МАЛКО ПРЕДИ 42
МАЛКО ПРЕДИ 42
Влюбен съм
всеки миг до полуда,
в светлина
и звезди,
в кубче лед,
в тъмнина, в ясна мисъл,
в заблуда.
Всяка сутрин съм
влюбен във теб.
Влюбен съм мълчаливо, красиво,
безнадеждно – така, на инат.
Безпределно
съм влюбен и диво
в този
шантав
от влюбване свят.
Влюбен съм в щастието ни кратко,
да си върнеш,
каквото си взел.
И изгарям
да бъде по-сладко,
като захар
във крем карамел.
А ако вечността ме обича
и душата ми
в дума всели,
жив ще съм
докато се изрича
и – любов ще е тя.
Може би…
ФОКСТРОТ
Как се смееше само! Бе така озвездена!
И щастлива. Танцуваше с мен.
Аз дори нямах този път стъпка сгрешена –
репетирал бях целия ден.
Ресторантът въздъхна – с мен се случваше чудо –
озарен от любов и мечти,
с теб танцувах, а всички ръкопляскаха лудо.
О, единствен свещен миг, поспри!
После – маса за двама, чаши, вино и свещи.
Аз шумя от любов между тях,
а сърцето ми – кратер, бълва чувства горещи,
окрилени от звънкия смях.
И узрели по пътя висяха куплети
(най-красивите два скътах си),
бях изпратил теб. Тротоарът засвети,
но звезда като укор блести.
Тежък укор, от спомен внезапно изплувал.
Боже! Пак ли? Какъв идиот!
Ти на мен си се смяла – аз танго съм танцувал,
а оркестърът свирил фокстрот.
ТАКА МИ СЕ ГАЗИ
Така ми се гази.
Бистрее с надежди
реката от сутринта.
До там ме отвежда,
макар свъсил вежди,
най-старият път на света.
Съвсем като вчера
ще спра омагьосан,
по дъното пясък искри.
Един малък бързей
сърцето жигоса
и много набързо се скри.
Да хукна след него.
Без милост онази
натрапчива мисъл ме спря.
Реката се мъти,
когато се гази,
а долу там пият вода.
Така ми се гази.
Чак плаче реката
и моите стъпки краде,
а утре едва ли
ще знае самата
вода ли е или небе.
И САМО ЗАЩОТО
И само защото
си бях обещал
и само защото е есен,
и само защото
изцапана с кал
е нечия искрена песен.
И само защото
е трудно напред
да тръгнеш със книжни доспехи.
И само защото
приятел до теб
се черпи с твойте успехи.
И само защото
аз също така
душата си търсех с фенера,
в такава беда
ти подавам ръка…
Но може би трябваше вчера.
