Александър Трапезников

превод: Константин Шанов

Позволявам си да твърдя,че Акунин и Пелевин са жени. Ще поясня мисълта си малко по-късно, а сега да се обърнем към книжния пазар. Издателите навремето компетентно са определили какво е нужно на нашия читател. Нищо, тоест илюзии. Въздушни мостове между реалността и фантазията, по които не трябва да се минава. Не идеи, а емоции. И се родиха Маринини, Дашкови, Донцови, Хмельовски и цели редици други белетристки. Именно жени, които е трудно да бъдат наречени литератори, а по-скоро пишещи машинки. Тяхната продукция преобладава на книжния пазар. И това е закономерно, тъй като на жените е свойствена преди всичко емоцията, а не разума. Чувствеността, а не мисълта. Повърхностното, а не дълбочината. В резултат, читателят забравя техните „дантелени” изделия още на другия ден, но жадно чака нови. Той вече се е надянал на някаква литературно-наркотична игла и все повече потъва във виртуалния свят на халтурната дъвка. С други думи, читателят (ако е мъж) губи пола си, превръща се в безполово, аморфно същество, мечтателно и бездуховно, като всеки наркоман. Можеш да го прилапаш с голи ръце. Но не е ли това главната задача на издателите? В тази връзка женската белетристика по своята същност е идеологическа диверсия, своеобразна сибирска язва в тялото на руската литература. Да й се прави критичен анализ няма смисъл, как може да се разисква празното пространство? Трябва само да се констатира фактът, че книжният матриархат води до духовното приспиване на нацията, към катастрофална дезориентация на подрастващото поколение. Това вече не е смешно, а страшно. Бедата е в това, че и мъжете-автори почват да пишат като жени (пазарът го изисква). Същите емоции вместо философски мироглед за осмислянето на живота. Стига се до куриози, когато самите издатели предлагат да се пише под женски псевдоним. По този начин, така да се каже, по-добре ще се продават. Но много от тях може и да не се преструват на жени, те и така са изгубили своите „мъжки достойнства”. Да вземем такива като Акунин и Пелевин – най-модните в днешно време драскачи. Но това са комикси, подправени с евтин бардачен парфюм, четиво за пациентите на известно какви болници. Излиза, че Акунин и Пелевин по нищо не се отличават от белетристките, от един отбор са с тях, мачкат читателя със своите многотиражни опуси. Неотдавна влязох в една книжарница и забелязах още една характерна особеност на нашето време. На полиците имаше книги: Фьодор Михайлов – „Идиот” и Лев Николаев – „Анна Каренина”. Разбира се в някакво диво съвременно оформление. Браво, издатели! Затъпяването на читателя продължава… От литературния матриархат към пещерния век.

„Държавен вестник”, №3, 2001