Ричард Уилбър

превод: Диана Павлова

* * *

Тътне асансьорът и пропада,
след малко долу тя се появява,
помахва му и се отдалечава
под струи дъжд – там, в дъното на кладенеца.
С едно такси в лавината се влива
и някъде към залеза отива.
Как много и различни са разделите!
След страст като единствен танц отминал
и всичко разрешил необратимо
мъгла в очите почва да се стели.
Беда последна, а на тези млади,
застанали сред лунните ливади,
в зениците звезди се отразяват.
А другите – на пристана – са взели
на плещите си морските предели –
и мили тинеста вода им трябват,
за да разтворят в нея и в тъмата
тревожните си стъпки зад кърмата.
Любима, ние с тебе сме лишени
от техните блюда и стръмни бездни,
където страст и огън в дим изчезват,
не знаем тяхната тъга нетленна,
изгубването в ледени пространства.
Но има дългото ни постоянство
специално и особено значение –
естествената сдържаност на чувствата
и тайната закваска на изкуството,
възвишеност една, пресътворена
във форма на цигулка или цвете,
на свод небесен и прозорец светъл.

1998