БИОГРАФИЯ
БИОГРАФИЯ
На този свят във бедност и страдание
родих се гол, за да работя като кърт,
дошъл от мрака на самото безсъзнание,
а с други думи, от самата смърт.
И той ме взе, изпълни сетивата
с лъчите си, гърдите с въздух свеж,
с цветя очите ми, косите с лъх на вятър,
сърцето с порива на горестен копнеж.
Слуха изпълни с ясна птича песен
сред сенки шарени и рукнала вода,
пустинята обсипа с дъжд небесен,
огъна грейнала под слънцето дъга,
камбана би, от тежък бронз отлята,
ковачът меч от плуга изкова,
на хоризонта се подпалиха нивята
и плъзна дим по цялата земя.
А после дълго вятърът от север
сред пясъка човешки кости вя,
и сред руините Адам не срещна Ева,
а плисна дъжд и бързо отшумя.
Но да покълне хвърленото семе
природата на естеството нареди –
ковачът изкова от меча лемеж,
и всичко тръгна както бе преди.
Удари гръм, разтърси небесата,
за да напомни, що е писано, гласът:
че има време да се сее на земята
и има време да се събере плодът,
в гърдите глътка дъх да не остане,
да усмири криле у нас духът.
Да се завърнем във самото безсъзнание,
а с други думи, във самата смърт.
ЛИКАНТРОПИЯ
Аз съм част от скръбта на вълка, който дебне стаен
и в кръвта първобитния пещерен ужас разтваря,
аз до болка обичам костицата вълча у мен,
па макар да разбирам как диво ме мрази овчарят,
па макар да разбирам с инстинкта на древния звяр
върху мен как ленивото стадо насъсква
и рендосва гредата на кръста, макар
да се виждам на части от овчата хайка разкъсан.
А овчарят, подпрян върху здравия дрянов кривак,
с непресторена благост пред стадото притча нагажда
за овцата отлъчена – как се изгубва и как
заблуждава се в тъмния лес и вълкът я изяжда.
Колко искрено мрази овцата свободния вълк!
Колко бързо забравя кривака, ченгела и ножа,
своя овчи живот, и овчаря, и песа му зъл,
и висящата в двора разпъната агнешка кожа!
Сляпа овча ненавист отвсякъде гледа вълка
и надвисва над волния горски ловец като брадва,
а страхливото стадо полека стеснява кръга,
неусетно превърнато в дива тълпа безпощадна.
Но недейте оплаква напразно самотника – той
през смъртта си дори в свободата направо отива
и във нощите тъмни от рая далечният вой
ще смразява кръвта на безликата глутница сива.
ВЪЛК
Окапа ябълката стара на поляната,
и Ева няма как да прелъсти Адам.
Кръвта си ближа, тя пулсира в раната –
нали съм вълк, и ябълки не ям.
На пресекулки, учестено пулсът тупка,
и мрак обзема вълчия ми ум.
В сърцето хлад, във кожата ми – дупка,
в тревите кървава следа, в гръдта – куршум.
Капани слагаха по пътя ми, но ето –
не стъпих в тях до днес, и оживях.
Нали съм вълк, и ходя по небето
и по неволя само влизам в грях.
Животът ми съвсем не беше песен
и вълчия ми дял не беше лек,
но и с последния си дъх бих произнесъл:
Благодаря ти, Боже, че не се родих човек –
да мразя своите с такава дива радост,
да гоня плячката си с безпощадна стръв
за да убия – без да бъда гладен,
преследван цял живот от жаждата за кръв.
Стриже до кожа пастирът овцете –
мърцина струва от живота им курбан –
а аз съм вълк, и ходя по небето,
заспивам гладен, ала ябълки не ям.
Живях във рая и не ме е страх от ада.
Не съм последен, нито ще съм пръв –
ще легна мълком във земята си изстрадана,
до капка върнал в нея вълчата си кръв.
А после тишина и мрак. И аз пропадам,
ала пред входа на самия вълчи ад
проглеждам – и не мога да повярвам!
Но знам, че няма връщане назад.
Разцъфва ябълката стара на поляната
и пак съм в своята, но пролетна гора –
и не болят зарастващите рани…
И има Бог. И ми растат пера.
