Димитър Кенанов

I

МИСИЯТА НА СТАРОБЪЛГАРСКОТО СЛОВО

С България в славянската шир започва преходът от устна към писмена културно-информационна система [„Баща на електронно-изчислителната машина", на компютърната информационна система през ХХ век е проф. Джон Атанасов, българин по баща].

Иван Вазов долавя великата заслуга на народа си, когато твърди: „И ний сме дали нещо на света // - на вси славяни книга да четат”. Преди този духовен подем минават две столетия, додето българската държава (образувана в 681 г.) намери своето народностно-езиково и духовно лице (идентичност). На прабългарите принадлежи традицията на руническото писмо, надписите върху камък (на гръцки и прабългарски език), а също и „Именника на българските ханове” (запазен в славянски превод). Прославя се родът и авторитетът на владетелите, поставят се въпросите за смисъла на човешкия живот, за приемствеността между поколенията и култа към предците, за доброто и злото, за всевиждащото око на Бога (Омуртагов, Пресианов надпис, Именник).

Приемането на християнството (865/866 г.), изнамирането на славянските букви и граматико-литературното нормиране на диалекта на българските славяни от Солунско и Тракия са решителни стъпки към славянизацията на България. Народният събор във Велики Преслав е тържество на християнството, на старобългарския книжовен език, обявен за единствен богослужебен и държавен език. Настъпва „Златният век” на книжовността при цар Симеон Велики (893-927). В тази епоха на „радостното християнство” от светите братя Кирил и Методий, от техните ученици се създава словесната съкровищница на православното славянство - старобългарската Библия, служби и тържествени слова за Господските и Богородичните празници, песнопения, поучения, жития и похвали за св. апостоли, мъченици и заслужили деятели на Църквата, сборници с богословски изяснения и тълкувания на Свещеното Писание, с проповеди, естествено-научни и полемически, литературно-теоретически съчинения, юридически книги, разкази и повести, хроники, летописи и т.н. Реторическият стил „плетение словес/словесно везмо” (К. Мечев) се отличава с образна яснота и достъпност, с величествено, възвишено и монументално изразяване. В Плиска и Велики Преслав, в Охрид и други книжовни средища се трудят св. Йоан Екзарх Български, епископ Константин Преславски, презвитер и монах Григорий, Черноризец Храбър, цар Симеон, св. Климент Охридски, св. Наум Охридски, св. Сава, св. цар Петър и др.

Оформящият се правов ред в държавата довежда до засилване на противопоставянето между бедни и богати. Разпределението на материалните блага става все по-несправедливо, особено в годините на войни и природни бедствия. Народното недоволство се проявява в интерес към извънцърковни лъжеучения (ереси). България дава на славянския свят и апокрифите - книги, които не са боговдъхновени, а са плод на лично (субективно) мислене, тя излъчва и свой съставител на забранени книги - поп Йеремия Български. Сеятел на раздорното движение е поп Богомил, дал името си на основаната от него ерес - богомилството, което залива Балканите и Западна Европа. Православната общност не закъснява с отговора си - „Беседа против богомилите” на Презвитер Козма.

Отслабената от противопоставяния и идеологически разпри България загубва своята държавност и попада под ромейско (византийско) владичество. През този период (1018-1187 г.) литературата „онароднява” (Ем. Георгиев), оформя се народностно-патриотично направление. То поддържа будна родовата памет на народа („Български апокрифен летопис”, „Солунска легенда” и др.) Идеализира се държавното минало на българите, за които се настоява, че са богоизбрани (месианство), те притежават високи интелектуални способности в учението и са пазители на православната вяра. От друга страна се пишат агиографски съчинения за български светци (Климент Охридски, Йоан Рилски) на гръцки език от охридските архиепископи и от Георги Скилица, управител на София (на старобългарски език).

След освобождението на България от византийско робство за нейна столица с патриаршеско достойнство е издигнат Царевград Търново, който заедно с Атон отстоява чистотата на православието и се прочува като авторитетен литературен и духовен център на Балканите, Угро-Влахия и Молдова, Великото княжество Литовско, Русия. Осъзнава се необходимостта от централизация на официалната книжовност и изкуство, от проверяване и „изправяне” на богослужебните текстове, от налагането на единен правопис и по-висок по изразителност език. Началото се поставя в Света гора Атонска от преводача стареца Йоан, а в областта на песнопенията - от преподобни Йоан Кукузел Ангелогласния. Исихастката книжовна школа от Атон, Парория (в Странджа), Килифарево се пренася в престолнината от св. Патриарх Евтимий. С неговото дело се осъществява преходът към усложнения, емоционално-експресивния стил „плетение словес/словесно везмо”. Образци на новата художествена степен в стила са написаните от последния търновски светител жития и похвални слова за св. Йоан (Иван) Рилски, епископ Иларион Мъгленски, св. Петка Търновска (Епиватска), св. Михаил Воин Българин от Потука и др. Изразителните възможности на старобългарския литературен език се изравняват по сила с постиженията на гръцкия език. Тази линия бива продължена от Евтимиевите ученици и последователи, които работят не само в родината си, а и на Балканите, във Великото княжество Литовско и Московска Русия - Киприан, Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

Османотурските нашественици разгромяват без пощада Търновското царство (1393 г.) и Видинското царство (1396 г.). Оцелелите от масовите кланета, поробвания и изселвания българи попадат в дълговременна безпросветна бездна. За книжовен живот има свидетелства едва от края на ХV век, когато бива възстановена св. Рилска обител. В манастира на българския небесен покровител ръкописни трудове оставят Владислав Граматик, Мардарий Рилски, Димитър Кантакузин и др. През лятото на 1469 г. монасите съумяват да върнат мощите на св. Иван Рилски, които се пазели в Търновград. Владислав Граматик съставя летописно повествование за събитието („Рилска повест”) и го прибавя към житието на рилския пустинник, написано от Патриарх Евтимий Търновски. Направен е исторически преглед на турските завоевания в Балканите и пагубните последствия от тях. Запустението е всеобщо, то се спуска и над Рилския манастир. Своеобразен връх на промислителното му обновяване става църковната процесия с мощите след султанско разрешение. Събитието хвърля искрици надежда сред поробените българи, пробужда духовната и родовата им памет.

За да увековечат господството си, поробителите водят религиозна война срещу християнството с насилствено насаждане на мохамеданството. Православната вяра започва да изпълнява народностно-съхранителни и разграничителни функции. Българите вграждат в слово паметта за достойните си синове и дъщери, новомъченици, отдали живота си без да изменят на родовата си принадлежност и традиция.

В това направление се разгръща Софийската книжовна школа от ХVІ век. Поп Пейо, тах Андрей и Матей Граматик запазват за поколенията трагическото предание за св. Георги Нови, св. Георги Новейши и св. Никола Нови.

Георги Софийски бива изгорен на 11 февруари 1515 г. Наскоро след това житие и служба му съставя неговият близък наставник поп Пейо. Проследяват се отделните етапи на турския натиск върху личния момък и изкусен златар Георги, избягал от Кратово, за да не бъде потурчен. Ала тъкмо в големи градове като София с особена целеустременост се отличава мохамеданският фанатизъм. В началото опитен в словото агитатор придумва юношата с обещания за слава и забогатяване, брак с най-богатата девойка в града, ако приеме исляма. Започва се разговор, който прераства в религиозна полемика. Георги е наклеветен и спорът вече се води със съдията. За неговото поведение е потърсена алюзия с Пилат, който оставя тълпата да се саморазправи с Иисус. Запазени са реални черти на протичащите събития. Не е скрит страхът на юношата от огъня, естественият му стремеж да живее - затова той моли поп Пейо да го откупи. Същевременно, подтикван от наставника си, той е готов да се пожертва за род и Вяра, подобно на съименника си - св. великомъченик Георги. От библейското време-пространство героизмът се приземява, за да се покаже, че той е достъпен за обикновения волеви човек от „дома на робството. Така се очертава дълбоката кървава бразда между поробени и поробители, осъжда се ренегатството, реабилитират се християнските ценности, в центъра на които е отвъдната награда - във вечния живот Георги стои пред самия Христос и е гражданин на небесния Йерусалим.

Без своя църква и без училища обикновеният човек се отчуждава от превръщащия се в неразбираем език, завещан от Търновската книжовна школа. Настъпват принудителни изменения в говоримия език. Освен традиционното съседство с гръцката реч, диалектите (местните говори) са подложени на граматически въздействия от езика на азиатските заселници. Усвоява се твърде много чужда лексика, която превръща в пасивен част от речниковия запас от думи. За да не заглъхне християнската проповед и просвета, вече се налага да се поучава не на литературен език, а на простия разговорен език. Замяната се прилага по примера на новогръцкия книжовник и проповедник Дамаскин Студит. Българските му последователи се наричат дамаскинари, а сборниците на новобългарски език - дамаскини. Десетки са имената на съдбовните народни будители - даскал Стоян (Трявна), даскал Недялко със сина си Филип (Аджар), Йосиф Брадати, поп Тодор и поп Йоан (Враца), Янкул Хрельовски, поп Пунчо, поп Стойко (св. Софроний Врачански). Така отново се възмогва и просиява несломената българска „Държава на Духа” (Д. С. Лихачов), „Държава на Светия Дух”, промислително основана от светите братя Константин-Кирил и Методий. Настъпва зората на националното Възраждане, започнало със справедливия укор на св. отец Паисий Хилендарски в „История славяноболгарская” за онези, „които не искат да знаят за своя български род, но се обръщат по чужда политика и чужд език”: „О неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!”

* * *

Старобългарските всеславянски книжовници са мисионери на християнската просвета със своите преводачески и авторски трудове, те са първостроители на писмената култура в обширно пространство - на запад от Илирик и на север до Океана. Върху фона на изцяло етноцентричната средновековна руска и сръбска литература се откроява ярко славяноцентризмът на старобългарската литература, която със своите писатели и текстове - образци (Р. Пикио) столетия наред е обърната към въжделенията на всички народи, които славят право Бога на старобългарски богослужебен език. Системните издирвания и наблюдения потвърждават вярната насока в разсъжденията на известния руски славист акад. Дмитрий С. Лихачов за явлението „стил на епохата”, който се оформя в старата българска, руска и сръбска литература по почти еднакъв начин, но в различни времеви взаимосвързани периоди. Стилът „плетение словес / словесно везмо” преминава през две незабелязвани до скоро степени - ясен, монументален (IX-XIV век) и усложнен, емоционално-експресивен стил (ХІV-ХVІ век). За нас е очевидно, че в строежа на православната славянска литература през двата етапа центърът се изгражда от старобългарски книжовници и той се намира в Плиска и Велики Преслав, Охрид, Света гора Атонска, Парория (Странджа), Килифарево и Търновград, Ресавския манастир. Този „подвижен” център с православния си авторитет осветява земите на славяноезичната по богослужение верска общност и нека подчертаем - никога не подтиска склонните към етноцентризъм поместни книжовни огнища.

Забележка: Повече вж.: Кенанов, Д. Библия и старобългарска литература. Учебно помагало за 9.клас, ИК „Жанет - 45″, Пловдив, 2006.

II

СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ТЕКСТ - СВОБОДА И ОТГОВОРНОСТ НА ЧЕТЕНЕ

В памет на Сергей С. Аверинцев (1937 - 2004)

В предисловието към „Обзор на историята на славянските литератури” (Санкт Петербург, 1865, изд. О. И. Бакст) съавторите Ал. Н. Пипин и В. Д. Спасович обобщават мисията на старобългарските книжовници, следовници на светите славянобългарски първоучители Кирил и Методий: „Езикът, на който за първи път у славяните бива преведено Свещеното Писание, е народният език на българските славяни. Историческото значение на превода се изразява в това, че с него първом българският език се сдобива с литературна обработка: при тогавашната близост между славянските наречия, този език е лесно достъпен за останалите славянски племена и се превръща в общ църковен език на православното славянство. И тъй като първата писателска дейност се посвещава предимно на църковното догматическо учение и на църковния морал, същият този език става и език литературен. Формите му господстват в произведенията на българските, сръбските и руските писатели и се задържат, въпреки всичките усилия на народните наречия да придобият литературна независимост - много дълго, а в църковната литература неговото влияние се чувства и досега”.

„Божият дъжд” на буквите, на писмената донася духовните съкровища на близкоизточната и средиземноморската култура. През IX век българите изпреварват Европа с осигурената възможност да четат, да слушат и тълкуват на своя народен език книгите на Стария и Новия Завет (Библията), на християнските писатели от земите на Византия, Египет, Палестина, Сирия. По примера на византийските любослови (филолози) в красноречието си, в диренето на висок художествен език старобългарските книжовници изпитват силното въздействие на античната реторика. Тяхната задача обаче не е реалистичното изобразяване на действителността чрез Аристотелевия принцип на отражението, подражанието (мимезис). Целта е постигане на християнския духовен реализъм, оразличаването на доброто от злото и насочването на човека по пътя към доброто, към Бога. Когато през ХIХ век започва системното изучаване на старобългарската книжовна традиция, литературната наука прилага критериите на светската новоевропейска поетика и естетика. Престижните художествени ценности и модели се търсят сред плодовете на извънцърковния ренесансов хуманизъм в Западна Европа, отчужден и дори противопоставен на Христовия хуманизъм.

Римо-католическият и реформационният път са неприемливи и смятани за заблуда от православна Източна Европа. Нейните съпротивителни сили срещу Запада обаче отслабват след като ислямските завоеватели разрушават държавността на Византия и Балканите. През ХVIII век срещу католическата експанзия работят св. Козма Етолийски и св. Паисий Хилендарски, св. Димитрий Ростовски и св. Паисий Величковски. Тяхното движение е повик за обновяване на православната духовна самоличност (идентичност), завещана от Византия и България. Културата на Западна и Източна Европа на пръв поглед е в рамките на християнството, но с различия между тях, които не могат, а и не бива да бъдат превъзмогнати и изтрити, или пък наложени еднопосочно от едната страна на другата. Не случайно, когато под знамето на Унията католицизмът настъпва във Великото княжество Литовско, православният дякон Атанасий Селецки от Супрасълския манастир издига лозунга: „Утверди нас, Господи, у вeри стояти, а от Востока к Западе не отступати/Утвърди нас, Господи, във вярата да стоим и от Изток към Запад да не отстъпим”.

Европоцентризмът, в смисъл на озападняване (вестернизация), е мощно движение и в руската култура, което отрича староруската книжовност, донесена от България и Византия. В тази насока заслужава да се припомнят размислите на акад. Ст. Шевирьов в увода към лекциите „История на руската словесност” (Санкт Петербург, 1887). Той употребява понятието „словесност” в две значения: 1. Съвкупността от произведенията на човешкото слово; 2. Науката за тези произведения. В средновековна Русия народът почитал писателите за светии, сред тях имало гърци и славяни: „Духовните писатели почерпвали за руския народ съкровището на християнската вяра не само от византийския, а от вселенския извор, точно така, както новите писатели почерпват от западни извори съкровищата на науката, изкуството, общия живот. <…> Вярата християнска има предимство пред другите вери, че тя е вяра писмена. С кръщението Христово ние приехме едновременно писмената и книгите. Книгата стои у нас на престола в храма Божи; изнасяйки книгата (Евангелието) от олтара, свещено-служителят възвестява проповедта Христова, излизаща в света. <…> Както на вярата от стария период е вредила буквалността на мъртвата обредност, така на човешкото образование от периода на Новото време вреди външната му форма, изместила неговата вътрешна същност. Ние заехме от западните народи техните дрехи, сякаш че са мундирът на европейската цивилизация: така вземаме на заем техните идеи, наука, литература, техните книги и особено журналите, без да изработваме нищо със собствен труд и с мисълта си” (1).

Върховете на западната култура се смятат за изключителни - Леонардо да Винчи, Рафаело, Ариосто, Тициан, Сервантес, Шекспир. Съвременните им български православни съответствия са провинциални, нехудожествени - според авторитетната преценка на проф. Иван Шишманов: „В същото това време наши полуграмотни монаси, едничките представители на българската интелигенция в ония тъмни времена <…> копират с труд и мъка жития или пишат икони, от които вее цялата условност и сухост на византийското изкуство” (2). Облечена в дрехите на истината, тази дълбоко погрешна и високомерна илюзия с някои уговорки се утвърждава в литературни истории или отделни статии и изказвания на Ал. Н. Пипин, В. Д. Спасович, Г. Д. Попов, Д. Маринов, М. Москов, Бож. Ангелов, Ал. Теодоров-Балан, Д. Благоев, Б. Пенев, П. П. Славейков, Г. Милев, П. Мутафчиев, Кр. Куюмджиев (3).

През 1969 г. по страниците на списание „Литературна мисъл” (София) се разгоря полезна дискусия, започната от съветския славист акад. Д. С. Лихачов. Бяха поставени нови теоретически подходи за приближаване към света на класическата старобългарска книжовност (4).

Така започна да се прояснява „методологическият подход към литературата на Средновековието, който се стреми да разкрие закономерностите на развитието й от гледна точка на нейните естетически категории, а не да я оценява в съпоставки с чуждата на духа й естетика на Новото време” (5), чието начало е Италианският Ренесанс.

От доклада на Д. С. Лихачов пред Първия международен конгрес по българистика (София, 24 май - 2 юни 1981 г.) беше запомнен оценъчният израз „Държава на Духа”, създадена промислително от светите братя Константин-Кирил и Методий (6). В този контекст е разбираемо обобщението: „Средновековната литература е литература на Духа, на философския размисъл за земното и небесното, за злото и доброто, вглеждане в страданията на човека тук, по нашата земя, и там, в „отвъдния” свят, една безгранична вяра в божествения смисъл <…>. Средновековният писател разговаря с Бога и то по големите светогледни въпроси” (7).

Езикът на разговора е възвишеният старобългарски литературен език. Той обаче не е включен в програмите на днешните училища и неговата красота е достъпна само за малцината му познавачи. Това обстоятелство допълнително затруднява прякото общуване с духовния свят на старобългарските писмена, чиято съкровена същина е православното богословие. За „двойни бариери” говори по сходен повод М. И. Стеблин-Каменски: „Двойна бариера отделя съвременния човек от древните литературни паметници: символите, с които те са изразени, т.е. думите, и символите на тези символи, сиреч писмените отражения на думите.

Думите са бариера, защото това са думи от древен език, символи, приспособени за изразяване на нещо в съзнанието на човек от далечна епоха, съзнание, което е съвсем различно от нашето. Значението на думите от древния език винаги в по-голяма или по-малка степен не съвпадат със значенията на съответствията им в съвременния език. И най-вече те не съвпадат там, където несъвпадението е най-трудно да се забележи: в самите елементарни думи, отнасящи се за духовния свят, напр. „душа”, „правда”, „добро” и други подобни. Дори този, който чете древния паметник в оригинал, всъщност той го чете в превод: та нали неизбежно в някаква степен той подставя в думите от древния език привични нему значения; и по такъв начин сякаш превежда думата от древния език на съвременен език. Но още повече този, който чете древен паметник само в превод, а не в оригинал, всъщност той чете превод на превода” (8).

Старобългарските книжовници се намират вътре в християнството и това обяснява духовния им устрем нагоре към Небето. Откроява се особената „недостъпност” (езотеричност) на текстовете от отминалите далечни времена. Затова е необходима предварителна подготовка на читателя и насрещната му нагласа за диалог и разбиращо изслушване. Действително „духовната култура на европейското Средновековие се отличава със силно развита символика и семиотичност <…>. Всеобхватният дух на езиково-символичното мислене, острото усещане и преживяване на целия материален и духовен космос като единна система от знаци и символи - тези характерни за средните векове черти до голяма степен са вече чужди на съвременните наследници на новоевропейския рационализъм” (9).

Метатекстът на старобългарската литература е Свещеното Писание (Стар и Нов Завет) на християнството. Ето защо привличането на елементи от „историко-богословската херменевтика” (10) и коректният  прочит на Библията следва да бъдат неписаните правила и повеления за всеки коментатор, независимо дали е във вярата или извън нея. Свободата в тълкуването на средновековния текст не бива да напуска пространството на отговорността, която признава, описва „другостта” и така в нея открива модерността на предхуманистичната книжовна традиция (11).

——————————

БЕЛЕЖКИ:

1. Шевырев, Ст. История русской словесности. Ч. 1, изд. 3-е, СПб., 1887, 11-13. През ХIV-XV век се прокарва представата за кръстопътния „византийски свят, „отчужден” от латинския Запад. <…> Накрая тази антивизантийска теза бива тласната до такава крайност, че се стига до отъждествяване на Запада, т.е. на „латинската” половина от континента със самото понятие за Европа”. - Пикио, Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, 563-564.

2. Шишманов, Ив. Избрани статии. С., 1969, с. 166.

3. Кръстев, Д. Фолклорът срещу Библията или за един сюжет на българската литературна историография. - В: Библия, фолклор, литература. Велико Търново, 1996, 72-78. Куюмджиев, Кр. Историята като жива памет. Статии. С., 1979, 46-75. Кръстев, Д. Българските литературноисторически идеи и концепции през 20-те години на ХХ век (Кратък опис). - В: Памет и дълг. Велико Търново, 2003, 36-362.

4. Вж. заключителната статия на Динеков, П. Старобългарската литература - наша гордост и тревога. - Литературна мисъл, 1972, № 2, 51-72

5. Кожухаров, Ст. За обема на понятието „старобългарска поезия”. - В: Старобългарско книжовно наследство. Съст.: Л. Грашева. С., 2002, с. 125. Кожухаров, Ст. Проблеми на старобългарската поезия. Т.1, С., 2004, 15-30. Срв. Аверинцев, С. С. Предварительные заметки к изучению средневековой эстетики. - В: Древнерусское искусство: Зарубежные связи. М., 1975, 371-397. Неразличаването на византийската естетика като своеобразно явление и нейното смесване с чуждата по дух естетика на Новото време, се обяснява от В. В. Бичков с „господството в науката на античновинкелмановската традиция”. Бычков, В. В. Малая история византийской эстетики. Киев, „Путь к истине”, 1991, 7-8.

6. Кенанов, Д. За природата на старобългарското литературно творчество и стила „словесно везмо/плетение словес”. - Търновски писмена. Алманах за Търновската книжовна школа. Велико Търново, 1/2002, 82-93.

7. Динеков, П. Търновската книжовна школа (История, основни черти, значение). - Старобългарска литература, кн. 20, 1987, с. 18. Срв. Игов, Св. Високо при извора. С., 1974, 14-15. Куюмджиев, Кр. Историята…, 52-53. Жечев, Т. Статии. С., 1978, 9-10.

8. Стеблин-Каменский, М. И. Мир саги. Становление литературы. Л., 1984, с. 14.

9. Бичков, В. В. За източниците на средновековната теория на знака и значението. - Литературна мисъл, 1982, № 5, с. 121.

10. Подскальский, Г. Християнство и богословская литература в Киевской Руси (988-1237 г.). Под ред. К. К. Акентьева. „Византинороссика”. СПб., 1996, с. XV.

11. Подробно вж. Яус, Х. Р. Исторически опит и литературна херменевтика. Съст.: А. Ангелов. С., 1988, 109-159, 165-202. Срв. заключението на С. С. Аверинцев: „Не бива да се поставя въпросът така: Длъжни ли сме да интерпретираме явленията от културата на далечни епохи с категориите на тези епохи или с категориите на собствената ни епоха? Непосредното, некритическото, недистанцираното използване на една или друга поредица от категории само по себе си може да се превърне единствено в провал. Да се опитваш да разсъждаваш с категориите на отминалата епоха е експеримент за неведом тогавашен мислител да съставиш трактат, който той е пропуснал на напише навреме; полезността на подобен опит е твърде неясна, но неосъществеността му е очевидна. Да се интерпретира културата от миналото като наивно пренасяш върху нея понятия от съвременността - означава да се занимаваш с разсъждаване, което подминава своя предмет и застрашава да премине в пълна без предметност. Интерпретацията е възможна само като диалог на две понятийни системи - „някогашната” и „нашата”. Този диалог винаги ще си остава рискован, но никога няма да е безнадежден”. Аверинцев, С. С. Предварительные заметки…, с. 397.

——–

Забележка: Повече вж.: Кенанов, Д. Библия и старобългарска литература. Учебно помагало за 9.клас, ИК „Жанет - 45″, Пловдив, 2006.