Симеон Стоянов

* * *

Дали аз закъснях
или времето бързаше?
Дали аз закъснях
или всичко бе сън?
Отшумя като приказка
това що ни свързваше,
отшумя като празничен звън.

Край реката редят се,
редят се тополите,
побелели от първия сняг.
Аз не чакам за среща…
Аз не чакам,
но моля те,
ти да минеш по другия бряг…

И тогава на моста
ще бъдем пак двамата.
Ще ме бодне в сърцето кама.
Ще отмина
и дълго ще гледам през рамото
как надолу вървиш пак сама.

ТРИНАДЕСЕТ

Както всички съдбоносни числа,
и тринадесет крие загадка.
Лък опънат. Жестока стрела.
Мъчни мигове в радости кратки.

Ще прескоча
в календара
фаталният ден.
Ще го изтрия
от времето.
Ще прогоня
дванадесет дявола в мен.
Тринадесетият –
нека си дреме.

НА РАЗСЪМВАНЕ

Жена ми спи сега –
сънува сънища необуздани,
пътува между радост и тъга
и ще осъмне
между дълг и рана.
Страхувам се да питам –
откога
полегна болка
във сърцето й ранимо,
защото трупала е все тъга,
в студено лято и гореща зима.
Навярно светлинката е била
искра,
която бавно стъмва.

Две дъщерички –
две крила,
размахани, та да разсъмне.

Денят й е безбожно къс,
накъсан от мечти и от проблеми.
Жена ми е Христос на кръст –
разпната
в настояще време.
Любов, професия и дълг!
И пак отново, пак…
И пак отново.

Съдбата й – опънат лък,
отпуска ремъка към мен сурово.
Но оживявам, за да я теша.
И нося рана, болка и обида.
И знам – щом някога сгреша,
ще ми прости,
когато пак се видим.
Лош или хубав – все добре дошъл,
денят ни – славеева песен,
понявга нежен, нявга зъл…
Но само със любов омесен!

ЕХО

И ехото замръкна.
Далечно и тънко.
Миг на разлъка.
Пусто.
Тъмно.
Ще се отрони
сълзата от миглата.
Край!
В кръг затворени
са вечните мигове.
Но живеят безплътни
целувки и жестове.
Овала от пръстена
на устните весели.
Топлина от дланта,
преглътната дума –
изгарят кръвта,
събуждат безумия.
Но това е ехо
вече вечерно.
Вързано ехо.
Далечно.
В сумрака делничен,
кротко и крехко.
Нереално.
…Вечно!

СЕПТЕМВРИ

Като звезда угасна.
Като цвете,
попарено преди развиделяване.
Преди да палнат минзухарите
на есента лилавите поляни.

Заспа тревата.
Изплака ранобуден кос.
Наверно ангелите само
са чули как звъни сълзата:
Не си отивай!
Чакай, мамо!

До мен свещички две – децата
горяха да не стане тъмно.
И после разпиля ги вятъра.
И вече…
Няма да разсъмне…

СПОМЕН ЗА АВГУСТ

Беше август.
Помня – срещу Богородица.
Притъмня Пирин.
Изтрещя светкавица.
Пламна бора като свещ на склона.
Само Ангел в здрача бродеше,
за да оживее
в приказна Мадона.

После ти притихна
във ръцете ми.
И заспа.
Какво ли си сънувала?
Може би вълшебното ни цвете,
дето слънчево ще пее,
ще танцува.
Изтъркаляха се медено
годините…
После гръм…
на две дома разсече.
Но не стана пак небето синьо.
Ти замина в друг свят.
На далече…

Не дочака със вълшебни длани
да погалиш ново,
крехко цвете.
Цвете Богородично –
през август.

И навярно,
вече Ангел, светиш
в пътя му.
И го пазиш от беди и рани.
До сърцето –
в топлата си пазва.

СПОМЕН ЗА ПАТЕТО

През март ли бе
или април…
Не мога да си спомня вече.
Но знам,
до тебе пак съм бил
във оня миг далечен.

Валеше вишневият цвят.
И крехка пеперуда
предчувстваше заченат свят.
Велико тайнство.
Чудо!

В тревата изжужа пчела.
Кълвач почука тихо.
На сън ли с мене си била,
не искам да те питам.

Защото споменът е жив.
Не в мене и във тебе.
Възкръсна!
Патето е днес
красив,
изгряващ лебед.

БАЛАДА ЗА ПОСЛЕДНАТА ЯБЪЛКА

Кръстом,
между юг и север,
под ръба на планината,
като млад проводих вятъра
да довее вечно семе
и да оплоди земята.
Та кога заесенее,
да изгрее златна ябълка,
сгушена под вита стряха,
между мене и момичето,
дето ранен мраз рисува
на прозореца отсреща.

Страх ме е.
Ако я стопля,
може да се разпилее.
На сълза да се превърне.
Да се вкамени от зимата,
тръгнала да се търкаля
от върха на планината.
А не трябва да я губя.
Нали съм я страдал дълго.
Много дълго я пътувах.

И сега какво да правя?!

Трябва ли да я отхапя?
Ябълката, дето свети
като слънце на деня ми,
който бавно си отива.

Знам,
че вече я попари
първата слана.
Златеят само листите в косата й.

Господи, прости ми!
Грешник съм.
И не помня колко ябълки
съм отхапвал и захвърлял.

Тази ще я нарисувам,
да се съхрани в сърцето ми.
Иначе ще стъмне.
Вятърът
ще натрупа тежки преспи,
по-високи от прозореца –
светлинка на мойта зима.

Иде сняг. Преди да падне,
като мъж ще трябва с нежност
да претъпквам пак пъртина.
Да не би сълзата, дето
нарисувах на прозореца,
да се разтопи във мрака.

Под ръба на планината,
като златна птица свети
ябълката ми измислена
от целувката гореща –
вятъра…

МОЛИТВА

Боже,
защо ме наказа с любов,
с болката, дето дявола плаши.
Мен скитника,
самотник на всичко готов.

Само не със любов, Господи!

Коленича уплашен
под ръката, която не знае покой
и събужда горчилките дрямали
дълго.
Знам, справедлив си.
Съди ме.
Заслужавам си кръста –
жесток благослов:
незаслужена,
късна, но все пак
Любов.

ВОПЪЛ

И тази нощ
побеля неусетно.
Разсъмна.
Сякаш падаше сняг.
Пак леглото ми е студено.
Под завивката легнал бе мрак:
сгушен, кротък,
притихнал до мен.

Грях ли сторих
или някой прокле ме,
като вълк да осъмна пак сам.
Дано въгленче някъде дреме,
та да мога
топлинка да ти дам.

Зная лош съм,
проклет съм,
нескопосан…
Но съм верен.
И предан до край.
Даже в Ада
на ръце ще те нося.
Обич само,
обич ми дай!

ПРЕРАЖДАНЕ

Уморена мъглата изсече
камъка над долината.
Изтече
угасена в реката.
Разсъблечени, кротки,
притихнали,
свечерени заспиват дърветата.
Само вятърът – късно биле,
кротко в шумата свети.

Може би това е душата ми
или…
пак ново прераждане?…

Нейде вълк-единак във гората
вие.
Сетни радости,
късни мъки дояжда.

Отънява денят.
Студ приижда.
Сняг неверен
наверно ще ме засипе.

Милост, Господи!

Пак рана ли ближа –
Болка дошла без да пита?

Свечерен побелявам.
Притихвам.
Прераждам се!
Сам в мъглата.
Но пак съм си същият.
Искам нещо.
Но какво?
На кого да разкажа?
Отъмнях.
Да се връщам.
Сняг ще изгризе стрехите,
ако не стопля къщата.

ОТРОВНА ГЪБА

И до кога
ще спомням оня дъжд
в измислената златна есен?
И ябълката, късна?
Като сълза изгряла на дървото.
И слънцето, което изведнъж
проби през облака
и я простреля със окото си.

Димеше пушката.
Докрай бях мъж.
И не усетих как вали, вали…
Дали бе сняг?
Сега боли.
Горчилката облизва суха устна.
На разкрач свети пролетен бряг,
но няма никой.
Там е пусто.

Отровна гъба
дяволски расте
пред прага ми.
Септември
ще събори стряхата,
ще срине къщата.
А трябва да се връщам.

От къде?

Такъв съм се родил –
да гоня
вечно вятъра.

ЦЕЛУВКА

Все още има жар.
Седни до мен да помълчим.
Лулата на мира ни чака.
Да я припалим!
Да стъкнем огъня.
Че дом без дим
завинаги ще го погълне мрака.

Последен влак
за двама ни в нощта
със свирката пищи неистово.
Напомня, че до края на света
очакват ни пак пролети
измислени.
Багаж не ни е нужен.
И билет.
Ще носим само своето доверие.
Напред.
Все обич малко
трябва да намерим.

Знам.
Снощната горчилка ще боли
Тлей.
И дяволски студено в тебе
мрачно свети.
Но ти напук на всичко надживей
греховната ревнивост на поета,
защото със целувка
утре ще те сгрей.

КЪСНА ИСТИНА

Тъмна истина.
Светла лъжа.
Синьо предчувствие.
Пеперуда над мен закръжа,
Отшумя…
Господ може само сега
Да ме пази.
Да ме спаси!
От студените омрази.
От миража красив.

А бадемов денят отгорчава.
Иде друг.
С ябълков цвят.
Знам.
Главата ми е от коравите.
Ще строша
и вашия свят.

Добро и зло –
два полюса разсърдени,
които нямат измерение.
Все с някого
за нещо да се съдим
и жилим с грехове
и със падения.

Защо го правим? –
питаме се после.
А тя, омразата расте, расте…
По, по и по-голяма.
И все по-трудно
прошка ще изпросим,
когато любовта я вече няма.
Когато любовта е НЯМА!