КЪСМЕТ
Когато влязох в живота, всичко изглеждаше необичайно. Таванът беше с ниско чело, наведено над люлката, прозорците, с очи от копчета, бяха закопчали външния свят, а леглото, което нощем ахкаше в очакване на братчето, през деня ми ставаше конче, кораб, пустинен остров…
Проходих, защото исках да стигна по-бързо края на приказките, проговорих от треперенето през зимата и се научих да не огладнявам.
Късметът – казваше мама, – с човека върви. За него е завързан като куче за колибката.
Затова ли има толкова бездомни кучета.
От малък исках да обиколя целия свят и често обикалях крушата за нея вързан. Правех къщички от керемиди. Огън палех в тях, за да е топло и през зимата, и украсявах неясното си бъдеще с приказката за доброто куче.
Улицата постепенно се изцеждаше от кал и се показваха обърканите пътища на възрастните, но аз все още крачех по земята с познатите шекерени петлета или политвах със хвърчилото над родното небе, докато един ден:
Тя беше взела забрадката на майка си, аз цигарите на баща си. Тя каза, че обича морето, аз казах, че обичам пътешествията. И се разделихме.
Камъните, с които преди замерях черните котки, се забиха остро в петите ми.
Дълго не смеех да си призная. Беше толкова крехка, че сигурно щеше да се пречупи от срам. Но тя го искаше. Искаше го и първата ми квартира. Купих платно за леглото и я повиках. Казах й думите на мама, а тя се засмя:
Късметът с човека върви. За него е завързан, като куче за колибката…
И толкова бездомни кучета изтровиха тогава.
