ВЕЧНИЯТ КЛАДЕНЕЦ

електронна книга

роман

Георги Михалков

на художника Никола Митов - Кумарицата

1.

Слънцето още не беше изскочило над далечните сини ридове, а в големия двор на дядо Мито Пиндрака цареше оживление. В тази ранна есенна утрин на 1944 година тук се беше събрал почти целият му род: синове, дъщери, зетьове, снахи, внуци, племенници. Почти, защото най-малкият му син, Димитър, беше на фронта.

Както всяка сутрин, и днес всички бяха на двора, за да белят царевицата. Годината се случи добра и много царевица, много нещо се роди. Трябваше бързо да се обели и да се напълни хамбара. Насядали жените белеха и мълчаха, а малкото мъже носеха царевицата с кошове и я изсипваха пред тях. Дядо Мито Пиндрака беше най-богатият в Кумарица. На нивите му краят не се виждаше, имаше лозя, градини, бостани и много добитък. До голямата му чардаклия къща, се белееше кръчмата му, в която всяка вечер се събираха мъжете от селото. Задружна и работлива беше челядта му. Трима сина: Радой, Георги и Димитър и две дъщери Евдокия и Здравка. По двора като пилета щъкаха внуци, кои по-големи, кои по-малки.

Стар, достоен род бяха Пиндраците. За тях се знаеше, че са от Батак. По време на размирната 1876 година, след славното Априлско въстание, Пано, родоначалникът на рода, бащата на дядо Мито, оставил удавения в кръв Батак и скитайки се тук-там по Балкана, стигнал до малкото село Кумарица, търкулнато като прясноизпечена пита в равното Софийско поле.

Пано, едър, набит балканджия, с мустак гъст и черен като катран, се отличавал от тукашните мъже. Силен и смел, всички го уважавали и почитали. По това време Кумарица била на Хасан бей. За него работели мъже и жени. От изгрев до залез слънце превивали гръб по неговите ниви. Харесал беят Пано и гавазин го направил, да му пази къщата и имотите. Оттам дошло и другото име на рода - Гавазите. Ненадейно беят се споминал. Не се знае от естествена смърт ли или не, но не бил добър човек. Шушукало се, че един ден, когато се връщал от София, конят му се подплашил и хукнал като хала. Беят не успял да се задържи на седлото и паднал. Ударил си главата в камък. Завтекли се слугите да му помогнат, но той вече бил при Аллах. Дълго време мъжете в селото се чудели:

- От що ли се уплашил тоя конь на равното поле? Та толкова пати е минувал от Кумарица до Софио, и очите на коню да му вържеш па че мине пато, и нема нито да се обърка, нито да се уплаши.

Така де, но беят се преселил в царството небесно и останала ханъмата му да се разпорежда с имотите. Управлявал ги Пано Гаваза, а ханъмата само събирала жълтиците. Когато дошли русите, ханъмата с другите турци избягала и всичко: къща, ниви, лозя, останали на Пано Гаваза. Така той станал най-богатият в Кумарица. Работлив човек бил Пано и не пропилял, а удвоил богатството, оставено от бейовицата. Синът му, Мито Гаваза, който предпочиташе да се нарича Пиндрака, се случи още по-добър и грижовен стопанин. Нивите давали все по-богата и по-богата реколта, лозята раждали едро, кехлибарено грозде, в градините клоните на дърветата натежавали от плод. Отворил Мито Пиндрака голяма кръчма, в която виното се е леело като река. Всяка есен, след гроздобер, той и синовете му впрягали волските каруци, качвали на тях огромни бъчви и потегляли към Ветрен, за да ги напълнят с вино. Селяните в Кумарица пиели само от виното на Мито, друго не признавали. А напролет Мито Пиндрака тръгвал към Северна България, от където докарвал телета и малачета и цяло лято ги пасели по тучните поляни покрай Искър и река Блато. Наесен ги продавали. Тогава Мито влизал в одаята, изсипвал на софрата торбата с парите и дълго ги броял, а бил неграмотен, не знаел нито да чете, нито да пише, но големи имоти управлявал и на много хора хляб давал.

Строг беше дядо Мито. Думата му на две не се чупеше. Каквото кажеше, това ставаше, и синове, и снахи, и внуци го слушаха, гледаха го в очите и бързаха да направят това, което старецът им заръчваше.

И тази сутрин всички бяха на двора и работеха. Старецът обикаляше мълчаливо, от време на време се навеждаше, вдигаше някоя царевица, изтърколила се встрани и я хвърляше в купа. Бързите и чевръсти пръсти на булките го радваха, но той не показваше доволството си. Мълчеше, гледаше и тежко стъпваше по двора. В походката му личеше чорбаджийската му осанка. Вече се беше попрегърбил, но едрата му, побеляла глава продължаваше да е високо вдигната. Очите му имаха цвета на олово и погледът му блестеше като наточен нож, нищо не убягваше от него. Всеки един момент знаеше кой какво работи и къде е. Разпределяше работата и сам наглеждаше работниците. Познаваше хората, знаеше от кого, какво може да очаква, на кого да разчита и никога не хранеше празни надежди. И сега знаеше за колко дни хората му ще обелят царевицата и за колко ще я продаде.

Изведнъж се разнесе ожесточен лай. Дядо Мито се обърна. Вълчан и Петра, двете рунтави овчарски кучета, тичаха към голямата порта, която зееше отворена. Дядо Мито погледна натам. Пред портата стоеше млада циганка, препасала на гръб дете. Беше от тези, които обикаляха селата и продаваха вретена, дървени лъжици, точилки, мотовилки. Кучетата лаеха, но циганката не им обръщаше внимание и влизаше в двора. Свикнала да обикаля селата и да я лаят кучетата, тя дори не ги поглеждаше. Висока, здрава, има-няма трийсетгодишна, с дълги черни плитки като въглен, които се развяваха на гърба й под шарената забрадка, тя стъпваше боса, но напето и приближаваше насядалите в двора жени.

- Какво продаваш? - попитаха я жените.

- Магии развалям, бели и черни, на боб и на ръка гледам. Да ти гледам, како, и да ти казвам какво ша стане с тебе и с децата ти…

Жените започнаха да се смеят, нямаха време циганката да им гледа. Работата не чакаше. Е, някоя от тях може би искаше да узнае какво я чака в живота, но не смееше да протегне длан към циганката, защото свекърът, дядо Мито, мълчаливо и тежко ги наблюдаваше.

- Дай ма, како, да ти гледам, няма да ти искам много, ша даваш само една стара дрешка за детето, че е голо и един хлеб, че от вчера нищо не сме ели…

Жените продължаваха да се смеят, но нищо не казваха. От някъде се появи Радой, най-големият син на дядо Мито.

- Хайде да се махаш! - започна да я пъди той - Нямаш работа тук! Само търсите какво да откраднете. Хайде, хайде, махай се…

Циганката тръгна заднешком към портата, но не спираше да говори:

- Ние не крадем, бе бате, а помагаме на чиляците. Как тъй ша крадем? На, честен кръст, ако не верваш.

- Махай се бе - викаше Радой и я буташе към портата.

Циганката отстъпваше, но не спираше да се оглежда. В двора, сред децата, които си играеха край стобора, тя забеляза Колчо, детето на леля Мона, жената на Димитър, на най-малкия син на дядо Мито, който беше на фронта.

- Ти не ме френгясваш - каза циганката на Радой, - но ей това дете там, като порасне, голям чиляк ша стане, тъй да знаеш. Ша са учи на писмо и на четмо.

Циганката се обърна към леля Мона и на нея й каза:

- Сполай ти, булка, късметлия чедо си родила. Като порасне много ша знае, много хора ша го тачат.

Жените изгледаха леля Мона със зяпнали уста. Не можеха да повярват. Циганката позна, че Колчо е неин син.  Май наистина познаваше тази циганка.

- Хайде ма, няма с теб да се разправям - викаше чичо Радой.

Дядо Мито, който стоеше под ореха, до големия кладенец и гледаше какво става, изведнъж се обади.

- Радоя, дай й един самун хляб и я изпрати по живо, по здраво.

Радой изгледа баща си. Влезе в къщата и след малко се върна с един хляб.

- Вземай хляба и да те няма!

- Господ да ти помага, бате, да си жив и здрав - започна да го благославя циганката. - Всички да сте живи и здрави и много дечица да си имате.

Циганката си тръгна. На гърба детето й се полюшваше и Радой дълго гледа стройното й, здраво тяло. Приличаше на млада гъвкава кобила, напращяла от сила. Босите й крака шляпаха в топлата прах и вдигаха малки кафяви облачета. Сякаш още го пареха големите й черни очи, тъмни като череши, под тънките й сърпове-вежди.

Брей, как позна, че Колчо е син на Мона, чудеше се Радой. А Колчо има-няма петгодишен, играеше с другите хлапета до стобора, около къпиновите храсти и дори не предполагаше, че за него стана дума. Бос, с една по-дълга ризка от домашно тъкано платно, а под ризката - гол. Така селските деца изкарваха цяло лято под жаркото слънце и сухия вятър. Косата му жълтееше като узрели пшенични ръкойки, а очите му синееха като мъниста, но най-хубава беше усмивката му - широка и лъчезарна, тя откриваше зъбките му, равни като бобени зърна, от които две или три липсваха. Колчо не разбра какво каза циганката, но и той като чичо си Радой я запомни. Запомни шарените й дрехи, алената й лъскава забрадка, големите й обици, които се люлееха на ушите й и гердана й от червени и зелени камъчета, който падаше на едрите й като бели хлябове гърди.

2.

Зимата си отиде лека-полека, клатейки се като стара уморена баба. Всичко потъна в  зеленина. Дърветата в дворовете се изправяха, нахлупили резедави калпаци. Ливадите край селото се ширеха като море, в далечината се синееха заоблените била на планините, въздухът трептеше чист и прозрачен и погледът летеше като птица.

Мина Великден, хората се готвеха да посрещнат Гергьовден. Макар и да беше военно време, кумаричани не пропускаха божиите празници. Празнуваха ги, тачеха ги… На всеки празник дядо Мито събираше целия род. И сега, на Гергьовден, в големия двор на къщата си той пак събра всички. Под вековния орех, до кладенеца, наредиха софри, постлаха домашни черги. На софрите сложиха тави с печени агнета, дъхави топли погачи, баници, бяло като пряспа сирене, биволско кисело мляко и гъсто червено вино. Наредиха се около софрите синове и снахи, дъщери и зетьове, внуци и племенници. Всички пременени.

Изправи се дядо Мито като гранитен камък, целият бял като заснежен планински връх. С бяла коса, бял мустак и бяла риза, изпрана и чиста, ухаеща на силен домашен сапун.  Прочете молитвата, прикади с кандилото, разчупи погачата и плътният му глас отекна в притихналия двор.

- Да ни е честит Свети Георги. Живейте в мир и се множете. Да са пълни кошарите с агнета и земята-майчица да ражда и да ни храни.

Дядо Мито даде на всеки парче погача. Мъжете напълниха чашите с вино и извикаха в един глас:

- Наздраве.

Жените и децата целунаха ръка на стареца. Преди да вдигнат чашите с искрящото  вино,  дядо Мито ги спря:

- Да си спомним и тези, които са далеко, на война, нашите храбри синове и чада. Да ги пази Бог, да се върнат живи и здрави.

- Дай Боже - отговориха нестройно насядалите мъже и жени.

Знаеха, че дядо Мито мисли за най-малкия си син, Димитър. Обичаше го, и ден, и нощ умът му беше все по него. Едни ще  се върнат,  други - не, казваше дядо Мито. Много щяха да останат заспали вечен сън в чужди земи, далече от майки и бащи, от братя и сестри. Той знаеше, че така е нареден светът, без война не може. Мине, не мине някоя и друга година и пак се отваря война. Пак тръгват мъже, момци и ергени, но колцина от тях се връщат, а и тези, които се връщат са кой без крак, кой без ръка, или като си дойдат лягат в сиромашките постели и повече не стават, тежки болести ги пращат в гроба. Но и горд беше старецът, че синът му е на фронта, че воюва и достойно защитава мъжката си чест. Вярно, най-малкото му внуче, Колчо, растеше без баща и дядо Мито тайно помагаше на снаха си Мона.

3.

Понякога вечер Колчо тихо се промъкваше в кръчмата на дядо си, заставаше до вратата и гледаше мъжете, насядали около голите дървени маси, които от малки канички пиеха червено като кръв вино. Беше забелязал, че след като изпиваха две или три канички мъжете ставаха весели и щедри. Гласовете им се отпускаха, започваха да говорят високо, уверено, напористо. Очите им  светваха, сякаш там дълбоко в твърдите им като кремък души някой запалваше фенер и тази чудна светлина огряваше не само тъмните им погледи, а и целите им лица, като че ли пред тях гореше голям овчарски огън. Говореха, спореха, смееха се и в кръчмата ставаше все по-весело и по-хубаво. Чичовците му носеха от маса на маса канички с вино, не успяваха да ги разнесат веднага на всички маси и от различни ъгли им подвикваха развеселени мъже:

- Ей, Радой, дай още една ока от ветренското.

Често мъжете така се развеселяваха, че всички заедно запяваха някоя стара песен, тежка и бавна като керван. Тогава от най-тъмния ъгъл са надигаше дядо Матей, който от сутрин до вечер дремеше там пред каничка червено вино, ставаше, изправяше се важно между масите и надуваше гайдата. Нисък, дребен, дядо Матей и зиме, и лете носеше проскубано кожухче и малко калпаче, килнато на тила му. Брадата му беше гъста като бодливи храсти, а очите му толкова избелели, че не можеше да се разбере сини ли са или сиви. Но виното разпалваше душата му и гайдата в ръцете му не свиреше, а пееше като невяста. Песните бяха ту гръмки, юнашки, ту тъжни и провлачени, сякаш жени виеха на полето и Колчо разбираше, че пеейки брадясалите мъже изливаха мъката си, която стягаше душите им като конопено въже.

Имаше вечери, когато мъжете в кръчмата бяха ядосани. Колчо не знаеше на кого и защо се сърдят. Тогава не пееха и не се смееха, а гледаха мрачно каничките с тъмното червено вино. Случваше се някой гръмко да изпсува или друг да захвърли празната каничка на пода, която с трясък се пръсваше на десетки дребни стъкълца. В миг всички скачаха от столовете като диви необуздани коне и започваха да се бият. В кръчмата ставаше страшно, ехтяха викове и псувни, хвърчаха столове и се обръщаха маси. Когато започваше боят Колчо бързо бягаше навън, за да не гледа тези полудели и настръхнали мъже, които приличаха на разгневени бикове с кръвясали очи и с разрошени коси.

Един ден Колчо попита чичо си Радой, защо мъжете в кръчмата веднъж са весели и пеят, а друг път са свирепи и се бият. Чичо му, висок, строен с хайдушки мустаци и черни като на арап очи го погледна и хитро му намигна.

- От виното е Колчо. Във виното има един дух, който е ту весел и засмян, ту свиреп като хала и никой не може да му устои. Затова и мъжете в кръчмата веднъж пеят и се смеят, а друг път се карат и се бият.

След този разговор с чичо си Радой, Колчо цял ден беше замислен. Значи такава била работата, казваше си той, във виното се крие дух и не се показва. Как ли изглежда? Сигурно е висок, силен и с дълга брада. Колчо не знаеше защо си го представяше с брада. В селото им, освен попа, никой не ходеше с брада, а попа - отец Николай беше такъв, висок, силен със сини очи и с дълга брада. Понеже отец Николай понякога споменаваше за духове и той си представяше духа във виното като него, но много по-могъщ и по-тайнствен.

Една нощ Колчо сънува духа. Видя го много ясно. Излезе от големите бъчви в зимника им. Измъкна се от тях като струя сивкав дим. Беше с дългата сива  брада и със сини очи, които приличаха на прозрачни стъкълца. Духът така настоятелно го гледаше, като че ли искаше да му каже нещо, но на Колчо му се стори, че хич не е страшен. Как може да е страшен, когато караше хората да се смеят и да пеят. Духът спокойно се разходи из зимника около бъчвите, сякаш преценяваше коя от тях е най-голямата и най-хубавата, после си избра най-голямата и най-тумбестата и се мушна в нея.

Колчо на никого не спомена за съня си, но от този ден реши, че непременно трябва с очите си да види духа, който се крие в бъчвите в зимника. Наближаваше краят на септември, бъчвите бяха вече празни и скоро щяха да ги подготвят за път, за да ги напълнят пак с червеното горящо вино.

Една сутрин Колчо издебна, когато нямаше никого в двора и бързо като невестулка се шмугна в зимника. Бавно предпазливо прекрачи в тъмното и се приближи до големите бъчви. Огледа ги, опипа ги, почука леко с длан по тях, дали случайно духът нямаше да му отговори и дали няма да чуе шум, но в зимника беше тихо, много тихо. Духът сигурно спеше  или се правеше на заспал, но Колчо беше твърдо решил, че няма да излезе от зимника, докато не го види. Постоя, повъртя се насам-натам. Духът продължаваше да се крие, да се спотайва и да не се показва. Сигурно се страхува от мен - помисли си той. Тогава реши да го изненада. Знаеше, че се спотайва в най-голямата бъчва. Помнеше добре съня си, когато много ясно видя, че духът се завъртя и се скри в най-голямата бъчва. Колчо трябваше само да влезе в бъчвата. Поогледа се, поогледа се, после подскочи, хвана се за отвора на бъчвата и бавно започна да се издига на мускули нагоре. Не беше трудно да се прехвърли през отвора и да се спусне в бъчвата. Когато усети, че вече приближава дъното, скочи долу и започна да обикаля бъчвата. За негова най-голяма изненада и разочарование бъчвата беше празна, нямаше никого, нито дух, нито духчета. Той внимателно опипа страните, пода, но напразно - нямаше дух и като че ли никога не е имало. Миришеше само на кисело и от тази миризма започваше да му се вие свят и да му става лошо. Чичо му Радой сигурно го беше излъгал, а той така му вярваше и беше сигурен, че всичко, което чичо му каже е истина, а сега?

Повъртя се още малко в бъчвата и реши да излезе. Повече нямаше какво да търси тук. Явно духът не живееше в бъчвата, тя беше празна и миришеше на кисело. Протегна ръце, за да се хване, но видя, че е невъзможно. Бъчвата беше много, много голяма. Започна да подскача нагоре, но напразно, не можеше и не можеше да се улови за ръба на отвора. Опита да се катери по страните, но това беше още по-невъзможно. По гладките, хлъзгави и извити навън стени само се пързаляше като по пързалка и падаше на дъното. Направи доста отчаяни опита, но непрекъснато падаше и нямаше начин нито да се хване за ръба, нито да се изкатери нагоре.

Отчая се, изплаши се и сковаващ ужас като свиреп вълк го стисна за гърлото. Разтрепери се от страх. Никой не знаеше, че е в бъчвата и щеше да си остане тук завинаги. Тази мисъл го вцепени като буца лед, не можеше да мръдне нито ръцете си, нито краката си. Започна да вика. Викаше с цяло гърло. Виковете му жални, умоляващи и сърцераздирателни ехтяха като вой на  уплашено животно, хванато в капан, но никой не  го чуваше. Вика, вика, докато прегракна и се умори. Отчаян, изтощен и вцепенен седна на дъното на бъчвата и се разплака с глас. Не знаеше колко време плака. Нямаше сили и да плаче. Седеше захлупил с длани очи, а слабите му рамене се тресяха, сякаш го пронизваше леден вятър. Тук щеше да си остане, а така много му се искаше поне още веднъж да види майка си, дядо си, широкия им двор, кръчмата, да чуе пак юнашките песни на мъжете.

Беше толкова тъмно и тихо, като че ли гъстият непрогледен мрак го поглъщаше като огромно страшно чудовище. Дали пък това не е духът, който сега неусетно го стопяваше и приспиваше. Сигурно този дух, който се криеше някъде тук, наистина беше не само добър и весел, но зъл и страшен.

Изведнъж Колчо долови шум. Някой влезе в зимника. Чу приглушен смях на момиче и шепот на мъж. Момичето тихо се смееше, а мъжът нещо му шептеше и в шепотът му имаше някакво сподавено желание, молба и настояване, а момичето само се смееше и от време на време казваше: “Не, не, недей, ще дойде някой.”

Кой ли ще дойде, кои са тези и какво търсят тук, питаше се Колчо. Дали пък не сънува. Сигурно духът във виното вече го беше погълнал и той сънуваше или му се причуваха гласове и смях. Изведнъж не издържа, скочи и се развика:

- Тук съм, тук съм - крещеше Колчо.

Тези, които бяха в зимника се уплашиха, защото се чуха бързи стъпки и момичето май избяга, но мъжът попита:

- Кой си ти?

Сега Колчо позна гласа на чичо си Радой.

- Аз съм, чичо, - разплака се Колчо. - Паднах в бъчвата и не мога да изляза.

- Не плачи,  ще те извадя.

И чичо му Радой се надвеси над отвора. Протегна се, подаде му ръка, а Колчо я хвана здраво, както удавник хваща, хвърлено въже. Чичо му го издърпа нагоре и го измъкна като шаран от река.

- Какво правиш там, калпазанино? - попита ядосан чичо му.

- Исках да видя духа… - проплака Колчо.

- Кой дух?

- Нали каза, че във виното има дух.

- Ей, глупаче, пошегувах се, но виж какво стана. Ти не откри духа във виното, а заради тебе моят дух  избяга, ти го уплаши и той дим да го няма. Какво да те правя?

- А ти защо ме излъга?

- Не те излъгах. Има дух, но не може да се види, а само се усеща ей тук, в гърдите и когато пораснеш,  и ти ще го усетиш. Духът от виното влиза тук, в сърцето, неусетно и те прави силен и смел. Понякога се усещаш толкова голям, че си готов цялата земя да вдигнеш и да направиш чудеса. Виненият дух е като духът на любовта. И духът на любовта се промъква незабелязано тук в сърцето и прави чудеса, но знаеш ли май си прав. Всеки от нас, дали е хлапак или мъж като мене, търси някакъв дух. Понякога минават месеци, години и изведнъж усещаме, че духът незабелязано се е мушнал в нас, и дните ни са станали слънчеви и светли като хубавото вино. Нали всеки иска да е смел и силен, затова всички търсим духа на виното или на любовта, за да бъдем по-добри и по-весели - и чичо му Радой го погали по стриганата му глава.

Когато излязоха от зимника, Колчо не можа да повярва, че пак е навън и вижда слънцето и небето. Толкова страшно и тъмно беше в огромната бъчва.

4.

Една сутрин се чу, че войната свършила. Стигнали съветските войски до Берлин и забили червеното знаме на Райхстага. Хората се споглеждаха, едни се радваха, други не вярваха. Вечерта дядо Мито влезе в кръчмата. Рядко влизаше там, макар да беше долепена до дома му. Като по-млад той се грижеше за кръчмата, но сега всичко беше оставил на Радой. Само му помагаше, когато трябваше да докарат виното или ракията. А парите, които изкарваха, Радой до грош му ги даваше и дядо Мито се разпореждаше с тях. Старецът бутна вратата и пристъпи в дългото одимено помещение. Селяните  щом го видяха, станаха на крака и свалиха калпаци.

- Добра вечер, дядо Мито - поздравиха го те.

- Дал Бог добро - отговори старецът.

Огледа се сякаш търсеше някого, после се обърна към Радой, който стоеше зад тезгяха, и на висок глас му поръча:

- Радоя, дай на всички по едно вино от мен. Войната свърши. Да пием за здравето на живите солдати и да споменем другите, които няма да се върнат никога.

- Сполай ти, дядо Мито. Господ здраве да ти дава - обадиха се изненаданите мъже.

Радой без да чака второ нареждане започна да пълни каните с ветренско вино и да ги разнася по масите. В кръчмата настана оживление. Чукаха се чаши, вдигаха се наздравици. По сбръчканите, брадясали лица избиваше руменина, а очите искряха като августовски огньове.

Дядо Мито седна на масата до вратата. На тази маса всяка вечер седеше дядо Благо, дребен, слабичък старец с  гъста бяла брада и очи като избеляло сукно. И зиме, и лете дядо Благо си ходеше с едно оръфано калпаче и антерийка с безброй кръпки, различни на цвят, закърпени с разноцветни конци, навярно когато, каквито е имало. Всяка вечер дядо Благо изпиваше две или три ракии, и после все така тихо и безшумно излизаше, клатейки се като гемия за вкъщи. Беше един от най-бедните в Кумарица, но добродушен и благ, сякаш родил се с името си. Дядо Мито вдигна чашата си с вино и каза:

- Наздраве,  Благо.

- Да си здрав, Мито - отговори кротко старецът. - Свърши войната, но моят Стоилко няма да се върне… Падна при Страцин. Само бръснача и кепето му ни пратиха…

Дядо Благо остана с вдигната чаша в ръка, загледан към тезгяха, където Радой продължаваше да налива червеното като кръв вино. Една сълза се търкулна по брадясалото му лице и избелелите му зеници заплуваха като рибки във влажните му очи.

Стоилко беше високо, слабо момче, работно и тихо като баща си. Дядо Мито наклони чашата си и изля от виното на пода.

- Бог да го прости Стоилко, личен момък беше.

- Личен и добър - прошепна дядо Благо.

- Много черни забрадки завърза войната - въздъхна дядо Мито. - Човек предполага, а Бог разполага.

5.

От дъжда локвите блестяха  като биволски очи. Свеждаха се окъпаните цветя. Както всеки божи ден селяните се чернееха по нивите и градините. В дворовете се мяркаха само баби и деца. Бабите хранеха кокошките или взели мотики се опитваха да копаят лехите, а децата тичаха покрай оградите или газеха в локвите.

Колчо се въртеше около портата. Знаеше, че по това време минава влакът. Най-напред от края на улицата, там, където се гушеше червената постройка на гарата, изпищяваше свирката на локомотива. Долиташе трясък, сякаш небето се сгромолясваше. Трясъкът се приближаваше като змей, после скърцаха спирачки, сякаш някой стържеше с нож по ламарина, и черният като бивол локомотив спираше на гарата. Вагоните след него приличаха на къщички, закачени една след друга, с прозорци и врати.

Колчо отдалече гледаше влака, не смееше да се приближи до железопътната линия, дядо му и майка му не даваха да отива до гарата.

И сега далече, от края на селото изпищя локомотивът, долетя трясъкът по стоманените релси и пак заскърцаха спирачките. Влакът спря и Колчо видя как от вагоните започнаха да слизат мъже. Гарата беше почерняла от посрещачи и някой се провикна:

- Пристигнаха! Върнаха се!

Жени скачаха и прегръщаха мъже, слезли от вагоните. Разнасяха се възгласи и викове. Колчо гледаше и не можеше да разбере какво става. Влакът замина, а хората още се тълпяха там. След малко по улицата, срещу него, се зададе мъж, висок, брадясал, облечен в сиви войнишки дрехи с торба на рамо. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно тупаше сърцето на Колчо, като изплашено до смърт врабче. Когато мъжът вече беше на два-три метра от портата, Колчо скочи и се затича към него.

- Тате, тате, - викаше той и дъхът му спираше.

Брадясалият мъж разтвори ръце, прегърна го и го вдигна високо в небето.

Влязоха в двора. В къщата настана суматоха. Скочиха дядо Мито, баба Митовица,  деца, и лели, които не бяха на полето. Не можеха да повярват, че Димитър се е върнал жив и здрав. Колчо стоеше до баща си и не пускаше ръката му. С широко отворени очи гледаше войнишкия му панталон, където малко над коляното се чернееше дупка. Колчо сочеше с пръстче дупката и питаше:

- Какво е това, какво е?

Но баща му не можеше да му отговори, защото разговаряше с дядо му и баба му. Най-накрая се обърна към него:

- Едно куршумче, като пчеличка влезе тук и ме ужили. Но вече нищо няма, умря и няма да ме жили.

Тази вечер в къщата на дядо Мито до късно не заспаха. Заклаха най-напетия петел, омесиха баници, погачи и дълго изпразваха каните с вино. Събра се пак челядта на дядо Мито. Такава радост не беше спохождала старческата му душа, а сърцето му се пълнеше със сладък мед.

6.

Върнаха се мъжете от фронта и животът в Кумарица потече пак така, както си течеше от десетилетия насам, като тиха река в старо, издълбано от годините корито. Сееха и жънеха, пасяха добитъка и дните се нижеха едва-едва, но нещо се беше променило. То надничаше като зверче от угрижените им очи и заключваше стиснатите им устни. Колчо още не ходеше на училище, но виждаше, че дядо му вече не е такъв, какъвто беше. Като че ли се прегърби и смали. Не вървеше с вдигната глава, а на лицето му тежеше сянка. Сивите му очи угаснаха и косата му стана още по-бяла като памук. Не обикаляше нивите, както преди и повече се застояваше под стария орех, до кладенеца. Понякога излизаше на улицата и гледаше към гарата, сякаш чакаше някой да пристигне с влака. Колчо все така се въртеше около него, но дядо му не го виждаше. Преди ощипваше нослето му, а сега си мислеше за нещо, което само той си го знае.

Един ден, преди обяд, дядо Мито пак стоеше до портата, загледан към гарата. Влакът изсвири, спря и от него слязоха няколко мъже. Тръгнаха по улицата и когато наближиха, Колчо видя, че са с каскети и с пушки метнати на раменете. На ръкавите си имаха червени ленти с две големи букви ОФ. Мъжете минаха покрай тях без да ги погледнат и влязоха в двора на съседа им Драгой Черния. Голямото овчарско куче Мечо се нахвърли с лай, но единият от мъжете свали пушката и стреля. Виейки Мечо падна и зари земята с лапи. После утихна, като че ли заспа в червена локва кръв. Мъжете влязоха в къщата на Черния и оттам се разнесоха викове, псувни и плач. Псуваше Черния, а женски гласове извиваха на умряло. След малко мъжете излязоха  повели Черния с вързани ръце, а той продължаваше да псува и да вика:

- Пуснете ме, бе! Войник съм бил, не съм убивал!

Но мъжете го повлякоха, а Черния се дърпаше и викаше. Единият от тях вдигна пушката и го удари по главата.

- Олеле - изрева Черния.

След тях вървяха майка му и жена му на Черния, плачеха и кълняха, но мъжете не ги и поглеждаха. Когато минаха покрай дядо Мито и Колчо, старецът застана на пътя им.

- Чакайте! - извика дядо Мито. - Що е сторил човеко? Що го влачите като добитък.

- Я млъкни, че и тебе ще те вържем - извика един от мъжете и изблъска стареца настрана.

Дядо Мито залитна, но не падна. Колчо се разплака и скри в двора. Никога нямаше да забрави това, което видя. Мъжете с вързания Драгой отминаха и продължиха към мегдана.

В стаята беше много тихо. Около голата дървена маса седяха дядо Мито и тримата му сина Радой, Георги и Димитър. Колчо се беше свил в ъгъла до печката, мълчеше, притаил дъх, баща му и чичовците му бяха забравили за него.

- Тате, не може така - наруши тишината Радой, - трябва да се съгласим.

- Не! Само през трупа ми! - изстена старецът.

- Ето, вече всички влязоха в ТКЗС-то, а ние се дърпаме - обади се Георги.

- Влязоха, защото они са голтаци и бедняци, а ние всичко да им дадем, така ли, и ниви, и лозя, и къщи. Къде ще живеем? Що ще чиним?

- Ако не влезем, ще ни ги вземат насила - каза Радой.

- Нека дойдат! Ще ги чакам със секирата! И аз ще умра, но и те хаир няма да видят!

Братята се спогледаха. Баща им беше непреклонен. Знаеха какво ги очаква, но от край време беше така, каквото кажеше старият - това ставаше.

- Те това дочакахме! Да работим, да блъскаме, да не спим и да гладуваме и накрая да дойдат няколко сополиви голтака и да вземат всичко! Но они не са познали! Мито Пиндрака е костелив орех! - и дядо Мито изпсува ядно и удари с юмрук по масата.

Ударът отекна като гръм и Колчо подскочи от страх. Дядо му пак беше онзи здрав като камък мъж. Сивите му очи не блестяха, а горяха и на всички беше ясно, че това, което казва, ще го стори без окото му да мигне. Тримата братя постояха още малко в стаята, спогледаха се и без да кажат дума се измъкнаха тихо един след друг. Колчо хвана ръката на баща си и излезе с него. Дядо му остана сам, опрял тежките си юмруци на масата, загледан в тъмното прозорче насреща.

Навън беше тихо като в плевня. Колчо вдигна глава към небето. Толкова много звезди, приличаха му на парички, търкулнати върху голяма синя кърпа. Какво ли ще е това небе, дълбоко като вир. Какво има там? Бил ли е някой горе и как изглежда от високото земята? Усети се съвсем, съвсем мъничък и здраво стисна мазолестата длан на тейко си. Повя хлад, луната като фенер огряваше двора. Орехът, крушата, ябълката приличаха на великани, нахлупили сламени шапки.

След три дни дойдоха двама мъже и извикаха дядо Мито.

- Дядо Мито, тръгвай с нас в кметството! - каза по-младият.

- Що ще чиним в кметството? Немам работа там - троснато отвърна старецът.

- Ти нямаш, но ние имаме - озъби му се по-възрастният.

- Защо съм ви?

- За една справка - ухили се младокът.

Дядо Мито ги изгледа страшно, но те стояха в двора и не мърдаха. Старецът влезе в къщата и след малко се показа преметнал вехтия си кожух през рамо. Колчо се зачуди, беше лято, а дядо му тръгваше с кожуха. Преди да излязат от двора, дядо Мито изпсува и извика високо, за да го чуят всички:

- Идвам, за да видите, че не ме е страх! Всички може да уплашите, но дедо си Мито Пиндрака - не!

Колчо тръгна след тях, но дядо му се обърна и го сгълча:

- Марш вкъщи, немаш работа с мен!

Старецът се върна по тъмно. Всички у дома се бяха събрали. Мълчаха и не знаеха какво да правят. Когато бутна портата и Вълчан радостно заскимтя, сякаш една въздишка, като камък, се откърти от гърдите на всички. Баща им беше вече тук. Излязоха да го посрещнат.

- Какво стана? - попита Радой.

Дядо Мито го изгледа с празен и угаснал поглед и продума сухо:

- Подписах.

Повече нищо не отрони. Очите му бяха като въглени поляти с вода, а лицето му сиво като сукно. Две дълбоки бръчки се спускаха от ъглите на устните му.

На другия ден старецът не стана от постелята. Синовете му се суетяха около него, питаха го какво му е, но той мълчеше и гледаше в тавана. Лежа два дни, без да яде и без да пие. На третия ден Радой извика фелдшера, младо, голобрадо момче, отскоро  дошло в Кумарица. Наведе се над стареца, гледа го, поопипа го оттук-оттам, но нищо не каза. Предписа му някакви прахове, но дядо Мито не ги и погледна. Само мълчеше и лежеше. Нито продумваше нещо, нито пъшкаше.

Най-напред им взеха кръчмата. Дойдоха младежи, влязоха вътре и  изхвърлиха  на улицата тезгяха, масите и столовете. Тезгяха го насякоха на трески, а масите и столовете ги занесоха някъде. Над вратата заковаха голяма табела “Клуб на ОФ”. Така изчезнаха и нивите им, и лозята, и градините. Взеха им конете, и воловете, и овцете. Оставиха им само двете биволици - Враната и Бреза.

Дядо Мито угасна като свещ, която догаря едва, едва. Денят, в който го погребаха се случи мрачен, дъждовен и студен. От седмица ту валеше, ту спираше. Небето като тежък оловен капак беше затиснало цялото село, потънало в локви и черна лепкава кал. Дълга процесия се изви към селските гробища. Колчо трепереше и подсмърчаше, мокър от дъжда и не вярваше, че дядо му вече го няма.

Със затворени очи, облечен в чиста бяла риза от домашно платно, обръснат и измит старецът лежеше  в ковчега. Нямаше ги дълбоките бръчки около ъглите на устните му, а студеното му гладко чело се белееше като мраморно.

Хората, дошли да го изпратят, споменаваха тихо за това и онова, което беше сторил. На много беше помогнал, на кой с пари, на кой с жито, а после никого не беше потърсил да му ги връща. Идваха сами да му се издължават и ръка му целуваха като на старейшина.

7.

Септември  Колчо тръгна на училище. У дома вече му казваха не Колчо, а Кольо. За първия учебен ден майка му го премени. Купиха му бяла риза, черен панталон и сини платненки. Почти цялата нощ Кольо не заспа. Въртя се под чергата, надига глава да погледне през малкото прозорче дали вече се е съмнало и се свиваше като зайче  от страх, че ще закъснее. Другите деца ще отидат, а него няма да го има.

Сутринта, когато отвори очи, слънцето вече блестеше, сякаш на небето някой беше залепил огромна златна пара. Майка му го изми навън, на стария кладенец, облече му ризата, панталоните, сложи му торбичката с буквара на рамо и го поведе към училището. В училището “Дядо Стоил” бяха учили баща му и чичовците му и сега идваше неговият ред. Дворът гъмжеше от деца. Кольо никога не беше виждал толкова деца накуп, дори не знаеше, че в Кумарица живеят толкова много деца. Всички носеха букети с цветя, а на вратата на училището с големи букви беше написано “Добре дошли”.

Посрещна ги учителката Деспина Тодорова, млада, дребна тя приличаше на тяхна по-голяма сестра. Облечена в бяла блузка и черна плисирана пола, Тодорова стоеше на катедрата и един по един питаше първолаците как се казват. Момчетата и момичетата ставаха и високо и звънко казваха имената си.

Кольо беше като объркано петле. Не можеше да свикне с училището. Ходеше и се връщаше като замаян, сричаше по буквара, пееше песнички и пишеше букви, но най-много го теглеше рисуването. Не беше и помислял, че рисуването така ще го омагьоса. Връщаше се от училище, хвърляше торбичката и започваше да рисува. Тетрадките му се изпълниха с рисунки. Рисуваше дървета, къщи и животни. Моливът не падаше от ръката му. Баща му и майка му се чудеха, от къде се беше взело това желание да рисува.

- Тъй са малките деца - казваше чичо му Радой. - Дай им молив и лист и не ги търси. Забравят за игрите и лудориите.

- Така е - съгласяваше се леля Мона, - но моливите и тетрадките пари чинат, а Кольо вече всичките тетрадки е надраскал.

Една сутрин учителката Тодорова влезе в класната стая с глинено гърне. Застла  масата пред черната дъска с бяла покривка, сложи върху нея гърнето и каза:

- Деца, днес ще рисуваме гърне. Пригответе си листата и моливите.

Тодорова внимателно избърса и почисти черната дъска, взе тебешира и започна да рисува гърнето, за да покаже на учениците как да го нарисуват. Не й се удаваше лесно, на няколко пъти изтриваше с гъбата тебеширените линии и пак започваше. Най-после се справи. Върху черната дъска се появи нещо като гърне, но ако не беше казала, че това, което е нарисувала, е гърне, децата не можеха да го познаят.

Всички бяха навели малките си главички и старателно се мъчеха да нарисуват гърнето, а само Кольо беше вперил очи в черната дъска и насмешливо гледаше нарисуваното от учителката гърне.

- Така ли се рисува гърне? - запита се на глас той.

Тодорова се обърна. Долови в думите му нескрита детска ирония, а насмешливите пламъчета в светлосините му очи я парнаха като искри. Тя разгледа пак рисунката си на дъската и колкото да й беше неприятно, трябваше да си признае, че малкият Кольо имаше право. Гърнето й изглеждаше наклонено и като че ли всеки момент щеше да се катурне. От едната страна беше тумбесто, а от другата сплескано и хич не приличаше на гърне. Изчерви се и лека сянка премина през кадифените й очи.

След няколко дни Тодорова донесе стомна. Беше взела от хазяйката си, леля Надя, голяма пъстроизписана стомна. Сложи я на масата пред черната дъска, огледа я от всички страни и тържествено каза:

- Днес ще рисуваме стомна.

Стомната беше по-трудна за рисуване от гърнето. Тодорова направи няколко крачки между чиновете, провери дали всички имат листове и моливи и ги попита:

- Иска ли някой да нарисува стомната на черната дъска?

Децата мълчаха навели смирено главички. Никой не смееше да мръдне. Тодорова пак попита:

- Кой иска да я нарисува на черната дъска?

И отново й отговори пълна тишина. Тогава тя се обърна към Кольо и му каза:

- Кольо, излез и нарисувай стомната на дъската.

Кольо се изправи смутен. Досега никога не беше рисувал с тебешир на черната дъска. Тръгна бавно и несигурно. Беше от едрите деца, малко пълен, но здрав със зачервени като ябълки бузи и светли коси. Докато Кольо пристъпваше едва, едва към дъската, Тодорова си казваше: “Сега да видим колко лесно се рисува. Да се смее всеки може.”

Кольо се изправи пред дъската, взе тебешира, погледна стомната. Приближи се до масата и плахо, съвсем леко завъртя стомната към прозореца. Тодорова го наблюдаваше с нескрито любопитство. Кольо отново застана пред дъската, хвана тебешира и започна да рисува. Ръката му плавно се плъзгаше по черната дъска. В старанието си беше прехапал долната си устна. Личеше, че е погълнат изцяло от рисунката и като че ли е съвсем сам в голямата класна стая. Зад него учениците шумяха, смееха се, но той не ги чуваше. Поставяше внимателно всяка чертичка. Когато свърши, застана пред рисунката и смутено си избърса тебеширените пръсти от панталона.

Тодорова погледна нарисуваната стомна. Трябваше да признае, че рисунката е сполучлива. Не беше споменавала на децата за светлосенки, а Кольо беше успял с тебешира да направи и светлосенки. Това се казва талант, помисли си тя. Момчето е роден художник. Сега разбра, че миналия път, когато Никола попита  така ли се рисува гърне не го е направил от лошо чувство. Той е дете и все още не разбира, че един може да рисува, а друг - не.

- Браво, Никола! - каза Тодорова. - Рисунката  е много хубава. Ще ти напиша шестица.

Кольо се изчерви, не можеше да повярва на ушите си. Досега никой не беше го хвалил за нищо. У дома не му се караха, но и не го хвалеха. Улисани в работа и грижи майка му и баща му не му обръщаха внимание и той си растеше сам като полско цвете сред трева и бурени. Никой не забелязваше това малко цвете, не виждаше красотата му и то се губеше в голямото поле.

Баща му и майка му работеха в стопанството и вечер, когато се прибираха, бързаха да подхванат къщната  работа, да нахранят животните, да полеят градината… Кольо се занимаваше сам, четеше си уроците, рисуваше и си живееше в един свой свят, с дърветата, цветята, с реката и ливадите, ширнали се край селото. Това беше светът, който познаваше, който го привличаше и той се опитваше с детската си фантазия и въображение да го нарисува на белия лист.

Сега, след като чу насърчителните думи на учителката си, Кольо се почувства по-голям и по-силен. Той обичаше учителката си и всяка нейна дума беше за него свята истина. Тя знаеше всичко.

Кольо не вървеше, а подтичваше по уличката към дома. Блъсна портата и влезе в двора. Майка му хвърляше на кокошките царевица, а те се трупаха около нея и бързо кълвяха, като че ли град чукаше по земята.

- Мамо, мамо - провикна се Кольо. - Учителката ми писа шестица по рисуване.

Майка му го изгледа, като че ли не разбра какво й каза.

- Получих шестица по рисуване - повтори Кольо.

- Стига с тези драсканици - сгълча го майка му. - Голямо момче си вече. Всички тетрадки надраска, обличай  старите дрехи и влез в обора да почистиш на Враната и Бреза, да им сложиш вода. Язе не мога всичко сама да сколасам.

Кольо погледна майка си. От годините беше напълняла, но продължаваше да тича по двора, да готви, да шета, да дои биволиците. Работата не й тежеше и от сутрин до вечер не се спираше. Кольо не знаеше кога спи и въобще ляга ли си. Сутрин, когато се събуждаше, тя вече беше свършила половината къщна работа, издоила биволиците, омесила хляба, премела двора. Какви меки гълъбови очи имаше майка му и как грееха, а лицето й беше бяло като току-що издоено биволско мляко. Гъстите й коси, сплетени на две дебели плитки, лъщяха като бучки въглища. Кольо мечтаеше някога да я нарисува. Още не смееше да се опита, но знаеше, че като порасне, непременно ще я нарисува. Представяше си как с молива ще загатне нежните й черти на лицето, как ще очертае устните й и леката едва забележима усмивка, която се прокрадва в двете ъгълчета. Ще закръгли малката й брадичка, ще очертае тънкия й нос, а над него - двете извити вежди. Ще я нарисува с бялата забрадка, под която се подават гъстите й коси  и немирният  кичур, паднал на  челото й.

- Хайде, още ли се мотаеш тук, тичай в обора, че оно времето не чака - стресна го тя.

Кольо наведе глава и бързо, бързо свърна към обора.

8.

В началото на лятото поляните край Кумарица се ширваха като зелен китеник. Дърветата и храстите намятаха копринени премени, а небето ставаше синьо като езеро и тук-таме малки бели облачета като платноходки плуваха по него. На изток, на север и на юг се издигаха планинските хребети. Накъдето и да се обърнеше човек се виждаха хълмове като големи тъмнозелени вълни, които сякаш плавно идваха към селото и ограждаха от всички страни равното Софийско поле. В слънчевите летни дни хребетите се открояваха ясно и по тях се виждаха горите, плъзнали като стада. Забелязваха се дори и горските пътеки, които се виеха и лъкатушеха като смоци нагоре към върховете. През тези благословени летни дни Кольо се чувстваше волна птичка. Училището беше свършило и от сутрин до вечер децата от Кумарица обикаляха поляните. Единствената им грижа беше да пасат биволите и кравите, но за тях това беше лесно като игра.

Заедно с другите деца Кольо излизаше рано от дома, подкарваше Враната и Бреза към реката Какач, която течеше покрай селото. На рамото му висеше шарената торбичка с хляб, сирене и лук и никога не забравяше да пъхне в нея листове и моливи. Закарваше биволиците до брега на реката, пускаше ги да пасат, а той сядаше под една стара върба, изваждаше листовете и моливите и започваше да рисува. Рисуваше биволиците и по-често Враната, тя като че ли повече го привличаше. Рисуваше забравил всичко наоколо. Другите деца тичаха, гонеха се, играеха на топка, викаха, а той рисуваше. Кротката биволица, черна като катран, с големи добри очи сякаш го гледаше внимателно и добродушно. Кольо се опитваше точно да нарисува извивката на тялото й, широкия й гладък гръб, вдигнатата й нагоре глава, краката й. Рисуваше и все му се струваше, че не успява да улови плавните линии на тялото й и дълбокия й кротък поглед. Биволица, казваше си той, а колко е трудно да се нарисува така, че да е като истинска. Рисуваше я като пасе, като ходи и стъпва бавно,  рисуваше я потопена в реката и само главата й се подава на повърхността, и все си мислеше, че нещо не достига, за да я нарисува такава, каквато е. Поправяше ту извивката на гърба, ту посоката на главата и си казваше още малко трябва, съвсем малко, за да я нарисувам. Другите деца бяха свикнали с него, знаеха, че от сутрин до вечер само рисува и не му обръщаха внимание. Не го викаха да играе с тях, дори може би го мислеха за странен и отнесен, но не смееха да му се смеят, защото макар и още малък Кольо беше силен и набит. Биволското мляко, което пиеше, го изпълваше със сила. Ръцете му бяха жилави като дрян, гръдният му кош - напращял като узряла диня, а зачервените му бузи показваха, че кръвта му кипи като вино.

Най-много го ядосваше Радка, братовчедка му. Само тя не го оставяше. Радка го обичаше, но не можеше да разбере защо рисува и не играе с децата. Тя се сърдеше на децата, че го мислят за отнесен и зад гърба му тайно му се присмиват, но се сърдеше и на него, че вместо да е като всички, той си седи настрани и нещо си драска. Дори ако някое дете му се пресмееше в очите, Кольо не му обръщаше внимание, а продължаваше да си гледа биволицата, реката или зяпаше някъде далече към планината.

Ядосваше се Радка и често го замеряше с буци черна пръст. Кольо само се усмихваше и си мълчеше. Момичетата, казваше си той, от нищо не отбират. Един ден Радка пак започна да го замеря с буци пръст и да го дразни:

- Кольо Больо биволи пишува, биволи рисува.

А той си седеше под върбата и се правеше, че нито я вижда, нито я чува. Радка обаче продължаваше, както си знае и избираше най-големите буци, за да ги запрати по него. Буците не го улучваха и той само от време на време се отместваше, за да не го удари случайно някоя от тях. Радка все пак успя да го улучи. Една твърда буца го удари по ръката, но той пак се направи, че нищо не е усетил. Това я амбицира и ядоса, тя се наведе, огледа се внимателно и избра друга по-твърда и по-тежка буца. Засили се, хвърли я, буцата полетя, с трясък падна върху листа и го скъса. Всичко можеше да преживее Кольо, но само това - не. На никого не даваше да му пипа рисунките, а какво остава някой да му ги скъса или повреди. Той скочи, като че ли буцата беше разбила главата му и подгони братовчедка си. Разпаленият му като жар поглед уплаши Радка и тя разбра, че братовчед й не се шегува. Хукна презглава по полето. Дълго се гонеха. Радка, дребна като катеричка, черноока с тънки крачета и с развети плитки бягаше като сърне. Кольо тича, тича и се отказа, върна се пак при върбата, извади друг лист  и започна отново да рисува.

Когато му омръзваше да рисува биволиците, рисуваше някое дърво, реката или хълмовете, които се синееха в далечината. Най-много обичаше залезите. Тогава слънцето като уморен пътник, вървял дълго по прашните пътища, поемаше бавно на запад. Там, над село Балша, небето се озаряваше в медени зари, сякаш зад планината някой запалваше голям огън. Облаците се обагряха в алено, оранжево, виолетово и синьо. Ту се преливаха, ту изчезваха и всичко приличаше на цветна магия. Разтопена мед покриваше хълмовете над Балша и като река се спускаше надолу. Кольо вярваше, че такава красота може да се види само тук, от полето край родното му село. Едва ли има друго кътче на света, където залезът да е така красив и той искаше да запази тези залези в паметта си, за да може, когато има истински бои да ги нарисува. Знаеше, че някога ще нарисува най-красивия залез и ще нарече картината си “Залез над Кумарица”.

В летните привечери от планината повяваше хлад, но водата на река Какач беше топла. Кольо хвърляше ризата, събуваше панталона и по гащета нагазваше в чистата като сълза река. Нямаше по-голямо удоволствие от това. Реката галеше голите му рамене и сякаш го люлееше в люлка. Погледът му се плъзгаше по водата и очите му се отморяваха и почиваха. В тези мигове само една мисъл изпълваше съзнанието му. “Ще стана художник, известен художник. Всички ще гледат картините ми и тогава ще видят колко е хубава Кумарица, реката, поляните, дърветата, къщите…”

Децата, които пасяха биволите край реката бяха като шумен рояк, момчета, момичета, кои по-малки, кои по-големи. Сред тях се открояваше едно момче, Славчо се казваше, по-малко от Кольо, но  добре се познаваха, къщите им бяха наблизо. Славчо беше кротък, слабичък, източен, с черна чуплива коса и умни тъмни очи. Не участваше в лудориите на другите момчета и не се присмиваше на Кольо, че само рисува. Когато започваше нещо да разказва, всички деца се скупчваха около него, умълчаваха се и го слушаха с отворена уста. Умееше да разказва увлекателно и знаеше много истории. Обичаше животните, дворът на къщата им беше пълен с животни и птици. Отглеждаше гълъби, най-хубавите гълъби в Кумарица бяха неговите, но той се гордееше повече с кучето си Вихър. Не беше голямо куче, бяло на черни петна и трудно можеше да се определи породата му. Вихър служеше предано и всеотдайно на малкия си стопанин. Придружаваше го навсякъде и за миг не го оставяше сам. Когато Славчо пасеше биволите, Вихър неизменно беше до него. През учебната година сутрин го изпращаше до училището, а следобед отиваше да го посрещне. Чакаше стопанина си не в двора, а отвън, знаеше, че не трябва да влиза в училището. Славчо го беше дресирал и Вихър изпълняваше цяла програма. Носеше със зъби ученическата му чанта, когато отиваше или се връщаше от училище. Ако Славчо започваше да тананика някаква мелодия, Вихър се изправяше на задните си лапи и танцуваше в кръг.

Славчо пишеше стихове и Кольо много се учудваше на тази негова дарба. Беше слушал стиховете му в училище, когато Славчо ги рецитираше на някое училищно тържество, било на 24-ти май или на 15-ти септември. Тогава събираха учениците в големия физкултурен салон. Славчо излизаше пред всички и с ясния си глас започваше да рецитира. Кольо се чудеше как е възможно така да се съчетават думите, че да имат не само смисъл, а и рими и всичко да звучи като песен. Това беше дарба, която малко хора имаха. Тази дарба може би приличаше на рисуването. Така, както Кольо рисуваше, сигурно по същия начин Славчо пишеше стихотворенията си и сякаш и той рисуваше, само че не с молива, а с думите.

Често при пастирчетата се спираше дядо Пешо - овчарят, едър, здрав старец с дебели потури и  риза без яка, цепната отпред само с едно малко копче най-отгоре. Дядо Пешо винаги ходеше с голяма, обгоряла от слънцето капела. Пасеше овцете, обикаляше ливадите, но когато му станеше скучно идваше при биволарчетата, сядаше при тях и започваше да им разказва. Сладкодумец беше дядо Пешо, думите му се лееха като поточе, а децата го гледаха и слушаха със зяпнали уста. Дядо Пешо знаеше легенди и приказки, разказваше им за селото, как се е появило и кои са живеели тук преди.

- Било е много, много отдавна - говореше бавно и напевно старецът. - Ширило се  голямото поле и краят му не се е виждал. През полето минавал стар път, много стар, останал още от римляните и по този път дошло едно славянско племе, поело към Средец - сега София. Когато стигнали до тук, ги заварила нощта. Останали да пренощуват, но старейшината им - Кумарич бил много болен и през нощта починал. Погребали го сутринта с почести, но преди да продължат се огледали. Видели, че мястото е хубаво, имало вода, студена, чиста, а малко по-настрани извирала и топла, навярно лековита. Реката течала пълноводна, а тучните ливади били богата паша за добитъка. Решили да останат и да се заселят тук. Нарекли селото си Кумарица, на старейшината, който тук починал. А един друг славянски род се заселил малко по-нататък и селото си кръстили Славовци, защото техният старейшина бил Славе.

Напевният глас на дядо Пешо ги връщаше назад в годините, далече, далече. Кольо го слушаше и си представяше кервана на славяните как се вие като дълга черна река през потъналото в зеленина поле. Виждаше и как се спуска нощта, запалените огньове, а около тях сенките на мъже, жени и деца. Във въображението му изплуваше и болният Кумарич, легнал край огъня с изпотено чело и горящи от треска очи. Бяха учили в училище, че славяните са снажни, руси със сини очи. Така си представяше той  старейшината Кумарич. Сигурно и Кольо, беше славянин, защото очите му се синееха като небето, косата му беше светла като узряло жито, а мишците здрави като камък.

Един ден, когато всички деца с дядо Пешо бяха седнали заедно да обядват старецът ги попита:

- Деца, виждате ли онова малко бело облаче, ей там над планините?

Вдигнаха глави нагоре. Небосводът беше светъл и прозрачен като копринена кърпа. Не се виждаше нито едно облаче, но там далече над планинските била, наистина се забелязваше малко бяло облаче.

- Това облаче - продължи дядо Пешо - иде да ни каже, че голем дъжд че падне. Буря идва, деца, и скоро всичко тук, че заври като казан. Порой, че се лее и буря че бушува, да бегаме дорде е още рано.

Децата го гледаха и не вярваха. Продължиха кротко да ядат, това което носеха. В торбата на всяко имаше хляб и захлупци със сирене, по-малки захлупци с шарена сол и шише с вода, а торбата на дядо Пешо беше голяма и тежка от истинска кожа, той й викаше чанта, прехлупваше се с капак, върху който беше закачил различни по големина лъскави метални пулове. И дядо Пешо носеше в нея захлупци със сирене и хляб, но до кожената му торба висеше манерка, обвита с кафяв вълнен плат. Казваше, че тази манерка му е останала от войната и често споменаваше как са минали през сръбско и Унгария, как са гонили фашистите по голямата унгарска пуста и колко много негови акрани са останали завинаги до Драва. Ядеше много чесън и отдалече миришеше на  чесън. Караше и децата да ядат  чесън, за да са здрави и да не ги ловят уроки.

- Да бегаме, деца, буря идва - повтори дядо Пешо.

А небето все така синееше като езеро и дори ветрец не лъхваше. Биволите кротко лежаха в реката, а овцете сбутани една в друга под сянката на върбите едва чуто пръхтяха.

- Че ни удави - промърмори старецът и припряно подкара стадото към селото.

Кольо погледна пак нагоре и му се стори, че облачето все повече и повече се приближава и става все по-голямо. Децата около него продължаваха безгрижно да играят и нехаеха за думите на дядо Пешо.

Изведнъж притъмня, като че ли някой хвърли черна черга върху цялото поле. Изви тънък съскащ вятър сякаш изгладнели чакали завиха далече и птиците започнаха  страшно да грачат. Стана толкова тъмно, че мостът над реката не се виждаше. Децата побързаха да се скрият под върбите. Светкавици като саби разцепиха небосклона и силни гръмотевици разтърсиха полето, като че ли огромни оръдия гърмяха в залп от върховете на планината. Дъждът плисна като водопад, излял се изведнъж от небето. Свил се до дънера на една върба Кольо трепереше от студ и страх. Беше по къси панталонки и тънка шарена ризка. Дъждът се усилваше. Изведнъж заби град. Едри ледени топчета заудряха като куршуми по земята и по клоните на дърветата. Биволите  зареваха гръмогласно и се разбягаха в различни посоки. Огнените езици на светкавиците режеха небето. Кольо се притискаше до дънера на върбата, мокър от главата до петите. От вятъра дебелите клони се извиваха като лъкове, а тополите приличаха на вдигнати към небето ръце, молейки за помощ. Студената хала се усилваше все повече и повече.

- Ветаро, че раздуе облаците - каза Цани, едно от приятелчетата на Кольо, което зъзнеше до него.

Така и стана, постепенно започна да се разяснява. Утихна, слънцето се показа и всичко наоколо светна. Дъждът спря. Децата плахо поеха към селото. Пътят тънеше в черна лепкава кал, ледени парчета град и огромни тъмни локви. Всичката царевица беше напълно очукана и като черни кръстове стърчаха само стъблата. От селото идваха хора, бързаха да посрещнат децата си и да видят какво е станало. Кольо забеляза баща си. Носеше една дебела дреха, за да го завие и стопли.

- Тате, биволите избягаха - проплака Кольо.

- Не бой се, ще се върнат, важното е, че ти си жив и здрав.

Като свиха по тяхната уличка, видяха пред портата,  Бреза и Враната, върнали се сами. Облаците бяха напълно издухани като тънка предутринна мъгла, слънцето грееше, но не топлеше, а въздухът миришеше на колендро.

9.

- Колчо, Колчо, я иди до мелницата и кажи на чичо си Павел да ти даде брадвата, той има хубава брадва.

Бащата на Кольо беше седнал на стълбите, под чардака и се мъчеше да оправи дръжката на брадвата, която се беше счупила. Кольо скочи и без да чака баща му втори път да му каже, се затича към мелницата, която се белееше в края на тяхната уличка, близо до гарата. Беше висока сграда, с голям зид и широка порта, през която влизаха каруците с жито, а после излизаха, натоварени с чували, пълни с бяло брашно.

След малко Кольо беше вече до мелницата, бутната малката вратичка, която се виждаше до голямата порта, влетя в двора, но изведнъж срещу него изскочи не много голямо куче, което започна ожесточено да го лае. Кольо спокойно продължи към постройката, но кучето се хвърли и го захапа по крака. Той изрева от болка, но успя да изрита кучето, което със скимтене избяга.

От малката постройка до мелницата излезе момиче на неговата възраст. Кольо за първи път го виждаше. Май не беше от Кумарица. Момичето се приближи и съчувствено го попита:

- Много ли те заболя? Балкан не е лош, но не дава на никого да влезе в двора.

- Твое ли е кучето? - попита навъсен той.

- Да - отговори момичето уплашено. - Боли ли те?

- Ще мине - каза твърдо и се опита гласът му да прозвучи като на мъж.

Момичето продължаваше да стои срещу него с широко отворени очи, като две големи черни череши. Беше слабичко, бледолико и с тъмни коси. Гледаше го със съчувствие и  това го  караше да забрави болката.

- Как се казваш? - попита момичето.

- Кольо - отговори той, но бързо се поправи - Никола, а ти?

- Ирина.

Момичето се усмихна, но плахата му усмивка се стори на Кольо тъжна.

- Какво търсиш тук?

Кракът го болеше, но той се правеше, че нищо му няма.

- От вчера живеем тук, в мелницата - отговори момичето.

Кольо не можа да разбере как живеят тук, та в мелницата живееше само чичо Павел, мелничарят и защо от вчера, къде са живели преди това, но не искаше повече да я разпитва. Куцукайки той отиде до голямата сграда, където беше стаичката на чичо Павел и му каза, че баща му го праща за брадвата.

На другата сутрин, когато Тодорова, учителката, влезе в класната стая, водеше за ръка момичето от мелницата. Кольо не повярва на очите си. Тодорова и  малката Ирина застанаха пред черната дъска. Тодорова по-висока, облечена както винаги в черна пола и бяла блуза, а Ирина ниска и слабичка със светла басмяна рокличка и сандалки, обути на бос крак. Черната й като смола коса, сега беше сплетена на плитка. Тодорова каза:

- Деца, от днес имате нова съученичка, казва се Ирина и идва при нас от град Пирдоп. Ирина е малка и затова ще седне тук, на първия чин.

Ирина седна на чина, а Тодорова започна да преподава новия урок, но Кольо не чуваше какво говори. Погледът му беше вперен в първия чин, където седеше Ирина. Сладка топлина излъчваха големите й очи и той потъваше  в тях. Устните му неволно помръдваха и шепнеха “Ирина”, какво хубаво име. Досега не беше чувал това име, усещаше в гърдите си трепет, сякаш лястовичка се беше скрила там и пърхаше с криле. Очите на Ирина го омагьосваха.

Майката на Ирина започна да взема прясно мляко от майката на Кольо. Идваше през ден, през два, с едно медно менче. И тя като Ирина беше дребна, слаба с изпито лице и големи тъмни очи. Дори човек да не знаеше, че Ирина й е дъщеря, веднага можеше да се досети по големите й очи, и когато Кольо я виждаше, сякаш виждаше Ирина.  Измъчена и болнава, тя пристъпваше едва-едва, приведена напред, като че ли на раменете си носеше тежък чувал. Ходеше винаги облечена в черно, с черна градска рокля и черна забрадка. Лицето й се белееше, но макар и млада, по него се спускаха бръчки, които като тънки вадички браздяха страните й, стигаха до ъглите на стиснатите й устни и продължаваха по слабата й шия. В очите  й се таеше страх и гледаше все надолу.

Майката на Ирина, леля Деспина, с никого не говореше. Идваше у тях, вземаше пълното менче с топлото биволско мляко и тихо продумваше:

- Благодаря ти, како Моно, да си жива и здрава.

После изваждаше едно левче, подаваше го на майката на Кольо и си тръгваше бавно, наведена, като че ли черна сянка се плъзгаше по безлюдната селска уличка.

Годините се изтъркаляха като орехи от скъсана торба. Кольо неусетно завърши основното училище и вече учеше в седми клас.

В края на септември дните бяха топли и меки. Дворовете потъваха в цветя, а в малките селски стаи ухаеше на круши, ябълки и дюли. Кольо се връщаше от училище, изваждаше учебниците от шарената торбичка, слагаше в нея, хляб, сирене и лук и поемаше с биволите към реката. Когато излизаше от селото, душата му хвъркваше нагоре като хвърчило, което вятърът носи високо, високо. Пускаше биволиците да пасат, а той сядаше под старите върби, изваждаше джобното си ножче и започваше да издялва фигури за шах. Вече беше издялал пешките, сега правеше кончетата. Изрязваше ги бавно и внимателно от върбово дърво и се стараеше да бъдат красиви като истински. От време на време спираше, поглеждаше фигурката, докосваше я нежно с пръсти и после пак продължаваше, отдаден изцяло на това занимание. Правенето на шахматните фигурки го беше погълнало изцяло.

Изведнъж тихо боязливо гласче сякаш го събуди от сладкия му сън.

- Здравей.

Кольо вдигна глава. Пред него стоеше Ирина. Косите й не бяха на плитка, а се спускаха покрай лицето й.

- Какво правиш? - попита го тя.

- Правя си фигури за шах - отговори той.  -  А ти, какво търсиш тук?

Никога не беше виждал Ирина да идва на полето, край реката.

- Тебе търся - отговори тя.

Той трепна, сърцето му се разтича като подплашено зайче и руменина изби по бузите му.

- Мене ли? - попита той и я погледна недоверчиво.

- Да.

- Защо?

- Нали Харизанов, учителят ни по рисуване, каза да нарисуваме къщите, в които живеем.

- Да.

- Ти нарисува ли вашата? - попита Ирина.

- Нарисувах я.

- А аз - въздъхна тя - не мога да я нарисувам… Мелницата е много голяма и не знам как да я нарисувам. Ще ми помогнеш ли?

- Да.

- Нося си лист и молив.

Кольо сега забеляза, че Ирина държи една малка торбичка и от нея извади лист и молив.

Той взе листа, подостри с джобното си ножче молива и започна да рисува.

- Не е трудно - каза той - и мелницата е къща, само, че е по-висока с голям двор и зид. А вие в Пирдоп в къща ли живеехте?

Въпросът му беше глупав, но не знаеше какво да я попита.

- Да - отговори Ирина.

- А защо дойдохте тук?

- Не знам - каза тя и замълча.

Кольо рисуваше мелницата, така както я помнеше още когато не ходеше на училище. Нарисува голямата сграда, широкия двор, зида, високата порта и стария бор, който издигаше снага в двора. Искаше тази негова рисунка да е най-хубавата и утре Харизанов да похвали Ирина, да й каже, че много хубаво е нарисувала мелницата.

Когато завърши и последния щрих, подаде листа на Ирина. Тя го пое, погледна рисунката и възкликна:

- Същата е.

Кольо усети, че пак му стана топло и се изчерви. Ирина седна до него под върбата.

- Тези волове ваши ли са? - попита тя, гледайки Враната и Бреза.

Той се засмя.

- Това не са волове, а биволици - поправи я. - Наши са. Нарисувал съм ги и ако дойдеш у дома ще ти покажа рисунките си.

- Кой те е учил така хубаво да рисуваш? - попита Ирина.

- Никой. От малък рисувам.

- И аз искам да рисувам като тебе.

- Не е трудно, ще ти покажа.

Знаеше, че е трудно, но искаше да впечатли Ирина.

Кольо подкара биволиците и с Ирина поеха към селото. Вървяха един до друг. Слънцето като пчелна пита се топеше в кехлибарения залез. Той се навеждаше и късаше цветя. Когато събра едно букетче,  се спря и й го даде.

- За мене ли са? - попита Ирина.

- За тебе - отговори той и пак се изчерви.

Ирина взе букетчето, пристъпи до него, надигна се леко на пръсти и го целуна. Бузата му пламна сякаш искра я опари. Сърцето му отново хукна като изплашено зайче. Погледът му грейна. Не знаеше какво да й каже. Тя беше навела глава. Кольо се престраши и хвана малката й хладна длан. Пръстите й бяха тънки и крехки като сламки. Ирина трепна, не дръпна ръката си, така продължиха към селото хванати ръка за ръка.

Той я изпрати до мелницата. Леката й сянка прибяга през поляната пред двора и изчезна зад голямата порта. Кольо дълго седя, скрит в храстите в края на поляната. Искаше му се Ирина да не си отива, още малко да останат заедно. Усещаше меката й длан и онази бърза несръчна целувка, която неочаквано го парна по бузата.

Когато всичко наоколо утихна и сякаш поляната, мелницата и дворът с високия бор заспаха, Кольо стана и подкара биволиците към дома.

10.

Лятото се случи горещо и сухо. От месец не беше капнало капка дъжд. Царевицата клюмна и посърна. Всичко в полето започна да жълтее и повяхва.

От стопанството наредиха на бащата на Кольо да прокопае канал от реката до зеленчуковата градина. Лично председателят обеща, че за тази работа ще му заплати допълнително, но каналът трябваше бързо да стане, защото зеленчуците щяха напълно да изсъхнат.

Баща му започна, не можеше да откаже, а и пари им трябваха, парите никога не стигаха и живееха от бедно, по-бедно. Излизаше сутрин и по цял ден копаеше. От сушата земята беше станала като камък и кирката едва се забиваше в нея. Баща му, макар здрав и набит, трудно успяваше. Слънцето печеше безмилостно, потта му се лееше, а каналът бавно напредваше. Вечер се връщаше капнал от умора, измиваше се на кладенеца, хапваше надве-натри и лягаше, за да стане на другата сутрин рано и да започне пак, докато е още хладно.

Когато пасеше биволите, Кольо се отбиваше при него, за да го види. Носеше му студена вода или сядаха двамата да обядват под някое дърво. Работата беше тежка.

- Тате, няма ли кой да ти помогне?  - попита веднъж Кольо.

- Кой да ми помогне, всички са на полето, ако някой дойде да ми помогне, с него трябва да разделя парите, а те няма да са кой знае колко.

- Ще успееш ли сам да го изкопаеш?

- Трябва да успея. Дума съм дал на председателя. Ако не мога - ще идвам и през нощта.

Потта се стичаше по лицето му, той я бършеше с домашна ленена кърпа и кашляше.

На другата сутрин, когато баща му стана, стана и Кольо.

- Тате, - каза той- днес идвам с теб. То се е видяло, че друг няма да ти помогне, поне аз да ти помогна колкото мога.

- Как така идваш с мен? Ти си още малък. Панталоните  не можеш да си вържеш, ще ми помагаш?

- Не съм малък -  възрази Кольо - завърших седми клас. Ще ти помогна. Ти ще копаеш с кирката, а аз ще изгребвам пръстта с лопатата. Така по-бързо ще свършим работата. Виж какви мускули имам. Ще се справя!

Баща му го погледна.

- Добре, щом си решил, идвай. Да видим каква ще я свършим двамата.

Отидоха и започнаха да копаят. Баща му размахваше кирката отпред, а Кольо изгребваше с лопатата пръстта. Виждаше се, че така работата е по-спорна. Беше рано и горещината още не ги мъчеше. Слънцето постепенно се издигаше и се усещаше, че и този ден ще е тежък и горещ.

След около два часа седнаха да отдъхнат. Баща му извади голямата ленена кърпа, за да избърше зачервеното си като домат и плувнало в пот лице. Огледа свършената работа.

- Е, Коле, прав беше. Така, както сме двамата, работата по-върви. Когато съм сам, копая, а после се връщам да изгребвам пръстта и цял ден и два метра не мога да мръдна напред.

След почивката продължиха пак да копаят, мълчаливо и упорито като къртици. Умората налягаше Кольо, но той не се предаваше. Ръцете му тежаха като гранати, и най-малките мускулчета го боляха, но стискаше лопатата. Искаше да покаже на баща си, че е мъж и може да му помага.

Вечерта се прибраха уморени до смърт. Кольо като сноп падна в леглото и спа непробудно и тежко. Сутринта пак нарами лопатата и тръгна с баща си.

Цяла седмица работиха. Кольо започна да свиква с работата и вече не се чувстваше така изморен, както първия ден. Когато изкопаха канала, председателят удържа на думата си и плати на баща му допълнително.

Не минаха два-три дни и една вечер баща му се върна у дома, малко почерпен, миришещ на вино, но весел и очите му грееха.  Носеше току-що купени платненки, сини като небето. Извади ги от чантата и каза на Кольо:

- Коле, тези платненки са за тебе. Ти сам си спечели парите за тях, сине.

От радост Кольо не можеше да си намери място. Отдавна си мечтаеше за такива платненки, беше му омръзнало да ходи с гумените цървули. Нищо не можа да  каже от вълнение, само се приближи и целуна небръснатата буза на баща си.

През нощта Кольо сънува странен сън. С Ирина се изкачваха в планината. Вървяха по малка сенчеста пътека към връх, огрян от слънце. Върхът изглеждаше близо, но те вървяха дълго и продължително. Ирина стъпваше пред него така леко, сякаш плуваше нагоре. Беше облечена в яркочервена рокля и като че ли пред него вървеше не тя, а самото слънце. Виждаше гърба й, дългите й коси, но знаеше, че вървейки нагоре, Ирина се усмихва. Той стъпваше горд, обут в новите си сини платненки, които сега му се струваха още, по-сини и по-леки като крила на птица. Баща му сякаш ги беше купил, за да изкачи с тях този висок връх. Внезапно зеленикава мъгла, като гъсто мляко, скри върха, слънцето и всичко наоколо. Изчезна и Ирина с яркочервената си рокля. Кольо се изплаши, започна да вика: “Ирина, Ирина”. Тичаше по пътеката нагоре, надолу, но Ирина я нямаше, сякаш се беше стопила в мъглата. Изведнъж се погледна и се видя без платненките, беше ги изгубил като тичаше по пътеката, за да търси Ирина. Стоеше бос, объркан и изплашен. Стана му страшно мъчно, и за Ирина, и за платненките. Разплака се, сълзите го задушиха и се разтрепера. Събуди се. В стаята беше  тъмно като в пещера. Дълго лежа неподвижен, без да може да заспи пак.

11.

В топлите есенни привечери всички заедно вечеряха на чардака. Майка му изнасяше паралията, слагаше възглавници и сядаха около нея, баща му, майка му, той и братчето му Асен. Кольо обичаше тези вечери от дългото и топло циганско лято. Над софрата, един фенер хвърляше бледа светлина, а дворът потъваше в мрак и от лекия вечерен вятър тихо шумоляха листата на старата круша. Недалеч от нея стърчеше една крива слива, която в тъмнината приличаше на еднокрак старец, залитнал на една страна. До ореха беше кладенецът. Бащата на Кольо много се гордееше с този кладенец, останал още от турско време. Дълбок, иззидан от големи обли камъни, покрити с мъх с леденостудена и сладка вода. На един от камъните отвън бяха издълбани арабски букви и баща му беше казал, че на камъка е написано: “Времето тече като вода, вечността остава.” В цялото село никъде не извираше такава чиста и студена вода. Пиеш, пиеш и не можеш да се напиеш. Когато след смъртта на дядо Мито, баща му и чичовците му започнаха да  делят големия двор, останал още от чифлика на Хасан бей, бащата на Кольо искаше само едно - бунарът да остане в неговия двор и за бунара беше готов да даде всичко. Принудиха се чичовците му да хвърлят чоп и за тяхна изненада кладенецът се падна на баща му.

- Така било писано - каза чичо му Радой.

Всяка вечер, преди вечеря, бащата на Кольо слагаше във ведрото едно шише с ракия и го пускаше в кладенеца, а преди да седнат на софрата казваше:

- Коле, иди, сине, да извадиш ракията да не замръзне.

Той отиваше до кладенеца и донасяше изстуденото шише. Баща му го поемаше внимателно и сякаш изпълнявайки свещен ритуал най-напред го избърсваше с длан от водата, отваряше го много бавно и напълваше малката чашка пред себе си. Вдигаше я към фенера, поглеждаше я, после я поднасяше към носа си и я помирисваше. Ароматът й сякаш го упояваше и той блажено притваряше очи. Лицето му беше широко, набръчкано, носът - месест, а веждите му гъсти, като разлистили се храсти. След като помирисваше ракията, поднасяше чашката към устните си и с невиждана наслада отпиваше голяма глътка. После примлясваше от силната като огън ракия и набучваше на вилицата си  доматче от салатата. Никога не пиеше без мезе. Обичаше пред него да има прясна салата, а зиме - туршия.

Баща му сам си вареше ракията, пиеше само от своята ракия и много рядко се отбиваше в кръчмата. Откакто дядо Мито се спомина, много неща в рода на Пиндраците се промениха. Кръчмата им я нямаше и вече никой и не помисляше да кара вино от Ветрен. Баща му и чичовците му си варяха скришно ракия, а за вино и дума не ставаше. Огромните бъчви в зимника на дядовата му къща стояха празни и се разсъхваха.

Вечерите на чардака бяха за Кольо незабравими. Високо над главата му небето приличаше на гладка кожа, по която като скъпоценни камъчета блестяха звездите, а луната се търкаляше като сребърна тава. В смълчания тъмен двор се надпяваха щурци, от време на време самотно и тревожно се обаждаше сова, а някъде далече пролайваше куче. На софрата имаше хляб, лук, сирене, боб-чорба, понякога пържени яйца и рядко месо. Майка му готвеше и от нищо нещо правеше, но след смъртта на дядо Мито, бедността ги беше стиснала за гушите. Често се случваше у дома им да няма захар, олио. Кольо и Асенчо ходеха със стари протрити дрешки, които майка му непрекъснато кърпеше. Когато беше жив дядо им, софрата беше претрупана с ядене. Старецът обичаше да има всичко и непрестанно канеше близките си да споделят софрата му. Не оставяше и някой да ходи със скъсани дрехи, ако видеше такъв, веднага вадеше пари и му казваше да си купи риза или опинци.

Понякога, след като се навечеряха, бащата на Кольо подхващаше някоя стара песен. Хубаво пееше. Имаше дълбок и плътен глас. Пееше стари хайдушки песни, беше ги чувал от майка си и ги помнеше от дете. Тази вечер, обаче баща му беше мрачен. Изпи само една чашка ракия и през цялото време, докато вечеряха, дума не каза. Кольо, брат му и майка му също мълчаха и гледаха по-бързо да се навечерят. Когато свършиха вечерята, баща му го погледна строго.

- Днес ме срещна Върбан, партийният секретар, и ми казва, бай Димитре, твоят, големият син, се върти около онова момиче от Пирдоп, а нали знаеш, те са интернирани тук и да внимава!

- Кое момиче? - попита Кольо с широко отворени очи.

- Онова, което живее в мелницата.

- Ирина ли?

- Не я знам, Ирина ли е, каква ли е, но повече да не съм те видял с нея!

- Защо?

- Защото са интернирани.

Кольо не разбра какво значи думата “интернирани” и вторачено погледна баща си.

- Не са лоши хора, бе Митьо, - намеси се майка му. - Нали от назе вземат мляко.

- Лоши, добри - не ме интересува - прекъсна я баща му. - Не искам да си имам работа с Върбан. Знаеш го какъв е. Само души наоколо.

И баща му изпсува наглас така, както той си знаеше, после се обърна към Кольо и строго повтори:

- Разбра ли? Повече да не съм те видял да се мотаеш с това момиче!

Кольо наведе глава. Какво ли е направила Ирина, питаше се той и не можеше да си обясни, как такова малко и слабичко момиче като Ирина може така да ядоса чичо му Върбан.

Изведнъж страшен  вик раздра тишината. Всички останаха като вкаменени около софрата. Викът, по-скоро писъкът, се повтори още по-силен и по-разтърсващ. От съседната улица се изви женски плач.

-Убиха го, убиха го…

Бащата на Кольо скочи. Викаше леля Мария, съседката им и Кольо позна гласа й. Баща му тръгна към портата, майка му се опита да го задържи, но той я блъсна.

- Май стана нещо страшно - каза той и бързо изчезна в тъмнината.

Майка му веднага дръпна Кольо и Асен в стаята, угаси фенера и остави софрата на чардака, така, като си беше с неприбраното ядене. Тя и двете момчета се скупчиха на леглото в очакване. Времето минаваше, но баща му не се връщаше. Кольо и брат му се унесоха в дрямка, притиснати плътно до майка си. По стълбите се чуха стъпки. Кольо трепна уплашен, ослуша се, баща му се връщаше. Бутна вратата, влезе в тъмната стая и се опита да не вдига шум, мислеше, че вече са заспали, но майка му се обади:

- Какво стана?

- Убиха Стоил Влашкия…

- Кой го уби? - попита майка му.

- Драган, брат му.

- Защо?

- Напили се и се скарали за имота, за два метра земя. Драган извадил ножа и го забил в сърцето на брат си.

Кольо слушаше и трепереше. Как така двама братя да се скарат и единият да заколи другия.

На сутринта, когато тръгваше за училище, видя милиционерска джипка пред двора на Драган Влашкия. Спря се и впери любопитен поглед към джипката. В това време от двора на Влашкия излязоха двама милиционери, водеха Драган. Кольо мерна очите на убиеца. Погледът на Драган Влашкия му се заби в мозъка като нож. Не беше виждал досега такива втренчени, обезумели очи. Бяха като на полудял вълк, изцъклени и ледени. Кольо обърна глава, за да не ги гледа и избяга.

Целия ден в училището се говореше само за убийството. Децата потресени разказваха случилото се и всяко го преразказваше така, както си го представяше. Досега в малкото им селце не беше ставало убийство. Тази страшна новина бързо се разнесе из околните села, а оттам стигна и до София, и повече от седмица хората говореха за кумаришкия убиец.

12.

Най-големият празник на Кумарица беше Свети Дух. На този ден ставаше и съборът на селото. Празнуваха го така, както са го празнували дедите им и прадедите им.

Бащата на Кольо се подготвяше отрано за този ден. Първата му работа беше да боядиса стаите у дома. Имаше един приятел, Петър Бояджията, с когото заедно са били на фронта. Всяка година Бояджията идваше една седмица преди Свети Дух. Баща му, Кольо и Асен изваждаха на двора всичко от двете стаички, а то нямаше и какво толкова да се изнася: две дървени легла, софрата, голям, обкован със железни шини сандък, останал от бабата на Кольо и един дрешник. Нареждаха ги на двора, до кладенеца.

Докато бояджията боядисваше, цялото семейство спеше навън под звездите. За Кольо това беше голямо преживяване. Завиваше се с дебелите домашни черги и вперваше поглед нагоре. Вечерите бяха топли и тихи. Небето над главата му светеше като свод с окачени на него светлинки. Луната приличаше на кръгло прозорче с матово стъкло. Искаше му се да е там горе, да надникне през това  прозорче, за да види какво има от другата страна. Вечерният вятър шумолеше в листата на крушата, сякаш някой разказваше приказка. Ухаеше на окосена трева и на тор. Обичаше миризмата на оборска тор. С нея беше отрасъл и я свързваше с дома и селото. Постепенно потъваше в дълбок сън, сякаш бавно падаше надолу в кладенец, където беше хладно и тъмно. Най-хубаво и най-сладко спеше под звездите. Чувстваше се частица от небето, земята, дърветата и тревата.

През деня чичо Петър с вар белосваше таваните и стените. От главата до петите беше на бели точки от варта и приличаше на смешниците от панаирите, които обикаляха селата по съборите. През цялото време, докато работеше пееше. И баща му на Кольо пееше, но с пеенето на чичо Петър не можеше да става и сравнение. Гласът му - мощен и плътен сякаш излизаше от дълбокия  бунар, кънтеше и се носеше високо, високо и огласяше не само техния  двор, но и дворовете на съседите. Когато го слушаше, Кольо сякаш виждаше различни багри. Мелодията раждаше цветове и пред очите му се преплитаха червени, зелени, розови и сини краски. Любимите му песни бяха “Спи полето бойно” и “Заплакала е арестантска майка пред Софийския централен затвор”. Често пееше тези две песни и Кольо ги беше научил наизуст. Привечер, когато баща му и чичо Петър сядаха на чардака да вечерят, пак запяваха двамата заедно. Гласовете им литваха  нагоре. Вятърът ги подемаше, песента прескачаше стоборите и се разливаше по селската улица.

Кольо не беше виждал такъв снажен, силен мъж като чичо си Петър. Ходеше с по-дълги коси, които падаха като лъскава конска грива върху раменете му. Това беше необичайно, защото мъжете от селото бяха подстригани или с голи глави. Тъмните му  очи горяха и всичко, което хванеше в огромните си лапи изглеждаше малко и леко.

Съборът беше най-вълнуващ за децата. Още предния ден на площада пристигаха люлките, въртележките с кончетата, стрелбището и сергиите с бонбоните, халвата и захарните петлета. Вечерта, преди събора, у тях на гости идваше  първият братовчед на Кольо, Георги. Той живееше в София, в квартал Подуяне и по баща се казваше Георги Аспарухов. Майката на Кольо и леля Мария, майката на Георги, бяха сестри, родени в село Войняговци, недалеч от Кумарица, сгушено  като гнездо в планината. Кольо не познаваше дядо си Ташко, бащата на майка си, беше чувал само, че е бил едър мъж, някога кмет на  Войняговци. За дядо му Ташко се говореше, че през 1925 година е бил убит по време на лов в гората, но хората шушукаха, че не са го убили случайно, а е застрелян по политически причини.

Гошето, братовчедът, беше чернооко, стройно, слабичко момче с гъста, като таралежови бодли, черна коса. В игрите и лудориите двамата бяха неразделни. Той много обичаше да идва в Кумарица и от сутрин до вечер играеха на топка по прашните селски улици или на ливадите край реката. Гошо, лек като перце, тичаше и вкарваше гол след гол. Обичаше  да се качва по купите  сено и да скача от тях.

Вечер, когато се прибираха от улицата, изморени и изпотени, баща му на Кольо вземаше пресни яйца от кокошките и ги изпържваше в голям тиган. Беше майстор на пържените яйца. Сипваше в тигана повечко олио, чакаше олиото хубаво да се нагрее, после чукаше яйцата и приготвяше за вечеря яйца на очи. Поръсваше ги обилно с лютив червен пипер. Разчупваше топлия домашен хляб, даваше им по едно голямо парче и момчетата се нахвърляха на яденето като изгладнели вълци.

В деня на празника Свети Дух къщата им блестеше бяла и чиста. В стаите миришеше на вар и на домашен сапун. Събуждаха се рано, майка им даваше на Кольо и на Асен чисти  ризи. Измиваха се, обличаха се и отиваха на църква. Хората избягваха да ходят на църква, защото ги следяха кой ходи и кой не, но майка му не обръщаше внимание на това. Баща му не ходеше, не беше атеист, но не влизаше в църквата.

Когато прекрачваха прага на храма “Света Троица”, Кольо сякаш влизаше в друг свят. Иконите го впечатляваха. Щеше ли някога и той така да рисува като тези незнайни иконописци.

След църквата отиваха на площада. Хората се тълпяха и всичко се завърташе в пъстроцветно колело. Пременени девойки и жени, напети младежи и мъже, деца, които се гонеха. Цвърчаха скари, миришеше на кебапчета, лееше се вино. Подпийнали чичовци се смееха и майтапеха. Въртележката с кончетата се въртеше лудо, люлките се вдигаха чак до небето, младежите се трупаха пред стрелбището. Всяка година идваше един факир, който гълташе ножове и от устата му излизаха пламъци. Не беше млад, с набръчкано като на костенурка лице и с черна боядисана коса, която блестеше като гарваново крило, облечен в тъмен фрак, бяла риза и папионка. Фракът му беше износен и също лъщеше, а ризата му отдавна похабена и замърсена, изглеждаше по-скоро сива, отколкото бяла.

Най-интересен беше акробатът. Той връзваше въже между двете големи къщи на площада и с един дълъг прът минаваше по въжето. Жените примираха от страх като го гледаха, а по-младите не смееха да вдигнат очи нагоре. Акробатът за разлика от факира беше млад, с мускулесто и гъвкаво като на котка тяло. С него винаги идваше и едно момиче, изписано като кукла, с начервени устни и много къса бяла рокля, което обявяваше началото на представлението. Звънкият й глас се опитваше да надвика шума на площада:

- Гражданки и граждани, - викаше момичето - сега ще видите най-опасното изпълнение в света. Акробатът Ромео ще мине по въжето на десет метра височина и ще спре дъха на всички ви!

Макар че височината не беше повече от три или четири метра. После момичето минаваше с една шапка, за да събере парите.

Винаги на събора бащата на Кольо купуваше на момчетата захарни петлета и сладко вино. Нямаше нищо по-вкусно от това вино, което се разливаше в гърдите им като шербет.

13.

Наближаваше краят на учебната година. Лятото тичаше като бос хлапак с разкопчана риза и разрошени коси. Нагазваше в ливадите и  в бухналата зеленина и цветя. Тази година Кольо завършваше осми клас в Кумаришкото училище, но много не мислеше за уроците и домашните. Хубавото време, слънцето, просторът, зеленината го дърпаха все навън. Връщаше се от училище, хвърляше торбичката с учебниците и излизаше навън. Когато не пасеше биволиците, обикаляше полето, рисуваше или с часове седеше под някое дърво и си дялкаше фигурки. Все така обичаше да е сам. Не го влечаха шумните игри с другите момчета, нито пък ритането на топка, макар да умееше да рита  добре и да вкарва голове.

Един следобед като се върна от полето видя у дома учителя си по рисуване Харизанов. Харизанов и баща му седяха под ореха, до кладенеца, и разговаряха. Кольо ги поздрави и побърза да се мушне в къщата, но баща му го спря:

- Кольо, я ела насам.

Кольо се уплаши. Опита се да си спомни каква лудория е направил в училище и защо Харизанов е дошъл да говори с баща му, но за нищо не се сети. Приближи се бавно към масата, където седяха, застана прав до тях и зачервен като морков  зачака да чуе какво ще му кажат.

- Кольо, ти колко имаш по рисуване? - попита го баща му.

- Шестица - смънка той.

- Май това ти е единствената шестица, а?

- И по пеене имам шест - поправи го Кольо.

- Тъй де, тъй, по това, което не ти трябва имаш шестици, а по другите предмети? Аз като бях ученик в това същото училище, “Стоил Попов”, имах по всичко шестици и тогава директорът, Стефан Христов, казваше, че не помни друг ученик като мен. Уроците ги научавах още в час, когато слушах учителите. Така беше, попитай чичо си Стефан, директора, той е още жив.

Кольо мълчеше.

- Не си прав, бай Димитре, - намеси се Харизанов - и Кольо е умен, затова дойдох. И пак ще ти го кажа. Ето, сега завършва осми клас. Трябва да го заведеш в София, да кандидатства в Художествената гимназия.

- Абе, даскале, той още не е стъпвал в София, а ти го караш в Художествената гимназия да учи.

- Чуй ме, бай Димитре, голям грях ще сториш, ако не го заведеш. Ще му убиеш бъдещето и един ден ще съжаляваш.

- Кой ще го издържа, бедни сме?

- Бедни, не бедни, ще направиш всичко възможно да учи. Никола е  талантлив.

- Кольо, - обърна се баща му към него - искаш ли да станеш художник?

- Искам - отговори смутено той.

Кольо забеляза, че баща му уж не е съгласен, но му е драго, че Харизанов е дошъл на крака у тях и такива хубави думи казва за него.

- Трябва, трябва, бай Димитре, да се помогне на момчето - настояваше учителят.

- Добре, - съгласи се баща му. - Ще го заведа, пък ако има дарба - да учи!

Кольо трепна. Идваше му да прегърне едновременно и баща си, и Харизанов.

Харизанов окуражително му се усмихваше. Млад, двайсет и шест, двайсет и осем годишен, учителят беше висок, слаб, рус с малки рижави мустачки и дяволити сини очи. При хубаво време извеждаше учениците на полето да рисуват, знаеше добре, че едни ученици имат усет към рисуването, а други нямат, искаше само да вижда у тях желание и старание. Познаваше всички в Кумарица, но не беше от тука, обичаше децата и им помагаше. Забелязал таланта на Кольо, Харизанов искаше да насочи момчето към Художествената гимназия и сега беше на път да постигне целта си. Стана да си върви, видимо доволен и повтори:

- Бай Димитре, не забравяй, Никола е умен и талантлив.

А на Кольо каза:

- А ти, Коле, не спирай да рисуваш, ще успееш! Помни ми думата!

14.

Денят за приемния изпит в Художествената гимназия дойде неусетно. Почти цялата нощ Кольо не заспа. Навън валеше силен дъжд. Едрите капки чукаха по керемидите, като че ли някой хвърляше орехи. Духаше вятър и от течението прозорецът потракваше, сякаш отдалеч долиташе тропотът на пътуващ влак. Някъде от планината се разнасяха глухи гръмотевици и отвреме навреме светкавици раздираха мрака в стаята като внезапно  запалена клечка кибрит.

Кольо лежеше неподвижен, вперил поглед в  тъмния прозорец и си мислеше как ли ще мине изпитът, какво ли ще им дадат да рисуват, ще успее ли да се справи. Знаеше, че ще има ученици от цялата страна и може би много от тях рисуват по-хубаво от него, повечето сигурно са учили да рисуват, а той какво - само биволици,  къщи и дървета е рисувал. Е, в училище понякога рисуваха гърнета, стомни, вази с цветя и плодове, но това беше рядко. Много искаше да се представи добре, да покаже на момичетата и на момчетата, че и той може да рисува, нищо, че е от едно малко село и повечето, ако не всички, сигурно никога не бяха чували за Кумарица.

Малко, преди разсъмване, заспа. Майка му го събуди. Той отвори очи, слънце огряваше стаята. Дъждът беше спрял, навън небето синееше като току-що изпрано платно, проснато надлъж и шир да съхне. Подухваше вятър,  миришеше на трева.

Облече си най-новите дрехи и с баща си забързаха към гарата, за да не изпуснат влака за София. Майка му лисна едно менче с вода пред него, за да му върви по вода. Когато слязоха на гара София, Кольо сякаш падна в кошер с пчели. За първи път идваше в столицата и не можеше да повярва, че вижда толкова много хора на едно място. Едни бързаха насам, други - натам, бучаха коли и камиони, звъняха трамваи. Оглеждаше високите сгради, взираше се във витрините на магазините, отрупани с безброй стоки, които не беше и сънувал. Градът го плашеше. Държеше здраво ръката на баща си и не смееше да го пусне. Баща му посочваше улиците, казваше му коя как се нарича.

Пред гимназията вече се бяха струпали момчета, момичета, родители. Кольо се изпоти, гърлото му пресъхна и като нож пак го прободе онази мисъл, ще се справи ли, ще успее ли. Огледа се, опитвайки се да отгатне кое от тези момчета и момичета е най-добрият художник.

Появи се мъж и им каза всички да отидат в Художествената академия, където ще се проведе изпитът. Голямата група от ученици и родители се размърда и тръгна като поток от улица “Шипка”, където стояха,  пресякоха булеварда и влязоха в двора на Академията. След малко започнаха да викат учениците. Те влизаха в сградата и всеки получаваше номерче, което показваше на кое място трябва да седне. Извикаха и Кольо, краката му се подкосиха, станаха малки като кибритени клечки. Влезе в огромна зала. Високите прозорци гледаха към булеварда, където се издигаше сградата на Софийския университет. Почувства се като мравка, мъничък и нищожен. Около него момчетата и момичетата си търсеха местата и шумяха като врабчета. Той си седна на мястото и зачака. Сърцето му се блъскаше като животинка в клетка.

Когато всички заеха местата си, на подиума застана млада учителка и с няколко думи им обясни каква е задачата. Върху постамент бяха поставили гипсова кана и картонена кутия за тебешири. След разяснителните думи на учителката в залата настъпи тишина. Шумните до преди малко момчета и момичета се умълчаха и замислиха. Всеки вторачи поглед в композицията. Кольо дълго стоя като гипсиран. Дланите му бяха изпотени. Опита се да си събере пръснатите мисли, но не успяваше. Напрягаше се да си спомни всичко, на което го беше учил Харизанов. На белия фон, пред който стояха вазата и кутията, сякаш се открои образът на учителя му по рисуване с дяволитата си усмивка и с леко премрежените си очи. Стори му се, че чу и гласа му. “Ще се справиш, Кольо, ти можеш!” Това му вдъхна смелост, взе молива и започна да оразмерява рисунката. Обзе го спокойствие и непреодолимо желание да рисува. Усети, че наистина най-голямата му страст е рисуването. Гореше го като огън. Не можеше да живее без да рисува. Видеше ли молив, пръстите му започваха да треперят, и сега тази страст отново пламна в него. Забрави всичко около себе си. Виждаше само гипсовата кана, картонената кутия за тебешири и белия лист. Този лист щеше да оживее. Върху него щяха да се появат каната и тебеширената кутия. Ще ги нарисува точно така, както ги вижда. Рисуваше сякаш беше сам в огромната светла зала. Отдалече долиташе мелодия и го изпълваше с радост. Като че ли беше на полето, край реката, седнал под старата върба, а пред погледа му се простираше безкрайната кобилица на сините планински била.

Усети, че някои стои зад гърба му и наблюдава рисунката. Обърна се, беше учителката, която им даде разясненията и указанията за изпита. Стоеше до него и гледаше как рисува.

- Добре, много добре - каза тя тихо и продължи между стативите, като поглеждаше нарисуваното по тях.

Учителката му вдъхна кураж. Той забеляза, че в тъмните й очи просветват любопитни пламъчета. Погледът й се спря на него и сигурно се запита кой е и от къде е.

Времето, определено за изпита отлетя. Кольо сякаш се събуди. Излезе. На двора го чакаше баща му и двамата заедно поеха към гарата.

15.

Резултатите от приемния изпит се очакваха след две седмици. Мислите му непрекъснато се връщаха към изпита, дали е успял, дали не е сбъркал, че е кандидатствал в Художествената гимназия?  Беше като отнесен.

В деня, в който трябваше да излязат резултатите, баща му замина за София. Целия преди обяд Кольо ходеше насам-натам, не можеше да се спре на едно място. Обикаляше двора, влизаше, излизаше от дома и все поглеждаше часовника. Влакът от София пристигаше в един часа на обяд и имаше още много време.

Когато свирката на влака изпищя, той се сепна, изскочи от двора и затича по улицата към гарата. Искаше да пресрещне баща си още на улицата. Тичаше като вятър, спохождан от лая на съседските кучета. Когато наближи гарата, отдалече видя баща си. По походката му отгатна, че вестта, която носи е хубава.

- Коленце, - извика баща му - приет си, осемнайсти поред си в списъка. Има двайсет и шест отличници и ти си между тях, осемнайсти поред…

Баща му се радваше, не беше очаквал този успех. Сигурно тайно си беше казвал, как ли пък ще го приемат, та в това училище кандидатстват деца от цяла България. На изпита се явиха повече от триста ученици, а приемат само шейсет. Кольо ли ще приемат, кой го знае и кой го познава, от едно малко софийско село е, за което и учителите сигурно не бяха чували. Но ето чудо, приеха го. Голямо нещо е божата дарба. Когато Бог дава, не те пита, къде си роден, кои са майка ти и баща ти, а дава с пълни шепи. Човек трябва само да пази тази дарба, да я пази като огънче, за да не я угаси студеният вятър на живота.

Кольо гледаше баща си като паднал от небето.

- Наистина ли съм приет? - питаше той.

- Наистина! Видях ти името с очите си - Никола Димитров Митов от село Кумарица. Няма друг Никола Митов от Кумарица, само ти си, отличник, осемнайсти поред!

- Татко, - и Кольо прегърна баща си. - Приет съм!

Сърцето му щеше да изхвръкне. Очите му грееха. Този ден в Кумарица нямаше по-щастливо момче от него.

Прибраха се у дома. Майка му сложи да обядват. Седнаха и четиримата на масата, баща му, майка му, Асен. Преди да започнат да се хранят, баща му каза:

- Днес е светъл ден за нас, Кольо го приеха в Художествената гимназия в София. Приеха го осемнайсти поред. Да е жив и здрав и да върви нагоре. Някога и аз исках да уча, но времената бяха други, баща ми, Бог да го прости, реши, че ми стига да уча до седмо отделение, но сега, Коле, ако трябва и ризата си ще продам, за да учиш. Нека и в нашия род да има едно учено момче.

Като каза това, баща му взе хляба от масата, вдигна го и го целуна.

- Дай Боже, - промълви той - да си жив и здрав.

Кольо сега разбра колко е важно за баща му, че са го приели в Художествената гимназия. Майка му и Асен гледаха ту Кольо, ту баща му и като че ли не проумяваха добре какво точно се е случило. Майка му никога не беше ходила на училище. Тя знаеше само, че в училището ги учат на четмо и писмо и се чудеше защо има и училище, където ги учат да рисуват, нужно ли е човек да знае да рисува, не е ли това губене на време и харчене на пари? А Асен беше още малък и не разбираше какво ще прави батко му в големия град и какво ще учи там.

Когато се наобядваха баща му каза:

- Коле, изведи биволиците, времето е хубаво.

Кольо това и чакаше, скочи и тръгна. Искаше час по-скоро да излезе на полето, да разтвори гърди и да се провикне: “Приеха ме, приеха ме!” Викът му да полети, да огласи цялото Софийско поле и да стигне до планините. Да се удари в хребетите и пак да се върне, и да се понесе от край до край над ливадите, къщите, дърветата и реката, край която беше нарисувал толкова много рисунки.

Изкара биволиците и тръгна след тях към края на селото. От ума му не излизаше София, големия град с високите къщи, с трамваите и леките коли, момичетата и момчетата, облечени в хубави, модерни дрехи, с които щеше да учи в Художествената гимназия. Всичко това приличаше на сладък сън, който никога не беше сънувал. Плашеше се, мислеше, че наистина сънува. Очакваше всеки миг някой да го събуди и да му се присмее, да му каже, че това не е истина и само си въобразява, че няма никаква Художествена гимназия, а цял живот ще си остане тук, ще пасе биволите и ще зяпа към далечните планини, без да узнае никога какво се крие там зад тях, има ли други градове, други страни, така както майка му не знае. Тя, която се е родила в съседното село Войняговци, а после се е омъжила и дошла тук, и София дори не е видяла. А баща му беше обикалял, през войната стигнал чак до Унгария, интересуваше се, четеше, дружеше с хора, които повече знаеха от него и от всеки искаше да научи нещо. Когато някой от познатите идваше у дома им, и след като си тръгнеше, най-тежката присъда на баща му беше: “И от този нищо не научих.” Обичаше често да повтаря: “Човек има две уши и една уста, за да слуша повече и по-малко да приказва.”

Кольо не искаше да забравя тази мъдрост. Рисуваше, наблюдаваше и слушаше. И сега, седнал под върбата, той гледаше реката, която едва-едва се полюшваше, течеше дълбока и тъмна. В огледалната й повърхност се отразяваха върбите, надвесени над нея. Как ли трябва да се нарисува реката, мислеше си той. Цветът й се променя всеки миг, как да се улови играта на сенките?

Сепнаха го гневни викове. След виковете се заредиха ругатни и псувни, коя от коя по-гръмогласни и по-цветущи. Скочи, сякаш някой го вдигна във въздуха. Огледа се и изтръпна, уплаши се, паникьоса се и понечи да избяга. Виковете, псувните и ругатните не спираха, а ставаха все по-страшни и по-заплашителни. Беше се отплеснал и не беше видял кога биволиците влезли в царевицата на Рангел Зарето. Винаги внимаваше да не влязат в царевицата на съседа им, но днес от радост и вълнение, беше забравил и за биволиците, и за царевицата, и за злия и сприхав нрав на Рангел Зарето. А Рангел продължаваше да вика, да псува и да хвърля буци пръст по клетите и невинни добичета.

- Къде гледаш бе, харсъзино, ще те науча аз тебе - викаше Рангел - съсипа ми царевицата, бе песоглавецо!

Кольо стоеше като закопан в земята и не знаеше да бяга или да тръгне след биволиците, които хукнаха в различни посоки.

Рангел Зарето беше около шейсетгодишен, нисък, набит с голяма като крина глава и щръкнали магарешки уши. Кольо не се страхуваше, че може да го хване, защото Рангел имаше криви крака, едва вървеше и се клатеше като мечка. Сега Зарето тръгна към него и хвърли буца пръст, но Кольо се дръпна и успя ловко да избегне удара. Като видя, че Рангел спря накрая на нивата си, Кольо реши да не му обръща повече внимание и тръгна да догони биволиците, за да ги прибере.

Денят се топеше и полето потъваше в здрач. Той подкара биволиците към селото. Вървеше бавно, без желание, със свито сърце и умислен. Веселото му и хубаво настроение беше угаснало като огън от дъжд. Знаеше, че Рангел Зарето вече е отишъл при баща му и му е казал за биволиците и царевицата, и не само му е казал, но сигурно  е поискал веднага да му плати щетите. Зарето беше зъл и отмъстителен. Непрекъснато се караше с някого в селото и заплашваше, че ще го съди. И сега вече е вдигнал скандал до небето и баща му се чуди какво да прави. Може би за Кольо ще е по-добре  въобще да не се прибира.

Влачейки се като разбита каруца, той стигна до портата на двора и преди да отвори и да вкара биволиците се огледа. Баща му стоеше до кладенеца и го чакаше. Това не беше на хубаво, но връщане назад нямаше. Каквото става да става, каза си Кольо. Вината си е негова и трябваше да си понесе наказанието като мъж. Вече не беше дете, а гимназист, след два месеца ще  учи в гимназия и сам трябва да се оправя.

Влезе с биволиците в двора и тихомълком се насочи към обора, но баща му го повика:

- Я ела насам!

Кольо се спря, погледна го и тръгна към него. Баща му стоеше като градоносен облак, със свъсени вежди, стиснати устни, а очите му хвърляха искри.

- Какво е станало днес с биволиците? - попита той строго и преди Кольо да си отвори устата, една звънка плесница се залепи на страната му.

Цялото му лице пламна, като че ли с коприва го нашариха, а в ушите му екнаха сто камбани и го оглушиха.

- Ти знаеш ли, че този човек е беден като нас и той на тази царевица се нада, за да нахрани гърлата, които  са зинали у дома му. Знаеш ли какво е да посегнеш на труда на човека? Знаеш ли колко труд трябва, за да засееш една нива с царевица, да я копаеш, да я поливаш, а после да влезе чуждият добитък да я опасе?

Всичко това Кольо го знаеше, но точно днес беше забравил за биволиците, за царевицата и си мислеше само за училището и за онзи нов и непознат свят, който го очакваше, свят, без биволици,  без царевица и навъсени, ядосани мъже като Рангел Зарето.

16.

Дойде денят, в който Кольо трябваше да се запише в гимназията. Отидоха пак с баща му, влязоха в една канцелария и се изправиха пред мъж на средна възраст с очила с дебели тъмни рамки, който разгърна едни документи и започна да проверява нещо.

- Така - рече мъжът, докато преглеждаше документите. - Никола Димитров Митов от село Кумарица. Завършил осми клас в училище “Стоил Попов” в село Кумарица и се явил на приемния изпит в Художествената гимназия в София. На изпита получил оценка отличен и е осемнайсти поред в списъка на приетите. Всичко е точно.

Мъжът повдигна глава и строго погледна Кольо:

- Но има още един проблем.

Кольо стоеше неподвижен пред него и не смееше да мръдне.

- Преди да те запишем в гимназията, трябва да проверим да нямаш нещо общо с кумаришкия убиец, онзи дето уби брат си за една нива. Да не сте роднини или нещо подобно, защото тук такива не записваме.

Кольо го гледаше и преди да си отвори устата, мъжът се засмя.

- Записан си Никола, на петнайсти септември ще дойдеш тук и ставаш ученик в Художествената гимназия.

Вече нямаше никакво съмнение, Кольо беше гимназист.

Привечер, след като се върна с биволиците от полето, Кольо само се завъртя у дома и тихомълком се измъкна навън. Теглеше го към мелницата. Искаше да види Ирина. Тръгна бавно по улицата към гарата и когато наближи мелницата, сви към голямата ливада, която се простираше пред портата. Между железопътната линия и мелницата растяха дървета и храсти. Скри се в храстите, сложи си дланите пред устните и започна да кука като кукувица. Това беше сигнала, с който съобщаваше на Ирина, че е тук. Изкука няколко пъти, спря, огледа се и пак сложи длани пред устните си. Минаха минути, които му се сториха часове. Изведнъж видя в здрача, че портата се отваря  и една малка фигура, облечена в бяла рокля  тръгна към храстите като фея, която не стъпва по земята, а се носи във въздуха.

- Кольо, - прошепна Ирина.

- Ирина - обади се той.

Тя се промъкна в храстите и седна до него.

- Днес - каза Кольо - се записах в Художествената гимназия. На петнайсти септември започваме училище. Ще пътувам всеки ден с влака до София…

Ирина седеше до него и мълчеше.

- Гимназията е много хубава, някой ден ще отидем заедно, за да я видиш - продължи той, но тя остана мълчалива.

- Какво ти е? Нищо, че вече няма да сме в едно училище, но пак ще се виждаме, нали?

Ирина въздъхна и тази въздишка го опари.

- Какво е станало? - попита той загрижен.

- Утре заминаваме - каза Ирина.

- Къде?

- Не знам. Вече няма да живеем тук.

- И няма да те видя повече?

- Няма. Не знам къде отиваме. Сигурно много далече.

Кольо я погледна. Лицето й беше бледо като сирене, а големите й  очи го гледаха тъжно. Тя протегна ръце, прегърна го и топлите й устни докоснаха бузата му.

- Сбогом - прошепна Ирина.

Стана, измъкна се от храстите и тръгна към портата на мелницата. Крехката й фигура се топеше в лятната вечер като свещичка, която догаря. Портата скръцна и тя изчезна. Изчезна като сън. Той дълго седя в храстите, докоснал с длан страната си, където още стоеше целувката на Ирина.

17.

Рано всяка сутрин Кольо се качваше на влака и тръгваше за София. Влизаше в купето, сядаше до прозореца и вперваше поглед навън. Покрай вагоните прелитаха малките къщи на Кумарица, сгушени под плодните дръвчета в дворовете, двуетажната жълта сграда на училището и високата стара постройка на мелницата. Сега мелницата му се виждаше чужда и тягостна. В нея вече не живееше Ирина. Тя и майка й бяха заминали, но той не знаеше къде. Ирина не му се обади, не му написа дори  ред и сигурно никога нямаше да му се обади. Щеше ли да го забрави, питаше се той.

След като префучаваше покрай мелницата, влакът за малко излизаше на полето, сякаш, за да си поеме дъх и после бързо се промушваше покрай последните къщи на Савовци. Стрелваше се пак през полето и слънчева светлина плисваше в сърцето на Кольо. Той не можеше да се наслади на тази шир, на зеленината, която опасваше всичко, чак до хоризонта, на реката, която лъкатушеше бавно и спокойно, потънала в мъдрост и тишина, на облите хълмове в далечината, които приличаха на тъмни биволи, полегнали да си починат, а над тях се издигаше като бляскава медна тава слънцето.

Кольо гледаше и искаше тази красота да попие дълбоко в душата му като дъжд в зажъднялата земя, защото само след минути влакът с писък щеше да навлезе в крайните работнически квартали на София и всичко ще изчезне. Пред прозореца на купето ще се появят сиви опушени сгради, високи комини, черни метални огради. На гара “Север” влакът почти ще се изпразни. Ще слязат работниците, умълчани, още сънени и ще потеглят вкупом към фабриките и заводите като тъмни забързани потоци.

Не е лесно да си гимназист, казваше си Кольо. Неговите съученици, учили в София и в големите градове, знаеха много, бяха прочели различни книги и сега Кольо трябваше да ги догонва. Стараеше се, искаше всичко да запомни, но не можеше да се сравнява с тях. Живели в градовете, ходили на кино, на театър, те бяха учили езици, рисували в школи и при частни учители, а той само беше пасъл  биволите, къпал се на воля в реката и обикалял като вятъра полето.

Най-вълнуващи за него бяха часовете по рисуване. Тогава забравяше за съучениците си, за Кумарица и рисуваше, отдаден изцяло. Привличаха го портретите. Когато рисуваше портрети, чувстваше тайнствен трепет, сякаш потъваше в омагьосано езеро. Човекът, моделът, който седеше пред учениците, приковаваше погледа му и Кольо се стремеше да улови всяка бръчка, всяка сянка на лицето, да проникне в очите му и да усети какъв е. Очите казваха всичко, загрижен  ли е, уморен ли е, весел ли е или спокоен. Това беше магията на изкуството и той искаше с цялата си душа да усвои тази магия, да я разгадае, ръката му да се плъзга по хартията леко и плавно, водена от вътрешния му усет. Учителите виждаха таланта му и го поощряваха, а това му даваше криле, стараеше се и още по-упорито работеше.

Когато се прибираше след училище, закачаше с кабарчета рисунките си по стените в стаичката и дълго ги наблюдаваше. Гледаше ги, отбелязваше грешките си, преценяваше какво е трябвало да направи и непрекъснато тихо си повтаряше “Кога ще успея? Кога ще рисувам като великите майстори и ще постигна ли някога тяхното съвършенство?” Един вътрешен глас му нашепваше: ще успееш. Беше закърмен с оптимизъм, който надничаше от ясносините му очи и от момчешката му усмивка. Винаги като че ли виждаше само хубавото и доброто в живота и нищо не можеше да угаси светлината в сърцето му.

Годините ставаха все по-трудни и по-трудни, парите не стигаха, баща му работеше в стопанството, грижеше се за напояването, но заплатата му беше малка, а разходите с всеки изминат ден се увеличаваха. Трябваха пари за учебници, тетрадки, дрехи. Баща му и майка му се мъчеха, работеха, превиваха гърбове над градините, сееха, копаеха, но изкарваха твърде малко и за нищо  не стигаше. Продаваха и мляко, но беше забранено и го правеха тайно, скрито, сковани от мъчителен страх.

Вечер, когато се стъмваше и улиците на Кумарица утихваха, майка му издояваше биволиците и напълваше гюма с топлото, ухаещо мляко. Баща му внимателно поставяше гюма в старата раница, останала му още от фронта, прихлупваше каскета над очите си, мяташе раницата на гърба си и двамата с Кольо тръгваха към гарата. Малко преди гарата се разделяха. Кольо заставаше на перона, а баща му с раницата се скриваше в храстите, за да не го види никой. Когато влакът пристигаше, Кольо се качваше, влизаше във вагона, отваряше другата врата, през която баща му бързо подаваше раницата, а после  веднага изчезваше в тъмнината като сянка. Кольо влизаше в някое от купетата, сядаше мълчаливо и притискаше раницата с топлия гюм между краката си. Трябваше да си мълчи, да не прави впечатление. Не говореше с хората в купето, а и по това време по-малко хора пътуваха и някои купета бяха съвсем празни.

Кольо продаваше млякото, защото беше още момче и никой нямаше да се усъмни в него. Такива бяха времената, хората се страхуваха, пазеха се, дебнеха се. Всеки следеше другия какво прави, какво говори и донасяше там, където трябва. Оглеждаха се като изплашени зверчета, избягваха да разговарят. Ако се срещаха разменяха по една, две думи и бързаха да се разделят.

Веднъж баща му и съседът им Рангел Зарето пак се скараха, Рангел твърдеше, че някой е брал от доматите му, а бащата на Кольо го убеждаваше, че би умрял, но никога няма да докосне домати на съседа си и няма да позволи на синовете си да направят това, но ако случайно го направят, лично той ще им счупи ръцете.

- Много, много не говори - гневеше се Рангел Зарето, - че една дума да кажа, веднага ще те приберат.

- Какво ще кажеш? - ядоса се баща му. - Нищо лошо не съм сторил!

- Нищо, а кой продава мляко в София?

- Няма такова нещо!

- Няма ли, няма ли? Ние да не сме слепи или на луди ни правиш.

След този разговор бащата на Кольо дълго ходеше угрижен, но не спряха да носят мляко в София. Това беше единственото им спасение и не можеха да се откажат. Без да продават мляко нямаше да могат да живеят.

Кольо слизаше с раницата на Софийската гара и поемаше по тъмните улици. Раницата тежеше на гърба му, но той вървеше и си подсвиркваше. Маршрутът му беше точно определен. Най-напред отиваше у дома на доктор Сарафов. Посрещаше го съпругата на доктора. Кольо им напълваше две шишета с мляко, вземаше парите и продължаваше. После отиваше при леля Цонка. Тя живееше на улица “Люлин”, оставаше и там мляко и продължаваше. Така за час и половина обикаляше домовете и когато гюмът се изпразваше, поемаше към гарата. Прибираше се късно, но с леко сърце, че и тази вечер си е изпълнил задължението.

Сутрин, когато се събуждаше, майка му вече отдавна беше станала. Кольо изпиваше чаша топло мляко, но преди да излезе,  тя  го спираше.

- Почакай - казваше, изваждаше от пазвата си една везана кърпа и започваше да я развързва. Развързваше я бавно възелче по възелче и накрая изваждаше от нея едно смачкано левче.

- Вземи - казваше тя и сякаш му даваше жълтичка.

Тя събираше левчетата от продаденото мляко и ги пазеше като очите си. За нея тези левчета бяха всичко: и хлябът, и обувките, и учебниците. Левчета - изстрадани, изкарани с много тежък труд.

Кольо тръгваше, а това малко смачкано левче пареше в дланта му. Стискаше го и не смееше да го прибере в джоба си, за да не го изгуби. За него то беше сухите, мълчаливи очи на майка му, мазолестите длани на баща му, тежката раница с топлия гюм и гъстото биволско мляко.

18.

Много обичаше да рисува портрети на свои съселяни. Останеше ли свободен, влизаше в кръчмата, сядаше на една маса в ъгъла, отваряше скицника и започваше. Кръчмарят чичо Миле се радваше, когато Кольо идваше в кръчмата и още от вратата му казваше:

- Влизай, Коле, чакаме те - и му донасяше една лимонада.

- Защо, чичо Миле, нали знаеш, че нищо не искам.

- Няма такова нещо - казваше важно кръчмарят - аз черпя. След време тук ще наредим всички твои портрети, за да ги вижда цяло село. А там, над тезгяха, ще закачим моя портрет и под него ще пишем: “Добре дошли при Миле. Уважение всекиму, вересия - никому.” А когато станеш голям художник, ще ме вземеш при тебе да ти правя виното.

- Но аз не пия.

- Ще се научиш. Всички големи художници пият. Без вино не могат да рисуват. Ще ти правя най-хубавото вино. Виното е живот. Във виното е истината, както са казвали древните гърци.

Кольо седеше мълчаливо в ъгъла и наблюдаваше съселяните си. Брадясали, с черни набръчкани лица като изсушени сливи, те пиеха ракията, говореха, спореха или мълчаха, загледани в чашите си. Кольо се стремеше не само да ги нарисува, а и да предаде състоянието им, да вникне в мислите им, да усети какво ги радва и какво ги гнети. Повечето от тях познаваше лично, бяха негови съседи, далечни роднини, приятели на баща му. Понякога в кръчмата ставаше и весело. Брадясалите, сбръчкани лица се засмиваха. В очите им заиграваха хитри, лукави искри. Шегуваха се, подвикваха. Шопите имаха оригинален, мъдър хумор. Кольо се вслушваше в разговорите им и се чудеше от къде у тези неуки хора, които не бяха ходили на училище и чийто живот беше минал само тука, в това малко село, има толкова много мъдрост.

Един от тях най-много привличаше Кольо - Петко Лулето. Викаха му Лулето, защото той единствен в кръчмата пушеше с лула. Другите пушеха евтини миризливи цигари, а той една малка луличка от черешово дърво. Беше си я правил сам, но вече обгоряла, потъмняла и очукана. Петко Лулето я пълнеше не с тютюн, а с остатъци от тютюн. Някакъв прах, който събираше от джобовете си или от старата си протрита и тук-там закърпена торбичка за тютюн.

Кольо не беше виждал толкова изразително лице като на Петко Лулето.Челото му  -  високо и изпъкнало, нашарено от дълбоки, хоризонтални и вертикални бръчки, като мрежа, изтъкана от паяк. Очите му - с цвят на пепел. Приличаха на две оловни топчета, потопени във вода. Веждите му - дебели. Побеляла остра брада покриваше изпъкналите му скули, а брадичката му  - като ръбесто речно камъче. Беше направил много скици на Петко Лулето, но все му се струваше, че портретът му се изплъзва. В погледа му се криеше нещо, което не можеше добре да улови. Петко Лулето, един от най-големите мълчаливци в селото, си седеше винаги сам в кръчмата, дърпаше си от лулата и гледаше към опушения таван. Погледът му обаче не беше празен. Може би си припомняше нещо, което отдавна е минало или се вслушваше в разговорите на съселяните си, преценяваше ги и мислено им се усмихваше. В очите му понякога проблясваха лукави пламъчета. Ако някой го питаше нещо, той не отговаряше веднага. Замисляше се и чак след малко  отговаряше, а отговорите му бяха духовити и остроумни.

Един от портретите на Петко Лулето, който му се стори най-успешен, Кольо занесе в гимназията и го показа на преподавателя си Гаврилов. Като го видя, учителят му се изненада:

- Къде намери този ярък типаж? - попита той.

- В моето село, в Кумарица - отговори Кольо.

- Майсторски си го нарисувал. Браво! - похвали го Гаврилов, после направи няколко забележки, но повтори: - Браво, браво, имаш талантлива ръка и остро око.

Това искаше да чуе Кольо. Продължи да рисува портрети на възрастни мъже и жени. Подбираше ги, търсеше характерното в лицата им и се опитваше проникновено да ги изрази.

Един ден беше седнал близо до площада на селото и рисуваше стара къща, толкова стара, че вече приличаше на прегърбена, грохнала баба. Пред къщата се издигаше вековен бряст, разперил дебели, яки клони. Имаше нещо символично в къщата, която всеки момент щеше да рухне, притисната от годините, и брястът, издигнал се над нея, вековен и  величествен.  Рисуваше толкова унесен и вглъбен, че не усети кога зад гърба му застана Славчо с още едно момче, което не познаваше. Непознатото момче изглеждаше с няколко години по-голямо от Кольо, но дребно на ръст с руса коса и светлосини очи.

- Здравей, Коле, - усмихна се Славчо - рисувай, рисувай. Запознайте се, това е Дочо, отскоро живее тук.

Кольо протегна ръка.

- Кольо - каза той.

- Много добре се справяш. Къде учиш? - попита Дочо.

- В Художествената гимназия.

- Имаш дарба. И аз рисувам, и ако ми позволиш, бих те посъветвал някои детайли да не ги рисуваш подробно, оставяй по нещо недовършено. Рисунката е интересна, когато нещо е само загатнато и този, който я гледа я довършва с въображението си.

Дочо май беше прав.

- Как ще се казва пейзажът? - попита Славчо.

- Не съм мислил още - отговори Кольо.

- “Безвремие” - предложи Славчо, загледан в рисунката.

Наистина, времето беше спряло до старата къща и вековния бряст. Те бяха устояли  на всичко и останали тук завинаги.

- Рисувай - каза Дочо преди да си тръгнат - и се обаждай, разбра къде живея, нали, оттатък линията.

Дочо и Славчо поеха към гарата, а Кольо ги проследи с поглед. Не предполагаше, че в Кумарица живее и друго момче, почти на неговата възраст, което рисува. Мислеше си, че  е единственият.

От този ден всяка сутрин пътуваше заедно с Дочо и Славчо за София. Славчо учеше в гимназия, а Дочо се готвеше за кандидат-студентските изпити в Художествената академия. Във влака си приказваха. Славчо вече имаше публикувани стихотворения в ученически вестници и списания, и Кольо и Дочо първи ги прочитаха.

Лятото се топеше като восъчна пита, нагрята от слънцето. От Балкана като дълги сиви ямурлуци започнаха да се спускат първите мъгли. Застудя и по-често дъждовни облаци подобни на черни орли надвисваха над малките кумаришки къщи. Наближаваше рожденият ден на Кольо, 14 ноември. Една вечер той се престраши и заговори баща си:

- Татко, никога не съм канил приятели на рождения си ден. Сега искам да поканя един мой приятел, Дочо се казва, живее оттатък линията…

- Щом живее там, значи не е  тукашен?

- Да, живели са в Плевенско и отскоро са в Кумарица, много добро момче е.

- Виждаш, Коле, каква ни е къщата, не можем да се измъкнем от мизерията…

- Той няма да ни гледа къщата. Искам да ми дойде на гости, да си поприказваме, и той рисува…

- Добре.  Каквото имаме, това е.

Приготовленията за рождения ден бяха големи. Майка му изпра всичко, почисти, изми прозорците. Намаза пода в по-голямата стая с биволска тор. Когато изсъхна сложиха отгоре хартия, а върху хартията чисти домашни черги.

Вечерта на 14 ноември Дочо дойде. Кольо го чакаше на вратата, нямаше търпение. Дочо му донесе подарък - керамичен сервиз за греяна ракия.

- Ето, това е полезен подарък - каза бащата на Кольо, - сега ще ви направя греяна ракия. Имам силна домашна ракия.

Баща му сложи едно джезве на печката, пълно с ракия. Дървата в печката пращяха и в стаята ставаше все по-топло и по-топло. Миришеше на сушени сливи и на прясно опечен хляб. Дочо и Кольо разговаряха за рисуването, за големите художници. Дочо беше чел много, познаваше творчеството на европейските майстори.

- Момчета, ракията е готова - прекъсна ги баща му - пийнете по чашка, за да видите каква благодат е това.

Наля топлата ракия в чашките от новия сервиз и тримата се чукнаха за здраве.

- Да сте живи и здрави и да се учите - вдигна чаша баща му.

За рождения ден на сина си, той се беше приготвил достойно. На масата имаше чинии с печено свинско месо, туршии и домашно вино. Постепенно градусът на настроението се вдигаше. Момчетата зачервиха бузи. Гласовете им ставаха все по-високи и по-весели. Ракията и хубавото домашно вино ги опиваше и им се струваше, че светът около тях е  огрян от светлина.

Дочо си тръгна късно. Къщите и улиците отдавна спяха. Дъждът беше спрял, духаше студен, пронизващ вятър. Вече се усещаше леденият дъх на идващата зима, но Кольо не усещаше студа. Беше му топло, може би от виното и ракията, или от хубавата вечер. Изпрати Дочо до гарата, до прелеза. По пътя продължиха да говорят и разговорът им нямаше край. Можеха да разговарят така цяла нощ.

Когато се върна у дома, баща му беше още в стаята, прибираше празните чинии и чаши.

- Много добър приятел имаш - каза той. - Добро момче e, останете си приятели завинаги.

Кольо се усмихна. Дочо наистина имаше златно сърце. Когато угаси лампата и легна в тъмната стая, Кольо долови, че навън пак заваля. Дъждът удряше монотонно по стъклото на прозореца и го унасяше в сладка дрямка. Сякаш пътуваше с влак далече, далече. Не знаеше накъде го носи този влак, а някакъв глас му нашепваше, че пътуването му ще продължи дълго, много дълго. Пред погледа му като през прозорец на купе, преминаваха пейзажи и портрети, нарисувани от него.

Тази зима се случи студена и сурова. В края на ноември падна първият сняг и студът скова всичко. Замръзна реката, а полето се белна, сякаш някой го зави с бял чаршаф. Къщичките в Кумарица, като че ли се смалиха. Притихнаха под белите покриви и само тук-таме под стрехите се чернееха прозорчетата. Целият свят побеля като захар и сякаш върху лист хартия се откроиха тъмните клони на дърветата, комините, дребните фигури на хора, които като мравки пъплеха по снега. Кольо гледаше и потъваше в тази безкрайна бяла шир. Харесваше му контрастът между бялото и черното.

Сутрин ставаше много рано и тръгваше за училище. Селото още спеше. Улицата пред къщата им беше затрупана от сняг и той правеше пъртината. Газеше снега и докато стигнеше до гарата се изпотяваше, страните му се зачервяваха, а изпод шапката му излизаше пара.

Във влака беше студено, но той се радваше, че е вътре: в коридора или в някое купе, седнал или притиснат прав между работниците, които отиваха на работа.

В училището пристигаше замръзнал като ледена висулка. Посрещаше го чичо Дамян, прислужникът.

- Влизай, Коле, пак си пръв. Запалил съм печката в класната ти стая. Влизай да се стоплиш и да си доспиш, че рано си станал.

Всяка сутрин чичо Дамян запалваше най-напред печката в класната стая на Кольо, защото знаеше, че той пръв идва на училище. Нареждаше три стола до печката и слагаше върху тях едно старо кожухче. Кольо лягаше на столовете, завиваше се с ученическия си шинел и затваряше очи. Чичо Дамян излизаше тихо и угасяше лампата. Кольо не заспиваше, лежеше със затворени очи. До него печката бумтеше, сякаш товарен влак изкачваше баир. Беше топло, ухаеше на влажни дърва и на въглища. Струваше му се, че няма нищо по-хубаво от топлината и не знаеше какво го топли повече, дали огънят в печката или доброто сърце на чичо Дамян. Прислужникът го обичаше като син. Понякога му казваше:

- Ей, Коле, сигурно много ти се учи, за да идваш и в пек, и в мраз толкова отдалече. Твоите другари живеят тук, близо, и закъсняват, а ти пътуваш с влак, с трамвай и пак си пръв. Е, и аз като тебе исках да уча, но баща ми нямаше пари. Да обичаш и да уважаваш баща си, защото сигурно залъка си вади от устата, за да те изучи.

Чичо Дамян беше човек вече на възраст, може би шейсет и петгодишен, но съвестно си гледаше работата. Зимата всички печки горяха, коридорите лъщяха от чистота и той не даваше на учениците една хартийка да хвърлят на пода. Винаги ходеше с чиста синя престилка и се гордееше, че работи в Художествената гимназия. Висок, леко прегърбен, оплешивял с очи като на монголец и с изпъкнали скули, учениците често го рисуваха, а той не се противеше и с готовност им позираше. Помагаше и на ученици, и  на учители. Беше кротък и никой не знаеше нищо за личния му живот, имаше ли жена, нямаше ли, имаше ли деца, нямаше ли, а и като че ли никой не се интересуваше от това. Свикнали да го виждат от сутрин до вечер, той се беше  превърнал за всички в символ на училището, и ако го нямаше, Художествената гимназия щеше да бъде някое друго обикновено  училище.

19.

Кольо завърши успешно гимназията. Преподавателите го поздравяваха и му предсказваха голямо бъдеще на художник. Сега мечтата му беше да следва в Художествената академия, но преди това трябваше да отбие военната си служба.

Есента получи повиквателна и замина за Крумовград, далече от Кумарица, но беше спокоен, вече сам се оправяше в живота.

Висок, силен, широкоплещест той привличаше погледите на момичетата, но още нямаше приятелка. Когато тръгна не го изпрати момиче и беше малко тъжен. Понякога си мислеше за Ирина, но от нея не идваше вест и той не знаеше нито къде е, нито какво прави.

Първите дни в казармата не бяха лесни. Трябваше да свикне с новия начин на живот в нова среда с момчета, събрани от цяла България. Тук действаха железни войнишки закони и едно от неписаните правила беше: нищо не прави по желание.

Една сутрин, преди проверката, командирът на полка се изправи пред строените войници и попита:

- Има ли между вас художници?

Всички мълчаха, повечето си мислеха, че това е шега и ако някой събере кураж да каже, че е художник, командирът ще му връчи кирка или лопата и ще му заповяда до вечерта да изкопае някой окоп.

Полковникът ги поогледа, поогледа и пак попита:

- Има ли между вас художници?

Отново мълчание като каменна стена. Сега Кольо се поколеба само секунда или две и си каза, ще се обадя пък каквото ще да става. Направи две крачки и застана пред строя.

- Ти ли? - изненада се полковникът.

Вече беше сигурен, че никой няма да има смелостта да каже, че е художник.

- Как ти е името? -попита той.

- Редник Митов - отговори ясно Кольо.

- След проверката ела при мен!

Проверката мина и Кольо се запъти към канцеларията на полковник Стаменов, която се намираше на първия етаж на двуетажната сива сграда в двора на казармата. Застана пред масивната врата, боядисана в мръснозелен цвят и усети, че леко трепери. Дали не сбърка като каза, че е художник, кой знае каква трудна задача ще му постави полковникът, и ако не може да я изпълни ще съжалява. Постоя няколко секунди пред вратата, пое дълбоко въздух, оправи си войнишката куртка и кепето, и почука.

- Влез!

Чу строгия глас на полковника. Натисна дръжката и влезе.

- Другарю полковник, редник Митов се явява по ваша заповед - козирува Кольо.

- Свободно.

Полковникът стана енергично от бюрото, направи няколко крачки и го погледна изпитателно. Около четирийсетгодишен, Стаменов беше висок, снажен с късо подстригана  коса, която  вече леко сивееше. Пеплявите му очи  се взираха в Кольо.

- От къде си, редник Митов? - попита полковникът.

- От Кумарица, Софийско - отговори стегнато Кольо.

- За първи път чувам за това село - каза като че ли на себе си Стаменов. - Къде си учил рисуване?

- Завърших Художествената гимназия в София.

Полковникът го погледна учудено.

- Художествената гимназия в София?

Сигурно не можеше да повярва и се чудеше, възможно ли е едно селянче от някакво неизвестно село да завърши Художествената гимназия в София. Полковникът навярно знаеше, че в Художествената гимназия приемат само децата на изтъкнати художници и на известни личности.

- Добре - каза с недоверие той. - Ще видим дали ще се справиш. Трябва на стената на тази сграда да се нарисува войник в пълно бойно снаряжение, с автомат, каска, а над него да има голям надпис “Служим на родината”. Разбра ли?

- Тъй вярно! - отговори Кольо.

- И много е важно как ще изглежда войникът. Да не е някой намръщен, но и да не го нарисуваш ухилен. Трябва да е хубав, сериозен войник!

- Тъй вярно! - отговори пак Кольо.

- Най-напред ще нарисуваш всичко на кадастрон, ще го оцветиш, така, както трябва да бъде, ще ми го донесеш и ако го одобря, започваш да рисуваш на стената! Ясно ли е?

- Тъй вярно!

- Давам ти три дни, за да го нарисуваш на листа. За това време те освобождавам от занятия.

- Слушам.

- Свободен си!

- Слушам.

Кольо излезе от канцеларията на полковника и се замисли. Задачата наистина не беше лека, но много му се рисуваше. Откакто беше в казармата не беше рисувал, а и искаше да покаже на полковник Стаменов, че не е едно обикновено селянче от шопско, а умее да рисува.

Най-напред трябваше да намери прототип за войника, който да е красив, стегнат и да вдъхва доверие. Кольо оглеждаше внимателно войниците, но на никого не можеше да се спре. Един му се виждаше нисък, друг - висок, на трети не хареса носа, на четвърти лицето беше много слабо. Накрая се спря на едно момче от Стара Загора, с кестеняви очи, открит и сериозен поглед, така  както искаше полковникът.

След обяд, когато излязоха от столовата, Кольо се приближи до него и му каза:

- Стоев, трябва да те нарисувам. Няма да ти отнеме много време, само ще ти скицирам един портрет.

- Хайде бе, Шопе. Не се майтапи с мене.

- Не се майтапя, сериозно ти говоря. Трябва да нарисувам един войник и ти ми се виждаш най-подходящ.

- Ей, как пък точно мен избра, я си търси друг, не съм те карал аз да се пишеш художник.

Кольо се замисли, май нямаше да е лесно да намери подходящ войник. Пак започна да оглежда войниците. Вече сигурно щяха да го помислят за луд и да му се подиграват, но нямаше много време, след два дни трябваше да покаже рисунката на полковника. Започна да съжалява, че си предложи услугите. Работата беше отговорна. Войникът на стената на сградата щеше да се вижда отдалече и ще бъде там за дълго време. Всеки ще пита кой го е рисувал и ако не го нарисува добре, ще се изложи. До сега не беше правил стенопис - това щеше да е първият му опит. Но Кольо не беше човек, който лесно се отказва. Щом трябва - ще го нарисува, колкото и трудно да е. Често баща му казваше: “Ей, Коле, упорит шоп си”, а когато беше ядосан му викаше “дървен шоп”.

Привечер Кольо се загледа в лицето на приятеля си Бакърджиев, от София - по-възрастен от другите войници, защото беше следвал инженерство, но прекъснал и го взели войник. Кольо седна до него в лавката и го заговори:

- Бакър, имам една задача. Трябва да нарисувам един войник…

Бакърджиев не се изсмя, както очакваше Кольо, а го изслуша внимателно.

- Няма проблеми - каза той. - Нарисувай ме. Ще ме увековечиш. Ще стоя на стената за  вечни времена. Може и някое момиче да ме види, да ме хареса и да ми излезе късметът тук, в Крумовград.

След като Бакърджиев се съгласи, задачата беше наполовина изпълнена. Изчакаха войниците да легнат, а Кольо и Атанас седнаха в дългия коридор, до дневалния и започнаха работа. Бакърджиев имаше мъжествено лице. Другите войници още не бяха нито мъже, нито юноши, а чертите на Атанас се открояваха ясно, с волева брадичка, със съсредоточен поглед и прави вежди като удивителни.

Когато Кольо показа портрета на Атанас, той остана като гръмнат.

- Абе, Шопе, ти ме направи по-хубав, отколкото изглеждам бе.

Бакърджиев отиде да спи, а Кольо остана да довърши рисунката. Оцвети я и написа буквите на лозунга. Вече се зазоряваше, когато се вмъкна на пръсти в спалното помещение и се мушна в леглото.

Може би беше спал само час или два. Събуди го тропота на войниците. Те скачаха от леглата, нахлузваха панталоните, обувките и на бегом излизаха навън за утринната гимнастика.  Кольо разтърка очи, главата му тежеше като минохвъргачка, но трябваше да побърза, за да не го накажат.

След проверката отиде при полковник Стаменов, за да му покаже рисунката. Полковникът взе листа и дълго го гледа. Ту го доближаваше до очите си, ту го отдалечаваше. Присвиваше вежди и мълчеше. Кольо стоеше изправен като пирон и чувстваше, че ако полковникът още няколко минути разглежда рисунката, ще падне на пода, толкова беше изморен, спеше му се, очите му се затваряха, а всички мускули го боляха.

Най-накрая полковникът се изкашля сухо и важно каза:

- Добре. Добре си го направил, но от къде ти дойде наум да нарисуваш този поп?

- Кой поп? - попита Кольо стъписан.

- Как кой - Бакърджиев.

- Той поп ли е?

- Поп е. Нали е следвал в Духовната академия.

- А той казва, че е следвал инженерство.

- Не го слушай, лъже. Следвал Духовната академия, но не я завършил, но добре си го докарал, действай! Ще кажа на старшина Тонев да направи скелето и да купи всичко, което е необходимо за рисунката. Действай!

- Слушам!

Кольо излезе от канцеларията. Първата победа беше извоювана. Сега го очакваше сериозната и отговорна работа.

След два дни скелето беше готово и всички материали, необходими за стенописа, закупени. Кольо започна. Изправен на скелето се чувстваше като пълководец. Двама войника му помагаха, а той рисуваше, сякаш цял живот беше правил стенописи. Докато работеше, покрай него минаваха войници и злорадо подхвърляха:

- Така значи, ние се скапваме от учения, от бягане по плаца в жегата, а Шопа си рисува. Остави, ами са му дали и двама новобранци да му помагат.

Кольо се правеше, че не чува подмятанията. За войниците рисуването не беше работа. За тях да работиш с молив или четка е играчка, безсмислено забавление. Но понякога Кольо се ядосваше и му идваше да им каже: “Когато полковникът попита кой може да рисува, защо си мълчахте, а сега завиждате и злорадствате”, но не беше в характера му да се заяжда, а само си повтаряше наум думите на Христос: ” Прости им, Господи, те не знаят какво говорят”.

Когато стенописът беше завършен, цялото поделение се събра да го види. Някои от войниците цъкаха с език и подвикваха:

- Браво, Шопе, златни ръце имаш.

Това признание беше най-голямата награда. За добре свършената работа, полковник Стаменов му даде пет дни домашен отпуск.

20.

Рано сутринта Кольо трябваше да тръгне за София, а оттам за Кумарица. През нощта дълго не можа да заспи. Лежеше  в леглото и си мислеше за селото, за майка си, баща си, брат си. Най-после, след цяла година, щеше да ги види. Какво ли се беше променило в Кумарица? Какво правеха приятелите му Дочо, Славчо? Беше му мъчно за ливадите край селото, за топлата и тиха река. Сега, в края на лятото, щеше да се изкъпе в реката, както преди година, и щеше пак да усети как ласкаво го плиска водата.

Събуди го глъчката на ставащите войници. Кольо скочи от леглото, трябваше да бърза, нямаше много време. Казармата беше далеч от гарата. Обу панталоните, облече куртката и когато обу обувките, усети, че са пълни с вода. Войниците си бяха направили лоша шега. Завиждаха му, че го пускат в домашен отпуск. Беше готов да се развика, но се овладя. Направи се, че нищо не се е случило. Краката му шляпаха във водата, но той бързо пое към портала на казармата.

Щом излезе на пътя, се скри зад едно дърво и си свали обувките, за да излее от тях водата. Това беше казармата, войниците обичаха да си правят един на друг солени шегички.

Пътува целия ден и късно вечерта пристигна в Кумарица. Майка му, баща му, брат му не го очакваха. Пръв го посрещна кучето им Пирин. Такава радост Кольо не беше виждал отдавна. Пирин скачаше, ближеше го, скимтеше. Горкото куче, сигурно си е мислело, че никога повече няма да го види. Обикаляше го, въртеше опашка и Кольо не можеше да влезе у дома.

Когато баща му го видя, веднага се разпореди:

- Моно, сготви едно пиле да  нагостим войника,  а аз ще нарежа салатата и ще налея ракията.

Седнаха всички на масата. Очите на баща му блестяха. Не можеше да скрие радостта си, че го вижда жив и здрав, а очите на майка му плуваха в сълзи. Кольо им разказа защо са му дали отпуск, каза им за стенописа и спомена, че ще е там, на стената на казармата може би  години.

- Да си жив и здрав, Коленце - повтаряше баща му, - художник да станеш. Нека от нашия род да има един художник, а не само да пасем биволите и да копаем земята.

До късно Кольо и баща му останаха на масата, за да си говорят. Майка му и Асен си легнаха, а те двамата, баща и син, не можеха да се наприказват. Кольо разказваше за казармата, а баща му си спомняше за фронта.

- Ей, който не е ходил войник, не е мъж - повтаряше баща му. - Това от мен да го знаеш.

Сутринта Кольо се събуди и по навик, както преди, надникна през малкото прозорче. На изток, над планинските била, зората браздеше хоризонта с розови облаци. Друго е да спиш у дома. Тишината го галеше като длан на момиче. Кольо се огледа. Стаичката не беше променена, леглото, масата, старият сандък за черги и дрехи, малкото огледало на стената в дървена рамка, което баща му беше купил преди години на един панаир. Потърси, разрови в сандъка, но никъде не намери рисунките си, скиците си, които беше рисувал като ученик в Художествената гимназия. Помисли, че някъде са ги прибрали. Влезе в кухничката. Майка му вареше млякото и в малката прихлупена стая  ухаеше на топло биволско мляко.

- Мале, къде сте сложили рисунките? - попита Кольо.

- Кои рисунки? - погледна го майка му.

- Бях рисувал биволите, портрети, къщи…

- А, те ли? Ами аз, Коле, мислех, че като изкласи, вече не ти трябват и зимата палех печката с тях, нали няма хартия…

Кольо се хвана за главата. Нищо не каза. Четиригодишен и повече труд беше отишъл в печката и станал на пепел, изчезнал завинаги. Горката му майчица, тя си е мислела, че вече е изкласил и няма да му трябват нито рисунки, нито скици. Стана му мъчно. Камък притисна гърдите му. Вече никога нямаше да може да нарисува биволиците, нито Петко Лулето, нито мелницата такава, каквато беше преди години, когато там живееше Ирина.

Погледна майка си. Забрадена с шарена забрадка, облечена в сукман от домашен плат, тя като че ли се беше смалила. Не изглеждаше така изправена и силна както някога. Хубавите й сини очи сякаш бяха потъмнели, като че ли тънка мъгла ги забулваше, а погледът й беше изморен. От сутрин до вечер тя не сядаше, работеше, не разбираше какво учи Кольо, защо учи и сигурно никога нямаше да разбере. За нея истинската работа беше земеделската, на полето, гледането на животни, копането, саденето, жъненето. Всичко друго не беше работа. Хората работеха и друго, но тя не разбираше защо и какъв е смисълът. Горката му майка, цял живот тя щеше да си остане в своя малък свят и никога нямаше да погледне по-далече от Кумарица. Стана му мъчно за нея. Усети как една сълза го опари по бузата, но веднага вдигна ръка и я изтри.

21.

След година Кольо се уволни от казармата. Започваше нова страница от живота му. Реши да кандидатства в Художествената академия и трябваше сериозно да се подготви за приемните изпити. Сега беше по-спокоен и по-уверен, отколкото преди шест години, когато кандидатства в Художествената гимназия. Чувстваше, че силата му е в графиката и искаше да кандидатства специалност графика.

На приемния изпит се видя със съучениците си от гимназията. Щяха да премерят сили и за Академията. Приемаха малко студенти и Кольо не знаеше дали ще му провърви, както някога в Художествената гимназия, но и сега искаше да се представи отлично. Чувстваше, че вече е набрал опит. Рисунката му беше станала по-свободна и по-изразителна.

Изпитът мина с напрежение и изпитна треска. Всички, които се явяваха се стремяха да дадат всичко от себе си. Когато Кольо отиде да провери резултатите не повярва на очите си. Беше приет графика и беше един от първите в списъка. Не усети как стигна до Кумарица, за да съобщи радостната вест на баща си и майка си.

- Е, Коленце, - каза баща му - доживях да те видя и студент. Колко съм го искал това…

Той наистина беше щастлив.

- За да се запиша в Академията - каза Кольо - ми искат бележка от партийния секретар на Кумарица, дали съм благонадежден и дали нямам някакви противообществени прояви.

- Няма проблеми - успокои го баща му - ще отидем при Върбан и ще вземем тази бележка.

След два дни той и баща му отидоха при партийния секретар на Кумарица - Върбан Вутов. На младини бащата му и Върбан са били приятели, но през последните години не дружаха и почти не се виждаха. Срещаха се случайно в селото и само се поздравяваха. Кольо не знаеше защо бяха охладнели отношенията им,  и не питаше баща си.

Влязоха в сградата на общината, качиха се на втория етаж и почукаха на вратата на партийния секретар. Освен Върбан, в стаята беше и Иван Крайчов, председателят на отечественофронтовската организация в селото. Върбан седеше на бюрото, а Иван на стол до него. Когато ги видя Върбан стана, ръкува се с тях и попита:

- Какво те води при мене, Димитре?

- Кольо го приеха да следва в Художествената академия, искат му бележка от тук, за да го запишат да следва.

Върбан ги изгледа продължително. Седна на бюрото и няколко секунди мълча. Беше дребен човек, приличаше на язовец, с тъмна щръкнала коса като бодли, с изострено лице и кафяви очички като кабарчета.

- Димитре, - заговори бавно Върбан, загледан над главите на Кольо и баща му - значи най-после разбра, че и от нас има нужда.

Кольо забеляза как баща му почервеня и пламна като пещ. Очите му светнаха, но нищо не продума.

- До сега не съм те питал - продължи бавно и натъртено Върбан, - но кажи ми честно, когато бяхме ремсисти, ти защо се отказа, уплаши ли се? Честно ми кажи. Никой няма да те съди след толкова години. Ако си се уплашил - те разбирам, човешко е, но ако си се отказал от идеите - не мога да те разбера, отстъпил си. Значи си ренегат.

Баща му мълчеше. Ако беше сам, сигурно щеше да си тръгне, но може би заради Кольо стоеше.

Иван Крайчов стана.

- Върбане, - спря го той - това е минало. Каквото  било, било. Сега ние не можем да пречим на един млад човек да учи. Ако нашите деца не щат да учат, поне да не пречим на другите, които искат!

- Нищо не съм казал - навъси се Върбан - само попитах Димитър уплаши ли се тогава. И ти беше, и ти помниш - обърна се той към Иван. - Питам го, уплаши ли се, но ето, той мълчи и нищо не казва!

- Аз ти казах - намеси се пак Иван - това е минало!

- Добре! - отсече Върбан - Ще напиша бележката, но не забравяйте, че и от нас имате нужда!

Кольо и баща му излязоха от общината и си тръгнаха. По пътя до дома мълчаха. Кольо не попита нищо баща си. Не искаше да слага пръст в раната.

22.

Часовете в Художествената академия бяха най-голямото преживяване за Кольо и той усещаше как постепенно с всеки изминат ден навлиза в света на изкуството. Нямаше самочувствието на художник. Беше все така срамежлив и притеснителен. Срамуваше се, че е от село, че дрехите  и обувките му са обикновени и още носи старото си сако. Повечето му колеги бяха от столицата. Родителите им заемаха високи длъжности, а те - винаги елегантно облечени, разполагаха с много пари, събираха се на рождени  и именни дни. Рядко канеха Кольо, а и той отклоняваше поканите. Те и той живееха в различни светове. Техният свят беше светът на лукса, на разкоша и развлеченията, а света на Кольо населяваха биволите, просторните ливади на Кумарица, реката. Той често беше без пари, имаше дни, в които нямаше и петдесет стотинки, за да обядва в студентския стол. Майка му продължаваше да дои биволиците, да продава по малко мляко и от време на време да му дава по някое левче, както някога, когато беше гимназист. Тези малки смачкани левчета за него бяха най-голямото богатство. Само той знаеше с колко труд и пот са изкарани. Често се упрекваше, че ги взема, но нямаше друг избор. Трябваше поне за един обяд да има петдесет стотинки.

На две места в Академията Кольо се чувстваше щастлив: в ателиетата, където рисуваха и вън, на двора - на футболното игрище. В ателиетата можеше да рисува от сутрин до вечер без да се умори и без да му омръзне, а на игрището всички го знаеха като най-добрия футболист в Академията. Това е сигурно някаква наследствена дарба, мислеше си той, защото братовчед му Георги Аспарухов беше станал най-големият футболист. Играеше в “Левски” и беше известен в цяла България като Гунди. Кольо също играеше с желание и когато вкарваше голове колегите му изпадаха във възторг. Викаха му Кумарицата и всички в Академията го знаеха Кольо Кумарицата.

Един следобед точно се беше върнал от София и Славчо дойде у дома му. Още от дворната врата  го повика:

- Кольо, тука ли си?

- Влизай, влизай - показа се Кольо на стълбите.

Беше в началото на пролетта. Седнаха със Славчо на дървената маса, под ореха, до кладенеца столетник. Отдавна не бяха се виждали. Славчо следваше българска филология в Софийския университет, а Дочо беше във Виетнам. Докато Кольо служеше войник, бяха приели Дочо в Художествената академия, а след това го изпратиха във Виетнам по програмата за размяна на студенти. Сега следваше живопис в Ханой. Рядко пишеше по някое писмо, но по-важното беше, че не се забравяха.

- Е, приятелче, какво те носи насам? - попита Кольо.

С няколко думи Славчо му обясни, че читалището в Кумарица подготвя голям празник по случай първи април - Деня на хумора, с народни песни, танци, хумористични сценки.

- Дори баща ти участва - каза Славчо. - Заедно с чичо Панко изпълняват хуморески от Елин Пелин.

Бащата на Кольо обичаше театъра,  включваше се в самодейната театрална трупа на читалището, беше играл в “Боряна” на Йовков.

- Молбата ни е - продължи Славчо - да направиш декорите. В Кумарица сега само ти си художник и само ти можеш да помогнеш.

Кольо се усмихна с момчешката си усмивка.

- Ще ви направя декори като истински, и в Народния театър няма да има такива, само ще ми кажете какво искате от мен.

Славчо беше главният организатор на празника и нещо като режисьор. Кольо трябваше да направи стена на къща, а до нея стар селски зид, до който да има и дърво. Още на другия ден той се зае с рисуването на декорите. Най-напред скова основата. Направи стената на къщата, рамката на зида и дървото. После започна да ги оцветява. Къщата стана като истинска, с отронена, тук-таме зацапана мазилка, с малко прозорче и увиснала стряха, под която се тъмнееше лястовиче гнездо. Виждаха се и старите напукани керемиди. До нея зидът изглеждаше иззидан от обли камъни,  някои от които бяха паднали и зееха тъмни дупки. На места кирпичът между камъните се беше пооронил. Истински зид, който някога е бил здрав, но от годините вече се е поразклатил  и дори леко полегнал на една страна. Кольо избра дървото да е слива и го направи като дългогодишна стара слива, тук-таме с изсъхнали и счупени клони. Когато видя декора, Славчо не можа да сдържи учудването си:

- Е, майсторът си е майстор! - каза той. - Браво!

На първи април вечерта, читалищният салон се напълни с хора. От сцената екнаха песни, хуморески, стихотворения. Най-много смях събудиха бащата на Кольо и чичо Панко. Те играеха Нане и Вуте, леко пийнали, с боядисани червени носове и с бъклици в ръце. Хумореските бяха шопски, на диалект, и двамата ги изпълняваха като истински артисти. Кольо гледаше баща си и не можеше да го познае. Тук на сцената, под светлината на прожектора, той беше съвсем друг. Знаеше, че баща му е роден артист. Сега нямаше и следа от загрижения му поглед, от изостреното му от бръчки лице. Целият огрян от усмивка, а в очите му играеха лукавите пламъчета на шопа. Ролята му беше да се прави, че все нещо не е разбрал, не е чул, а в същото време много на място изричаше мъдрости и истини.

Празникът продължи до късно. Когато си тръгнаха към дома Кольо и баща му още бяха под въздействието на веселото настроение, сякаш пияни от силно домашно вино. Прохладната вечер галеше разгорещените им лица. Хората на групички се прибираха и малките тъмни улички на Кумарица постепенно потъваха в блажена тишина.

23.

Наближаваха изпитите в Академията. По цял ден Кольо седеше в стаичката и четеше. Искаше добре да се представи. За един художник не беше достатъчно само да рисува, а трябваше и теоретично да бъде подготвен. Рядко излизаше да се поразходи.  Най-често тръгваше към полето, спираше до реката и присядаше под старата върба, там, където като малък седеше и рисуваше биволиците. Дълго гледаше далечните хребети, загърнати сякаш в прозрачен син воал и си мислеше за Ирина. Преди години тя го беше намерила тук, до тази върба, когато той си правеше малките фигури за шах. Виждаше тъмните й като езера очи и смутената й детска усмивка. Сякаш на бузата му още пареше несръчната й целувка. Щеше да я помни цял живот. Какво беше станало с нея, къде е и щеше ли някога да я види пак. Поговорката казваше, че човек с човек се среща и Кольо тайно се надяваше, че някога ще види Ирина. Сигурно вече беше станала красива млада жена. Ще я познае ли? Струваше му се, че и след сто години да я срещне, пак ще я познае. Никога не можеше да забрави  очите й.

Кольо ставаше и поемаше обратно към селото. Чакаха го учебниците и книгите. Трябваше да прочете стотици страници, да запомни факти, имена, години, дати. Понякога майка му плахо отваряше вратата, поглеждаше го загрижено и казваше:

- Донесох ти ябълки. Изяж една. Трябва повече да ядеш.

Той вдигаше глава.

- Пък не чети толкова, ще се разболееш…

- Не може, мале. Трябва всичко да прочета, иначе ще ме скъсат и не мога да взема изпита.

- Защо трябва толкова да четеш? - не разбираше тя. - Нали можеш да рисуваш?

- Това е висше училище, мале, и трябва не само да рисуваш, но и да знаеш - опитваше се кротко да й обясни Кольо.

- Добре, добре, аз не разбирам, оно ти си знаеш, чети, чети - въздъхваше тя и излизаше.

Кольо пак забиваше глава в учебника и потъваше в света на Ренесанса.

Един ден, към обяд, майка му го извика от двора:

- Кольо, Кольо, излез, че леля ти Веса те търси.

Кольо стана и излезе от стаичката, учуден защо леля Веса, жената на Петко Лулето, го търси. Тя беше застанала на двора, до кладенеца, дребна женица, изсъхнала от работа и грижи, пребрадена с черна забрадка  с очи като повяхнали листа.

- Добър ден, лельо Весо, - поздрави я той - какво има?

- Абе, Коле, ти нали беше изкарал на кадро чичо си Петко, та дойдох да ми го дадеш. Ето, три години минаха, откакто се спомина и вече не знам какъв беше, как изглеждаше. Искам ей така да го имам на кадро. Дермон беше той, с него лошо, но без него по-лошо…

Кольо я погледна със съжаление. Хубав беше портретът на Петко Лулето, и на Кольо му харесваше, но докато беше войник, майка му си палила печката с рисунките му и те завинаги изчезнаха: портрети, пейзажи, скици…

- Изгубих портрета на чичо Петко, нямам го, не мога да ти го дам. Съжалявам - извиняваше се Кольо.

- Е, нищо, нищо - каза старата жена, - па мислех, че го имаш, та рекох да ми го дадеш.

Тя си взе довиждане с майка му и бавно, влачейки крака, превита на две, пое към пътната врата.

Петко Лулето, каза си Кольо, почина и нищо не остана от него, ни снимка, ни портрет. Така хората се раждаха, живееха, работеха, създаваха семейства и после тихо си отиваха, а другите се питаха живели ли са или не, как са изглеждали, какви са били очите им, лицата им. Понякога една рисунка може да се запази за векове. След време някой ще я намери, ще я погледне и ще види как е изглеждал дядо му, прадядо му или друг роднина, или близък. Създаденото не изчезва. То е заредено със сила и живее свой живот, самостоятелен, по-различен от този на създателя си. Каква сила е изкуството. Дори леля Веса е разбрала, че един нарисуван портрет е ценен. Той й е нужен и тя иска да го има. Не е ли такова и значението на иконите? Излъчват сила,  която въздейства на хората? Как ли ни променя енергията, която излъчва една рисунка, как ни въздейства? Ако е нарисувана искрено и с чисти помисли, не ни ли подтиква към доброта и човечност?

Кольо дълго стоя на двора. Леля Веса си отиде, а майка му се беше прибрала, за да си продължи къщната работа. Опрян на кладенеца, той се беше загледал в огромните му обли камъни. Направен преди повече от сто години, не беше мръднал. Този, който го е копал и зидал, сигурно го е правил с голяма любов и желание. Съградил го е вечен. Знаел е, че прави кладенец, за да утолява човешката жажда, да дава живот, да е пълен винаги с прясна студена вода, чиста като сълза. Майсторът на кладенеца е бил творец, истински творец. Създал е нещо вечно. Този кладенец се беше превърнал в символ на техния род - на Пиндраците. От него бяха пили вода поколение след поколение, деди и прадеди. И сега, след толкова години, Кольо навеждаше глава надолу, към лъскавата като огледало повърхност, за да надникне във времената, които бяха отминали, за да открие сякаш изчезнали съдби и случки. Той трябваше да нарисува този кладенец, да го пренесе на листа. Кладенецът беше не само символ, но извор на  мъдростта и живота, така както водата в него не спираше да извира и кладенецът не пресъхваше, така и животът в техния род течеше и продължаваше да тече.

24.

В Художествената академия литографиите ги печаташе Петър Брайков - сериозен мъж, изключителен майстор. Кольо често се отбиваше при него, помагаше му, гледаше го как работи и си приказваха. Бай Петър беше сърдечен и дружелюбен. Когато го видеше, че идва отваряше широко вратата и го канеше в ателието.

- Влизай, Кольо, влизай, тъкмо имам малко работа, да ми помогнеш.

Кольо събличаше сакото, обличаше една стара синя престилка, изцапана с боя и  започваше да прави отпечатъци. Постепенно бай Петър му разкриваше тънкостите на литографията, показваше му подробности, които Кольо никога не можеше сам да научи. Преди войната бай Петър е бил един от най-големите печатари в София. Тогава са  работили са с примитивна техника, но от вестниците и книгите, които му показваше, личеше високото качество на отпечатъка. Често Кольо се чудеше как бай Петър, който не беше завършил никакво специално училище, е постигнал това майсторство. Имаше усет и дарба. Сякаш се беше родил точно за тази работа. Желанието и голямата любов към печатарския занаят го бяха направили най-добрият литограф. В продължение на много години така се беше усъвършенствал, че за него нямаше тайни в занаята.

Понякога бай Петър и Кольо сядаха в ателието и си приказваха. Бай Петър обичаше да разказва, за себе си, за семейството си, а Кольо го слушаше без да мръдне. Възрастните обичат да прелистват спомените си, разтварят ги като стари пожълтели албуми и ги разглеждат внимателно, снимка по снимка. Припомнят си родителите, приятелите или дребни незначителни случки, станали много, много отдавна. Отминалото време, времето на спомените е винаги хубаво. Там, далече в годините са останали преживявания и мигове като литографни отпечатъци.

Родителите на бай Петър бяха от Лозенград, избягали по времето на Преображенското въстание, оставили къща, покъщнина и имот. В София той си стъпил на краката, изградил си дом и най-големият и най-луксозен магазин за бижута, в центъра на столицата, недалеч от двореца, бил негов.

- След Девети септември всичко ми взеха, и магазина, и парите, и бижутата, но не се отчаях. Запомни, Никола, едно от мен, могат да ти вземат къщата, богатствата дори живота, но дарбата - никога! Никой не може да ти вземе дарбата. Оставиха ми двете ръце и ето пак съм жив и здрав и работя, и не само си изкарвам хляба, а това, което правя - никой друг не може да го прави като мен!

Кольо искрено му завиждаше и искаше и той да усвои литографията като него, защото  за един график беше много важно да познава добре литографията и всички нейни тънкости.

Един ден, както работеха с бай Петър, в ателието влезе момиче. Кольо се сепна. Виждаше го за първи път. Не беше студентка от Художествената академия. Студентите от Академията  не бяха много и почти всички се познаваха.

- А, Анета - възкликна бай Петър, после се обърна към него и му каза - запознай се с дъщеря ми Анета. Следва италианска филология и сега е втори курс, отсреща в Университета.

Кольо се смути, червени петна избиха по страните му. Вече беше студент, а още се смущаваше и не можеше да преодолее тази своя слабост. Избърса си ръцете в престилката и неловко протегна десница към момичето.

- Никола - каза той.

Тя  си подаде малката мека длан и се усмихна. Беше с кестеняви коси, с цвят на капучино, с бадемови очи и гладко лице.

- Анета е спортистка, тренира рапира - добави с гордост баща й. - Ходи по състезания и често побеждава.

Хармоничното й и силно тялото загатваше, че сериозно спортува.

- Ето, виждаш къде работя - обърна се бай Петър към дъщеря си, - а Никола е график, помага ми. Рисува чудесни графики и аз съм му предрекъл, че ще стане голям, известен художник.

Анета с нескрито любопитство погледна Кольо. Той пак се смути и червените петна издайнически опариха страните му. Вътрешно се ядоса на себе си, но не можеше да скрие смущението си. Тя толкова му хареса, че езикът сякаш му се върза и звук не можеше да произнесе. Струваше му се, че я е сънувал. Стройна с гъвкаво тяло. Беше облечена спортно, с бяло яке и черен панталон. Това съчетание на бяло и черно й отиваше и той като график го отбеляза.

Анета поседя малко, погледа ги как работят, размени няколко думи с баща си и си тръгна. Докато тя седеше, Кольо се правеше, че много съсредоточено работи, но с периферията на зрението си я наблюдаваше. Струваше му се, че може да я гледа с часове.

Целият ден си мислеше за нея. Неочакваната й поява в ателието на баща й, му беше взела акъла и той вървеше като пияна кокошка. До този момент по-красиво  момиче не беше виждал.

Прибра се у дома, затвори се в стаичката и се опита да я нарисува по памет. Така, както образът й се беше врязал в съзнанието му, но не успяваше, нещо му убягваше и не можеше да разбере какво точно, дали изражението на погледа й или усмивката й. Портретът не се получаваше и не се получаваше. Ядоса се, скъса няколко листа и легна на леглото. Заби поглед в тавана и остана неподвижен. Не смееше да мръдне, за да не изчезне образът на Анета от съзнанието му. Искаше му се да няма нощ, да съмне още в този миг, да дойде денят, да отиде в Академията или в Университета, за да я види пак. За първи път се усещаше така хлътнал, може би това беше любов от пръв поглед.

25.

Анета започна по-често да идва при баща си в ателието. Постепенно Кольо преодоля смущението си и двамата разговаряха като добри познати. Тя се интересуваше от графиките му, разглеждаше ги, питаше го за техниката, с която бяха изпълнени. Говореха за състезанията и тренировките й. Кольо започна да подозира, че и Анета го харесва. В това навярно имаше пръст баща й, който сигурно й беше говорил за дарбата и трудолюбието му. Бай Петър го обичаше и не криеше това. Когато бяха само двамата му казваше:

- Никола, ако имам още един син, бих искал да е като тебе, работлив и добър. Ето вече две години те наблюдавам и виждам, че на никого не се сърдиш. Някои студенти ти се присмиват, наричат те шоп или селянин, но ти великодушно отминаваш това, като един добър мечок. Не им се сърдиш, а те дори не могат и да предположат, че си по-талантлив от тях и не само талантлив, а и работлив. Искаш всичко да научиш, всичко да знаеш. От толкова много студенти, само ти дойде тук, при мене, за да ми помагаш и не само да ми помагаш, а и да научиш нещо повече от мен. А аз ти се радвам, защото виждам, че имаш желание. Това показва, че си умно момче. Не се правиш, че всичко знаеш и всичко можеш. Учиш занаята на художника търпеливо и упорито. Не искаш да бъдеш нито модернист, нито авангардист, а бавно, но сигурно вървиш  по пътя от древното към модерното изкуство. Не се опитвай да ми възразиш. Аз съм те преценил. За толкова години, откакто съм тук, през мен са минали стотици студенти и художници. Сега работя с вас, а преди години съм работил с вашите професори и преподаватели. Много от тях са талантливи, но ти си съчетал таланта с добротата. Това не се среща често. Знам, че в днешно време трудно се пробива и трудно се става художник, но на мен ми се иска да вярвам, че ти ще успееш и нещо ми подсказва, че не греша.

Кольо го слушаше с наведена глава. За първи път някой му говореше така. Знаеше, че бай Петър е искрен, не го ласкае, а може би иска малко да му повдигне самочувствието, защото вижда, че Кольо няма самочувствие, страда от комплекси, срамува се, че е от село и че колегите му го наричат селянин и шоп.

26.

След празника на хумора и сатирата всички в селото вече знаеха, че Кольо е художник. Един ден, съвсем неочаквано, на гарата в Кумарица го спря Траян Витанов - председателят на кооперативното стопанство.

- Здравей момче, - поздрави го Витанов.

- Добър ден  - отговори Кольо и учудено го погледна.

Познаваше Витанов, но никога не беше разговарял с него. Е, когато го срещаше на улицата го поздравяваше, Витанов отвръщаше на поздрава му и само толкова. Сега обаче председателят пръв го поздрави и това учуди Кольо.

- Добре, че те срещнах.

Кольо се сепна, защо ли го търси. Витанов беше един от най-изтъкнатите комунисти в селото.

- Ела утре в четири часа в канцеларията на стопанството - каза Витанов и по интонацията на гласа му, Кольо усети, че няма място за възражение.

Това прозвуча като заповед. Витанов не го попита нито може ли да дойде, свободен ли е, а направо му заповяда да се яви в четири часа в канцеларията на стопанството.

Вечерта Кольо дълго мисли за какво ли го вика. Накрая си каза: ” Ще отида и ще видим”. Опита се да си припомни изражението му, интонацията. Витанов винаги говореше строго и като че ли на всички се караше, но сега в гласа му като че ли имаше дружелюбни нотки.

На другия ден, след лекциите, пое направо към Кумарица, а от гарата веднага се запъти към стопанството, чиито постройки бяха на края на селото и трябваше да повърви пеш. Изправи се пред канцеларията на председателя и почука.

- Влизай, влизай.

Витанов го чакаше, стана от бюрото, ръкува се с него и му посочи един стол. Кольо седна и зачака да чуе за какво го вика. Витанов не бързаше. Обади се по телефона. Питаше някого кога ще му докарат щайги, защото амбалажът се е свършил, а не могат да чакат. Кольо го наблюдаваше внимателно. Беше едър мъж с побеляла коса, кафяви очи и строг поглед, подозираше всеки в някакво нарушение и гледаше човека срещу себе си изпитателно и тежко. Не можеше лесно да се устои на този ястребов поглед. Винаги ходеше с каскет, и зиме и лете, никога не го сваляше, и сега, в канцеларията, каскетът му беше пак на главата, леко нахлупен над очите му и козирката хвърляше сянка върху лицето му.

Най-накрая той приключи разговора, постави телефонната слушалка върху апарата и се обърна към Кольо:

- Разбрах, че учиш рисуване.

- Да - отговори Кольо.

- Бях на празника на хумора. Хубаво беше направил декорите. Някои помислиха, че истински дувар са иззидали на сцената.

Кольо се усмихна.

- Трябва малко и ние да украсим стопанството. Букви можеш ли да рисуваш?

- Мога.

- Ще напишеш няколко лозунга с големи червени букви. Аз ще ти дам изреченията.

- Добре - съгласи се Кольо.

- Започни още утре. Поставили са ни срокове. Ще идва една делегация тук и трябва да има лозунги.

Когато Кольо стана да си тръгне,  Витанов здраво му стисна ръката.

- На тебе разчитам.

Писането на лозунги за Кольо беше детска играчка и той изпълни задачата предсрочно. Витанов обиколи стопанския двор, разгледа лозунгите и ги одобри. На тръгване пак стисна ръката на Кольо, обичаше да се ръкува и не пропускаше да се ръкува с овчарите, доячките, берачките на плодове.

- Добре - каза той. - Сега да отидеш право в счетоводството, за да си получиш парите. Нали знаеш: от всекиму според възможностите, на всекиму според труда. Всеки труд трябва да се възнаграждава.

Това Кольо не очакваше и остана слисан. Показаха му къде е счетоводството и едно момиче, може би на неговата възраст, му наброи няколко банкноти. Не бяха много, но му се видяха цяло състояние. Той ги прибра и като ракета изхвърча навън, страхувайки се някой да не го накара да ги върне. Това беше първият хонорар, който получаваше в живота си и се чувстваше на седмото небе. До сега не беше виждал у себе си толкова пари. Преди да се прибере у дома, реши да купи на Асен шоколад. “Да запомни, че съм му купил шоколад от първия си хонорар” - каза си той.

Асен се зарадва. Толкова рядко му се случваше да яде шоколад. Вечерта Кольо каза на майка си и баща си, че са му платили за написването на лозунгите. Баща му остана сериозен, а майка му не можа да скрие учудването си:

- И за такваз работа ли пари дават?

Сега, когато имаше пари в себе си, той реши да покани Анета на среща. Известно време се колеба. Нямаше ли да му откаже или как ще реагира на поканата му. Накрая все пак се реши.

След няколко дни, когато Анета дойде в ателието на баща си, Кольо събра кураж и й каза:

- Имам хубав повод и искам заедно да го отпразнуваме.

Тя го погледна любопитно.

- Получих първия си хонорар, трябва да го полеем.

За негова изненада Анета се съгласи. На другия ден вечерта се срещнаха пред Университета и отидоха в ресторант “Ариана”, на езерото в парка.

Пролетната вечер, като че ли беше избрана специално за тях. Седнаха на маса навън. Езерото отразяваше светлините на ресторанта. Под мостчето минаваха лодки и сякаш тя и той бяха на палубата на параход. От парка повяваше хлад и небето приличаше на огромно сито с безброй процепи, които светеха. Оркестърът засвири танго. Кольо покани Анета. С треперещи ръце обгърна тялото й. Вдъхваше парфюма й с аромат на зюмбюли и имаше чувството, че е някъде между езерото и луната.

27.

Кольо завърши успешно Художествената академия. Дадоха им дипломите в един слънчев октомврийски ден. Той си взе малката червена книжка, сложи я във вътрешния джоб на сакото и пое към Кумарица. Пътувайки във влака си мислеше: успя да постигне една от най-съкровените си мечти, завърши Художествената академия, изкачи всички стъпала, за да стане художник, усвои тънкостите на изобразителното изкуство, а сега му предстоеше най-трудното - да твори, да пресъздава света, в който живее. Струваше му се, че откакто се е родил гледа всичко, което го заобикаля, с очите на художник. Искаше непрекъснато да рисува. Изпитваше върховно удоволствие, когато заставаше пред белия като сняг лист. В мига, в който молива тръгваше по листа, се раждаше нов свят. Това усещане не можеше да се опише с думи. Когато рисуваше ставаше друг човек. Често се питаше от къде в него се е появила тази искра, възпламенила цялата му душа. По какви неведоми пътища беше светнала в сърцето му. Роден в малко, неизвестно село, родителите му неуки, не бяха ходили на училище. От къде се  беше промъкнало у него пламъчето за рисуване. От кой прадядо го беше наследил и знаел ли е той, че носи у себе си някакъв дар. Кольо трябваше да го опази, да го съхрани, да го развие и да го даде на хората. Та нали божата дарба не ни се дава ей така. Тя трябва да е полезна. Да радваме с нея хората, да им служим. Божата дарба ни се  дава, за да обогатим света и всеки който има талант, добавя още една краска към пъстрия, примамлив свят.

У дома вече го чакаха. Сутринта им беше казал, че отива в Академията, за да си получи дипломата и баща му се беше приготвил за случая. Вълнуваше се повече от Кольо. Искаше това събитие да бъде отпразнувано тържествено. На масата беше сложил домашна ракия, вино, сирене, печено месо, а майка му изпекла голяма погача и я украсила като слънце. Когато Кольо влезе в стаята, първите думи на баща му бяха:

- Дадоха ли я?

- Да - отговори той и извади дипломата от вътрешния си джоб.

Баща му я пое с треперещи ръце. Внимателно я разлисти и започна да чете ред по ред. Устните му мърдаха, а лицето му грееше. Кольо за първи път го виждаше толкова радостен.

Седнаха на масата. Баща му сипа ракията, вдигна тържествено своята чашка и каза:

- Наздраве, Кольо, ти си първият висшист в нашия род! Искал съм го, но все не вярвах, че ще успееш. А сега виждам черно на бяло - успя! Да си жив и здрав!

- Какво ще работиш? - попита майка му.

- Художник - отговори Кольо.

- Тъй де, тъй, но аз те питам оно какво ще работиш, с какво ще си изкарваш хлеба?

- Мога да стана и учител по рисуване.

- Даскал ли? - разочаровано го погледна тя. - Даскалите получават малки заплати.

Замълча, на лицето й беше изписано дълбоко разочарование и съжаление.

- Докато ти учеше - продължи майка му - твоите акрани работеха, пари направиха и вече имат жени и деца.

- Не е късно - прекъсна я баща му - и той ще се ожени и той ще има деца. Само да е жив и здрав, за да рисува.

- Да си жив и здрав, и да си намериш по-хубава работа - додаде майка му.

28.

След завършване на Художествената академия, най-голямото събитие в живота на Кольо беше Общата художествена изложба, която се откри през ноември в Националната художествена галерия. В изложбата участваха най-изтъкнатите български художници и за голяма изненада, журито одобри и една негова творба - графичен портрет на Захари Стоянов. Това беше първото признание. Между толкова много известни имена стоеше и името на младия график Никола Митов.

Кольо беше рисувал портрета на Захари Стоянов в Академията с голяма отдаденост и любов. Стана добър портрет и още веднъж се увери че портретите му се удават. Няколко пъти посети изложбата и винаги, когато заставаше в  голямата и светла зала, сърцето му трепваше. От стената го гледаше умният поглед на апостола на Априлското въстание, на писателя, политика и журналиста Захари Стоянов. Стоеше мълчаливо и си мислеше: и Захари Стоянов беше извървял дългия път от овчарче в далечните Добруджански полета до революционер, писател, журналист, народен представител.

Прочел “Записките по българските въстания” още като ученик в Художествената гимназия, Кольо беше трогнат и дълбоко развълнуван от решителността и смелостта на апостолите, от изгарящата им вяра в правотата на святото дело, от ярките картини на въстанието, от описанията на обикновените българи, дали живота си за освобождението. Възхищаваше се на таланта, на духа на Захари Стоянов и може би това свое възхищение беше вложил в портрета. Много колеги от Академията и познати го поздравиха за яркия портрет.

Един дъждовен следобяд Кольо и баща му излязоха от гробището в Орландовци, където бяха на погребение на леля Гина, братовчедка на баща му. От няколко дни валеше и небето приличаше на сива  ламарина. Подухваше студен вятър и всичко изглеждаше черно и сиво. Дъждовните дни го потискаха и трудно ги понасяше.

Вървяха с баща си мълчаливо по празната улица. Не бързаха да се върнат в Кумарица. Баща му и леля Гина се уважаваха много, по-малка от баща му,  тя живееше в Биримирци и често им идваше на гости в Кумарица, но само за няколко месеца ракът я стопи.

- Татко, - промълви Кольо - искаш ли да отидем до Националната галерия, за да видиш портрета на Захари Стоянов?

Баща му го погледна.

- Добре, Коле.

Залите на бившия царски дворец бяха безлюдни. За първи път в живота си баща му влизаше в художествена галерия. Оглеждаше се притеснено и пристъпваше едва-едва по излъскания като стъкло паркет. Страхуваше се да не се подхлъзне, стискаше лакътя на Кольо и се озърташе. Около тях бяха подредени пейзажи, портрети, скулптури.  Баща му отдалече заобикаляше скулптурите, за да не залитне и да не събори някоя от тях.

Поизпотен и притеснен, той вдигна глава и шепнешком попита:

- Коле, къде е Захария?

- Сега ще го видим, тате, още малко.

Прекосиха две зали с живопис и влязоха в залата, където бяха изложени графиките. Застанаха пред портрета на Захари Стоянов.

- Това е - каза Кольо.

Баща му впери очи в портрета. Гледа го дълго и неподвижно. Кольо стоеше до него и в един момент видя как от очите на баща му закапаха сълзи, тежки горещи сълзи. Стичаха се по набръчканото му брадясало лице и попиваха в яката на разкопчаната му риза. За първи път Кольо виждаше баща си да плаче. Какви мисли го спохождаха в този миг? Какво чувстваше? Не казваше нищо, само тихо и безмълвно плачеше. Не беше леко да се гледа как възрастен човек плаче. Кольо знаеше, че по-силен и по-твърд мъж от баща му няма, преживял толкова страдания и мъка в живота: войната, загубата на близки и приятели, униженията…  Сега плачеше като дете пред портрета на Захари Стоянов.

Още няколко минути постояха така. Бяха сами в залата и тишината ги обгръщаше като в храм.

- Тате, да тръгваме - прошепна Кольо.

Тръгнаха бавно към изхода, хванати ръка за ръка баща и син. Когато излязоха навън баща му каза:

- Захари Стоянов. Да знаеш как съм чел неговите “Записки”. За мен той е най-голямият писател. И той като нас е селянин, а какъв човек е станал.

- Така е, тате.

- А ти, Коле, колко хубаво си го нарисувал, като жив е и сякаш всеки миг ще проговори…

Вървяха към гарата. Дъждът ту се усилваше, ту спираше за малко, но те не го усещаха. Бяха без чадъри и шапки. Мокреше главите им и се стичаше по лицата им. Кольо не предполагаше, че баща му така ще се развълнува, а може би не само от портрета.  Кольо беше вече е художник и негова творба стоеше изложена редом с творбите на най-големите български художници. Баща му се гордееше и не можеше да скрие радостта си.

29.

Кольо трябваше да търси  работа, както казваше майка му, неговите връстници отдавна работеха, имаха семейства и деца, а той още ходеше без стотинка в джоба си. Един колега му спомена, че в Центъра за нови стоки и мода търсят художник-моделиер. Одобриха го и започна там работа. Вече получаваше заплата и не разчиташе на родителите си, а можеше и на тях да помага. Често се срещаха с Анета и се готвеше официално да й поиска ръката.

Една мартенска привечер с голям букет от карамфили, той се изправи пред вратата на апартамента на Анета. Отвори баща й, бай Петър, очакваха го. Поканиха го в хола, където голямата разтегателна  маса беше приготвена специално за неговото посещение. Всички бяха облечени официално, Анета, баща й, майка й. Анета в светла, кремава на цвят рокля, баща й в строг черен костюм, а майка й в рокля с какаов цвят. Посивелите вече коси на майката бяха вдигнати на кок и откриваха красивото й благородно лице.

По всичко в жилището им личеше, че са от стар аристократичен род, мебелите, литографиите по стените, кристалните вази. Кольо се вълнуваше. Гърлото му беше пресъхнало и в гърдите си усещаше тежест.

Седнаха на масата.

- Добре дошъл, Никола - вдигна чашата си бай Петър.

Чукнаха се за здраве и настъпи неловко мълчание. Кольо трябваше да започне. Преди да дойде си беше повтарял наум думите, които ще каже, но сега чувстваше главата си  празна и не можеше звук да отрони. Изпотяваше се, тилът му гореше, сякаш бяха запалили огън на врата му. Срещу него, на масата, седеше Анета и му се усмихваше окуражително, но той не можеше да си отвори устата, като че ли някой я беше залепил с туткал. Бай Петър му влезе в положението  и се притече на помощ. Обичаше го и не искаше да гледа как се притеснява. Попита го как е работата,  доволен ли е.

- Доволен съм - отговори кратко Кольо.

- Хубаво е да рисуваш модели за облекло - продължи бай Петър, - но помни, че ти си график, талантлив график. Не спирай да рисуваш, готви се за голяма изложба. Хората трябва да започнат да чуват името ти. Млад си и ти предстои сериозна работа.

Кольо се поотпусна и чувството му за хумор се възвърна.

- Така е - съгласи се той, - но сега ми предстои по-сериозна работа. Дошъл съм да поискам ръката на Анета.

- Е, щом така сте решили, съгласни сме - усмихна се широко бай Петър. - Да сте живи и здрави, да се обичате и много деца да имате.

Кольо си отдъхна, беше си изпълнил мисията, за която дойде. Бай Петър напълни пак чашите. Определиха датата на сватбата - през май.

Кольо си тръгна късно вечерта. Успя да хване последния влак. Коридорът на вагона беше празен и глух. Тук-таме мъждукаше по някоя лампа, която хвърляше бледа  светлина. Някои купета тънеха в мрак, в други светеше. Влезе в първото купе и седна. Беше сам. Тази вечер официално се сгоди, отваряше нова страница в живота си. Почувства се истински мъж. Вече трябваше да се грижи за семейство, а може би скоро и за деца. Удовлетворение изпълваше сърцето му. Бяха минали трийсет години от живота му. Усещаше се силен като скала. В този момент нямаше нищо, което да го спре или да му попречи да постигне целите си. Някъде беше прочел, че човек е това, което иска да стане, а не това, от което е тръгнал. Той беше тръгнал от село Кумарица, от пасенето на биволите и от рисунките, които правеше край реката, но искаше да стане художник, известен художник.

Тази светла мартенска нощ, беше сигурен, че ще стане известен художник. Виждаше пътя си, който се губеше в далечината и сякаш се понасяше нагоре към звездите. Знаеше, че този път е труден, че го очакват изненади и много работа, но не се плашеше, защото вече беше изминал една част от него: Художествената гимназия, Художествената академия. Сега трябваше да продължи да върви напред. Сякаш чуваше думите на някои свои приятели от Академията: “Ей, Кумарица, инат шоп си ти.” А той мислено им отговаряше: “Не само инат, но упорит и трудолюбив”. Трудолюбието беше най-хубавата черта в характера му. Нямаше на кого да разчита, знаеше, че е сам самичък и само на себе си може да разчита.. Нито баща му, нито майка му можеха да му помогнат в професията, която си беше избрал. Радваше се, че бъдещият му тъст го цени и насърчава. Беше много важно да има близък човек, който да го разбира и да му вдъхва надежда. Знаеше, че бай Петър, за когото нямаше тайни в литографията, ще му помага и беше сигурен, че от него ще научи всички тънкости в литопечатането.

Когато се прибра, майка му, баща му и Асен отдавна спяха. Тихо, на пръсти се промъкна в малката си стаичка. Съблече се в тъмнината, отвори широко прозорчето и легна. Нощният хлад го докосна като милувка. Притвори очи. Беше тихо като в планината. Селото спеше. Внезапно в съзнанието му проблесна искрица, сякаш някой драсна клечка кибрит. Тази вечер бяха говорили с родителите на Анета за сватбата, но и дума не споменаха той и Анета къде ще живеят. Тя се беше родила в центъра на столицата, израсла в хубав градски дом, живяла в уют и топлина. А той, в една малка къща, в ниска стаичка с под, замазан с биволска тор, а водата и тоалетната - на двора. Зимата в стаите беше студено. Печка гореше само в кухнята, която беше по-широка и там през деня и вечерта се събираха всички. От деликатност бащата на Анета не го попита къде ще живеят. Той знаеше, откъде идва Кольо и при какви условия живее. Бай Петър знаеше, че нямат и пари да плащат наем.

“Дали не сбърках- каза си Кольо - трябваше да се оженя за момиче от моята черга. Анета никога няма да дойде да живее в Кумарица, а и да дойде как ще живеем в тази малка стаичка?”

Не беше довеждал Анета в Кумарица. Баща му и майка му знаеха, че има приятелка, но не бяха я виждали. Анета може би имаше някакви романтични представи за родното му село и ако дойдеше тук, щеше да се разочарова. А рано или късно трябваше да я доведе и да я запознае с родителите си. Толкова много я обичаше и не можеше да си представи, че ще я изгуби. За нея беше готов на всичко. Ако трябва ще работи ден и нощ, но ще построи къща, в която да живеят с Анета.

Лежеше с широко отворени очи, загледан към прозореца. Високо в небосклона звездите приличаха на мигащи очи. Нощният хлад стана по-остър и той бутна прозорчето. Навън едва забележимо започна да просветлява, сякаш зад огромния черен креп на нощта някой запали газена лампа. Бодри кукуригания прорязаха  тишината.

30.

След сватбата, родителите на Анета им предложиха да живеят у тях.

- Апартаментът ни не е малък - каза бай Петър на Кольо, - има място не само за вас и нас, а и за бъдещите внуци. Поживейте при нас, пък като съберете пари, ще си построите собствено жилище. Освен това, сме в центъра на града и оттук всичко е близо. Можеш сутрин и пеш да ходиш на работа, а не да пътуваш по час и половина от Кумарица.

Кольо му благодари, но не беше много съгласен да живее у дома на тъста си. Искаше да има собствен дом и да се почувства глава на семейство, но за това трябваше много да работи. Увличаше го работата в Центъра за нови стоки и мода, но заплатата му беше малка. Парите не достигаха, бяха младо семейство и им се искаше понякога да се отпуснат, да излязат, да се срещнат с близки и приятели.

Кольо започна да взема и допълнителна работа. Рисуваше етикети за компоти и консерви. Оставаше до късно през нощта. Настолната му лампа светеше и той се взираше до болка в тънките щрихи и в буквите. Работеше в хола, за да не пречи на другите да спят. Понякога, посред нощ, тъстът му се събуждаше, идваше при него и го питаше:

- Още ли работиш? Не се преуморявай.

- Не чувствам умора - отговаряше Кольо бодро.

- Сега не чувстваш, защото си млад, но след време тези безсънни нощи ще се отразят на здравето ти.

Кольо само се усмихваше. Тъстът му се надвесваше над масата, внимателно поглеждаше етикетите, които рисува, после се изправяше, наместваше очилата си и казваше:

-Добре, много добре. Знам, че златни ръце имаш, но това, което правиш не ми харесва. Пилееш се, а трябва да рисуваш. Откакто си тук, не съм те видял нищо да нарисуваш. Талантът е като изворче. Не изгребваш ли водата от него, започва да блатясва и изчезва. Не оставяй твоето изворче да пресъхне. Пази го, грижи се за него.

Прав беше тъстът му. Трябваше да рисува, да подготвя изложба. Времето минаваше. Неговите колеги от Академията участваха в общи изложби, а някои дори успяха да направят самостоятелни изложби, а той - работеше за пари. Етикетите за компоти и консерви добре се плащаха, но работата беше трудоемка и изморителна. Не му оставаше време да рисува. Знаеше, че на рисуването трябва да се отдададе изцяло, да се съсредоточи, да работи упорито. Чувстваше, че стилът му още не е напълно изчистен. Искаше да постигне свой, оригинален стил и който види негови картини веднага да каже, това е графика на Никола Митов, без да прочете името под графиката. Искаше да рисува, да рисува, но трябваше да работи  за пари, а време нямаше.

31.

Беше слънчев юнски ден. Кольо вървеше бавно по булевард “Витоша” и разсеяно гледаше витрините на магазините. Не бързаше да се прибира у дома. Целия ден имаше много работа. Трябваше да довърши едни модели за дамски костюми, направи няколко варианта и постигна това, което искаше: елегантна форма и модна линия. Сега вървеше спокоен. Слънцето клонеше на запад и над покривите на околните сгради играеха последните му зари като последни изстреляни стрели. Лятото и топлото време беше свалило от жените палтата, шлиферите и те сякаш се носеха плавно с леките летни рокли, ефирни блузи и къси поли. Беше му станал професионален навик да разглежда облеклото на хората. Мислено отбелязваше някоя оригинална рокля или блуза в пастелно-топли цветове, заглеждаше се в кройката и в начина на ушиване. Откакто работеше в Центъра за нови стоки и мода беше установил, че в България шевната промишленост е на добро ниво. Погледът му се спираше и на някоя нежна раменна извивка, на по-дълбоко деколте, което откриваше част от бели гърди, гладки като узрели ябълки, а под късите поли се виждаха нежни крака, изваяни сякаш от талантлив скулптор.

Както си вървеше, Кольо долови, че хората около него са неспокойни, разтревожени и коментират нещо оживено. Не можеше да чуе добре за какво говорят, но изведнъж долови две думи, които го вкамениха. Едно момче каза на приятеля си: “Гунди е починал.” Остана неподвижен. Добре ли чу или така му се стори. Искаше да  догони момчетата и да ги попита вярно ли е това, което казаха, но нямаше сила да мръдне. Не беше възможно. Та братовчед му е само на трийсет години. Какво ли е станало, но бързо отхвърли тази жестока мисъл. Невъзможно е, продължаваше да си повтаря, но покрай него минаха мъже, които говореха за същото. Сега единият от тях каза: “Гунди и Котков катастрофирали.” Вече нямаше никакво съмнение. Всички наоколо говореха само за това. Кольо не издържа и спря мъжете.

- Момчета, - попита той с пресъхнало гърло и треперещ глас - какво се е случило? За каква катастрофа говорите?

Единият от тях се обърна, погледна го с широко отворени очи. Кольо сигурно изглеждаше съсипан и рухнал като изгнило дърво.

- Днес Гунди и Котков са катастрофирали при Витиня. Отивали са на мача във Враца и са се блъснали в една цистерна.

- Починали ли са? - пророни едва Кольо, все още не искаше да повярва в най-лошото.

- На място - отговори мъжът.

Мъгла падна пред очите му. Олюля се. Не си спомняше кога за последен път беше плакал, но сега от очите му потекоха сълзи.

- Гунди ми е първи братовчед - промълви той.

Мъжете го гледаха съчувствено.

- Нашите съболезнования - каза един от тях.

Те продължиха по улицата, а той остана неподвижен, загледан надолу. Това ли е животът? Един миг. Този, който ти е като брат, с когото си играл и сте били неразделни, с когото сте имали толкова незабравими мигове, изведнъж го няма, изчезва завинаги и оставаш сам. Сам на улицата сред тълпа от непознати. Някаква сила го върна назад в годините, когато Гунди, Гошо, идваше в Кумарица, когато се катереха по купите сено и скачаха от тях, когато лакомо ядяха яйцата, изпържени от баща му. Спомни си думите му: “Чичо Митко, как ги пържиш тези яйца, такива яйца никъде другаде не съм ял.” И като студент Кольо често се срещаше с Гунди. Славата му на футболист растеше като лавина и веднъж той му беше казал:

- Не мога да си представя живота ми без футбола. На стадиона ставам друг човек. Когато петдесетхиляди се изправят и започнат да викат “Давай, Гунди!” на мен стадионът ми се вижда малък. Сякаш крила ми израстват на раменете и литвам.

Кольо си спомни и болката му в големите черни и добри очи, когато другите футболисти го контузваха, чупеха му краката, глезените. Завиждаха на славата му, на таланта му и искаха да го унищожат.

Прибра се съсипан, сякаш бяха извадили сърцето му и го бяха изгорили. Чувстваше се купчинка пепел. По радиото съобщиха подробности от катастрофата. Слушаше отчаян. Аспарухов и Котков бяха изгорели като факли. Какво ли са си помислили в последните секунди? За какво ли са си спомнили? Един миг. Днес са тук, блесват като звезди и се стопяват в мрака. Изчезват завинаги.

По време на следването си Кольо беше направил портрет на Гунди. Потърси в папките и го намери. От графиката го погледна усмихнатото лице на братовчед му. Никога нямаше да забрави този топъл открит поглед. Лъскавите му като маслини очи  грееха. Гъстатата му черна коса приличаше на разлюляно жито. Само този портрет щеше да му остане за спомен. Ще го запомни такъв, какъвто го беше нарисувал, млад, усмихнат, сърдечен.

Много колеги от Академията бяха видели тогава портрета и му казаха, че е успял да го нарисува изключително добре. И наистина, когато го рисуваше, имаше усещането, че може да го нарисува и без да го гледа. Така дълбоко се беше врязло в съзнанието му лицето на Гошо с всички подробности, с най-малките черти, с пленяващата му усмивка.

Погребението на Аспарухов и Котков се превърна в огромен спонтанен митинг. Кольо очакваше, че много почитатели на футбола ще искат да се простят с любимите си футболисти, но никога не беше предположил, че ще се съберат толкова много хора. Бяха пристигнали и от провинцията. Траурната процесия приличаше на развълнувано море, разляло се по софийските улици. Нямаше сила, която да удържи това море. Никога не беше виждал толкова много покрусени и отчаяни мъже с насълзени като деца очи. Какво нещо е обичта на хората. Те обичаха дарбата, таланта на тези момчета. Те не можеха и не искаха да повярават, че повече никога няма да ги видят по стадионите. Две легенди си бяха отишли завинаги.

Дните минаваха, но скръбта по Аспарухов и Котков оставаше. Хората продължаваха да говорят за тях. Припомняха си изиграните мачове, коментираха играта им и футболното им майсторство.

Един ден при Кольо в Центъра за нови стоки и мода се отби Весо, колегата му от Академията. Весо беше завършил скулптура, но животът му нещо не беше потръгнал. Не работеше нито като скулптор, нито като учител по рисуване. Отвреме навреме Кольо го срещаше по софийските улици или в кафенетата, но не знаеше с какво се занимава, а и не го интересуваше.

Когато го видя, Кольо много се учуди.

- Весо, какво те води насам? - попита той.

- Идвам специално да те видя - отговори Весо и се усмихна многозначително.

Кольо се сети, че веднъж случайно го срещна и му каза къде работи, но не мислеше, че Весо ще го посети.

- Отдавна се каня да ти се обадя, Кумарица, - каза Весо - ти нали беше първи братовчед на Гунди?

- Да - отговори.

- Жалко. Рано си отиде доброто момче. Моите съболезнования.

- Благодаря ти, Весо.

- Цяла България го обичаше и не може да го забрави.

- Така е.

- Тези дни се сетих, че когато бяхме в Академията, нарисува един чудесен графичен портрет на Гунди. Пазиш ли го?

- Никога няма да го изгубя.

- Е, много майсторски беше хванал изражението му, характера му. Не вярвам да има друг толкова сполучлив портрет.

- И аз не знам друг да го е рисувал. Виж, снимки има много, но графичен портрет едва ли.

- Голям късмет е, че си се сетил да го нарисуваш - добави Весо. - Вярно, има снимки, но те не ми се виждат така въздействащи, както твоят портрет. Никога няма да го забравя.

- Всички ще помним Гунди.

- Твоят портрет наистина е майсторска работа.

- Тогава го нарисувах за кратко време, едвам го накарах да ми позира.

- Знаеш ли - продължи Весо. - Ние с тебе можем да направим нещо за паметта на Гунди.

- Какво? - попита Кольо.

- От твоя портрет ще направим картички. Хората имат нужда от лика на Гунди. Можем да продадем милиони картички. Представи си колко пари са това.

- Как? Какво приказваш? Да търгувам с паметта на братовчед ми! Как не те е срам! Махай се! Не искам да те виждам!

Кольо се чуваше, че крещи, не можеше да сдържи гнева си. Кръвта беше нахлула в главата му и лицето му гореше като огън. Беше изумен. Не вярваше, че има хора, готови да печелят от скръбта на другите. Възможно ли е това, питаше се той, нали и Весо беше творец, скулптор, можеше ли от изкуството да се прави търговия. Да се продават картички с лика на Аспарухов и от това да се печели. Искаше да вика, да крещи. Не можеше да приеме този свят, в който всичко беше пари. Изгони Весо, но знаеше, че има хора, които нямаше да го изгонят и щяха да натрупат състояние от лика на Аспарухов. Образът му щеше да се появи не само на картички, но на фланелки, чаши, химикалки и на какви ли не предмети. Възрастни и деца щяха да купуват и нямаше да им мине през ума, че група хора печелят от това. Всичко беше една долна непочтена индустрия, която за съжаление не можеше да бъде спряна.

32.

Юлската утрин беше прохладна. Небето се синееше. Тук-таме се белееха облачета като бухнал захарен памук, дърветата приличаха на момичета в яркозелени рокли. Кольо седеше на бюрото в службата, гледаше през прозореца към отсрещната градинка и си мислеше за Кумарица. Там сега дворовете, полето, ливадите потъваха в пастелна зеленина. Погледът можеше да тича като жребец, пуснат на свобода, далече, далече към планината. А по хребетите, зеленият цвят преливаше в толкова много тоналности: от светлозелено, резедаво до тъмно зелено, от леко ефирно до плътно наситено. Там в Кумарица, цветовете бяха ярки. Само там той тръпнеше и се опияняваше от багрите, а тук, в града, цветовете се губеха, сливаха се и изчезваха и като че ли изпъкваше само сивият.

Гледаше през прозореца. Навън, в градинката, под утринното юлско слънце, се разхождаха млади майки с колички, а по-големите деца се гонеха по алеите. Беше щастлив. Преди месец се роди синът му. Кръстиха го Петър, на тъста му. Той заслужаваше това, не само обичаше Кольо като син, но непрекъснато му помагаше, насърчаваше го да рисува. Разговаряха като приятели и за Кольо това беше най-голямото богатство. Няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че има един човек, който те разбира, с който сте свързани духовно, на когото можеш да се опреш, да разчиташ и по всяко време да го потърсиш за съвет или помощ. Затова твърдо беше решил, че синът му ще се казва Петър. Дано като дядо си е умен, работлив и благороден, казваше си той. Беше се вслушал в думите на тъста си и започна да рисува. Първата графика, която направи, се казваше “От моя прозорец” - един пейзаж, който изобразяваше градинката на улица “Димо Хаджидимов”. Зимен пейзаж. Градинката замряла в очакване, а снегът покрил пейките, лампите, храстите. Не се вижда жива душа, но сякаш всеки момент ще долетят куп деца и всичко наоколо ще екне от глъч и смях. В пейзажа имаше настроение и атмосфера. Беше успял да изрази, това, което е чувствал, наблюдавайки градинката от прозореца на своята стая. Сега Анета с малкия Пепи сигурно бяха в тази градинка на улица “Димо Хаджидимов”.

Кольо направи няколко крачки и седна зад бюрото, предстоеше му да нарисува един модел за мъжко яке. Беше направил няколко скици, но му се искаше още малко да го пипне, да разнообрази джобовете и яката. Взе молива и започна да пробва различни варианти. Изведнъж телефонът звънна, вдигна слушалката и чу мелодичния глас на секретарката. Директорът го викаше. Озадачи се. Директорът не го викаше често, сигурно искаше да види проекта за якето. Кольо не беше още готов, но взе скиците, за да му ги покаже и излезе от стаята.

Директорът го очакваше сам в огромния си кабинет.

- Добър ден, другарю Ненов - поздрави Кольо.

- Добър ден, заповядай, седни.

Кольо седна на един от столовете до голямата заседателна маса. Директорът, мъж на средна възраст, улегнал с дълбоки умни очи, прошарени слепоочия и гъста кестенява коса, рядко се усмихваше и малко говореше.

- Готов ли с проекта за мъжкото яке? - попита той.

- Бих желал да подчертая още някои подробности - отговори Кольо колебливо, - но ви нося скиците, за да ги видите.

Директорът ги взе и започна внимателно да ги разглежда. Няколко секунди мълча, после каза:

- Рисунката ти е хубава, изчистена, точна, чудесно се справяш за млад художник. От известно време си мисля да ти предложа нещо.

Кольо трепна.

- Филиалът ни в Исперих, “Ахинора”, няма художник, а се уверих, че без художник работата не върви. Искаш ли да те изпратим там. Заплатата ти ще бъде колкото моята. Осигуряваме ти квартира. Можеш да останеш година или две, докато работата тръгне, а после ще се върнеш.

Замисли се. Предложението беше сериозно и примамливо. Директорът му обещаваше директорска заплата. Тук, където и да работеше, не можеше да получава толкова пари.

- Какво ще кажеш? - попита Ненов.

Кольо мълчеше и се колебаеше.

- Не ми отговаряй сега - помогна му той. - Обсъди предложението със съпругата си, помислете, но до края на седмицата ми кажи какво си решил и ако не си съгласен, да търся друг.

Кольо излезе от кабинета. Главата му се въртеше. Една такава заплата щеше да му помогне да осъществи мечтите си, да си построи дом, да си купи лека кола. Всичко това, със заплатата, която сега получаваше, не можеше да постигне.

Вечерта, когато се върна от работа каза на Анета за предложението. Тя го погледна.

- Искаш да работиш в Исперих? -учуди се Анета.

- Не искам, но ми предлагат голяма заплата и си мисля, че ако работя там, за две години можем да спестим пари за жилище.

Намеси се и тъстът му.

- Исперих - каза той - е едно малко градче, по-скоро - село. Вярно, ще получаваш голяма заплата, но ще бъдеш много далеч от културния живот в столицата. Ще се откъснеш напълно от рисуването, от изложбите. Ще изостанеш от колегите си. Ти и сега нямаш много време, но ако отидеш там, ще потънеш в провинциализма и напълно ще изчезнеш като художник.

Тъстът му беше прав, но Кольо си беше поставил за цел да построи дом.

- Предполагам, че няма да си непрекъснато  там, ще си идваш, нали? - попита Анета.

Тя може би беше съгласна той да работи в Исперих.

- Разбира се, че ще си идвам. Работата не е напрегната и често  ще се връщам.

Решиха да отиде в Исперих, да видят как ще се чувства там, ще му хареса ли и дали наистина заплатата му ще бъде толкова голяма.

33.

Кольо пристигна в Исперих в средата на месец август. Денят беше горещ и задушен. Слезе от автобуса на малко площадче и се огледа. Стори му се, че изведнъж попадна в градче, което току-що е евакуирано. На площадчето не се виждаше жива душа. Нямаше кого да попита къде се намира цех “Ахинора”. Седна на една пейка и избърса потта от лицето си. Тихо и спокойно, както лятото в родното му село. Забеляза, че отсреща има някакъв магазин. Вратата беше отворена, но не се виждаше никой да влиза или да излиза.  Стана от пейката и се запъти към магазина. Влезе в полутъмно хладно помещение. В дъното, зад тезгяха, се виждаше мъж. Приближи се до него и го попита къде е цехът за облекло “Ахинора”. Продавачът го изгледа от главата до петите, но нищо не каза. Кольо помисли, че не го е чул и пак попита. Мъжът му отговори нещо на българскотурски, явно не беше разбрал какво го пита.  В магазина влезе младеж и Кольо се обърна към него.

- Близо е - отговори младежът и му посочи с ръка посоката, в която трябва да тръгне.

Цехът не беше далече. В такива малки градчета всичко е близо, и кметството, и училището, и болницата.

В “Ахинора” го очакваха. Тук рядко идваха хора от столицата. Веднага го заведоха да се настани в жилището. Гарсониера, доста удобна, влезе в банята. Горещината продължаваше да го измъчва, сякаш бяха намазали тялото му с лепило. Пусна душа и се роди. Излезе ободрен. Просна се на леглото и заби поглед в тавана. Толкова отдавна не беше оставал сам. Тишината го покриваше като памук. Тук можеше да рисува. Никой нямаше да го безпокои. Не беше необходимо да работи допълнително, нито да осъмва под ярката светлина на нощната лампа. Щеше да се наспива. През деня ще е в “Ахинора”, а след работа и привечер - ще рисува. Искаше тук да подготви първата си самостоятелна изложба. За него Исперих беше големият шанс. Във водовъртежа на софийския живот нямаше да намери време за рисуване, а на изкуството трябва да се отдаде изцяло. Истинско изкуство се създава далеч от шума и суетата. Само в уединение творецът може да обърне поглед навътре към себе си. В тишината и мълчанието се долавят същността на живота и философията на света, художникът се слива с пространството и времето, усеща най-малките детайли, открива движението на линиите и контурите, преливането на светлосенките, богатството на формите, вниква в пластовете на света около себе си.

Сега се чувстваше зрял и мъдър. Пътят, който беше изминал го беше подготвил за творчеството и вече нищо не можеше да го спре. Изпитваше дълбока благодарност към всички, които го подтикнаха да следва призванието си: баща си, учителката Тодорова, учителя Харизанов, преподавателите в Художествената гимназия и в Художествената академия, тъста му… Благодарен беше и на тези, които му  помогнаха да види красотата на света, а това бяха обикновени хора, негови съселяни, съученици и между тях малката и слабичка Ирина, която в онази далечна година събуди у него едно до тогава непознато чувство.

Оттогава не беше срещал Ирина, но често си спомняше за нея и за дните им прекарани в Кумарица. Ирина беше станала актриса. Играеше в много филми, и вестниците често пишеха за нея. Той се чудеше как от това дребно и стеснително момиченце стана такава известна, очарователна актриса. Още тогава е носила таланта, но никой не е знаел. Каква сила е дарбата, мислеше си той, не пита къде си роден, къде си живял,  избухва в сърцето ти като пламък, който не може да се угаси.

Гарсониерата беше почти празна, легло, гардероб, етажерка за книги. В малката кухничка - само маса с два стола. Това му харесваше, обичаше простора, и когато в една стая имаше много мебели, чувстваше, че се задушава.

В цеха работеха млади жени, повече мюсюлманки. Сръчността и трудолюбието им го учудваха. Осем часа не ставаха от шевните машини, приличаха на пчелички. Всичко изпълняваха точно и прецизно. Слушаха внимателно и мълчаливо указанията му. Почти не говореха, нито когато работеха, нито когато почиваха. Дрехите, които шиеха бяха за износ, за Полша и Германия.

34.

Близо до Исперих се намираше текето Демир Баба. Кольо беше решил да го разгледа, но все отлагаше. Една сутрин, когато отиде на работа, видя шивачките скупчени в цеха, оживено да разговорят. Приближи се до тях и се заслуша. Говореха, че някой е откраднал свещените обувки на Демир Баба, които се пазеха в текето и толкова години никой не беше посегнал на тях. Защо ли са му, помисли си Кольо, но не отдаде голямо значение на това. Шивачките, обаче бяха много развълнувани. Тук, в този край, кражби не ставаха и жените не можеха да си обяснят как някой е имал смелостта да посегне на свещените обувки на Демир Баба. Текето не се заключваше нито през деня, нито през нощта и всеки можеше да влезе, когато поиска.

След няколко дни шивачките пак шумно коментираха нещо. Приличаха на разтревожени врабчета. Сигурно откраднатите обувки на Демер Баба не им дават мира, помисли си Кольо. Градчето беше малко и почти нищо не се случваше в него. Животът тук течеше бавно и монотонно, като голяма река, разляла се в равно безкрайно поле, затова кражбата на свещените обувки толкова време не можеше да се забрави. Жените се бяха събрали около Ширин, млада мюсюлманка, красива с големи сини очи и бяло като мляко лице. Ширин нещо разказваше, а те я слушаха  без да мигнат.  И Кольо се заслуша в думите й. Беше му интересно какво вълнува тези тихи, кротки жени.

- Истина ви казвам - уплашено говореше Ширин. - Демир Баба ми се яви насън. Огромен, силен с големи черни мустаци и навъсени вежди. Беше разгневен и приличаше на буреносен облак. “Ширин, ми каза, ако този, който ми открадна обувките, не ми ги върне, ще изгорите от жажда всичките. Ще пресуша изворите, реките и кладенците. Капка вода няма да видите и ще загинете. Така кажи на хората. Крадецът голям грях стори и всички ще страдате”. Изплаших се и се събудих - продължаваше Ширин. - В стаята беше тъмно, много тъмно, но сякаш разгневените очи на Демир Баба светеха в мрака като два въглена. Истина ви казвам, Демир Баба ще накаже всички ни.

Кольо се засмя. Тук хората живееха в свят, забулен от суеверия и предразсъдъци. Ширин си вярваше и това личеше в  сините й уплашени очи, които приличаха на  чисти езера.

Лятото наистина се случи горещо и сухо, а тук винаги имаше проблеми с водата. Сушата често мъчеше голямата Дунавска равнина. Не валеше и постепенно земята се напука, появиха се цепнатини като големи отворени рани. Водата започна да намалява и някои извори наистина пресъхнаха. Хората в градчето шушукаха:

- Демир Баба ни наказва за свещените си обувки.

Кольо не вярваше, но горещината мъчеше и него. Въведоха режим и пускаха по малко вода само сутрин и вечер, колкото да могат хората да се измият и да си напълнят съдовете за пиене.

В двора на текето, имаше изворче, за което легендата казваше, че който е болен, ако се измие с водата му и ако пие от нея - оздравява. Интересно, само то не пресъхна. Хората по-често ходеха до там и си носеха вода от изворчето.

Един следобед, след като цял ден слънцето беше сипало от небето жарава и листата на дърветата, кафяви от дебелия слой прах по тях, не помръдваха, сякаш бяха вкаменени, Кольо реши да се разходи до текето Демир Баба, за да си налее вода за пиене и да поседи там под дебелата сянка на дърветата, а и искаше да скицира текето. Беше решил да направи една графика на Демир Баба.

Тръгна бавно, без да бърза. Слънцето вече клонеше на запад, но все още беше горещо и трудно се дишаше. Обилна пот обливаше лицето му и той отвреме навреме вадеше кърпата, за да се избърше.

Когато стигна горичката, си отдъхна. Тук беше по-хладно, може би съвсем леко, но се чувстваше. Спря се за момент, пое си въздух и тръгна надолу по стъпалата, които водеха към текето. Бяха много, не знаеше колко са, но се виеха надолу към една котловина между хребетите.

Стигна до текето и видя, че изворчето наистина е пълно със студена бистра вода. Наведе се, пи и си изми  лицето. Влезе в текето, разгледа го, не беше голямо помещение, вярващите бяха оставили дарове: килими, покривки, пешкири… И вътре, и наоколо цареше тишина. Не помръдваше нито лист, нито клон. Сякаш се намираше на дъното на дълбок котел. Около него се издигаха величествени скалисти хребети, които приличаха на високи гладки чела на великани. Гледката беше поразителна. Избра едно хубаво място, под един вековен орех, и започна да рисува. Рисуваше бавно, съсредоточено, напълно отдаден на рисунката. Тишината го опиваше. Струваше му се, че никъде в света няма такова тихо и вълшебно кътче. Горе, високо над хребетите проблясваха меденочервените зари на залязващото слънце.

Изведнъж всичко притъмня. Тежък черен облак като капак прихлупи котловината. Стана тъмно като в нощ. Кольо вдигна очи нагоре. От къде се взе този облак. До преди миг беше слънчево, а небето ясно. Засвистя вятър, сякаш с остри ятагани сечяха клоните на дърветата. Кольо потрепера. Започваше зловеща буря. Мълния разцепи небосклона. Гръм огласи котловината. Той се огледа, трябваше да се скрие. Пред него беше само текето. Тръгна. Бутна вратата и влезе вътре. Отвреме навреме светкавиците като огнени езици озаряваха неголямото помещение. Гръмотевиците гърмяха, сякаш високо горе, над хребетите, някой ожесточено биеше огромен тъпан. Навън вече дъждът плющеше разярен и като тежка оловна завеса притискаше всичко. Най-после дъжд, от кога го чакаха с пълни от надежда очи. Спасителният дъжд сега валеше като водопад. Небето сякаш се беше продънило и изливаше живителната вода. Ярка светкавица отново озари текето и Кольо смаян забеляза свещените обувки на Демир Баба, а когато влезе преди бурята ги нямаше. Значи крадецът ги е върнал, помисли си той. Докато Кольо е седял в двора на текето и е рисувал, крадецът се е промъкнал тихомълком и е оставил свещените обувки на мястото им. Затова ли заваля внезапно този пороен дъжд. Не вярваше в легенди, магии и суеверия, но  дъждът, който се изсипа изведнъж и неочаквано, го караше да повярва в някаква необикновена сила.

Постепенно бурята започна да намалява. Затихваше бавно. Едри капки все още капеха от стрехата на текето и ритмично удряха долу по камъните. “Кап, кап, кап.” Кольо се заслуша, наоколо беше тихо и глухо, както преди дъжда. Не се долавяше никакъв шум, само тропотът на капките. Изведнъж долови нещо като въздишка. Сякаш някой дълбоко и облекчено въздъхна. Много приличаше на тежка човешка въздишка. Беше се стъмнило, приготви се да си върви. Тръгна по хлъзгавите стълби нагоре. Под мишницата си стискаше графиката на текето. Усещаше, че това място наистина е свято. Обгръщаше го спокойствие, макар че беше сам самичък в тази тъмна котловина и сякаш стъпваше по невидими стъпала, за да излезе от дъното на огромния казан.

Когато стигна  горе, вече беше късно. Пое по пътя към Исперих. Още не можеше да се начуди на внезапния дъжд и на мистериозното появяване на свещените обувки на Демир Баба.

35.

Един съботен септемврийски ден Кольо реши да се разходи до Разград. Имаше приятели художници там. Градът му харесваше. Седна в едно от кафенетата на площада и се загледа към отсрещния тротоар. В Исперих  беше постигнал една от мечтите си, посъбра пари за нов дом, но другата му мечта още само блещукаше в далечината. Не спираше да рисува, трупаше графика след графика, но малко хора бяха чували за графика Никола Митов. Годините се топяха като сняг и той трябваше по-бързо да крачи към целта си, нямаше време за губене и както казваше тъстът му не трябваше да пилее таланта си като брашно, духнато от вятъра.

В Исперих направи голяма самостоятелна изложба, първата му сериозна изява, регионалните вестници публикуваха добри отзиви, но най-неочакваното беше, че почти всички картини от изложбата му се продадоха. Закупиха ги предприятия, учреждения, училища. Няколко бяха купени и от отделни хора. Значи картините ми се харесват, казваше си той, а щом се харесват съм на прав път и не трябва да се съмнявам в дарбата си, а да рисувам, да рисувам. Ако продължавам така, сигурно ще успея.

Изведнъж някой леко го докосна по рамото. Обърна се, до него стоеше приятелят му, разградският художник Васил Карадимов.

- Кумарица, здравей - поздрави го Карадимов. - Какво правиш тук? Не очаквах да те видя.

- Днес съм свободен и реших малко да се поразходя. Да видя света и светът мене да види.

- Чудесно, защото мислех да идвам до Исперих, за да те търся - усмихна се под гъстия си черен мустак Карадимов.

- Защо? - погледна го учудено Кольо.

- През март ще организираме голяма обща изложба, посветена на Освобождението на България от турско робство. Искам и ти да участваш. Вече няколко години живееш и работиш в нашия край, член си на групата на разградските художници и трябва да участваш.

- Ще участвам.

- Исках да ти кажа по-рано, за да се подготвиш. Вече знаеш темата. Започвай да мислиш и да рисуваш.

- Ще се подготвя. Може би помниш моя портрет на Захари Стоянов, тази тема ми е в кръвта.

- Не се съмнявам.

След срещата си с Карадимов, Кольо започна да мисли за изложбата в Разград. Прехвърли различни идеи, знаеше, че силата му е в портрета, трябваше да се представи с портрет. Искаше да е историческа личност, свързана с Разград. Портретът трябваше да бъде на мъж със силен характер и воля, образът на когото да въздейства и да се запомни. Който го види да го запечата в паметта си. Започна да проучва историята на Разград и региона, Руско-турската освободителна война, разглеждаше снимки на изтъкнати руски генерали, участвали във войната, четеше хроники и летописи. Най-силно го впечатляваше княз Дондуков-Корсаков. Цялата му осанка излъчваше решителност и воля. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че него трябва да нарисува. Усещаше как постепенно, като житен клас зрее желанието му да пресъздаде образа на княз Дондуков.

Като всеки художник и Кольо имаше свой начин на работа. Не започваше веднага да рисува. Носеше идеята в съзнанието си със седмици, а понякога и с месеци. Въображението му сякаш детайл по детайл бавно, но точно изграждаше бъдещата му творба. Ако беше портрет, той оживяваше в него. Кольо навлизаше постепенно в характера, запомняше очите, погледа, сякаш заживяваше с личността, която трябваше да нарисува, опознаваше я бавно и внимателно. Когато в един момент усещаше, че образът е напълно уплътнен и реален, сядаше пред белия лист и рисуваше с лекота и вдъхновение. Под молива му не се появяваше, а се раждаше портретът. В такива мигове чувстваше крила. Нямаше по-голяма радост от вдъхновението. Сякаш се потапяше изцяло във вълшебна хармония и светът около него изчезваше. Изчезваха дребните проблеми, житейските несгоди. Той рисуваше, пленен от сила и озарен от светлина. Струваше му се, че няма нищо по-въздействащо от красотата, от дарбата да твориш красота. Казваше си, Господ наистина е велик, след като ми е вдъхнал умението да пресътворявам красотата. Беше благодарен на природата, че го е създала художник, да вижда красивото и хубавото в света. Понякога се питаше, ако не бях художник, какво ли щях да работя и щях ли да усещам тази радост и това дълбоко, удовлетворение. Всяка работа, за която си призван, те прави щастлив. За него рисуването беше опиянение. Той като че ли живееше в един свой свят. Близките му и приятелите му го намираха за малко разсеян, но го обичаха, защото приличаше на едно голямо момче. На никого и никога не се сърдеше. На никого не можеше да навреди и всичко прощаваше. Имаше топлина в едрата му, малко тромава фигура. Ходеше бавно, плавно, никога не бързаше. Притежаваше необикновена памет за пейзажите, за улиците, къщите, а в същото време забравяше лицата на хора, с които се беше срещнал и запознал неотдавна. Понякога забравяше и имената им, но те не му се сърдеха. Художник, казваха си те, разсеян е, мисли си за картините и графиките, и великодушно се усмихваха. И бяха прави. Той беше художник, който носеше в себе си един красив и добър свят.

36.

Няма нищо по-безгрижно от циганското лято. Листата на дърветата бавно жълтеят и когато ги гледа човек отдалече, сякаш вижда наниз от лъскави пендари, полюшвани от вятъра. Малко по малко клоните започват да се открояват и приличат на сръчно оплетена паяжина. По алеите в парковете се гонят сухи листа и когато вървиш, те сякаш нашепват нещо. Небосклонът става все по-дълбок и по-син. Всичко се вижда толкова ясно, че ако човек се загледа към хоризонта, с изненада ще забележи детайли, които до този миг не са се виждали, сякаш са били покрити с млечносива пелена. Въздухът е чист и леко се диша. Ранната есен е като тъжна приказка, нещо си отива. Нещо, което е било близко, познато, но какво точно - дали един спомен, едно преживяване или просто едно усещане. Отива си и няма да се върне. Не можеш нито да го уловиш, нито да го задържиш и от тази мисъл ти става тъжно. Поглеждаш дърветата, жълтите листа, небето и въздъхваш, лятото си е отишло, дошла е есента, но и нея можеш ли да задържиш, след някой и друг ден ще стане студено и всичко наоколо ще побелее, ще настъпи зимата.

Кольо имаше любими места в София, и когато беше в центъра на града, не пропускаше да мине покрай храм-паметника “Александър Невски”, Народния театър,  да седне на някоя пейка в градската градина или да прекоси площада пред църквата “Света Неделя”. Беше направил графики на любимите си места. Искаше да нарисува повече картини от столицата и след време да подготви изложба под надслов “Моята София”.

Беше си дошъл за няколко дни от Исперих и сега се наслаждаваше на ранната софийска есен. Съжаляваше, че не е живописец, за да събере в една картина това богатство от багри, които упиват като отлежало вино. Както си седеше на пейката пред Народния театър, загледан в златисто-оранжевите корони на кестените и в шадравана с есенни листа, приличащ на закотвена ладия, пълна с жълтици, изведнъж трепна. От Народния театър излезе Ирина, бързо слезе по стълбите на театъра и тръгна по алеята, право към него. Пред очите му, като подплашени пъдпъдъци прелетяха спомените. Сякаш за миг се върна години назад и видя Ирина в късата рокличка и сандалки, когато тя за първи път влезе в техния клас. После някъде в съзнанието му се мярна мелницата в Кумарица, където живееха тя и майка й, видя и храстите пред мелницата, където Ирина го целуна в нощта преди да се разделят. Неволно докосна бузата си, като че ли пак усети онази несръчна детска целувка. Спомни си, когато правеше фигурките за шах до реката и Ирина, която мълчаливо седна до него. Оттогава бяха минали много години. Тя беше станала актриса и снимките й красяха кориците на различни списания. Кольо беше гледал почти всички филми, в които тя играеше и изпълняваше главните роли, и тайно той се гордееше, че някога е учил заедно с нея в един клас и че може би тя го е обичала. Е, това е било детска невинна обич, но нали детската обич е най-чиста и най-съкровена.

Ирина се приближаваше към пейката, където той седеше. Изглеждаше уморена. Големите й черни очи бяха замислени. Косите й свободно се спускаха на раменете й и слабият есенен вятър ги повяваше. Тялото й, стройно и гъвкаво, се открояваше като амфора. Колко е красива, каза си Кольо. От толкова години за първи път я виждаше така отблизо. Усети, че гърлото му пресъхна. Засмя се, мъж на години, а така се вълнува. Стана от пейката, по-скоро скочи. Огледа се. Ех, ако имаше в момента едно цвете да й поднесе. След няколко крачки Ирина щеше да е до него. Изправи се и я поздрави:

- Здравей, Ирина.

Тя се спря, погледна го.

- Извинете, но не ви познавам - каза Ирина.

- Аз съм Кольо от Кумарица.

- Кольо ли? - погледна го, сякаш го виждаше за първи път.

- Учехме заедно в един клас, майка ти купуваше мляко от майка ми.

- Никога не съм живяла в Кумарица - усмихна се Ирина хладно. - Нещо грешите - добави тя и продължи.

Кольо остана като попарен.

- Как! - прошепна той.

Ирина се отдалечаваше бързо към банката. Стройното й тяло изчезваше в далечината. Сигурно не искаше да си спомня за годините, които беше прекарала в Кумарица. Той никога нямаше да узнае защо майка й и тя бяха интернирани. Тръгна бавно към площад “Света Неделя”.

Един спомен от детството му падна на земята и се счупи като огледало на безброй парчета.

37.

Общата художествена изложба в Разград се откри в навечерието на Трети март. Бяха поканени много гости, официални лица. В изложбата участваха повече от сто творби на художници от Разград и региона. Точно в осемнайсет часа председателят на групата на художниците в Разград,  Васил Карадимов откри изложбата. Той говори за таланта на художниците и за значението на изложените творби, после даде думата на председателя на журито, професор Зефир Йончев да обяви наградите. Всички членовете на журито бяха от София.

Професор Йончев застана в средата на изложбената зала и мълчаливо огледа присъстващите, изкашля се, извади от джоба на сакото си един лист, но не го разгърна, а пак огледа внимателно всички, сякаш търсеше или искаше да види някого, но може би не го забеляза сред многото хора.

- Уважаеми гости, драги художници, имам честта да обявя наградите на тазгодишната обща художествена изложба “Лудогорие”, посветена на Освобождението ни от турско робство. Журито внимателно разгледа представените творби и прецени, че изложбата е на изключително високо ниво. Участват не само талантливи художници, а всеотдайни творци, които са вложили в творбите си много майсторство и любов. Не беше лесно да се определят най-добрите, защото всички картини, които виждате са впечатляващи и все пак условието е да се дадат три големи награди, първа, втора и трета. Журито единодушно реши да даде първа награда на графика Никола Митов за портрета му на княз Александър Дондуков - Корсаков, изпълнен майсторски с перо. Честито.

Ръкопляскания заглушиха последните думи на професора. Кольо остана като гръмнат, всичко очакваше, но не и това. И през ум не му беше минало, че може да спечели първата награда. Като в сън тръгна между хората, за да си получи наградата. Професор Йончев му стисна ръката.

- Кумарица, остави модата и започвай сериозно да рисуваш, талантът ти е голям -  каза професорът и му даде един плик.

Кольо му благодари, направи няколко крачки и пак застана между художниците. Още не можеше да повярва. Поглеждаше дипломата и все му се струваше, че друго име е написано на нея. Поздравяваха го. Той благодареше, но продължаваше да мисли, че всичко това се отнася за някой друг,  не за него.

Постепенно започна да се успокоява. Наистина беше спечелил голямата награда и това бе първото му истинско признание на художник. Чувстваше дълбоко удовлетворение. Беше изкачил още едно стъпало. Вече знаеше - съдбата му е рисуването. Каквото и да станеше в живота му, трябваше да рисува. Нямаше друг път. Беше се родил художник и трябваше да си остане художник.

38.

Хиляда деветстотин осемдесет и девета година - месец ноември. Митинги и демонстрации разтърсваха цялата страна. Във въздуха витаеше желание за промяна и нов живот. В малката Кумарица, вече квартал на град Нови Искър, се вееха сини знамена, стените на къщите около площада осъмваха облепени с разноцветни афиши и плакати.

Кольо усещаше, че животът му се променя. Отиваше си един обществен строй, а на негово място идваше друг, но никой все още не знаеше какво ще стане, какво ще се случи. В едно беше сигурен, че няма да е така, както е било и всичко ще тръгне в нова посока.

Беше се върнал от Исперих, строеше в Кумарица голяма триетажна къща. Вдигна покрива, но поради промените строежът спря. Парите свършиха, стените останаха неизмазани, стаите необзаведени…

Една сутрин на вратата се позвъни. Отвори. Пред него стояха мъж и жена.

- Вие ли сте художникът Никола Митов? - попита жената.

- Да, аз съм - отговори той и ги погледна въпросително.

Младата жена беше с дълги коси и изящни крака, а мъжът не много висок, с прошарена коса.

- Работим в кметството и бихме желали да поговорим с вас - каза жената.

Кольо замълча, защо ли искат да говорят с него? Досега не беше имал проблеми със служители на кметството. Покани ги в големия почти празен хол, седнаха около масичката.

- Най-напред да се запознаем - започна той. Виждаше, че гостите се смущават и не бързат да му кажат защо са дошли.

- Приятно ми е - Дора - подаде ръка жената.

- А аз съм Младен - каза мъжът.

- Господин Митов, - започна Дора - работим в отдел “Култура”, знаем, че сте художник, наши колеги добре ви познават и бихме желали по случай празника на София да направите изложба с ваши графики в сградата на кметството.

Не предполагаше, че идват да го поканят да открие изложба. Поогледа ги. Те очакваха отговора му. Може би си мислеха, че няма да се съгласи. Сигурно си казваха, едва ли ще е склонен да направи изложба тук, в Кумарица.

- Благодаря ви за поканата - каза  Кольо. - Тук съм роден и сега пак живея тук, ще направя изложба в родното ми място и щом сте пристъпили прага на дома ми с такова предложение, бих искал да ви почерпя. Какво да бъде - попита той - ракия, джин?

- Не, не, ние сме на работа - отказаха категорично двамата.

- Добре, разбирам ви. Друг път, след края на работното време ще ми дойдете на гости и тогава ще можем повече да поговорим. Ще видите ателието ми, долу е, на първия етаж, ще разгледате и картините ми.

Тръгнаха си. Той остана сам и се замисли, кои картини да приготви за изложбата. Имаше графики от Кумарица: “На бахчата”, портрети на кумаричани, някои къщи, “Котлето на мама”. Изложбата щеше да е посветена на празника на София и реши да подреди и пейзажи от София: “От моя прозорец”, “Александър Невски”, “Паметникът Левски”, “Руският паметник”…

В двора на къщата беше засадил лози и сега между широките като ветрила листа, надничаха кехлибарени гроздове. Крушите жълтееха, налети със сок. Пред новата му къща се изправяше висок бор, под чиято сянка обичаше да сяда. Понякога в следобедните часове седеше до малката масичка под бора и се заглеждаше към улицата, по която почти не минаваха коли. Много рядко от съседните дворове долиташе глъч на деца. Небето синееше като вир, а слънцето се къпеше в него. И сега, както като дете, не можеше да се нагледа на простора. Недалече, на север се издигаха планинските хребети. Приличаха на овчари, наметнали кафяви ямурлуци. Спомни си за старите ямурлуци, които беше виждал в детството си. Колко интересни бяха цветовете им - бяло и кафяво, но бялото не беше чисто бяло, а кремаво, а кафявото - светло, топло кафяво. Как жените, които ги тъчаха, бяха уловили тези цветове, това съчетание на багрите. Какъв невероятен усет за красота имаха.

В началото на есента хребетите жълтееха, тук-таме се виждаха кафяви петна като мечи кожи, хвърлени върху планината. Теглеше го планината и  искаше някой ден да тръгне нагоре, към гората, да стигне до някой от манастирите, които като гердан ограждаха Софийското поле. Не случайно тези места тук наричаха Мала Света гора. Можеше пеш да отиде до Подгумерския манастир, до манастира над Балша или да се изкачи още по-нагоре до манастира “Седемте престола”. Отдавна замислеше да нарисува поредица от манастири. Искаше след време да подготви изложба от манастири. Вълнуваха го българските манастири. Когато влизаше в някой от тях усещаше, че вътре още гори пламъчето на Възраждането. Манастирите го пленяваха със свята тайнственост. Зад тежките им порти се криеше друг свят. Мамеше го тишината и вечността, които витаеха в сенчестите им дворове, в полутъмните храмове и килии. Упойваше го ароматът на тамян и восък. Изправен в притихналите храмове долавяше шепота на хиляди молитви, изречени на глас или шепнешком, облени в сълзи и болка.

39.

Кметството на град Нови Искър беше стара двуетажна сграда, която се издигаше на главната улица. Кольо помнеше постройката още от детството си. Преди войната е била топилня за мас, след войната я национализираха и после преустроиха в кметство. В неголемия двор, пред сградата, растяха два бора като строги стражи. На първия етаж бяха стаите на различните служби, а на втория се намираше кабинетът на кмета с още няколко стаи и голямата ритуална зала, в която се сключваха граждански бракове. Залата беше просторна, светла и ставаше и за изложбена зала.

За аранжирането на графиките помогна Дочо, който от няколко години живееше пак в Кумарица. Кольо избра творби, рисувани през различни периоди, портретите на Захари Стоянов, на Никола Икономов, Антим І, екзарх Йосиф, пейзажи от София, от Белица, Сатовча, Жеравна, пейзажа “Гората”, графики от Кумарица.

Изложбата се откри точно в навечерието на празника на София - 17 септември “Света София, Вяра, Надежда и Любов”. Присъстваха служители от администрацията,  гости, близки на Кольо. Младен от отдел “Култура” даде думата на актьора Вели Чаушев да открие изложбата. Вели Чаушев спомена за успешните му изложби в Исперих и Разград, участието му в общи изложби, спря се на отделните му графики, подчерта усета му на художник, излъчването и лекотата на рисунъка му.

Отрупаха Кольо с букети цветя. Съкварталци и съграждани го поздравяваха, че открива изложба в родното си място,  и че пак е тук, сред тях.

Зачервен и изпотен Кольо се изправи пред гостите, за да им благодари. Смутен огледа всички и бавно започна:

- Скъпи приятели, скъпи гости, най-напред бих искал да благодаря на служителите на кметството, лично на кмета, господин Валентин Котов и на секретаря на района, госпожа Димитринка Лазарова за поканата да открия изложба в моята родна Кумарица. Думите бледнеят, за да изкажа благодарността си и искрената си  признателност към талантливия български актьор и мой добър приятел Вели Чаушев, който така вълнуващо говори за картините ми. Позволете ми да благодаря и на дългогодишния ми приятел - художника Дочо Косев, без чиято помощ не бих могъл да подредя графиките в тази хубава зала. Радвам се, че откривам изложба в родното ми място, защото човек, където и да ходи по света, един ден се връща там, където е роден, за да се поклони пред родното огнище, от където е тръгнал, където е станал човек. Благодаря ви, скъпи приятели, благодаря ви за обичта и признанието.

На голямата маса, в центъра на залата, бяха подредени сандвичи и бутилки с вино. Напълниха чашите. Кольо и Младен застанаха малко встрани, до прозореца, който гледаше към двора на кметството. Свечеряваше се. Дворът потъваше във виолетова сянка. Постепенно се стопяваха очертанията на малките постройки отсреща и контурите на дърветата.

- Никога не съм предполагал - каза Кольо, - че ще минат години и ще направя изложба в родното си село. Все ми се е струвало, че между двете неща: изложби и село, няма връзка. Тук хората мислят за оран, за сеитба, за отглеждането на добитък. За тях картините са нещо далечно и неясно. Не разбират какво значи да рисуваш, не виждат каква е ползата от картини. Преди да подредя изложбата, ти ми каза да сложа цени на графиките. Ако си спомняш, нищо не ти отговорих.

- Да.

- И както виждаш, не съм сложил цени.

- Изкуството също има цена - опита се да поясни Младен.

- Може би, но аз знам, че тук никой няма да извади пари, за да си купи картина. Моите съселяни нямат пари, а и да имат, за тях картината е нещо ненужно. Тя не се яде, не се пие.

- Но някои разбират какво значи изкуство.

- Тук, в Кумарица, са малко. Не знам дали мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка. Един от тях е баща ми. Той разбира. Благодарение на него съм художник. Ако не беше той, нямаше да я има и тази изложба, и всички тези графики, които съм рисувал през годините. Не бих могъл да  му се отблагодаря.

Кольо погледна към гостите, между които се открояваше попрегърбената фигура на баща му. Навън вече беше тъмно. Не се виждаха нито ниските постройки в края на двора, нито дърветата.

40.

Ателието на Кольо беше малка стая, в която литографската преса приличаше на бивол, полегнал кротко на пода. Имаше печка за дърва и въглища и миндерче, на което отвреме навреме той посядаше. Навън снегът затрупваше улица “Боровец”. Беше рано следобед, но не се виждаше никого. Хората още не се бяха прибрали от работа, а по-възрастните и децата скрити в стаите седяха  до запалените печки.

Дочо отвори пътната врата и влезе в двора. Голямата немска овчарка Тара излая и предупреди стопанина си, че някой идва. Кольо тръгна към вратата. На прага стоеше Дочо.

- О, приятелче, влизай - Кольо обичаше да се обръща така към приятелите си. - Добре си дошъл, заповядай.

Влязоха в ателието, печката гореше и беше топло. Дочо си свали шапката, съблече си палтото и се приближи до печката, за да си стопли ръцете.

- Сядай - покани го Кольо. - Точно довършвам един отпечатък.

Дочо го погледна мълчаливо и Кольо разбра, че нещо не е наред.

- Какво има? - попита той.

- Славчо не е добре - каза Дочо.

- Славчо ли?

- Да, идвам от болницата, бях на свиждане и минах да ти кажа.

- Какво му е?

- Ще го оперират, може би рак на стомаха.

Кольо остана като вцепенен.

- Кога се е почувствал зле?

- Неотдавна. Направили са му изследвания и предполагат най-лошото.

- Я стига бе, не вярвам, та той е по-млад от мен.

- По-млад е, но лошото като дойде - не пита.

- И сега?

- Сега да се молим дано операцията е сполучлива, да няма разсейки и всичко да мине.

- Дано. Ще пиеш ли малко вино? - попита Кольо.

- Не, нали знаеш, че не пия.

- Отдавна не си идвал. Да изпием по чашка за здравето на Славчо. От моето вино е, не е лошо.

- Добре, сипи по чашка и да тръгвам, иска ми се по-рано да се прибера.

Кольо извади малка дамаджана и напълни две чаши. Виното заискря.

- За здравето на нашето приятелче Славчо - каза той.

Двамата мълчаливо отпиха по една глътка. Снегът продължаваше да вали. Едрите снежинки падаха бавно. Дворът се белееше, като че ли някой беше пръснал памук по земята, дърветата, покрива на малката пристройка отсреща и лозите. Чуваше се само как пращят дървата в печката.

- Е, време е - каза Дочо - да тръгвам.

В сините му очи надничаше сянка. Беше не само изморен, но и разтревожен. Как ли ще мине операцията? Ще издържи ли Славчо?

- В коя болница е? - попита Кольо.

- В ИСУЛ.

- Утре ще отида да го видя.

Дочо си тръгна. Изпрати го до пътната врата и дълго гледа дребната му тъмна фигура как се стопява в здрача.

Славчо почина на 6 март 1997 година. Операцията не помогна. Издъхна тихо, както тихо беше живял. До последния миг Магдалена, сестра му и Дочо бдяха над леглото му в болницата. Ден преди да почине беше казал на Дочо: “Започвам да халюцинирам, виждам нереални фигури и хора.”

С дълбока болка Кольо се сбогува с приятеля си, който пое вечния си път. Нямаше никога да го забрави. Беше честен, добър, талантлив поет и писател, умееше точно да долавя човешките трепети. За Славчо поетът Иван Давидков беше  казал, че в делничното открива златни зрънца. В  първата му стихосбирка “Да повикаме щурците” имаше стихотворения, които не се забравяха, като “Есен” с незатихващия дим на комините, който бавно пъпли нагоре и с рижите покриви на къщите. Едно стихотворение Славчо беше посветил на Дочо: “Художник в Кумарица”, в което се питаше кой ли странен, чуден вятър го е довял тук в Кумарица и как така на платното му сякаш никне трева. Беше написал и моного разкази, и повести с теми и идеи от родната Кумарица. В тях дори не беше променил имената на героите. Всички бяха хора, които са живели или още живеят тук: председятелят на селсъвета, председателят на стопанството, пощаджията и други. В творбите му се споменаваха улици и местности, ливадите, нивите, минерлният извор, училището - добре познати и скъпи на хората, родени тук. Когато Кольо четеше неговите стихотворения и разкази, потъваше в света, в който беше израсъл. Това беше светът на обикновените хора от Кумарица с техния живот, изпълнен с работа, грижи и малки радости, просветнали отвреме навреме като светулки в мрака. Кольо знаеше, че този свят няма да изчезне, ще остане вечен, защото Славчо с много обич и талант го беше пресътворил в творбите си.

Пролетта събуждаше природата. Храстите и дърветата избухваха в зеленина. Младен и Кольо седяха в кафенето, в двора на кметството. Кольо беше дошъл да види приятеля си и да поприказват.

- Знаеш ли - каза Младен - скоро ще станат четирийсет дни от смъртта на Славчо. Бихме искали да направим възпоменателна вечер за него в ритуалната зала на кметството. Ще можеш ли да нарисуваш портрета му?

- Да - отговори Кольо кратко.

Същия ден той отиде при бащата и сестрата на Славчо, майка му отдавна беше починала, и ги помоли да му дадат снимка, за да го нарисува. Магдалена намери хубава снимка.

Прибра се у дома, затвори се в стаичката си и започна да рисува. Трудно. Гледаше снимката, мъката го задавяше, още не можеше да повярва, че приятелят му вече го няма. Никога повече нямаше да го види, да му покаже новите си графики, да чуе мнението му или да го попита какви заглавия да им даде. Славчо като поет и писател му предлагаше поетични имена на графиките, които сякаш се раждаха от атмосферата, която те излъчваха. Кольо нямаше да забрави срещата им до чешмата, когато рисуваше вековния бряст с малката, почти рухнала къща. Славчо веднага нарече картината “Безвремие”. Не можеше да забрави и дългите  разговори с него, говореха за книги, за стихотворения, за илюстрации. Беше написал повече от двайсет книги. Имаше и книжки за деца.

Както Кольо с молива рисуваше Кумарица, така Славчо със словото рисуваше родното им село: случките, историите, хората, които живееха тук. Кольо обичаше добродушния му  хумор. Славчо описваше съседи, приятели, близки с тяхното добродушие, желанието им да хитруват на дребно или като малките деца да направят нещо голямо, с което да смаят съселяните си, но често то излизаше незначително и смешно.

Кольо сядаше на масата и пак започваше да рисува. Беше направил челото му, гъстата черна коса, веждите, които му придаваха мъжественост и плътните му чувствени устни, но очите не успяваше, не можеше да улови погледа му и едва забележимата му усмивка, която беше толкова характерна. Опитваше, започваше пак, но оставаше неудовлетворен. Толкова много портрети беше нарисувал, а сега портретът на приятеля му не се получаваше. Може би тъгата по него сковаваше ръката му.

Остави молива, направи няколко крачки, изправи се пред прозореца. Навън беше тихо, толкова тихо. Дъските в стаята едва поскърцваха под краката му сякаш някой въздишаше. Вдигна дамаджанката с вино, напълни една чаша, поднесе я към устните си, но преди да отпие първата глътка спря, замисли се. Взе още една чаша, напълни я с вино, сложи я на масата и каза:

- Приятелче, ако си тук, при мен тази нощ, опитай и ти от виното ми.

Погледна чашата. На електрическата светлина виното в нея искреше. Отвън, от двора, се долавяше приглушеният шепот на пролетния вятър, който полюшваше клоните на дърветата. Стори му се, че не е сам. Сякаш някой стоеше зад гърба му и мълчаливо го наблюдаваше. Знаеше, че колкото и да се обръща назад, никого няма да види. Стана и пак  направи няколко крачки, взря поглед в снимката. Устните на Славчо сякаш леко помръднаха и като че ли приятелят му кимна с глава. Хвана молива. Рисува дълго. Постепенно добрите очи на приятеля му изплуваха на повърхността и в тях се появи  топлината, която Кольо така добре познаваше. Очите оживяха. Това го изпълни с радост. Беше успял да нарисува най-важното в портрета - очите. Портретът вече говореше.

- Приятелче, ти ми помогна да те нарисувам, такъв, какъвто си беше. Благодаря ти - прошепна Кольо.

Обърна се към прозореца. Навън се развиделяваше. Процеждаше се бледа седефена светлина. Скоро щеше да изгрее слънцето и да озари небосклона. Погледна чашата с вино, която остави пред себе си на масата и която нарече за Славчо, стори му се, че виното в нея е намаляло. Сякаш някой беше отпил няколко глътки.

- Тази нощ той беше тук, при мен - каза си Кольо.

41.

Морето се простираше безкрайно синьо от брега до хоризонта. Едва забележим вятър се плъзгаше по вълните. Младен и Кольо стояха на брега. Преди няколко дни бяха дошли тук, в Китен, където кметството на Нови Искър имаше бунгала.

- Днес -предложи Кольо - можем да отидем до почивната станция на ЦСКА да я видиш. След като се оженихме с Анета, там бяхме първото лято, меденият месец. Тогава Анета се състезаваше в отбора на ЦСКА.

Късно следобед, когато стана по-хладно, тръгнаха. Вървяха покрай брега. От източната страна той беше стръмен като стена, а долу, до морето имаше струпани огромни камъни. Укрепваха го, изсипваха камъните, а покрай тях циментираха площадки. Така морето нямаше да гризе сушата и вълните се укротяваха в големите черни камъни.

Почивната станция на ЦСКА беше разположена на широка площ. Бели едноетажни и двуетажни постройки с малки апартаменти. В огромния двор се виждаха футболно, баскетболно, волейболно игрище и тенискортове. В началото на септември тук нямаше никого. Спортистите и почиващите си бяха отишли. Всичко наоколо тънеше в тишина. Кольо и Младен стояха сами в средата на големия двор.

- Първото лято тук - каза сякаш на себе си Кольо - колко отдавна е било. Човек разбира, че е остарял, когато след години се върне там, където е бил някога като млад. Тогава вижда промяната. Дърветата не са същите, сградите изглеждат други. Изчезнала е магията, която го е правила щастлив. Сега разбирам колко бързо ми е минал животът. Когато се ожених за Анета бях щастлив. После се занизаха дни, месеци, години и ето пак съм тук, но вече пенсионер. Какво ли съм мислел някога тук, на това място. Сега всичко ми е като сън. Повярвай, приятелче, животът ни наистина е сън, в който се появяват ту кошмари, ту видения, но колкото и дълъг да е този сън, в един момент се събуждаме разочаровани. Работили сме, бързали сме, ядосвали сме се, а всичко е било напразно. Всичко ни е приближавало към края. Защо сме живели? Защо съм живял - не мога да си отговоря.

- Живял си и живееш, за да рисуваш - каза Младен.

- Е, понякога си мисля, че е трябвало повече да рисувам. Губех си времето и не рисувах, когато можех. В първите години, след като се ожених, работех за пари, защото от рисуването не можеха да се спечелят пари. После, когато имах пари, започнах да строя къща. Построих я, още не съм я завършил… Трябвало е повече да рисувам.

- Не е късно. Сега си в най-зрялата възраст.

- Строежът на къщата ме отдалечи от рисуването, но ще ти призная нещо. След изложбата в Кумарица започнах пак да  рисувам и знаеш ли, животът ми се промени. Преди това мислех за тухли, керемиди, цимент… Сега виждам този залез срещу нас и се връщам в детството си… Като дете гледах всичко с широко отворени очи, един ден не можех да остана без хартия и молив. Каква беше тази магия? Скитах из полето като занесен. Когато ти  ме помоли да нарисувам портрета на Славчо, си помислих, че това е лесно, толкова много портрети съм нарисувал в живота си, но започнах и се стреснах. Бях изгубил умението си да рисувам портрети. Ръката ми стоеше вдървена и не се подчиняваше на мисълта ми, а в душата ми беше празно. Рисувах, но от листа не ме гледаше Славчо, а друг, непознат човек. Изплаших се. Помислих, че ще се изложа. Всички ме познаваха като художник, а какво щяха да кажат като видят портрета на приятеля ми. Спрях да рисувам и го повиках на помощ, и той дойде, усетих погледа му. Виждах очите му, които ми казваха рисувай, не спирай, трябва да рисуваш. И той непрекъснато пишеше, до последния си ден. Така трябва, знам.

Младен го гледаше. Синева озаряваше очите на Кольо и сякаш морето се отразяваше в тях.

- Не трябва да спираме - повтори той.

После се обърна към Младен, погледна го дяволито и го попита:

- Когато пътувахме насам, от Пловдив във влака се качи твоя позната. Ти ме запозна с нея.

- Да, Пенка Папазова от Ямбол, поетеса.

- По едно време останахме с нея в коридора, а ти беше в купето и говореше с някого, тогава тя ми каза, че пишеш разкази, стихотворения, имаш дори издадени книги. Толкова отдавна сме приятели, а никога не си ми споменал, че пишеш, защо?

- Не е ставало въпрос.

- Искам да прочета нещо от теб, може би и аз не съм ти споменавал, но обичам литературата, обичам да чета. Илюстрирал съм разкази и книги. Като студент, вечер, когато се връщах в Кумарица, на централна гара в София си купувах вестник “Вечерни новини”, тогава във всеки брой отпечатваха по един къс разказ. Сядах в купето и първото нещо, което прочитах беше разказа. Много ми харесваха кратките разкази. Нали продължаваш да пишеш?

- Не - каза Младен - през последните две или три години нищо не съм написал.

- Има такива периоди, но щом в сърцето ти е запален огън, той отново ще се разгори. И аз не бях рисувал дълго, споменах ти, но сега пак ми се рисува. Има толкова много неща, които искам да нарисувам.

Почивната станция на кметството беше на малък нос, издаден в морето. От едната страна носът затваряше живописен залив, наричаха го Атлиман. До самите бунгала стърчеше кей, стар и вече ръждясал. Отдавна не го използваха и приличаше на прегърбен старец, чакащ примирено по-силна вълна, която да го прати завинаги на дъното. На кея с часове седяха рибари и ловяха с въдици риба. Младен се чудеше на спокойствието и търпението им. Понякога следобед, когато се връщаше от плажа, той отиваше на кея, облягаше се на перилата и гледаше вълните, които се полюшваха покрай железните подпори. Тази игра на вълните не можеше да му омръзне. В приглушения им плясък имаше нещо примамливо и загледан в морето Младен не усещаше как минава времето. На кея почти всеки ден идваше и един по-възрастен рибар. Появяваше се винаги по едно и също време, към осем и половина сутринта, сядаше, провесваше босите си нозе над вълните и много бавно започваше да си приготвя въдицата. Всичко правеше със старание и умение, нещо връзваше, стягаше, издърпваше. Когато беше готов, хвърляше въдицата в морето, накланяше глава настрани и чакаше. С голяма сламена шапка, той приличаше на жълта гъба, поникнала незнайно как на стария кей. Когато Младен го гледаше от прозореца на бунгалото, все си мислеше, че старецът не седи там, за да хване риба, а за да гледа морето и така унесен не усеща кога денят минава покрай него и се стопява.

Веднъж Младен го заговори. Старецът се оказа общителен. Разказа му, че цял живот е живял тук, в Китен, почти никъде не е ходил, бил е учител, а после домакин на една от почивните станции, но годините му вече натежали и не работи. Всяка сутрин идва на кея, за да лови риба, но не толкова рибата го води тук, а морето, без морето не може и ден да живее.

- Тежко нещо са старините, момче - въздъхна старецът. - Времето едва-едва крета и ти се струва, че край няма. Когато остарееш изгубваш интерес към всичко, не ти се чете, не ти се гледа телевизия, а и с хората не искаш да се срещаш. Седиш си сам и чакаш, чакаш да дойде смъртта и да те повика. Да те хване за сухата ръка и да те поведе, накъде, само тя си знае. Остарееш ли, всичко те боли, и душата те боли, и разбираш, че за болката лек няма. Нито за болката, нито за старостта, затова е най-добре да се примириш, да чакаш и да не бързаш. Както аз я чакам тук, на стария кей.

Младен го запита защо заливът се казва Атлиман и старецът му разказа легендата.

- Някога в този залив живял рибар с дъщеря си, чудно красива. Веднъж оттук минал турски паша с войниците си. Забелязъл девойката и бил готов веднага да я грабне и отведе в Цариград, но решил да опита с хитрост. Обещал й, че ще я позлати, предложил й живот в богатство и разкош. Девойката му отговорила, че нищо не иска и най-добре се чувства тук, на морския бряг, в бащината си колиба. Тогава пашата й казал, че ще я отведе със сила, но девойката го помолила само за едно: за себе си богатства не иска, но той да даде свобода на хората, които живеят тук. Добре, съгласил се пашата, на кои хора. На всички, докъдето ти стига погледа - отговорила хубавицата. Да се обзаложим - предложил той. Ще вземеш коня ми и от изгрев до залез слънце ще обиколиш земите, които искаш да са свободни. Не успееш ли да ги обиколиш, остават мои, а ти ставаш моя жена. Обиколиш ли ги - ти и всички сте свободни. Рано, на другата сутрин, девойката възседнала смело коня на пашата и препуснала като вихър. Летяла през полета и равнини, през хълмове и гори. Препускала цял ден, без да спира. Когато вече слънцето потъвало на запад, тя долетяла с коня на брега, където я чакал пашата. Скочила на земята, а конят паднал, облян целия в пот и пяна, и издъхнал. Оттогава заливът носи името Атлиман, заливът на коня, наричат го още Зангадор. Някога, тук, на този кей, хвърляли котва турски гемии, товарели ги с дървени въглища. Тогава в Странджа се правели най-хубавите дървени въглища. С мулета докарвали пълните чували и оттук по море заминавали за Турция. Но както ти казах, всичко остарява. Остаряваме ние, остарява кеят, остаряват спомените.

Старецът се загледа във въдицата си.

Един следобед Младен седеше пред бунгалото. Рибарите си бяха отишли и кеят стърчеше самотен, изоставен. Кольо забеляза, че Младен държи лист хартия и молив, и нещо пише, но не го попита какво, а го остави на спокойствие да продължи писането си. Може би след час Младен се изправи пред него и му каза:

- Онзи ден говорехме за творчеството, написах нещо, искаш ли да го чуеш?

- Искам - отговори Кольо.

Младен разгърна листа.

- Стихотворение е, посветил съм го на теб, на художника Никола Митов - Кумарицата.

- Благодаря ти - каза Кольо, след като Младен прочете стихотворението. - Ти си първият който ми посвещава стихотворение. Ще го илюстрирам, ще нарисувам кея.

Кольо нарисува кея. Една малка графика с молив. В долния десен ъгъл написа: “На приятеля ми Младен от Никола Митов - Кумарицата.”

- Решил съм вече така да подписвам графиките си: Никола Митов - Кумарицата, за да се знае, че това съм аз, графикът Никола Митов от село Кумарица. Когато следвах в Художествената академия, колегите ми викаха Кумарицата. Искам до края на живота си да си остана Кумарицата. Обичам селото си, мястото, където съм роден, не се срамувам от него. Познавам хора, които се срамуват, че са родени на село, крият и не искат да си признаят, че са се родили и живели на село.

Младен го слушаше и гледаше графиката. Много пестеливо Кольо беше нарисувал кея, по-скоро го беше загатнал. Стърчеше сред вълните в залива. Имаше нещо символично в тази рисунка. Кеят, вълните, плажът, а отсреща скалите, които приличаха на гърди на великани, нагазили до кръста в морето. На този свят има неща, които изглеждат вечни:  морето, скалите, а сред тях изглежда вечен и този стар кей. Кога е построен, от кога е тук, но като гледаше графиката, Младен имаше усещането, че докато съществува морето, ще съществува и кеят в залива на Зангадор. Всеки кей, дори и вече рухнал, е една надежда. От кейовете поемат кораби и лодки към неизвестното и на кейовете хвърлят котва. В бури, когато морето ври и кипи, те се борят с вълните, плувайки към кейовете, за да намерят спасение. На кейовете остават тези, които изпращат моряците, майките и любимите. Корабите се стопяват и изчезват към хоризонта, но на кейовете продължават да се виждат самотните им силуети. Те са и първите, които се изправят на кейовете, за да ги посрещнат, когато се връщат. Често на кейовете се виждат и самотните фигури на възрастни или млади жени, чиито черни кърпи се веят от морския вятър.

Младен държеше графиката на Никола Митов - Кумарицата и си мислеше за безбройните кейове по света - надеждата на моряците.

42.

Кумарицата беше сладкодумен разказвач. Вечер, когато се разхождаха с Младен по малките улици на Китен, или седнали в някое от живописните кафенета на градчето на чаша студена бира, Кольо му разказваше за живота си. Спомените му приличаха на филмови кадри, изрязани от различни ленти и сложени в голяма кутия. Той изваждаше ту един, ту друг кадър и говореше. Младен го слушаше, а пред очите му преминаваха  градове, хора, случки.

В лятната нощ, осеяна със звезди, като пламъчета на свещи, някъде отдалече долиташе спокойният ромол на вълните, а във въздуха се носеха уханията на море, водорасли, пържена риба, варени миди, тютюн и бира. Летовниците безгрижно разговаряха, смееха се, подвикваха. От съседните ресторанти гърмяха оркестри и високо като разноцветни фонтани се издигаха гласовете на певиците, а Младен и Кольо, седнали пред халбите с бира и пържени картофи или риба хек, говореха и говореха.

Една привечер, когато бяха пак в кръчмата “Сините вълни”, покрай тяхната маса мина мъж на около шейсет години, висок, едър с червендалесто лице и светли очи. Той се спря за момент, погледна Кольо и каза:

- Господин Митов, радвам се да те видя тук, в Китен.

Кольо вдигна глава, впери поглед в него, но не можа да го познае.

- Не ме позна, нали - засмя се мъжът, - аз съм Проданов от Исперих. Заедно работехме в “Ахинора”. Бях счетоводител.

Кольо се плесна по челото.

- Проданов, ти ли си? Променил си се.

- Как няма да се променя, толкова години минаха оттогава. Напълнях.

- Не. Само си наедрял.

- Но по-важното е, че аз те познах. Ти тогава ми подари две графики. Още ги пазя и когато си сменям жилището, графиките са с мен.

- Къде живееш сега?

- В Исперих, но вече не работя в “Ахинора”. “Ахинора” я закриха. Сега съм счетоводител в болницата. Добре съм, важното е, че имам работа.

- Виждал ли си някои от нашите?

- Някои често виждам. Пашов - началникът на склада, се пенсионира, Иван Дичев сега живее в Разград, стана шофьор на ТИР. Бай Минчо от Ловното ханче, помниш ли го, също се пенсионира и сега е в село Топчии. Помниш ли, когато те изпращахме, прощалната вечер.

- Как да не я помня. Такова изпращане - цял живот ще помня.

- А помниш ли Ветиха, колежката от администрацията?

- Помня я.

- Тя замина за Турция, по време на голямата екскурзия, както сега й казват.

- Знам - каза Кольо. - Чудно хубава беше Ветиха.

- Красавица. Някои от нашите се върнаха и казаха, че сега живее в Истанбул. До кога ще си тук? - попита мъжът.

- Може би още седмица.

- И аз след пет дни си тръгвам. С жена ми сме в почивната станция на Министерството на здравеопазването. Пак ще се видим, довиждане засега.

Мъжът си тръгна. Кольо вдигна чашата с бира, отпи голяма глътка и каза загледан след мъжа, който вече беше излязъл на улицата.

- Ветиха. Няма да забравя последната ми вечер в Исперих, преди окончателно да отпътувам за София. Колегите ми решиха да я отпразнуваме, да направим една прощална вечер, както се казва. Те организираха всичко. Избрахме да е в Ловното ханче, извън града, в ловния парк. Мястото беше специално, до ресторанта имаше и мотел и се посещаваше от високопоставени  гости, най-вече от правителството. Отвреме навреме идваха там на лов, стреляха по дивеча, отглеждан за тях в резервата, а вечер си устройваха банкети. Познавахме управителя на ресторанта, бай Минчо, който много пъти ни беше канил да му гостуваме. Аз му бях написал табелката с името на ресторанта и в чест на мойто отпътуване той ни предостави целия ресторант. Направихме голяма и сериозна подготовка, но моментът не се случи добър, съвпадна с възродителния процес. Не знам какво си спомняш от възродителния процес, но тогава се оказах в центъра на събитията. Може би си представяш какво е Исперих. Сигурно никога не си стъпвал там. Градче,  в което живеят и българи, и турци. Дотогава всичко беше тихо и спокойно. Живееха заедно, работеха заедно. Срещахме се, разговаряхме, гостувахме си и изведнъж спряхме да се познаваме, избягвахме да се срещаме. Ние българите влизахме в едни кафенета, а те - в други. Ние пазарувахме от едни магазини, а те - от други. Представяш ли си какво значи това? А в службата - кошмар. Контактите спряха и една тягостна атмосфера като оловен капак ни притисна. Точно по това време трябваше да напусна, а моите български колеги решиха да ме изпратят тържествено. Не беше подходящо и исках да не го правим, но те настояваха. Мина ми през ума, че може да си помислят, че ми се свиди да ги почерпя, там получавах голяма заплата, а и толкова години бяхме работили заедно и се съгласих. Реших да поканя и някои от турските си колеги, но всички ми отказаха с изключение само на една - Ветиха, тя работеше в администрацията и много ми помагаше. Към мен беше мила и винаги можех да разчитам на нея. Изключително красива. Знаеш какви чисти и бели лица имат мюсюлманките. Бих ги сравнил с каймака на биволското мляко, което пиех като дете. Косите й гъсти и черни, очите й като кехлибар, а веждите й като два полумесеца. Идването на Ветиха до ресторанта си беше истинска авантюра и сега си мисля с кой акъл сме го направили. Ветиха не беше омъжена, ако някой от близките й беше разбрал, че е празнувала с нас на Ловното ханче, сигурно на мига щеше да я удуши. Добре, че тя не беше от Исперих. Родителите й живееха в едно не съвсем близко село, а тя - на квартира в града. В уречения час я взехме с кола от дома й, но щом влезе в колата веднага легна на задната седалка и я покрихме с едно одеяло, за да не  види някой от познатите й, че е в кола на българи.

В ресторанта беше чудно. Подбрани специалитети, разнообразни ястия, приготвени за случая, великолепни ракии и вина, десерти. Управителят бай Минчо се беше престарал. И преди, когато сме му гостували, той обичаше да казва: “Аз, Минчо, управителят на Ловното ханче, познавам само един художник, но истински, и това е Никола Митов.” Тази вечер бай Минчо лично откри тържеството, поздрави присъстващите, мен и моите гости и ни пожела вечерта да не е прощална, а по-често да се срещаме. Имаше всичко, което трябва да има при подобни срещи, и тостове, и пожелания, и музика, и танци, но цял живот няма да забравя очите на Ветиха. Тя седеше срещу мен и не откъсваше поглед от мен. В дълбоките й, като на кошута очи, гореше и обич. Сега разбрах, че през цялото време, докато съм работил в Исперих, Ветиха е била влюбена в мен. Тя знаеше, че съм женен и не е искала да издаде чувствата си. А аз нищо не бях забелязал. Виждах само нейната отзивчивост и изпълнителност, нали й бях шеф. Дори и да бях забелязал, че е влюбена, щях да се правя, че не съм, защото беше по-млада от мен и неомъжена, но тази вечер очите й говореха и в тях усещах болка. И  тя, и аз знаехме, че се виждаме за последен път. Преди няколко дни ми беше споменала, че родителите й и близките й се готвят да заминат за Турция и тя трябва да замине с тях. Така повеляваха неписаните закони на семействата им. Скоро и аз окончателно щях да замина за София и никога повече нямаше да се видим. Когато вечерта свърши, пак така тайно, с колата изпратихме Ветиха до дома й. В двора на къщата, под сянката на една голяма стара черница, тя се притисна в мен, целуна ме и сълзите й опариха лицето ми. Нищо не промълви. В тъмното само й стиснах ръката и казах: “Довиждане, Ветиха.” После сянката й бързо изчезна в къщата и никога повече не я видях. Сега съжалявам защо не я нарисувах за спомен. Няма да срещна в живота си друга такава чиста красота.

Кольо вдигна халбата си с бира и бавно я изпи. После сякаш на себе си пак промълви:

- Ветиха…

В “Сините вълни” беше тихо. Повечето хора си бяха отишли. Тук-таме по масите се виждаха по двама, трима души. И морето беше утихнало, защото ромолът на вълните почти не се долавяше. Младен вдигна поглед нагоре. Звездите сребрееха като рибени люспи, а луната приличаше на резен диня. Вятърът, който духаше от морето, сякаш довяваше желания и копнежи.

43.

Тази година зимата, като че ли дойде много рано. Още в началото на месец ноември заваля сняг. Първата снежна покривка беше тънка и рехава. Локвите бяха замръзнали и тънкият лед приличаше на слюдени парченца. Голите клони на дърветата стърчаха като шишове и отвреме навреме на тях кацаше по някой гарван, който бързо с крясък отлиташе.

- Виж каква графика е навън - каза Кольо. - Бяло и черно. Белият сняг и черните дървета и къщи. Трябва само да хвана въглена и да я нарисувам.

- Всеки сезон има своята красота - добави Младен.

- Ако си забелязъл, често съм рисувал зимата. Обичам зимата. Много светлина има в снежната покривка. Иска се майсторство, за да изразиш контраста между бялото и черното. Графиката притежава само два цвята - бял и черен и с тези два цвята трябва се пресъздаде света, всичките му форми, нюанси, цялото му богатство. Може би затова толкова обичам тези два цвята.

Сега Младен забеляза, че приятелят му предпочиташе да се облича в бели и черни тонове. И днес беше с черен пуловер от мека вълна, с бяла риза, на която само яката се подаваше от пуловера и черен кадифен панталон. Никога не го беше виждал с костюм и вратовръзка. Винаги ходеше спортно облечен, по-скоро артистично. Зимата носеше черна барета, която много му отиваше и един приятел на Младен, Петър Ройдов - също художник, когато го видя за първи път с баретата го нарече Рембранд.

- Днес - каза Кольо - няма да те черпя с вино, а с билков чай.

Той сложи чайника на печката да заври водата. Печката му в стаята беше малка, цилиндрична, черна. Младен пак се замисли за контраста. “Почти всичко тук е бяло и черно. Ето печката е черна, а стените - бели, варосани.”

Само на една от стените, над леглото, имаше графика на Кольо - катедралата “Свети Стефан”  във Виена. Кольо обичаше Виена и често рисуваше някои забележителности от този европейски град. Рисуваше ги за свое удоволствие. Виенската архитектура го впечатляваше.

Водата в чайника завря и капакът му започна да подскача подрънквайки като звънче. Печката бумтеше, ухаеше на билки и сушени плодове. Кольо сипа чая в две големи порцеланови чаши и седна на леглото. Младен седеше на стола до прозореца и продължаваше да гледа зимната графика навън. От прозореца се виждаше дворът на къщата. Не беше голям, с няколко плодни дръвчета и лехи, сега покрити от снежния чаршаф. Тук, в двора, зад къщата, Кольо искаше да направи един навес, под който да сложи маса, столове и лятото да седят там на сянка.

- Няма да забравя една голяма зима в Исперих - спомни си Кольо. - Отидохме на гости в едно село, недалеч от града. Цяла нощ валя сняг. Сутринта, когато се събудихме, не можахме да излезем от дома. Вятърът беше навял снега и затрупал всичко. Оградите не се виждаха. Навсякъде се простираше дълбок сняг. Оказахме се в плен на бялата стихия. Никога през живота си не бях виждал такова нещо, но хората, които живееха там, бяха свикнали. Не им се случваше за първи път. Останахме няколко дни в селото, докато разчистят пътищата.

- И аз не съм виждал толкова много сняг през живота си - обади се Младен.

- Хората в Исперих и в селата, около града, са изключително гостоприемни. Винаги ни посрещаха много сърдечно.

От билковия чай ухаеше на лято. Младен бавно отпиваше от чашата и гледаше извисената като стрела катедрала “Свети Стефан”. Усещаше някакъв неудържим устрем нагоре в тази величествена катедрала.

- Какво рисуваш сега? - попита той.

- В момента се подготвям да вляза в болницата, ще ме оперират.

- Какво се е случило?

- Стара история. Имам херния. Веднъж вече я оперираха, но пак се появи. Сега ще трябва пак да ме режат. Неизбежно е.

- Как е станало?

- Преди години трябваше да вдигнем една кола. Бяхме няколко души, но другите я изпуснаха и тежестта падна върху мен. Човек никога не може да разчита на другите. Трябва да разчита само на себе си. В живота сме сами. Хубаво е да имаш приятели, но истински приятели да намериш е трудно. Има хора, които живеят цял живот и остават без приятели. Не мога да кажа защо става така, от какво зависи. Винаги съм имал добри приятели.

- Защото си добър и помагаш на другите.

- Да, с каквото мога помагам. Хирургът, който ще ме оперира ми е приятел, но се притеснявам. Това все пак е операция, може да не се събудя след упойката. Може да остана на операционната маса завинаги.

- Не мисли за това  - прекъсна го Младен. - Не познавам друг човек като тебе. Винаги съм се учудвал на твоя оптимизъм.  Приличаш на дете, само децата гледат на всичко с такава искреност и радост. Нищо не може да те ядоса, да те разсърди или огорчи.

- Може би си прав. Не се сърдя на никого. Приемам нещата такива, каквито са. Като млад художник се случваше да се явявам на конкурси. Други ги спечелваха, разбира се. След това някои от членовете на журито ми казваха, че моите работи са били най-добрите, но аз нямах връзки. Мен никой не ме познаваше, бях едно селянче, но не се сърдех. Защо да се сърдя? Вярвах, че някога все пак ще докажа какво мога и ето - доказах го. Продължавах да рисувам. Исках сам да разбера кой съм и какво мога да направя. На този свят всеки трябва да се стреми да се осъществи. Има ли смисъл в живота, когато човек не знае защо живее, когато не обича себе си и другите?

- Обичта ли ражда изкуството?

- Обичта и вярата. Човек трябва да вярва в себе си. Как ще му повярват другите, ако той самият не си вярва.

Когато Младен си тръгна, навън вече се беше смрачило. Замръзналата земя скърцаше под краката му и вятърът като звук от китарена струна звънеше в ушите му. Обичта и вярата, повтаряше си той.

44.

В болничната стая имаше осем легла, но от тях само половината бяха заети. Четиримата мъже лежаха неподвижно, почти един до друг. Младен застана до вратата и се огледа. Пак графика, каза си той. В стаята всичко беше бяло: леглата с чаршафите и  възглавниците, стените, абажурите, шкафчетата до леглата. Черни бяха небръснатите лица на мъжете и клоните на дърветата навън, които надничаха през големите прозорци. Кольо лежеше на последното легло, до прозореца. Младен се приближи до него. Кольо само му кимна с глава и лека усмивка размърда измъченото му лице. Виждаше се, че раната още го боли, но операцията беше минала успешно.

- Ти си герой - каза Младен.

Кольо не можеше и дума да произнесе, някакви тръбички бяха прикрипени в ноздрите му. Младен седна на столчето до леглото. Приятелят му имаше измъчен вид. Лицето му - изпито с набола брада, сините му очи - посърнали. Когато леко се помръдваше, чувстваше болки и напуканите му устни се свиваха. По челото му блестяха капчици пот.

- Не се предавай - каза Младен - всичко ще се оправи.

Кольо пак едва видимо мигна с очи.

- Лекарят каза, че след седмица ще те изпишат. Здрав си като скала. Спомена, че такъв здрав човек на твоята възраст не е виждал.

Той се усмихна.

- Всичко ще мине и ще забравиш, че някога са те оперирали.

Младен му разказа за Кумарица, за приятелите им, за новините в кметството. Предаде му много поздрави от колегите си. Влезе млада сестра, за да ги предупреди, че свиждането е свършило. Тя се приближи до леглото на Кольо и го попита:

- Как се чувствате, господин художнико?

Той се опита да й кимне и да й каже, че е добре, но не успя. Сестрата беше с бяла престилка, като крило на чайка и с бяла шапчица, под която се открояваха немирните й къдрици. Тя леко докосна ръката му и егепетските й очи закачливо му се усмихнаха, после се обърна и бавно тръгна към вратата. Кольо намигна на Младен и с това  намигане сякаш му прошепна: “Хубава е, нали?”

Наистина беше хубава. И изпадналият в най-безнадеждна ситуация сигурно вярваше, че щом сестрата е до него нищо лошо не може да му се случи.

- Е, приятелю, довиждане - каза Младен - и оздравявай бързо. Скоро ще се видим в Кумарица.

Кольо леко мръдна ръка и му махна за довиждане.

След десетина дни го изписаха от болницата. Раната се беше затворила. Дочо му носеше ампули жен-шен за укрепване на имунната система.

- Това ще те вдигне на крака - каза Дочо. - Въздействието им е фантастично. След като ги изпиеш ще се почувстваш като младо момче.

- Сега, докато се възстановявам у дома, ще рисувам. Ще направя цикъл с манастири. Много обичам българските манастири. Винаги съм се учудвал на нашите деди. Как са успели да създадат толкова красота! Всеки манастир е различен. Колкото повече ги гледам, повече се изумявам. Какъв дух, каква атмосфера! В тях има нещо вечно. Когато прекрачвам портата на който и да е манастир, ме обхваща преклонение, усещам невидима сила,  душата ми се пречиства, потапям се в извор. Каква е тази сила? Иска ми се, като рисувам да предам точно това усещане, и който гледа моите манастири, да се пренася в друг свят, свят на чистота. Дали ще успея? Нашите манастири са малки и скътани в пазвите на планините. Те са топли манастири. Тази топлина ни пренася в света на Бога. Когато стоим на чардаците им или под старите вековни дървета в дворовете им, или в малките им, ухаещи на свещи църкви, ние сякаш стоим  в Божия свят, в света на тишината и добротата, чувстваме се деца. Каква магия е това?

Кольо се беше размечтал, лежеше на леглото в малката си стаичка и разсъждаваше на глас. Дочо и Младен го слушаха.  Сигурно в болницата, след операцията, в безсънните нощи, когато раната още го болеше, беше мислил за това. Навярно тогава беше решил да започне да рисува българските манастири.

- Знаете ли - продължи Кольо, сякаш беше отгатнал мислите им. - В болницата, след операцията мислено се връщах назад в годините. В критични моменти сигурно всеки се обръща назад. Мислех за близките ми и за всичко, което съм преживял. В болничната стая, когато през нощта се чуват само охкания, пъшкания или неспокойно хъркане, разбрах, че в целия ми объркан живот е имало един единствен смисъл. Някаква сила е решила да бъда художник. Защо така е решила - не знам. Можех да бъда и певец, като дете пеех хубаво. Можех да бъда и дърводелец, моите вуйчовци са били добри дърводелци. Можех да бъда и друго, но тази сила е казала - не, художник. Е, често си губех времето и с други неща, но в болнцата, си дадох обет: ако оздравея, ако операцията е успешна - само ще рисувам. Докато мога ще държа молива. Искам да си остана верен на призванието. Не ме интересуват парите. Знам, че в тези времена от рисуването не се печели.

- Кога ли се е печелило - засмя се Дочо.

- Да имам малко хляб и сирене, поръсено с червен пипер и чашка домашна ракия, както си го казал, Младене, в разказа си “Гневът на Демир Баба”, друго не ми трябва. Имам ли молив и лист - това ми стига.

Кольо беше разказал на Младен за текето Демир Баба, за откраднатите обувки и бурята, и Младен беше написал един разказ. Разказът започваше така: “Седяхме с Кумарицата в неговия двор под старата круша. На масичката пред нас имаше една чинийка с хубаво бяло сирене, полято с олио, поръсено с червен пипер и една бутилка от неговата силна домашна ракия.”

- Оздравявай, защото много работа те чака. Най-хубавите си картини още не си ги нарисувал - каза Дочо.

Замълчаха.

- Дано успея да нарисувам манастирите, така, както ги виждам - въздъхна Кольо.

45.

Бащата и майката на Кольо живееха при брат му Асен, който беше построил нова къща в Кумарица. Кольо отиваше при тях следобед, когато слънцето се гмуркаше зад баирите на Балша. Излизаше от дома, минаваше по улица “Боровец”, пресичаше главната улица “Искърско дефиле”,  железопътната линия и се отправяше към дома на брат си.

Майка му и баща му седяха на двора под черешата. Двамата бяха вече доста възрастни. Кольо се навеждаше, целуваше им ръка и сядаше до тях, за да си кажат по някоя дума. С годините те сякаш се смаляваха и стопяваха. Баща му вече не беше онзи здрав, енергичен мъж. Налегнат от болести, прекарваше дните си седнал, загледан в нищото. Майка му трудно се движеше. Опитваше се да върши по малко къщна работа, но бързо се уморяваше.

Това е животът, казваше си Кольо. Те бяха работили от сутрин до вечер, бяха се мъчили и страдали и сега търпеливо и примирено чакаха мига, в който ще се разделят завинаги с този свят.

Баща му почина неочаквано. Вечеряли с майка му, приготвил се да си легне, но преди да приседне на леглото се хванал за сърцето и паднал. На погребението му се събраха приятели, близки, познати. Всички го обичаха, защото беше веселяк и с широко сърце.

Отиде си още един Пиндрак, въздъхна Кольо, когато отля на пресния гроб от червеното вино. Баща му беше май единственият, който най-много се радваше, че Кольо учи, рисува и върви напред. Как се вълнуваше, когато приеха Кольо в Художествената гимназия, после в Художествената академия, когато завърши Академията и как с насълзени очи гледаше портрета на Захари Стоянов в Националната художествена галерия.

След смъртта на баща му, майка му отпадна, паметта й отслабна, започна да забравя, губеше се, разказваше странни истории, привиждаха й се сенки на отдавна починали роднини и близки. Една вечер в началото на лятото Асен дойде да извика Кольо.

- Кольо, Кольо!

Той отвори вратата и застана на прага.

- Какво има?

- Мама те вика.

- Какво е станало - трепна той.

- Като дойдеш, ще видиш - отвърна Асен и си тръгна.

Кольо веднага дотича у дома на Асен. Беше само по риза,  обул обувките на бос крак.

Като го видя майка му започна:

- Таласъми, таласъми, стаята е пълна с таласъми, Никола. Донеси едно дърво да ги изгоним.

Кольо се сепна, остана като закован, погледна Асен, но той само вдигна рамене.

- Така е.

- Бързо, бързо донеси дърво - молеше майка им.

Излезе навън и се върна с дръжка от лопата. Не знаеше какво да прави и я държеше несръчно и объркано като сурвачка.

- Удряй, удряй под леглото - нареди майка му.

Той се наведе и започна да удря под леглото. С Асен лазеха, удряха по пода, сякаш изпълняваха древен езически ритуал, а майка им, изправена зад тях, стоеше високо вдигнала бастуна и безмълвно ги наблюдаваше като жрица. В един момент Кольо се запита, съзнава ли тя какво правят и не приличаше ли всичко това на театър. Чудеше се и не можеше да си обясни как майка му  вижда тези таласъми.

Тя ги накара да разместят масата, шкафа, столовете, за да видят не се ли е скрил таласъмът в някой ъгъл. Надничаха зад печката, поглеждаха в печката и ъгълче не остана, което не обърнаха. Кольо и Асен се изпотиха, но каквото майка им нареди, всичко изпълниха, така бяха свикнали от деца. Най-накрая тя легна и се успокои. Двамата останаха прави до нея.

- Е, - каза Асен - може би изгонихме таласъма.

Кольо нищо не продума.

- Това е - продължи Асен - таласъми. Целият живот е една лъжа. Преди няколко месеца здрава и права, а сега - вижда таласъми. Седни да пием по ракия - и Асен извади шишенце, което криеше в долапа на майка си.

Напълни две чашки и бавно вдигна своята.

- Наздраве.

- Наздраве - отговори Кольо.

- Важното е, че изгонихме таласъма  - продума Асен.

- От стаята го изгонихме, но от душата й как да го изгоним? - погледна го Кольо.

46.

Кольо беше в приповдигнато настроение. Очите му блестяха като сини пламъчета на петромаксова лампа. Говореше разпалено. Беше решил да направи голяма юбилейна изложба. След операцията нарисува много картини и започна цикъла манастири.

- Ще направя юбилейната си изложба - казваше той. - Ще избера голяма, зала, ще поканя всичките си близки и приятели. Искам да отпразнувам шейсетгодишния си юбилей с една  запомняща се изложба. Това ще е върхът на моето творчество.

Младен го слушаше. Седяха двамата в кафенето на кметството и Кольо сякаш беше забравил за кафето си, което изстиваше в чашката му.

- Юбилейната изложба е важно нещо -повтаряше той. - Тя е етап в живота на всеки художник. Показва до къде е стигнал, какво е успял как е развил таланта си.

Навън, през прозореца слънцето топлеше. Снегът още не беше се разтопил,  тук-таме се чернееше земята, като тъмни кръпки върху бял кожух. Природата се готвеше да даде живот на цветя и дървета, и също събираше сили за творчество.

Цяло лято Кольо се подготвяше за изложбата. Рисуваше, правеше рамки, купуваше хартия, стъкла. Обикаляше изложбените зали и галерии, за да избере най-подходящата за изложбата си. Приличаше на баща, който очаква раждането на първата си рожба. Досега беше направил доста изложби, негови графики бяха откупени в чужбина, но за тази изложба се вълнуваше най-много. Често се срещаха с Младен, и той му разказваше как върви подготовката, до къде е стигнал, какво още трябва да нарисува. Младен го слушаше и не можеше да си обясни вълнението, обзело приятеля му. Имаше моменти, когато през съзнанието на Кольо минаваше мисълта, че това ще е последната изложба в живота му и това тревожеше Младен. Той се опитваше да отпъжда от него тези черни мисли, които го  връхлитаха като лешояди, но не винаги успяваше.

- Знаеш ли - каза му веднъж Кольо - сънувах много странен сън. Бях в светла изложбена зала. По стените наредени графиките ми. Моите най-хубави графики, които съм рисувал от студент та чак до сега. Залата препълнена. Мъже, жени, приятели, колеги, познати и непознати. Всички държат букети с цветя. Много цветя. Някой нещо говори за мен, но не го чувам. Виждам го, гледам тържественото му лице, устните, които се мърдат, но думите му не стигат до ушите ми. Задушавам се. Всеки миг ще да падна и само си повтарям: “Това не трябва да се случва точно сега и точно тук. Трябва да издържа! Не трябва да падам!”, но не мога. Събрам сили, излизам на улицата. Никой не забелязва, че съм излязъл. Заставам на тротоара, пред голямата витрина на залата. Вътре хората все още стоят неподвижни с букетите в ръце и слушат мъжа, който продължава да говори. Едно момиче се приближава до мен. Хубаво момиче, с дълги руси коси, тежки като копринени нишки, с морскозелени очи, в които се преливат всички цветове на морето. Удълженото й лице сияе, но аз не познавам това момиче. Гледам го, искам да го попитам нещо, но не мога. Потъвам бавно в дълбока тъмнина.

Младен се смее.

- Да ти завиди човек на въображението. Как е възможно да си сънувал такъв сън?

- Възможно е. Много рядко сънувам, но този сън си го спомням, като че ли сега пак го виждам.

- Творчеството  се ражда в сънищата - усмихва се Младен. - Само в сънищата си срещаме  такива красиви момичета.

- Дай Боже да ги видим и наяве - шегува се Кольо.

Кольо носеше детското в себе си. Живееше в един свой свят, светът на творчеството и сънищата. Животът около него сякаш го докосваше едва-едва. Това, което за другите беше важно, за него изглеждаше безсмислено. Близките му се чудеха, че той не се интересува от имоти и ниви. Времената се бяха променили. Усилено връщаха имотите на хората. Те ги обработваха, копаеха, садяха домати, краставици, чушки но това него не  го вълнуваше. Единственото, което сега го притесняваше беше, дали ще намери пари, за да си плати наема за изложбената зала, но като че ли и това не го тревожеше чак толкова, вярваше като децата, че нещо ще се уреди, ще стане чудо и ще намери парите, които му трябват.

Вече беше определил изложбената зала, галерия “Средец” - в Министерството на културата, точно в центъра на града, голяма, просторна и представителна. Искаше да открие изложбата през месец септември, най-подходящия за културни събития, края на лятото - началото на есента. Тогава хората се прибрат от почивка, започва учебната година и животът в столицата се оживява.

Направи проекта за плаката, мислеше за поканите и за хората, които ще покани. Няколко пъти ходи в Министерството на културата, за да уточнят датата на откриването, но все нещо не се получаваше, отлагаха откриването на изложбата му, имаше други културни прояви, гостуваха чуждестранни изложби, а те бяха с предимство… Той започна да губи надежда. Беше събрал и внесъл парите за наема на залата. Организаторът го успокояваше, казваше му да е готов, защото всеки момент може да му се обади. Така го държеше под напрежение, но времето минаваше. Минаха септември, октомври и ноември. Наближаваха Коледните и Новогодишните празници.

- Дали пък не сбърках, че пожелах да направя юбилейна изложба? - питаше се той.

- Не! - отговаряха му Дочо и Младен. - Не сбърка. Трябва да я направиш.

- Може би някой пречи? - продължаваше да се съмнява Кольо. - Някои сигурно са разбрали, че искам да направя юбилейна изложба и сега се опитват да я осуетят.

- Защо говориш така? - ядосваше се Дочо. - Кой иска да ти попречи? Та ти нямаш врагове. Хората те обичат и всеки ще се радва да види картините ти.

- Не е точно така - упорстваше Кольо. - Всеки има врагове. Няма човек в света, който да има само приятели. Едни го обичат, други го мразят.

- Защо да те мразят? - не разбираше Дочо. - Какво си им направил?

- Хората могат да те мразят само за това, че си талантлив. Просто така, завиждат ти, не могат да те гледат и искат по всякакъв начин да ти попречат. Нали знаеш крилатата фраза на шопа: “Я не сакам да съм добре, я сакам Вуте да е зле.”

- Ти не си Вуте - смееше се Дочо.

- Не съм Вуте, но съм роден между шопите и познавам философията им. Знам как гледат на другите. Завиждат и завистта е като кръвта в жилите им, изцедиш ли я, умират.

- Тук, в Кумарица са малко хората, които се интересуват от твоите картини. Знаеш, че за тях рисуването е нещо отвлечено и неразбираемо.

- Но има и които живо се интересуват. Ти си спомняш за един голям човек, който преди години ми беше предложил да рисувам, а той ще изнася графиките ми в чужбина. Тогава той имаше такава възможност. Беше дипломат, не знам в коя от северните европейски страни работеше. Обещаваше ми подкрепа, но за това искаше да сключим договор, според който той ще получава 70% от продажбата на моите графики, а аз 30%. Не се съгласих, не само защото не ми хареса условието, а защото аз съм художник, а не търговец. Освен това нямаше никога да разбера на каква цена ще продава графиките ми в чужбина. Това само той щеше да знае. Спомняш си, че искаха да търгуват и с портрета на Гунди. А дипломатът, който щеше да продава графиките ми в чужбина, след като му отказах, ми обеща, че повече няма да видя моя изложба в България. Тогава той беше твърде влиятелен и от него много работи зависеха. Знаеш какво беше по онова време, преди десети ноември. Защо не ме приеха в Съюза на художниците? Защото не бях партиен член и нямаше кой да се застъпи за мен. Тогава бях един неизвестен художник, някакво си момче от село Кумарица, син на селяни. Знаеш и колко трудно си намерих работа. И тогава се искаха връзки, познати, навсякъде където се опитвах да започна работа, ме питаха кой ме изпраща, на кого съм човек…

- Забрави, каквото било - било. Животът се промени. - успокояваше го Дочо.

Но Кольо беше неспокоен, глождеха го съмнения и притеснения. Продължаваше да рисува, но често ръката му спираше, оставяше молива върху  белия лист и забиваше поглед навън, през прозореца. Имаше ли смисъл да рисува, питаше се той. Някога, когато беше дете, чувстваше непреодолимо желание да рисува, но сега… Защо рисува, какво очаква? Бяха настъпили трудни времена. Много от познатите и близките му нямаха работа. Промените започнаха преди десет години с вълнение, радост, опиянение. Всички вярваха и очакваха нови, по-хубави дни. Хората изпълваха площадите и в погледите им гореше надежда, но вместо нов живот - ги сполетя  безработица, престъпност, кражби… Имаше ли смисъл да рисува, да търси пари, да прави изложби. Не е ли по-лесно да поправя коли. Пепи, синът му,  беше студент, но през свободното си време поправяше стари коли и ги продаваше. Сръчно и трудолюбиво момче, това му се удаваше и добре печелеше.

Коли се купуваха, но картини - не. Кольо можеше да помага на Пепи и щеше да знае за какво работи. Щеше да спечели някой лев, с който да довърши къщата или да посрещне някои всекидневни разходи. Щеше, но би ли могъл да живее, за да поправя коли. Щеше ли да е той, ако захвърли молива и листа и облече скъсания син гащиризон, и легне под колите.  Можеше чудесно да се справи и с автомонтьорството, но ще бъде друг човек, а не Никола Митов - Кумарицата.

Поглеждаше през прозореца. Снегът  валеше и зимата пак рисуваше своята графика. Беше студено. Той обичаше зимата, снега и онзи мек оловен цвят на ниско падналото небе. Вятърът навън си подсвиркваше като хлапе, а чайникът с чая подрънкваше на печката.

“Ако аз се откажа да рисувам, ако всички художници се откажем да рисуваме, какво ще стане тогава? В света няма да има нито една графика, нито един пейзаж, нито една детска книжка с илюстрации. Как ли ще изглежда този свят? И защо се раждат художници, нали за да рисуват. И преди е било трудно и преди е имало тежки времена, но художниците са рисували. Какво е карало Гоген, Ван Гог да рисуват? Какво? Защо не са се отказали? Нали след операцията си казах, че никога няма да се откажа да рисувам. Ако сега се откажа, след като вече съм здрав, няма да е честно. Значи не си държа на думата. Значи не съм мъж, а аз съм роден тук, в Кумарица и слава Богу още не съм забравил, че животът ми никак не беше лесен и трябваше много да се боря, за да стана художник.”

47.

Празниците минаха, и Коледа, и Нова година. Една сутрин, в първите дни на януари, телефонът звънна. Обаждаха се от изложбената зала. Вече бяха определили дата за изложбата. Кольо се поколеба. Да открие изложба през януари не беше най-подходящото време. Зима, сняг, студ. Ще дойде ли някой? Преди празниците щеше да е по-добре. Тогава настроението на хората е друго. Всички се готвят, купуват подаръци, можеше да се очаква, че някои картини ще бъдат продадени, а сега. След празниците хората са похарчили парите си, а и настроението им  вече не е така приповдигнато и весело.

Кольо сериозно се замисли, дали да не се откаже, макар че беше напълно готов. Всички картини - в рамки, плакатите и  поканите напечатани, оставаше само да се напише датата и часът на откриването.

- Не се отказвай - посъветва го Дочо, - ако не печелиш нищо и нищо не губиш. Открий я. Може би пък месец януари да е щастлив за тебе.

Кольо го послуша. През последните години държеше винаги и за всичко да чуе мнението на приятеля си. Дочо беше земен човек. Ако Кольо гледаше на живота по-романтично и мечтателно, Дочо беше реалист. Умееше да забелязва детайли, които не всеки виждаше и да прави правилни изводи за събитията, които ставаха.

В определения ден Кольо и Дочо занесоха картините в изложбената зала и ги подредиха. Когато на всяка картина беше намерено мястото й, Кольо застана в средата на залата и се огледа. Не предполагаше, че е  притежател на такова богатство. Изложбата го представяше цялостно. Тук бяха портретите, пейзажите, манастирите, графиките от стара София.

Настъпи денят на откриването. Както Кольо беше предположил, оказа се суров зимен ден. Небето навъсено и мрачно. Сняг, затрупа улиците и не спираше да вали. Падаше бавно, сякаш ще вали така не дни, а седмици и месеци. Тротоарите заледени и хората едва пристъпват.

Откриването беше определено за шест вечерта, а Кольо е в огромната празна зала още от пет часа. Неспокоен е, притеснен е. Кой ще дойде, кой няма да дойде. Поканил е художници, професори от Художествената академия, дипломати, журналисти, колеги. Приготвил се и да почерпи гостите. С брат си са донесли голямо буре с червено вино. Дали пък няма да върнат в Кумарица бурето пълно? Стои Кольо и поглежда навън, към тротоара, но хора още не се виждат. Малко са и минувачите, които в този час минават покрай изложбената зала, прибирайки се от работа у дома. А стрелките на часовника се въртят и наближават шест. Кольо въздъхва. Човек е длъжен да приема всичко на тоя свят. Често не всичко зависи от нас самите и нищо не можем да направим, не можем да променим нещата. “Трябва да бъдем философи”, казва си той,  както обича често да си повтаря.

Постепенно обаче в залата започват да влизат хора, един по един, влизат, поздравяват го, разглеждат картините. Неусетно посетителите стават все повече и повече, и Кольо  започва да се губи между тях. Едни вижда, други не вижда, не може да разбере кой е дошъл и кой не. Голямата зала става малка. Хората са вече плътно един до друг и както се казва, ако някой хвърли яйце, няма да се счупи, защото няма място къде да падне.

Организаторът на изложбата трудно си пробива път между хората. Накрая успява да стигне до Кольо и тихо му прошепва на ухото:

- Господин Митов, време е да започваме.

В средата на залата се изправят кметът на град Нови Искър - Георги Георев, който ще поздрави юбиляра, актьорът Вели Чаушев, който ще говори за художника и картините му, организаторът на изложбата Койнаков и Кольо.

Настъпва тишина. Койнаков поздравява художника, гостите и дава думата на кмета. Георев говори за съгражданина си Кольо Митов - Кумарицата, споменава детството му, следването му, участието му в общи и самостоятелни изложби. След Георев се изправя Вели Чаушев. Чаушев представя картините, подчертава умението му поетично да пресъздава света. Кольо стои изправен пред гостите, изпълнили огромната зала и сълзите му текат. Не може да спре тези издайнически сълзи. Те се стичат от сините му очи като вадички и мокрят лицето му.

Младен стои на няколко метра от него и се пита, какво си спомня в този тържествен момент приятелят му. Може би се връща назад в годините, когато край реката, край Кумарица е пасял биволите, може би си спомня студените зимни утрини, когато като ученик е бързал за препълнения влак, а може би се връща към светлите зали на Художествената академия. Един цял живот, минал като сън. Било ли е или не е било. Той ли е, за него ли говорят тези хора, или за някой друг.

Като път извиват годините, минават, минават и един ден се изправяш и казваш, това направих, толкова можах, толкова дадох. Дадох го от сърце. Не исках да хитрувам, не помолих никого за помощ, исках да видя сам какво мога да направя, сам да си намеря мястото в живота, да постигна това, за което мечтаех, което сънувах в най-хубавите си детски сънища. Сега вие кажете дали съм успял. Нали човек не работи за себе си, а за хората. Рисувах, за да покажа красивото в живота, да го видите през моите очи.

Младен оглеждаше гостите. Сред тях имаше много, които познаваше, но имаше и които не познаваше. Тук бяха роднини и приятели на Кольо, негови колеги художници, служители на кметството, журналисти, учители и много непознати лица, които Младен виждаше за първи път. Изведнъж той се сепна, стори му се, че между хората, плътно застанали един до друг, видя  момиче с дълги руси коси, тежки като копринени нишки, с морскозелени очи. Помъчи се да си спомни къде е виждал това момиче и дали го познава, но не успя. Напразно напрягаше паметта си и изведнъж сякаш светкавица блесна. Момичето от съня на Кольо. Така го беше описал. Същото е. Младен стоеше и гледаше момичето. Не можеше да бъде. Кое е то? Как е дошло тук? Познава ли го някой? Разтърка очи и пак погледна натам, но момичето вече го нямаше. Сигурно се беше скрило между хората. Сънува ли?

След словото на Вели Чаушев започнаха поздравленията. Цветя, прегръдки, целувки. Отвориха бурето с вино, напълниха чашите. Една след друга се вдигаха наздравиците. Юбилейната изложба на Никола Митов - Кумарицата беше открита.

48.

Изложбата донесе неочакван успех. Появиха се статии и отзиви в различни вестници и списания. Направиха интервюта с Кольо по радиото и телевизията, откупиха се много картини.

- Видя ли - казваше Дочо, - а ти беше на път да се откажеш.

Кольо се усмихваше като щастливо дете.

- Вярно, въпреки всичко, не мога да отрека,  изложбата е успешна - кимаше с глава той.

Започнаха да го канят да участва в общи художествени изложби. Името му често се споменаваше, но той не беше свикнал на тази слава. Оставаше си все същият и като че ли още беше онова стеснително момче от село Кумарица, както някога преди години.

Един ден по телефона го потърси секретарката на фирма “Балканска вода”.

- Господин Великов желае да се срещне с вас - каза тя.

- Кой е господин Великов? - попита Кольо.

- Президентът на фирма “Балканска вода” - поясни тя така, сякаш всички са длъжни да познават господин Великов.  -  Аз съм неговата секретарка.

- И защо иска да се срещне с мен? - попита Кольо.

- Има молба към вас, бихте ли дошли утре в офиса - и тя му обясни къде е офисът на фирмата.

Разговорът приключи, а Кольо се опита да си спомни кой е този Великов, който иска да се срещне с него. Офисът  не беше далеч и Кольо започна да прехвърля наум мъжете, които имаха офиси в Кумарица. Изведнъж се сети за кого става дума. Великов - млад инженер или икономист. Не беше роден в Кумарица, родителите му  бяха преселници някъде от Южна България, но отдавна живееха тук. След промените Великов много бързо се ориентира, купи  завод в града и стана един от най-богатите. Вече никой не знаеше какво още притежава, но живееше в огромна къща, имаше леки коли и се движеше с брониран джип.

“Защо ли Великов се е сетил за мен?” Не се познаваха, понякога са си кимали с глава, когато са се срещали на улицата или в някое заведение в града.

Офисът на Великов се намираше в специално построена от мрамор и алуминий сграда. Посрещна го секретарката, която му се беше обадила по телефона, брюнетка с черни като черници очи, която сякаш с нетърпение го е очаквала.

- Заповядайте, господин Митов. Господин Великов всеки момент ще дойде. Какво да ви предложа, кафе, чай?

- Благодаря, кафе, ако обичате - отговори Кольо.

Докато приготвяше кафето, младата жена не спираше да говори.

- Господин Митов, ние сме съседи, но вие сте ме забравил. Аз съм дъщеря на Иван Милчев.

- Да, да сещам се - отговори Кольо. - Баща ви е по-млад от мен, но добре се познаваме. Ако не се лъжа сме и далечни роднини.

След няколко минути пристигна Великов, придружен от личния си шофьор. Ръкува се с Кольо и го покани в кабинета си. Кольо се огледа, голям кабинет с още по-голямо бюро, с два компютъра, с телефони. Великов се разположи зад бюрото, а Кольо седна на дивана до малката масичка.

- Господин Митов,  - започна направо Великов - разбрах, че тук, в Кумарица само вие сте художник. Сигурно сте чували, че освен с всичко друго се занимавам и с бутилиране на минерална вода. Имам цех в планината, близо до параклиса “Свети Панталей”. Наскоро построих голяма сграда. Непрекъснато идват фирми да се снабдяват с вода. Реших на фасадата на сградата да направя фриз със знак и надпис ЕТ - “Балканска вода” - Красимир Великов. Трябва да се вижда отдалеч. Когато камионите започнат да се изкачват по пътя към цеха, да виждат надписа. Казаха ми, че това само вие можете да го направите. Разбира се за всичко ще ви платя. Ако приемате предложението ми,  направете проект, за да видя как си го представяте.

След като разбра за какво го търси Великов, Кольо мислеше да откаже тази работа, но си каза, аз съм художник и трябва да правя всичко, и графики, и стенописи, и илюстрации…

- Много неща съм правил - каза той. - Ще изработя проект и ще ви го донеса.

- Докато сте горе, в планината, ще ви осигуря преспиването и храната.

Разговорът приключи и Кольо си тръгна. Прибра се у дома и започна да мисли как да изглежда фризът. Щом е за минерална вода, трябва да символизира водата. Спомни си за дядовия си кладенец и за хубавата студена вода в него. Какво е това чудо, турчин ли, българин ли беше изкопал кладенеца преди повече от сто и петдесет години, а  до ден днешен се пълни с вода и утолява жаждата на хората. Не пресъхва и е като мъдростта. Имаше дни, в които водата намаляваше, но после постепенно, бавно, пак се напълваше. Много кладенци бяха пресъхнали завинаги, на други водата им беше потъмняла и блатясала, трети се бяха срутили, затрупали, изчезнали, а кладенецът в дядовия му и бащин двор още стоеше и още утоляваше жаждата. Повече от век служеше вярно, мълчаливо и кротко. Наскоро беше срещнал братовчед си Иван и го беше попитал още ли черпи  вода от кладенеца.

- Още, още - отговори Иван. - Малко е намаляла, но е все така студена и бистра.

Кольо реши да нарисува девойка с менче в ръка. До късно вечерта прави проекта и сутринта го занесе на Великов.

- Добре - каза младият бизнесмен - и аз си представях нещо подобно. Там, горе, стената на цеха ми е бяла като мляко и тази композиция ще изпъква. Ще се вижда отдалеч.

Кольо забеляза, че Великов  е от тези, които се опитват да се изразяват красиво.

- Утре можеш да се качиш и да започваш - нареди Великов. - Ще изпратя една от моите коли да те вземе и да те закара.

Разпореждаше се така, като че ли беше началник на Кольо..

Цехът се оказа високо в планината, обграден от вековни борове. Наблизо ден и нощ бълбукаше планинска река. Малко по-надолу, недалеч от пътя, се белееше параклисът “Свети Панталей” - построен тук, може би по време на турското робство, но все още поддържан, с прясно варосани стени, с подменени керемиди и с пътека от старателно наредени камъни.

Кольо влезе в параклиса, разгледа тъмните икони, запали свещ и остана неподвижен в сумрака. Упойваше го ароматът на разтопен восък и на тамян. Каква сила и воля са имали някога хората, помисли си той. Тук, високо, в усойната пазва на планината да построят параклис, да карат с мулета вар, пясък, камъни и керемиди, да градят като мравките камък върху камък, да мъкнат двеста килограмова камбана  и да  скрият праклиса в горите, далече от погледите на турци и неверници. Каква вяра, а после да търсят зографи, за да го изпишат, иконописци, за да изрисуват иконите и да ги донесат тук, майстори да резбоват олтара и всичко това направено с вяра, надежда и любов, с пари, събирани грош по грош, развързвани от кърпи на баби, вадени от кесии на мъже и старци, бели пари, кътани за черни дни. Тук тайно са се правели курбани и водосвети, помени и празници. А сега сигурно рядко влиза някой в това малко и скрито гнездо на вярата.

Работниците в цеха за бутилиране бяха от съседните села, пръснати като пилци по склоновете на планината. Сутрин рано идваха на работа, а вечер, когато слънцето поемаше на запад и облизваше  със зарите си далечните сини върхове, си отиваха, метнали на гърба си празните торби, в които  носеха ядене. Те помогнаха на Кольо да направи скелето и да го изправи пред голямата варосана стена. Великов беше осигурил всички необходими бои и материали.

Кольо се събуждаше рано и започваше работа. Работеше спокойно и с увлечение. Свежият планински полъх галеше челото му. Слънцето се издигаше над върховете и лъчите му постепенно го стопляха. Не усещаше как минава денят и времето се търкулваше като камък, ритнат в пропастта. Висенето на скелето беше изморително и опасно, но той се опитваше да не мисли за това.

Вечер сядаха с пазача бай Пандо да вечерят. На софрата слагаха сланинка, сирене, домашно варен боб, чубрица и шише с червено вино. Прозорецът на малката стая на пазача беше отворен, подухваше хлад, боровете отвън шумяха, сякаш си бъбреха нещо и от време на време се обаждаше сова или бухал. Писъкът прозвучаваше тъжно и самотно в  нощната тишина.

След седмица фризът беше готов. Дойде Великов да го види, разглежда го отблизо, отдалеч, присвиваше очи, накрая отсече:

- Добре, ела някой ден в офиса, за да ти платя.

Една сутрин Кольо се обади на секретарката и я попита кога да отиде, за да си получи хонорара. Тя му определи час, за след три дни. В уречения ден беше в офиса на “Балканска вода”. Чака около час, но Великов не дойде. Секретарката се извини и го отпрати, като му каза, че Великов е много зает. След няколко дни Кольо пак отиде, но и този път Великов не беше в офиса. Едва на третия път успя да го намери. Великов го покани в кабинета си, помълча, помълча и му каза, че в момента не може да му плати, защото е финансово затруднен, но да дойде пак след няколко дни.

Кольо отиде след седмица. Великов го очакваше. От големия си кожен портфейл извади няколко банкноти и му ги даде.

- Няма да правим нито договор, нито хонорарен лист, за да не се плащат данъци -  поясни Великов.

Кольо погледна парите.

- Господин Великов, парите, които ми давате са твърде малко за тази работа - каза той.

- Аз съм определил, че за тази работа са достатъчни! - Великов подчерта със снизхождение “тази работа”.

Кольо го погледна. Лицето на Великов излъчваше студенина и високомерие.

- Господин Великов, аз съм художник, а не буквописец. Изработих проект, изпълних го сам…

- Повече не мога да дам нито стотинка - отсече той.

Кольо остави парите на голямото масивно бюро и мълчаливо излезе от кабинета му.

49.

- Канят ме от Унгарския културен институт да направя самостоятелна изложба - каза Кольо.

- Мястото е престижно, там правят изложби изтъкнати художници, и български и чуждестранни - забеляза Дочо.

Това означаваше много работа, а времето беше кратко. В деня, преди да подреди картините, Кольо се обади на Дочо.

- Дочо, приятелче, би ли ми помогнал малко тази вечер, няма да мога сам да поставя рамките на картините, а утре сутринта трябва да подредим изложбата. Утре вечер се открива. Времето се оказа кратко.

- Няма проблеми, знаеш, че винаги съм ти помагал. Идвам у вас и започваме, ще успеем!

Рано следобяд Дочо дойде в дома на Кольо и започнаха работа. Определяха кои картини да бъдат изложени, салонът на Унгарския културен институт беше по-малък от залата в Министерството на културата. Двамата правеха паспартута, слагаха рамки. Времето минаваше бързо. Навън неусетно се стъмни. Юнската вечер беше прохладна и през отворения прозорец навлизаше онова спокойствие и свежо ухание, което се усеща в началото на лятото. Нощта дишаше като кротко заспала жена с разпуснати тъмни коси и топло тяло. От време на време, някъде от съседните дворове, пролайваше сънено куче.

Наведени над голямата маса двамата приятели работеха мълчаливо. Изведнъж, като че ли някой плахо почука на вратата. Кольо се сепна, вдигна глава и си каза:

- Кой ли идва толкова късно?

Чукането се повтори нетърпеливо. Кольо остави молива и тръгна към вратата. На прага стоеше брат му Асен с посивяло като пепел лице. Преди Кольо да попита какво е станало, Асен промълви:

- Мама почина.

Кольо се олюля. Тежка вълна го повдигна от земята и го бутна към стената. През последните месеци майка му беше болна, на легло. Гледаха я Асен и съпругата му.

- Бог да  прости леля Мона - каза Дочо, - моите най-искрени съболезнования.

Кольо и Асен излязоха и тръгнаха към дома на Асен, а Дочо остана да довърши работата по картините.

Призори Кольо се прибра.

- Погребението  ще е утре, ден след откриването на изложбата - каза той.

Сутринта с Дочо закараха картините и ги подредиха. Точно в шест часа вечерта залата на Унгарския културен институт се напълни с гости. Поздрави ги директорът на института, д-р Дьорд Сонди. За творчеството на Кольо говори неговият колега от Художествената академия, художникът Рачо Буров. Кольо стоеше в центъра на салона и всичко му беше като кошмарен сън. В главата му като подплашени и объркани птици се въртяха откъслечни мисли, изложбата, мама… Майка му си беше отишла тихо и незабелязано. Сякаш безшумно беше отворила малка дъсчена врата и изчезнала зад нея завинаги. Вече никога нямаше да се върне, никога повече нямаше да я види. Това беше краят, жестокият и неизбежен край. Колко много се беше мъчила на този свят, работила, страдала… Всичко вършеше безмълвно. Никога не беше я чул да се оплаче, да изохка. Приемаше съдбата си такава, каквото е и не искаше по-добра. Знаеше, че за нея Бог това е отредил и беше доволна, не се сърдеше. Каква смелост и какво търпение е притежавала, казваше си Кольо.  Той сега си даваше сметка, че за такъв живот като нейния се иска сила и воля. За това  досега не се беше замислял. Никога не се беше питал какво чувства тя, на какво се радва, от какво тъгува. Беше свикнал да се вглежда в хубавите й сини очи, но в тях никога нямаше тъга.Тя винаги го гледаше с умиление и радост. Вярно, не разбираше добре това, което той прави, но лоша дума не беше му казала, не беше му се скарала, обичаше го, много го обичаше.

Кольо плачеше, както на юбилейната изложба, но сега не от радост, а от мъка. Толкова години, каза си той, не намерих време да направя портрет на мама, а колко много портрети нарисувах. Само за нея не остана време.

Младен стоеше срещу него, между гостите и го гледаше. Знаеше какво изпитва приятелят му в този момент. Как съвпаднаха двете събития, мислеше си Младен. Неволно се обърна и до вратата, пак видя онова момиче с русите коси и морскозелените очи. Кое е това момиче, което се появява на всяка изложба на Кольо? Не може да е сън, каза си Младен. То дори ми се усмихва или се усмихва на някой друг.

На погребението на майката на Кольо не присъставаха много хора, само роднини и близки. Погребаха я в гробището на Кумарица, до гроба на мъжа й, бащата на Кольо. Преди да спуснат ковчега, Кольо промълви: “Сбогом, мамо, прощавай, благодаря ти за всичко, което стори за мен.”

Така си отиват скъпите ни хора, повтаряше си той, и около нас става по-глухо. Утешава ни едничката мисъл, че достойно са изживели живота си и са изпълнили това, за което са били пратени на този свят. Нали всеки от нас се ражда с мисия. Може би не винаги добре я разбираме, не винаги я усещаме, но я изпълняваме. Изпълняваме я според силите си и дарбите си. Дано всеки  изпълни мисията си на този свят и спокоен да затвори очи.

50.

Собственичката на новата галерия “Ной” на улица “Париж” реши да направи откриването на галерията с изложба от графики на Кольо и на малка пластика на известния скулптор Богомил Живков. Определиха датата на откриването - 11 септември 2003 г.

Галерията беше малка, но в центъра на столицата. Прозорците й гледаха към улицата, а локалното осветление добре подчертаваше картините и пластиките.

Кольо и Богомил се познаваха още като студенти в Академията, където ползваха едно ателие. Богомил, един от най-талантливите съвременни скулптори, беше роден в Перник, строен, слаб с гъста брада и черни топли очи. Съпругата му, Мая Горова - също художничка, живописец, рисуваше пейзажи.

Богомил и Кольо решиха изложбата да открие Младен. Богомил и Мая добре го познаваха. Младен се занимаваше с есперанто, а и те бяха есперантисти. Двамата съпрузи бяха направили много изложби в чужбина по време на световните конгреси на Международната есперантска асоциация. Чрез есперанто бяха обиколили различни страни в Европа и Азия.

Богомил подбра пластики, подходящи за малката камерна галерия, а Кольо реши да се представи само с графики от стара София. Не беше случайно, изложбата се откриваше в навечерието на празника на София - 17 септември “Света София, Вяра, Надежда и Любов”.

На 11 септември в шест часа вечерта, откриването на галерията и на изложбата започна с водосвет. Свещеникът прочете молитва за здраве и благоденствие и пожела успех на новата галерия “Ной”. След свещеника пред гостите застна Младен. Лицето му беше леко пребледняло. Той изчака да стихне шумът, поздрави гостите, собственичката на галерията, творците и започна словото си, припомняйки датата 11 септември.

- На този ден, преди две години - каза Младен - се случи един от най-големите терористични актове в света. Бяха разрушени кулите близнаци в Ню Йорк. Никой не може да остане равнодушен към тази нечовешка и брутална жестокост. Срещу убийството, насилието и разрушението ние се изправяме със силата на съзиданието и творчеството. Изправяме се не изплашени и безпомощни пред разрухата, а твърдо убедени, че изкуството е по-силно и по-могъщо от смъртта. Изкуството е вечно. То не само ни вдъхва надежда, но и ни зарежда с вярата, че надживява разрушенията, войните и бедствията. Изкуството съхранява света и има свещената мисия да пренесе нашите вълнения, размисли, упования и мечти на отсрещния бряг, в следващия век, където надеждата ни е, че нашите наследници ще са по-благородни и по-разумни. Изправени пред творбите на Никола Митов - Кумарицата и на Богомил Живков  у нас изгрява точно тази вяра. Стопля ни мисълта, че творбите им са послания, които разкриват красотата и хармонията, благородството на човешкия дух. Никола Митов ни връща към романтиката и тишината на стара София. Проникновено той рисува сградите на някогашния европейски град, много от които за жалост вече не съществуват, пресъздава колорита на старите площади, потопява ни в атмосферата на столичния град от миналия век, изпълнен със спокойствие и светлина. Ако се загледаме в линията на Никола Митов ще усетим, че тя е като мелодия. С лекота и плавност художникът пресътворява виенската архитектура на някогашна София. Графиките му са поезия. Както във всяка дума има няколко пласта, които крият символично значение, така във всеки щрих на Митов откриваме дълбочина. Пластиките на Богомил Живков ни пленяват със своето съвършенство. Той е скулптор, който великолепно владее формата. Не случайно в  повечето му творби е загатната формата на ябълката. Това е ядрото, началото на света, пълното затваряне на обема. В скулптурите му откриваме философия и житейска мъдрост. Бгомил Живков е творец, който непрекъснато преоткрива света и прониква в неговата сложност, многообразие и богатство от форми.

Пластиките на Богомил и графиките на Кольо взаимно се допълваха. Един ден Кольо мина покрай галерията, за да види дали има поръчки за откупки и какви са отзивите. Поговори малко с момичето, което се грижеше за галерията. В това време влезе мъж, застана на вратата, огледа се и тръгна към него.

- Ако не се лъжа - каза той - вие сте Никола Митов - Кумарицата.

- Да - учуди се Кольо.

- Казвам се Марко Тодоров и също съм художник.

Кольо го погледна любопитно. Беше с бяла, като крило на гълъб, коса и проникновен поглед.

- Чух за откриването на изложбата и дойдох специално да я разгледам - каза Тодоров. - Живея във Виена, но от месец съм в София и искам да видя някои изложби, да се срещна със стари приятели и колеги.

- Много се радвам - усмихна се Кольо - за мен е чест.

- Възхитен съм от вашите графики. Имате чудесен рисунък. Рядко може да се срещне график като вас. Линията ви е елегантна, а графиките ви нежни. Да не повярва човек, че сте постигнали такова съвършенство.

- Благодаря ви.

Марко Тодоров  още веднъж внимателно разгледа изложбата.

- Ще дойда догодина пролетта и пак ще се видим - каза той, преди да излезе.

Кольо остана мълчалив сред графиките си и пластиките на Богомил. Думите на Тодоров още звучаха в ушите му. “Действително ли съм успял да постигна такова съвършенство, питаше се той. Ако не е така, защо да ми го казва този човек, когото сега виждам за първи път. Та той нищо не печели от това.”

Ако някога съм бил истински щастлив, помисли си Кольо, това е точно в този миг. За един художник признанието е най-голямото щастие и най-голямата радост.

51.

Тази нощ Кольо спа неспокойно. Няколко пъти се събуждаше. Чак призори се унесе в дълбок сън и сънува майка си. Никога не беше я сънувал. Видя се малко момче, а тя млада, хубава с бяла кърпа на главата, така, както я помнеше от детството си. Майка му отиваше на нивата,  носеше мотика на рамо, а той тичаше след нея и викаше: “Мамо, мамо.”  Тя се обърна, махна му с ръка и продължи. Кольо остана сам. Дребната й подвижна фигура изчезна в далечината. Събуди се, струваше му се, че още вижда кротката  й усмивка.

Точно в десет часа беше в Австрийското посолство, бяха му определили среща. Един служител му отвори вратата и го покани.

- Заповядайте, господин Митов, очакваме ви.

Влязоха в голям красив салон с виенски мебели. На стената се виждаха картини, по всяка вероятност от австрийски художници. След минута вратата се отвори и в салона влезе млада жена. В първия момент Кольо не можа да повярва на очите си. Младата жена приличаше на тази, която беше сънувал преди откриването на юбилейната си изложба. Същите копринени руси коси, морскозелени очи и гладко лице.

- Добре дошъл, господин Митов - поздрави го жената. - Радвам се да се запознаем. Аз съм Корнелия Стам, секретарка в посолството.

- Много ми е приятно - отговори Кольо, без да може да излезе от стъписването си.

Беше облечена в бяла рокля с къси ръкави, които откриваха  снежните й ръце. В тялото приличаше на рибка. Краката й бяха изящни, обути в червени леки обувки.

- Господин Потика - посланикът, всеки момент ще дойде - каза тя.

Кольо само кимна с глава. Не мина и минута и в салона влезе мъж, висок, строен на възрастта на Кольо, облечен в елегантен светъл костюм. Сивата му, като стоманени нишки коса беше късо подстригана, а лицето и цялата му фигура излъчваха строгост и деловитост.

- Добре дошъл, господин Митов - ръкува се посланик Потика. - Радвам се да  ви видя.

- Приятно ми е - отговори Кольо притеснен.

- Обичам изкуството и по-специално изобразителното, живописта, графиката. Това е моята слабост. Навсякъде, където съм бил, или където съм, не пропускам изложби, галерии, музеи. Имам навика да се запознавам и лично с художниците, чието творчество ме е впечатлило. Посетих две ваши изложби, в Министерството на културата и в Унгарския културен институт. Вашите графики ми харесват. Бих желал да купя два ваши манастира “Бачковския” и “Троянския”. След месец ми изтича мандатът и се връщам в Австрия. Вашите две графики ще ми напомнят за страната ви.

- Благодаря ви, господин посланик.

- Исках лично да се запозная с вас. Друго е усещането, когато познаваш твореца, творбите оживяват.

- Благодаря ви. Всеки художник би бил безкрайно щастлив да чуе тези думи.

- Бил ли сте в Австрия, господин Митов.

- За съжаление все още не.

- Никога не е късно. Надявам се скоро да направите една изложба във Виена.

- Много ви благодаря.

- Още веднъж искрено ви желая нови успехи. Ще изпратя някой от моите сътрудници да получи двете графики, за които ви помолих, “Бачковският манастир” и “Троянският манастир”. Да се надяваме, че скоро ще се видим и във Виена.

Господин Потика го изпрати до вратата на посолството.

Вървейки по улицата, Кольо се чувстваше лек като перце. Струваше му се, че ако направи една по-голяма крачка и ще литне в небето. Колко малко му трябва на човек, казваше си той. Няколко топли думи, едно признание на труда му. Това е моята награда, за това си струва да живееш.

52.

- Есента ли е най-добрият сезон за творците, художниците, писателите? - попита Младен и се загледа в пожълтелите листа на дивите кестени, които капеха от дърветата. - Струва ми се, че есента - продължи бавно, замислено той. - Тогава небето е като  море, въздухът трепти и виждаш толкова далече. Никога не бих се нагледал на планината.  Откроява се ясно, като че ли гледам твоя графика.

Кольо го слушаше  мълчаливо.

- За художниците всички сезони са добри, знаеш, че обичам да рисувам и зиме, и лете, и пролет, и есен.

Младен и Кольо седяха в ресторантчето “Свети Дух”. Казваше се така, защото се намираше на площада “Свети Дух” в Кумарица. Беше разположен под сянката на високи, стари кестени, до минералната баня - най-красивото място в Кумарица. Когато той и Кольо бяха свободни, сядаха тук, поръчваха си кафе или наливна бира и можеха да си говорят с часове. Кольо разказваше за детството си и за миналото на Кумарица. Младен го слушаше и си представяше всяка негова дума, пред погледа му преминаваха хора, къщи, улици, забулени в мъглата на миналото. От време на време до тяхната маса се приближаваше сервитьорката, момиче с румени бузи и черни като къпини очи, питаше ги ще желаят ли още нещо. Двамата я поглеждаха и Кольо гордо казваше:

- И това е моя ученичка.

Той преподаваше рисуване в квартал Гниляне и се гордееше с учениците си, които не само го уважаваха, но и бяха привързани към него.

Много родители го молеха да подготви децата им за Художествената гимназия, за училището по художествени занятия, керамика или за някои от висшите учебни заведения, където един от приемните изпити беше по рисуване. Кольо не отказваше, а учениците, които подготвяше, се представяха добре на приемните изпити. Беше педагог и успяваше да предаде това, което знае. Предаваше го забавно и често обичаше да повтаря една стара китайска поговорка: “Ако си научил нещо, не мисли, че го знаеш, преди да си го дал на някой друг.”

- Добър ден, бачо Кольо.

Кольо и Младен се обърнаха. До тях стоеше Стилиян, едър младеж с очила и брада. Отдавна се познаваха. Завършил история, Стилиян няколко години беше директор на училището в Кумарица. Поканиха го да седне на тяхната маса. Заприказваха се. Стилиян отвори дума за училището, за учителите. Майка му и баща му, също бяха учители, майка му - по математика, а баща му - по литература, а Славчо Донков  му беше първи братовчед.

- Не са много известните хора в Кумарица - каза Стилиян, запалвайки цигара. - Ето ти, бачо Кольо, батко ми Славчо, Бог да го прости, и може би още някой, но какво знаем за тях, за вас. Батко ми Славчо почина и може би вече го забравиха, а е хубаво да направим тук, в родната му къща една музейна сбирка, в която да съберем неговите книги, ръкописи, дневници, снимки. А какъв хубав портрет му направи ти, бачо Кольо. Мисля си и за твоите графики. Защо да няма в Кумарица една малка постоянна галерия с твои картини? Та ти тук си нашият Цанко Лавренов. Така, както неговите картини са единствени, така единствени са и твоите графики. За Кумарица това ще е истинско богатство.

Кольо гледа нагоре към високите кестени и жълтите им като ветрила листа.

- Прав е Стенли - обажда се  Младен. -  Имам чувството, че в която и да е точка на света видя твоя графика, веднага ще я позная.

Стенли си допива бирата и си тръгва, а Кольо и Младен остават. Пак подхващат прекъснатия си разговор. Говорят пак за Кумарица, за хора, за събития и случки.

- Толкова време работиш в Кумарица и  толкова отдавна се познаваме, а още не съм ти показал къщата, в която съм се родил. Много е стара, но не е паднала, държи се, а до нея е кладенецът, кладенецът, който е направен, когато турците са били тук. Не е мръднал и още се пълни със сладка, студена вода. Сега този кладенец е в двора на братовчед ми Иван. Някога трябва да отидем,  да видиш от какви големи обли камъни е иззидан. Все си мисля, че има нещо символично в този кладенец. Утолявал е жажадата на толкова много хора. Преживял е толкова събития, край него са се случили и хубави, и лоши неща. Вечен е. А знаеш ли какво е издълбано на него с арабски букви: “Времето тече като вода, вечността остава”. Каква мъдрост -  Кольо замълчава.

Над площада Свети Дух се спуска вечерта, сякаш девойка минава по пожълтялата  трева и дългата й бяла фуста едва докосва храстите и есенните цветя. Високо над тях като лице на жена светлее сребърната  луна.

Колко тихо и неусетно идва вечерта - прошепва  Младен.

София, 10 май - 6 август 2004 г.