МИНА КАРАГЬОЗОВА – „ДУШАТА – ГОРЕ!”
ДУШАТА - ГОРЕ!
електронна книга
ДУШАТА - ГОРЕ!
На Павлина Павлова,
чиито думи и живот
ми подсказаха това
стихотворение - с обич!
Залягам ниско под приятелски куршуми
и падам с тежки рани от ножове…
За доноси приятелите острят думи,
за мен са изкопали множество гробове…
Но жива съм, по дяволите - рано е
за мен за опела и панихиди!
Изтупвам пак крилете си продрани,
надигам се, изправям се и литвам!
Нагоре… Където светло е, студено и самотно…
Където светлината просто ме пронизва.
Короната прашасала на просека харизвам -
да не тежи и да не пречи в моя полет.
Нагоре - пак към висините звездни!
Главата дръж високо при високите си мисли.
Запомняй радостта и болката - да не изчезнат…
Душата - горе! Животът ни е звездна мисия!
——————————
БЛАГОВЕЩЕНИЕ
——————————
***
Благодаря Ти, Господи,
че ме отмина и тая горчива чаша,
че хвърлих мостове на обич и нежност,
без да се плаша,
над черните бездни, ревящи и диви,
че отмени и други чаши горчиви,
че страданията в урок превърнах,
враговете - в приятели,
че простих, не намразих
толкова много предатели.
За чудесата в живота ми -
големите и малките,
за куража да тръгна към тебе
по стръмната стълба на Яков,
за изпитанията, уроците,
нежността и търпението,
за прошката, за Голготата
на гнева и смирението,
за Твойте спасители,
пратени преди адът да ме погълне,
за душата ми с болка,
любов и хармония пълна,
че ме даряваш със милост,
съдба и прозрение.
Благодаря Ти дори за това стихотворение!
Съхрани до последния миг сетивата ми,
Господи, много Те моля,
но все пак,
нека бъде Твоята воля!
РЕКАТА
Сънувам реката - как тя ме издига нагоре,
окъпва ме бавно в лъчи и във валса на Щраус.
Танцувам и плувам без страх, без тъга и умора.
Ликувам в съня, в първозданния хаос.
Сънувам реката - тя помни и моето детство,
обляно във слънце, щастливо, с любимите хора.
Сънувам реката - паметта е богато наследство,
завещание щедро, па макар неотворено.
Паметта на реката - тя отмива и скръб, и възторзи,
и носи скръбта си в морето, наречено Черно…
За хора, удавени в шлепове, но и за царски чертози,
за Аспарух и за конна войска, и за Ботева чета…
Сънувам реката - добивам представа за вечност,
в тези бавни и мощни води се оглежда изконният свят,
сънувам реката - пропита с любов и човечност -
и знам, че сънят е пророчески и е със утрешна дата!
ДА ПОГЛЕДНЕМ КЪМ НЕБЕТО
Да погледнем към небето -
и не само когато камбаните звънят,
и при лунните,
при слънчевите затъмнения -
да погледнем към небето
всеки път,
когато сме обзети от съмнения
и страх, и болка, и надежда…
Все към небето да поглеждаме,
не като тези, забили поглед във паважа
и чернозема, озверели, мрачни селяни.
Небето май го няма
в народните умотворения…
Но всъщност не…
Нали било добре да имаш
врабче в ръката,
не орел в небето…
И ако ще го изядеш,
наистина е по-добре…
Те биха без проблеми
изяли и орел,
дано това да им помогне
да полетят… от тяхното поднебие
към висини, където
нямат достъп…
Но и хората „небесни” -
те са доста,
летят си просто
всеки ден и стига да погледнем
край нас, те все са видими
и уязвими…
Като песни…
Да погледнем към небето…
Да погледнем!
БЛАГОВЕЩЕНИЕ
Баща ми храни гълъбите в парка.
Кръжи над него белоснежно ято
и сякаш древноримските богини - Парките -
спокойно следват нишка изтъняла на съдбата му…
За татко все расте надеждата за белота.
Той вслушва се в посланията на вселената
и на света в безмилостната красота
той преживява всеки ден Благовещение…
И гълъбите са последната му връзка със живота,
но му напомнят всеки ден за рая.
Един ден ще го придружат в безкрая
до най-високата възможна кота.
Баща ми храни гълъбите в парка…
ВЕЧНОСТ
Докато миех ръкавиците,
с които почистих гроба на татко,
от тръни и треви,
за да ги използвам отново…
Докато слушах любимата му
акустична китара на Франсис Гойя,
внезапно си спомних за орехчето,
поникнало само от семенце,
което безжалостно изскубнах.
Подразни ме мълчаливото му напомняне,
че Животът е вечен…
Но не и животът на татко,
не и неговият…
А сега съжалявам за храброто орехче,
което убих, само защото живееше,
а татко - не. И плача,
и плача, и плача…
КОНЕ И ДУХ
На Добромир Тонев
Коне и дух, и висини,
и празнота на тишината…
Все към небето се стремим
и все прибира ни земята.
За полет ятото се готви,
крилете бели са до блясък…
И като хрътка диша злото,
сподавило злокобен крясък…
И те отвежда светлината
отвъд жестокия ни свят,
отвъд небето и земята,
и няма вече път назад.
Разпятие те чака там -
това е твоята отплата
за любовта и красотата,
които с болка си създал..
Легенда, полет, стихове
за кървавата ти Голгота…
Отвъд смъртта, отвъд живота -
остана твоето небе.
Остана нашата Колхида,
където може би си стигнал
и вече знаеш, че я има
във всяка твоя тъжна рима.
И нека всичко ти разкажем
как сме без теб тук, на Земята…
И да ни чуе екипажът…
И да ни чуе тишината!
РЕКВИЕМ ЗА ДЪРВОТО
Смъртта на дървото не е като никоя друга смърт.
Тя е убийство, тържество на брадвата и на секача.
Дървото се свлече сред меката, гальовна пръст.
И страхът ми, и страшната болка повече нищо не значат.
И се лутат наоколо птици от разрушени гнезда,
и викат, и търсят малките птички.
Смъртта на дървото остави безмълвна, безшумна следа
тя е тихият вик, който трябва да чуем всички.
Сега е открит пътят за пожара на слънцето,
немилостивия,
сега е изчезнала сянката на трептящите листи.
И е тихо, и тъжно за всичките нас - живите,
и е безсмислен тревожният рояк мисли.
Дървото е мъртво. Победено от незнайна, жестока
ръка.
Ще припламне в огньове слънчевата му енергия.
И на времето в тежката, бавна, ленива река
ще остане отмита и бледа следа, после мъничко памет,
после - безвремие.
ТАТКО
Малко по малко изчезва вашият свят, татко,
един по един си отиват всички, които обичаш,
съдбата отнема всичко, без да протака,
тъжните старци дали са на Господа вричани?
Как да ти бъда водач във света на тъгата, татко,
ти си ме учил само на радост.
Като блясък на мълния мина животът ти кратък -
сякаш без детство и сякаш без младост.
Седиш сред руините тих и замислен, и кротък,
в праха на нещата, дето уж щяха да те надживеят…
Единствено ние сме твоята връзка с живота,
единствено ние до края ще бъдем със тебе.
Разрушен бе светът на бащите ни, разгромен,
сгромолясан,
отиват си тихи, необичани, непризнати…
Други сега са тържествено коронясани,
на власт са сега и смъртта, и тъмнината…
Къде е вашето място във новия свят - мамо, татко,
как ще дишате, ще оживявате…
Къде ще сте вие във този космически вакуум,
дето обгърна и вас, и делата ви…
Изкачвате бавно небесната стълба към рая,
и все по-прозрачно просветват телата ви…
Крилете на ангели в бяло засипват безкрая
и виждам, че вие отдавна сте станали ангели.
ОТСРОЧКА
За отсрочка те молихме, Господи,
за чудо те молихме,
и чудото стана -
и възкръсна от мъртвите моят баща…
Той надви на смъртта
и на всичките мъки и болести.
И се върна -
от последната смъртна черта.
И е тук, и е с нас,
и отново се радва на изгрева,
и говори, и диша, и пак е човек…
Само болката вече живее у нас,
тя е нашата гостенка.
Тя е част от смъртта и живота ни
и остава - през нашия век…
За какво е животът при толкоз
безпаметна болка
и дали заслужава такава
висока цена?!
И се радвам, и плача в екстаз и във потрес,
и започвам да чувствам внезапна,
неволна вина!
И събрахме накуп всички наши
изстрадани грошове
и молитви, сълзи и усилия,
и безпределния страх -
да откупим живота на татко,
от пъкъла да го избавим
и храбро смъртта да изгоним
със тях…
И ако един ден ме попиташ и мене,
Господи,
дали да възкръсна на такава висока цена -
отсега обявявам фалит -
неплатежоспособност!
И тогава аз просто ще тръгна -
към Светлината!
НА ГРИША
Колумб остани
до последния миг от живота си.
И смъртта си дори
открий като свят непознат,
като нова земя посрещни я,
неоткрита от теб досега.
В. Ханчев, „Поет”
Твоите жени не те живяха,
но и ти не живя тях.
Да изпиеш 1000 лева награда
за тебе беше живот,
за тях - грях.
Нощем душата ти литваше
към отвъдни селения
без тях и даже въпреки тях.
И ти честно се опитваше
да бъдеш женен…
И беше. Но не за тях.
За своите есени беше женен,
за градовете, в които не бе,
за падналите ангели,
за говорещите камъни,
за харманлийското небе…
И когато свърши лятото на живота ти,
и дойде дъждът -
„полицията в сиви шлифери”,
на архипелаг се превърни,
в краен случай - на остров…
Опитоми смъртта,
честно заслужи я,
създай към нея мостове!
Да! Мостове към нея!
Защото тя е жената,
която ще те живее…
ЦЕНАТА
Колко струва човешкият живот?
Ще кажете - той е безценен…
Нищо подобно, ще ви кажа аз.
Цената е ясна и точна.
Цената е пари за ремонт,
цената е пари за подкуп
на чиновниците,
цената е пари, пари, пари…
Цената е бягството на шлепове,
които се движат без лиценз,
цената е нашето бягство,
на всички, които мълчим.
Защото не корабчетата
имат повреди и крен,
защото съвестта ни
има повреди и крен.
Да, животът няма цена,
и все пак може да бъде
продаден за жълти грошове,
а Бог е гневен и мълчи…
Затова ли, всемогъщи Боже,
ни е дадена свободна воля?
За да убиваме? За да смачкваме
всичко по пътя си?
Болни сме, Господи!
Земята е болна,
човечеството е болно…
Какво ще се случи още?
Как ще се върнем
обратно към тебе
и към светлината?
Мълчание, мълчание,
мълчание…
SOS, спаси душите ни,
Господи! В земния ад
толкова ни е трудно…
Спасение, спасение,
спасение…
А за цената
няма да се пазарим!
МАМО
Помниш ли, мамо,
как вървяхме с тебе през летния ден -
ти беше красива, много красива -
децата от нашата улица тичаха след нас,
онемели от възторг и щастие.
Гордеех се с тебе тогава, мамо!
Помниш ли, мамо,
как се гърчех от болка в борба за живот,
ти беше до мене, ти беше със мене,
ние тогава заедно победихме
и днес, и утре пак заедно ще победим.
Честита победа, мамо!
Помниш ли, мамо,
когато родих моя син
и сама станах майка,
как се разтвори широко сърцето ти
да ни обичаш и двамата.
И ние те обичаме, мамо!
Благодаря ти, мамо,
че ме обичаш, без да го заслужавам,
без да съм много красива,
нито гениална, нито прочута…
Обичаш ме просто защото съм твоя
и имам нужда от обич.
Благодаря ти, мамо!
Отмаляха ръцете ти, мамо,
а с тях ме пренесе през враждебния свят,
те ме закриляха от злото и злобата.
Никога мъж не ме е носил на ръце -
не успях да заслужа такава любов.
Дадоха ми я ръцете ти, мамо!
Никога не умирай, мамо,
за да имам къде да се връщам,
победена, унизена, оплюта и смазана,
или победила - щастлива, сияеща,
защото всеки човек трябва да има
къде да се връща, мамо!
НА МОЯ СВЕТЕЦ
На св. Мина, лечителят и воинът,
пожертвал живота си
за религията на любовта
Освен и аз лечител да стана -
в живота ми битки, битки…
И - къде поражения,
къде победи -
но винаги, винаги рани!
И ти си невидим със мене,
и ме водиш, и пазиш, и зная:
може да съм загубила всичко,
може да съм ничия,
може да съм заровена
в калта,
а не в крилете птичи,
но само пред Бога
в живота си
коленича!
И са ми всичките рани
смъртни и подлютени,
и са ми враговете отчаяни,
смъртни, на всичко решени,
и са греховете ми страшни -
смъртни и неопростени,
но винаги ти си по Пътя до мене!
В битката със смъртта да оцелея.
Син да създам и да го отгледам.
Свирепата болка в стих да излея,
да доведа битките до победа…
Уморих се, предавам се,
кръвта ми бавно изтича.
Знамената са вече разкъсани
на парцали.
Не ми остана нищо,
което обичам.
Освен - може би! - малък дом,
шепа стихове, шепа приятели.
А, да! И легендата за тебе,
за живота ти и за смъртта ти…
Св. Мина, размини злото и болката,
не само моята, но и на враговете ми.
Излекувай раните, скритите, дълбоките,
остави ми пламъче вяра в доброто!
На вяра и на инат ще оживея,
до върха ще допълзя с нокти и зъби…
И ако все пак оцелея,
ако отново възкръсна от мъртвите,
лечител ще моля Бога да стана,
те, воините, не са вече на мода…
Ще превържа и сетната моя, и чужда рана.
И чак тогава навярно ще се сбогувам с живота!
ЕСКИЗ
В деня на траура, когато
оплаквахме невинните младенци…
В деня на траура, когато
открих, че съм забравила гробовете
на близки и любими хора…
И днес животът продължава…
Хората работят, тъпчат се и пият,
злобеят, мръсно псуват…
А аз съм неприлично красива
и неприлично жизнерадостна.
Вишните и сливите цъфтят…
До гробове и кръстове -
на самото гробище!
——————————
ВИРТУАЛЕН РОМАНС
——————————
ТАНЦ
На море съм в края на август
и в края на лятото.
Щъркелите са вече на първи терминал -
за Египет!
И ми се иска да ме приемеше ятото,
но всъщност седя на хазаите в двора
на припек.
Чета некролога на техния син - загинал
в опита да спаси от удавяне малки деца.
И си мисля със болка за тебе, Родино,
за милиони човеци със покрусени сърца.
И пия кафето си в мраморни бели градини
под редките струи на изкуствен водопад…
И се утешавам с „укротената водна стихия”
в един пощаден засега от потопите град…
Какво ми остава още - каква ли е моята квота
от страданията и радостите на този свят?!
Освен да се включа в безкрайния танц на живота,
на смъртта и скръбта, на светлината и мрака…
И танцувам в забрава почти като гърка Зорба
над болката, над скръбта и смъртта, просто летя!
От нощния залив ослепително блясва фарът…
Такъв е животът ни - ослепителен блясък
между раждането и смъртта!
ВИРТУАЛЕН РОМАНС
През хилядите километри
ръце към теб протягам
и може би ще те достигна…
Под мен е океанът,
над мене е небето,
а Бог е в мен и аз го чувствам…
всеки миг във своята душа…
И зная, Той държи в ръцете си
крехко стъбълце на любовта ни
и го къта, и го пази на забравата
от ветровете,
а също и от виртуални ветрове.
А ти, а ти какво държиш в ръцете си,
какво държиш в сърцето си
и има ли те още тук, във моя свят?
Разказах ти живота си,
разказах за страната си,
за танци върху въглени разказах -
предложих ти живота си на длан…
Навярно е завършен,
навярно е изчерпан вече
виртуалният романс.
И все пак, вечер
ще поглеждам към небето -
може би е там и нашата звезда.
Може би ни чака и може би ни свети,
и ни приютява в звезден свят,
дори когато вън вилнеят
на болката ни ветровете
и няма, няма вече връщане назад…
И в зимата на нашата любов, когато
не остане нищо - само пустота и мраз -
поглеждай към небето,
там нещо ще ти свети и
може би и там ще бъда аз!
СТАЧКА
Учителките си припомниха,
че просто са жени…
Съблякоха, изпраха, скътаха грижливо
летните си дрехи.
Навиха на руло от спомени
цветния, зелен килим на лятото.
И влязоха пречистени
във златото на есента…
Сега жените си припомниха,
че са родили Бог.
Защото всяко тяхно чедо
частица е от Бога.
Припомниха за себе си
достолепието Богородично
и нейната любов, и доброта…
Есента изливаше като топено злато
ярка светлина.
Пустите училища кънтяха
като храмове и катедрали.
Тогава…
Богородиците си припомниха,
че са съпруги и любими…
Във празните, кънтящи класни стаи
донесоха уют и красота.
Донесоха златисти плодове,
златисти избродирани гоблени
със Богородица!
Донесоха сладкиши и сладка,
донесоха от себе си частица,
от огъня на свойте домове…
От тази памет
учителките станаха богати -
не от заплати
и не от крясъци
на побеснелите тълпи!
Те ще простят гнева,
омразата и клеветите
на своите хулители.
Както прощава майката
на своите деца.
Както прощава измамената
влюбена жена.
Както прости Исус
на свойте ученици!
Ако спасят частица мъничка
Човечност -
с любов спасили са света!
ЗАЛЕЗИ
Не мога да те срещна в този град на залези,
на улични музиканти, фонтани и кафенета,
в този град на Богородица,
където тя си има Статуя (най-голямата в света!).
Колекционирам залезите, в които теб те няма,
за да ти ги дам някой ден за подарък.
Събирам в нотна тетрадка мелодиите
на акордеониста, който заедно с Едит Пиаф
за нищо не съжалява.
И мелодиите на китариста, който носи огън
от фламенкото и Пако де Лусия.
Пазя този огън за тебе, който те няма тук,
но може би ще дойдеш и ще ме попиташ
какво пазя за тебе и помня ли те още.
Не мога да те срещна в тоя град,
затова създавам свят, където да сме двама!
И ето днес - слънцето целува върховете
на самотните дървета преди залез.
Дано във есенния залез на живота ми
слънцето да ни целуне двамата
като върховете на дървета,
които винаги са били заедно.
ПОРТРЕТЪТ НА ВИНАРОВА
Има ли ненужна красота?!
На зимно утро в бледия светлик,
в яките на палтата, приютили
пръсти, вцепенени от студа,
пристъпяме почти насън към красотата…
Портретът на Винарова спокойно свети
с дискретна, фина светлина, изпълнил здрача…
Прекрасна, хармонична, достолепна,
тя сякаш ни дарява свойта красота.
И е безсмъртна, цялостна, самодостатъчна,
не се вълнува и не се нуждае
от нашия възторг и преклонение,
от нашата любов,
от равнодушие или омраза…
Тя просто съществува
в едно със красотата на Вселената.
Тя просто е!
Има ли ненужна красота?!
Тя дар за нас е.
Дар, който не можем да откажем…
И сливаме се с тази красота,
в едно дихание със танца на Вселената.
Сега!
БЕЛОТА
Разпилява се вече и тази любов, разпилява се…
И проблясва в искри като огън бенгалски по Коледа,
и потича напред като бисернобяла река,
и погалвам прохладен и нежен във дланите лунния пясък,
и отдръпваш ръката си топла от мойта студена ръка.
И дойде тъмнината, дойде празнотата немолена -
бях и гладна, и жадна, пропита с любов и тъга,
не запазих до края тъй топлата сила на огъня
и съм гладна и жадна, и съм бяла и скръбна сега…
Аз съм скръбна и бяла, красива и скръбна, и бяла съм -
тук е мрак и сама ще си светя във тихата, скръбна тъма,
и сама ще си пея, и сама ще се моля във унес…
Аз съм толкова скръбна и толкова бяла сега…
Може би всичките скръбни любови
и всичките радостни влюбени
все още живеят във други вселени и светове,
и са някъде другаде живи нощите - пясъци лунни,
през всичките вечни и още по-вечните векове!
Аз съм скръбна и бяла, но вече съм някак отвъдна -
и отвъд живота, дето тъй безкрайно продължава,
и отвъд смъртта, която тъй безкрайно закъснява,
аз живея отвъд - и съм скръбна, и жива, и бяла.
ФАДО
Всичко, което съществува,
всичко, което е тъжно,
всичко е Фадо…
Амалия Родригеш
Изпята в песен странна форма на живот,
съдба, пропита с болка и възторг,
протегната към слънцето и Бога
ръката на певеца,
във звуци сътворен живот и в песен.
В безкрая на морето с ням въпрос
отправила е поглед старица пергаментова.
Животът вече е потънал в бездната,
вълните вече не живот, а смърт ? носят.
И самота като затвор, изгубена любов
предсмъртно стене,
а живата любов разтърсва
цялата вселена.
Тълпи, площади, революции,
предсмъртното прощаване
с Амалия Родригеш,
Коимбра, Лисабон и Морария,
пронизани от светлина,
целунати от морските стихии…
Излизат от морето сенки на рибари,
по цели нощи край огньовете седят и пеят -
за мъртвите, за живите, за любовта,
за майките,
и пеят с тях вълните, и нощта им пее…
И няма път във времето обратен,
и пътят е един над бездните сега.
И всичко съществуващо е Фадо,
и всичко съществува в светъл лъч тъга.
МИСИЯ
Когато властният пръст на съдбата
уверено сочи към тебе,
когато отдавна е вече пресмятан
дори и най-жестокият жребий,
не се и опитваш даже да скриеш
страха от болката и неуспеха,
умората и самотата намяташ,
като уютна топла дреха…
И тръгваш…
Не молиш, не търсиш пощада,
не вземаш нищо със себе си,
защото там, където те чакат,
не са ти нужни доспехи,
нито щитове, нито кинжали -
само безумно бяла съвест,
само истински огнени скрижали -
като огън да минеш пътя си!
ЛЯТО
Ето, седем дни вече е лято,
забравихме вече тъжната зима,
пак има птици, дечица и кучета,
даже зайци и катерички има…
И нали съм си Тома Неверни,
цял живот не можах да се науча,
че след зимата идва лято,
че и аз (някой ден) ще имам внуче,
че след смъртта идва раждане,
след болката - радост,
а след края на младостта ни -
на децата и внуците чистата младост.
Затова ти се моля, Господи,
(и сега е навярно моментът)
помогни ми да разбера коя съм
и хората да ме приемат.
Нека народът ни поне малко да се съвземе
от тези черните, отровни клетви…
И прощавай, че не ти давам в жертва
ни себе си, нито сина си,
а само една скромна поема!
***
Една толкова дълга любов,
толкова дълга, че даже и времето се засрами!
Една толкова дълга любов,
решена да си отиде, преди да стане навик.
Като на бърз каданс се сменяха дните, години и месеци,
летяха възторг, топлина, предателства, страсти…
Една толкова дълга любов
почти като любов към себе си -
толкова силна и вечна, но много по-прекрасна!
Човек без илюзии навярно е твърде страшен.
Любов без илюзии е като горещ сняг.
Остави ми мечта, па макар и малко прашасала
на тавана на твоя толкова подреден свят!
И иди си щастлив и спокоен, остани си със здраве.
Ходи често за риба, спортувай, бъди богат!
От едно се страхувай само - да не остане
само прах от мечти в твоя малък щастливичък свят.
И когато убиваш друга любов -
тъй дълго и бавно като Велик инквизитор -
(ако Бог те дари отново с такъв шанс)
съхрани този спомен до края - чак до края на дните си…
Ако не си създал, то поне си убил нещо прекрасно!
ОПТИМИСТИЧНО
На Ангелина Матева, с обич
Страшно трудно се справя твоят ангел-пазител, Ангелина -
толкова много страдания, смърт и покойници скъпи…
Нито една жестока и пагубна чаша не те отмина,
нито веднъж тази алчна и стръвна долна земя не отстъпи.
Не през дома, през душата ти вселените се пресичат -
тази светла отсам е Земята, онази, черната, пък е отвъдното.
На ръба на смъртта и живота потръпваш в съдбовно привличане -
към небето политаш и веднага пречупва крилата ти кръстът.
Страшна битка. Отстъпват по малко назад
и хаосът, и тъмнината
пред „мъжа на страшните нощи”,
пред „сина божи, който не може всичко”.
И съзнаваш спокойно и ведро - дори да напуснеш Земята,
ще се върнеш отново и пак ще си с тези, които обичаш!
Примирено и мъдро приемаш нашето Вечно завръщане,
Ангелина,
не са още навярно за нас нито раят, нито нирвана…
Още други жестоки чаши не ще ни отминат,
ще изваят душите ни нови, жестоки страдания.
И когато отново се върнем тук - да довършим делата си,
да поемем дълга към свещеното Слово и към хората скъпи,
ще превърнем в любов, сътворение, слово и музика хаоса.
И чак тогава навярно смъртта ще отстъпи!
ДА!
Да! Странна съм, като погледна назад,
толкова пъти съм била отвъд
и съм връщана тука
почти принудително,
че все едно вече съм жител на другия свят,
оказал се тука случайно, като в изтрезвител.
Странна съм, моята слаба човешка плът
не може да носи един кръст, почти нечовешки.
Изгарям от болка, направо умирам всеки път,
при всяка волна или неволна грешка!
На вас пък ще кажа, че вие сте странни,
мутирали копия на вида хомо сапиенс.
Като змии кълвете ръката, която ви храни,
и постоянно крещите или „Разпни го!”, или „Осанна!”
Поспрете за малко, поне в тази Коледна нощ
да мога да чуя оня ангелски шепот,
със който проплаква душата ви вечна,
че доброто за нея е живо все още!
А на вас ви съчувствам - във вашия свят
нямат място любов, светлина, даже Господ за всички.
Стоя надалече, така ще е по-безопасно,
но с моя излишък от обич и вас ви обичам!
Нека Вечният бог да закриля децата си!
Той не иска от нас мъртвите да съживяваме,
а просто любов и живот да създаваме,
да се обичаме и да го славим с делата си!
НА ТАТКО
Ти знаеш, всичко отминава,
пари, любов и земна слава
превръщат се на прах.
Остават вечерите вкъщи
в годините едни и същи -
да продължим със тях.
Останаха във слънчев блясък
с море, вълни и светещ пясък
минути красота.
Остават хилядите снимки,
остават тихите усмивки,
остава обичта!
Остават спорове далечни
за земните проблеми вечни -
живота и смъртта.
Остава радост споделена
във наша си докрай Вселена
и страшна скръб остава.
И нежните звънтящи струни -
китарата е помежду ни -
а другото - то отминава.
Остават живите приятели,
един ли, двама - без значение,
остава туй стихотворение
за обичта и за тъгата ни.
И някой ден, когато минем
отвъдната черта,
след преживените години,
остава паметта.
ЗАКЛИНАНИЕ
Като лазерен лъч
мисълта ми разрязва пространството,
за да стигне до тебе…
Толкова те обичам.
Като тиха вода,
озарена от слънчеви зайчета,
се плиска край теб любовта ми…
Толкова те обичам.
Като течен кристал,
като светла, пронизващо светла
материя те обгръщам…
Толкова те обичам.
Разширявам по малко
с дъха си Вселената,
за да те докосне любов.
Толкова те обичам.
Искам да бъда безсмъртна,
прекрасна и вечна,
за да бъда до тебе.
Толкова те обичам.
Искам да бъдеш
вдъхновен, окрилен и щастлив,
дори и без мене.
Толкова те обичам.
И когато си тръгнеш,
(навярно към по-добри светове)
вземи ме със себе си!
С косите, с очите,
с кожата си ме вземи!
Тръгни си, проникнат от мене.
Толкова ме обичай!
***
Виждам, станал си мъж…
Като всички мъже
ще напуснеш живота ми…
Като морна скала
все втвърдявам сърцето си
да посрещна прибоя,
соления вятър на сълзите.
Следвай свойта съдба,
отхвърляй далече тъгата ми -
тя е тежест по пътя ти…
Сине!
ЛЕДЕНА ПРИКАЗКА
На светлата памет на Надя Бонева
В тази тъжна есенна градина
всичко е осъдено на смърт!
Цветята се обърнаха
към залеза на слънцето.
Стопанката пък се обърна
и втренчено погледна своя тъжен залез.
Идеха сланите, предвестници на сняг,
смъртта на цветната градина
бе неотменна, нежна и прекрасна
в сияние на ледени кристали.
Две аленочервени рози
храбро се сражаваха със
неизбежното -
искаха да си откраднат
малко време
да разцъфнат,
да срещнат своите пчели
и обожатели.
Бе късно, твърде късно за разцъфване,
зимата смразяваше със леден дъх
птици, клонки и цветя.
Времето на розите си бе отишло
до следващата пролет.
Но те едва ли знаеха
и искаха да знаят
времето на тази екзекуция
до последната си слънчева секунда.
Стопанката с любов си мислеше за тях,
обичаше куража им и нежната им храброст.
Те бяха нейно крехко, мъничко оръжие,
с любов надвиващо смъртта.
ДА НАПИШЕШ ДОБРИ СТИХОВЕ
На Дора Габе -
за звездната светлина
на душата й, посвещавам
Да напишеш добри стихове
и не за Партията или за народа,
и дори - не за многострадалната
Майка Природа…
А за безкрайните светове,
за висините на духа човешки,
за смъртните
и за безсмъртните грехове,
пък може и за по-обикновени грешки…
Да напишеш добри стихове
и да тръгнеш в ураганните ветрове,
като свещица в длани понесъл
свойта безименна мъничка песен…
И когато - един Икар позакъсал -
към звездите протегнеш замръзнали пръсти,
ти им дай свойто пламъче - неразпиляно -
което всъщност от тях си взел - назаем!
ПРЕЗ НОЩИТЕ
През нощите, когато всичко е възможно,
дори омразата не е така тревожна,
през нощите възкръсват странно чудесата,
недоубити през деня от светлината…
През нощите на грях и на зачатия,
на страсти, на любов и на проклятия,
когато всъщност пак сме богове,
изчезват всички граници и брегове!
Когато всичко е възможно…
И неродените все още имат право на живот,
през нощите, когато съм така самотна,
не съм убийца още, но и не съм мадона още -
безкрайно чиста съм и съм невинна нощем.
През нощите, когато те обичам,
откраднала от всички любовта ти,
за мигове отново имам всичко
и жива съм, и топла в тъмнината…
През нощите…
Но утрото причаква ме от своята засада
и сипе светлина в свирепо разточителство -
и аз поемам кротко пак към ада,
като към постоянно местожителство
РЕТРОПЕСНИЧКА
На Ваня Костова, с обич и възхищение
Това бе отдавна, тъй страшно отдавна,
че вече не помня кога…
Бях млада, бях дръзка, бях даже нахална -
не ничия, както сега!
В море до колене и с птици от злато,
които все още летяха,
бе всичко край мене така непознато
и силни крилете ми бяха.
Бях нежна, бях силна, почти богоравна -
докосвах небето със длани…
Това бе отдавна, бе страшно отдавна,
когато умря… нежността ми.
Сега пак съм силна, но вече съм зряща,
не правя опити за летене
и страшно завиждам на всички летящи
слепци около мене!
СБОГУВАНЕ
О, ти, капитане, потегляш отново на плаване
и аз съм за тебе ненужен, досаден баласт…
Признавам - сгреших, че в житейското тайно наддаване
не платих по достойнство за тебе и твоята страст.
И когато, приготвили куки, въжета и ножове,
ти и твойте пирати се втурнете на абордаж,
пожелавам ти честно не само да отървеш кожата,
но и да натрупаш почтено за пенсия стаж!
И когато се върнеш - на свой ред изхвърлен зад борда,
на свой ред превърнат в ненужен, досаден баласт,
макар съхранил свойта мъка и ревност, и гордост,
ти ела, капитане, смирено и тихо при нас!
Заповядай при нас - неуспелите, старите, грешните,
дето никога нямахме минало, власт и талант.
Ела, капитане, но без да завиждаш на днешните,
обичани, млади, нахакани капитани!
От сърце ти желая да доживееш до пенсия,
но се промъква в сърцето ми призрачен страх.
Бъди звезден прах и нека не зная къде си.
И не идвай при мене - аз не съм твойта Итака.
ОБИЧАМ ТАЗИ СТРАНА
На всички, които биха казали:
„Където е хубаво, там е родината”,
посвещавам…
Обичам тази страна.
Но тя няма нужда от мене,
няма нужда ни от учители, ни от поети.
Обичам тази страна,
чиито мъже,
според вечните норми за чест и достойнство,
би трябвало просто да свършат със себе си,
задето допуснаха да се израждат децата им!
Обичам тази страна,
но в нея вече не е престижно да си жив,
в нея на почит са само мъртвите.
И все пак - оцеляваме заради децата,
които разчитат само на нас,
за да останат живи.
Обичам тази страна,
но тя не ме обича.
Най-великата земна любов
е несподелената!
——————————
ВЕЛИКОДУШНИЯТ НАРОД
——————————
НЕ, НЕ СЪМ СЪГЛАСНА!
Времето не е във нас
и ние не сме в него!
Не! Времето не е на никого!
Във всеобхватния континуум
пространство - време
ние - мънички мушици - еднодневки,
живеем само миг
и даже времето на нашия живот
не ни принадлежи.
Дори унищожителният Хронос,
който изяжда своите деца,
днес ни дарява временна пощада,
защото имаме велика мисия:
да сътворим и предадем на Времето
неща, отдавна мъртви и забравени -
Човечност и Достойнство, Морал,
Истинска Човешка Самоличност
за малката мушица - еднодневка,
наречена Човек!
ХЛЯБ И ВИНО
В последно време
А може би в последните времена
живеем всички с мисълта за хляба.
Кому са нужни мойте писмена,
словата ми кому ли са притрябвали…
И в мигове, когато споделим насъщния,
отпием виното - сиреч кръвта Христова,
едва ли ще се сетим за могъщото,
отритнато, презряно, прокълнато слово.
Като Исус не мога да ви утеша:
„кръвта е вино, тялото ми хляба”.
Аз ви отдавам своята душа
и виждам, че тя също не ви трябва.
И днес молитвата ми е една,
молитва и детинска, и наивна:
„О, Боже, нека станат мойте писмена
и стиховете ми на хляб и вино!”.
ОБЕТОВАНА ЗЕМЯ
Момичето замина за Америка.
Не трябваше да я оставям, тя ми е сестра,
но твърде стара съм да я последвам
и твърде млада просто да умра.
Животът ми е тук - във тази,
толкова ограбвана страна.
Уж свободни сме, но от омраза - не,
и сякаш тук е имало война.
Вървят през вековете гурбетчийските кервани,
след тях изпращат майките сълзите си.
Надежда, мъка и любов на възелче събрали,
мълвят към Майка Богородица, молитви.
„О, Майко Божия, обичай ги, закриляй ги,
пази ги, живи, здрави да се върнат!”
Като евреите прогонени, напускащи Египет,
сбогуват се и тръгват, без да се обърнат.
Пътуват дълго към земите обетовани,
готови всичко свое да дадат,
изгарящи зад себе си мостове, спомени,
да не оставят лесен път назад!
И ги поглъща лаком, равнодушен свят,
и чуждо слънце грее над главите им,
със чужди хора чужди хляб делят,
и е далеч земята на бащите им.
Земята на бащите им, разкъсвана и смазвана
от варвари, нарекли себе си велики сили,
децата си не може вече да опазва…
И точат се кервани към земите изобилни.
И не казвайте, че мойта скръб е ялова,
че силите велики връщат радостта и вярата!
Повярвайте това са силите на дявола
и пътят на децата ни е път при Минотавъра.
***
Душата ми е в ада
и сама е ад.
Пейо Яворов
И моята душа е ад, Поете!
В часа на синята мъгла трепти
отвъд света, в далечни висоти.
Пред стъклени стени, пред рухналите храмове,
изпепелени в пламъци от свян и грях,
във раждането на деня умират блянове,
след себе си оставят само прах.
И аз съм като теб сама, поете…
Във стенещата тишина, когато мракът диша
сълзи и болка, искам да опиша
живота и смъртта всред ледовете.
В създаването и след гибелта на световете
и аз съм ад, и в ада съм, Поете!
ПЪТЯТ
Ще запитат - как да се премине животът?
Отговаряйте - като по струна над бездната -
красиво, внимателно и стремително.
Учителят Мория
Изкачвам се бавно и страшно е трудно да дишам,
а горе сияе неистово светъл върхът…
Усещам се стара - навярно хиляда годишна -
безкрайно отдавна вървя по опасния път.
Самотно и тъжно, останаха някъде всички,
в самото начало възторжено тръгнали с мен -
вървя по спирала, смъртта ми е станала ничия,
а с мене е пътят, за който сега съм родена.
Моят път в разредения въздух над бездните,
с уморени нозе, с изранена и болна душа…
Но трепти и прелива планетната жива енергия
и сияе върхът, дето трябва да стигна пеша!
Аз избрах своя връх, свободата да тръгна към него,
свободата от земните страсти, животи и смърт.
И стремително, леко, плавно, красиво и нежно
мойте струни над бездната, въпреки всичко,
звънят!
НАЙ-ВИСОКАТА ТОЧКА
Високо, там горе, в чистите, недостъпните
планини,
където внезапно се срещаш с душата си,
езерата, цветята, потоците, даже вятъра
запомни…
Скалите слънчеви, белите облаци направи част
от своята памет.
Тежък кръст по житейските пламнали равнини
понесъл,
в бяла вечност тези мигове съхрани -
застинала песен.
В светли нощи в метеоритните дъждове
пречистен,
в галактични пространства твоят дух те зове:
„Извиси се!”
И знаеш - ти си всичко това -
ти си камък, скала и цвете,
порив на вятър…
Да се върнеш назад,
да се върнеш назад!
Да намериш най-сетне Началото -
откъдето сме тръгнали всички
и където всички се връщаме…
Там горе, далече в необятните висини,
където Бог те прегръща,
където си вечна цялост, мисъл, хармония,
изстрадана болка и същност…
Едно пътуване в светлина от звезди -
звездно завръщане!
МЪЖЪТ, КОЙТО ТРЯБВАШЕ ДА Е ОТ КАМЪК
на Атанас Капралов
Господ явно бе сгрешил материала
и вместо камък бе използвал глина бяла,
крехка и трошлива, и уязвима,
а кръстът беше тежък, мрачен и свиреп…
Голготата беше стръмна, каменлива и неумолима.
И беше ден, и беше нощ,
и ден отново беше:
между последното и първото пътуване
мъжът вървеше, и вървеше,
и кървава бе тази негова пътека.
И нямаше в сценария божествен
нито сбогуване с приятели, нито последна песен,
защото каменните хора не говорят
и не обичат, нямат стъпка лека,
и нито кръв, нито пътека.
Все още бяло е челото му,
насечено като от мълния с белег напречен.
Все още е неясно потеклото му,
но ясно е едно -
на майстора Манола е наречен.
И ясно е защо -
ако възкръсне след това разпятие,
остават му единствено крилете и небето,
а не земята…
Защото крехката трошлива глина на сърцето
в земята ще изтлее,
а крилете,
грижливо скътани в торбата му на скитник,
ще могат да го издържат, докато литне
с небето да се слее.
Сега е тук, в жестоко изпитание,
и в този свят, пропит с безумство и със врява,
той съществува в нашето мълчание
като човекът, който се съпротивлява.
УЛИЦА „ПОРОЙНА”
Първата къща, прекрасна с червените рози,
днеска изнасят унило от нея покойник.
Долу брезичките бели, превити в молитвени пози,
тихо тръпнат от болка пред празни, унили балкони.
Тишината е гъста, с нож я не можеш отряза;
тази улица - призрак, зарязана в треска за злато,
бавно гасне, притиснала трескаво залеза
в мъртва хватка и сякаш от бронз е излята.
Тръгва лай и гълчава в гаража отсреща
до шумната весела циганска къща,
фитнес зала за кучета - даже ми става горещо,
противно и търся къде да повръщам.
Дебеловрати мъжаги със златни вериги до пъпа,
водят свойте любимци на кучешка тренировка,
бършат потни, космати гърди, а парите са вързани в кърпа -
тихо шушнат: „Къде са борбите?” - „До корта”.
И ръмжат, и се пенят нахъсани злобните кучета.
Скоро ще скочат и срещу свойте стопани,
да убиват, да хапят до кръв и до кости научени…
Ще ги застрелят, щом гризнат човешки гръкляни!
О, улице моя „Поройна”,
пустееща и необичана,
Родино моя поройна,
опожарена и земетръсна,
пак ли от врагове е съдбата ти определяна:
дали ще останеш една фитнес зала за кучета,
озлобени, ръмжащи, използвани, после застрелвани,
или от тихата пепел на розите пак
ЩЕ ВЪЗКРЪСНЕШ!
ХАСКОВСКА ИМПРЕСИЯ - II
Колко стръвно, екстазно кънтеше във въздуха гайдата
над прелелия в слънце и парещ от болка площад -
беше страшен и точен мигът - омагьосани, светло омаяни,
неподвижно и тръпно вибрирахме в странния ад.
И трептяха, и чисто звънтяха родопските чанове -
бе любов, бе внезапно избухнал, несекващ пожар…
И танцуваше, свиреше страстно, свирепо, отчаяно
непознат, неприличащ на просяк, прекрасен гайдар.
Но течеше мигът и отново живееше, дишаше,
равнодушно и радостно несъпричастният град.
Примитивен и жизнен, не мразеше, нито обичаше
своя толкова чужд и далечен вълшебен площад.
Дефилираха гордо напред и назад проститутките,
натежали в безкрайна умора, бижута и грим.
Като тежка вода се просмукваха бавно минутите
и гайдарят изчезваше, ставаше неразличим.
Беше страшен и точен мигът -
не Исус, а Орфей беше слязъл
в този истински ад, в тази болна, нещастна земя.
И не носеше милост, любов, нито даже омраза -
беше просто страстта на живота и на Земята солта!
НАЗИДАТЕЛНО
Не е ли време вече да пораснем -
да осъзнаем и да се отричаме
от навика си примитивни страсти
инстинкти да наричаме Любов?!
Прости ни, Боже,
за всичките високопарни думи,
изречени безсмислено на вятъра,
свистящи като рикоширали куршуми
отвъд душите и телата ни!
Отвъд разнежените лелки в залите,
отвъд разплаканите старци белокоси,
отвъд жените остарели, непознали
любовни ласки
и деца в утробите не носили!
И мисля си - любимият, любимата
навярно са като Родината -
все силно любени и все възпявани,
и все (накрая) изоставени!
И мисля си (все още в бъдеще,
а не в сегашно време)
дали сме имали Любов ще разберем,
ако за нея (някой ден) умрем.
КАМЪЧЕ ОТ БАЩИНАТА КЪЩА
Витаят сенки сред развалините.
Ухае люляк, глъхнат караници, смях.
И сигурно не ще повярва никой,
че беше жива тази сива прах.
Че беше жив светът, създаден
с любов от моите деди.
Парченца от портретите разнася вятър,
руините си спомнят за „преди”.
Остана спомен като плясък на криле,
като докосване загадъчно във тишината…
Но детството ми няма да умре,
но животът ми ще продължи нататък!
БЕЗДОМНИКЪТ
На стъпалата на магазина отсреща
често са седнали тихо тъжни и морни мъже.
Навярно не им се прибира все още по къщите
и сядат да пийнат сред шумата тъй, неглиже.
Сутрин пият кафенце в хартиени чашки.
Вечер - патронче ракия дори без мезе…
И обсъждат на „мацките” белите прашки.
И зимните гуми дали вече са взели.
Той идва тих и усмихнат, прашен, небръснат,
самотно присяда на крайчеца, близо до тях,
но те са прикрито враждебни и го отблъскват,
наранява го техният неприкрит смях.
Те - работяги - бачкатори, да го кажем направо,
оглушели от труд и от дребни кавги оглупели,
нямат сили и средства навярно нямат,
но с дъха си бездомникът сякаш в тях стреля.
Той си тръгва, навярно цял ден е събирал
четирсет стотинки, за да си купи кафе…
Той е самотник, навярно под мост се прибира
и проблясват очите му - меки, като кадифе.
Не, той не ги съди, той не им се обижда,
благодарен, че с камъни не го замерят…
А жестока стената от погледи пак го зазижда
в един негов си свят, по-своему безпределен.
И ето - днес вятърът свири и даже дървета събаря,
всички квартални мъже са по къщите скрити,
бездомникът сяда сам на тротоара,
стиска дребни стотинки във пръстите свити.
Аз куцукам нататък - че свършил е хлябът,
че подправките малко са и е безвкусна юфката…
Той скача внезапно да ми помага
и ме пита дали да ме черпи кафе, за отплата…
„Какво кафе и отплата, как, за какво?!”
„Затуй, че ме мислите просто човек!
За човек ме смятате,
а не за някакво си там, дърво…”
Аз мълча и отпивам кафето, и вятърът свири.
Мъжът отново е седнал на тротоара.
После купувам за вкъщи кафе, хляб и две бири.
И си тръгвам обратно -
с възкръснала Вяра!
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Къщата на двамата, разведените братя,
ревниво пази сянката
на мъртвата им майка.
Окапват бавно като мънички слънца смокините
- смокините презрели,
децата гледат жадно през оградата към тях.
Братята дори не се досещат
да им подадат една смокинка.
Нямат вече зрение нито за детството,
нито за крадени презрели плодове…
В душите им царува мрак и вечна зима -
замрели са душите им
ведно с раздялата на техните семейства,
ведно с раздялата със старата им майка,
която усмихнато ги гледа от небето…
И чака. Чака да проникне слънцето в душите им,
чака сърцата им да се отворят
за красотата на живота и света.
Тя им е оставила и паметта за себе си -
кървавочервените лалета и божури,
които възкръсват всяка пролет
в напомняне, че няма смърт,
в напомняне за вечното завръщане
на възкресението и живота.
Един ден те ще се събудят
и ще видят
това послание от мъртвата си майка.
И те ще се усмихнат,
и тя ще се усмихне,
и ще се усмихне Бог.
АТЕЛИЕ
Далече назад, преди много години,
красива и млада, аз бях наясно -
ателието ти с фигурки глинени
за мен и крилете ми бе много тясно.
Виждам те в спомена - ти си създаваше
свой свят, почти истински и почти вечен…
Но от това Светът не ставаше
ни по-добър, ни по-човечен.
И, разбунтувал се против забравата,
живот съхранил в нежива материя,
безцеремонно рушиш представата
за красотата като мистерия.
Вулканът на времето пак бълва лава -
вече си друг, непознат, неотгатнат.
И щом смъртта е просто забрава,
аз ти желая вечна памет…
Вече разбирам - тогава съм имала
изключителен шанс - за мигновение,
съвсем изненадана, дори негримирана,
да стана свидетел на Сътворение!
***
Великодушният народ благодари
на своите мъчители,
че се отказаха да го убиват.
Благодарен бе, че бе получил
обратно привилегията да умре
в леглото си от глад, от болка или студ.
Барикадите отново се превърнаха
в греди, във пейки и в кофи за боклук.
Но когато съпровождам във последния им път
моите ограбени приятели, които,
пълни с болка, безнадеждност, гняв,
си отиваха оттук,
мисля си, нещастни мой народе,
дали не беше по-добре за тях,
ако жребият им беше друг
и бяха срещнали смъртта на барикади,
па макар от кофи за боклук!
04.02.1997 г.
——————————
ЗА ТЕБЕ
——————————
ЗА ТЕБЕ
За тебе, който си част от съдбата ми,
моя жизнена сила, енергия на моите атоми…
За тебе, който поемаш и мойто страдание,
за теб - моят полюс на отрицание.
За тебе смирено на Бога се моля
да ти дава и мъдрост, и сила, и воля.
И жив да останеш, и здрав да останеш, и силен.
Да поемеш ужасния жребий
за теб неотменно предвиден.
Нито ти можа да ме отхвърлиш,
нито аз - тебе,
и дори не съзнавам
защо си ми толкоз потребен…
Нали уж всички мъже били
всъщност еднакви?
Защо ли тогава се свивам на топка
и се превръщам в очакване?
И чакам години,
живот след живот,
сезони от време…
И когато успеем да се съберем
в малка точка в пространството,
дано бъдем заедно в тази минута
в галактики хаос, омраза и смърт, и разруха!
А после - за после не мисля,
не моля, не питам.
След толкова много раздели и болка,
в живота ми вплитани,
сега мога тихо, спокойно
пред всички да кажа:
„За теб мога всичко,
дори и от тебе да се откажа!”
ПОДАРЪК ЗА РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН
Чак някъде там, край отвъдното,
през есента на живота,
ще започна да вярвам твърдо
в прекрасното и във доброто.
На трийсет и три години,
във възрастта Христова,
чувствам отново, че дишам
и че живея отново.
Но чудесата Христови
никак не ми прилягат -
кого и как да нахраня
с мойте
изстрадани
пет хляба?
Вървя обгорена, прегърбена,
през пламъци, лед и пустини -
трудно се става безсмъртен
на трийсет и три години!
Имам си свойта Голгота,
няма го само кръстът,
през есента на живота
с него да меря ръста си.
И нищо че глъхне изпятото
и песните няма ги вече.
Сега е разгарът на лятото,
До есента е далече!
ВЪЗПОМЕНАНИЕ
На светлата памет на Иван Николов
Присвоихме си паметта на поета,
разчупихме я като пита
на късове
и ядохме бавно и сладостно.
После дълго се вслушвахме в себе си -
може би ни е осенила частица
от неговото безсмъртие?!
Но ведно с хладните тръпки на ужас
от стореното,
усетихме
само -
колко бил е поетът
приживе
САМ!
НИЩОЖНА ЧАСТИЦА ВИНА
Е, добре, дадох ти шанс да ме предадеш
и ти се възползва веднага.
По рефлекс ме предаде, без да мислиш
и без да щеш,
дори без истински да се налага.
За какво да се сърдя - в тези юдински времена,
предадохме всичко - живота, децата,
страната си…
И щом разделим между всички
тази огромна вина,
за теб ще остане нищожна частица,
скъпи приятелю…
Не си виновен - като гръмоотвод
привличаш към себе си черните мълнии.
И в един предаден и препродаден живот
носиш смърт и предателство -
като кълнове…
Върни се при майка си -
тя те обича и такъв дори.
Предал всичко и всички
(даже и себе си).
Проблемът е -
дали сам ще си простиш,
и как по-нататък
ще продължиш да живееш.
В самотата, която ти предстои,
аз не искам дори отдалеч да присъствам.
Бъди жив,
бъди здрав,
пожелавам ти сили
и смелост
да изстрадаш
поне мъничко
съвест.
***
Не можеш да направиш нищо
Което да убие любовта ми.
Ще бъда тук да те обичам
Не един живот и не една смърт.
И все пак, когато престана
Да чувам и усещам
Как динозаврите
Се излюпват от яйцата си,
Как континентите
Се образуват и изчезват,
Как вулканите
Изригват и утихват,
Как ледниците
Замръзват и държат
Във плен водата,
Която
Диша под краката ми…
Когато моята любов
Престане
Да ми дарява
Всеки ден всемира,
Това ще означава,
Че тя е мъртва -
Умряла е
От собствена смърт!
ЗИМНА ЖЪТВА
На светлата памет на Златка Митева
Колко дълга е мойта присъда
в затвора на зимата?
Не ме ли помилват,
ще чакам небесно знамение!
Зимна жътва -
приятели вече заминаха
за небесните бойни полета -
а тука оставиха
мене…
Ще се срещнем на тази Земя
след дванадесет века.
Ще възкръсне от прах и тъма
преродената памет.
Но, пленена, сега аз се влача
в реката на времето -
победеният воин го чакат
безкрайни страдания.
Тежка жътва е -
мъдрост ли, кръв ли посяхме
в безпощадната битка
на светлината и мрака?!
Разговарят спокойно и мъдро
с отвъдния свят -
заснежените,
тихи и вечни дървета
във парка.
ПЕРПЕТУУМ МОБИЛЕ
Сега вече знам как ме мразите, скъпи „приятели”,
с омраза по-жива и вечна от вечна любов,
и - луда мечта на отчаяни изобретатели,
невъзможният вечен двигател е вече готов!
Перпетуум мобиле, движен от страстна омраза -
съвършен образец, фантастичен и недостижим!
За вас ми е жал и за срамната тайна, запазена
в килера на сивите клетки, подготвила взрив.
Но след взрива аз - ранена, убита, разкъсана -
ще възкръсна от свойта довчерашна вяра във вас.
И, спокойна и мъдра, свята и анатемосана,
ще зачена, родя и отгледам лек за омраза!
УБИЙСТВА
Пълен е с толкова малки убийства
животът ни - толкова кратък и празен,
сред гибелта на мисли и чувства
оцелява убиецът - хладният разум.
Самотни, печални мечтите ни гаснат,
фантастично прекрасни в последно припламване,
избегнали страшна, нелепа опасност -
да вършат убийства за оцеляване.
Обречени, тъжни, щастливите мигове
загиват в стремежа ни да ги запазим.
Сред толкова много надежди и сривове
оцелява убиецът - хладният разум.
Но твърде жестоко е да го съдим
този престъпник безпомощен, дребен.
Той вече има свойта присъда -
да оцелее жестокият жребий.
ЗА ЛЮБОВТА, БОГОВЕТЕ И ПОЕТИТЕ
В предвечната материя на мрака
не виждам даже намек за любов,
но тя взривява вечния живот
в предвечната материя на мрака.
Зад мен оставих само пепелища
и малко тъжни феникси сред тях…
От чуждите угасващи огнища
открадвах шепа мъртва прах.
Как от прахта да възсъздам безумства?
Това го могат само боговете!
Ще я държа в ръце, ще я почувствам
и после ще я дам на ветровете!
Кому ще бъде нужна любовта ми
сред мрака - разрушител и създател?
Дали зад мен накрая ще остане
поне един, но истински приятел?
Опрели гръб до гръб, пак да отправим
предизвикателство към боговете -
не те да възкресяват любовта ни,
не шансът, и съдбата, а Поетите!
АВТОГЕНЕН ТРЕНИНГ
Да, сега съм спокойна -
нищо вече не ми остана
и спя блажено като бедняк.
Да, сега съм спокойна -
ни любов, нито измяна -
само празен, противен мрак.
Да, сега съм спокойна.
Преболедувах те вече
и вече никак не ме боли.
Да, сега съм спокойна,
но в майските вечери
някак тихо и нежно вали…
Да, сега съм спокойна,
но в дъждовния шепот
отново долавям твоя смях.
Да, сега съм спокойна,
ни тъга, нито шемет -
само страх от дъжда -
просто страх.
Да, сега съм спокойна,
и земята е твърда,
но сякаш усещам
дъха на смъртта…
О, бъдете спокойни!
Жива съм -
само любовта е мъртва!
Е, какво пък,
да живее любовта!
СПАСЕНИЕ
Оттласквам се от чуждия живот,
като от мъртъв бряг -
без бъдеще и минало.
За мисъл, чувства и желания
изстинала,
отплувам бавно,
времето забавя ход.
Така е тихо в тъмните води на Лета,
потъва дълго паметта за моята отделност…
Отвъд е краят на света
и следват паралелни
светове,
напускам моята планета.
И ме обгръща светлина -
безкраен хармоничен свят.
И няма страх, умора, болка,
път назад.
О, Боже!
Всичко ли ще трябва да умре у мене,
за да намеря бряг,
надежда за спасение!
ПРОШКА
Сине, прости на баща си -
той е толкова слаб и нещастен!
Прости, че не беше до тебе,
когато ти беше потребен.
Когато се раждаше - не беше до тебе.
Когато умираше - не беше до тебе.
Когато измолих от Бога живота ти
и ти възкръсна от мъртвите -
не беше до тебе!
Прости за това, че не той,
а ти ми беше опора.
Прости му, както прощаваш
на чуждите хора.
И когато за него настъпи последният срок -
за всички накрая идва смъртта
и моят живот сигурно ще е отминал -
опростен и пречистен, нека спокойно замине
при нашия вечен и мъдър Баща,
понесъл товара на прошката -
своя последен урок!
МОЛИТВА
Загрубявам по малко
сред вихъра леден на думите,
преизпълнени с гняв,
запокитени право към мене.
Тънък скреж ме покрива с бяла,
крехка, чуплива черупка,
става ясно и тихо,
самотно, безкрайно студено.
А посрещнах вълните на злия прибой
мълчалива, изтощена,
загубила сили и вяра, и свяст…
Ето - отлив е вече!
По чудо все още съм жива,
още малко ще ходя и дишам
по белия свят.
И при изгрева сутрин,
когато въздъхва с тревога
и пулсира животът до следната нова зора,
аз направо крещя към самата обител на Бога:
„Помогни ми да бъда добра!”
О, Господи!
Така ми е трудно да бъда…
Добра!
САМОАНАЛИЗ
Мислех си - аз съм малък човек,
не съм постигнала много в живота.
Но, мислех си, главното имам -
дом и работа, син и приятели!
Вие, които ме слушате днес
в полутъмните зали,
вие, които обичах,
вие, на които вярвах…
Колко от вас вече са ме предали
и колко от вас ще ме предадат?!
Юда предаде Христос,
но после не пожела да живее!
А вие, моите юди, сте толкова много,
и всичките живи,
и никой от вас не се срамува да бъде жив!
Е, аз не съм Бог,
за да имам само един Юда,
но щом почнахте да ме предавате,
значи - просто
не съм малък човек!
***
Лятото си тръгва - тихо, колебливо, неохотно,
като недолюбена жена…
Стихва глъчката на пъстрите бистра,
спят спасителните парашути на чадърите.
Лятото умира със усмивката на мъдрите,
осъзнали безразличието на света…
РАЗВОД
За всичко е късно - напразно разказва снегът
своята крехка и простичка приказка.
Тази вечер е бяла - пронизващо бял е светът,
но утрото иде - неотменно, неискано.
И е тихо, и страшно, до болка красиво и светло е.
Отмалели и нежни, безсилно проблясват звездите.
За всичко е късно - там някъде плаче детето ни
и стенем във мрака от обич и злоба преситени.
За всичко е късно - безкрайно далечни и чужди
блестят светлини - огньове блуждаещи в мрака.
И ненужен снегът е, дори красотата ненужна е,
щом утрото черно, студено и страшно дочакаме!
ПРЕОДОЛЯВАНЕ
Често си мисля: животът ми ще премине
и пак нищо няма да се промени…
Ще ме занимават с екологията и СПИН-а
и с вечните граждански и локални войни.
СВЕТЪТ прави опити за самоубийство!
Как да спася моя мъничък свят?
Стига ми у дома да е топло и чисто,
да е читав синът ми, да имам приятели.
Уморена съм от световни проблеми -
човекът е винаги един и същ…
Ще има винаги убийци и гении,
а навярно живеем само веднъж.
Но съм оптимистка и в общия хаос,
сред неразбиране и самота,
все нещо създавам, все нещо спасявам,
все вярвам в разума и мъдростта.
Има ли смисъл, напоследък се питам,
и дали въобще си струва труда?
Психопат ли е всеки, който опитва
с нещичко да промени света?!
Непрекъснати, малки, лични войни
с неизменния свят, с неизменния ритъм…
Нищожен е шансът да се промени,
но нямам друг изход и още опитвам!
РЕКВИЕМ
Господи, всичко е свършено!
И съм така уморена,
сякаш сама съм създала
тази безкрайна вселена.
Няма ги вече любовите,
няма го даже късметът:
така след взрива на „свръхновите”
вечно се раждат „джуджета”.
Всичко се крие в мащабите,
всичко е толкова просто:
тази планета на слабите
е само спасителен остров.
Нашите братя по разум
не бързат да ни открият -
защо сме им - мънички палета -
и знаят само да вият.
И вием стотици и хиляди
години сред мрака небесен,
и самотата партнира ни
в нашта безпомощна песен…
Пак е безмилостен Космосът -
студен, равнодушен и вечен -
и в този ад безкомпромисен
търсим частица човечност.
Безсмъртни, отчаяни клетници,
сред блясъка на висините,
умираме, вперили зеници
нейде високо в звездите.
Хладно смъртта покосява,
неизменна, безстрастно далечна,
но всеки със длани спасява
своята мъничка вечност!
ЩАСТИЕ
Мъж и момиченце весело
тичат
край брега на огромна,
ленива река.
Обръщам се трескаво, сякаш
надничам
във недостъпна за мене
съдба.
Колко самотници скришом
надзъртат
в чужди домове
и светове?!
мислено любят, ревнуват,
прегръщат
чужди любими
и синове.
И просто ще кажа на всички
нещастни,
ограбени, черни и бедни души -
не можеш да вземеш
чуждото щастие,
единствено можеш
да го разрушиш!
СЛЕДА
Да, зная, смъртта не съществува,
вече три пъти съм била отвъд…
Но мъчително дългото, бавно сбогуване
с любими хора - наричам смърт!
Прощален жест, усмивка на майка ми,
безнадеждният трясък на бяла врата…
Изстива бавно сърцето на татко,
поглъща го бавно студът на смъртта…
Един по един си отиват всички,
които обичам - някои мъртви, други - не…
Без жестове, сълзи, дори без усмивки,
без въздишка за сбогом поне.
Бог отмени моя смъртна присъда,
радвам се, може би трябва да скърбя…
Оставам тук, ще живея, ще бъда!
Но в леден вакуум на самота…
Ние, дето сме били оттатък,
носим печат, тежък като дамга.
Не е успял да ни погълне мракът,
на светлината сме деца сега…
И в един делник, празен като пустиня,
облян във слънце и тишина,
и аз оттук ще си замина,
ще се превърна във светлина.
Това, че мене не ще ме има,
за никого няма да е беда.
Но нека да има след мене зрима,
ослепителна, малка, бяла следа…
МЪЖЕТЕ, КОИТО ОБИЧАХ
Мъжете, които обичах, обичаха света,
като малки деца го опознаваха,
стъпка по стъпка, рана по рана…
Мъжете, които обичах, обичаха звездите
и всяка нощ ги любеха,
звезда след звезда, лъч след лъч…
Мъжете, които обичах, играеха на любов,
на заминаване и завръщане,
ден след ден, години, живот…
Мъжете, които обичах…
Когато си тръгнех наистина,
те мислеха, че аз също играя.
И спокойно ме чакаха.
Мъжете, които обичах,
един ден просто си тръгваха,
не от мен, не от любовта, а от живота.
Мъжете, които обичах…
Бях в тишина и празнота.
В очакване, че някой ще остане…
От мъжете, които обичах,
остана само синът ми.
Но един ден и той ще тръгне
към съдбата си.
Може би, за да остане един мъж
при една жена,
тя просто трябва да го е родила.
Но и това не е сигурно.
Това го знаят само Бог,
Съдбата и Любовта.
И мъжете, които обичах.
ПОДАРЪК
Лолита Торес пее
за Коимбра
и португалското фадо.
Тя пее, а моите сълзи текат.
Слушах тази песен
на раменете на татко
и я нося във себе си
по-толкова дългия,
дългия житейски Път…
О, Коимбра, божествен град,
о, фадо - чудесен свят,
обгърнати в чудо,
на детството в светлата нимба!
Ние не знаем дори,
как обичани сме били,
във нашата детска Коимбра.
Благодаря на Живота -
с красиви спомени ме дари,
с музика, песни,
с хора, танцуващи
на площада…
И дори това да остане
и повече да няма дори,
стига ми тази награда…
ТЪЙ, КАКТО ЖИВЯХ!
За какво, за кого и как да се пазя,
да крия запаси от топлина?!
Нека съм грабена, любена, мразена,
боготворена, презряна, но жива жена…
И на Страшния съд, предчувствам и зная,
ще посипя главата си с пепел и прах,
ще скъсам ризата си, ще се покая…
И пак ще живея тъй, както живях!
