В краткостта e силата на словото.
Много думи – малко истина.

Епиграфът е мой. Писал съм го много преди да се познаваме с писателя Велчо Милев, но сега му го посвещавам. Заради краткостта и точността на неговите отговори. За истината в тях. И за книгите му, за всичко написано от него досега.
Признавам, че ако не беше електронното списание „Литературен свят”, едва ли щях да се сетя за този, уж „забравен” автор от Меричлери. Уви, такава забрава днес сякаш е обхванала всички. И всичко добро и истинско, което може да ни помогне, да ни спаси от хаоса на безвремието. Непомерното!
Ще ми се да вярвам обаче, че въпреки това Велчо Милев не може лесно да бъде забравен от тези, които са имали добрия шанс да прочетат книгите му. Или поне да чуят за тях. Преди повече от двадесет години и аз само бях чувал името му и заглавието на първата му книга – „Родът на Крачаните” от писателя Антон Михайлов. Доскоро дори си мислех, че съм прочел тази книга тогава…
И понеже наистина не беше останало нищо друго от нея в главата ми, освен заглавието, се поучудих – дано ми бъде простена тази вече неприсъща за възрастта, но присъща на времето ни самонадеяност, от добрия прием и широкото представяне на този автор в „Литературен свят”. Където впрочем попаднах съвсем случайно от уважение към Никола Инджов и по негова препоръка.
Но като се зачетох в писаното за Милев и от Милев там, бързо разбрах какво е имал предвид бай Антон навремето. После ми хрумна да пиша на посочения в списанието електронен адрес и да споделя с Велчо Милев идеята си за този разговор. Сега научавам, че и Георги Ангелов бил му подхвърлил нещо такова. При това, без предварително да сме се наговаряли!
Та Велчо откликна бързо, но имало проблем с книгите му, които поисках, а се оказа, че и при него няма свободни екземпляри. Проблемът беше разрешен по взаимно съгласие и с любезното съдействие на колегите от Градската библиотека в Димитровград. Прочетох всичко за седмица и после се срещнахме с автора, пак в Димитровград, за да се уговорим за последно.
Тази „отсрочка” по време на четенето пък сигурно е била моят „изпитателен срок”. Но той приключи много по-скоро от края на седмицата. Още докато бях на първата книга…
След това нямаше какво повече да ни бави и работата тръгна. Не съвсем „по мед и масло” заради скромните ни компютърни умения, но все пак добре. Не се и замислях, че няма да потръгне, въпреки че нито докато разговаряхме, нито преди и след това съм можел да си представя как точно ще стане това. По-скоро не съм се задълбочавал много-много. Както винаги в такива случаи вярвах на интуицията и на това, че първият въпрос ще „отключи” разговора, а след това ще стане по-лесно. Знаех си само, че не бива да споря и да се опитвам да налагам своето, но едно е да го знаеш, друго да го направиш. И на практика да изневериш на себе си. Суета!
Пък и самият разговор ме е подвел някак си, защото виждах, че почти винаги говорим за едно и също, а понякога на различен език и от различна позиция. Почти като в оня стих от Посланието, който гласи: “Дарбите са различни, но Духът е същият” /І Коринтяни 12:4/. Интересно и донякъде провокативно може би… Дали е било в интерес на самата анкета обаче – кой знае?
Добре, че Велчо е бил достатъчно мъдър, за да ме разбере и изтърпи. И дори да ме похвалва отвреме-навреме! Сега не мисля, че е имало за какво. По-скоро аз трябва да съм благодарен за приятелския урок. За словото му, пробуждащо „съвести, морал и възмездие”!
Единственото, което мога да посоча за свое оправдание е, че почти не се познавахме и разговаряхме с електронни писма. На живо споделеното със сигурност щеше да е по-различно. А дали щеше да е по-добро или по-лошо? Човек никога не знае… Но изглежда той също е имал своите притеснения, защото ми е отговарял ту на Вие, ту на Ти!
Мисля още, че като съм споделял онова, на което търся и свой отговор, ми се е искало да прочета в думите му още повече сигурност и оптимизъм за самия себе си, да проверя и собствените си възгледи и представи. Толкова разтърсени и разколебани от случващото се с и около всички нас през последните години!
Заради това май понякога и въпросите ми са били по-„витиевати” отколкото би могло да бъде. Но нали трябваше да следвам и „темпото” на разговора от разстояние, който всеки момент можеше да се „разпадне”! Връзката помежду ни и без това беше крехка, неустановена още в търсене на общите вкусове, стил и критерий…
Пък и нали по-скоро общувахме със словото си, отколкото един с друг? Но хубавото и важното е, че в крайна сметка винаги се разбирахме. Такива-онакива, все пак сигурно е, че и двамата във всеки случай сме били докрай искрени и спонтанни. Надявам се и Велчо Милев да го потвърди.
Ето така ту натам, ту насам, от Хасково към Меричлери и после обратно, „нишката” на разговора се намотаваше едно върху друго, както съм виждал бабите ни да го правят с аршина в ръка. Такова беше нашето приятно занимание през вече изминалите два-три месеца. Сега всеки може да го нарече както си иска – разговор, диалог, интервю, анкета…
За Велчо то може да е било и „маратон”, както добронамерено е решил да се пошегува накрая. За мене си беше една добра вест, която тук си избирам да нарека с нова дума – краткословие. Вместо предисловие разбира се.
Моля се тази малка книга, писана по Internet, да е добър вестоносец и за бъдещите си читатели!

Йордан НАНЧЕВ
12 септември 2009 година

Йордан Нанчев – СТО ВЪПРОСА - ЛИТЕРАТУРЕН РАЗГОВОР С ВЕЛЧО МИЛЕВ