Разговор на Юлий Йорданов с актьора проф. Стефан Данаилов – преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”

- Господин Данаилов, Вашето дълголетно присъствие в театъра дава ли Ви основание за обективен поглед върху развитието му днес?

- Театърът е истинско изкуство и на него няма начин да не се гледа обективно. Реформата, която бе осъществена, доведе до немалко новости в този сектор на изкуството. Много театри обезлюдяха най-напред от публиката, после и от актьорите си. Още когато тя стартираше, се опасявах да не стане разпродажба на театрите. Ама, да не мислите, че откупувам една постановка и започвам да я показвам из страната и чужбина. Става дума за богатата база. Допуснеше ли се това – ето го големият проблем. Но, нека бъдем обективни – при тази финансова стагнация, реформата трябваше да се осъществи. Един театър само от публика не може да се издържа. Меценати си нямаме. Държавата се свива. И така, опасността театрите да останат празни сгради, бе налице. Защото без артисти и без зрители – театър няма и не може да съществува. И въпреки всичко аз бях оптимист, докато не тръгнах из градовете с театрално общество. Там видях опасенията на хората. Обаче и пред погледа ми се изпречи грозната гледка как сами си режем клона, на който стоим. Говорим си в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, че е невъзможно да не правим турнета, защото хората трябва да ни видят. Не говоря за камерните форми, а за тежките спектакли, с които едно време ходехме из държавата. Театралното ръководство се опита някои поизиграни в София постановки да покажем в провинцията. Но… нещата пак опират до финансите. Обаче, каква е обстановката там – в провинциалните театри? Могат ли да ни приемат и да се разгърнем както на софийска сцена? Това също са важни проблеми.

- В една такава мащабна постановка си спомням, че преди години Ви гледах в ролята на Бойчо Огнянов от “Под игото”. Какво Ви напомня онова време?

- О-о, ми то беше твърде отдавна. Явно Вие отдавна сте наш фен! Честно казано тази си роля не бих записал в творческата си биография. Това беше времето, когато Народният театър трябваше задължително в репертоара си да включи и играе класическо българско произведение. Режисьорът проф. Филип Филипов беше майстор на големите палитри, но аз само с усмивка мога да се обърна към тази бутафорна постановка. Да, тогава децата започнаха да не четат романа “Под игото” и така театърът имаше публика, защото учителите ги водеха да гледат постановката. Не зная сега децата какви спомени имат от тази пиеса, но за мене тя ще остане като сцена пълна с бутафорности. Помня, че имаше едни скали, по които ние гърмяхме, стреляхме. Веднъж обаче те едва ли не се обърнаха в залата. Няма да забравя, че една американка се беше впечатлила от постановката и, завърнала се в родината си, наляво и надясно говореше за нея.

- Означава ли това, че такива мащабни постановки нямат място в театралния афиш?

- Ама, как да нямат?! Разбира се, че имат. Важното е как ще ги направим. Ето вижте “На дъното” или “Дон Кихот”, при които на сцената са 25 човека и още тридесетина ги обслужват. Но това днес не може да си го позволи един способен талантлив режисьор, защото най-напред трябва да намери пари. Зрелищните постановки се правят с много пари. По едно време се говореше да правим “Летящият холандец” с участието на хор и оркестър. Тогава бе изчислено, че ще струва 150 000 дойче марки. Такава пиеса в София може да се изиграе примерно четири пъти, защото трудно се събира оркестърът. Фактически това трябва да е постановка с европейски мащаб, за да си върне поне разходите. Пък да не говорим за нещо друго.

- Вие сте доста ангажиран – остава ли Ви време за участие в театъра и киното?

- Не мога да се оплача от покани за участия. Отказах на един театър, защото вече имах някои други ангажименти.

- Хайде да поговорим за човека Стефан Данаилов.

- Какво например?

- Ами, да кажем, суетен ли сте?

- Абе, как ще съм суетен? Ако бях суетен, щях ли да допусна толкова да напълнея?! А би трябвало да съм такъв. Ама – де да знам – периода за суетност при мене мина. Аз съм вече изговорил много неща за себе си, освен това, което никога няма да кажа. Имам си само мои неща и никой не ги знае, и не трябва да ги знае. Абе, вижте как бързо минава животът. А как бих желал да имам енергията и силите още малко да поиграя. Аз предпочитам да имам пълен ден: да се движа, да се срещам с хората – е, те са отчаяни, но се намират и по-оптимисти – да ме ругае някой, да ме ласкае друг. Обичам нещо, за което много хора може да ми завиждат – когато си свърша работата, да изпитвам удоволствие, че съм я свършил добре. Иска ми се да видя фрашкани с публика салони, макар да зная, че това сега не е възможно. Дано моите студенти доживеят това време. В моята професия на артист и педагог е много важен моралът. Не искам студентите ми един ден да са разочаровани, че са завършили националната академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов” и после да съжаляват, че са я учили. А и след спектакъл зрителят да си каже “Абе, аз какво гледах? За какво ходих и си губих времето? Че и пари похарчих?” Тези принципи на морал в живота си в повечето случаи съм спазвал. Затова, ако зависи само от мене, не бих си позволил компромиси.

- Има ли образи, роли, пиеси, които бихте искали да изиграете?

- Разбира се, че има. С пълно съзнание казвам, че ми се иска да играя. Считам, че още не съм стигнал върха си. Имаше моменти, когато в Народния театър нямах конкуренция. И това положение ме отвращаваше, защото ставах инертен, не се радвах на успеха, който жънех. Това беше времето 1984-1990 година. Тогава снимахме по четири-пет филма. Играехме по няколко постановки. Ходехме за участия по концерти. Докато днес актьорът трябва да се бори, за да оцелее.

- А защо не отидохте на Запад, както някои Ваши колеги, че и други наши сънародници?

- О-о, там само мене ме чакат! На Запад нямат нужда от артисти. Единственото, което остава, е да съм тук, в България. Още повече, че аз съм един от артистите, които поне един-два пъти годишно се снимат за италианци. И това е добре известно на нашите сънародници. За съжаление българският зрител е видял само “Октопод”, а съм участвал в още много филми. Ползвам се с уважението на Италианската телевизия, но е по-достойно да си в България. Може да има копродукции с участия на български артисти, но това означава държавата да участва на равни начала във финансирането на филма. Ама, кога ще стане, като държавата ни няма пари за кино. Ето затова аз не съм в главните роли на италианските филми, а втори, трети. Играя роли на убийци. Станах известен италиански мафиот от всички кланове. Изиграх ги всичките – от Сицилия, през Калабрия до Рим и Северна Италия.

- Бихте ли изиграли български мафиот?

- А-а, тук ме възприемат по-иначе! Пък и няма такава пиеса. Нали виждате колко се скъси работата за съжаление. Все пак Българската национална телевизия пуска по някой български телевизионен филм, което е един от начините да се подпомогне съсловието ни.

- А какво стана с Телевизионния театър?

- Ами, няма го! Аз например много от ролите, които не направих на сцената, ги играх в Телевизионния театър през седемдесетте години на миналия век. Но… нека видим най-напред какво ще стане с гилдията.

- Имате ли някакви впечатлението от американския театър?

- Преди седемнадесет години бях в Ню Йорк. С тогавашния директор на Народния театър “Иван Вазов” Дико Фучеджиев и дъщерята на Любомир Кабакчиев бяхме в Балтимор. Там трябваше да се открие барелеф на Любо, тъй като там той изигра последното си представление и като се върна у нас, почина. Ето там има неговия лик, но… в България го няма. Та, тогава организаторката от САЩ ни каза, че е осигурила два билета – за мене и за Дико – за премиерното представление на “Фантом в операта”. Тогава билетът струваше 80 долара. Там разбрах, че това представление коства на театъра над три милиона долара. От организаторката после научихме, че американецът, отивайки на опера, се интересува какъв разход е направен за постановката. Ако е по-малък от 2-3 милиона долара, не я гледа. Говориха ми за бюджета на един театър, който е от порядъка на 12-13 милиона долара – нещо, което аз не повярвах. Но… днес вече е пълна реалност. Защото, когато правиш нещо с мизерни средства, не би трябвало да очакваш успех сред зрителите.