Марин Ботунски

Новоизлюпен бизнесмен, издател на частен вестник, покани Петър Делирадев на разговор и му предложи да стане главен редактор на изданието. Велможите на прехода, които изкусно направляваха така наречените “ликвидационни съвети”, ликвидираха де що видят и преди три месеца “разгромиха” редакцията на литературното списание, където работеше. Двете му деца бяха студенти, живееха на ръба на оцеляването. Преди седмица синът, който нощем сменяваше свой състудент на раздрънкания москвич – такси, сам предложи да прекъсне, да потърси и друга работа, “докато се оправят нещата”, или докато сестра му завърши. Делирадев нямаше възможност за сериозен избор. Условията: да запази “главата” на вестника (много си я харесвал издателят), близка на собственика да прави страница за мода, и дотукашният главен редактор да остане на работа като редактор.
Делирадев прие.
На другия ден бял лъскав мерцедес спря пред редакцията. Бизнесменът излезе, облечен в дълъг до глезените балтон от тънък, скъп плат, черен костюм и червена вратовръзка. Стоя около десет минути, представи го с пет думи. Каза, че от тия дезорганизирани хора трябва да направи “екип” и си отиде. Беше десет часа преди обяд. Делирадев остана с “дезорганизираните хора”. Отговорен секретар бе Наум Танев, с когото преди години работеха в окръжния вестник – великолепен професионалист. Имаше друг колега, който отговарял за кръстословиците!, и с когото бизнесменът обмислял специално издание. Народът много обичал кръстословиците… И, разбира се, вече бившия главен редактор и настоящ редактор във вестника Никола Николов, човек над четиридесетте, с прическа в лека безреда, поизносен костюм и вечно зачервени очи.
Редакцията се помещаваше в тристаен апартамент, поредната нова собственост на “бизнесмена”. В едната от стаите бяха редакторите, в другата главният редактор, третата стоеше под ключ – тук влизаше само бизнесменът, когато, напуснал офиса си в централната част на града, идваше да провери “какво прави интелигенцията”.
Петър Делирадев проведе най-напред разговор с Никола Николов. Попита го какво се е случило, та работодателят, с когото живеят заедно в новоотдадения му от градските власти хотел-ресторант, го освобождава от длъжността. Бившият главен редактор го изгледа проучващо, после погледът се смекчи. Каза:
- Собственикът, аз така го наричам, не знае какво иска. Има пари – не заработени, а дадени – и нищо повече! – изрече и взе да трие зачервените си очи. – В хотела му… за мен е отредено едно от трите легла в стаята на охраната. Двамата тежкоатлети, както сами се наричат, ме вземат на подбив, но нито можеш да им се скараш, нито да се защитиш, нито да напуснеш… Не мога да наема квартира – изплащам заем, детски, пращам по някой лев на майка ми…
Делирадев предложи цигара на Никола Николов, запали, отвори прозореца и остана до него.
- Снеман съм и зная какво е… Искам да работите и, доколкото Ви е възможно в тази ситуация, да се чувствате добре. С една дума – с мен няма да имате проблеми.
Говореше с Николов, но мислеше за двете си деца. Заради тях поемаше неясния път в тази джунгла и като човек, несвикнал да се предава лесно, вярваше, че ще го извърви. Дай Боже – с достойнство.
Вятърът прошумя в клоните на брезата, които се издигаха до сами прозореца. Делирадев се загледа в тях – те се огъваха, мятаха се един към друг, прошушваха си нещо с листата и пак се изправяха… Никаква суматоха, никакъв уплах. После погледът му се рейна нагоре. Над голите чуки на Балкана две малки бели облачета се учеха да плуват в безкрайния океан на небето.
- Собственикът знае, че сте с леви убеждения, но му трябва известен професионалист… Не Ви мрази, но и не Ви обича. Просто ще Ви използва до изборите… Може ли да минем на ти?…
Делирадев кимна с глава.
- Аз ще работя повече за Бизнесблока. По думите му, трябвало да съм бардът на Бизнесблока. А заедно, и с помощта на вестника, се надява да стигне до депутатско място с листата на БББ. Каквото иска от мен – ще го направя, избор нямам, друг е въпросът какво ще стане… В един ден той ще ме върне на длъжността главен редактор.
- Ти от Бизнесблока ли си?
- Объркано дете на природата съм… Родителите ми – леви, съпругата – дясна. Съпругата ме напусна, когато всичко в обществото бе изострено до крайност. Обичаше само себе си и тръгна да вее знамето на омразата. Колкото тя е решителна и безпардонна, толкова аз съм несигурен… Не прие родителите ми – със селски манталитет били, добродушни овчици, които всеки може да мачка и манипулира. И ти си като тях, заяви една вечер и си тръгна. Татко, човек прекалено чувствителен, получи удар, почина… Преди да си отиде от тоя свят ми рече да избягвам големите противостоящи си сили. Тая двуостра сабя в България, викаше ми, може да се завърти зле…
Никола Николов погледна часовника, изведнъж се засуети, тръгна към вратата, повърна се и смотолеви:
- Няма ли да поговориш и с колегите, да не се обидят, че не им е обърнато внимание?…
- Ще говоря и с тях…
Ами…
Николов отвори вратата. Делирадев мина, а бившият главен редактор се стрелна към стаята на собственика, натисна леко бравата, увери се, че е заключена, огледа коридора и бързо се върна в стаята на главния редактор.
Делирадев усети нещо неясно-нередно в тази суетня, но влезе при редакторите. Зад бюрото, точно под стенния часовник, седеше Наум Танев. Часовникът показваше единадесет часа и четиринадесет минути. Наум стана, усмихна се широко и каза:
- Колегата отиде с котлениците за храна, но аз те посрещам с открито сърце и от свое, и от негово име…
- Щом е така – обличай палтото, аз ще взема якето и излизаме навън.
Делирадев се върна в новата си работна стая, а от бюрото му го гледаха объркани очите на Никола Николов, който държеше пиукащата телефонна слушалка далеч от ухото си…

На другия ден, по същото време, Николов почука тихо, влезе и погледна умолително главния редактор:
- Може ли да ползвам телефона? Знам, че Собственика не разрешава, но…
- Разбира се, винаги можеш да го ползваш.
Николов се завъртя, излезе в коридора и като се убеди, че бизнесменът-работодател не е тук, бързо се върна, набра някакъв номер в Монтана, дръпна слушалката от ухото си така, че да чувам сигнала и аз, изчака да “изпиука” три пъти и затвори телефона.
- С майка ми сме се разбрали… Нямам пари за телефонни разговори, бизнесменът, шефът де, не разрешава да се ползва “телефона му” за извънредакционни разговори, камо ли за извънградски. Затова всеки ден, обикновено около единадесет и петнадесет, звъня, изчаквам три пъти да даде сигнал и затварям. Тя знае, че се обаждам аз. И че съм добре.
Делирадев изтръпна, нещо го стегна в гърлото.

…След седмица трябваше да замине за София. Извеждаха децата му от студентската квартира – не се добрали до класация в списъка. Николов го помоли да пътува с него – уговорил бил среща за интервю с ръководители на Бизнес Блока. Пред студентското общежитие ги посрещнаха помръкнали децата на Делирадев. Багажът беше опакован, но не бяха намерили квартира, в която да се пренесат. Докато говореха оживено-объркани, край тях спря мерцедес и от него слезе синът на Собственика. Синът щял да продължи да живее в същия блок – по отчетите бащината фирма е на загуба, всичко е законно. Николов тръгна към Централата на Бизнес Блока, а Делирадев и децата – в три посоки – да търсят квартира. В шест вечерта от тук щяха да поемат обратно за Враца.
Делирадеви не намериха квартира. Привечер заваля дъжд, завя остър, студен вятър. Пристигна и Николов.
- Да не се ядосваш – викаха децата на Делирадев, преди да потегли колата към Враца – ние ще продължим да търсим, ще ти се обадим…
София бе прихлупена от тъмна мътилка. Валеше дъжд, а душата на Делирадев го пресичаше на сняг – “мътилката те псува, че си бил такъв и такъв, а ти една квартира не можеш да осигуриш на децата си…” И очите се премрежваха – честната сълза е много солена.
- Господин главен редактор, гледай пътя, ще се избием! – докосна го внимателно по рамото бардът на Бизнесблока.
Как “превзеха” пътя до Враца един господ знае. Отбиха се в редакцията да вземат материали, които ще обработват в къщи. Иззвъня телефонът.
- Аз съм… Не, такова нещо няма да разреша… Каква ще е тая демокрация, и каква ще е тая държава, щом подкрепя мошениците и застава на пътя на почтените…
- Кой е? Какво иска? – попита страхливо Николов.
- Шефа на данъчното. Дето е разписал, че Собственика е на загуба…
- А какво иска?
- Да пуснем обява, но да изкупят целия брой – да не се появява на пазара. Те вече смятат България за разграден двор!
- И като нищо ще излезе – приятел на шефа е.
- Българино, да се обърна и аз като най-високият ви бизнес началник, просто е невъзможно това, докато работя в тази редакция!…
- Да знаете… да знаеш, Делирадев – Николов взе да шепти, – телефонът тук е свързан директно с апарат и в неговата стая. Когато поиска – може да подслушва… За мен, казва, не, бил съм негов човек, но всички други подслушва…

Никола Николов пишеше с упоение за Бизнес Блока… Почукваше на вратата видимо уморен и недоспал, премигваше смутено и казваше:
- Имаш ли време да чуеш какво е написал бардът на Бизнес Блока?
Делирадев му посочваше фотьойла. Николов сядаше, разтриваше зачервените си очи и вдъхновено зачиташе:
- …Мнозина се ориентират към позициите на Бизнес Блока. Защото още през 1991 година той постави в своята програма най-важната задача – изграждането на средна класа в България. Единствено тя може да бъде здравият гръбнак на обществото и ще реши крещящите социални проблеми… Тази идея и работата за въплътяването й в живота е може би най-силният аргумент на Бизнес Блока, който го издига вече като надежда на политическия небосклон… Ето защо напълно логично ще пуснат в урната бюлетината на Бизнес Блока и писателят, и лекарят, и художникът, и артистът. И всички по-дребни и по-едри бизнесмени, които наистина искат да печелят добре…
Прекъсваше в единадесет и петнадесет, набираше телефонния номер на майка си, изчакваше трите сигнала и затваряше. Ставаше по-ведър, дори весел, мислеше, милият, че майка му вярва: щом звъни редовно, значи е добре.
На следващият ден идваше пак, с негладения и излинял тъмен костюм, пак триеше зачервени очи и зачиташе:
- Българските стопани са петимни да чуят аграрната програма на Бизнес Блока. И още повече да я видят в действие. А тя е принципна и осмислена с интересите на всички. Есенцията й е: БББ ще съдейства за създаването на истинска пазарна среда за земеделието при надеждна защита от външната конкуренция, така че селскостопанските производители да работят нормално и да печелят добре… Петимни са българските селяни да видят тези принципи в действие… и това ще зависи най-вече от тях. Нека не прозвучи като гола тоталитарна агитация, но реализацията на добрите помисли зависи в края на краищата от това колко селски бюлетини ще носят емблемата на БББ… Така нареченият “електорат”, колкото и да е лъган и недоверчив, веднага разбра къде са хората, които могат да изведат страната ни от страшната икономическа разруха, в която се намираме сега. Това го показват и социологическите проучвания. Народът ще даде своя глас за Българския Бизнес Блок…
- Има ли наистина такива проучвания? – строго попита Делирадев.
- Не-е, не са правени… Но Собственика иска да напишем, че е имало.
- Значи, ще излъжеш читателя?
- Ми, какво да направя? Написах, както иска Собственика…
- Ти можеш да напишеш, но аз лъжа няма да пусна!
- Зная. Но ще си имаш главоболия… Не се ли пречупиш – няма да бъдеш главен редактор за дълго.
На другия ден Николов отново се настани на фотьойла, дооформи безредата на косата си и зачете:
- …А вдъхновителят на Бизнес Блока, самият Ганчев, кръстосва страната като апостол и основава своите братства. Същото правят и неговите хора във Враца… И не едно мнение и национално изследване показват, че шансовете за успех на БББ пред урните са нараснали – 17.5 процента, а може би вече повече. Което ще му отреди ако не второ, поне трето място в изборната класация…
Това ставаше в тристайния апартамент във Враца.
А в Монтана, всеки ден, към единадесет часа, една майка сядаше край телефона в неуютната гарсониера, триеше сълзите с крайчеца на забрадката, гледаше в безсловесния апарат и му говореше като на жив човек. В единадесет часа и петнадесет минути, щом телефонът прозвъни – един, втори, трети път и прекъсне, Майката изстенва:
- На мама журналиста… Сине!…