Велчо Милев

“Банда крадци-мародери
шетат из запустелите села
и ограбват самотни старци.”

Тайнствата на дядо Пух започнаха от тези два-три реда, които той съгледа на парче от вестник. Сигурно и други ги бяха прочели, но той ги прочете по своему, премисли ги по своему и… се заредиха Великите тайнства на дядо Пух, които смаяха селцето.
И как да не го смаят като между неколцината старци и старици отдавна нямаше тайни, знаеха си и дрехите за оня свят, а от този ден дядо Пух реди тайнство подир тайнство и мълчи! Първо смая най-подвижната част от селцето, която се представляваше от Старшината, от Тано Ковача и Димо Касапина. Този, последният – Касапина, е най-подвижен, защото още работи в градската кланица и всеки ден пътува до там и обратно. Подире му иде Старшината, чийто телчарник е до сами реката. И последен от най-подвижните е Ковача, който обикаляше целия си двор, за да стигне до ковачницата си. Но вечер и тримата се събираха в кръчмицата, където ги очакваха още десетина старци, за да чуят от тях новините по широкия свят. Него ден, обаче, дядо Пух надмина по подвижност и Ковача, и Старшината…

Рано-рано, в студената и осланена утрин, той причака на автобусната спирка Касапина. Спря там запъхтян, поби бастуна в замръзналата земя и се облегна с две ръце на кривото му. Беше още тъмно, та бялата му глава, която го бе прекръстила на “дядо Пух!”, досущ приличаше на глухарче, разпукнало се насред тъмния площад на селцето.
- Ха, що щеш тука?! – почуди му се Касапина.
От години само той пътуваше с този автобус, а също така се знаеше, че от години дядо Пух няма при кого да пътува. Синовете му не го искаха при тях в града, и те самите не стъпваха в селото. Така че почудата на Касапина бе законна. Ала подир малко тя се замени със смайване.
- Тебе чакам – рече дядо Пух, – да се спазарим насаме.
- Ха…!
- Няма ха – спря го дядо Пух. – Те ти една чанта, в чантата има пари, доволно и предоволно, искам всеки ден да ми носиш по две-три кила суров дроб. Става ли?
- Бе, става, що да не става, ама толкоз дроб? Сам човек си какво ще го правиш?
- Моя работа! – бутна сърдито чантата в ръцете му дядо Пух и остави Касапина съвсем смаян. Така бе зяпнал подир стареца, че зяпнал влезе и в автобуса.

Сетне, по видело вече, дядо Пух стресна Ковача в ковачницата му. Онзи тъкмо разпалваше огнището, когато дядо Пух бутна вратата и поздрави:
- Добрутру!
- Ха… – забрави да отвърне на поздрава му Ковача.
- Няма ха – спря и него дядо Пух. – Те ти стоманено въже и халка. Искам го точно пет метра дълго, обковано в краищата, за връзване, а халката да е нанизана на него. Каквото струва, плащам. Казвай!
- Абе, Пухче – съвзе се Ковача, – баба си нямаш, кого ще връзваш. Или мечка си уловил?
- Моя работа – сряза го дядо Пух и настоя: – Казвай!
- Бре! – почуди се Ковача, но каза колко ще струва.
- До довечера да е готово – настави късо дядо Пух. Бутна парите в ръката на Ковача и си тръгна.
Ковача се забрави от гледане подире му.
- Потаен човек – рече накрая. И отново се зае да разпалва погасналото огнище.
По това време Касапина вече бе разказал на десетината пътници в автобуса за странната поръчка на дядо Пух. Сетне я разказа и в кланицата. Странна и потайна поръчка!
Другата странна и потайна поръчка на дядо Пух, пък, заразказва на съселяните Ковача – за стоманеното въже, дълго точно пет метра с нанизана на него халка!
И тръгна приказката, на шир и длъж по селата и града, за тайнствата на дядо Пух: Кого ще храни със суровия дроб, кого ще връзва на стоманеното въже, и за какво?…

А дядо Пух вече едва събираше душата си. Толкоз път извървя в студената, осланена утрин, че дишаше хрипкаво, на пресекулки. Но и уста не смееше да отвори, да не изпусне с вик проклетата болка, която късаше всичките му вътрешности. Дано да отмине, проклетницата, че още път го чакаше, най-дългия – до телчарника на Старшината!
Хеле, болката поотмина. А когато посъбра и душата си, пое към телчарника на Старшината. Нозете и бастуна му сухо бръснеха осланената трева на ливадите, които стигаха чак до реката, до телчарника на Старшината. Белееха осланени и крайречните върби, и покривът на дългата, ниска постройка. И дъхът на дядо Пух белееше. А и той самият приличаше на глухарче, погнато от зимния вятър, пряко ливадите. Е, криво-ляво, добра се.
Старшината тъкмо пускаше бичетата си на водопой. От гърбовете и от ноздрите им се вдигаше пара. Пара издишваше и отворената врата на телчарника. Първите бичета вече трошаха с копитата си ледената корица на реката и потапяха топлите си муцуни, когато от телчарника излезе Старшината и съгледа дядо Пух.
- Ха!… – рече и Старшината.
Ала дядо Пух не можа да го спре, както бе спрял Касапина и Ковача, защото с мъка събираше душата си, та Старшината добави:
- Какво те води насам, Пухче, в тоя студ?
- Вълкът – изпъшка сподавено дядо Пух, – твоят вълк! – И кимна към огромния пес, вълча порода, привързан до телчарника.
- Ха!… – повтори Старшината. Но този път дядо Пух го спря:
- Няма ха! Няма и да се пазарим, плащам колкото кажеш, но без този вълк няма да се върна. Ще легна тук, насред ливадите, ще мръзна, ще мра, дорде ми го дадеш. Казвай?…
- Чакай бе, човек! – смая се Старшината. – Как така, изведнъж? Защо ти е притрябвал този вълк, какво ще ти пази – празната къща? Че ти не можеш го прехрани бе, Пухче, той и тебе ще изяде…
- Моя работа! – спря го дядо Пух. – Казвай, или да лягам тук, в нозете ти. Ти да ми береш греха. Е?…
- Ама ти – сериозно?
- Сериозно и отгоре, казвай! Имаш си и други кучета, знам.
И, изрекъл-недоизрекъл, дядо Пух изведнъж се отпусна на колене в осланената трева пред Старшината.
- На, сядам – изпъшка. – А ти решавай!
Старшината не вярваше на очите си, дядо Пух наистина се бе свлякъл върху осланената трева и стискаше устните си неотстъпчиво, до посиняване – същинско покосено глухарче!
- Стани – предаде се Старшината. – Дай двеста лева!
Надяваше се сумата да е непосилна за стареца, но дядо Пух начаса бръкна в пояса и му подаде парите:
- Толкова са – рече. – Отвързвай песа! – И с попъшкване се надигна.
Старшината отвърза огромния пес, доведе го и подаде синджира на дядо Пух.
- Кажи поне за какво ти е? – попита.
- Моя работа – отвърна късо дядо Пух и пое към селото.
Огромният вълк сякаш влачеше глухарче през осланените ливади. Прекосиха ги, отидоха си.
Но почудата на Старшината остана.

Същата вечер кръчмата жужеше само от тайнствата на дядо Пух: дядо Пух, та дядо Пух!…
- Бре! – хлъцнаха старците като чуха тайнството за стоманеното въже от Ковача.
- Бре! – повториха, като чуха второто тайнство за вълка от Старшината.
- Брейй! – проточиха, когато чуха и Касапина, който последен влезе в кръчмата, защото трябвало да отнесе суровия дроб на дядо Пух.
После замълчаха, размислиха се. Ала нищо не измислиха.
- Чакайте – вдигна пръст Касапина, – тайнствата се връзват: и стоманеното въже, и суровия дроб са за вълка. Ама… защо му е вълк на Пухчето?
- Да речем, да го пази – избъбри колебливо Ковача. – Но какво толкова ще му пази, имането ли – вятър! Гол като пушка, една земеделска пенсийка и… празна къща. А потрошава свят пари и нищо не казва, “Моя работа!”, и толкоз.
- Бе, знае ли човек, да не би пък да е скътал нещо! – усъмни се Старшината.
- Хайде, холан! – спря го Ковача. – От вчера ли се знаем, че да не знаем нещо за някого.
- Така е – склони Старшината. – Ама защо му е всичкото туй на дядо Пух?
- Те това е – тайнство! – сви безпомощно рамене Ковача. – Реди едно и две, и три тайнства, хвърля пари, а нито казва, ни се види за какво му е всичко туй.
Безпомощно свиха рамене и всичките десетина старци в кръчмата. Но разнесоха новината за тайнствата на дядо Пух по домовете си. Разнесоха я и пътниците в автобуса. И работниците в кланицата. И тръгнаха Великите тайнства на дядо Пух из всичките околни села, из града, и отваряха приказка между познати и непознати. И едно нетърпение отваряха – да се разбере най-сетне защо му е всичко туй на този дядо Пух!
Ала дядо Пух не само не отваряше уста, ами и нийде не се показваше, а вечер едва открехваше пътната врата, колкото да поеме чантата със суровия дроб от Касапина и бързо я захлопваше. Той, и Касапина, не се натискаше да влезе, щото на метър от вратата се зъбеше насреща му грамадния пес – до там стигаше стоманеното въже.
Тъй че почудата и нетърпението растяха и растяха…

Ала повече от всички губеше търпение самият дядо Пух. Както всеки ден губеше душа и сили. А нощем стискаше болката си със зъби, за да може да чуе ръмженето на вълка и онези очаквани стъпки… Но те не идеха и не идеха!
На, измина седмица, преваля и тънък снежец, стегна го студ – стана хрупкав – та чува хрущенето му под далечни нозе и коли, а към дома му никой и нищо.
А им е време, време им е!
Сигурно отдавна се е разчуло. Не може да не се е разчуло: Ковача и Старшината са го разнесли из селото, Касапина го е разнесъл из околните села и града, не може да не е стигнало и до… тях!
Трябва да стигне, щото болката вече пие последната му душа и последните му сили, усеща. Тази вечер едва стигна до пътната врата да вземе пресния дроб от Касапина, а обратния път пропълзя. И нарочно остави песа гладен, и разхлаби стоманеното въже – приготви го… И всичко останало си приготви: облече се в ново, постели си ново, а под възглавницата пъхна парите и бележката. Тази нощ трябва да дойдат, че както се усеща, готви се да го напусне и последната му душа.

Зимната нощ, скована от студ, отдавна бе прихлупила селцето. Скован, в очакване, лежеше в новата си постеля и дядо Пух, скръстил ръце над завивките, стиснал със зъби болката си, наострил слух. Вслушваше се в тишината и чакаше, вслушваше се и чакаше…
Ееее, най-сетне – дочака!
Към пътната порта изхруптяха стъпки, от тихи по-тихи. Но вълкодавът се совна натам и стъпките заглъхнаха. Ще се върнат! Ще заобиколят и ще влязат, трябва да влязат, тези стъпки знаят всички пътища към дома му, към него… Ех, вече може да отпусне болката си, да отпусне и последната си душа – да се отпусне успокоен.
Отпусна се, успокои се…
Така го намери вечерта Касапина. Вълкът се бе изтръгнал от стоманеното въже и се бе върнал при Старшината.

След месец бандата крадци-мародери бе заловена.
В джоба на един от тях намериха бележката на дядо Пух: “Затворете очите ми – пишеше. – Двестата лева са за туй, за вас. Други нямам.” Съдията попита Касапина:
- Бяха ли затворени очите на стареца?
- Бяха – отвърна той.
Тази кражба им бе опростена.
А затворените очи на дядо Пух отвориха очите на всички за Великите му тайнства.
Опростиха го.