ЯНКОВИТЕ ПАТИЛА

Михаил Лъкатник

В тая стая що ли става? Чудно! Тихо е във клас. Сам задачи си решава всеки и не чуваш глас. Питате ме – как така ли? Погледнете оня чин. Затова ли, затова ли липсва там герой един?
Липсва Янко. Днес е в къщи. Болен е, затуй лежи. Болен е, затуй се мръщи. И лежането тежи!
Вчера сутрин ранко-ранко със шейната във ръка тръгна Янко-Патиланко към скованата река. Линка рече му: „Почакай! Днес ледът е отънял!”… Янко викна: „Я не крякай!” – И се спусна посинял. А след него хукна Белка. Хукна тя с тревожен лай. Храсна ледната постелка, спука се ледът и… край!
Янко цял се вкаменява. „Ох, студено! Помощ, брей!” Белка тегли му ръкава: „Луд ли си? Излизай, хей!”
И сега лежи си вкъщи. Грее там носа си син. И въздиша, и се мръщи на горчивия хинин…

В тая стая днес е шумно. Янко, Янко си е в клас. Той подсказва сладкодумно от чина си с ясен глас. „Ихти… ихти… иозаври. Ето снимката дори…” От дъската слуша Ставри. Май че ще изкара три!…
Но учителят, изглежда, чу чудатите слова. Той над Янко се навежда: „Казваш: снимка е това?” „Да… в учебника… картинка на ихтиозавър чер… Снимал я е тази снимка прапрафоторепортер…” „Браво, Янко! Във водата как е влизал тоз юнак?” „С акваланг. И с апарата снимки правел: щрак, щрак, щрак! После вкъщи си отивал. Там пък с други апарат ги копирал и промивал и ги пращал за печат…” „Тъй!… А учените прости мъчат се по навик стар. Те по изкопани кости очертават всеки звяр. Де ти акваланги, братко, във ония векове? Или хора?… Но накратко: трябва да ти пиша две!”

Янко с бляскавата брадва рече да сече дърва. Мама много се зарадва, след като разбра това. Но… дървата щом погледна Янко, струпани навън, той на дънер гнил приседна и потъна в сладък сън…
И нали си е мечтател, и нали си е техник, вещо нашият приятел чудо сътвори за миг. От бурми и ламарина с много труд и много пот, два-три пъти се прозина и направи цял робот. После даде му задача: „Грабвай брадвата! Цепи!” И роботът заподскача: хряс, хряс, хряс!… А Янко спи.
Свършиха дървата в двора, стана на трески стобора и на къщата вратата, и бюфета, и кревата…
„Леле – викна мама, – синко, даже новите ти ски тоя глупав ламаринко ще превърне на трески!”
Скочи Янко и си рече: „Ясно! Сън било това!…” Грабна брадвата, насече сам за кухнята дърва…

Има Янко-Патиланко много мил, добър другар – като него бърборанко и дрънкало, и клюкар. На чина зад него сяда и на клюките е склад. Янко пък по тях си пада, все обръща се назад. Класният цял час се труди нов урок да предаде. Как, човечецът се чуди, ред в класа да въведе! Как от тия дрънколани работа да продължи! Не помагат тук закани. Ах, главата му кръжи!…
Става му от яд горещо. Нощем го не хваща сън. Но… веднъж се сети нещо – хукна посред час навън.
И след малко се завръща той от щастие обзет – носи, радостно прегръща някакъв голям пакет. И пред двамата бъбривци, без да закове пирон, свързва кабели и жици и… монтира телефон! „Ето – рече, – говорете! Бърборете си безспир! Но на други не пречете!”… Тъй в класа настъпи мир.

Тази сутрин Янко рече: „Хайде, Белке, на урок! Трябва да научиш вече тоя парашутен скок!”.
Белка завъртя опашка, радостна, че ще лети. А от стъклената чашка Янко с мляко я гости. Взе чаршафа от кревата. Парашут измайстори. Върза Белка за краката. Захарче й подари. /Заслужава, че го слуша, че го гледа все в очи…/ И на клонестата круша с Белка той се изкачи.
Но отгде дойдоха тия върли ветри, бурни хали, дето като бесни вият буйни вихри на спирали. Те отнесоха в небето двамата парашутисти, та ги пуснаха в полето сред трънака като листи!
Пак са читави и здрави. Само дето браха страх… Със запретнати ръкави Янко днес пере у тях. Наказание сурово! Пада му се – няма как! Трябва тоз чаршаф отново бял да стане като сняг!