Мария Антонова

Трудно се пише за духовник, когото тачиха и обичаха не само близките му, но и много обикновени миряни. За всички нас, които искахме да го видим, да говорим с него, когато идваше от Силистра за заседанията на Светия синод, това бяха истински необикновени празници.
В първите години, когато зае митрополитската катедра в Силистра, пътуваше с автобус. Спомням си, една неделна сутрин отидох на църква в „Св. Александър Невски”. Тъкмо влязох в храма и до първата колона вляво видях, че стои прав Владиката, както го наричахме мнозина. Отидох при него, получих благословия и тихо го попитах с какво е дошъл толкова рано от Доростолската епархия. „С автобуса” – отговори също тъй тихо и той и ми даде знак за мълчание. След около час с шум в катедралния храм влезе една голяма група от ученици. Бяха може би в V-VІ клас. Явно учителките им бяха ги насочили към свещниците, защото всички, блъскайки се, се надпреварваха кой пръв ще запали свещичката, която държеше. Отидох при една от придружаващите ги учителки и също тъй тихо й казах, посочвайки с поглед стоящия митрополит, че няма да е лошо децата да минат и той да ги благослови и отново се върнах на мястото си – на разстояние зад него. Не мина много време и на излизане едно по едно децата заставаха пред него, а той вдигаше ръка за благословия, като понякога слагаше и ръка върху главите на някои от момчетата. Когато службата свърши, предложи заедно с други негови познати и почитатели да отидем в кабинета му в сградата на Светия синод, където отсядаше, когато идваше в столицата. Вървейки, той се обърна и ме потърси с поглед, показвайки, че иска да ми каже нещо. Приближих се и каза: „Ти ли накара учителките да ги доведат?” Аз кимнах с глава, а той добави, усмихвайки се: „Хубаво, децата трябва да се учат, видя ли как някои ме гледаха със страх, а не трябва”.
Ако не се лъжа, първите две години на неговото служение все пътуваше за Силистра и обратно с автобус. За него нямаше зима или лято, щом трябваше да изпълнява задълженията си. И сега, предния ден, преди да получи инсулт, е настоял пред о. Добри да отидат в Тервел, където се построи църквата „Св. Георги”. Вероятно отецът е усетил, че митрополитът в момента не е за такъв дълъг път, но той настоял и отишли. Такъв си беше – науми ли си, че нещо трябва да се свърши, то трябваше да стане.
Когато преди години реших да събера за печат неговите статии и да издам книга, първото нещо, което ме попита, беше кое ме е накарало, защото, казваше той, „това е трудоемка работа, ще трябва да се ровиш из вестниците много дълго”. Тогава му разказах, че съм прочела в Народната библиотека спомена му за „Кадената вечер” и още с излизането си оттам бях взела твърдото решение да направя един хубав и голям сборник със статиите му. Разбира се, нито веднъж не ме извика да ме попита докъде съм стигнала, само когато го подготвих, погледна подредбата на съдържанието му, направи някои малки забележки по предговора и с това реши, че мога да я давам за печат. И пак във връзка с книгата „Светлоозарени слова”. Издателят, г-н Павел Ковачев от едноименното издателство в Силистра, ми изпрати корицата на книгата. Обадих се на Владиката и когато дойде в София, отидох да я види. В първия момент ме попита, защо на корицата е неговото име, а не моето. Погледнах го и му казах, че моето име е в книгата. Там пише, че съм съставител, а той е автор и така трябва. „Но все пак ти хвърли такъв труд” – настояваше той. По-късно в едно интервю за смолянския вестник „Родопски вести”, на въпроса какво ме е накарало да събера статиите на митрополит Иларион от преди петдесет години, отговорих, че аз съм само един човек, който върви из полето с жито и събира големите житни класове. Това именно ме накара да събера всичко издадено от него и да го предоставя на читателите му.
Когато на 8 декември 2005 г. направихме представяне на споменатата книга в зала „Надежда” в Столичната библиотека, той прочете благодарствено писмо към мен. Чувствах се некомфортно, един духовник на пределна възраст да ми благодари беше голяма чест за мен и да призная, беше ми много неудобно. На представянето бяха дошли много граждани и, разбира се, сред тях и много свещеници. Книгата беше представена от проф. Климентина Иванова. След официалната част той говори за творческия процес, но към мен, разбира се, нямаше въпроси, тъй като аз бях само един съставител. На раздяла пред библиотеката ми благодари и ми поднесе един от най-хубавите букети, които беше получил. За мен това вече беше твърде голям жест. На другия ден отидох в кабинета му в Светия синод и поставих на бюрото парите, които събрахме от продажбата на книгата. „Много мислих какво да ги направим и реших, ако не възразяваш, да ги изпратим на игуменката на Буйновския манастир „Св. Илия”, там са започнали ремонт, но средствата им не достигат. Нека с тази сума им помогнем малко”. Приех решението му с радост. Малко преди Рождество Христово у дома позвъни игуменката на манастира да поиска имената на моите близки, за да ни споменат по време на Божествената литургия. Как този човек се е сетил и за това! Дал е телефона ми, за да ме потърси тя. Винаги съм се учудвала на неговата последователност. Всичко ще е премислено, никого да не засегне, да няма пренебрегнати и огорчени. Всяка стъпка от негова страна е точно премерена.
Понякога съм отивала при него възмутена от нещо или от нечия постъпка. Той ще ме изслуша мълчаливо през цялото време, докато говоря. Няма да забравя един от последните ни разговори. Моя близка лекарка се самоуби. Много бях разстроена и отидох при него. Разказах му, че не мога да приема за реалност, че е сторила това със себе си. Знаем, че самоубийството е голям грях. През цялото време Владиката ме слушаше, без да сваля сините си очи от мен. Когато свърших, ме попита: „Ти ходи ли на погребението и прекръсти ли се?” Отговорих утвърдително. Отново замълча и повече не подехме този разговор. На другата сутрин телефонът у дома позвъня. Зачудих се, кой ли може да звъни толкова рано. Беше митрополит Иларион. „Знаеш ли, тази вечер дълго мислих и ще ти кажа следното. Когато говориш за нея само казвай: тя беше добър човек и нищо повече. Когато е решила да направи това, дано да се е прекръстила, дано се е сетила. Господ е добър и всепрощаващ, ако го е направила, той ще й прости.” Казвайки ми последното, гласът му сякаш стана по-тих. Благодарих му за този съвет.
На 27 юли 2007 г. му позвъних да го питам мога ли да го видя. Нямах нещо, което да ме притеснява, просто исках го да видя, тъй като знаех, че ще пътува за Силистра. Като ме чу, обяви ми час, но изрично ме помоли да бъда точна и непременно да отида, защото е донесъл от Йерусалим частица от Светия кръст. Отидох, той стана, отвори малкото ковчеже, в което върху памук беше поставена частицата и, прекръствайки се, я целунах. Наоколо имаше подредени книги, които поставяше в кашон, явно беше, че ще ги носи в Силистра или във Велико Търново, където се намира издателство „Пик”, с което той работеше. Застанала до вратата с пожелание за добър път, той настояваше да си взема не една, а три бонбона, с които черпеше всеки дошъл при него. На другия ден преди обед ми позвъниха от Дулово, че майка ми е много зле и трябва да тръгна. Така и направих. Влизайки в стаята й аз разбрах, че тя си отиваше. В този миг съжалих, че не тръгнах с него предния ден, но какво да се прави, така е трябвало. През нощта в 12 часа майка ми почина. Единственото ми успокоение вече беше митрополит Иларион. Знаех, че в негово лице имам човек, на когото мога да се доверя, да се посъветвам и знаех, че ще получа добър съвет. Рано сутринта му позвъних умъчнена, едва говореща. Попита ме кога сме решили да я погребем. Отговорих му, че времето е горещо и ако той ни разреши, това може да стане същия ден. „Да, но когато дойда аз. Ще имаме много гости от Румъния за празника, но ще ме чакате. Когато дойда.” И затвори телефона. В късния следобед дойде с о. Добри и о. Райчо. Тримата направиха опелото на майка ми и на тръгване каза: „Когато идваш тук, обаждай ми се.”
Сега, когато пиша всичко това, си спомням с каква обич и нежност говореше за своята майка. „Бяхме много бедни, майка ми, останала вдовица, трябваше да ни изхранва. Един ден вървяхме по прашен път. Тя отиваше да работи чужди ниви и ни взе със сестра ми, да може да ни наглежда от време на време. Аз вървях зад нея, бях малък, сигурно 5-6 годишен, и без да искам настъпих обувката й. Тя се обърна и само ми каза: моля те, Митко, внимавай. Знаеш ли, и сега още ми тежи това, къде съм гледал. А когато заминавах за монах, дойде да ме изпрати половината Елена. Аз вървях най-отпред със свещениците, а майка ми Мария някъде отстрани. Минаха години и получавам писмо от нея. Ела си, пишеше, да понаглеждаш лозето, т.е. да поработя. А аз й отговорих, че аз гледам други лозя. Нали знаеш, в Библията Господ оприличава човека и неговото поколение на лоза. Много обичах майка си. Измъчена, отрудена, сама се грижеше за нас със сестра ми. Когато се разболяла, отново получих писмо да си дойда за малко, но не ми пишеше, че е болна. Залисан около моята работа, не си отидох. След време трябваше да отида да служа в църквата „Св. Стефан” в Цариград. Представих се в нашето посолство и поех към църквата. Службата започна и виждам по едно време, че в храма влиза един от чиновниците на посолството, с когото се бях видял преди това. Изчака да свърша и дойде при мен, за да ми каже, че се е получила телеграма от София, че майка ми е починала. Такъв е животът, за най-близките си все сме заети. И в един момент виждаш, че вече си ги загубил”. На бюрото му, наред с Библията, църковното календарче, часовника и, разбира се, пишещата машина, стоеше и снимката на майка му.
Преди да замине за Силистра ми даде четиридесет църковни календарчета за 2010 г. с поръчението двадесет да дам на негови познати, а останалите двадесет да раздам на мои близки и приятели. Той побърза да ни поздрави за Новата година и ни остави сами със спомените си за него.
През годините от 1997 до последния ден – до изпращането му в отвъдното – съм имала много срещи и разговори, които са ми давали утеха и радост, че го има, че винаги, когато поискам, ще ме приеме, ще ме успокои, ако съм разтревожена и наскърбена. Невероятно добър човек и духовник. Понякога съм се питала, как намира време за всички. И какво огромно сърце имаше, всеки ще успокои и всеки ще се чувства, че е много обичан и очакван от него. Такъв ще си остане в съзнанието ми и такъв ще го нося в сърцето си – с много обич и преклонение.