АНГЕЛ КРОСНЕВ – „ОЧИТЕ НА НАДЕЖДАТА”
ОЧИТЕ НА НАДЕЖДАТА
електронна книга
Съдбата на всяко населено място зависи не само от неговите управници, но и от деянията на всеки генетично свързан със него ЧОВЕК!
ЗА ЧИРПАН
Всеки град си има и Голгота,
има си и своя Ренесанс.
Стъпил на перваза на живота,
кой ли път ще хване и Чирпан?
В центъра на земната вселена,
жив компас - разпънат върху кръст!
Нека да си кажа откровено,
стискам в шепа нашенската пръст.
Тя превря във оня земетръс,
в който и небето, и земята,
мереха в градчето своя ръст,
пращаха покани за разплата!
Сам Христос от четири кубета
с удар на камбани даде знак.
Ум наля на хората и светна!
Сетне ги качи на своя влак!
Даде им от хубавото вино,
острите ками и оня ген -
в който дух и огън са интимни,
въздухът със тях е зареден!
Сигурно затуй по калдъръм
стигам до очите на поета.
Стъпките отекват като гръм
в гилзите на първите куплети!
Няма смърт! Ръката му е топла
с къшей от тракийската филия!
Стига с тези простосмъртни вопли!
Ето го! И той е ЧИРПАНЛИЯ!
ЕДНА ЧИРПАНСКА ВЕЧЕР
На Хасан Сабри
Тук винаги съм стъпвал във жарава,
зърната търсят точната си буца.
Но тази песен днес ме задължава
да вляза във чирпанската каруца.
Културата не се зове по име,
но сенките на хората са близо
и всеки звук минава като рима
през роклята на тръгналата криза.
А тази нощ е щедра като вино,
Хасан се вкопчи в пулса на небето.
Звездите ослепяха и интимно
полазиха в нозете на градчето.
Те търсеха художници, поети,
жени като великденски камбани
и правеха неземни пируети
пред портите на всички музиканти.
А те, събрали нотите вкупом,
опъваха сърдечната си струна.
Луната хвърли жълтия си купол,
погали ги и сетне ги целуна.
Велико! И мелодия, и ритъм,
а този блус направо ме разнищи!
,,Зелените поля” като молитви
разгаряха домашното огнище.
Без него няма нито кръвна група,
ни пориви за близо и далече.
Не може и с пари да се откупи
вълшебството на таз Чирпанска вечер!
НОЕМВРИЙСКА ЕСЕН
Сякаш натопени в златна река,
цопаха двете жени и детето.
Беден художник с изтъркан ръкав
просеше четка със цвят на небето.
Толкова хубост с какво се рисува?
Нямаше лист, ни подострен молив.
Вятърът, който надолу пътува,
сам се предложи за малък статив.
Облака сгъна и стана палитра,
мушна в ръката му бяло перо.
Есенна гама от щедър монитор
върза листата в огромно хоро.
То се изниза край всички дървета,
върна се с пълен до горе чувал.
Пръсна пендарите в парка и ето,
слънцето скъса мъгливия шал.
Светна и зърнах вълшебна картина -
пурпурна кожа до детска ръка!
Този Ноември е истинско вино,
нищо, че ходи с изтъркан ръкав.
ПРОЩАВАНЕ С ОКТОМВРИ
Сбогом, Октомври! Сбогом, приятелю мой!
Толкова злато във земната пазва!
Ето, Ноември наднича зад остър завой -
сив като вълк и мъглив като плазма.
Дай му за спомен вълшебната четка,
нека и той да си мисли за синьото.
Нека след златните твои подметки
чуе гласа и концерта на виното.
Нека и той като теб да е щедър,
той е баща на небесните ангели.
Нека дъждецът със мирис на кедър
да ми напомня за старите шлагери.
Сбогом и нека кракът ти повлича
нова надежда, и старт на началото.
Дай на света от онази лъжичка,
обич му дай - за душата и тялото.
ОКТОМВРИ
Октомври вече късаше пердето
със някой лъч, отпуснат за кадем,
и слагаше на слънцето портрета
до хляба, който всичките ядем.
Търкулиха се няколко трохи
по челото на дървената маса.
Бе толкова красиво, че дори
и облакът излезе в междучасие!
Откраднат миг от джоба на сезона,
очи да имаш, първи да си там.
Лозите със зърна като бонбони
пристанаха на бъчвения храм.
Приличаха на огнено кълбо -
от градуси, поезия и ноти,
дори да си издялан от дърво,
участваш във концерта на живота.
Ти знаеш ли, че този читав ден
едва ли утре пак ще се повтори?
Октомври е до болка откровен,
поглеждай го, когато ти говори!
В КЪЛБОТО НА ЖИВОТА
Има хора, които мълчат,
но ти казват с очите си много.
Има вино, което горчи,
но чрез него говориш със Бога.
Има толкова вида любов -
и скандална, и мъртва, и жива,
но пред всяка от тях си готов
да разкъсаш небесната грива.
Има сблъсък лице във лице,
много удари има под кръста.
Ако имаш в гърдите сърце,
сам усещаш кога ще се пръсне.
Премети си духовната ниша,
избърши и студената пот.
Има толкова много излишък,
а пък толкова малко ЖИВОТ!
ОТКРОВЕНО
Тук няма лукс и мебели от класа,
духът подрежда дрехите във скрина.
Тракийски хляб на дървената маса
флиртува нощем с чашата със вино.
Парченце от небето мълчаливо
присяда върху моите колене.
Във стаята е толкова красиво,
защото си говорим откровено.
Вечеряме на свещи със звездите,
стената се изпълва със картини,
без четка и бои, и без палитра,
а сякаш виждам своите години.
На палавото детство акварелът
накара даже въздуха да тича
по стъпките на пламналото чело,
и там да се подписва еднолично.
А после да разбърква и боите,
да смесва даже черното със бяло.
Понякога ми иде и да литна,
понякога сърцето ми е спряло.
Затуй не искам самолет от класа
в отвъдното за миг да ме изстреля.
На мен ми стига дървената маса
и залъка със някой да разделям.
ЕСЕН В ГОРАТА
Целувката на слънцето е топла,
усети го и старата гора.
Елата със снага на Калиопа
в прегръдката на бора се прибра.
Шишарките затвориха очи,
пристъпваха и бавно, и полека.
Моментът е такъв, че се мълчи
пред логото на есенния спектър.
Въртяха се в един калейдоскоп
и жълто, и зелено, и червено.
Една ръка от пълния си джоб
поръси щедро горската вселена.
Росата близна топлата смола
и сетне се изсипа като капка.
Не знам дали не беше и пчела,
дошла от еликсира да отхапе?
Към белите дробове на небето
се вдигна сноп от мека светлина.
Воалът падна, зърнах и лицето
на някаква магическа жена.
Облечена във листна пелерина -
навързана със слънчеви конци.
Очите й горяха като вино,
от черното, със цвят на антрацит.
Стоях ли, или може би опитах?
От този миг, та чак до вечерта,
ухаеше търкулената пита -
от нежната ръка на ЕСЕНТА!
РЕКВИЕМ
На големия Иван Делирадев!
Поклон и вечна му памет!
Чирпане, ти защо реши
така да се разделяш със таланти?
Поетът може често да греши,
но ти защо загуби музиканта?
Смъртта е мимолетна като слава.
Един клавиш от стар акордеон
събужда спомен, който ще остави
следата си във твоя пантеон.
Усмивката, усмивката е там
в плеядата на хилядите ноти.
Със нея се издига лесно храм,
преди да се сбогуваш със живота.
Живот и смърт, еднакви като цел,
години във борба със водовърта,
но днес, Иване, просто си поел
пътеката на своето безсмъртие.
ПОКАНА
За миг стъпи в един прекрасен свят,
очите си не дръж като монаси!
Небето ръси утринния хлад,
а ти си се заключил у дома си.
Земята мърда жадните си устни
под тънката рогозка на нощта.
Самото утро вече е изкуство
във щедрата ръка на есента!
Ела! Подръж във шепата салкъма!
Зърното е и песен, и сълза.
Виж, слънцето нозете си подгъна
и седна до тракийската лоза.
Вселената сега е малък двор,
завързан за небесната тераса,
а птиците са ангелския хор
във църквата на есенния пастор.
На тебе ти е нужен всеки звук,
животът ти е кратко междучасие.
Затуй разбий вратата си с юмрук!
Природата те кани у дома си.
НОВАТА БРАЗДА
Братя! Мили братя и сестри!
Няма вече връщане назад!
В огъня не спира да гори
тялото на родния ни град.
Той не е със оня алаброс,
хубав и опънат като струна.
Виждам го самотен, гол и бос
в джоба на тракийската лагуна.
Как и кой успя да го зачеркне?
Палец да му сложи вместо кръст?
Четири са неговите черкви -
свещите на святата му пръст!
Вижте как небето негодува
не със дим от някакъв филджан!
Не молитва, изстрелът се чува
в облака, надвиснал над Чирпан!
В него харамии и комити,
братята и стария Зограф -
чаткат подкованите копита,
сякаш слагат своя автограф.
Той е със лице на Свобода -
везана на тънката му шия.
Плуг жадува новата бразда -
теглена в пръстта от ЧИРПАНЛИИ!
МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА
Нахапаните бузи на луната
я правеха и дръзка, и красива.
Звездите - разпиляното й ято
надничаха зад облачната грива.
Пред вятъра строяха барикади,
събираха в пунгиите си злато,
откупваха среднощната прохлада
от пазвата на тръгващото лято.
Не искаха, не можеха, не щяха
такава еднополюсна раздяла,
макар че със очите си видяха
извивките на есенното тяло.
Вълшебно, грациозно, необятно -
то слизаше по стълбата отгоре.
Събираше прашинките от злато
и ръсеше дърветата до корен.
А беше тихо, тихо като в черква,
единствено припяваха щурците.
Такава вечер сякаш е потребна,
един да кацне, другият да литне.
НА ВЪРХА ДО СВОБОДАТА
Душата ми пътуваше нагоре
в издялани от камък стъпала.
Опирах във вселенските простори,
а вятърът ми шепнеше - Ела!
Защо ме викаш, ветре, в небесата?
Защо ми даваш пак съдбовен знак?
Не е ли бяла костница скалата,
не е ли борът - нашенски юнак?
В Момчил не бе ли ключът за Родопа?
Не бе ли всеки камък Свобода?
Когато хора падали на снопи
дълбоко във планинската бразда.
За вярата - отново и отново,
за всяко име - силно като вик!
Затуй на кръста в здравите основи
тревата знае български език!
Аз дълго разговарях днес със нея
с изопнати до крайност сетива.
Ще бъда честен, даже и не смеех,
очи да вдигна, камо ли глава.
Пристигах от един объркан свят,
където лудо Егото препуска.
И не любов, а ненаситен глад
витае във едно порочно русло.
Почти в небето и на длъж, и шир,
усетих днес дъха на Свободата.
Стоях в един огромен манастир,
а вятърът ми скубеше душата!
НА БЯЛА ЧЕРКВА
Стъпало след стъпало, ход след ход,
пътеката е стълба през гората.
Намерих друга форма на живот
в огромното око на планината.
По мократа жилетка на тревата
лежеше още нощната роса.
Любов ли бе това, или пък злато
от гребена на лунната коса?
Но слънцето е летният ерген,
при него много трудно се заспива.
И всеки лъч така е подреден,
че влагата до капка се изпива.
След туй целуна бора и елата,
със клоните им блъсна своя чан.
Бе толкова красиво, че скалата
мазолите си върза във гердан!
Натопи ги във речното корито,
тук всеки камък хвърляше искри.
Пъстървите не смееха да питат -
небето ли, земята ли гори?
Къде съм аз? Паното е огромно!
Родопа вдигна своите ръце.
В гърдите ми бумтяха като в стомна
възторзите на моето сърце!
05.08.2019 г.
ЧОВЕКЪТ И ПРИРОДАТА
След жегата, червена като тухла,
небето пребледня и се намръщи.
Личеше му, че скоро ще избухне
след сблъсъка на облачните къщи.
Те идеха отгоре на талази
в безреда и без никаква посока.
Огнивото на тяхната омраза
в земята се забиваше до кокал.
От ноздрите им писъкът на вятър
премина като някакво начало,
а лятната прическа на гората
лежеше във опразнената зала.
И прах, и пръст, и житени ръкойки
се смесиха във някаква спирала,
къде ли не намираше пробойни
и беше ненаситна като хала.
Гърмя, трещя за няколко минути,
озъби се и после си отиде.
С очите и душата си във скута
видях, каквото трябваше да видя.
Не може да очакваш милостиня
от вятъра, дъжда и небосвода,
когато сам превръщаш във пустиня
вселената на своята природа!
СБОГОМ, ЮЛИ
Юли хвърли златната си грива
вътре в слънчогледовите пити.
Кимна на полето и щастливо
куфара си грабна, за да литне.
Даде път на Август, за да влезе
вътре във горещата му фурна.
Седнаха на щедрата трапеза,
после се сбогуваха културно.
Смяха се на слънцето в очите,
пуснаха различни телеграми.
Всеки има собствена палитра
даже и във волната програма.
Лятото кръжи на тази сцена.
Боже! Колко прелестни костюми!
Смесиха се жълто и зелено
вътре във тракийската лагуна.
Сетне се целунаха с лозите,
Август пък ги лизна по зърната,
стопли ги, и без да ги попита,
капна сок от слънчевото злато.
Знаеше, че щедрата целувка -
толкова гореща и интимна,
утре в тежки бъчви ще бълбука,
вино на трапезата ще има.
Бях ли там на тази кратка среща?
Сън ли бе? Но сякаш го усетих.
Юли тръгна, пожела ми нещо.
Август пък се спусна от небето.
НА ХРИСТО ФОТЕВ
Морето посиня като мастило,
пое си дъх и стигна хоризонта.
Разкъсваше безкрая с горда сила
бургаската вълна на Христо Фотев.
Прегърнаха се влюбени, превзели
пространствата на свободата.
Делфините ревнуваха, но смело
и в хор деряха си гърлата.
Знамение! Небето сякаш се разтвори!
Каква ти смърт? Смъртта не съществува!
Кой може със морето да говори?
А то към звездите ли да пътува?!
27.07.2019 г.
ЖЕГА
Падна отгоре поредният сноп -
огън и тежка, гореща постеля.
Виждал съм гръм и порой, и потоп,
но не очаквах, че слънцето стреля.
Стреля надолу от синия бункер,
залп от жарава, внезапен пожар.
Белият облак, останал без слюнка,
глътна последния влажен пендар.
Нямаше помен от свежия кър,
дето прохладата значеше нещо.
Нито дървото направи чадър,
сякаш потъвах в небесните пещи.
Извора дирех със двата чучура,
дето водата плетеше гердан.
Зееха празни очи като фурни,
тъжно, но кранът и тука е спрян.
Жегата зидаше тухла по тухла,
сякаш не чуваше птичия хор
как е прегракнал и пее на сухо -
жадни молитви във юлския двор.
ДОБРО УТРО
Когато имаш във сърцето писта
за кацане на всеки самолет.
Когато и душата ти е чиста,
не му мисли - роден си със късмет.
Тогава дишай с цялата вселена,
на всички свежо утро пожелай!
Стъпи в росата бос и откровено,
със първите лъчи си поиграй.
Животът е един огромен кър
със две лехи - и хубава, и лоша.
Денят ще стане малко по-добър,
когато хвърлиш бурените в коша!
НА ВАПЦАРОВ
Какво тук значи някаква си личност?
Това са твои думи пред разстрела.
Уж простички, а толкова различни,
че парят от пробитото ти чело.
От простите неща в такава вечер,
когато стъпва тихо и безшумно -
Смъртта избира мигове на вечност,
преди да те целуне със куршума.
Преди да се разплаче и морето,
нали си го усещал как през юли
събужда във гърдите ти детето
и хвърля в трюма синьото си було.
Търкалят портокаловите гриви
огромните звезди върху небето.
Ах, тази младост, колко е красива!
А колко е горчиво битието!
Но ти си част от българската сага -
прогонени, прокудени, убити.
На нашенския етнос му приляга
след сенките на мъртвите да скита!
НА РОЖЕН
Тук въздухът е магнетичен,
гайдарите опъват жили.
Това, което те привлича,
виси над теб със страшна сила.
Завива те и като губер,
усещаш как скалата пука.
На гръб в трицветната си шуба
какво ли мляко днес засука?
Дали си син на планината,
или във голата ти вена
ведно с илинденското лято
пулсира цялата вселена?
Самият ти не си апостол,
не можеш да покажеш нищо,
но трябват и такива гости -
душата им да се разнищи.
От пориви, тела и звуци,
от пъстри български носии,
препускат шарени каруци
в едно небе като тепсия.
Там ангелите коленичат
в ръце с препълнени бокали,
ще има вино днес за всички
и хляб от техните месали.
А въздухът е магнетичен,
огромна амфора е Рожен!
И грешни сме, и ни обичаш.
Защо си толкоз щедър, Боже?
20.07.2019 г.
В СОЗОПОЛ
Дали това е огледало,
или огромен къс от злато?
Луната като не видяла,
сама пристана на водата.
Предложи голото си тяло -
нахално, шеметно и дръзко.
Любов ли бе, или начало
на някаква случайна връзка?
До мене сянката на мрака
във пясъка се претъркули
и сетне тихо си поплака
с изопнати от ревност скули.
Не смееше да гъкне птица,
перо да падне и се чува.
Една скала като вдовица
нахално край брега изплува.
В такава нощ - безумно светла -
очите ми видяха всичко.
Вълшебна книга е морето,
чети, ако не можеш, сричай!
ЗА ПЧЕЛИТЕ И ХОРАТА
Медът е автографът на пчела,
написан с многоцветното мастило.
Дъхът на бор, шишарка и ела,
преминал през подостреното жило.
Спринцовката е тънка, но събира
есенция от бухналия цвят.
Прелита над села и манастири
с инжекция във дървения склад.
Не са й нужни никакви радари,
крилете имат безпогрешен ход.
Килиите са восъчни пожари -
летището на краткия живот.
Тук никой не говори за пари,
секундите са мигове за труд.
Понякога прехвърчат и искри
на търтея в заголения бут.
България е кошер от пчели,
наоколо витае златна паша.
Вълшебен мед от облака вали,
но търтеите станаха апаши.
15.07.2019 г.
В КОСОВО
Белеят къщи, времето е спряло,
трева фугира камъните в двора.
Катеря се стъпало след стъпало
и нося в пазва своята умора.
Във гърлото сърцето като тъпан
безгрешно отброява всяка стъпка.
Гората хвърли влажната си кърпа -
в лицето ми, да зная, че е скъпа.
Тъкана от кристалите на въздух,
на облака от белите кончета,
на мене ми приличаше на пъзел -
подреждан и на тъмно, и на светло.
Тук сигурно небесните шивачи
бродират тъй атлазената дреха,
че мога и от радост да заплача,
когато гледам техните успехи.
Тогава коленича пред чешмата
и слушам звън на сребърни гердани.
Родопската вода е нещо свято,
тя може да лекува стари рани.
А те са толкоз много във душата,
нали и сам я хвърлях на пангара.
Но днес съм тук, във Косово е лято,
доведох я в нозете на България.
09.07.2019 г.
МОРЕТО
Между небето и земята,
между водата и греха,
ще си открадна тишината
като начало на стиха.
Величествено, необятно,
превило слънчевия крак,
морето сякаш ми изпрати
във утрото съдбовен знак.
Нагазих в пясъчната черква,
изпратих тръгналия мрак
и без посока, и пътека -
самият се превърнах в бряг.
Във малко огнено кълбо,
което на гърба си носи
торбичка, пълна със любов
и хилядите си въпроси.
Морето беше като нива,
дано ме чу, нали съм сам.
Величествено и красиво -
какво ли можех да му дам?
Накрая просто коленичих
и пуснах боса, и пеша,
по устните му да потича
отвързаната ми душа.
В ПРЕГРЪДКАТА НА ДВОРА
На Ани
В живота има хиляди пътеки,
ти сигурно усети вече, дъще.
Такава е съдбата на човека,
при родовия корен да се връща.
Тук въздухът е здрав и магнетичен,
и спомените падат на кристали.
Яйце да хвърлиш, моето момиче,
на камъка да падне, пак е цяло.
И може да се пее на открито,
във този двор пространството е сцена.
Когато ти помагат и звездите,
не песен композираш, а поема.
Изтръгната от детството, голяма -
есенция от ангелската пита.
Замесена в престилката на мама,
позната като българска молитва.
Огромен свят, пристанища и хора,
дори не зная как да го опиша.
Но ти стъпи в прегръдката на двора,
не трий сълзата, гълтай я и дишай.
02.07.2019 г.
СЛЪНЧЕВО УТРО
Слънцето скъса небесната пазва,
погна звездите - за него е лесно.
В цялата прелест сега се показа,
даде начало за първата песен.
Страстна и жарка, гореща и дива,
огън и пламък в солените устни.
Утрото кимна с глава и щастливо
влажни коси на тревата разпусна.
Падна роса и китарното соло
въздуха клъцна със тънки бръсначи.
Хит ли се сблъска с водата на голо,
или морето за някого плаче?
Толкоз ръце се издигат нагоре,
сякаш подпират със пръсти простора.
Ключ ли държат, или някой отвори
юлските порти пред толкова хора?
Сипа стакани от слънчево злато
вътре в дълбоката паст на морето.
Те с младоженците - песен и лято,
караха ситния пясък да свети.
Нямаха дрехи, но бяха красиви,
стъпваха боси във земната чаша.
Пипнах ги с пръсти, да знам, че са живи -
толкова хубост, та чак ме изплаши!
30.06.2019 г.
ДИВОТО ЗОВЕ
Срещнах го и сам, и неглиже,
с вечната цигара във ръката.
Този дим е тънкото въже,
с него си спасяваше душата.
Петимен за ласка и за дума,
диреше спасение и лек,
знаеше, че в горската лагуна
няма даже сянка на човек.
Този ден е някаква троха,
блеснала до залъка и хляба.
Слънчев лъч в огромната леха,
думите ми сигурно са слаби.
Чувах как в гърдите му бълбука
истински, духовен пасторал.
Как валяха също като в Гугъл
спомени в бездънния чувал.
Даже не промълви за пари,
нямаше, но сякаш бяха нищо.
Тази самота го изгори!
Тя ли беше, дето го разнищи?
Каза ми, че идвала на пръсти
нощем - като воя на чакал.
Лягал си със библия и кръста,
сигурно затуй е оцелял.
Слушах ли, потъвах ли, не знам?
Най-напред си мислех, че съм в Рая.
Сетне плъзна чувството за срам
вътре в мене също като паяк.
Сбъркан свят, брожения по две,
всеки тръгнал Егото да лъска.
Тук в гората дивото зове,
иска със Човека да се сблъска!
26.06.2019 г.
НА ЕНЬОВДЕН
Днес набрах една ръкойка,
цвете, дето никъде го няма -
бяло като хубава девойка,
чисто като нейната премяна.
Цвете ли е? Билка ли? Не знам.
Невен ли? Невяна ли се казва?
Чувствата извираха оттам -
вътре от дълбоката му пазва.
Този дъх и този аромат -
те не бяха цвете, нито биле.
Тук Родопа пазеше на склад
огъня на триста самодиви!
Който грабне първата ръкойка,
който хукне през тревата бос.
Нека люби хубава девойка!
Нека да говори със Христос!
Нека тича редом с планината!
Тя пък да го вика като чан!
Билкова пътека е Земята,
просната от Девин до Чирпан.
НАЧАЛОТО НА ЛЯТОТО
На сините, безбрежни керемиди
небето пусна всичкото си злато.
Загърби и тревоги, и обиди,
и даде път на идващото лято.
А то препусна палаво и босо
направо по перчема на вълните.
Надникна даже в къщата за гости
на гърбавото пясъчно корито.
Това са много тънки ритуали,
в които има паузи и ритъм.
Морето и земята са начало,
надеждата е птица и ще литне.
Но този облак дето се показа -
замислените облаци са мъдри -
загърна напращялата си пазва
със порива на влажните си къдри.
Той бе разбрал, че трябва да си ходи
далеч оттук - в безмитната си зона.
Днес лятото направи с парахода
оранжева черта на хоризонта.
НА ЧИРПАНСКИТЕ ПОЕТИ
Тук може да се пише на земята
направо със мастило от небето.
Духът оре и сее във браздата
чрез щедрата ръка на боговете.
Налива ум на глухи и на слепи,
нощта събира лунното си злато,
сама повдига крайчето на крепа,
така че да наднича светлината.
Но не онази, дето ще премине
и мигом ще забрави да се върне,
а тази, дето те опива като вино
и луда от любов ще те прегърне.
Тя няма възраст, носи колорита
в окото си, преситено от драми.
Ту газена, ту мачкана, пребита,
но друга като нея още няма!
От чашата надничат силуети,
изглежда, че такова е тестото.
Покланям се на мъртвите поети,
а живите целувам по челото!
ПРЕД ЖЪТВА
Поетът си откъсна светлината
на утрото от слънчевата нива.
По челото му слизаше росата
и пръските на лятното огниво.
Осилът на надеждата показа
не билото на облака навъсен,
а тежките зърна като елмази,
накичили пшеничените пръсти.
Сега се чува само тишината
и някакво усещане за полъх.
Ковачите на хлебородно злато
работеха във земните подмоли.
Изпичаха, подреждаха трохите.
На всеки клас, на тънката му шия
висеше и ухание на пита,
и устрема на първата филия.
Конете горе ровеха с копита,
опъваха на слънцето перваза.
Земята глътна първата молитва
и пусна напращялата си пазва.
НА ГРОБИЩЕТО
Нагърчена от болка тишина
и никакво усещане за време.
От буквите на толкоз имена
гранитът днес е паднал на колене.
Пътеката с извития си гръб
опъваше фитила на сърцето.
Във чашата, преливаща от скръб,
се плакнеха очите на небето.
Горещи като пламъка на свещ,
изконни като билото на хляба!
Дори и магазин да донесеш,
на мъртвия - усмивката му трябва.
И малко от онази топлина,
изтръгната от чергата на двора.
Душата на човека е стена
пред портата на близките му хора!
Небето чува този диалог,
как живият със мъртвите говори
и как минава електричен ток -
на кожата през тънките й пори!
По стъпките на живите се спускам,
светът е болен, нужен му е храм.
Но искаш ли трохите да са вкусни,
не сядай на трапезата си сам!
ЗА ЧИРПАН
Не мога да подпиша този акт,
не вярвах, че това е неизбежно.
Но ето, доживях и този факт,
да срещам гола своята надежда.
Аз тук поех филията със сол,
приготвена от пръстите на баба,
и спрягах най-красивия глагол
в напуканите устни на площада.
Положих даже първата си клетва
за вярност като някой мохикан.
Една девойка в парка ме погледна
и паднаха звездите над Чирпан.
Положих ги в нозете на поета,
за мене той бе черква и олтар.
Духовните пастири от небето
отвориха огромния буквар.
И стана светло, четири кубета
излъчваха неземна светлина.
От мене си отиваше момчето,
девойката бе станала жена.
Богатството на спомените щедро
отсява пясък, пуска златен прах.
За мен градчето беше като кедър.
Дърво или живота си видях?
А може би и своята вина
за вечно недостигащата сила -
изгубиш ли свещената война,
недей протяга шепата за милост.
Приятели, последни чирпанлии,
аз няма да подпиша този акт!
За всичко сме виновни само ние,
а другото е следствие и факт!
РОЗОБЕР
На Тодор Ников
В короната надничаха листата -
един нектар от амбра и алое,
а Слънцето целуваше Земята
и пръстите на храста като свои.
Издигаше параклис до небето,
от облаците купол построи.
На кръста сложи розата да свети
и нашенската хубост да струи.
Невидими, единствени олтари,
които се прегръщат с нещо свято.
Пред шепа пръст, пред мъничка България,
светът ще си обели колената.
И нека точно тук да коленичи,
на този ден, в такава атмосфера.
Полето днес е щедрото момиче
във дългата ръка на розобера.
НА РОДОПСКАТА ПОЛЯНА
Жълто ли, зелено ли, не зная?
Огън ли, килим ли, или знак?
Вятърът с тревите си играе.
Пролет ли, хормон, или мерак?
Падат от небесните фонтани,
не реки, а капчици роса.
Слънце над родопската поляна
реши с гребен нейната коса.
После грабна златния си щит,
вдигна се високо и високо.
Туй не е легенда, нито мит.
Днес небето пак е синеоко.
Пак флиртува щедро с планината,
пада въздух, нежен като стих.
Сякаш рецитира тишината
строфи от устата на жених.
Лягат си тревите и цветята,
милват полуголия си крак.
Знам за любовта им, тя е свята
в ложето на майския матрак.
ДЕВИН
На Любомир Кисимдаров
Накацали по горските поляни,
белеят помъдрелите му къщи.
Ръцете им са дълги, ще те хванат
и сетне като син ще те прегръщат.
Ще дишаш между крехките им длани
кристалите на боровото царство,
докато във гърдите ти остане
ваксина от родопското лекарство.
Ще плъзне във дълбоките ти вени
и ти като пъстървите в реката -
пред камъка ще падаш на колене,
когато се взривява тишината.
Която от подмолите извира
и тънка, и величествено нежна.
Това градче в подноса я сервира
и топла, и примамлива, и снежна.
Душата си оставяш в стъпалата,
червеният им камък те изгаря.
До теб играе слънчевото злато -
в отворената пазва на България.
Отиваш си, а искаш да се върнеш,
небето плува в твоите зеници,
не те е страх, че билото е стръмно,
ти вече си сокол - различна птица.
Достигаш чак до облачните цеви
над грапавите бръчки на скалата.
Под тебе са - Струилица и Девин,
а ти - между небето и земята!
МАЙКА БЪЛГАРИЯ
Днес се формира портрета на роба,
лесно тежи финикийският знак.
Без ятаган и без черна прокоба,
без да дими в планината Батак.
Село след село, мегдан след мегдан,
сдават в небето последните кости.
Над сладострастния празен геран
момини плитки кръжат като гости.
Те са утеха и връзка, и чар,
спомен за минало свършено време,
трудно отлюспен, но златен пендар,
главната буква във тази поема.
Гвоздей забит във греда като струна,
здрава следа в чепеларския чам.
Сякаш езикът на агне целуна
ръждава дръжка на стария дам.
Знам, че омайват моторните песни,
както привлича и всеки бутик.
Падат стрели на Амур безадресни -
падат в сърцето и чезнат за миг.
Няма го тънкото праведно чувство,
дето в душата звучи като чан.
Тази любов е велико изкуство,
има си корен, и той е в Чирпан.
Вдига те, сетне за миг те пренася
вътре в прекрасната българска шир.
Сън ли, камбана ли в тебе оглася?
Ти ли си този голям манастир?
Ти ли си този, забравил за всичко?
Родната стряха, домашен уют?
Кой те накара да спреш да обичаш?
Сам се превърна във днешния луд!
Сам натопи си нозе във пожара,
после простена, разбра, че боли.
Търсиш ръката на майка България.
Тя е стена и опора… Нали?!
МАЙСКО УТРО
Тези устни на крехката пролет,
този дъх на цветя и пшеници,
дето вятърът нощем се моли
пред гнездата на хора и птици!
А дъждът със вълшебната лейка,
през огромната облачна плетка,
цяла нощ във улуците пее
и препуска със златни подметки.
Той онази пътека трасира,
дето слънцето утре ще слезе
и коктейл от лъчи ще сервира
на откритата майска трапеза.
Ще ухае на плод и на люляк,
на паница със млечна попара.
Ранобудните вече са чули
и звънчето на гладното яре.
Позабравено, сякаш спасява
този свят на препускащи хора.
Само щедрото утро раздава
и любов, и надежда отгоре!
ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА
Европа е и мащеха, и майка,
един погали, другият не гледа.
Но знам, че още щеше да се вайка
без този ден, без днешната победа.
Тя беше изнасилена, сломена,
куршумите не търсеха адреси.
Челата бяха техните мишени,
пътеката към царството небесно.
А колко недолюбили и млади
полегнаха във своите траншеи.
Смъртта не бръсне нито барикади
и нито носи роклята на фея.
Облечена в желязо и стомана,
със огън върху грапавите устни,
оловен дъжд изсипан от тавана
и никакво понятие за чувство.
Единствено гладът намери почва
в торбите на останалите живи.
Гласът на нероденото отроче
свистеше над парясаните ниви.
А този месец трябва да се помни
и злато да изпише тази дата.
Европа днес е сита и огромна,
защото се венча за свободата.
Да помни, че е замък върху кости
и всеки има тухла във стената.
И не да кара гладния да пости,
а сития да глади по главата!
СЛЕД ДЪЖДА
Цвят след цвят, един прекрасен гоблен,
везан на планинската поляна.
Този дъжд с иглите си прободе
грапавата кожа на Балкана.
Взе конец от слънчевата прежда,
мушна го през облачното сито,
дълго ши и без да се оглежда,
зад гърба му пламнаха тревите.
Стана тихо, светло и вълшебно,
влачеше косите си реката.
Само се извърна и погледна
новото лице на планината.
Нямаше следа от зимни бръчки,
всички се измиха от водата.
Борът до елата се изпъчи,
сетне я погали по ръката.
Спрях се на пътеката… И чудо!
Имах ли очи да го открия?
Дъжд и слънце - сприхави и луди,
везаха планинската тепсия!
ГЕРГЬОВДЕН
Дали от шум на дървената маса,
или от жар на нашенска ракия?
Душата ми сверяваше компаса
със истинския - български светия.
От знамето със жилавия косъм
до копието с връх на свободата,
един след друг препускаха въпроси,
които изораха тишината.
Небето дава повод за победа,
през път като една огромна клада,
която и на празник да погледна,
не мога да премина без да страдам.
Но той е тук, орисан да помага,
над нивите сълзите си изпусна.
След толкоз дълго чаканата влага
полето заприлича на изкуство.
Изригваха зелените фонтани
и птиците пикираха в небето.
Загледан във природното въстание,
и днес се поклоних на ветровете.
България е щедрата тепсия,
раздава се от изгрева до здрача.
Дъждът е само тънка зидария
в трохите на гергьовската погача.
МАЯТА
По стълбата на спомените слизам -
стъпало след стъпало, ход след ход.
Захвърлих и последната си риза
в копривата, наречена - живот.
Не ме е страх за голото ми тяло,
прекрачих вътре в малкия дюкян.
Каляската на времето е спряла
в чаршията на стария Чирпан.
Мой верен и послушен стар жаргон,
еднакъв и на тъмно, и на светло.
Във него има порция озон
от дългите ръкави на небето.
Усетих тънък удар на камбана,
изкъртен и далечен благослов,
преминал и през бащините длани,
докоснат и от майчина любов.
Маята, дето капчица от нея
замеси хляба в моята душа,
ми даде сила днес да оцелея
в света, където лесно се греши.
Където всеки влиза и излиза
и мисли, че със свещи и тамян
ще може да прогони тази криза,
съдрала панталона на Чирпан.
В основите, във нашия тертип,
в онази малка кръчма, ако щете.
Рецептата е в мозъчния чип,
написана с молива на сърцето.
В ЦВЕТНАТА ГРАДИНА
Няма да казвам, че влизам във двора,
няма да лъжа, че нося палитра.
Тук красотата не знае умора,
тук тържествува вълшебния ритъм!
Алена кръв върху пръски от бяло,
синьо и жълто допълват букета.
Сякаш небето за миг е заспало
вътре в очите на всякое цвете.
Въздух ли? Не, лековита магия
стъпва на прага на моите ноздри.
Мога ли глътка сега да отпия,
или ще падна - пиян от възторзи?
Този художник рисува на живо,
няма платно и пътува в безкрая.
Куп от звезди и небесни мотиви,
слънцето с капка роса си играе.
Как да си тръгна? Пред мен като в пъзел,
в малък ръкав от великденска плетка,
тичаше вятърът като отвързан,
счупил със зъби небесната клетка.
ПРЕД ПРАЗНИКА
В памет на Кирилка
Ето и Четвъртък наближава,
той не е случаен този ден.
Три яйца от цветната жарава
тупнаха в нозете ми до мен.
Сякаш отразиха светлината,
всяко беше огън и пейзаж.
Ти си ги рисувала с душата,
там в небето трябва и кураж.
Трябва обич, да запалиш огън,
с облачна вода да ги свариш.
Вятъра да вдигнеш по тревога,
дълго да наричаш, да не спиш.
Много думи в мъничко яйце,
сбирани година по година.
Къртени от твоето сърце,
зная, че тежат като лавина.
Зная, че животът е аязмо.
Вино ли, вода ли, или скреж?
Жаждата не идва само в празник,
има ли при кого да се спреш!
ПО СТЪЛБАТА
Крачка по крачка, сън подир сън,
тиха пътека в безкрая.
Кой архитект проектира отвън
стълби за Ада и Рая?
Всяко стъпало е някакъв ръст,
радост, петно или криза.
Знаеш съдбата рисува със пръст
своите нощни капризи.
Тя определя и скрития брод,
ти се опъваш, не искаш.
Сутрин се будиш и плувнал във пот,
пак се завърташ във диска.
После се лъжеш, че тук или там
можеш живот да си купиш.
Но на главата ти белия храм
вече тежи като купол.
Жив си! Над теб като цветна дъга
люляков дъх те омая.
Дишаш ли, значи си нужен сега,
сетне ще мислиш за Рая.
ЧИРПАНСКО УТРО
Слънцето преряза като с нож
синята окръжност на небето.
Кой каза, че вятърът е лош,
след като замлъкна във кьошето?
Сви се като скитник на пазар
някъде във облачното сиво.
Утрото пристигна на пожар -
свежо, ароматно и красиво!
Всеки лъч се любеше с тревите,
парата приличаше на свещ,
ноздрите опираха в гърдите,
дишаш и не можеш да се спреш.
Вдигаш и небето, и земята
с тонуса на личния си хъс.
Искаш ли да вкусиш свободата,
стъпвай бос във бащината пръст.
В СЪРЦЕТО НА РОДОПА
Таз огромна, Родопска Вселена,
със снега си по белия кичур,
с водопада във моята вена
и скалите, които надничат.
Като гърбави, стари девици,
сякаш мъкнат от тъмни усои
и мъглата със сиви терлици,
и внезапните остри завои.
Те ревнуват, защото са стари
и не виждат с очите на бора,
че Април е запалил пожара
във гърдите на птици и хора,
че тревата препуска нагоре
и преследва гласа на кавала.
Тежък дънер край мен се разпори
от въздишка със няколко бала!
И потече смола като ручей
по пътеката бяло-зелена.
Бях ли тук, или просто се случи
да попадна сред тази Вселена?!
РОЖДЕН ДЕН
На Владо Кондарев
Простени да са всички грехове,
дори грехът на фотоапарата!
Светкавиците падат две по две
до ангели, облечени във злато.
Не дишаш, даже въздухът мълчи
пред шарената черга на стената.
Прожекторите гълтат със очи
пространства от небето и земята.
Завъртат се в един калейдоскоп
и хора, и мелодии, и ритъм.
Конете полетяха във галоп,
къде ли, не посмях да ги попитам?
Но кой поведе този буен впряг
на слънцето по жълтия език?
С брадата си, развята като флаг,
по риза и без никакъв камшик.
Какво тук значат някакви години?
И колко струва моминския свян?
Картините опиват като вино -
шейсетгодишно, правено в Чирпан!
АПРИЛСКО
Небето пусна синия си пламък
във пролетната пазва на лозите.
Захрани ги със слънчевия залък
и после им намигна шеговито.
Накара ги, строени във редици,
от новите си песни да изпеят.
Чирпанското поле е репетиция
за следващата зимна асамблея.
Тук въздухът и слънцето минават
през гласни струни в дългите им пръчки.
Зърната чакат мигове на слава
след брака си със есенните бъчви.
Това видях, когато се сбогувах
със този Март на тъмно и на светло.
Прекрасно е, защото вече чувах
Април да хвърля своята монета!
НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Куршумът не подбира никой,
дали поет, или войник.
Дали в окопната почивка,
или в атаката със щик.
Напразно тишината стене
за мъртвия прострелян син.
Словата падат на колене,
а ехото крещи - Амин!
И дава пристан на душата
във вишневия пасторал.
Тук сякаш всичко е познато,
но липсва страх и земна кал.
И няма кой да те опръска,
тук няма цар и генерал.
Душата ходи без превръзка
в лиричния си ритуал.
Зад облака се вижда къща.
Не стреля никой, няма враг.
С безсмъртието се прегръщат -
и старата, и оня праг!
БЪЛГАРСКАТА ПЕСЕН
От восъчната слюнка на кавала,
до клюна на Гайдарското ручило
и пролетна, и алена, и бяла,
във вените налива страшна сила!
На Тракия от плодната градина
събира всички благодатни звуци -
от ситното жужене на пчелина,
до шепота на твърдите й буци.
Понася се стремглаво над Марица,
разплита всеки кичур на върбите
и бод след бод със пъстрата шевица,
достига чак до лунното корито.
Събрала всички пориви и чувства
Родината във нежната си шепа.
Вселената въздъхна и я пусна
в душите и на зрящи, и на слепи.
Къде ли не вратата се отвори,
тъкани черги вятърът обръща.
Огромен свят - за песни и за хора.
Но кой не помни бащината къща?!
МОНОЛОГ
Строши в главата чашата си, Ангеле,
не можеш ли да плачеш, не плачи!
Пред виното и толкоз стари шлагери
ще бъде по-добре да замълчиш.
От пламналите мисли вътре в мозъка
най-здравото въже си оплети,
измъквай се и спри с това тормозене,
от себе си не ще да се спасиш.
Горчив сега е на живота залъкът,
ментето се нарича еликсир,
на любовта угасна вече пламъкът
във пазвата на българската шир.
Строши в главата чашата, приятелю,
съдбата ти стовари ъперкут.
При толкова лакеи и предатели -
нормално е да бъдеш като луд.
На виното в очите кехлибарени
огледай се, там има Ад и Рай,
кажи една молитва за България
и малко топлина си пожелай!
ИЗБОР
Не е мотив изваяното тяло
и не косите - огненото злато.
Днес погледът ми търсеше начало
в огромната витрина на душата.
Катерех се стъпало след стъпало,
препъвах се във камъни и грешки,
но търсех не вълшебно огледало,
а огън, да се сгрея по човешки.
Искра, която в мене да запали
тревогите на звездните жътвари
и утрото да идва като хала,
преминало през нощните пожари.
Ще има пепел, стълбата ще пари -
огромната ми стълба към небето,
където само лунните буквари
показват път и ключа към сърцето.
Не в тялото е земното изкуство
и не в онази - тънка, златна плитка.
Душата ми е петимна за устни,
за простички неща да ме попитат.
ЩЪРКЕЛЪТ
Този ден е много специален,
две крила накълцаха небето.
Зимата отнесе във чувала
дългата въздишка на полето.
Слънце, натопило златна грива
вътре във зелената попара…
Полетът на щъркела щастливо
свърши във познатата кошара.
С клюна си почука по матрака,
сви на възел голите му клечки.
Легна и дървото се разплака,
сетне го затопли като печка.
Двамата са повече от братя,
имат си език и си говорят.
Връзват и простора, и земята -
клоните и шеметния полет.
Чувам как тревицата ги слуша,
стъпила на пръсти се надига.
Голото й тяло се промуши,
включи се във тяхната верига.
Сетне се прегърнаха и тихо
легнаха за миг да си починат.
Щъркелът в съня си се усмихна -
сигурно си имаше причина.
БЪЛГАРИНО!!!
Българино, стига си се лутал!
Знаеш ли, хорото е изкуство!
Отхапи от чушката си люта,
покажи великото си чувство!
Поеми си въздух от Родопа,
вино си налей, но от Чирпан!
Смей се със усмивката на шопа,
вдигай ръст със стария Балкан!
Стига си кроил различни дрехи!
Ти си имаш собствена носия.
Вместо да се радваш на успехи,
стигна като клоун до просия.
Виждам те, величествен и хубав,
стъпил върху своята пътека.
Никой не успя да те погуби
даже и след пет безкрайни века!
НА СВОЕТО СТЪПАЛО
Студът заби носа си във паважа
и въздухът край мене затрепери.
Но аз събирах сили да ти кажа,
че тази вечер просто те намерих.
Не бе с крила на ангел, нито с дрешка
от пурпур и със везани ръкави.
В небето изгоряха като свещи
и моите объркани представи.
Не те измислих нито във съня си,
ти бе до мен, изтръпнала и бяла.
Една звезда над облака се пръсна
и сякаш го разкъса на парцали.
Тогава ослепях и те целунах,
студът се скри и повече не гъкна.
Концертът на чувствителните струни
през тялото премина като въглен.
Нима е грях, да стъпиш на клавиши
и сам да пишеш паузи и ноти.
Вземи нощта под мишница и дишай -
на своето стъпало във живота!
ЧЕРВЕНАТА ПРЪСТ
Не земя, а огнена жарава!
Тази пръст е спусната отгоре!
Виното е точната представа -
тръпката на лозовия корен.
Всяка пръчка беше като жица,
вдигаше хастара на небето.
Носеше и порива на птица,
ловеше и пулса на градчето.
Падаха във алените буци
не листа, а слънчеви пендари.
Въздухът край пълната каруца
беше с дъх на винена попара.
Дишаш и небето се отваря,
тази почва сякаш те поглъща.
Сякаш нещо в тебе се повтаря,
кара те при нея да се връщаш.
Ти не можеш с времето да спориш,
падаш на колене и мълчиш.
В тази пръст е родовият корен.
Вгледай се във нея и го виж!
ФЕВРУАРСКО
Снегът изсипа бялата каруца
след дълго закъснение на двора.
Ощипа позадрямалите буци,
капакът на гърнето се отвори.
До вчера вря и парата му даде
илюзия на всички земни твари.
Затопли ги, а сетне ги предаде
в студените ръце на февруари.
Не знам защо? Но в мозъка си има
пътека и за страдащи, и боси,
и дръзкото понятие за Зима,
което няма нужда от въпроси.
Студът размахва дългата секира
над тялото на мръзнещите клони.
От глухата въздишка на баира
изтръпнаха небесните балкони.
Те знаят, че спектакълът е кратък,
след ден, след два, светът ще се отпусне.
Природата ще глътне без остатък
целувката на пролетните устни.
ЧИРПАНСКАТА ЛУНА
Луната върза жълтия си пояс
на облака за тънките первази.
Взриви нощта и точно след завоя
със цялата си прелест се показа.
Накара и звездите да полазят
по тъмните клепачи на небето.
Чирпанското небе е като ваза -
от светещи, кристални силуети.
Прехласна се дори и Февруари,
отказа се от ледените мисли.
А тази хубост сякаш го накара
от много грехове да се пречисти.
След седмица и той ще ни напусне,
ще скъса и последната си струна.
Прекрасно е да си отидеш с чувство -
Чирпанската луна да те целуне!
ЧЕТВЪРТАТА МОЛИТВА
Очите на Апостола са пещи,
единствен път - врата към манастира.
Студено, а в душата е горещо.
Но колко хора днеска го разбират?
Въжетата на старото бесило,
подпряло се в тавана на небето,
едва прошепват тихичко… Василе?!?!
Видя ли си отгоре вилаета?
Нали остави долу ямурлука,
потурите и старите цървули?
Кръвта ти не престана да бълбука,
но колко са видели или чули?
Нали четеш на ден по три молитви
и облака разпаряш, за да съмне?
На тебе ти изтекоха очите,
но долу, над България, е тъмно.
А иде пролет, слънцето напича,
накъдря на тревата алаброса.
Страната ти прилича на момиче -
вълшебно, ослепително и босо!
Но как ще бръкнеш в мозъчната пазва,
навътре, в чекмеджето на човека?
Страхът лежи в дълбокото аязмо,
затлачено от пет безкрайни века.
Опитай със четвъртата молитва,
кажи им, че небето ще те пусне.
Но този път внимавай като скиташ,
за някои въжето е изкуство!!!
ПРЕД ЧИРПАНСКАТА ЗЕМЯ
Сигурно е страшно да мълчиш,
когато вино в чашата бълбука.
Огледай се зад облака и виж -
една звезда над него се пропука.
Изсипа се и падна златен прах
по улея на ангелските клони.
Внезапно опростеният ти грях
пред масата дойде и се поклони.
След туй намери път и те целуна.
Нали обичаш мирис на тамян?
Вълшебен дар, дошъл при пълнолуние -
в опразнения пояс на Чирпан.
Какъв е този шеметен димят?!
И кой налива в чашата ти още?!
Земята тук те кара да си млад
и тя попива скръбните ти нощи.
От нея е голямата ти сила,
от виното - горещо като кръв.
Небето може да ти дава милост,
но в нея хвърли пъпната си връв.
ОЧИТЕ НА НАДЕЖДАТА
Облаците - палави женихи
хвърлиха огромните качулки.
Стана топло, праведно и тихо -
днес земята беше като булка.
Скриха се зад твърдите масиви
вятърът и зимата, и скрежът.
Слънцето намигна мълчаливо,
сякаш обявяваше годежа.
Кум да си на тази щедра сватба,
щъркелът докара питието.
Клюнът му разсече като брадва
сините маншети на небето.
Ето го и земният оркестър,
с първите цигулки на щурците.
Дълго композираните песни
падаха в пръстта като молитви.
Мислиш, за което се повтаря,
мислиш, че си виждал вече всичко.
Знаеш ли! Вълшебна е България!
Хората са станали различни!
ДЪРВОТО НА ЖИВОТА
Снагата на дървото се разкърши,
видя в небето слънчева пътека.
От тази мисъл - остра като стършел
му стана топло, хубаво и леко.
От зима ли, от студ ли се измъчи?
Та клоните са свикнали на песни.
Тук всеки диригент си има пръчка
за нотите на птичия оркестър.
То знаеше, че там зад хоризонта
се води люта, безпощадна битка,
че Зимата до края на сезона
ще стиска в длани ледения скиптър.
Ще духа с посивелите си скули -
последен залп от снежните шрапнели,
но слънцето със бялата си булка
ще стъпи върху облачното чело.
А този миг си струва да се види.
Затоплят се оголените вени.
Небето се покри със керемиди
и всички нажежени до червено!
Отива си и този Януари,
студът изпразни бъчвите със пиво.
Дървото на живота се повтаря,
но всеки път - различно и красиво!
ЗИМНА ВЕЧЕР
Сред спалнята витае самота,
дъхът й е противен, много лош.
Отключена е външната врата,
но кой ще пожелае - Лека нощ?
Небето сви последния фенер
от пазвата на сетната звезда.
Просторът стана тягостен и чер
на облака в дълбоката бразда.
Протягаш се за нечия ръка,
умората не стига за покой.
Душата ти пулсира до откат
на чашата в избитото око.
В такъв момент си склонен да дадеш
от шепата последния си грош.
И сам да се запалиш като свещ,
но някой да ти каже - Лека нощ!
БИТКА
На вятъра под острите сатъри
дърветата и този ден са голи.
Това е орисията на къра -
на Зимата в нозете да се моли.
За бялата вълшебна пелерина,
за влага от сълзата на звездите.
Небето с черни облаци от скрина
избождаше на слънцето очите.
Къде е то? Къде събира сили -
за пролетната светла литургия?
Подостря изхабеното си жило
от битката със зимната стихия.
След всеки ден, зад облачната риза
бедрото на надеждата прозира.
Това не е забравен афоризъм,
а страстната въздишка на баира.
Дърветата усетиха нагона
и този порив сякаш ги пречисти.
Завиха в заскрежените си клони
мънистото на плъзналите мисли.
На облака в разрошената грива
дълбаеха припряно и чевръсто
и бяха непреклонни, и красиви
във търсене на пролетния пръстен.
ЩЕ ТЕ НАМЕРЯ
Когато Раят е потънал в мрак,
а голата надежда е химера.
Ще хвана най-последния си влак
и вярвай ми, аз пак ще те намеря.
Зад облака треперещи звезди
ще ронят прах в небесното стъпало.
Това ще бъде кратък рецидив
в пътеката на новото начало.
На зимата зад стъклените зъби
видя ли ме, безпаметен, но жив?
Вървя към теб по ледените стълби
и нищо, че сега съм мълчалив.
Видя ли как по сините ми устни
луната плъзна златния си зъб,
затопли ги, готова да ме пусне,
а вятърът ме буташе във гръб.
Но не студът и падналият мрак
ме караха във тъмното да тичам.
Аз скочих във последния си влак,
защото знам, че мога да обичам.
СРЕЩУ ВЯТЪРА
Няма сбогом и няма вина,
всяка мисъл опира до кокал.
Този вятър е зимна шейна,
без пътека, без брод и посока.
Всяка чаша е жив океан,
всяка среща е празна постеля.
От любов ли сега съм пиян,
или спомен отвън ме застреля?
Кой съм всъщност, това ли съм аз -
архаизъм от мъртвото вчера?
Стари шлагери пея на глас
и със своето утре треперя.
Не за мен или моята кожа.
За деня без любов умъртвен.
Този вятър затуй е тревожен
и затуй е жесток, и студен.
Не присъда за млад или стар
по върха на бръснача ми тича.
Знам, до края ще мъкна товар,
ако няма кого да обичам.
ПРИ АРМЕНЦИТЕ В ЧИРПАН
Питах се, в началото се питах.
Мъката не е ли шесто чувство?
Тя ли е и шишът, и конците -
в плетката на тяхното изкуство?
Тя ли кара камъкът да диша
в кожата на пламналите пръсти?
Или диктува някой свише
пътя на иконата до кръста?
Няма път, страданието ражда
болка, претворена във картина.
Има ли такава страстна жажда,
силна като стогодишно вино?
Има, днес арменците са тука,
стегнали хайдушките колани.
Даже в студ дървото да се пука,
падат във нозете ти, Чирпане.
Носят и картините, и кръста,
в този дом сълзата даже свети.
Не от студ треперят тези пръсти,
трябва да си тук, за да усетиш!
ИВАН
Камбаната удари, за да съмне,
снегът се разпиля като тамян.
Какъв ти студ! Небето днес е стълба -
пътека пред нозете на Иван!
Наметнал рамо с облачния шал,
в ръката стиснал винения бъкел,
макар че две и двеста бе видял -
самият той приличаше на църква.
Отворена, преметена, голяма,
една душа в протегнатата длан.
Апостол? Или зрителна измама?
Напротив - земният Иван!
В СТУДА
Студено е, наистина студено!
Но няма сняг, звездите пак са будни.
В бакъра се върти като вретено
на виното развързаната лудост.
Но времето е здраво - мераклия,
Йордановден е вече пред вратата.
Завихря януарската стихия
и празници, и календарни дати.
И тук, и там, отвсякъде надничат
и хора, и история, и мисли.
Светената вода като поличба
от малки грехове ще ни пречисти.
Ще влезе във олтара на детето,
в сакралните маншети на душата,
във мъничкото ъгълче, което
е споменът за нещо - много свято!
Студът е само малка бариера,
началото на бялата пътека.
Поредна януарска премиера
за огъня в очите на човека.
ИНТИМНО
На Кико! Първа Нова година без нея!
Купих ти от хубавото вино,
не да пием, просто да ни свети.
Ей така, за двамата - интимно,
нищо, че си горе на небето.
Връзката е здрава чрез земята,
тази пръст прилича на антена.
Думите не стигат, а сълзата
тупна като пламъче до мене.
Коледа е! Малката свещица
свети в ослепялата година.
Две крила отместват като птица
облачната тъмна половина.
Слънцето се спусна като стълба,
плетена и цялата от злато!
Ангел ли изпърха като гълъб?
Ти ли ме опъна за ръката?
Знам ли, но усетих, че е топло,
капките на виното са живи.
Ти не искаш сълзи, нито вопъл.
Този миг ни правеше щастливи!
В КОЛЕДНАТА НОЩ
Луната плъзна жълтата си пита
по устните на ледените клони.
Целуна ги и сетне дяволито
звездите разпиля като бонбони.
На Коледа небето е разкошно,
щом облачната дреха се разплита.
Конците връзват ангелската поща -
за две крила да може да политне.
Над грапавите скули на баира,
по тънката - невидима пътека.
Добрият ангел идва да сервира
една лъжичка обич на Човека.
А как е нужно чудното лекарство
за опнатата струна на душата!
Небето тази нощ е като пастор -
изсипа и звездите, и луната!
НА КОЛЕДНАТА МАСА
Масата е сложена за двама,
коледната маса си личи.
Взираш се във купола на храма,
не със две, а с четири очи.
Ден ли бе, година ли, не зная?
Времето изгаря като свещ.
Нощем се научи като паяк,
с тънкото вретено да предеш.
Изтъка от мислите си риза,
сякаш ще завиеш този свят.
Кучето ревниво се облиза,
вече го усещаш като брат.
Виното е огън, кибритлия,
пламъкът над чашата хвърчи.
Пиеш го, защото чирпанлия
още от далече си личи.
Нищо, че е сложена за двама,
ти не можеш да го пиеш сам.
Коледната маса е голяма.
Превърни душата си във храм!
ПРЕДКОЛЕДНО
Облакът се скъса като вена,
сетне се търкули на парчета.
Не снегът, мъглата стана сцена
в днешната предколедна фиеста.
Зная, че светът очаква чудо,
сняг да завали като мекици.
Ангелите нощем да събудят
с бели пръсти малките дечица.
Десет дни, окъпани в надежда,
всеки диша вече с календара.
Не дъждът, в стъклото се оглежда
Коледа с вълшебните пендари.
Хубава, неземна, феерична,
чиста като нашенска икона!
Облакът със скъсаната бричка
падна зад небесните балкони.
Ето я, на снежната пътека,
стъпва боса, тихо и до всеки.
Колко малко трябва на човека,
да му стане хубаво и леко!
ДЕКЕМВРИ
Похарчих единадесет пендара
от тялото на моята кесия.
Преди да се здрависам с Януари,
ще ям от декемврийската филия.
Оглозгана, опоскана, но вкусна,
студена, а понякога и снежна.
От всеки залък капе тънко чувство,
което е гарнирано с надежда.
Надеждата, че в мръзнещите бузи
каляската на здравето ще влиза.
И устните на слънчевата Муза
ще лягат върху бялата ми риза.
Богатството е в пламъка на дните,
във чаша или в залък, ако щете.
В брилянтното вълшебство на очите -
елхата да превърнат в нежно цвете.
Тогава любовта е като лакмус,
а кожата жадува и вибрира.
Декември дава линия на влака
и спирката, къде да акостира.
ЗИМАТА
Снежинките затрупаха трохите
и този пир сега е невъзможен.
Внезапната тревога на врабците
изби на побелялата им кожа.
Те диреха на слънцето очите.
Напразно, днес мъглата го прогони.
Дърветата нашепваха молитви
със устни на премръзналите клони.
Единствено пътеката на двора -
непипната и девствена, и мека,
не искаше със никого да спори,
очакваше нозете на човека.
Тъй както се жадуваха съпрузи,
след дългата раздяла да лудуват.
Студът ще бъде нощната им муза,
какво от туй, че щял да ги ревнува.
Какво от туй, че с бяла пелерина
ще влачи ежедневната си маска.
Снегът сега е отлежало вино,
а зимата - голямо междучасие.
ВЪЛШЕБНАТА ПРЕВРЪЗКА
Преминах през падения и драми,
животът с мен не беше милостив.
Единствено в прегръдката на двама
човек разбира, колко е щастлив.
Оттам конецът тръгва като прежда,
навива се, прераства във кълбо.
Протягам шепа, в нея се изцежда
една ефирна капчица любов.
Тя никога не проси милостиня,
сама намира път, расте.
Прилича на красива монахиня,
а може би е с образ на дете.
Самотна, недокосната, неземна,
зад този ноемврийски параван.
Небето ли я пусна, за да вземе
от тънката магия на Чирпан?
Не знам, но даже в тъмното блести -
величествена, опната и дръзка!
Не бих заключил даже и във стих
на раните вълшебната превръзка.
РЕКВИЕМ
Небето се продъни и заплака.
Смъртта отметна тежък параван
и този път във булото на мрака
попадна Чирпанлията Боян.
Посърна стадиона и морето,
,,БОИЛИТЕ” снижиха своя ръст.
Една вълна се пръсна на парчета
и сетне се превърна в шепа пръст.
Не мога с устни да ти кажа сбогом,
пред младостта и виното горчи.
В гърдите ми се вряза като огън
една звезда с избодени очи.
СРЕД ТРАКИЯ
Земята счупи зимните окови,
пое си дъх и сякаш се събуди.
На слънцето под златните подкови
се раждаше величествено чудо.
Примесиха се огнени въздишки
с кълбета на изригналата пара.
Полето от възторзи се разнищи,
какво от туй, че беше Януари?
И не напразно поривите носят
свещените неща на нещо ново.
Строените зърна са още боси
на почвата във здравите основи.
Пробиваха със острите си пики
премръзналата кожа на полето.
На слънцето след топлата мотика
да страдаш от комплекси, е нелепо.
Те знаеха, че някъде надничат
и зимата, и ледения вятър.
И пак ще дойде бялото момиче
със полета на северния чартър.
Но днес денят от радост се катурна
на Тракия в отворената пазва,
а нивата ухаеше на фурна
и виждах хляба, който се показва.
