Василий Лвович Величко (Василий Львович Величко), руски поет, публицист и общественик, един от ранните представители на черносотническото движение, е роден на 2 [14] юли 1860 в град Прилуки. Полтавска губерния, в дворянско семейство. Детските си години прекарва в село Вернигоровщина - негово родово имение. Завършва Киевския пансионат на Даниел и Училището по право в Петербург в 1883 г., служи в Министерството на юстицията и Министерството за държавно имущество. От 1880 г. публикува свои стихове (понякога под псевдонима В. Воронецки) в редица издания. Издава сборниците със стихове „Восточные мотивы” (1890), „Стихотворения для детей” (1894), „Из кавказских напевов” (1895). Става известен със сборника „Восточные мотивы”, критиката отбелязва „несъмненото и голямо поетическо дарование на автора”. През 1895 г. стиховете му са включени в антологията „Молодая поэзия” на П. П. Перцов. Към този период се отнасят и повечето романси на композитори (Е. Длуски, С. Ляпунов и други) по стихове от сборника „Восточные мотивы”. Пише повести и разкази („Нежданчик”, „Записки Духа”), няколко творби за сцена - „Душегубка”, „Две милостыни”, „Первая муха” (Грибоедовска награда), „Потомок Дон-Жуана” (1900), „Нефтяной фонтан” и др., драмата в стихове „Меншиков”. През зимата на 1890-1891 г. се запознава и сприятелява с руския философ и богослов Владимир Соловьов, в 1902 г. - след смъртта му публикува биографията „Владимир Соловьев. Жизнь и творения”, основана на лични спомени и скоро преиздадена. Вдъхновител на кръга писатели, на границата на 1880-те - 1890-те г. в Петербург, който се събира у жена му Мария Георгиевна Муретова: в кръга влизат изтъкнати писатели и художници: Николай Лесков и Даниил Мордовцев, Иля Репин и Николай Каразин, учените Александър Веселовски и Александър Ладиженски. Някои произведения от кавказкия му период са написан съвместно с Мария Муретова (литературен псевдоним Мария Маро). По това време превежда персийски, тюркски и грузински поети. Участва в събранията на поетичния кръг на К. К. Случевски „Пятница”. В средата на 1890-те г. прекратява сътрудничеството си с либералната преса. Изявява се като убеден привърженик на православието, монархията и твърдата държавна власт. Главен редактор на тифлиския вестник „Кавказ” (1897-1899), после заминава за Петербург, където се изявява като един от организаторите на „Русское собрание” (сред членовете му са В. М. Пуришкевич и В. А. Грингмут). От 1902 г. е съредактор на „Русский вестник”, където под заглавието „Русские речи” помества свои публицистични статии. Книги: „Восточные мотивы. Стихотворения.” (1890); „Второй сборник стихотворений” (1894); „Вселенский христианин. Жизнь и творения В. С. Соловьева” (1900, 1901); „Владимир Соловьев. Жизнь и творения” (1902); „Арабески. Новые стихотворения” (1903); „Меншиков. Историческая драма в 5 действиях, в стихах” (1903); „Полн. собр. публиц. соч. В 2-х тт. Т. 1; Кавказ: Русское дело и междуплеменные вопросы” (1904); Т. 2: „Русские речи” (1905) и др. Умира на 31 декември 1903 г. [13 януари 1904 г.], погребан в с. Вернигоровщина в родовата гробница.

Публикации:

Поезия:

В ПАМЕТ НА ГОГОЛЯ/ превод: Димитър Бояджиев/ брой 135 февруари 2021