Велчо Милев

На автострадата си отдъхна.
Цивилизован път! – помисли. И веднага погледна светещите, беззвучно пулсиращи знаци на електронния си часовник: 1 часа и 32 минути! До столицата са му необходими три часа, а той има на разположение цели осем. Тогава се открива международният симпозиум по проблемите на екологията – време предостатъчно за спокойно пътуване в свежата пролетна нощ. Обича да пътува спокойно, по хубав път и в хубаво време, за да може да мисли. Човешкото мислене е забележителен процес, удивително консервативен и, заедно с това, невероятно отзивчив на обстановка, скорост, цвят, звук. Мисловният поток си тече в избраната посока, но скоростта му, звукът и цветът му непрестанно се менят съобразно околната среда, през която тече – като реката…
Ето, започва се! – помисли бодро, приповдигнато. Но веднага хвърли бърз, неспокоен поглед към “Грозничето”, дългогодишната му преводачка, която бе колкото талантлива и грозна, толкова и хаплива. Не отминаваше нито една негова човешка слабост. Изобщо, както се шегуват колегите му в института, тя го предпазва не само от грешки в превода, но и въобще от “грешки”…! Слава богу, не е забелязала хлапашката му приповдигнатост.
Отмести погледа си към потока от коли, който независимо от почти среднощния час, бе непрекъснат и в двете посоки. Само дистанцията между тях бе по-голяма, но светлините на фаровете им я запълваха и заличаваха – по автострадата сякаш пулсираха два разминаващи се гигантски лъча. А нощта чернееше от двете им страни, спряна като че ли и тя от предпазните мрежи за дивеча, проблясващи равно и непрекъснато встрани от пътя. Равно и непрекъсващо…?
Ами да, тези мрежи са хем реален, хем символичен образ на екология! Мрежи, осигуряващи мирното съжителство на цивилизования път и дивата природа, предпазващи ги от сблъсък, съхраняващи двете основни същности на човечеството – природа и цивилизация.
Браво, намери интересно встъпление на съобщението си пред симпозиума: мрежите – символ и реалност! Едва не го изрече на глас, но на време спря. Би допуснал провал пред строгостта на “Грозничето”, излагайки се на хапливата й язвителност. Погледна я, наистина “Грозниче”, помисли състрадателно. Не стига вродената й грозота, ами и този белег от изгаряне, който се разливаше по цялата лява половина на лицето й и част от шията, с груби, грозни ръбци – мрежа и те. Но не проблясваха равно и непрекъснато, а нагърчено, болезнено…
Далече, дълбоко в пролетната нощ, беззвучно избухна мълния и привлече вниманието му. Последваха я втора, трета. Наподобяваха фойерверки, пронизващи с възбуда нощта. Пролетна буря! – помисли възбуден. Но в този момент “Грозничето” се обади:
- Внимавай – предупреди отрезвяващо, – пред нас нещо се е случило!
Колите пред тях отбиваха и спираха в дясно, пред необичайно ярко осветен кръг, в който се суетяха хора с оранжеви жилетки. Встрани се извисяваха смътните очертания на гора, началото или края на гора. Спря и той. Оказа се трагично зрелище. На асфалта лежеше едър елен с разкошни рога, който работниците с оранжеви жилетки се канеха да натоварят в нисък пикап. Осветяваше ги мощният прожектор на пикапа. Но докато работниците се суетяха около елена, шофьорът обясняваше на насъбралите се:
- Мрежите не могат да спрат подобни едри и силни самци. Напротив, ще речеш, предизвикват ги – едни прескачат, други късат, събарят, прекосяват автострадата и отиват в отсрещната гора. Елитни животни, но, откакто автострадата затвори пътя им, няколко вече станаха жертва… Особено напоследък, с настъпването на пролетта, и най-вече в нощите, когато има буря.
Защитната мрежа бе разкъсана и отхвърлена точно там, където автострадата бе прерязала и спряла дълбок горски път. По него е идел еленът, по своя извечен път. Но срещнал преграда, помел я… а после го е връхлетял тежкият товарен камион. Разотивайки се по колите, насъбралите се коментираха:
- Ами – пролет! Любовен период… Че и пред буря – природа! Дивото и без това си я носи, а като се разбушува и отвън, ето какво става…
Наистина, с каква сила инстинктът за продължение на рода е тласнал самеца през автострадата, за да заглуши дори инстинкта за самосъхранение в него? – запита се. – За да не го спрат нито мрежата, нито смъртоносно бучащите светлини? И, ето, прекъсната е една елитна биологична верига. Но, ако екологичната мрежа е фатално предизвикателство към елитното в природата, тя също води до катастрофа – природа без елит! Не, тук нещо не е както трябва! – помисли гневно. И гневно впи очи в разкъсаната и отхвърлена мрежа, изведнъж престанала да бъде реален и символен пример на екология. Дупката в тази мрежа сякаш зейна и в неговото съзнание и в нея пропадна, изгуби се целият му досегашен мисловен поток – превърна се в тъмна и гневна подземна река, чието бучене не подсказваше нито посока, нито изход. Кошмар… Природа!, бе казал някой.
Добре! – изрече мислено, но упорито. И предизвикателно впи очи в смътно очертаващата се тъмна гора, в нощта под нея, в тъмното… въобще, като да проникне в него. И ще проникне!
- Да се освежим с по едно кафе – предложи “Грозничето”. Изглежда бе доловила състоянието му и гледаше да го изведе от него. – Термосът е пълен. И време имаме… – добави.
- Но – там! – кимна рязко с брада към дълбокия горски път. Пикапът и останалите спрели коли отдавна бяха заминали и освободили крайната дясна лента на автострадата, от която можеше да се спусне към дълбокия горски път. Той внимателно промуши мощната си кола през отвора на разкъсаната защитна мрежа. След двайсетина метра пътят изви зад ниско възвишение и навлезе в равна поляна.
Тук спря, изключи двигателя и светлините и излезе от колата. И… сякаш изведнъж се намери на дъното на нощно езеро, чисто и прозрачно, а обгърнато от безмълвие и неподвижност, и от призрачна, неземна светлина. Сякаш тук властваше нечия невидима власт и правеше друга и тишината, и светлината, и движението: тишината бе изворна – от тревата в нозете му, а светлината – предчувствие, докато движението шушнеше с гласа на изтичащото космическо време някъде в клоните на дърветата. Но тази нечия невидима власт вече проникваше и в него, покоряваше го – покоряваше мисълта му, движенията му. Ето, искаше да посочи с ръка поляната и да рече: “Тук ще пием кафе!”, а не каза нищо. То просто премина от него в “Грозничето” и тя го повтори също така безмълвно. Порази го покорната подвластност у нея, която странно я огъваше към него. Миг след това, обаче, усети същото и в себе си. Приличаха на две тръстики от двете страни на колата, огънати една към друга.
Извика всичката си воля и всичкия онзи гняв, който го тласна в този призрачен свят, за да се опре на нечията невидима власт, но когато вече бе помислил, че успява, нощта отново се взриви от далечна беззвучна мълния и тази власт се удесетори. Избухна и мрежата на белега върху лицето на “Грозничето”, и широко отворените й очи, и термосът в ръцете й… А тишината бе все така нереална, невъзможна. Единственият звук бе мекото тупване на термоса в тревата, но извиращата от нея тишина мигновено го затвори в себе си. Както след това затваряше и всяка тяхна стъпка, когато неведомо тръгнаха един към друг, все по-бързо и по-бързо, защото тайнствената власт избухваше и избухваше и силата й ставаше стократна, хилядократна – докато не ги премаза и изравни с младата пролетна трева. После ги понесоха беззвучните тласъци на космическото време, в което плуваха вкопчени един в друг, като удавници. Едва някакво избухване дълбоко в тях ги изхвърли на брега на времето и те отново почувстваха отрезвяващия хлад на тревата.
- Господи, какво беше това?… – прошепна “Грозничето”. Миглите й, разкъсани и отхвърлени мрежи, откриваха дълбок и тъмен път в учудените й, невярващи очи.
- Питам се и аз – прошепна и той. А в неговите очи се отразяваше поваления на автострадата самец. После се надигна на лакът и каза гневно:
- Ние не познаваме природата! Дори природата в себе си, а сме се заели да поставяме мрежи, да решаваме къде, какво и как да пазим. Трябва ли? – попита с чужд, неузнаваем глас.
- Трябва! – надигна се и обгърна голите си бедра и колене “Грозничето”. – За да не се превърнат изключенията в правило. На връщане сам ще се уверите, че този отвор в мрежата няма да го има.
Трогателно! – помисли скептично той. – Но дивечът и хората винаги ще търсят този отвор в мрежите пред себе си, а когато не го намерят – като елена!… Защото човешкото мислене наистина е удивителен процес, но и прокълнат с памет и инстинкти, понякога по-силни от инстинкта за самосъхранение.
Замълчаха и останаха, дълго-дълго, в тръпчивата изворна тишина на изтичащото Време – под тях и над тях.
И в тях самите.