Асен Димитров – Феликс

Много съм притеснен, уважаеми читателю, от факта, че не съм чувал добри отзиви за нашите български литературни постмодернисти от обикновен, нормален човек. Награждават ги по разни конкурси, ръкопляскат им, публикуват ги, но колко малко са героичните читатели, които четат произведенията им! Заговори ли се някъде за модерна поезия, всички започват да се споглеждат. Защо? Толкова ли са им лоши произведенията на постмодернистите? Какво му е например на това стихотворение:

* * *

Как така?
Ей така!
Как така?!
Ей така!!
А, така ли?
На ти, на!

А кой, освен постмодернист, би казал: “Галерия Уфици бе скръстила ръцете си като боксьор и чакаше и чакаше изплезването ми към изкуството.”? Кой друг би възкликнал: “Ееееей, душо! Гъ-зарей! Гъзарей, душо!”? Кой би стигнал до извода, че: “Един поет не е сатир с раирано сако, нито реинкарнирано карначе от канарчета.”? Кой би те развеселил, читателю, с метафори като: “пльоснал съм се върху поезията” или “ти затваряш вулва и мълчиш”? А какво получават тези автори в замяна? Никой не ги разбира. Четох аз веднъж на мои колеги откъси от една антология на списание “Пламък”, а те ме подиграха, че съм бил виновен за разпространение на антипоезия. Една от жените заяви, че слухът й бил невинен! А тези хора, дето са писали тия творби, виновни ли са, че са им такива възможностите?! Нали и те искат да бъдат нещо, поне в собствените си очи? На кого обаче му пука?
Ето какви изказвания съм слушал за постмодерната поезия: “Дори в Римската империя по време на моралния упадък поетите не са си позволявали да пишат такива неща.”; “Имам чувството, че тези хора записват бълнуванията си с диктофон и после ги издават в стихосбирки.”; “Не аз, нито критиците, а психиатрите трябва да дават мнения за модерните поети.”; “Вместо да ги лекуват, те още повече ги разболяват.”; “Не чета такава поезия. По-добре да си купя вестник “Чук-чук” – там поне е ясно за какво става въпрос.”; “Текстовете в чалгата са по-свестни от модерната поезия.”; “Престъпление е да се издават такива книги.”; “Това е поле за изява на некъдърници, защото няма правила.”
Заради такива изказвания ще цитирам две стихотворения от антология-енциклопедия “Южна пролет”, където е представено най-доброто от победителите в този национален конкурс – “Акт на мъж, загледан в безкрая”:

Нахалос лос издигнал фалос
и вирнал го в небесата
като хоругва го развял
но пръски фалосът изригнал –
създал от нищо Млечен път.

и “Мухата”:

… И пуснаха мухата –
мухата на мухите.
И удря се в стъклото –
в стъклото на стъклата –
мухата на мухите,
мухата на мухите.

Тъй както във стената –
в стената на стените –
си удряме главите.
Главите на главата.

Интересни са, нали? Не може да се отрече, че авторите са си заслужили бронзовия Пегас и 250-те лева. Но ето, че понякога и специалистите не проявяват търпимост към модернизма. Като изкуствоведа Емилио Сервадио: “На кого може да хрумне да нареже картина от съвременен художник? Модерното изкуство вече само се е “обезобразило”, докато една картина на Леонардо, Рафаело или който и да е друг майстор от миналото представлява съвършенството.”; литовския писател Юстинас Марцинкявичус: “Нахалният, предизвикателният модернизъм е безплоден. Под краката му има бездна, той е самичък в пустинята, която сам създава.”; унгарския българист Петер Юхас: “Деклариралите се като “постмодерни” български автори на стихове и есета ценят по същия начин другостта, както нашия чуждопоклонен и продажен елит. Вече цяло десетилетие нашият асфалтен елит става и ляга с лозунга: чуждото е хубаво, почитай другостта. Почитай циганите, евреите, хомосексуалистите, лесбийките, травеститите, но не и унгарците, защото това означава пренебрежение към другите. Пренебрежение, защото те се чувстват само като част от другостта, но не и като част от унгарците.”; българската художничка Теодора Кръстева: “Модернизмът подменя реалистичното творчество с шарлатанство, не зачита художествената класика и националните творчески традиции. Със своята неяснота и в този смисъл – мистичност, обърква хората, техните естетични критерии и вкус. Оказва се, за съжаление, че модерното изкуство е много “лесно” изкуство, поради което е заляло всичко около нас.”
Бива ли да се говори като съветската поетеса Маргарита Алигер: “Свободен стих… Свободен от какво? Очевидно от ритъм и рими, от традиционната форма, която обаче може да се разглежда и като окови, лишаващи поета от свобода, и като връх на майсторството, където далеч не всеки, който умее да римува и да спазва стихотворния ритъм, може да се изкачи. За кого е разрешен свободният стих? Очевидно за този, който вече е доказал, че са по силите му най-строгите закони, най-високите изисквания на поезията. Ето защо у нас не предизвиква никога недоумение свободният стих на Александър Блок. И накрая – свободен в името на какво? Навярно в името на това да се каже на човечеството нещо, което не можеш да кажеш в традиционната форма, което ще прозвучи пълноценно само по този свободен начин, освобождаващ ни от формата именно заради това, което иска да каже поетът.”; английската поетеса Елизабет Браунинг: “Поет е този, който казва съществени неща.”; шотландския поет Кенет Уайт: “Смятам, че най-възвишената поезия трябва да се изрази с крайно ясен и обикновен език. Да се постигне тази простота не е тъй лесно.”; немския и швейцарски писател Бо Йин Ра: “Непосредствеността е първото условие за всяко изкуство.”; поета Димитър Данаилов: “Разбрах, че поезията трябва да бъде колкото се може по-проста. Тя трябва да прилича на едно голо окъпано детенце.”; поета Георги Ангелов: “Пътят ни в поезията, като кардинална насока, трябва да следва славянството. Трябва да се опира на вечните истини, а не на цинични еднодневки. Трябва мъжествено да търси доброто, а не да хленчи за омерзението си от живота; да бъде ясна и човечна, а не многословна, инфантилна и зла.”?
В стихотворението си “Поет и дете” Станка Пенчева също засяга темата за откъсването на поезията от живота:

- Морето е
грубо тръбене на тритони,
сребърно песнопение на сирени,
затъкнато с пясък мълчание на удавници,
шепот на пяна край коленете на Афродита,
тътен от съвкупление на левиатани,
морето…

- Колко много вода! – рече детето.

Всички тези хора не са разбрали нещо много важно. А то е, че държавата и обществото трябва да се грижат за модерните автори, както трябва да се грижат за хората с увреждания. Нека те да представят България в Лайпциг, Париж и Виена, та нали цялата ни страна е в известен смисъл постмодерна. Ние не бива да ги отхвърляме, а всячески да ги подпомагаме. Да проявим отново толерантността, която е така характерна за българина! Необходимо е да се намеси и Министерството на културата и да създаде фонд, от който да се плаща на безработни, за да четат произведенията на нашите модерни поети и да им изпращат писма с ласкави отзиви. Нима те не заслужават да бъдат сред най-важните приоритети за благотворителните организации, пък и за частни лица, които подкрепят нуждаещите се? Време е да си спомним за алтруизма и да се задълбочим в индивидуалистичния егоцентризъм на хилядите знайни и незнайни постмодерни поети!
Затова се обърнах към теб, читателю. Залудо чети, залудо не стой! И бъди тактичен, не забравяй, че творбите на тези автори не са писани от майките им.

Източник: Plovdiv Online