Борче Панов

превод: Валентина Атанасова

ВМЕСТО ПАНТОМИМА

Привечер
моят пантомим
ме оставя край вратата
и внимателно
затваря стаята като плик
На утрото
отварям клепките си
като писма
от далечни земи
А моята стая
повторно се жали
че постоянно
измислям нови адреси
И че
не ще се върне повече
ако още веднъж забравя
да й напиша
къде съм
И че би била
много, много по-смирена
ако поне понякога
поиска
добър сън
Вместо оня пантомим
който я оглушава
и занемява
винаги
когато със всички будилници
сред кошмара
зазвънява
кошмар

КАЛЕНДАР

Минава
уличният музикант
с цял оркестър
върху себе си
с календарът
в който
минувачите
си отбелязват
щастливите дни
Минава
и заминава
с товара
на
празните дни

ИЗПОЧУПЕНИ ИМЕНА

Ето го
този
Гипсиран град
все още
прелетяван от птици
Ето ни и нас
неговите бъдещи жители
изписващи за кой ли път
имената си
по белия гипс
с птичи инстинкт
и с трепетно увлечение…

Все така
Докато някой ден
не ни причака вятърът
с пълна уста
задухал
върху нашите
изпочупени имена

ИЗЧЕЗВАНЕ

Живеем в град
който постоянно се топи
Но това въобще не е очебийно
Особено когато
с израз на отдавнашен приятел
който не те е виждал с години
ще те срещне непознат човек
и ще те попита
какво е усещането
да се върнеш жив от война?!
Чудно
Но твоята притесненост
му се струва съвсем нормална
и възбудата на непознатия
те оставя без отговор
А припознаването се превръща
в реторично питане
В този град
в който постепенно изчезваш,
а това въобще
не е забележимо

НЕВИДИМО ПИСМО

Бих искал да запиша нещо
между мене и невидимият град
Бих искал да пътува
това тихо писмо
по съвършените форми на вятъра
Ще попиташ
как е възможно цял град
да е невидим
да му пишеш и писмо
по вятъра
Това е абсурдно
И за тебе дори
Ще речеш
и все пак, и все пак
тъкмо сега
се очертава портретът на вятъра
който дели града
на тревожни слогове
Още повече
че това е кръвта
на една невидима сграда
където все още живея
Аз
твоят поет
който пише за невидимите неща
В тоя град
постоянно бягащ ни
и натъжаващ очите