаги ходеше с отворена уста и дръпнати назад устни. Това беше някакъв тик, но хората го възприеха като самоуверената усмивка на погален свише от съдбата, на орисан да ги води към бъдещето човек. От този ден нататък той започна всяка сутрин да сяда на масата отвън и цялото село минаваше край него, за да зърне белите му зъби. Приемаха блясъка им като благослов  - за деня, за седмицата, за месеца. И понеже целият ден на Сребко беше свободен, той започна да отскача до града, завъртя се край първите маси, където поднасяха кафе. Така попадна в клуба на създадена наскоро партия. Малко след това продаде овца и си купи джинси, пуловер и мобилен телефон. При вида на светещата му от оптимизъм усмивка шефовете на тази партия изгубиха ума и дума. Привлякоха го в техните редове, започнаха да го вземат с тях отначало за фон, а след това на афиш се появи и неговият образ. Стана депутат, след първия мандат се върна с диплома за висше образование. През втория мандат стигна до заместник-министър. Сега притежава всичката земя около селото, язовира, онези хълмове… и други неща.

- Горката България! - въздъхна Клара.

- Защо? Какво й е на България? Тя е като върбова пръчка - брулена, чупена и кълцана, залята с тиня, пак пуска връх и се вдига нагоре. Все по-хилава и крива. Но кой всъщност е България? Всички болни, бедни и уплашени хора, на които не стигат здравето, парите и куражът да се отрекат от нея. За останалите това е виме, чието знаме, герб и име нямат никакво значение.

- Достоен завършек на разговора ни.

Каменаров се усмихна.

- Такъв разговор не може лесно да завърши. Но нали вие не бързате?

Скърцането на вратата заглуши отговора на Клара.

Влезе Ефрейторов с издута до пръсване торба. Той я положи полека пред себе си и се отдръпна крачка встрани. След него боязливо пристъпи риж младеж  в червена тениска и раирани в синьо и бяло шорти, порядъчно измачкани. Последен в двора се вмъкна, накуцвайки, около петдесетгодишен  възнисък човек с бяла риза с широки джобове, бял каскет и съвсем скоро изгладен черен панталон.

- Не са лоши хора - посочи към новодошлите Ефрейторов. - Господинът е главен уредник в областния музей.

- Скромен екскурзовод - поклони се куцият, приближи Клара, хвана ръката й и долепи бозавата си брада до нея.

- А това е Стийв - американец на свободна практика - продължи Ефрейторов.

Клара премигна като кукла.

- Говорехме за вълка, той - в кошарата  - рече тя.

- Той е от добрите американци - каза Ефрейторов. - Гарантирам за него. Аз ги поканих, защото искам да им помогнем. Те няма да досаждат. Пък ако не можем да им решим проблема, още сега ще си тръгнат.

- Нека първо го чуем - каза Каменаров. - Добре дошли.

- Добър ден - отговори американецът. - Тук появили се вълци?

- Може би - кимна Каменаров. - Всеки носи вълк в душата, въпросът е кога той ще се пробуди.

- Това някакъв притча?

Всички закимаха.

- Шефът ми го натресе - започна екскурзоводът. - Обърнал се към нашия музей да му съдействаме да се запознае с някои ритуали от българския бит. Трябваше да го доведа в най-близкото село. Ето го.

- Ритуалите са по празниците и погребенията - замисли се Каменаров. - Но днес е делничен ден. Дори доене на крава не можем да му покажем, кравите са на полето.

- Нито пък сватба - каза Клара.

- Сватбата е обред - намеси се екскурзоводът. - Ритуал е извеждането на булката.

- Или пък отварянето на шампанското - допълни Клара.

- Това какво? - Американецът направи няколко крачки към кирпичения дувар и посочи облегнатото на него странно извито желязо.

- Това е плуг - обясни Каменаров - По-точно - било е плуг. Не става за нищо вече.

- Атрибут на ранния социализъм - намеси се Ефрейторов. - Мисля си - продължи той - като не можем да му покажем сватба, дали не можем да му спретнем едно погребение?

- И кого ще погребваме? - запита Клара.

- Социализма - символично - той кимна към плуга.

- Да го заровим в земята? По-добре да му вържем черна панделка.

- Правилно - съгласи се Ефрейторов. - Още по-добре е да го продадем в пункт за вторични суровини. Някога от мечовете изковахме плугове, сега ог плуговете…

- Щипки за пране - допълни Клара.

- Че те не са ли пластмасови? - запита екскурзоводът.

- Имат пружинки.

- Вярно. Къде тук може да стане това?

- Не сме питали собственика.

- По-добре да ви е весело, отколкото тъжно - заключи Каменаров. - Готов съм да се включа в играта. Но трябва да се отиде чак до гара Карамфилово, на десет километра оттука.

Екскурзоводът разпери ръце.

- И как ще стигнем дотам?

Каменаров посочи магарето, което мърдаше уши.

- Отворете бира, обяснете на човека какво се готвим да правим. Аз ще приготвя каруцата.

25.

Отпред на каруцата се настаниха екскурзоводът и Каменаров, Ефрейторов и Клара опряха гърбове в канатите, а Стийв се протегна край задния капак. Магарето бързо излезе от селото и хукна през полето. Отляво на пътя светеха безкрайни жита, от другата му страна трепкаше водата на ленив язовир;  нататък започваха да растат планинските вериги, накачулени една връз друга, все по-тъмни в далечината. Появи се зеленото руно на дъбова гора, скоро пътят навлезе в нея. До обрасла с мъх чешмичка  срещнаха дълъг като върлина човек, с тясно лице и гърбав нос. Дрехите му бяха окъсели, прошарени с мазни петна, набити с прах.

Каменаров го поздрави.

Човекът кимна, сетне вдигна глава, като душеше въздуха.

- Усещате ли?

- Мирише на изгнила шума - каза Ефрейторов.

- Това са гъби - обади се Клара.

- Не-е-е! - каза непознатият. - Пече се погача някъде, но откъде идва тоя мирис, не мога да разбера. Но се пече тая погача… вярвайте ми.

Сетне каза, че идвал от Карамфилово. Вече дни наред там било лудница. Пълно било с военни. Нямало бира. Санитарните инспектори затворили кръчмата до прелеза, Бай Кольо преместил ракията в тенекиения павилион на перона, но не му харесало, щял да напуска. Някаква жена искала да го смени. Един танк ударил вратата на пункта за старо желязо и тя сега не можела  да се отвори. Утре щели да я правят. Всички чакали новия кръчмар, никой не подхващал каквото и да е. Бираджиите се разбягали към Черешка.

- Не разбира - каза Стийв. - Има бира на череша?

Каменаров се замисли.

- Така се казва селото, където става голям пазар на днешния ден.

- Има ли ракия там? - попита екскурзоводът.

- Никога не е имало. Там се колят животни, пече се месо, лее се бира в изобилие.

- Няма да се чувствам уютно - изпъшка куцият. - Аз съм от заклетите ракиджии. Пия ли бира, все преживявам катастрофи. Да спестим поне тая. Далеко ли е гарата?

- Два-три завоя и малко кър има дотам - обади се дългучът. - Но половината път е по сянката.

- Е, все ще докуцукам някак за вечерния влак. Стийв е пълнолетен, знае български за хляб и за бой, надявам се, че гладен няма да остане, а от боя вие ще го опазите.

- Искаш ли да видиш постсоциалистически пазар, Стийв? - попита Ефрейторов.

- По-скоро - раннокапиталистически - каза Клара. - Но пак направихме сметката без кръчмаря - каза тя, преди още Стийв да си отвори устата. - Ще издържи ли магарето дотам?

- Няма да му се наложи да се връща обратно - отговори Каменаров. - Отдавна съм намислил да го продам. Заедно с каруцата.

Час по-късно двамата с Клара седяха на дървена пейка пред паянтова маса под избелял чадър; до тях щипеше тревички разпрегнатото магаре, вързано за колелото на каруцата. Наоколо бе безкрайна поляна, потънала в дим и прахоляк. В средата, на дървени скелета висяха одрани десетки овце и телета, край тях чевръсто сновяха мургави касапи, кълцаха, пореха, режеха и бършеха кървавите ножове в мазните си престилки. Мучаха крави, врещяха кози, кукуригаха петли и пуйки крещяха възмутено. Безбройното множество влачеше крака край сергии  с всякакви дрънкулки; черги, проснати направо на пръстта, бяха засипани с дялани от камък корита, тесли, брадви, ибрици, камари бонбони, розов и жълт локум, шалвари, жакети, отрова за мишки и какво ли не - от пиронче до тежък топор. На всяка крачка димяха скари, върху тях вдигаха мехури, пеняха се и съскаха вътрешности на животни. Рояци мухи се въртяха над главите на прегладнели крастави кучета, приклекнали сред хората с вперени в ръцете им очи.

Цялото това безредие и силната гълчава изтощаваха посетителите и те бързаха да седнат на грубо скованите дървени маси, отрупани с прегорели овчи ребра, омазнени шишета с топла бира и купища препечении филии хляб.

Ефрейторов и Стийв бяха потънали в тази олелия - единият - за да се обогати с нови идеи, другият - да добие представа за характера на българския селянин.

- Може би трябва да поставим табелка, че магарето и каруцата се продават - каза Клара. Нейното присъствие привличаше погледите на всички лутащи се наоколо мъже.

- Тук всичко се продава - отговори събеседникът й.

- Чувствам се… и  аз не знам как. Но не ми се иска тоя ден да свършва бързо. По-точно - втората му половина - добави тя и се замисли.

- Вие за какви се имате? - развика се някой с дрезгав глас над главите им. - Само заемате масата! Единият не прави нищо, а другият му е помощник!

Човекът беше мургав, скулест, с присвити очи и четинеста няколкодневна брада. Носеше елек с издути джобове, нахлузен на голо и джинси, отдавна изгубили оригиналния си цвят.

- Ние сме продавачи - каза Клара.

- Така ли? И какво продавате? Това магаре, което подгъва колене, докато пасе? Сигурно и оная разсъхната каруца, на която пироните ще изскочат още преди да е тръгнала! Ако ме поканите да седна, може и да ви повярвам, а ако почерпите - виж, сме се спазарили.

Каменаров му подаде празна касетка от бира.

- Желанието е врата към грижите - каза той. - Хубаво си седяхме, ти хубаво беше тръгнал нанякъде…

- Право към вас бях тръгнал - двама улави ме упътиха насам. А вие - хем слепи, хем не щете да чуете къде е пътят. Но аз ще ви кажа: това, което е в тая глава, не може да се купи с целия тоя панаир. Един е Професора - сто години след него няма да има друг.

- Професора? Иманярят? - вдигна очи любопитно Клара.

- Най-големият. След Желязко от Мрамор. Но него го утрепаха, а аз съм пред вас.

- Да не си от тия, дето разказват истории за златни колесници срещу бира и кебапче? - попита Каменаров. - Ако е така, ще ги получиш и без историята.

- Пак неверие! - очите на непознатия се присвиха, скулите му заиграха. - Не вярвате на мене, дето съм се родил с топографската карта на България в главата си! На мене, чийто дядо  е най-големият малджия от Студена до Триград! Дето е направил петнайсет чешми от бял и девет от зелен камък!

- Остави родословието, похвали себе си, пък може да ти повярваме, ако го направиш добре.

- Няма нужда да хваля себе си! Питайте при кого идват депутатите, когато трябва да ходят в чужбина! От моите находки подаряват на раджи, посланици и императори! Ако искате, още сега мога да звънна на шефа на парламента, да ви го каже лично…

- Тук няма обхват - обади се Клара.

- Като няма обхват тука, ще се качим ей там, на Боилкале, оттам ще се обадим. За да разберете, че не лъжа. Знаете ли какво има под тоя връх? Подземен ходник. Не сте и чували даже! Таен проход, по който се напуска крепостта, когато там стане напечено или започне да свършва храната. Миналата седмица братовчед ми припадна в ходника на Чала над Кралево, издърпахме го с въжето почти умрял, едвам го свестихме! И знаете ли защо? Видял змия на кълбо колкото вашата разбрицана каруца с глава като тая на магарето. Той никога няма да излъже. С него сме се спускали в подземния град под Малкия Асар до Конуш - все едно, че се разхождаш в Рим! Калдъръми от плочи, канализация, саркофази - Перперикон ряпа да яде пред него! Аз съм пребродил всичките галерии на златните рудници край Стремци, обърнал съм камък по камък връх Света Марина, Сиври Декме и Картал кая! А знаете ли какво намерих миналата година в стара рударница под Кумбулдулярското кале? Два скелета. Ето това намерих! В ония години генерали съм водил по тия места. Като ме гледаш така, колко ми даваш? - обърна се той към Клара.

- Трийсет и пет най-много - отговори тя.

- На трийсет и пет изчетох Одринския архив от кора до кора. Това беше преди десет години. Отидох с една кола, а още две вървяха след мене с рушвети. За да не ти говоря наизуст сега. Това, което го знам, археолозите могат само да го сънуват! И какво мислите, че са те? Колеги, на които държавата им плаща. Болни глави. Истината е тук - той се почука по челото. - Знаете ли, че писателят Хайтов книга искаше да напише за мен? Той имаше записките за съкровището на Емин ага, но шифърът го знам само аз. Четирийсет и два знака, които показват пътя към камъка-пергел и камъка-седло. Наскоро на един журналист му казах направо къде е мястото! Два часа му говорих, накрая поиска още три изречения. Пиши, казах му тогава: девет тона злато лежи под водата на Олудере, мястото е на четири часа път с коне от Харманли, по стария път Олу-юлу. Това казва шифърът. Ще попитате защо не отида аз да го изкопая? Защото последният знак сочи, че парите са отровени. Прокълнати са! Сабрито от Мадан разкопа прокълнат гроб и на връщане оттам мълнията го уби пред портата на собствената му къща! Трима души стоят един до друг, след трясъка той се свлича, на другите само им звънват ушите. Ибрям от Комунига влезе в прокълната пещера над Безводно и оттогава заеква, думата си не може да каже! Ех! Ако Хайтов беше написал книгата, в Париж щях да изнасям тая лекция сега! На ръцете ми отливки щяха да направят! Ей тия пръсти са държали златен статер на Филип, хиперперони на Палеолог и Ватаци, за денари и тетрадрахми хич не ми се говори! В тая чутура има толкова информация, колкото няма и в БАН! Чукваш един път - султанска кореспонденция, чукваш два пъти - емлячни регистри, три пъти - списък на вакъфските имоти. Датата 19 септември 1762-ра говори ли ти нещо? - обърна се той пак към Клара.

- Тогава Паисий написва Историята…

Мургавият заклати глава.

- Ето - виждаш ли докъде ти стига мисленето? До кривата круша! Точно в тоя ден аянинът на Одринския вилает получава писмо от Високата порта, в което му се казва, че на Ибрахим Мехмед бей му се дава цялото поле, през което тече реката до мястото на вливане в нея на другите две реки една срещу друга, ако спази условието с отпуснатите му пари да построи воденица, джамия и поселище в средата на една муска!

- Нищо не разбрах - каза Клара.

- И как ще разбереш, като мозъкът ти е пуснат в отпуска? А знаеш ли какъв е отговорът? - иманярят се приведе към тях. - Че Ибрахим Мехмед бей нищо не е построил с полученото злато, изоставил е владението си и заедно с хората си е влязъл в планината! Станал е разбойник! А златото? Ей тоя компютър  - той опря пръст в слепоочието си - ми казва, че е заровено в някой от върховете на муската.

- Пак нищо.. - започна Клара.

- Муска значи триъгълник - прекъсна я той. - Реките Перперешка и Големица се вливат една срещу друга в Арда, това е основата му, а върховете лежат между Калоянци, Високо поле и Зорница. Всичко съм изчислил. На едното място -  огромна купчина камъни, сбирани от околните ниви; на другото - корена на стар дъб, а на третото  - магаре, изсечено върху скалата! С отворена уста! Всеки глупак ще започне да копае там и нищо няма да намери, не и Професора! Те са закарали златото с магаре, разтоварили са го и са го пуснали. То е било ожадняло вече. Как се мъкне злато по кози пътеки  - тежи повече от олово! Магарето е обиколило поляната и е спряло там, където е усетило вода под себе си! Изревало е! На това място са заровили дисагите и на никое друго! Затова ми трябва вашето магаре, а с каруцата ще си закарам инвентара! Ето, давам ви за нея една сребърна Фаустина, хиляда долара по каталог, идеално запазена, за магарето - двоен денар на Октавиан Август, да не му казвам цената по аукцион.

- Не можем ли да говорим на езика, който разбираме всички? - намеси се Каменаров. - Триста лева за магарето и двеста за каруцата.

- Изгубих си времето с вас - изправи се иманярят, плю и потъна в навалицата.

Ефрейторов и Стийв се появиха.

- Това не капитализъм - каза Стийв, като се озърташе - това… нещо като… много век назад. Тук човек скача върху животно, бори с него и забива нож. Кръв тече в крака като река. Аз… не може яде такова нещо.

- След това заклеймяване на мезето да изпием поне по бира - предложи Ефрейторов. - Няма нищо по-лошо от обезводняването в ден като тоя.

- Тук много шум, въздух недобре, по-скоро пътува на град, там може пие и се храни, колкото иска. Питали един човек, той казал - след малко идват тук два влака, срещнат се, един тръгне на север, друг - на юг.

- Защо не попътуваме натам? - посочи към планините Клара. - Нещо като екскурзионно летуване?

- Какъв е смисълът? - Ефрейторов се почеса между веждите. - Можем през това време да си пием. Когато стоиш на място, всички хора минават край теб.

- Да, но когато се движим, сменяме обстоятелствата - каза Клара.

- Звучи като цитат от Керуак.

- Не е. Неговите книги са ми интересни само до средата.

- Двеста за магарето и сто за каруцата - каза иманярят, появил се внезапно до тях.

- Каруцата е правена от търпелив майстор - посочи я Каменаров. - И под два чувала злато няма да охне. А магарето е хранено със сусамено кюспе, откак е спряло да бозае.

- Нямам време да се пазаря. Намали от твоята цена и да си стиснем ръцете.

- Няма да намаля. Когато купуват имот, хората слагат хилядарка отгоре заради добри съседи.

- Аз не купувам имот.

- Казвам го, защото тая каруца носи късмет.

- Така ли? И какъв е твоят от нея?

- Че се срещнахме. Малко ли е?

- Будалкаш ли ме?

Каменаров разпери ръце срещу Професора.

- Ако познаваш хората, няма да питаш.

Иманярят разкопча горния джоб на елека си, измъкна тесте банкноти, отброи част от тях и ги постави с рязък жест на масата.

- Колкото поиска. Брой. Пак ще се видим и дано разговорът е такъв, че да се хареса и на двама ни.

- Магарето няма да те подведе - каза Каменаров. - Ако компютърът ти не го направи.

Без да каже нещо повече, мургавият се покачи на каруцата, хвана остатъка от ралото и със замах го метна на поляната.

- Бяхме стигнали до цитатите - напомни Ефрейторов.

- Ако цитатът ще промени нещо, да използваме Ницше. Той казва, че мисъл, която не е родена по време на движение, не върши никаква работа - каза Каменаров.

- Тогава да вървим към гарата и да размишляваме - посочи към края на поляната Клара.

Каменаров не помръдна, загледан в извитото ръждиво желязо пред себе си.

- Това ли ви спира? - попита як човек с кожена престилка. - Дайте ми го и няма да съжалявате.

- Срещу какво?

- Срещу правото да ползвате името ми. Пред която и врата да застанете, като кажете, че сте хора на Яким ковача, тя ще се отвори пред вас.

- А ти какво ще направиш от него? - запита Ефрейторов.

- Вълчи капан. Разбрахме ли се? - непознатият извади грамадните си ръце изпод престилката.

Каменаров кимна.

- Запомни, Стийв - обади се Ефрейторов - от мечовете изковахме плугове, а от плуговете - вълчи капани. Сега остана само да решим на кой влак да се качим.

- На който дойде по-напред - каза ковачът, преди да изчезне в навалицата.

26.

Половин час по-късно те увиснаха на прозорците на единия от четирите олющени вагона, които опушен локомотив изпречи с протяжно скърцане  пред тях. Коридорът беше натъпкан с вързопи, от които стърчаха глави на пуйки, игли за низане на тютюн, дръжки на тесли и брадви; воня на пот и тор струеше откъм отворените врати на купетата. Малко след това от близкия тунел изплува източена като совалка червено-бяла мотриса и с мек звън се закова върху релсите.

- Господи! - възкликна Клара. - С какво се разминаваме!

- Прилича на пура - установи Каменаров с усмивка.

- По-скоро на лимузина - обади се Ефрейторов. - Или на луксозен ресторант, подготвен за празник.

- Да се разходим - предложи Каменаров. - Разходката из влака носи щастие.

Тръгнаха да потърсят място в някое от купетата. Настаниха се при сгушен в ъгъла дребен човек, намъкнат в жегата в кожено яке с оръфана яка.

- Е, качихме се - наруши възцарилото се за миг мълчание Ефрейторов - остава да изберем къде да слезем.

- Бай Сали ще ви каже - намеси се спътникът им. - Зависи какво искате да видите - дърво, камък, вода, хора?

- Не, не - отговори му Клара. - Някое животно например.

- Животно? В балкана има много.

- Какво например?

- Мравки. Можеш цял ден да гледаш и няма да ти омръзне.

- Мравки? Няма да издържа и половин минута!

- Защо? Те са като хората. Има мравки работници, има войници, кръшкачи.

- Кръшкачи? - Клара разкопча едно копче на ризата си, но това не забави отговора на човека.

- Да, нищо не върши, само ходи напред-назад, а като види, че се приближава мравка-инспектор, взема нещо в устата и се прави, че го носи. Като се размине с другата мравка, пак го хвърля и продължава разходката.

- Не, не, не. Мравките не са ми интересни. Нещо по-голямо.

- Жаби. Има такива, които пеят като птички и такива, които плетат шалове по дъното на реката…

- Не, не… - клатеше глава Клара. - Кажи за нещо голямо.

- Големите животни са опасни, сър може да има в тях.

- Сър? - отвори уста Стийв.

- Има предвид дух - уточни Каменаров.

- Моят брат имаше силни болки в коляното. Реши да направи лекарство. Това преди четирийсет години, той живееше в Бойник. Заклал една овца и я оставил върху скалите. Скрил се и зачакал лешоядите. Когато те изяли овцата, той излязъл и с дебела тояга започнал да удря един, да го убие.

- Кошмар! - изрече Клара.

- Щом го умъртвил, взел го и го отнесъл у дома. Сложил го в бакъра  да се вари на огъня. Трябва много да ври, да се стопи съвсем. Разпалил огъня и излязъл. Тогава жена му видяла черно кълбо да се издига от бакъра, завъртяло се като вятър около главата й и се измъкнало навън. Погледнала в бакъра, там имало само вода, никаква птица! Брат ми, като разбрал, много се уплашил, но какво да направи? Легнали си вечерта двамата, малко след това жената чула глас: “Ела при мен, ела при мен!” Искала да събуди мъжа си, но тогава под вратата минало кълбо, нещо като облак, като мъгла, като черна пара. И тя нямала вече сила за нищо, излязла навън и тръгнала по една пътека, стигнала чак до най-далечната чешма. “Ако споменеш  на някого, ще умреш” - казал глас. След това разбрала, че стои пред голям черен бивол с бляскави очи и светещи рога. Той започнал да я ближе по лицето. Сетне се върнала по пътеката и това се повтаряло десет нощи поред. За това време отслабнала наполовина и легнала, през деня нямала сили да стане от леглото. През нощта силите й се връщали, тя чувала пак оня глас, който я викал и тръгвала натам. Мъжът й се качил на мулето и отишъл да доведе ходжа от Перперек. Вечерта тя останала сама. Заковала вратата с голям пирон. Точно посреднощ пиронът изхвръкнал и паднал на пода, вратата се отворила и вътре се търкулнало черното кълбо. Тя хванала брадвата и започнала да удря по него.  Изведнъж то се превърнало в купчина пера и кости от лешояд!

- Трилър - промълви Клара.

- Сетне те се преселиха отсам Арда и така тя се спаси, и той се спаси.

- О, не искам да имам вземане-даване с такова нещо - каза Клара.

- В кръчмата подобни интервенции са немислими - поклати глава Ефрейторов. - Затова да попитаме направо: къде по тази линия има хубава кръчма?

- Първата е във Високо поле - отговори човекът. - Но там…

- Само един въпрос още и сменяме темата на разговора - продължи Ефрейторов.  - Има ли бира в тая кръчма?

- Всичко има. Но там…

- Край. Кажи сега ти откъде идваш ?

- Отдалеко - въздъхна човекът. - От Русе.

- От Русе? Почти от Румъния? И какво те е накарало да похарчиш толкова пари за път?

- Ходих да крада къща.

- Къща? - попита Стийв . - Краде къща? Не чувал такова нещо. Или не разбира добре?

- И открадна ли я? - намеси се Клара.

- Да. Ето - човекът бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади смачкана цигарена кутия с някакви драсканици по нея. - Ето - посочи той. - Тя е на стръмно, като моя двор. Шантаво място. Но е чудо, никъде другаде няма такава. С две тераси, мазе, таван и вътрешна стълба. С кухня и специална стаичка за вино и ракия…

- Нарича се килер.

Влакът влезе в тунел и купето се изпълни с гъст задушлив дим. Когато отново просветна, смразяващ кръвта женски писък изпълни вагона, закрещяха хора, чуха се ругатни.

- Да не е станал пожар? - запита Клара.

Каменаров се заслуша и завъртя глава.

- Скитник е скочил преди тунела от влака заедно с бохча от коридора - обясни той.

- Така ли? И какво е отмъкнал?

- Пуйка.

- Ако искате да видите нещо много голямо, идете на въжения мост - намеси се човекът с якето. Искаше да разкаже още, но  локомотивът пронизително засвири. Спътникът им с жест показа, че наближават Високо поле. Сбогуваха се с него и излязоха в коридора, по който пълзяха мътни вадички с остър мирис.

- Господи!- смръщи лице Клара. - Добре, че дойде тая гара!

Никой не слезе освен тях в заспалото село.

Кръчмата беше съвсем близо до железопътната линия - ниска квадратна постройка  с почернели керемиди. Приличаше на кантон. Четиримата се приближиха и надникнаха през отворената врата.

Вътре седяха на хладина няколко възрастни турци, сбутани край две маси в ъглите. Помещението не бе малко, но почти цялото беше заето от купчина обли камъни, подредени като гюлета. Върхът на купчината стигаше на педя от тавана. Камъните можеха всеки миг да се сгромолясат. Ако това се случеше, хората щяха да останат погребани под тях.

Кръчмарят, разгърден мустакат човек, се измъкна внимателно иззад тезгяха и изскочи навън.

- Само да не кихне някой - предупреди той.

Каменаров разпери въпросително ръце.

- Аз съм стар кръчмар - започна оня. - Стопанисвал съм три кръчми в Кърджали. Никога не съм разливал на вересия. Черпил съм много, но на кредит - не. Когато дойдох тука, ми казаха: ако не даваш да пием на вересия, ще платим на ходжата да ти направи магия да умреш. Добре, казах, ще давам. Знам, че един ако плати, двама няма откъде да вземат пари. Но - рекох, всеки, който пие така, ще оставя по един камък  в средата на кръчмата. Половин месец след това изнесохме едната маса, нямаше място за нея. Сетне - другата. Седем бяха, две останаха.

- Не разбирам защо тия хора си стоят така вътре.

- Страхуват се да мръднат - каза кръчмарят. -  Един отиде да търси пари за два-три борча, да свалим върха. Клетва съм дал, че няма да помръдна камък, без да е покрита сметката за него. Но допреди час те не изглеждаха така - посочи кръчмарят. - Раздвижиха се, когато последният посетител сложи тоя грамадния най-отгоре. Да няма лъжа, той винаги е точен. Но сега дойде без пари, замъкнал камъка от другия бряг на язовира, изминал с лодка петнайсет километра.

- Толкова много! - възкликна Клара. - За да пие точно тука?

- Да. Искаше да разкаже нещо. За две змии, които танцували. С вдигнати глави, една до друга. Половин час ги гледал. Нещо като синхронно плуване, само че върху тревата. Попаднал и на дърво, опаковано в коприна - лъскава, ослепяваща коприна. Заедно с корените. До върха. Толкова тънка коприна, дървото се виждало през нея, толкова здрава - с ръка не можал да я пробие. Короната светела като посипана с диаманти. Видял и  бръмбар…

- Бръмбар? - изуми се Клара.

- Да,  бръмбар, който танцувал с пеперуда. Каза: Той беше с фрак, тя - с бална рокля. Танцуваха танго върху масловка.

- Върху сладкиш?

- Не, гъба. Беше много възбуден… все едно, че не той, а някой друг говореше с неговия глас. За оркестъра на гората, за някакъв невидим диригент. Стигаха до ръба и се връщаха, чувах и музиката, каза. Но в един момент бръмбарът долепи тялото на пеперудата до себе си, притисна се в нея и прегриза гърлото й. И тя се строполи в краката му.

- Ужас!

- Това искаше да разкаже.

- А вие защо не го почерпихте, за да не поставя камъка отгоре?

- Бях готов да го направя. Казах ви, той редовно си плаща сметката. Казва се Коста Коста, овчар е. Но се скараха с тоя, дето отиде да търси пари. Скандалът тръгна от една приказка. Всичко, което правим, и пиенето даже, е принос към българската история - рече Коста Коста. - Тя, българската история, все от овчари се прави, затова е на тоя хал, каза оня. Тогава Коста Коста рече: Половината камъни в купчината са турски. - Но основата й е чобанска - отговори му другият.

- И? - Клара нямаше търпение да чуе края.

- Що да се притесняваме тогава? - попита Коста Коста. И сложи камъка. Това е.

- Къде е сега този човек?

- Отиде към хижата на другия бряг. Да разказва там… Нали ви казах какво.

- Колко е цялата сметка с вересиите? - запита Каменаров.

- Към петстотин лева.

Каменаров разкопча джоба на ризата си, извади пачката.

- Ето - каза той. - Разчистете кръчмата.

- А ние? - попита Ефрейторов. - С какво ще пием?

- Ще започнем купа отново - отговори Каменаров. - И ще го направим с по-здрава основа. Огледайте се за камъни. Става ли? - обърна се към кръчмаря.

- Става - отговори му той без глас.

27.

- Кажи, Пиронков - изрече Дъч - как се получава това?

- Кое?

- Че губите вдъхновението си, щом ме видите. Всички до един. Ето, аз съм те поканил да пиеш едно хубаво питие с мен, черпя те с “Давидоф”, ти ми казваш, че не пушиш. А в редакцията цял ден димиш като комин.

- Не димя, шефе. Паля по цигара, когато си свърша работата.

- Е, вярно, че сега нищо не си свършил. Чашата ти стои така, както ти я донесоха. Кажи ми - много ли трябва, за да се отпуснеш и да пиеш една водка с шефа си? Смяташ, че някой ще ти избоде очите ли? - попита Дъч и даде знак на сервитьорката да повтори поръчката.

- Но, шефе… ти цял ден днес мълча.

- Да. Така е. Мълчах, защото осмислях какво съм загубил. А загубих много. Сега на твоето място трябваше да седи бизнесмен, с който да си гукаме. Ей така, за разни неща. От весели по-весели. Мачове, политика… Какво друго?

- Жени…

- Аха, намекваш, че и ти днес си загубил нещо. Мъчно ли ти е за Клара, Пиронков?

- Шефе, не разбирам защо всички харесвате слабите жени - Пиронков най-сетне отпи от чашата си.

- Измъкваш се от въпроса с въпрос. Прав си, така трябва да се постъпва. Но все пак… на някого пука ли му за тая… По погледа ти личи, че искаш да спра дотук. Смяташ, че тя не е курва?

- Шефе, всички знаят, че ти не мислиш така, както говориш.

- Искаш да кажеш, че преувеличавам? - устните на Дъч затрепераха. - Тогава защо й спретнахте тоя номер? - неочаквано повиши глас той. Някои от седящите наоколо обърнаха глави към него.

- Извинявай, Пиронков. Успокой се.

- Шефе, аз съм спокоен.

- Да, виждам, че си спокоен. Всички сте такива. Но все пак тая нула не се е появила от само себе си. Вярно, не съм те извикал на разпит, а да те почерпя.

- Шефе, всички мислят, че..

Дъч вдигна глава и се вгледа в Пиронков.

- Е, виждаш, не съм толкова страшен. Говори. Какво мислят всички?

- Че ти си сложил нулата.

- Аз?!

- Да. В последно време непрекъснато заплашваше Клара с уволнение.

- Така ли мислят?

- Да.

Дъч свали очилата  и потри челото си.

- Да - каза тихо той. - Живи хора. Живот.

После дълго мълча

- Имаш ли й телефона?  - попита неочаквано.

- На Клара?

- Ъ-хъ.

Пиронков извади мобилния си телефон.

- Звънни й.

- Да й звънна?

- Да. Набери я.

- И какво да й кажа?

- Каквото искаш. Кажи й, че пиеш с шефа си.

- Но…

- Нали това е истината. На която всички държите толкова.

Пиронков набра номера.

- Няма обхват - каза малко след това.

- Няма обхват? Правилно ли чух?

- Да.

- Да не би Клара да е в банята?

- Не, не е в банята.

- Откъде знаеш?

- Ето, телефонът й е включен, но сигналът не стига до него.

- Хм. Ти представяш ли си  как изглежда тя в банята, Пиронков?

- Шефе…

- Да - и  твоята   скромност е пословична като на всички останали. Разгонените кучки от редакцията по цял ден ви седят на коленете, но - дотам. Вярваш ли, че на той свят има любов, Пиронков?

- Шефе…

- Питам те съвсем сериозно.

- Сигурно има.

- Сигурно има, но тя не е за баламите. През двайсет и първи век не си струва човек да губи време и за това. Компютри, интернет, английски… Нали?

- Прав си.

- Не, не съм прав и много добре го знаеш. И все пак: къде може да е Клара? Да не се е самоубила?

- Не вярвам.

- Не вярваш? Толкова добре ли я познаваш, че си сигурен?

- Когато й е криво, тя си пуска сълзите и бързо й олеква.

- Бързо? Колко бързо?

- Ами… не се вживява много в нещата.

- Даже и в уволнението си?

- За това… не знам.

- А дали ще дойде утре на работа?

- Шефе?

- Защо? Може да не е повярвала. Кой всъщност я уволни?

- Главната счетоводителка й каза…

- Уволненията ги подписвам аз, Пиронков. Наздраве. И звънни на Клара.

Дъч допи и втората си чаша. Движенията му станаха по-отпуснати, гласът - по-свеж.

- Шефе…

- Какво?

- Нали й звъннах.

- Може вече да се е променило статуквото.

Пиронков набра номера.

- Какво да й кажа?

- Дай ми я.

- Все същото е.

- Пусни й съобщение тогава да се обади.

- Шефе, сигналът не стига до нея.

- В момента само четири процента от територията на страната са без обхват. И ти твърдиш, че Клара е в този отрязък от картата?

- Сигурно.

Дъч поръча пак.

- Редно е водката да се пие с изискани мезета, а не с жътварска салата - констатира той. - Например пушено филе от сьомга. Сега ще го опиташ.

- Шефе…

- Говори ми за Клара, Пиронков.

- Шефе, когато Клара не се смее, тя е половин човек. Целият й чар изчезва.

- С всекиго е така.

- Но ти никога не се смееш и…

- Искаш да кажеш, че съм половин човек?

- Не, съвсем друго исках да кажа.

- Остави това. Да… Ето, и ти си забелязал… Смехът на Клара. А ние все я разплакваме. Как мислиш, дали се смее, докато прави секс?

Пиронков вдигна рамене.

- Добре, да погледнем на проблема по принцип. Смее ли се жената, докато прави секс?

- Ако й е смешно.

- Кое да й е смешно? Че се е съгласила някой да й диша в ухото ли? Не, Пиронков, за друго става дума. Ти чувал ли си как се смее жена, през която е преминала тръпката на любовта? По диагонал - от голото й дясно рамо до малкия пръст на левия й крак. Наздраве!

Дъч вдигна пръст, за да накара Пиронков да го погледне.

- Не си чувал. А как ли би се смяла Клара в един такъв миг - освободена от усещането  за целия гаден свят около нея? Представяш ли си?

- Ами…

- Клара е родена за любов, Пиронков. Но ние с тебе не сме. Затова я разплакваме непрекъснато. Да не забравя, че любовта е частен случай. Истинското лице на живота е нещо друго, нещо такова, каквото го сътворява всеки, който не вярва в любовта.

28.

Фигурата на Развигоров можеше да стои на герб, символ на безграничната власт. Посребрена коса и черни мустаци украсяваха избръснатото му до блясък лице, върху ризата с цвят на платина лежеше леко разхлабена оловносива вратовръзка. Той вдигна ръце пред себе си - знак на ръба между благословия и анатема, и застина така.

- Знаеш ли, Дъч, - попита изведнъж - защо се отбих при теб? За да седна на твойта веранда и да погледам планината. Заричам се да го направя от години. Не че през всичкото това време не съм гледал. Гледал съм, но не помня какво съм вдиял. Така съм препускал в тоя живот, че съм забравил пътя, по който съм минал. Половината ми памет я няма.

- Затова аз си събирам разни неща - каза Дъч. - Ето. Знаците по пътя на нацията. Ибрикът на Емин ага Балталъ, ятаганът на Хаджи Димитър. А от тази бутилка е пил бира Ибряма по време на сватба в Крива река.

Развигоров свали ръце, разходи се напред-назад и седна полека на един от столовете, които бе изнесъл Дъч.

- Аз пък си падам по бъклиците - замисли се той. - Навсякъде, откъдето минех, ми подаряваха бъклици. Събирах ги, обичах ги, но изборът ми се оказа неудачен - все пълни трябвало да бъдат. Е, разсъхнаха се отдавна. Само едно метално павурче ми остана - подари ми го английска делегация, за него от най-високо място ми искаха обяснение - защо съм го приел. Уж бяха спокойни времена, а всеки те гледаше в ръцете. Сега е такава мътна вода, че танк в гаража си да вкараш, няма да впечатлиш никого. Но колко години трябваше да минат, за да си седим ей така под лозницата, без да се притесняваме кой ще погледне през дувара?

- Петнайсет - отговори Дъч.

- Дааа… Минаха и няма да се върнат. И още ще минат - тези дървета един ден ще станат вековни, внуците ти ще играят под тях.

- Ако не ги набичи следващата революция.

- Ще ги набичи, ако решим да я направим. Помниш ли, ти не ми вярваше и за тази? И къде щеше да си сега, ако не беше ми се доверил? Показах ти широкия път, не те оставих да късаш крачоли по козите пътеки. А сега кръгът е затворен вече, и да искаш да се продадеш, няма кой да те купи.

Дъч не отговори. Дотика масичка с чаши и прибори, отвори бутилка уиски, наля в чашите. Седна на другия стол.

- Много кал омесихме през тия години - продума най-сетне. - Много народ оплюхме.

- Някой трябваше и да е лош, Дъч. - Развигоров разклати леда в чашата си. - Не сме го измислили нито аз, нито ти. Но вече можем да кажем, че първият етап е приключил.

- Първият ли? Че ние остаряхме вече…

- Остарях аз, ти помъдря. На колко си?

- Половин век направих.

- На твоите години аз бях див кон. Ако трябва да мина пак през всичко това, не бих издържал… Как се тресяха улиците и площадите!… Страшничко беше тогава, няколко пъти бяхме на косъм да оплескаме нещата. Но политик е равно на дявол, Дъч, Достоевски го е казал. И основната цел на всяка политика е да застрахова царството си от бунта на човека. Начинът е вечен и единствен: разделяй и владей! Кой ще му осигури този комфорт? Медиите, разбира се. С тях опитомихме хората. Какви журналисти създадохме - ако рекат, не магаре, фъшкията му ще вкарат в парламента! И вкараха! Много воня там, години наред… Разчитахме на всеки един, но повечето бързо се умориха, на другите им се услади нищонеправенето и след мандатчето - хайде на завет и частния интерес до гроб!  Наложи се да поиздърпаме доста уши. Когато ти откривахме сметката, помниш ли? - питаме. Помни, как да не помни, но да демонстрира къса памет по му отърва. А паметта е най-важното в нашия занаят! Архивът! Истинската история, не онази от учебниците! Един живот си бил червен, на сутринта трябва вече да си син… Някои се уплашиха, отдръпнаха се, други прекалиха с възторга. То си беше за плашене… Лесно ли е да разделиш цял народ? Брат с брата да скараш, баща със сина… Я да те видя какво помниш от това време! Да ти проведа изпит по родолюбие!

Развигоров остави чашата, стана, протегна отново ръце.

- В началото беше…

- Кръглата маса - усмихна се Дъч. - Обявихме разграждането на тоталитарната система.

- И поискахме вестник  и административна сграда на опозицията -това ли ще допълниш? А да ти кажа ли аз какво ми е останало в главата? Първият конкурс за красота. Българката за първи път разбра, че бедрата й могат да носят много пари. Но тук още не бяха обучени на добро поведение за повече от един час… Сега не е така. Давай нататък.

- Премиер - Луканов, председател на републиката - Младенов. Оная реплика му изяде главата.

- Дааа… “Трябваше танковете да дойдат!” Задъвкахте ги тия думи, както куче мокър цървул. Това не беше предвидено! И никой не обърна внимание на интонацията - каза го сърдито, като несъстоял се възможен вариант. И се наложи да правим промени в движение.

- Желев - президент на България.

- Полов акт между негър и бяла жена…

- Е, пресилено е.

- Нямам предвид Желю, а Пикасо. От всичките му хиляда картини в неизвестност са само две. Едната е тази. Откриха я в София по това време.

- Милицията стана полиция. Запалиха най-масивната сграда в столицата.

- Там преиграхте малко, Дъч. Вие, журналистите. В рекламирането на нечие самозапалване… след това пламна сградата. Е, и ние не бяхме на висота. Вътре лумпени трябваше да крещят политически лозунги, но получиха погрешен сигнал. И знаеш ли какво ревяха? “Ю-на-ци!”

Развигоров пое чашата си и се разходи около Дъч, който продължи:

- Велико народно събрание. Война на бюстовете.

- Връщам ти топката - Николас Кидман пристана на Том Круз. Кашпировски дойде при леля Ванга. Каза й: Предстои умората на нациите! Разбираш ли го това? Едва ли е предполагал, че си го бяхме поставили като цел! Има ли още нещо, с което да ме изненадаш?

- Овчарският скок на цените. Процесът срещу Живков. Есента на нашето недоволство. Новите банкноти.

- Чакай, чакай. Това вече е деветдесет и първа. Докато стигнем дотам, трябваше да създадем опозиция, обедняване, организирана престъпност… Тогава ми побеля косата, Дъч. От оправяне на фалове. Фал след фал. Когато президентът за пръв път седна на креслото си на централния балкон в парламента, скочи като опарен. Пред всички камери. Два дни нищихме кой е сложил кабарчето. Още: премиерът подава оставката на правителството преди да прочете мотивите за това, лицето му ще се разтопи от кеф… Тодор Живков каза: Помнете ми думата, след десет или двайсет години България може да последва съдбата на Кипър. И на секундата - приключваме следственото дело и подготвяме обвинителният акт… Комедия. Комедия беше и депутати да стачкуват, протестираха срещу приемане на конституция, която бяха избрани да приемат. А помниш ли как вие, журналистите, накарахте хората да извадят скритите си спестявания и да ги вкарат в банките, където им изгоряха парите до шушка? Големите заглавия: Играйте с лихвените проценти! Имаше и пояснения от какъв влог ще се спечели най-много! Руснаците също си поиграха на театър пред света. Военен преврат срещу Горбачов… На никого не му дойде на ум да публикува програмата на превратаджиите. За мен и досега тя си остава най-блестящото ръководство за управление на който и да е народ… И отпорът на Елцин. Някой и друг бронетранспортьор, някоя и друга барикада, камери точно където трябва. Всичко това развърза ръцете на Горбачов и той застави съветите да предадат властта на републиките. Знаеш ли как? Като заплаши, че ще напусне залата. Голям майтап, а, Дъч?

- Е, то е ясно.

- А у нас? Синдикати, които не знаят как да организират стачка. Лидерите им ровеха в мръсното бельо на бивши величия и се мъчеха да изкарат пяна на устите си. А ние трябваше да убедим полицаите да не стрелят, дори когато ги пребиват. Това знаеш ли го?

- Знам го.

- Знаеш го. Но не знаеш кое ме учудва в теб, Дъч.

- Е, това не го знам.

- Ти се притесняваш да си един от лошите.

- А има ли добри?

- Сигурно има. Онези, които се опитват да разберат каква е истината, колкото и неоткриваема да е тя. Те знаят, че нямат никакъв шанс. Но опитват. И рано или късно се докопват до нещо - най-често, когато вече няма  смисъл. Повечето дъвчат цял живот това, което им подхвърлите вие, журналистите. Сещам се за едно твое заглавие: “Липсата на белтъчини убива народа ни”. Наистина ли го мислеше, Дъч?

- И стресът, разбира се…

- Какви белтъчини, Дъч, какви витамини, какъв стрес… Ние унищожихме стотици хиляди в буквалния смисъл и разболяхме милиони. Не пет, не десет, не двайсет хиляди, Дъч, а милиони, които никога няма да върнат здравето си. За да угодим на едни хора, ние добивахме уран от находища с ниско съдържание, а всички те бяха в контакт с водата, която пием. Правехме по две хиляди сондажа годишно. Две хиляди, Дъч. Вкарахме два милиона тона сярна киселина в почвата на България и отровихме водата й. Докладвали са ми, Дъч, за петдесет пъти по-високо съдържание от допустимото на тежки метали в десетки водоизточници и моят мозък трябваше да бъде последната спирка на тази информация. Разбираш ли сега защо протягам ръката си да ми допълниш чашата?

Дъч наля, пусна лед.

- Човек говори, за да получи потвърждание на някаква теза. Да се успокои. Теб нищо ли не те притеснява, Дъч? Даже и това, че един ден децата ти също ще бъдат в играта? Или живееш с илюзията, че ще имат свое бъдеще?

- Този разговор не ободрява - заключи Дъч.

- Прав си, така е. След като се посвети на държавните дела, Перикъл престана да се смее, казва Хегел. А Спиноза допълва: Познанието изключва смеха.

- Тогава да сменим темата. Да коментираме нещо, което не познаваме.

- Ето че пак стигнахме до жените. Съгласен съм, Дъч. Ти си наред.

29.

- Можем да се разходим, докато изчистят кръчмата - предложи Клара. - Да разгледаме селото.

- Смятам, че освен минарето на джамията друга забележителност тук няма - отговори Ефрейторов. - Но тя е пред нас, така че не са необходими кой знае колко усилия за опознаването му.

- Там има човек - посочи Стийв. - Може пита него за други ценни неща.

Малко след това те стояха под короната на огромен орех, чиято сянка прегръщаше прашната улица. До ствола му седеше по турски дребен човек в елек и с черна шапчица на главата.

- Да не би да е сляп? - вгледа се Клара.

- По-скоро медитира - установи Ефрейторов.

- Това е ходжата - обяви Каменаров. - Трябва да го поздравим.

- Добър ден, ходжа - изрекоха Клара и Ефрейторов почти в един глас.

Очите на човека трепнаха едва забележимо, устните му - също. Той отговори едва чуто.

- Не е много дружелюбен - подхвърли Ефрейторов на Стийв.

- Защо толкова много хора нищо не вършите по това време? - вдигна глава към тях ходжата.

- Загубихме един ключ и го търсим - отговори му Каменаров.

- Ти колко даваш за него?

- Всеки е готов да даде много, но не всичко.

- Защо не всичко?

- За да има и за отвъд вратата.

Ходжата махна с ръка на Каменаров да го приближи.

- Аз ще ти дам ключ - каза той. - Но не знам дали ще ти свърши работа. Запомни: Път, по който вървят заедно жена и трима мъже, свършва при първия мост.

- Къде ще свърши нещо, зависи само от жената - отговори му Каменаров.

- Дано си прав. Чуй сега: Тук, в този край, живял богат човек. Не отказвал помощ на никого. Веднъж си почивал под лозова сянка в широкия си двор, смучел наргиле, слушал реката и гласовете на жените в къщата. Минал странник, помолил за парче хляб и на тръгване попитал: Кажи ми, чорбаджи, какво е животът? Животът - отговорил му  стопанинът - е ромон на вода, звън на злато и момински смях. След много години този пътник пак се отбил в къщата, а стопанинът по това време се радвал на залеза. Тогава, преди да чуе пак въпроса, той отронил: Свят, свят - опак свят. Кажи ми сега вие къде сте по пътя от едното към другото?

- Пред тебе - отговори му Каменоров.

- Има ли тук нещо интересно за гледане? - не издържа Клара.

- Когато човек вдигне глава, има толкова за гледане, че и два живота няма да му стигнат - отговори ходжата.

- Какво казал? - попита Стийв.

- Да погледнем нагоре.

- Натам? - американецът посочи края на улицата, който опираше в потрепващ от маранята сив скален хребет.

- Още по-нагоре.

- Аз вижда човек.

- Да не е Господ? - попита Ефрейторов.

- Не. Ходи по скала и прави поклон на нея.

Тримата извърнаха глави.

По острия  скален ръб се движеше приведена фигура, спираше, смаляваше се и отново израстваше.

- Прилича на оня, смахнатия иманяр - установи Ефрейторов.

- Тогава къде са магарето и каруцата? - запита Клара.

- Ще разберем, ако отидем при него - каза Каменаров.

- Аз иска говори с този човек - Стийв посочи ходжата. - Ако тича при всеки, нищо няма да научи.

- Прав си - кимна Ефрейторов. - Но трудно ще се разбереш с него, ако изобщо пожелае да общува с теб. Смятам, че мой дълг е да ти помогна. Нали сме вече братя. А и оттук нататък американците ще ни съпътстват винаги. Чак до следващия преврат. Тогава може да се побратимим с китайците.

- Това шега? - запита Стийв.

- Истината е, че не ми се приближава до тая акумулираща печка - той посочи към скалите.

- Е? - попита Каменаров.

- Ще дойда - отговори Клара.

30.

- Ние не сме от лошите - каза Клара.

- Все ми е едно - отговори момчето - от моите пари никой не може  да забогатее.

Беше ниско, с остригана глава и силни мускули, които изпъваха мокрия му потник. Вдигна торбата и отиде под рехавата сянка на висок глог, сякаш се подготвяше за дълъг разговор.

Намираха се на ръба на скалисто плато, от което се виждаше целият язовир “Студенец” - водата му искреше на слънцето като безбройните люспи на тънка и дълга, извита сред камъните риба. Край него трептяха покривите на ниските селски къщи, оградени от зелените правоъгълници на  тютюневи нивички.

Момчето пусна леко торбата в краката си, отекна ясният звън на монети в нея.

- Злато ли има вътре? - попита Клара.

- За мен е повече от злато.

- От скалите ли ги копаеш?

- Не. Пускам ги там.

- Как така?

Момчето въздъхна.

- Маркирам България.

Каменаров и Клара се вторачиха в него.

- Да, точно това правя. Тръгнал съм преди един месец от Балчик, минах целия морски бряг, през Странджа стигнах до Ивайловград и после дотука. Пускам от тези монети в скалните цепнатини. Те са деноминирани и с тях нищо не може да се купи. Но на гърба им е Мадарският конник. За мен това е центърът на европейската цивилизация. Ще дойде време и вятърът и дъждът ще направят от тези скали пясък. Тогава в пясъка някой ще намери монетата. И ще разбере посланието.

- Кое  послание?

- Че през всичките тия години сме били силни.

- На колко години си? - попита Каменаров.

- На деветнайсет.

- И защо правиш всичко това?

- Не знам дали ще разберете. На Земята всеки има своя духовен наставник. Аз се казвам Илко. И човекът, който ме води, се казва така - Илия. Той е роден преди осемдесет години близо до Шумен. И това не е случайно.

Момчето седна, пусна торбата в краката си, те кукнаха срещу него.

- И после - какво ти каза той? - Клара премести погледа си от загорелите рамене към лицето му.

- Нищо. Аз не съм го виждал. Разказаха ми за него хора, които го познават. На моите години той е ходел на гарата в Шумен - да пренася разни багажи - торби и денкове, да си изкара някой лев за книги. Нали знаете каква гара е Шумен…

- Каква е?

- Свързва морето с Европа. По онова време, това са годините на Втората световна война… чувала ли си за нея?

- Чувала съм, разбира се. - Клара започваше да губи търпение. Някакво голямо насекомо правеше кръг около главата й, изчезваше и малко след това пак се завръщаше. - И какво е станало тогава?

- Нищо. Носел си тези бохчи…

- Какво, какво?

- Вързопи - поясни Каменаров.

- Мъкнел денкове  и дървени куфари и се заслушвал за какво говорят тези търговци. А те говорели за скъпоценни камъни най-вече. А веднъж един вместо пари му сложил в ръката  камъче от далечна земя. Докато е в теб, каквото си пожелаеш, ще се сбъдне. И не забравяй - природата не се интересува от това, което сме, а от това, което искаме да бъдем.

- Това приказка ли е?

- Не. Самата истина.

- И какво си пожелал твоят човек?

- Нищо. Върнал се вкъщи и казал на майка си и баща си, че тръгва да търси скъпоценни камъни. Бащата се ядосал, майката се разплакала. Не искали и да го чуят. Но той настоявал. Ако не ми дадете пари да тръгна, ще се скрия под някой вагон и така ще отпътувам, рекъл. След много препирни му дали пари. И той тръгнал.

- Къде тръгнал?

- Към Европа. Войната вече  била свършила, навсякъде  имало глад и беднотия. Цяла година се лутал от държава в държава. Похарчил и последната стотинка.

- И умрял ли?

- Не. Озовал се на  италианско пристанище. Гладен, гол и бос. Треперел от студ и чакал сутринта рибарите да излязат от морето и да хвърлят от лодките някоя смачкана риба, да се пребори с гларусите за нея.

- Господи! - Клара замаха ожесточено с ръце около главата си, но не изпускаше от поглед сините очи на момчето.

- И докато чакал в мъглата, от близката кръчма излязъл капитан…

- С брада, с лула и с три литра ром в стомаха - Клара се зае да оправя кичура си.

- Знаете ли  историята? - запита момчето.

- Не. Но не можеш ли да разказваш по-бързо? Едва се диша от жега.

- Това е така, защото идва буря. Облаците са далече, но идват насам. След няколко часа ще бъдат тук.

- Блажени са вярващите. Нищо, давай нататък.

- Ако не ви е интересно, спирам - каза момчето. - Вие поискахте…

- Не ме карай да кажа нещо, за което да съжалявам после. И без това често ми се случва - каза Клара. - Искам да те слушам, но устата ми пресъхва, а и този стършел…

- Не е стършел.

- Все тая. Изнервя ме. Кажи за капитана.

- Този капитан съзрял момчето и му казал: Колко си ми ясен ти на мене! И аз някога тръгнах така да покорявам света. И го замъкнал на своя огромен кораб.

- Как така го замъкнал?

- Ей така, като чувал с картофи. Хванал го за яката и го изтеглил на палубата.

- Не звучи никак добре. Кажи: Прегърнал го и го отвел в каютата си. - Клара си спомни как Дъч я поучаваше всеки ден и лицето й помръкна. Тя махна с ръка.

- Казал му: Всичко, което си намислил, може да стане, но за това са нужни две неща. Труд и езици.

- Езици? Искаш да кажеш…

- Чужди езици. Английски, френски, немски…

- И?

- Два месеца пътувал Илия с тоя кораб. През всичкото това време вършил най-черната работа. Капитанът го учел на испански и го пускал да се бие с моряците.

- Това пък за какво?

- Да се научи да оцелява. После го свалил във Валпарайсо, Чили. С благословия. Там Илия останал половин година. Работел на пристанището. Търкалял бурета, товарил бали памук.

- Че има ли памук в Чили?

- Сигурно има. Работил нещо, събрал пари. И заминал за Колумбия. Там пак работил, но и учил. Години наред. Запознал се с минералогията буква по буква. И после заминал за Бразилия. Озовал се на някакво пристанище в устието на Амазонка. Имаш ли представа каква е джунглата там?

- Имам, гледала съм “Тарзан”. Е, и?

- Не, не, не. Тази джунгла е страшна. Там е пълни с отровни змии, паяци, крокодили и какво ли не. Отвсякъде нещо съска, фучи, реве, иска да закуси с тебе. Трудно се оцелява дори и пет минути.

- Той колко е оцелял?

- Цяла година.

- Сериозно?

- Да. Купил си на старо лодка, палатка, пушка, раница. Консерви, лекарства, нож.

- Карта, компас, патрони.

- Откъде знаеш?

- Това бих си взела аз. И още - цигари, запалки, фенер, ментолови бонбонки и шоколади “Линдор”.

- Шоколадите ще се стопят от жегата, ще те оплескат, а когато посегнеш от лодката да си измиеш пръстите, напълно е възможно пираните да се сборичкат  за тях - обади се Каменаров.

- Ужас! Явно не му е било лесно! И как така е оцелял толкова време?

- Трудно - продължи момчето. - Двайсет пъти се разболявал от треска, сам се лекувал. Толкова пъти се опитали и да му отрежат главата.

- Човекоядци ли?

- Обикновени убийци. Веднъж усетил, че зад неговата лодка се движи друга, следи го. Спрял на брега, направил бивак. Завил под одеалото раницата и някакъв багаж. Влязъл с пушката в храстите. Малко след това се появил огромен мъж, метис…

- Метис? Защо точно метис?

- Сигурно е бил такъв. С мачете в ръка. И с един замах разсякъл мястото, където би трябвало да е главата на човека. Илия стрелял, ранил го. Другият избягал с лодката.

- Кой друг?

- Били  двама. Тогава попитал ранения: Защо решихте да ме убиете? Защото ни трябваше кибрит - отговорил оня. - А защо не поискахте? - Много време се губи. Трябваше да поздравяваме, да обясняваме какви сме, откъде идваме, къде отиваме. Така е по-просто. Ти щеше да си петият за днес.

- О, наистина ми призля - каза Клара.

- Тогава той му превързва раната. И метисът остава при него. Но накрая си тръгва. Казва му: Ти не си нормален човек, не знам какъв си. Ето, продадохме лодката, палатката, всичко, само с пушка и десет патрона сме, а искаш да продължаваме да търсим… Докога? И откъде си сигурен, че ще откриеш диамантен или златен залеж? Сигурен съм, казва му Илия. И продължава сам.

- И какво открива?

- Нищо. Една година след като е тръгнал, отново е на онова пристанище - гладен, гол и бос. В джоба му е само камъчето, което му е дал тръговецът от шуменската гара преди седем години. Пак се захваща да работи. И след половин година си купува…

- Лодка, палатка, пушка, консерви… - продължи Клара.

- Да. Но този път не тръгва по Амазонка, а по един от притоците й, който идва от Минас Жерайс, от планината.

- И какво става?

- Там  през ръцете му минават най-красивите изумруди, турмалини и аквамарини. И след като забогатява, решава да направи нещо, което нито един цар, фараон или император не е пожелавал.

- Машина на времето?

- Колекция от гигантски скъпоценни кристали.

- Прави ли я?

- Да. Но човек, и добре да живее…

- Умира - въздъхна Клара.

- Оженва се - поправи я момчето. - Това прави и Илия. За французойка. И подарява част от колекцията си…

- На нея?

- На Франция. Сега тя е в Музея по естествена история в Париж. И няма цена.

- А какво става с другата част?

- Подарява я на България.

- На тази… България? Ти сериозно ли говориш?

- Да. Аз не мога да направя нещо подобно - каза момчето. - Затова правя каквото мога.

Замълчаха. Лек полъх премина над скалите.

- Наистина идва буря - надигна се Илко. - Трябва да вървя.

Стисна гърлото на брезентовата торба, обърна се и тръгна.

Двамата не помръднаха.

- За едно и също ли мислим? - попита Каменаров, но Клара не отговори, загледана след трепкащата над скалите фигура на момчето.

31.

- Е - обърна се Клара към Ефрейторов и Стийв. Каменаров говореше с кръчмаря зад тезгяха. - Механата е хладна, масата е пълна, сметката е платена предварително. Журналистическият нюх ми подсказва, че можем да проведем стойностен разговор. Аз ще задавам въпроси, вие ще отговаряте. Без да записвам. Ей тъй, за удоволствие.

- Аз съм съгласен… - Ефрейторов почеса брадата си. - Ако имам право да ви отнемам понякога ролята на водещ.

- Дадено. Почваме ли?

- Аз няма напротив - обади се Стийв, зает с чопленето на поредната пържена риба.

- Къде предпочиташ да те боли - отляво или отдясно? Отнася се и за двамата.

- Отдясно - отговори Ефрейторов.

- Защо?

- Откъде да знам. Нали трябва да отговоря нещо.

- Отляво - каза Стийв - защото дясна страна значи повече за работоспособност.

- Колко здрави зъба имаш?

- Двайсет и седем - отговори Ефрейторов.

- Всички - каза Стийв.

- Какво мислиш за вчерашния ден?

- Забравил съм го.

- Не доволен. Не свършил работа. - Стийв се зае да си избере друга риба от тавата.

- Кого искаш да победиш?

- Себе си - каза Ефрейторов.

- Лошите - отговори Стийв. - Терористи. Комунисти. Фашисти. Глада. Саддам.

- Ще ти помогна, Стийв. При условие, че… - започна Ефрейторов, но Клара го прекъсна:

- Кое те обърква?

- Амбицията да се обясни нещо - отговори той.

- Липсата на перспектива в живот - каза Стийв.

- Би ли уточнил? - запита Ефрейторов.

- Аз иска има винаги хубава работа за мен, жена, приятели. Да бъде всички заедно и не пуска други в наш кръг.

- Казано с други думи - искаш да станеш професор?

- Точно.

- А защо?

- Как защо? Защото яде хубава храна, пътува в чужбина, дава интервюта.

Ефрейторов се хвана за главата.

- Това лошо, да?

- Престанете. Аз съм наред - каза Клара. - За какво не искаш да си спомняш?

- Веднъж, на парти, аз пил много и намерил себе си в чужд дом.

- Това не е лошо, Стийв. Бих казал, достойно е за професор.

- Бил маскиран като мечка. Това не иска да помни. А ти?

- Успехите си - каза Ефрейторов.

- Не иска помни успехи? О! За това трябва говори винаги.

- Кое е най-честото ти настроение? - продължи Клара.

- Ноемврийският ръмеж - отговори Ефрейторов.

- Аз каже: желание за празник.

- Какво те ужасява в теб самия?

- Че не мога винаги да давам всичко за щастие на мое семейство.

- А теб?

- Стремежа ми към съвършенството - Ефрейторов се прозя в шепата си.

- Струва ми се, че не приемаш сериозно усилията ми - каза Клара.

- Напротив. Дори не се замислям почтено ли е да бъда почтен в отговорите си. Ако аз попитам кой ви беше първият, искрено ли ще ми отговорите?

Клара оправи непослушния кичур.

- Бих желала да съм наясно, но мога само да гадая. Бях много пияна на този купон, всичко е изтрито от паметта ми. Продължаваме ли?

- Имаме ли друг избор?

- Да.

- Кога ще разберем за него?

- Щом свършим. Следващият въпрос е: кога е оправдано унищожаването на живи организми?

- Смъртта е Божие повеление. Там не може да се говори за оправдание. Прав ли съм, Стийв? Всъщност вие, американците, поизбихте доста хора тук и там. Защо го направихте, Стийв?

- За да пребъде Божията промисъл.

- Е, тук аз ще замълча, отпивайки. Или обратното, както ви се харесва.

- Кога за последен път си имал късмет?

- Когато цвете, което подарил на съпруга, цъфнало - каза Стийв.

- Е, и моят е свързан с жена ми. Веднъж тя ми сготви свинско със зеле.

- Кога според теб започва средата на живота?

- Животът няма среда - отговори Ефрейторов.

- За американец - това, когато се пенсионира след успешна кариера. Тогава започва живее.

- Тогава?

- Да. Започва задоволява своя програма - културна, сексуална, пътува насам-натам.

- Пак ще отпия - вдигна чаша Ефрейторов. - Предлагам и на вас да направите същото.

Отпиха.

- Може ли и аз да задам въпрос? - попита Ефрейторов, като остави облаците пяна да се смаляват върху брадата си.

- Да - отговори Клара.

- Тогава нека бъде въпросът, който се готвехте да зададете. Отговорете му най-напред вие.

- Искате да накарате една жена да бъде откровена? Трябва да я напиете най-напред - разсмя се Клара.

- Нека пробваме без напиването. Е?

- Въпросът ми е: с какво не можете да се справите?

- Чакаме отговора.

Клара се замисли.

- С чуждото мнение за нещо. Не мога да убеждавам никого, даже и себе си. Веднъж вървях по една улица. По нея имаше много хора. От прозореца над мен някой извика: Курво! Сто процента съм сигурна, че не е било за мен. Но не минах вече никога оттам, а малко след това напуснах и града. Сега чакам да чуя вас с какво не бихте могли да се справите.

- С объркана информация на мой шеф - каза Стийв.

- С досадните съвети да продължа да живея. Е, ще спрем ли дотук или ще продължим? - пак се прозя Ефрейторов.

- За какво според теб е късно?

- Да осъществя мечтите си - отговори той.

- Късно е американски войски да се върнат от Ирак.

- За какво се сещате, когато чуете думата “хлъзгаво”?

- За жена си -  Ефрейторов притисна очите си с пръсти.

- За бедствие.

- Какво за теб е бедствие, Стийв? - вдигна глава Ефрейторов.

- Да не може изпълни дълг към отечество и семейство.

- Някой обичал ли те е?

- Мен - не - отговори Ефрейторов.

- Мой дядо и баба - отговори Стийв.

- Има ли нещо, за което съжаляваш ?

- Не успях да се науча да плувам - Ефрейторов отново вдигна чаша.

- Това, че не може бъде едновременно на много места - каза Стийв.

Каменаров се надвеси над масата.

- До обратния влак има още час. Предлагам да го хванем от следващата спирка, тя е на няколко километра оттук, до моста. Ще можете да си говорите, докато вървим край линията.

- Боя се, че всичко вече е казано - отговори Ефрейторов.

32.

Точно в три следобед екскурзоводът се озова в “РСВ”-то на гара Карамфилово. А то - синьо в мрачната сянка на огромната липа, разливаше станиолов блясък откъм трите си рафта с повече бутилки, отколкото чаши; пет човека седяха край седемте маси - около тях мухите вилнееха и оса се блъскаше в прозореца; отвън гукаха гугутки и пуяци им пригласяха, маранята беше дошла на една ръка оттам и подскачаше над коловозите - и всичко това, най-вече празният джоб, съсипваше от жажда Куция и изпълваше с нетърпение душата му. Затова той се молеше да му стигнат парите само за една ракия, оттам нататък всичко щеше да се нареди, както се бе нареждало винаги досега, до мига, когато щеше да си тръгне с триста грама пиене в стомаха си, с благословените три чаши мастика без салата и без каквото и да е друго, последната от които избистря ума и прави мисълта свежа.

Но изненадан, че усеща безпокойството си да расте, дори когато видя, че ракията не е скъпа, той пое дълбоко въздух и разбра: там, вътре, имаше жена. Сама излезе тая дума от устата му и сто пъти я повтори още: жена. Нейното присъствие на това място беше като появата на вещица в храм. Но да - тя беше там - зад шубера, оттатък стената, край бурканите с кисели краставички и салама, при тенекията със сиренето и лука, на две крачки от него. Седеше си в кухнята и подаваше едно-друго. И пари не вземаше даже. После - казваше. После!

Екскурзоводът въздъхна, изкуцука и застана до шубера - срещу лицето, което не можеше да види, срещу бялата й риза и топлината, идеща оттам. Погледът му опираше в разкопчаното седефено копче, под което напираха гърдите й и той разбра защо стрелочникът, като поемаше чашата си, я разля; екскурзоводът потръпна, изтръгна с върха на езика си солена слюнка и я глътна; взе ракията си, седна, протегна крак и без да шава повече, се загледа натам, откъдето идеше повеят на онова вълнение, което обръщаше и без това шантавото лято на панаир с късметчета и което куцият не бе изпитвал отдавна, от времето, когато една бяла мишка му изтегли листче с надпис: ПАРИ. Жената продължаваше да ходи вътре, да потраква с токовете си и да кара очите на всички да се местят от вратата на кухнята до шубера и обратно.

Екскурзоводът отпи и се остави на мислите си, които потекоха след първата му глътка - винаги пиеше по един и същи начин, и във всички кръчми, и тука - и след като усетеше топлата вълна, която отпускаше тялото му, почваше да му се струва, че ще дойде някой, ще поръча по още едно, ще отвори дума за ония неща, които правят живота весел и смислен и ще превърне неясния му копнеж по тях в сладка реалност; винаги усещаше, че същият този човек беше някъде наблизо, може би в точно този миг - навън. Много пъти екскурзоводът излизаше и заставаше на перона - пред траверсите, цистерните, черния кран с голямата глава за вода на някогашните локомотиви, взираше се към пътя, където потракваше каручка с дядка някакъв и хлапе с него, и беше сигурен, че човекът, дето знаеше как да намести изкълчения му пръст, е от другата страна на гарата, но нямаше време да го пресрещне, защото влакът ей сега щеше да дойде, а му се искаше да продължи приказката си на масата, за да го почерпят пак. Сигурен беше, че всичко щеше да е по-леко, ако можеше да разбере какво все пак е гарата, че го привлича с такава сила; все се заричаше, че срещне ли оня, неговия човек, ще му заръча каквото ще, само и само да се разговорят за това. И сега душата му плачеше да чуе сладка приказка, а се бяха събрали едни - цигара да поискаше, нямаше кой да му даде. На масата до вратата - млад мъж с крив нос - говореше нещо на двама скитници с тесни лица и гърбове, налепени с мухи.

До тях - даскал ли беше, директор ли - с протрит костюм и на бира, искаше да му чистят обора, те му обещаваха и чакаха да им поръча ракия.

Стрелочникът - избръснат, сресан и с униформа, лъкатеше масата отляво на шубера, от другата страна пиеше червендалест селяк и доста му тежеше главата вече, аха да чукне чело в чашата. Появи се и оня, когото срещнаха в гората, все излизаше и влизаше, и все повтаряше: “Какъв въздух носи вятърът днеска, мирише на сладка погача; който иска, да вярва, който - не, пече се погача някъде, и под връшник се пече, направо на двора.”

На екскурзовода му се пиеше, ама му се пиеше - ракията му отиде на два пъти, пък нямаше стотинка повече. А вътре - трак-трак-трак, шумът от токовете блъскаше в мозъка му, а проблясъкът на седефеното копче в тъмния правоъгълник го караше да проскърцва със зъби. В главата му беше цялата, само по гласа й си я представяше, и дори глезените й виждаше, и както мислеше за това, сам не разбра кое го накара да стане и да си поръча още едно - нали се плащаше после! Изправи се до шубера и погледът му погълна мястото, където щеше да се появи ракията; тя протегна ръка, постави чашата и задържа пръстите си върху нея.

Куцият се наведе и взе, че каза: “Пиенето ми топлите!” Тя не реагира веднага, после устните й се свиха, почервеняха като малинки, само това можа да види, и как си взе тая чаша и постави друга след малко - тракна я върху плота без да каже нещо и пак се заразхожда, по-бързо отпреди и по-шумно. В това време влезе работник, белокос и мокър от пот; искам една бира, моме, каза той и чу: На тезгяха е касата, вземи си. Ела да развалиш, рече работникът; после ще платиш, имам работа сега, отекна отвътре. Той взе бирата, излезе, а тя продължи да  си ходи из кухнята.

Стана кривоносият, събра празните бутилки и попита през шубера: Къде да ги оставя? Тука ги донеси, му рече тя, и той влезе с шишетата вътре. Магаренцето застина, другите спряха да говорят. След минута оня излезе, а погледът му беше съвсем друг, седна на мястото си и повече не продума. Всички станаха един след друг, без скитниците, и си поръчаха кой каквото пиеше: даскалът- бира, другите - ракия.

Последни отзвучаха думите на екскурзовода - почти шепот, а след тях се промъкна в “РСВ”-то тишината - болезнена и тежка, завъртя се като вихрушка и удари право в челата. До един наведоха глави, усетили, че така не може да продължава нито секунда повече - а чудно - нищо не се случваше и знак нямаше никакъв, че изобщо ще се случи! И тогава изведнъж човекът, който седеше от другата страна на шубера, рече високо и ясно: Момиче! Ей, момиче! Излез да те видим, че аз се напих вече!

Обърнаха очи към комина на скарата и зачакаха. Но никакъв звук отникъде - само осата удряше стъклото, звънтеше над главите им и напомняше, че някъде тече време. Стана полека даскалът - приглади синята си риза, разбута столовете и се наведе към мрака на кухнята: Да ни дадеш таблата, рече, да направим една; и тогава пак се чу нейният глас: “Съжалявам, бай Кольо не ми е оставил заровете.” Толкоз. А даскалът ли, директор ли беше, прехапа устни и рече с почти разтреперан глас на ония, наемниците: Хайде да свършите тая работа! Пък те: Щом сме казали, че ще я свършим, ще я свършим, нали се разбрахме! И не се помръднаха, а нямаха капка за пиене пред себе си.

Тогава се появи дългучът, дето не го свърташе на едно място, и пак: Аз такъв въздух досега не съм дишал, въздух, който ще ни приспи! Извинявай, ти подушваш ли нещо? Нищо не подушвам, каза тя отвътре. - Някакъв ароматичен въздух, друг такъв не съм срещал… - продължи той.

В главата на екскурзовода бе останало само онова нейно: После! След кое? - се питаше. Какво още трябва да се случи? От тая по-голяма тегота не бе шетала от не знам кога в това заведение. Какво повече? Часовете се нижеха, ни приказка вървеше, ни някой се сещаше да каже по едно, екскурзоводът си взе пета ракия, чичото стана да си ходи, стрелочникът караше полека, оня с клюнестия нос пак се разприказва, двамата до него малееха от обед без пиене на масата, но не мърдаха; влизаха ли някакви  хора, не влизаха ли, Куция вече не помнеше - започваше да изтрезнява и първото, което му мина през ума, беше, че няма с какво да плати. Реши да стане, да тръгне край линията и да се опита да хване нещо на стоп от прелеза. Ако тя излезеше - поне щеше да я види! Как щяха да се разберат, не искаше и да мисли; изправи се да отиде до тоалетната. Отвън бе жега и отмала, от поляната към нужника бе протегнато някакво въже, и като влезе, екскурзоводът видя, че огромно магаре се е скрило на сянка там и няма как да го изкара. Магарето бе толкова голямо, че куцият, като се сниши и внимаваше да не го уплаши, успя да се провре отдолу. Когато излезе пак изпод белия му корем, той видя като в сън всички да изскачат от РСВ-то, и тоя, дето си беше тръгнал, и той беше там, и белокосият работник, и наемниците - всички! Трептяха в маранята, носеха се като призраци над релсите към хамбарите отсреща - и бараки някакви, и сушилни имаше там; а оня, дето все усещаше мирис на хляб, се люлееше най-отзад и викаше на всички страни: Пожаар, пожаар, голям пожар има!

Това беше моментът да си тръгне. Но точно в този миг екскурзоводът усети дъха на траверсите - миришеха на пет крачки от него и го влудяваха. Сетне вече не беше напълно наясно какво иска да стори, но силата, която го накара да направи първата си крачка, го водеше неотклонно напред, и той сам не разбра кога измина пътя до кръчмата, кога пристъпи вътре и надникна през вратата на кухнята. Видя, че тя го чака, или поне така му се стори - с бялата риза и пъстрата си басмена пола, сякаш покрита с разноцветни пеперуди - оттам нататък всичко бе приближаване, шепот на горещ вятър и звън от изтръпване на релси - всъщност истината беше, че Куция имаше вид на безкрайно уморен човек и на нея й беше интересно как ще постъпи мъж в такова състояние, в такъв ден, на такова място - беше й интересно до мига, в който усети острата му брада да я боде по лицето и изохка; строшиха се бутилки; те бяха най-напред върху печката, после върху купчина каси или обратно; удивлението й от силата му прерасна в желание да му изкрещи нещо, но в един момент тя усети, че той всъщност се бори не с нея, а с някакви години, дни, следобеди, хора и какво ли не; едновременно с това силите я напускаха, и последното, което чу, беше накъсаното му хълцане…

Когато екскурзоводът дойде на себе си, усети, че езикът му е порязан от някакъв счупен зъб, че коремът му е схванат и не му дава да мръдне. Беше прав, опрял гръб в стената, в ръката си държеше покривка за маса, пред краката му светеха парчета от бутилки, наоколо ухаеше силно на мастика, а тя смяташе с молив на някаква хартия. Колко още ще седиш така - попита го, и той напъха ризата в панталона си без да изпуска от ръка покривката. Хайде, излизай, пет и петнайсет е! - чу и застина - четири беше, когато ония се развикаха и реши да си ходи. Какво правеше тук, защо не можеше да се помръдне, какъв бе тоя хаос и защо бе толкова жаден?

Тя хвана ръката му, погледна го в очите и рече: Пет и десет ми дължиш. Той се опитваше да запомни лицето й - скулесто, с бадемови очи и къса кестенява коса. Не можеше да мисли за каквото и да е, но чу добре пак онова: Пет и десет, ти казах! Хайде, плащай! - и му тикна сметката в ръцете.

Той продължаваше да я гледа.

- Имаш ли пари? - попита тя и преди Куция да каже нещо, обърна джобовете му. - Къде са ти парите?

Той вдигна рамене, нищо не го интересуваше повече.

Тогава тя грабна ножа и го насочи към гърлото му.

- Мъртъв си! - кресна. - Ще те убия! Намери веднага пари или!..

- Нямам - каза спокойно екскурзоводът.

Подпираше се на стената и разглеждаше покривката за маса, която му се струваше все по-интересна. Защо го правеше, не му беше съвсем ясно.

Тя хвърли ножа, придърпа телефона и завъртя три пъти шайбата. - Пак същата история - каза. На куция му се стори, че чу гласове отвън. След малко влезе железничар с разкопчани ръкави и без шапка.

- Този ли е хубостникът? - попита той.

Тя сигурно кимна, отзад беше.

И тогава този железничар отведе екскурзовода в тъмния хангар с табела над вратата “Магазия”. Обърна лицето му към своето и рече: Ти си първият, на когото се разминава боят. Сега тръгвай и кракът ти да не е стъпил повече тука.

- Предпочитам алтернативния вариант - отговори екскурзоводът. Имам причини да идвам на гарата. И обичам да черпя. Друг е въпросът, че рядко имам пари.

33.

- Ето че стигнахме - посочи Клара. - Това е мостът, към който всички ни насочваха. И какво смятате, че ще видим оттатък?

- Себе си - отговори Каменаров.

- Аз съм си омръзнала.

- Там друго - каза Стийв. - Не като тук, аз сигурен.

- Да - поклати глава Каменаров. - Проблемът е, че и този, който стои в другия край, вероятно мисли същото.

Две високи над двайсет метра циментови колони опъваха метални въжета, чийто край се губеше към кипналия от зеленина острещен бряг. От тях се спускаха безбой тънки жици, крепящи дългата над двеста метра платформа. Мостът беше широк колкото да се разминат двама души, ниският му парапет бе ръждясал и прогнил. Нито една от насмолените букови дъски на пода не бе оцеляла. Те бяха подменени със сечени и снаждани от различни хора криви и възлести дървета, летви, домъкнати от къщите и най-обикновени колове, измъкнати от крайните плетища. Вратичка от дрянови пръчки преграждаше пътя към тях.

Пръв стъпи отгоре Стийв. Той отмести вратичката, направи няколко крачки и  спря със зяпнала уста.

- Ако се качим и ние, ще се намерим в язовира - установи Ефрейторов.

- Колко е дълбоко отдолу?

- Към двайсет метра - отговори Каменаров. - Но мисля, че нищо подобно няма да се случи. Кръчмарят ми каза, че всяка сутрин оттук се изнизват петдесетина крави. Отиват на паша в планината и вечер се връщат. През вратичката ги пускат една по една. На другия край би трябвало да има същата.

- Не искам да минавам - каза Клара.

- Аз мине - обърна се към тях Стийв.

- Ще минеш? Защо?

- Да може разказва после. Това голямо приключение. Иска види оттатък онази малка къща.

- Това е хижа - обясни Каменаров.

- Чудесно! Може спи там, остане, разгледа.

- Няма ли да се върнеш с нас с влака? - попита Клара.

- Не. Много благодаря за съдействие.

- Ти ни натъжаваш, Стийв.

- Аз? Но защо?

- Губим един приятел.

- Мисля, че нищо не губи. Пак се видим в град, пием бира, говорим.

- Прав си. Но ми се иска да направим още нещо за теб.

- Да го изпратим до средата на моста - предложи Каменаров. - Като се има предвид пълнежът под краката ни, това няма да бъде никак малък жест.

- Вие дойде с мен до среда на мост? Чудно! - зарадва се Стийв.

Тръгнаха полека. Мостът се полюляваше леко, някои от дърветата под краката им пропукваха застрашително, други се превъртаха. На средата люлеенето се усили, скърцането се понесе отвсякъде - отгоре, отдолу, отстрани.

- Край! - извика Клара. - Мила майчице, прости ми, дотук бях! Загивам!

- Спокойно! - каза Каменаров. - Не сме тежки дори колкото половин крава. Но да спрем.

- Чао, Стийв! Моли се за нас! - извика Клара.

Американецът им помаха. Фигурата му се заклатушка и започна бавно да се отдалечава.

- Ужас! - промълви с разтреперан глас  Клара. - Мисля, че всеки миг ще се разпадне!

- Тук въздушното течение е много силно, затова се люлее така. - поясни Каменаров. - Ето, тръгваме. Само момент!

- Колко продължава един момент?

- Минута, минута и половина - отговори й Ефрейторов.

Каменаров разкопча джоба на ризата си, извади пачка съвсем нови банкноти, скъса лентичката, която ги притискаше, помачка ги в ръце и ги хвърли пред себе си.

- Защо? - изпищя Клара.

- Бяха за публикацията във вестника - каза той. - Когато свършва нещо, има ли значение как свършва?

- Е, това не биваше да се случва - махна съкрушено Ефрейторов. - Точно това не биваше да случва, поне пред моите очи.

- Рибарите по брега ще ги съберат - посочи Клара.

- Няма - каза Каменаров. - Течението ще ги носи все по средата, ще стигнат стената. Там ще ги всмуче тунелът за водната централа и ще минат през турбините… Да се връщаме.

- Аз се отказвам - съобщи Ефрейторов. - Вижте, те станаха на пеперуда, която трепка с криле. Ще стоя тук и ще я гледам, докато отлети мъката ми.

- Влакът ще дойде след десет минути - каза Каменаров.

- Мостът има две посоки - отговори Ефрейторов. - Вие тръгвайте, не губете време да ми благодарите. Нали чухте какво рече Стийв, оставаме приятели, ще се видим в града, ще пием бира.

Клара въздъхна.

- Сигурен ли си, че това искаш да направиш? - попита Каменаров.

- Като никога.

- Успех тогава.

Той обходи с поглед фигурата на Ефрейторов, сетне пристъпи след Клара. Стигнаха спирката малко преди писъкът на локомотива да огласи дефилето.

- И защо беше всичко това? - Клара оправи своя непослушен кичур и погледна Каменаров в очите.

- Някой друг ще обясни - каза той.

- Говоря за пътуването - каза тя. - Тръгваме заедно, накрая всеки се спасява и… аз само отразявам събитието. Както всеки път.

- За да бъде по-различно днес, нека аз се кача от предния вагон, вие - от последния. Разстоянието не е кой знае колко, но все е нещо.

Той пое край релсите. Клара дочака скърцането на колелата да спре, изкатери вмирисаните на пикоч стъпала и отвори прозореца в коридора.

Влакът потегли полека. Появи се кондукторът - с подпухнало лице и мазни ревери.

- Голяма буря се задава…

- Вижте! - Клара го хвана за ръката. - Вижте! - изкрещя тя. - Този човек падна от моста! Ще се удави!

- Не вярвам да е паднал от моста - завъртя глава той. - Скочил е да се къпе. Децата всеки ден скачат оттам.

- Не е скочил! Ще се удави! Направете нещо! Спрете този влак!

- Да не си луда? Да виждаш да размахва ръце, да вика? Съвсем добре си плува!

- Той не може да плува, той не може да плува!…

- Глупости! Брегът е пълен с рибари, ако беше паднал, досега някой щеше да го  спаси!

Влакът се завъртя и мостът изчезна. Появиха се зелените правоъгълници на тютюневите ниви.

- Разходете се, за да се отпуснете - каза кондукторът. - После ще ви таксувам. Разходката във влака е масаж за душата. Какво толкова го мътите тоя живот! Той е такъв, какъвто е!

34.

“Кучка долна!” - мислеше Дъч, докато стъпките му отекваха в празния коридор. “Да ме накара да се будя цяла вечер - мен, човека с най-здравия сън! Да се потя от страх да не извикам името й! Да ме докара дотам - да поглеждам в пощенската кутия да не би да имам писмо от нея! Сам съм си виновен - за толкова време не можах да разбера що за птичка е!”

В почивния ден редакцията бе празна, но той натисна за всеки случай дръжките на всички врати, дори тази на своята стая. После се спря пред “краварника”, отключи и влезе. Заключи след себе си. Погледът му опипа мониторите, купчините разноцветни хартии по бюрата, изрезките, забодени с кабари тук и там. Часовникът на стената изписука и Дъч видя, че е точно десет. Намести очилата си, застана пред хладилника и го отвори.

- Обърнали са редакцията на бар! - възкликна Дъч. - Водка, ракия и долнопробно уиски! Това червеното пък какво е?

Той измъкна бутилка с продълговато гърло и я вдигна пред очите си.

Отиде до масичката, на която бяха подредени прилежно чашите, обърна една, отля в нея и опита.

“Кампари! Виж ти, виж ти с какво подгряваме въображението на редакционните курви! А отверката за какъв дявол им е? Ами да - изчоплят си лед с нея.”

Дъч напълни чашата до половината, откърти няколко парчета лед от формичката и ги пусна вътре. Сетне седна пред компютъра на Клара и го включи. Докато чакаше появата на иконите върху монитора, той отпи.

“Не е лошо! Никак даже!” - помисли и се зае да преглежда файловете. Отвори “Дневник”.

“Знам - зачете Дъч - че когато е съвсем изтощен от пиене, тогава ще ме пожелае. И всичко ще бъде като на репетиция, след която остава гадното усещане, че премиера никога няма да има. Ще купи това, което на него му се пие и това, което на него му се яде. И двамата ще знаем, че трапезата, която ще нареди, ще бъде най-излишното нещо на света. Докато го чакам да погълне достатъчно водка, ще се взира в мен така, както ловец гледа заека, към който е насочил дулото на пушката си. След това ще ми каже: “Този спектакъл се играе от двама, припомни си ролята.” Или нещо  подобно. Аз ще тръгна преди него по стълбата към тавана, а той ще се  възбужда, докато ми зяпа краката. Не знам защо винаги  ще иска да сме на този таван, дори и в най-голямата жега, въпреки че вилата му има десет стаи. Ръцете му ще треперят, когато ги протяга  към мен - сигурна съм, че никога не е е правил секс през живота си напълно трезвен. И нищо, което да ме изненада - свалянето на очилата,  потенето му, музиката, която ще пусне след това, и водката, която ще си налива пак, и пълният му със страх поглед, и монологът, все един и същ: “И да не вземеш някъде да издрънкаш какво сме правили!” Ето, толкова е рано, като тръгнеш по тази пътечка  надолу към  селото, все ще срещнеш някой дядка, когото можеш да поразпиташ за изчезващия му занаят. Хонорарът за очерка ще ти е чиста печалба! А за да бъде денят ти съвсем пълноценен, можеш да си подпечаташ и командировъчното.” Ще иска да звучи като шега, но точно тогава ще усети, че никога през живота си не е разсмял никого. А после ще остане сам. Какъвто е бил винаги “.

Дъч стоеше като изсечен от камък. Две струйки пот тръгнаха от слепоочията  му, устните му затрепераха, той разкопча ризата  и потърка гърдите си.

“Такъв ли съм аз в нейните очи? Такъв?” - този въпрос се заблъска в главата му. Той  свали очилата, прокара ръка през лицето си, пак се взря в екрана, но буквите сега се сливаха в бяла мъгла. Стана му горещо. Вдигна чашата и я преполови, почувства се още по-жаден, отпи пак.  - “Такъв ли съм?”

Изведнъж  той се видя с очите на всички, които досега бе държал на почтено разстояние от себе си. Погледът му за секунди проумя какво виждаха те зад фигурата на човека от другата страна на бюрото. И какво му пожелаваха непрекъснато. Усети мислите им като примка, която стяга гърлото му.

“Господи! Защо ми трябваше да пия тоя шербет! Ще ме тресне някой инфаркт за едното нищо… Нищо ли?”

Посегна да изключи компютъра. И тогава усети болката. Тя прониза като светкавица дясната половина на стомаха му. После лявата. След това острието й се заби отново вдясно, слезе надолу, разходи се встрани. Потта рукна от челото му.

“Все едно че пих отрова! Отрова! Възможно ли е това? Да са го направили нарочно? Глупости, та всеки може да си налее. Или са го оставили, защото са чакали да дойда. Та те… не знаят нищо за мен. Ни-що.”

Болката отново се завърна вляво, много по-силна отпреди. Дъч изохка, преви се.

“Боже! Ще ме отровят, преди да са разбрали какъв съм, кой съм… Отрова! Глупости! Може би просто дойде времето и на моето страдание… сигурно е това.”

Той пак изохка, почти извика, посегна към мобилния  телефон, който висеше на кръста му. Но преди да го извади, Дъч се строполи на пода, ръката му помете всичко от бюрото. Пред очите му бавно изплуваха заглавните букви на един от листовете. Беше поредното оплюване на Байкалов.

Пръстите на Дъч сами стиснаха химикала пред тях, а треперещата му ръка успя да надраска с разкривени букви: “НЕ”.