Писателят Димитър Никленов закръгли 60 години

- Хубаво нещо ли е юбилеят, Митко? Ти с какви чувства посрещна своя 60-годишен юбилей?

- Човек се появява на този свят може би със специална мисия. И тази мисия ти я осъзнаваш едва тогава, когато вътрешното чувство ти подсказва, че трябва да правиш неща, които те удовлетворяват. През онова далечно време, преди повече от четиридесет години, аз разбрах, че словото и театърът са моята мисия. Тогавашният отговорен секретар на вестник „Септемврийско знаме„ в Пазарджик Цветан Чалъков публикува първата ми творба. Малко след това, със съдействието актьорите Катя Паскалева и Милен Пенев, усетих магията на театъра, а по-късно от директора на Старозагорския драматичен театър „Гео Милев” Ангел Ламбов пък разбрах тайнството на сцената. Но явно трябваше да се появи писателят Ганчо Проданов, а по-късно и неговата съпруга Мария Проданова, за да ми покажат, че литературата е моето поприще. А дали правилно съм следвал моята мисия, дали съм дал част от себе си, за да я защитя, ще кажат тези, които по един или друг начин са се докоснали до моя скромен труд.
Аз никога не се обръщам назад, никога не си правя равносметка на стореното. Обичам да гледам напред в бъдещето, в онова, което искам да направя. Това не означава, че съм забравил хората, с които съм работил и които са ми помагали: телевизионният режисьор Константин Варадинов, с когото осъществих първите си два филма за деца, излъчени по БНТ, театралната режисьорка Мария Янкова, направила първата ми пиеса „Приятели на Слънчо” в Кърджалийския куклен театър, на Съби Събев – един от добрите режисьори в българския куклен театър, поставил пет мои пиеси в театрите на Пазарджик, Хасково, Сливен, Търговище и Ямбол, на композиторите Константин Ташев, Владимир Джамбазов, Кирил Маричков и Ангел Маринов. Не бих пропуснал и имената на поетесата Петя Йорданова, Евтим Евтимов, Лъчезар Станчев, Стефан Поптонев, на редакторката Бианка Пашкова и на писателката и литературен критик Благовеста Касабова, която всъщност ми отвори вратата, за да поема пътя в литературата. Несъмнено, цялото ми творчество е свързано и с името на моята съпруга Палмира Никленова, която е неотлъчен мой редактор, издател и най-ревностен критик на моите писания.

- Всеки пишещ човек бива изкушен от Словото на различна възраст. Спомняш ли си кога и как дойде при теб за пръв път изкушението да посегнеш към листа и писалката, за да напишеш нещо свое?

- Ако спомена годината, за която ще стане дума, на много мои приятели от по-младото поколение ще им се стори толкова отдавна, но тъй като не страдам от скрупули, веднага ще я назова – 1969 година. Като войник на граничната застава, реших да опиша една случка по време на наряд. Явно добре съм я пресъздал, защото от наш военен вестник ми предложиха да стана техен кореспондент. И започнах. И до днес си спомням когато получих първия си хонорар – хем се радвах, хем пък си мислих, че нещо са объркали и поисках да им върна парите; обаче те ми казаха, че съм си ги заработил и са мои. По-късно през 1972 година участвах в конкурс за написване на приказка, спечелих и оттогава, та досега.

- Какви качества трябва да притежава един автор, за да пише за деца?

- Човешките качества идват и се доизграждат постепенно с годините. Нека не забравяме, че творецът е преди всичко човек и във всекидневното си общуване в обществото се сблъсква с какво ли не. Понякога изживява мъка и страдания, той е чувствителен и лесно нараним човек. А обстановката, в която всички ние живеем и творим, също е от значение. Моята природа е така свързана с това, което става около мене, че аз не мога да не бъда съпричастен с обстоятелствата, които касаят всеки жив човек. Но и не бих направил това, което напоследък се случва с някои мои колеги. „Прикрепят” се към дадена политическа партия и започват да й слугуват и да смучат дивиденти. Та да се върна на твоя въпрос – авторът трябва да притежава такива качества, че чрез своето творчество да формира у читателите си поне малко доброта, да умеят да прощават и да не се превръщат в огледало на пошлостта и агресията. И ако мога поне мъничко да им подскажа чрез моите приказки за звучността и богатството на нашия език…

- Лично ти как успяваш да бъдеш в крак с технократската ни епоха, за да можеш да заинтригуваш със своите книжки и пиеси малчуганите? Имам предвид неустоимата сила на компютрите, интернет и телевизията, които обсебват вниманието на децата…

- Когато творецът влага в своето творчество искреност, когато мисълта и моженето му е изцяло посветено на неговите почитатели, то няма пречка той да не успее. Ако трябва да бъда искрен, без компютъра и интернета аз също не се чувствам добре. С тях аз контактувам с много мои приятели и колеги и си ходя из света. Но явно новите технологии не са пречката нашите деца все по-рядко да посягат към книгата. Причините са много и различни, но аз не бих искал да ги коментирам, защото по този начин ще нараня доста хора.

- Кои от своите произведения ти цениш най-високо? И съвпада ли тази оценка с “касовия” им успех, т.е. с оценката, която косвено им дава публиката?

- Не отричам, че когато пиша дадена пиеса, аз си задавам три основни въпроса: Защо и за кого пиша този текст? Как ще го приемат зрителите? И къде се крие неговият успех? Ако не си отговоря на тези въпроси, аз не го предлагам. Оставям го да лежи на топло в някоя от компютърните ми папки. Това според мен не е комерсиалност, макар че напоследък повече се държи на това качество, отколкото на художествените стойности на спектакъла. Поради финансовата криза, повечето театри отбягват да поставят нови пиеси, правят се драматизации или по-точно режисьорите правят и текста, и музикалното оформление, та дори и сценографията. Естествено, има и изключения. Пример мога да дам с моята пиеса „Магаренцето Ритльо”, която беше поставена в кукления театър в Търговище. Според директорката трябваше да се промени доста текст, за да звучи по-съвременно. А приказката ми отразяваше нашия фолклор. Не се съгласих с нея, режисьорът ме подкрепи и представлението се игра повече от 86 пъти. Така се случи и с книгата ми „Приказка за Светофара”, която критиците определиха като комерсиална, а тя беше толкова близо до децата, че е преиздавана три пъти в големи тиражи. Държа на своята публика и на своите читатели. Та нали авторът работи и живее заради тях…

- Ти си един от малцината български писатели на свободна практика. Как успяваш да се справиш с предизвикателствата на пазарната икономика?

- Трудно. Не се оплаквам, но благодарение на приятели, които обичат изкуството, някак си се “спасявам”. Редно е да им посоча имената, но те не биха го одобрили и затова ги запазвам в тайна.

- Юбилеят си е юбилей, но кажи ми върху какъв нов текст работиш сега?

- Вълнува ме темата за изоставените без родители деца. Агресията, която навлиза в училището. Почти съм готов с музикална приказка на тази тема, текстовете на песните са на Палмира, а музиката е на младия и талантлив композитор Ангел Маринов. Но знаете как става издаването на книги и поставянето на пиеси. Нужни са спонсори. А спонсори без закони няма.

Въпросите зададе Петър Марчев