Ясен Калайджиев

МЕТАЛНИ БОГОВЕ

Сега опрели са чела в земята,
нахвърляни накуп във някой заден двор –
дали на живите така се кланят
или очите свои крият от позор.

Сега в нозете им цветя не вехнат,
деца към тях не гледат със мистичен страх,
че сякаш Бог е слязъл от небето
и всички лоши ще направи той на прах.

Сега ще бъдат просто претопени,
но не във вилица и нож за всеки дом,
а в нечий джоб да влязат без потене…

И той ще стане новият ни Бог.

ВИК

Животът ни е скоростна отсечка,
коне с капаци тук препускат с пълна сила,
ще сгазят всеки, който им се пречка
и няма даже да им трепне жила.

А ти, сгрешен първично, нероботизиран,
с безцветни крачки бродиш тежко
сред общата хипноза да се взираш
в бедите, сполетели днес света човешки.

Препъваш се в ръбатите си мисли,
набъбващи при всяка новина в ефира,
душата ти като аларма писва –
не бе ли по-добре да си зомбиран.

Но не – категорично неподвластен
на средностатистическите норми,
ти свойта същност многопластова
не можеш да държиш в намордник.

И някой слънчев ден насред площада
тълпите бързащи с вика си ще учудиш,
че без любов живеем като в Ада,
а те ще махват със ръка:
                    това не е ли оня, лудия.

* * *

В експреса
на живота
един статичен миг:
дете, заспало
в скута на баща си
и той не смее
да помръдне.

МЪЖКИТЕ СЪЛЗИ

Нарамил грижите на гръб,
подобно на Сизиф със своя камък
по дългия и прашен път
от толкова години вече бягам.

Не мога и за миг да спра,
поне да се наплача, та дано ми мине –
нали олеква от плача.
Но казват: плачещ мъж – това е кино.

И само в белите коси
се трупат като сол във морска пяна
непролетите сълзи –
свидетелство за всичко преживяно.