Славчо Красински

* * *

Знам, сестра! – в тия тъмни години
от живота си – груб хулиган! –
като вятъра, див и пустинен,
ще развихря тук свойта тъга.

Приласкаван от мириса хлебен
на дълбокото бистро небе,
всяка вечер аз мисля за тебе,
но щастлив като тебе не бях.

Ти живя лъчезарна и тиха,
аз живея живот, груб и лош,
и вървя изпод градския вихър
като птица със болно крило.

Виждам в някоя лъхнала вечер,
ти вървиш с лъчезарни очи
и през тях младостта ми далечна
гледа в мен с поглед светъл и чист.

И тогаз, озарен от надежда,
аз запявам през всички беди
песента за надеждите прежни,
дето ти си ми пяла преди.

Искам – светъл и чист като тебе –
да заплюя живота си груб,
да живея сред мириса хлебен
на полето ни с мирния труд.

Но, сестра, в тая лъхнала вечер
туй е само бълнуване в мен –
отшумя мойта нежна сърдечност,
като пролетен дъжд отшумя!

Днес света, потопен в тишина,
ми е чужд, отвратителен, гнусен!
И аз гледам със скръб и покруса
как изтля свободата сред нас.

И при спомен за детството светло
срещу бурята тръгвам и с вой
и ругая, и псувам по вятъра
тоя тих еднотонен живот!

* * *

Ти ми спомняш с туй нежно лице
моя край в един пурпурен залез,
аз те слушам и твоите ръце
като кацнали гълъби галя.

И тъй както усмихнат и тих
вдън очите ти кротко се вглеждам –
ти си тъй упоително нежна,
като сън сред ливада си ти!

Колко ласкава нежност в гласа,
колко лъх от коситба далечна! –
във живота до днеска не съм
приласкаван с такава сърдечност.

Какво помня от своя живот? –
тъжни вечери, глад и затвори,
а на мойта момчешка любов
с колко грубост градът отговори.

Нали тук аз мечтаех да мине
младостта ми под друга звезда
и в борбата за светли години
свойто светло сърце да отдам?

Нали бях във прекрасното влюбен,
а с какво ми отвърнаха тук? –
на възторзите с кървава грубост,
на мечтите със кървав юмрук!

И затуй като седна до теб
и ръцете ти кротко погаля –
ти ми спомняш с туй нежно лице
моя край в един пурпурен залез.

ПИСМО ДО БАЩА МИ

Ти ми пишеш във свойто писмо,
че над мен тегне ранно крушение
и че аз ще слетя, като жълтият
лист, от клона на своя народ.

Ти ми пишеш за мирния труд
и затуй, че пропих младините си –
нито жаля, че пия, и нито съм
станал чужд у дома или груб.

То бе само такъв страшен сън,
в който чак до последните вечери
чувах в туй оподляло човечество
на една светла обич гласа.

То бе някаква светла любов
като в нивите утрин разискрена,
пред която затварях очите си
и вървях недоучен и бос!

Но сега… пак израствам сега
из бандити, хъшлаци и гамени –
разярен хулиган в хулиганите! –
бодър син, бодър брат и другар!

Само мъчи ме, вярвай, едно –
тишината в градът и в лазурите!
Ти не знаеш – не знаеш! – без бурята
с колко скръб срещам градската нощ!

Не пиши ми във свойто писмо,
че над мен тегне ранно крушение
и че аз ще слетя, като жълтият
лист от клона на своя народ!

Не пиши и за лунната шир –
като мен плюй на всяка поезия!
За света, разлюлян от железници,
за железния свят ми пиши!

ПОЕТ

Ти ходиш вечно гладен, вечно бос
и да умреш, за тебе кой ще пита? –
Дошъл в живота с толкова любов,
а толкова горчив живот изпитал.

С мечтите си под нощните звезди
ще бродиш сам с незнайната си участ
и няма нигде дом да съградиш,
и няма нивга радост да получиш.

Към твоя дом в един прекрасен ден
ще тръгнеш сам в разбита катафалка
и някой стар гробар с усмивка жалка
ще скрий в земята твоя труп студен.

А в някой малък вестник, в малък ред
ще прочете читателя спокойно
за твойта смърт. И само птица пойна
ще пей в зори за бедния поет.

Така ще свърши земния ти път…
Да би могъл да чуеш подир тебе
критиците как подло ще скърбят
за твоя дар, за твоя скръбен жребий!

И всеки ще се върне у дома
с децата си край пълната трапеза,
щастлив от свойта къща и жена,
навеки чужд на твоята поезия.

Затуй, догде си още тука, жив,
насмей се сам на туй и в теб сърцето,
препълнено с любов, да натежи –
тъй както пълната луна в небето.

Да бъде твойта песен зов за бой,
а твоя дар да бъде твойта клада.
И в пламъка на вечната любов
да изгориш – е твоята награда!

* * *

Улицата пуста – тъмни здания,
в дъното стърчи един стражар,
в мрака като скитници застанали
зъзнат оголели дървеса.

Ето моя дом и всичко мое! –
скитам се измръзнал и злочест
тази нощ, в която е спокоен
и последния бездомен пес.

Спирам пред една барака чужда
и отмествам вратника разбит –
в тъмнината куче се пробужда
и от студ потраква със зъби.

Добър вечер, братко, добър вечер! –
тая нощ при тебе аз дойдох,
приеми ме като гост сърдечен
да преспя във топлия ти дом.

Но защо така страхливо гледаш –
мислиш, че съм някой господар? –
а пък аз съм и от теб по-беден,
но едно живота ми е дал:

туй е моето сърце, което
нявга беше жадно за любов,
но наместо любовта сърцето
срещна само скърби в тоз живот.

И когато тръгнем утре двама –
ти по твоя, аз по своя път, –
върху нас увисналата слама
ще разсмее всички из градът.

Ако твоя господар зажали,
като гледа как се скиташ ти –
знай, за мен и в брата ми едва ли
стрък от нежна скръб ще затрепти.

Само майка ще ме мисли още,
седнала до тъмното стъкло,
и в забрава ще попипва нощем
моето изстинало легло.

* * *

Спят полята в нощния покой,
само аз по пътя още скитам
и луната блясва в далнините
като бяло биволско око.

Аз вървя по тъмната земя,
тишината с груб вървеж разплискал,
а край мен просторите димят
като гробници на братя близки.

Над селата синкав дим дими –
спят сега и псета, и другари,
само аз се скитам тъй самин
и със своите стъпки разговарям.

Кой ме мами тая нощ насам
и зове далече и далече? –
вий ли, стари, тъмни дървеса,
или ти, спокойна селска вечер?

Не! – аз нямам нищо скъпо тук,
скитам в мрака като в лес посърнал
и да свирна – скитник само друг
ще ме чуй и с болка ще отвърне.

Да запея песен за скръбта
и за наште младини разбити –
като мене колко по света
ще усетят болка във душите…

Спят полята, скитник нейде пей
как пропил от мъка младостта си…
Ех, ти, младост! Ех, ти, мил напев!
Свиркам и на скитника пригласям.

* * *

Не идва никой, никой,
из пътя аз съм сам;
а птици чуруликат
по всички дървеса.

Сред тая пладня топла,
край мен, на цъфнал храст
едно врабче си чопли
измитите пера.

Далече някой пее,
наблизо друг оре,
над всичко се тъмнее
прегърбения бряст.

Един селяк почива,
опрян на своя плуг,
и гледа мълчаливо
как свети къра глух.

Момиченце зад плуга
ме гледа и мълчи
с две росни теменуги –
засмените очи.

Аз тихо шапка свалям
пред тая беднота
и сякаш че ме гали
най-нежната ръка.

* * *

Все тая житна тишина
в простора като извор блика.
Тук нявга устрема познах
към нещо светло и велико.

Когато тук съм се родил
под писъка на селски спици,
в небето пеели звезди,
като в гората пойни птици.

И щом прогледнах, аз видях
народ, прегърбен от години,
и тъй, сред мирните стада,
детинството ми бавно мина.

Веднаж, букварчето прочел –
прошепнах: «Българска държава…»
И сякаш още по-злочест
пред мен народа се изправи.

А скоро смут като порой
повлече мирните долини
и влак, препълен със народ,
към бойното поле замина.

Баща ми тръгна към градът,
понесъл пушката с проклятие.
След него есенния дъжд
заплака гласно по стъклата.

Мълчахме. Бедния ни край
потъна в нощи неспокойни
и само старата гора
ревеше нощем по разбойнишки.

* * *

Над светлата река сълзи
зелена свежест от върбите
и в залеза неизразим
два диви гълъба отлитат.

И както в тая тишина
потъва полската безбрежност –
душата ми утихва нежна,
като замислена бреза.

Далече блесналия път
в узрелите жита се скита
и само нейде в здрачините
стада се връщат и звънят.

Едва заглъхнали натам,
и лъхналия лъх донесе
от притъмнелите жита
една моминска тиха песен.

В такъв покой неизразим
аз цял се вслушвам в тъмнините
и само чувам как сълзи
зелена свежест от върбите.

ЕСЕН

Зашумяха жълтите дървета,
дъжд заплака в старите гори.
Като бели лебеди в полето
полетяха есенни мъгли.

И към село с тих кавал засвирил,
се прибира сетният овчар;
хижите са пълни с топла мирис,
селяните – с есенна печал.

Някой с тиха болка заговори,
но унесен в спомени далеч,
вижда само малкия прозорец
и зад него – тъжното поле.

И за миг замлъква той, надвесен
върху някой светъл спомен свой,
а в огнището запява песен
някое намокрено дърво.

А след туй не трепва вече нищо –
само дъжд по сламата шуми;
и в дима край топлите огнища
се усмихват малките моми.

Старецът прошепва тихо: есен…
Есен – шепнат всички и седят;
по стъклото пее дъжд невесел
и листата падат със дъждът.

ГОРА

Тя вечно тъне в тишина
и от небето – извор бистър
текат потоци хладнина
по нейните зелени листи.

Понявга диви ветрове
разклащат с писък върховете,
но и до днеска никой вятър
не е покоят й отвял.

И ако някой славей мине
и в клонете й кацне тих,
той плахо слуша как трепти
покоя, легнал от години.

Или при залез пастир бос
под клоните върви с тояга,
в ръката си понел с любов
букет от диви сочни ягоди,

А късно едрата луна
се изкатерва над гората
и на потоци към полята
потича бяла светлина.

И всеки стихнал бук тогаз
с листата като с устни свири
и тъмнините на стада
в дълбоката гора се сбират.

* * *

                    На Лилия

На твойта младост от полята
мечтите ми са пили дъх
и пълна е с любов душата,
тъй както кошера с меда.

И как олеква на сърцето
да си припомни в тежък миг,
че има топъл кът, където
забравям скърби и беди.

Където твойта ласка нежи
и твоята любов зове,
и в мен избликналата свежест
прелива свойте брегове!

Да бъдеш ти благословена! –
откакто тебе аз видях,
едно разсъмване във мене
разлива чудна светлина.

Сега по-мъдро аз разбирам
живота, хората, света
и сякаш сенокосна мирис
лъхти над ясния ми път.

Натам вървя и чувам ясно
как пей над мене вечността:
не чакай нищо по-прекрасно
на тоя свят от любовта!

1931

* * *

Тиха вечер, върби над реката
решат своите дълги коси
и посипана с лунното злато,
равнината бездънно блести.

Нейде скърца кола из полето,
някой пей и заглъхва натам –
само, дето вървят колелетата,
две следи по тревата блестят.

А далече, разлян като пушек,
топъл вечерен здрач се люлей
и селата, пригушнати, слушат
как гласа на щурците се лей.

Вечер, вечер! – ти с нежна прохлада
гасиш болката в мойта душа
по загубена в кръчмите младост,
по разсипана в песните жар.

Босоноги върби над реката
решат своите дълги коси
и посипана с лунното злато,
равнината бездънно блести.

* * *

Лети гороломен див вятър
и мирния мир разломи,
разбий тишината в небето,
разбий тия пусти земи!

Там, в ниви, в долини, в клисури,
там, в тая заснежена шир,
живота си плюят и псуват
едни изтерзани души!

Там, вдън хоризонта безбрежен,
где людската болка расте,
пищят телеграфните мрежи
и трупове вият по тях!

Там в дим догоряват колиби,
там вие под снежния свод,
от ледни виелици шибан,
един обезсилен народ!

Обвей тия стихнали ниви,
разтърсвай тез бедни души –
съня на заспалата дивост
ти с яростен гръм разруши!

Страната обвий и над нея
развей свойта дива любов –
там страда и люби, и пее
един обезправен народ!

* * *

Стихват песни птичи,
гасне златна ръж,
от листата стича
слънчевият дъжд.

И под тая вечер –
в здрачните поля –
някъде далече
скърцат колела.

Тънка трепетлика,
капнала от зной,
с кротки думи вика
нощния покой.

А зад нея в мрака
пътя заблестял –
на молитва сякаш
в нивите е спрял.

В небесата веят
вечерни крила,
тихо се люлеят
звездни кандила.

Спуща се покоя
в друми и нивя –
добър вечер, моя
дядовска земя!

1937

* * *

Всеки има своята утеха,
всеки има своята съдба,
затова под градските ми дрехи
кротко диша селската душа.

Затова сънувам сенокоса
и шума на звездна селска нощ,
затова и в песните си нося
мириса на прясното сено.

Там сега нивята зеленеят
и край пътя шипките цъфтят,
в цветовете чудни птици пеят,
вдигнали до вишна вис денят.

А край тях дими зелена свежест,
в далнините слънчев дъжд вали
и земята като пита режат
в утрината тръгнали коли.

И далеч сред росните ливади
две тополи в слънцето стоят –
гизди като две невести млади,
спрели на раздумка в своя път.

И небето – гостолюбна стреха –
бди над хора, птици и нивя –
всеки има своята утеха,
всеки има своята съдба.

* * *

                    На майка ми

Ти сега не спиш по цели нощи
и осъмваш сам-сама в света,
а с каква любов би пяла още,
ако спях на топлата ти гръд!

Майко! – твоите хубави надежди
прецъфтяха в кървава борба
и от тебе само плач се сцежда
като дъжд от есенна върба…

Не плачи, това е нашто страшно време,
мир сега на твоята душа –
ако вечер болка те обземе,
загърни се с вълнения шал.

Ах, да можеш с него ти душата
да затоплиш нежно, както с мен,
няма да те брули онзи вятър,
който вей в живота разгромен!

Но за мен недей да мислиш вече
и недей за нищо да скърбиш –
изгорял е онзи мир сърдечен
в пламъка на страшните борби.

И макар далеч от теб да бъда,
не забравям образа ти скъп,
говора ти помня, прост и мъдър,
виждам как сълзите ти текат…

Ах, такива чисти сълзи никой
никога не ще пролей за мен! –
Майко, само ти с любов велика
всяка нощ ме чакаш и зовеш…