Красимир Бачков

- Тате! – обърна се момчето към мъжа със спининга. Той го погледна въпросително, но синът му мълчеше като продължаваше да се удря с малка клечка по маратонките.
- Кажи! Не ти се стои ли?
- Не!.. Аз, за мама!
- Какво за нея?
- Защо..?
- Говори като хората, де!
- Защо я остави да си отиде?
Мъжът въздъхна, подпря внимателно спининга на един от големите циментови блокове и бръкна в джоба си за цигари. Извади смачкан пакет евтини цигари и запали. Пое дълбоко дима и после го издуха тъй, сякаш с него изтласкваше огромна тежест, която с усилия задържаше до момента.
- Какво да ти кажа, Тони? Ти си вече голям и сам разбираш, че понякога на хората им е трудно да живеят заедно. Като стане така, единият обикновено си тръгва.
- Но защо мама? Защо точно на нас се случи това?
- Случва се на много семейства! Не сме само ние. Бедни хора има навсякъде.
- Но другите не се развеждат заради това, че са бедни, нали? – момчето преглътна, за да скрие появилите се внезапно сълзи в очите му. Като не успя и една сълза тупна тежко на цимента до краката му, то се ядоса и нервно счупи клечката, която държеше. Беше слабо, единадесетгодишно хлапе, с щръкнала русолява коса и сиви като морето очи. Наоколо нямаше други рибари. В късната есенна неделя баща и син бяха избягали от тясната стая на гарсониерата, не толкова заради рибата, която бащата се опитваше безуспешно да улови, колкото да не се гледат самотни и отчаяни вкъщи. Бащата присви очи и се замисли как да обясни на сина си неадекватното поведение на майка му. Та нали самият той все още не можеше да повярва в състоялата се преди няколко дни законна раздяла. Та нали той все още я обичаше тая никаквица, дето ги заряза ей тъй набързо, като малка гара по пътя на експрес. Как да обясни на момчето, че майка му се е продала като обикновена стока? Че ги напусна заради възможността да има повече тоалети и обувки, по-голям дом и пари? Че предпочете да дели живота си с петнадесет години по-стар, но доста състоятелен мъж, който й осигуряваше това, което за него бе невъзможно. Бащата смачка с крак угарката от цигарата и разроши с ръка косата на сина си.
- Не се отпускай, Тони! Нали знаеш, че ние никога не се предаваме?
- Да, но ти се предаде, тате! Остави я да замине! – изтъня от напрежение гласът на момчето. – А аз ти вярвах! Ти винаги си можел всичко! А сега..!
- Е, не всичко мога, моето момче! Аз съм обикновен човек и не мога да крада парите на хората! Трудя се почтено и затова имаме толкова пари, колкото да не умрем от глад. Големите пари, синко, се правят с големи измами! А аз не съм такъв човек. Затова и мама си отиде. Аз съм виновен!
- А защо не стана измамник и ти? Тогава щяхме да сме си всички заедно!
Бащата потърка небръснатата си от няколко дни брада и тъжно го изгледа:
- Аз съм те учил да не лъжеш и да не крадеш, нали? Как самият аз тогава, да стана крадец?
Момчето го изгледа безпомощно. Морето пред тях бе голямо и небето над тях бе голямо. А те двамата с баща му бяха толкова малки и незначителни! И не знаеха отговорите на толкова много въпроси.
В този момент спинингът изсвистя, падна и се огъна. Бащата скочи и започна да навива макарата. След малко извади от водата калканче, голямо около педя. Погледна победоносно към сина си. В това лошо време бяха успели да хванат риба, при това калкан. Момчето плахо помоли:
- Нека го пуснем, тате! Да си живее! И без това друга риба не сме хванали. Виж колко е малко!
Бащата откачи рибата от куката и я подаде на сина си. Малчуганът скочи върху един от циментовите блокове на края на буната и внимателно я пусна във водата. Върна се и седна на малкото трикрако столче, на което бе седял и преди това. Погледна с благодарност към баща си. А той бе застанал с гръб и се опитваше да запали нова цигара. Така синът му не можеше да види колко слаб се чувства в момента и колко болка изтича от очите му. Денят преваляше и скоро трябваше да си ходят. Щяха да се приберат у дома, синът да седне пред компютъра, а бащата да потъне в единствения стар фотьойл. Щяха да търсят начин, всеки сам за себе си, как да залепят счупеното в душите си. А тази, която им липсваше тъй много, в същият момент вероятно щеше да ходи на шопинг и да си мисли, че е щастлива.
Момчето рязко стана и хукна по буната към брега. Бягаше тъй, сякаш земята под краката му гореше. Бащата се огледа, събра малкото багаж и го последва. Буната опустя и морето заприлича на онова море, което щеше да изчезне след около сто години, според предсказанията на еколозите. Свърши още един тъжен неделен ден.