Бележки за нашия литературен език

Из „Вариации върху теми от Цветан Стоянов”

Панко Анчев

1.

В своето знаменито есе „Невидимият салон. Бележки за нашия литературен език”, писано през 1961 г., Цветан Стоянов с болка, мъка и тревога предупреждава: „Нашият художествен език замръзва. Не става дума тук за външното обедняване, за намаляването на думи и изрази. Често то бива заменяно с привидно богатство, дори пищност на езикови средства. И все пак усещането за някаква недостатъчност остава. Има хубост, но тя е хубостта на дрехата. Като че постепенно езикът губи най-ценното си – своята динамика, органичната си дълбочина.”
Почти половин век по-късно, едва ли ние, наследниците на Цветан Стоянов, бихме могли да оспорваме неговите констатации с примери от днешния български език. Напротив, дори бихме могли да притуряме още аргументи в полза на неговата мрачна тревога, да се окайваме (както впрочем мнозина писатели и журналисти днес го правят) за обедняването на езика и замърсяването му с чуждици. Но обикновено загриженост за езика проявяват посредствените писатели, тези, които сами не го владеят, не усещат красотата и не умеят да я претворяват в творбите си. На тях самите им е добре дошло това състояние, защото са по-близо до реализма, до бита. Затова и забелязват единствено навлизането на чуждиците, изписването на латиница на фирми и обявления. Като надигнат глас срещу тези явления, те смятат, че вече са се осъществили като творци и именно като творци са протръбили своята тревога и апел за здрав разум.
Езикът е навсякъде: и на улицата, и в домовете, и във вестниците, и в книгите, радиото, телевизията, събранията, политическите разпри, в плача и смеха на хората. Навсякъде! И ако на едно място той е зацапан, обеднял, изсушен, омърлушен и болен, е такъв навсякъде. Езикът е и в материята на бита, в сградите, мебелите, автомобилите и улиците; в болниците и моргите, магазините, народното събрание, в онова, което ядем или което ни забавлява. Но той е преди всичко в нашето отношение към всичко това, в усилията ни да го съхраним или разрушим, да го подобрим или опошлим; да го приемем или отхвърлим. Или както казва Цветан Стоянов: „Той, езикът, е самата субстанция – плътта и животът на душевните състояния, които трябва да бъдат споделени, а те го превръщат в една от многото съставки”.
„Плътта и животът на душевните състояния” се променят, защото се променя самият живот на хората и природата. Те не могат да останат едни и същи, да застинат в едно състояние, което да приемем за единствено, защото самият живот и човекът в него се променят. Променя се начинът на мислене и общуване между хората, поведението им. Променят се вкусовете и ако преди е имало едни критерии за равнището на стила и езика в общуването, днес те са други.
Формално езикът не е критерий, определящ принадлежността към нацията. Може нацията да говори на език, зает или наложен й от друга нация, но тя да си е самостоятелна, със свое съзнание и исторически традиции. Такъв критерий обаче е отношението към езика, начинът на употребата му, съхраняването на особеностите, обогатяването му и литературата, писана с него. Необходимо е обаче живото чувство към езика, към неговото своеобразие, дълбини и възможности за изразяване. Той е богат и красив, докато съумява да изразява душевността на народа.
Мнозина говорят: трябва да пазим езика си чист, да го браним от нашествието на чуждици и от обезличаване. Ала как се пази езикът чист? И всекиму ли е работа да го прави – или поне да призовава. Колкото и странно да е, ще кажа, че езикът „не е от мира сего”, т.е. той не изпълнява заповедите ни, не слуша призивите ни, ако не умеем да си служим с него, ако думите не ни се подчиняват и не се разбираме помежду си.

2.

Езикът на литературата не е езикът, на който говорим. Писаното слово изисква други правила, защото е лишено от помощта на жестовете, мимиките, интонацията на гласа, влиянието на средата. В литературата той трябва да е пределно ясен, самостоятелен, изразителен, защото не може да разчита на помощ „отвън”. И в истинската литература той наистина е такъв.
Защото там той е вече стил или още по-точно – слово, което означава и пресътворява, завладява и не е само средство за общуване и разбирателство. Езикът в литературата надхвърля функцията, отредена му в бита и се превръща в нещо възвишено и неподатливо за всекиго. Там той създава нова реалност или дори ново Битие. Да, именно Битие, защото чрез словото на писателя и литературата всичко започва от нищото. Както в библейското начало, така и тук светът израства постепенно, докато получи своята пълнота и жизненост. Тогава литературата заживява своя самостоятелен живот, в което дори и писателят не е в състояние да се намесва и променя неговия облик и ход.
Твърде често (но не винаги) словото в литературата е езикът, на който говорят хората в ежедневието, пишат писма, летописи, документи. Това са най-светлите и продуктивни епохи в историята. Тогава обществото е в подем, радва се на единство, обича красивото и естественото, а самото слово е свежо и живо. Разбира се, всичко е сътворено от майстора-художник, който просто очиства ненужните налепи, прояснява неяснотите и смекчава острите ръбове на битовия език, за да му придаде цялата звучност, която съдържа в себе си, но която се свени сам да изрази.
Идва и друго време, когато, както Цветан Стоянов остроумно забелязва, „езикът замръзва”. Той става все по-изкуствен, претенциозен, видимо пищен, а по същество елементарен и беден, защото е еднообразен в своята натруфеност и предвзетост. Започват безкрайни „търсения”, „работа върху езика”, „експерименти”, за да бъде по-красиво, изразително, завладяващо. Появява си т.нар. „висок стил”, който трябва да отдели повторно езика на литературата от езика на улицата, площада, работата. Цена придобива „направеното”, а не естественото. Цветан Стоянов дава множество примери от българската литература през втората половина на ХХ век. Той е разтревожен от явлението, защото вижда неговото безплодие. Ала не осъзнава, че то е обективно и е знак, че обществото преживява криза, че се разпада или се намира на кръстопът. Тогава езикът на литературата, словото започва да се затваря в себе си, да губи от естествената си сила и да се превръща в език за един затворен кръг, салон. Но не само езикът се затваря и изсушава. Стеснява се обсегът от теми и сюжети, които литературата използва и разработва. Отделена от реалността, тя не желае да я изобразява. Героите й са по-скоро типажи, отколкото образи от действителността.
Превръщането на литературния език и на литературата в „невидим салон” променя състава и характера на интелигенцията, като я отстранява от ролята й на водач на народа и обществото. Тя се превръща в самозадоволяваща се прослойка, откъсната от народа, живееща сама за себе си и без обективна представа за проблемите на обществото и, поради ленивостта и егоизма, не желаеща да търси начина за разрешаването им.
Времето, за което пише Цветан Стоянов, е все пак продуктивно; то чувства безизходицата, в която е влязло и учестено дава сигнали за опасност. То все още има съзнание за собствената си непълноценност и дори се срамува от себе си. Неудобно му е в „салона”, но поне се старае да не го опошлява. Нека поне там цари възвишеност.
А днес?

3.

Буржоата, който е виждал аристократ и дори е влизал в двореца му, особено се старае да му подражава; той се надига на пръсти, за да изглежда по-висок, пуши като него, мъчи се да запомни думите, които той изговаря. Това е парвенюто. Той е нагъл, смешен, жалък, но поне има на кого да подражава и от кого да се учи. И все нещо научава.
Буржоата, който е виждал единствено друг буржоа, нему подражава и от него се учи, ако е видял нещо, което му е било непознато и което му се е харесало със своята „изящност” или „безпардонност”. Новият парвеню се учи от телевизията; тя му показва образците, от които с пълни шепи да черпи опит, маниери, стил, начин на говорене. Той е парвеню по отношение на собствения си статус, защото е скороприходец, току-що влязъл в съсловието заради натрупаните богатства от бизнес, а не е наследствен, с традиции и исторически опит. Неговото самочувствие е самочувствие на богаташ с пари, който мисли, че парите му отварят всички врати и му осигуряват предимства пред останалите – особено пред бедните. От тях не се учи – какво като са писатели, артисти, учени. Щом са бедни, значи са глупави. Умният (той има, разбира се, предвид себе си) е богат.
Този тип буржоа, нов парвеню, вече се самоизразява от литературата. През последните двадесет години българската литература му служи угодно, с упоение и вдъхновение (доколкото го има, разбира се, тъй като за този тип литература не е необходимо вдъхновение. А сякаш и талант). Тя не се пише от съсловието, но се пише заради него, за да бъде негов свидетел и изразител. Тя звучи на друг език и битува в „салон”, който е по-скоро дискотека с шумна музика, крещящ диджей и полуголи сервитьорки, разнасящи уиски. Шумната музика обезсмисля необходимостта от словото и писателите не се и грижат за него. То вътре и без друго не се чува, камо ли да се усещат нюансите, дълбините и красотите му. Затова и няма смисъл от работа върху езика, а щом няма смисъл от такава работа, то изобщо и писателят може да не е истински, а такъв, който подражава и мисли за своя успех и хонорар повече отколкото за творбата си.
Подобна ситуация в българската литература не е имало никога в нейната сложна и превратна история.
Цветан Стоянов с тревога намеква за начало на израждане на литературата, проявяващо се в езика. Но той все пак говори за литературата като за художествена и за езика като художествен и прилага към тях естетически, а не политически или други някакви критерии. Езикът, според него, трябва да изразява богатството на живота, многообразието и сложността му, а не „да се лъска” самоцелно, за да стане уж по-красив и достолепен. Големият критик и философ страдаше от това явление, макар да бе естет от най-висш ранг, естет във всичко – особено когато си служеше с езика като писател, есеист или философ-изследовател. Какво ли би преживявал той днес, ако можеше да прочете поне едно произведение на новата „литература” и изследваше нейния език?
Дискотеката е място, където почти не се общува чрез словото, затова и думите и изреченията са кратки, за да се чуят сред шума и движенията на телата. Там се говори по друг начин: рязко, еднопланово, защото не се и мисли. Дискотеката е място за масово общуване в удоволствията, а не за разговори и размисъл. Но от там минават всички млади. Там те израстват социално; за тях дискотеката е възможност за социална реализация, защото тук те могат да се почувстват силни, с неограничени възможности. Еднообразният ритъм на дискомузиката, алкохола, наркотика, струпването на множество тела, предоставили се свободно да се употребяват и наслаждават в танца и извън него, поражда нов тип мислене. Мислене, което не обича сложността и дълбочината. Тук изобщо отсъства мистиката, съдбата на човека в глобален план, душевните движения, размисълът. Тук се иска и се получава.
Целият живот започва да заприличва на една огромна дискотека, в която се събира цялото обществено и физическо битие на човека. В невидима дискотека се превръща и литературният език. Той изгуби не само прелестта на говоримата реч, но и надградеността на салонния език, неговата направеност и пищност. Той просто се е разпаднал.

4.

Дискотеката обърна представата за литературата и езика, за изящното и ниското. Тя опрости до неузнаваемост обществените отношения, стесни обсега на разговорите, отклони интереса към реалните обществени проблеми и процеси. Дискотеката превърна обществено-политическия живот в нещо подобно на себе си. Има живот, докато гърми музиката, а музиката се пуска от диджей. Диджеят е вече решаващата фигура в бита и историята.
Литературният език обедня, защото на него малко се говори и пише. Отпадат думи, тъй като са ненужни в описанието и пресъздаването на видимото и невидимото. Подробностите са излишни – те не се забелязват, а и не са важни повече. Видимостта в полутъмното и задимено помещение е силно намалена, но е важен ритъмът, вибрацията, изкривяването. Колкото по-грубо и сурово, толкова е по-добре. Синтаксисът се ограничава до простите изречения, чиито части променят подчинеността и съчинеността си под влияние именно на вибриращия ритъм. Можем да кажем, че е настъпил нов тип реализъм, отворил се за народния език; все едно че улицата е навлязла в литературата. Но не е така! Защото езикът на улицата вече не е свеж и суров, а разрушен под давлението на вибрациите на дискотеката. Той е станал отпуснат, уморен, ленив, изплашен, нечувствителен към себе си и към фактурата на живота. Невидимата дискотека смила думите и пречупва синтаксиса, просто защото нищо друго не е необходимо.
Ето какъв е нашият литературен български език днес.
Никаква воля не проявява писателят, за да го възобнови и ободри, да му влее сили и кураж. Вместо да се прояви като най-важния творец на езика, българският писател се вайка, че навлизали чуждици, че се пишело на латиница, че липсвал закон за езика и т.н. Държавата и политиците били виновни, че не правели нищо. Господи, представяте ли си Иван Вазов да говори подобни приказки. Той, който сам е създал толкова нови български думи, да обвинява княза и правителството, че бездействали, докато пред очите им българският език умирал.
Българският писател обаче също е влязъл в центрофугата на дискотеката и се друса под звуците на лудата музика. И не се възмущава от откровените псувни, мръсните думи, просташките изрази, безсмислиците и шаблоните, с които бъка литературата. Българският писател иска умен министър-председател и нравствен политик, а не вижда собствената си излинялост и безпомощност пред отговорността, която словото му е поставило. Иска някой друг да свърши работата му и да го освободи от отговорността и непригодността му.
Но българският писател днес не е творец на слово. Той е бизнесмен, произвеждащ стока, годна или негодна да се продаде. Писателят мисли как да пласира книгите си у нас или в чужбина, как да се рекламира, за да бъде постоянно в центъра на внимание, да го забелязват и говорят за него. Днес никой не казва за писателя, че е талантлив или бездарен, а „продаван” или „непродаван”, „успял” или „успяващ”. Писателите са като състезателните коне – на тях залагат или не залагат.

5.

Казах вече, че дискотеката не е място за мислене, а за удовлетворяване на желания. Бедното мислене не се нуждае от изразителност; то и в мълчанието си е безлико. Нему не са необходими метафори, подтекст, внезапни обрати, находки, ритъм на фразата, сложни рими; по-лесно му е направо да си каже, да викне, да кресне и напсува. Ако нарече някого „пич”, ще означава, че дълбоко го уважава. Ако поиска веднага „да се чука”, носителят му е чувствителен, расов, силен, достоен за завиждане. А ако „осучеш” фразата, удължиш я, напълниш я с въздух, ще изглеждаш вече като истински елит, скъсал с провинциализма на социалното. Каквото и да правиш обаче, бедното и повърхностно мислене произвежда бедна литература. И беден език.

6.

Бедата на всичко, за което става тук дума, е, че е обективно явление, а не е дело на хилави таланти и посредствени умове. Хилавите таланти и посредствените умове намират тук питателната си среда и са доволни да я имат още дълго. Но ние живеем в обществено-политическа и икономическа система, която създава тази среда и я поддържа с всички сили. Колкото повече е необходимостта и значението на дискотеката, т.е. на забавленията и консумацията, толкова по-малко ще са съмненията, опитите за промяна и толкова по-трудно ще е хората да осъзнават себе си виновни и да търсят утеха и сила в литературата. Дори и фолклорът не може да замести липсата на истинска литература днес, защото поразяването е масово и масова е елементаризацията на мисленето и смазването на естетическото съзнание. Сегашната посредственост е особено опасна, защото е като никога агресивна, със самочувствие, и държи лостовете на управлението и е натоварена да оценява и финансира културата, да организира и ръководи писателите.
Това трябва да бъде нашата болка, а не лъжливите проблеми. Ние, писателите, трябва да осъзнаем ситуацията, да измерим нейната порочна същност и да започнем да й се съпротивляваме. Но как, когато е обективна и неизбежна.
Езикът не може да се пази все едно, че е склад или луксозен дом. Няма охранители за него. Дори и специален закон за опазване чистотата да бъде създаден и приет, пак нищо няма да е свършено. Защото езикът се пази чист и свеж, когато писателите му пишат чисто и свежо, когато го владеят и обогатяват. Писателят трябва повторно да придобие съзнание за своето висше служение на водач на народа и попечител на езика, негов творец и пазител. Него трябва отново да започнат да го вълнуват не наградите, а съдбите на хората, истината, а не парите. И да спре да хленчи, че политиците не му обръщат внимание, не четат и не го слушат. Писателят е владетел на вечността и сам трябва да си свърши работата и да не чака друг да му показва пътя и да го държи за ръка.
В противен случай невидимата дискотека ще продължи да развращава и трови с шума, който излъчва.