Димитър Данаилов

АВТОПОРТРЕТ

Приличам на зимно дърво –
без птици,
без листи зелени.
Но в себе си чувствам живот
на много неща неродени.

ТРАКИЙСКА ЛУНА

И в моите представи тя
бе ту едно момиче нежно,
ту къпеща се в летни нощи
в маришки вирове жена.
И тази нощ я гледам пак,
но все си мисля как
                     изглежда
и над Кейп Кенеди
                     луната –
тракийската луна.

Дали е тъй красива там,
или я виждат като база
диоптрите на Пентагона –
и старт за ядрена война?
О, Тракийо, кълна се аз,
че в погледа си ще запазя
неопетнена красотата
на твоята луна.

КОГАТО ЧЕТА ЛОРКА

Виждам Испания –
изпъната бикова кожа
на географската карта;
виждам небе от пепел,
изгоряло от вдовишки погледи;
виждам наранени хълбоци на планини,
превързани с бинтове от снегове;
каменисти плата,
които хвърлят гневни искри
под галопа на инквизитори-конници;
кули зъбчати,
които гризат звездното небе;
кръчми,
в които влиза
и от които излиза смъртта;
виждам тюл,
през който блести
поглед-кама на испанка.

ВЪПРОСИ, ОТПРАВЕНИ КЪМ УОЛТ УИТМАН.

…Минавайки край мен,
защо не заговориш с мен?
Уитман

Уолт Уитман,
къде е твоята трева –
да пропука пистите бетонени,
от които със свръхзвукови
                          скорости
излита смъртта?
Уолт Уитман,
къде е твоят президент
                          Линколн –
да заповяда:
мир във Виетнам!
(Готов след този мир да го убият.)
Уолт Уитман,
къде е главната буква,
с която ти пишеше думата
“демокрация”
и с възторг я наричаше
“атлетическа”?
Уолт Уитман,
къде са ония копнения,
с които тя надникваше
в Италия,
Испания,
Франция,
Германия…
И искаше да си към тях привързан
и те да са привързани към теб?
Уолт Уитман,
о, сине на Манхатън,
един поет,
дошъл след теб,
запитва,
отворил книгата ти „Стръкчета трева”

* * *

Сега си мисля
(от припомнен тъжен стих)
за тебе, конче на Сергей Есенин.
И чувам цвилене,
и виждам как летиш,
и как развяваш грива
устремено
да стигнеш онзи змей-локомотив.
Той профуча,
разкършил мощни стави,
и само дим да гониш ти остави.

О, лудо конче,
спри!
Сърцето успокой!
Не побеждава винаги героят.
Пак вятърът в ливадите е твой
и свободата на степта е твоя.
Но ти не чу
и падна на завоя…
Защо не спря, а профуча край
                          мене,
о, мило конче на Сергей Есенин?

МОНОЛОГ

Дробовете като прашни книги
тежко дишат в този кабинет.
В него вече въздухът не стига.
Тук съм книжен червей –
не поет!

Може и коляното да стане
масичка за нови стихове.
По тетрадки –
слънчеви поляни
да се люшнат рими-цветове.

Кабинет –
тук дързостта къде е?
Сред покой какъв поет си ти?
Даже крехкото стебло копнее
бурята над него да свисти!

ТРАКИЙКА

Тракийски конник със луда езда
душата на мъртвия момък отнесе.
Свирачите свирят пак весели песни –
тъй старите траки посрещат смъртта!

Животът е бреме – смъртта е покой.
Спасен е младежът – кръвта му изстина.
Бащата донесе три мяха със вино –
най-щедър от всички в рода си е той.

А там във дъбравата плаче мома,
заровила бяло лице във тревите.
Уплашени птици над нея прелитат –
в миг техният весел цвъртеж занемя.

Сама е тракийката в горския здрач.
До нея – парчета от делва разбита.
Така ще се пръсне сърцето в гърдите
от мъка по момъка – ловък ездач.

…Звезди над дъбравата вече трептят
и малки светулки безшумно прелитат.
Тракийката още ридае в тревите
и совите с нея ридаят в нощта.

СМЪРТТА НА ОВИДИЙ

Далече е Италия, където
лимоните излъчват светлина.
А тук е дива варварска страна
и в нея трябва да умре поетът!

Ти, Скития, облечена във кожи,
бъди добра във тоя час поне.
С галопа на бистонските коне
не бива ти Овидий да тревожиш.

Умира той и със последни сили
събира спомените в тоя час.
И родно слънце пак източва свила
над пинии, потръпващи в захлас.

…Съпругата заплаква и милува
косите, побелели от скръбта.
И леки облаци над Тибър плуват,
и туника съблича любовта.

Италия, Италия – отново
заставаш пред изгнаника поет.
За тебе е последното му слово,
за тебе той умира тук проклет.

Умира той. И няма да те види,
но знае, че за него ще тъжиш.
Прощава той, защото е Овидий.
А ти ще можеш ли да си простиш?

ПОСРЕЩАНЕ

Созопол е вече наблизо –
Созопол цял в слънце посреща
рибарските кораби нови,
които се връщат сега.
“Керч” първи във пристана влиза,
на пристана става горещо!
Въжата са вече готови,
готов е със всичко брегът.

От риби е сребърносиня
палубата пак, капитане!
Я хвърляй по-скоро брадата,
че тази брада те грози.
Ще пием довечера вино
във “Черния кос” – под платана,
когато разпусне луната
над залива златни коси.

ЛОДКАТА НА ЕДИН ПОЕТ

Тя има нежно име:
“Доменика”.
Туй име
като хубав стих трепти.
Поетът сам
от пясъка я тика
към тихите във залива води.
И ето го щастлив:
гребе с веслата!
Усмихва се
от пръски освежен.
И маха на рибарите –
в зората
започнали работния си ден.
О, тази лодка –
тази “Доменика”!
Прилича на момиче –
със снага,
в която първите копнежи бликат.
А той я връща вече към брега.
О, тази лодка –
тази “Доменика”
рибарите поглежда със тъга.

РИСУНКИ

1.

Стари къщи
с огради от мрежи –
наредени по стръмния бряг.
Гледат все към морето –
с надежда,
че ще зърнат паруси пак.

2.

Едно момче
стои на кея,
в ръцете му –
вързоп сафриди.
Продава ги,
а те светлеят
като седеф от едри миди.

3.

Как се рисува
пеещо момиче,
което мрежа
в слънчев двор плете?
До вчера сякаш беше то дете,
а днес един рибар-съсед обича!

4.

Скала –
гъркиня вкаменена
по волята на Афродита.
Скала –
красавица надменна –
и днес разбива тя
вълните.

5.

Дюни –
легнали камили,
над които тръпне зной.
Бряг във охра.
И синило
на едно море в покой.

* * *

Откъде дойдоха тия мисли,
че покоят свърши изведнъж?
…Твоят образ пак люлее Висла
а до него – образът на мъж.

Тъжен съм, далечна полякинъо!
Весел бях до теб на този бряг.
Черното море тогаз бе синьо –
искам да го видя синьо пак!

ПСЕВДОБЪЛГАРИ В НЕСЕБЪР

Вий спирате
с обиждащо прехласване
пред вещите на албиноси-чужденци.
Пред разни топки, шапки, несесери…
А пулсът ви
значително нараства,
когато спирате пред техните коли –
въздишате,
опипвате ги даже.

(Ръмжи с презрение морето –
забравихте го пред колите.
А старите рибарски лодки,
красиви риби от дърво,
с лопати-перки
в пристана като че ли се питат:
“За тия хора няма ли романтика?”)

И привечер
в потайни улички в Несебър,
до уникални старини,
започва
взаимно насърчаваната контрабанда.

И старините гледат със презрение
от алчност удължените ръце –
да купят вносни очила
и даже вносни кремове
с една износена национална чест.

* * *

Морето е спомен сега,
морето сега е далече.
Вълни не приспиват брега,
не пада созополска вечер.
И няма загадъчен мрак,
рибарски лули не светлеят.
И той, капитанът без крак,
пред чашата с вино не пее.

Морето е спомен сега,
морето сега е далече.

И спомен е юлският ден,
и зноят, когато застана
ти златнокафява пред мен,
родена от морската пяна.
С безброй диаманти-слънца
тогава водите блестяха.
И две раковини-сърца
на топлия пясък звъняха.

Морето е спомен сега,
морето сега е далече.

ОТКРИТИЕ

Не знаех аз,
че снимка с твоя образ
за мен ще стане слънчева икона,
каквато няма в никой манастир.
Такива само са били косите,
такива само са били челата,
очите, устните
и всичко друго
на тях –
италианките,
които
са днес мадоните от Ренесанса.

ПОДРАЖАНИЕ НА ЛОРКА

На ухото на едно момиче
Федерико Гарсия прошепнал:
“Не поисках да ти кажа нищо”.

И аз снощи същото прошепнах
на ухото с точица червена –
спомена от обицата детска.

Не поисках да ти кажа нищо.
Стига ми, че моя дъх целуна
розовата малка раковина.

АПОЛОГИЯ НА ЕДНО МОМИЧЕ

…И минал край развалините
на мавърската воденица,
видях високото момиче,
със поглед да следи водата.
Хуан Рамон Хименес

Момичето,
високото момиче,
което е сестриче на момичето
от баладата на Хименес,
днес има много врагове-клеветници.
…За него улицата не с улица,
а езеро, в което като лебед
то грациозно с токчетата плува.
Но ето:
от тръстиките насочват
клеветниците цевите на думи,
които искат да сразят момичето
с куршуми:
“Тя е…
Тя е…
Тя е…
Тя е…”
Но рикошират подлите куршуми.
Момичето с походката си плава
към лилиите, дето то се среща
със любовта си – чиста като него.
…Ако е ден –
лъчите слагат нимба
над тежките коси на туй момиче;
ако е нощ –
вечерницата пада
да стане диадема във косите.
…Клеветници,
напразно клеветите
момичето,
високото момиче,
което е сестриче на момичето
от баладата на Хименес.

НЕОСЪЩЕСТВЕН ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР

Деветнайсет часът е –
телефонът мълчи.
Деветнайсет и пет е –
мълчи, все мълчи!
Деветнайсет и десет,
и петнайсет,
и двайсет…
“Повиканата не се обажда” –
телефонистката казва служебно.

А повикана бе Любовта!

ПОЛУБАЛАДА

Звездите – нашите звезди
и тази нощ трептят над нас.
За мене ти си просто ти,
за тебе аз съм просто аз.

И хубаво ни е така.
И няма страх в нощта, нали?
Стопяваме ръка в ръка
със огън, който не боли.

Тук няма клюки, няма зло,
когато ний се уморим –
в тревите – нашето легло –
ще се отпуснем да заспим.

Луната – твоята сестра
ще ни покрий със своя шал.
А после полската зора
ще ни събуди с пасторал.

ЧЕРНИЧКИ

От двете страни наредени
на нашата улица тиха –
те кимат на тебе, на мене,
със росни листа се усмихват.

На техните клонки врабчета
към обед задремват привично.
Не зная по-скромни дръвчета
от тия познати чернички.

А хората с ножици остри
така ги изрязват напролет –
о, даже напролет – че просто
остават черничките голи.

Какво ги измъчва тогава,
какво преживяват горките,
когато към тях се задават
в копринени рокли жените!

ВИДЕНИЕ НА РОЖЕН

Не знаех, че ще видя Рожен
покрит със януарски сняг;
че тук духът ми разтревожен
тревога ще намери пак.

Макар че нямаше край мене
упойни билки и треви –
в пейзаж от бяло и зелено
несетно ти се появи,

и се изгуби… Спря сърцето.
Но през ресните на снега
аз поглед впих натам, където
ти си действителност сега.

БАЛАДА ЗА ЕДНО КИТЕНО ХАЛИЩЕ

Не искам да съм по-голям
                художник
от родопската тъкачка –
за мене неизвестна.
Тя може би си е представяла
поляните на Рожен, или друго кътче,
друга местност,
където първи път
е трепнало сърцето й,
опарено от поглед,
пълен с огън…
Аз чувствах, че лежа
в ливада пъстроцветна –
далеч
от всяка земна грижа и тревога.

Покрит с китеното халище –
за тебе аз си мислих.
О, сякаш ти сама го беше
                изтъкала.
И тези разноцветни ивици
с очите си лъчисти –
за мене сякаш беше ти избрала.
И оранжевата вечер беше сложила,
и аления изгрев,
и реката сребърна…

От обич ти бе станала художник!

БРЕЗОВО

Туй село
е за мене село Майстор Златъово,
защото го рисува Златю Бояджиев –
художникът с една ръка трагична,
изгубила живота си за четката;
художникът със волята епична –
и другата ръка да бъде майсторска!

Не знаех,
че след ходене по мъките
и тук ще спра за глътка чиста радост;
не знаех,
че челото уморено
аз ще допра до ствола на брезичка;
че кротко тя ще затрепти над мене –
повейно да ми каже:
“Успокой се!…”
И отделил челото си от ствола й –
да разбера, че пак съм тръгнал някъде,
но чакан от една брезичка в Брезово.

НОВОГОДИШНА ИМПРЕСИЯ

В снежната нощ
има толкова пътища
и кръстопътища!
Накъде да тръгна?
На коя врата да почукам?
Ти къде си сега?
(Без циганка зная,
че нямам късмет.
Ако имах –
сега щях да шепна
на ухото ти:
“Честита Нова година,
обич моя!”)

И все пак,
и все пак
на всяка цена
аз трябва да тръгна към теб!
(Макар че има малка вероятност
да пристигна –
с този стар дилижанс
на умореното въображение).
Но ти ме чакай някъде!
Мисли за мене някъде!
Ако ти омръзне да чакаш
в затоплената стая –
загърни се в шала
и излез навън.
Излез навън,
макар да знаеш,
че дилижансът ще спира
до всяка крайпътна пивница.
Че тъжният пътник
ще се опитва да бъде весел –
поне за времето
от едната до другата чаша.

Той ще пристигне на всяка цена!
Дори и като падаща звезда –
ще пристигне!
Или с някаква снежинка
ще се стопи на устните ти;
или като едно стихотворение,
напечатано след неговата смърт.

Той ще пристигне!

ПЕСЕН

Ти не си ватиканска Мария,
ти не си Богородица, Майко!
Ти си земна и смъртна –
прости ми!
Ти си просто чирпанска Мария.
Извървяла си пътища много,
уморена си срещнала Йосиф –
твоя Йосиф –
не кротък, а свъсен –
моя земен баща Данаил.
Аз обичам песента “Аве Мария”
от самотния Шуберт.
И често
аз я пея в сърцето си, майко!
Пея за твоите бръчки,
пея за твоите грижи,
за сърцето ти болно я пея:

Аве Мария!
Аве Мария!
Аве!

Чуваш ли, майчице земна?

СВИДЕТЕЛ

На Добри Жотев

Аз ви гледам,
слушам ви
и сигурно
малко ви завиждам,
но, простете ми!
Толкова е хубаво,
че дишате.
Че със любовта си
съществувате.

Ето:
ти си сгушена до него.
И дъхът ти –
пролетно ухание –
с неговото дишане се слива
и с нектар
изпълва алвеолите.

Ето:
ти косите й целуваш –
засияват
пълни с електричество.
И прошепваш нещо
в раковината
на ухото ляво –
най-щастливото.
Мили мои,
много ви се моля:
цял живот такива все бъдете!
Ако трябва
клетва на свидетел –
ще се закълна,
че се обичате.

СНЯГ

Бял сняг ще има
само във градините,
където са играели деца…
Ат. Далчев

Детски дни,
от вас остана само
спомена за този хубав сняг.
Няма от пързалката при мама
с розови страни да тичам пак.

Няма вече никога да слушам
как от север гръмнал руски топ,
в дядовия скут
на топло сгушен –
този скут сега е снежен гроб.

Детски дни,
аз може би живея
пак да чуя златния ви смях
от дете – на мене и на нея…
С хората да се простя без грях.

ГАРА

Линии,
вагони –
гара.
Стар часовник
и перон.
Свирки,
облачета пара.
Общо:
сивочерен тон.
Мислиш :
безнадеждна проза.
Но разнищва се за миг –
дотърчи момиче с роза,
подаде я на войник.
Някой с кърпичка помаха,
слива се уста с уста.
Качва се старица плахо –
дълъг път ще мине тя.
Тук посрещат и изпращат.
Виждаш сълзи, чуваш смях.
Гара.
Тя за мен бе само страшна –
сам на нея се видях.

***

В градината пак ходя бос
с първична простота.
И чувам песента на кос,
и чувствам пролетта.

И сякаш се разпуквам аз
с червеното лале.
И над жасминовия храст
танцувам със криле.

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Наистина ли приличам
                на испанка!
Въпрос на една жена

Плъзгат се по шията
смолисти коси.
Циганска магия са
клепките с реси.
Устните – два резена
портокал узрял.
Гръд под блуза везена,
с две зърна-корал.
И трептят ръцете ти –
ритъм и копнеж.
Страстно с кастанетите
любовта зовеш.
Шал севилски мяташ ти –
шал като крило.
Почваш с тръпки мамещи
танца болеро.

Раждат се съзвездия,
бликва еликсир,
ромони поезия
от Гвадалкивир.
…О, превъплъщения,
вий сте като сън,
пълен със видения
и с китарен звън.