МОМЧИЛОВЦИ
МОМЧИЛОВЦИ
Мислех, че съм тъжна,
но видях обруленото
от градушката
дърво.
Мислех, че съм тъжна,
но видях хълма,
оголен до камък
от дъждовете.
Видях Девата
в параклиса „Свети Атанас”,
сключила в молитва
ръцете си.
Видях паметна плоча
на двама мъже,
поразени от мълния
насред цветна поляна.
И едно малко село,
с няколко къщи,
където жените купуваха
хляб и грозде
от паркирал на шосето
микробус.
Мислех, че съм тъжна,
но видях езера,
некосени ливади и борове,
сред покъртителна
тишина.
Не видях никъде хората.
Тях до един ги беше погълнал
градът –
за насъщния.
* * *
Колкото листа и треви
има на Земята,
толкова са страниците
на Божията книга.
Можеш да четеш
направо от тях,
можеш и да слушаш
какво са прочели други.
* * *
Луна – не огнена и ослепителна,
а тайнствена и хладна,
обвита в тънка пелерина облаци,
и крехка, и непоколебимо силна
сред това несвършващо небе.
Луна – съзнаваш своята единственост,
и никое небесно тяло тук
не ти съперничи,
но неотклонно
повтаряш пътя си
през всяка наша земна нощ.
За нас е трудно, въпреки че искаме
да сме така недостижими.
При нас, да нямаш равни,
означава вечна самота.
* * *
Къде лети душата ти, дядо,
и често губи връзка със спомена:
като птиче на клончето – гладно –
бял цвят безпаметно рони.
* * *
Расте на скалата круша
сред пясък и жълти бурени,
не кълне земята за сушата,
не кълне небето за бурите.
Стиска с корен пръстта към камъка
и нагоре гръбнак извива,
а тежат на едното й рамо
круши, като скалата сиви.
* * *
Едно щурче разказва
за дългото си лято –
за топла земна пазва,
за тих вечерен вятър.
Животът продължава,
докато дойде есен.
Щурчето изпълнява
последната си песен.
* * *
А форма на живот ли е скалата
или е мъртво тялото й каменно?
Текат през нея като жилки златни
несекващи проблясъци на памет.
ЛОВНА ХАЙКА
Хайка в гората за лов на глухари –
тропот и викове, кучета тичат,
в кръг по тревата посипана царевица,
гърлени звуци,
подобни на птичите.
А вечерта – гърмежи и вино,
викат край огъня – превъзбудени, потни.
Насред коприва и диви малини –
жажда за шум,
имитиращ живота.
* * *
Старата селска къща до нашата
я купиха богаташи.
Идват в края на седмицата
да разпускат от градския стрес.
Тази вечер на масата в двора им
тракат чинии и чаши
и се леят ракия, псувни
и кресливи провлачени песни.
А мислех, че дворните кучета
изпълват с шум вечерите
и че тук всичко може да бъде
както преди.
Разбирам, че онези спокойни години
са ужасно далече.
Слушам чалга
и гледам през черните клони на сливата
моите стари звезди.
* * *
Игра на вятър, светлини и сенки,
стремглави облаци, синьо и сиво,
непредвидими, своенравни настроения,
земята ту се стопля, ту изстива.
А на ливадата, с непоклатимо постоянство
един косач – прегърбен и смален –
скъсява на откоси разстоянието
до края на отлитащия ден.
* * *
Угасна селото без ток, и чак тогава
откриха се звездите му отгоре –
картина, за която бях забравила –
врата в нощта, приканваща отворена.
* * *
В пороя се удавиха градините –
небето дава и небето взема.
Изчакаха стопаните да мине
и просто ги засяха с ново семе.
Не казаха, че Бог ги е забравил,
а за благословия Го помолиха,
и в душните горещини на август
в градините им е отново пролет.
