Георги Ангелов

Ще говоря за Тодор Иванов, но не за енергичния и спорен политик, свързал името си с не едно противоречиво събитие в социалния живот на Чирпан, а за Тодор Иванов белетриста, за неговите изразителни и неспокойни страници. Не за политика, чието име едва ли ще говори нещо на някого след десет или двайсет години в провинциално градче като Чирпан, известно на туристите най-вече с едно безсмъртно име, с един приходящ през него знаменит художник, със своите легендарни ками и вино, а вероятно и с немалко горестни или весели човешки летописи, които не се чувствам длъжен да припомням, защото Тодор Иванов е маркирал дълго преди мен повечето от тях.

Забравата неминуемо ще заличи името на Тодор Иванов като светски мъж, председател на фондация и пр. Иска ми се да вярвам, че на неговите двайсетина брилянтни разказа, толкова стихотворения в проза и значително повече фейлетони забравата няма да посегне толкова бързо. Не съм литературен критик, патосът или порицанието ми се струват излишни, както и разчленяването на литературни текстове, а подредбата им в строго охранявани от критическата памет чекмеджета ще оставя на други.

Докато пиша тези редове за един от най-духовитите хора, които съм срещал (духовит като френско шампанско, чиито струи не знаеш в кой миг накъде ще полетят), си мисля, че съществува ясно определена връзка между Тодор Иванов – раблезианеца, и автора на задъханите, метаморфозни и понякога неразбираеми (защо – ще обясня по-късно) редове от „Опитът”, „Сърце наопаки” и „Очите на живите”. Ще отмина тривиалния и заблуждаващ факт, че Тодор Иванов е автор само на три книги. Но навярно е все едно дали ще изживееш живота си, хвърляйки шепи смях на масата сред приятели, сътворявайки всеки път различни, но неизменно свежи житейски вързулици, или когато тинята стигне до гърлото, ще пишеш на крак, в движение – изобщо набързо, по някой и друг кратък разказ, който с годините ще става все по-кратък. В крайна сметка, е важно да бъдеш в своя център – колкото и високопарно и едностранчиво да изглежда това твърдение, ще продължавам да мисля, че единствено центърът, в който човек пребивава – невидим за другите, неподдаващ се на обяснение, извиращ от едно умиротворено съзнание, може да ни спаси от изопачаванията на съвременниците и разсеяността на потомците.

Прочее нека си представим, че Тодор Иванов не е пожелал да сънува общия за всички (или поне за повечето) хора сън в един едноцветен, предвидим със своята монотонност, „смазващ със свирепото си безразличие” град (той би могъл да бъде и друг – не Чирпан със слухтящите активисти, гнездата от пепелянки, лицемерните нрави и суровите удари под кръста, а всеки един град на България, на света) и е сътворил свой свят – вероятно не по-малко безнадежден в действителните си дълбини, но във всеки случай по-наситен, по-свободен и усмихнат.

Наистина, можем само да съжаляваме, че досега е писал толкова малко. Не можем обаче да го укоряваме, че често се поддава на съблазънта на самолюбието да бъде двигател в съдбини, които рано или късно ще потънат в забравата; че е оставил на втори план своя „управляем и предумишлен сън”, както наричаше литературата Хоторн – като литератор тъгувам за това, но безбройните вечери, прекарани с Тодор, са отмили от мен немалко болка, а подобно обнадеждаващо другите съществувание е поредно доказателство, че на сънищата, в които пребиваваме или представляваме самите ние, не бива да се гледа с толкова ужас и толкова реторичен патос…

Веднага обаче бих добавил, че надеждата в житейското поведение и произведенията на Тодор Иванов почти винаги върви ръка за ръка с уловката, двусмислицата, иронията, каламбура. Тази двойственост сякаш има за цел да развенчава, утвърждавайки, всяка привидност, всяко пълно отъждествяване с това, което сме приели за Аз; да ни припомня, че сме далеч по-необвързани с измамливите форми на битието, отколкото можем да си представим. А може би греша – двойствеността на Тодор Иванов вероятно е едно своеобразно измъкване от сковаващите рамки на личната биография или драматичен намек, че екстазът и агонията са свързани.

Нека не гадаем какъв е произходът й, важното е, че този самоиронично-мъжествен дух буквално блика от всеки ред на Тодоровата проза. Така че, що се отнася до неговите трескави, асоциативни редове, пълни с раблезиански хохот, прикриващ една безкрайна тъга, те не са секнали и вероятно един ден нови лавинообразни метафори ще се посипят по безнаказани глави, а в кривите огледала на нашето време (вижте фейлетоните му) ще се огледат нови лица, сходни с досегашните единствено по самодоволството, яките челюсти, ситата безпардонност и бездушието към ближния.

Но за да не изглежда елейна тази бележка, добавям и друго. Стълпотворението от локални подробности и имащи значение само за момента случки увеличава риска Тодор Иванов да не бъде разбран в повечето от своите жанрово неопределени прози. Днес аз чета немалка част от тях като йероглифите по египетски храм и изпитвам угризение, че не разбирам почти нищо. А те не са писани само за Чирпан. Или се лъжа? Ще го кажа иначе – в небитието са потънали много от неизброимите имена и събития, за които Тодор е писал по определени поводи с благородното, но обречено намерение да запази поне част от горчиво-сладките отломки от своя живот. Вероятно не е имало кой да му подскаже, че това е изгубена кауза, а ако е имало, той вероятно е отговорил, че един джентълмен не се занимава с кауза, ако тя не е изгубена.

Остроумието настрани, човек остава с усещането за дарба, която е можела да съсредоточи усилията си не в локални мозаични наброски, колкото и темпераментни да са, а в нещо по-целенасочено, преодоляващо местните триумфи и неразбории. Авторът е едва на петдесет – чакат го, вярвам в това, неговите Болдински есени, зрелите му разкази и стихове в проза. Не че такива няма в досегашните му книги, напротив – още в „Сърце наопаки” блестят множество разкази и стихотворения в проза (поне аз ги наричам така), които са мъдри, които са тъжно-смешни и завладяващи и които, без да прекъсват видимата сатирична ориентираност на неговото творчество, показват едно ново начало.

Целта на тази бележка не е анализът или прогнозата. Но не мога да не кажа, че в немалка част от силните фейлетони на Тодор Иванов се въртят до полуда извънвремевите кръгове на нашето безвремие – в него месомелачката премила съдби, подменя стойности, премазва приятелства; едно време, което, именно защото е бездуховно, не може да бъде показано другояче, освен през призмата на смеха. Смехът през сълзи. Уродливата гримаса на нашата безутешна епоха, в която се лута човекът-винтче (днес той е Сенков, утре може да носи моето или вашето име), е толкова отблъскваща, че авторът може да приеме позицията единствено на онзи, „който стои отстрани и ръкопляска”, защото съществува във време, когато „всичко, което е бил, е рухнало”.

Незрялост е да мислим, че Тодор Иванов няма своите вътрешни опори, но те никъде не са показани демонстративно или мелодраматично; един намек, една сцена – и вие сте готови да видите целия наш безлюбовен, запътил се към никъде свят, в който – спомняте си, нали? – „трябва да обърнеш сърцето си наопаки, докато спре да си придава важност”. Сега ми идва наум Сизиф на Камю, достигащ с камъка до върха; идва ми наум Борхес: „Ако ми кажат, че всичко написано от мен ще бъде забравено, не вярвам, че ще се зарадвам много или че ще бъда удовлетворен, но въпреки всичко ще продължа да пиша. За кого ли? За никого, за самия мен…”… Ще ми се да вярвам, че напрегнатите и духовити прози на Тодор Иванов изпълняват честно своето предназначение, колкото и ефимерна да е тази моя надежда, защото тя е съпътствана от опасението ми, че за българина добри са или слабите, или мъртвите поети.

В едно проникновено есе на Тодор за чайките, които се вият над Чирпан, той казва: „Защо трябва и те да ни слушат от горе? Защо не вземат да ни оставят на мира и да отлетят оттук – колкото може по-далеч! Тогава, далеч от нас – ще копнеем за техните жалостиви крясъци, ще копнеем да ги виждаме… Обичаме чайките, когато са далеч от нас.”
Да, талантливите хора си отиват от Чирпан. Огорчени. Отритнати. Отиват си завинаги. Но изключения има и едно от тях е Тодор Иванов, продължаващ да носи достойно своята необикновена (и загадъчна) предопределеност на талантлив писател.