Владимир Личутин

превод: Георги Ангелов

Помня, как веднъж, съвсем случайно, прочетох книгата на Юрий Петухов “История на Русите” и бях поразен от дълбоките познания на учения; от умението му да странства в отдавна отминали времена, носейки ни оттам пълна торба със знания; от непрекъснатата му връзка с родината; от рядката му в наше време дълбока рускост, жертвеност, възторг пред родното и заедно с това братска отзивчивост към земите на праотците ни, от където са поели нашите предци; от богатото въображение, парадоксалността на идеите, достъпността на изложението и наситеността на фактите.
Петухов влизаше в хилядолетията като в дървена селска къща на предците, откриваше червения ъгъл, където неотлъчно са живели руските Богове, внимателно оценяваше битието и под вековните слоеве прах с лекота разгадаваше следите на нашето непресъхващо родство. Със същата лекота, затваряйки зад себе си вратата, той се връщаше в нашето днес, в загниващия нов Вавилон и намираше същите страшни признаци на настигащата ни гибел, разпознаваше мореите, марту – “хората на смъртта”, които със същите прийоми някога са погубили цивилизациите на Близкия Изток – Шумер, Сирия, святата земя Палестина, Месопотамия, Финикия, Бели Стан, Персия и древен Египет, където тридесет века преди новата ера са възникнали първите градове-княжества на русите-арии-индоевропейци и откъдето по-късно е започнал Изходът на нашите далечни предци по всички краища на света.
Само интуитивно се досещах, че руското синеоко, русокосо племе е най-древното на земята, когато се опитвах да си обясня, че нашият етнос е на повече от тридесет хиляди години. Литераторите поради ограничеността си и вялото си национално чувство ни даваха само хиляда години, окастряйки произхода ни, намъквайки ни исторически сюртук, който не ни е по мярка – уверявайки, че до Владимир Червеното Слънце нашите предци са пили кръв и са яли човешко месо поради зверската си дивост и първобитност, – така те неволно се «впрягат» с космополитите, които пък въобще ни лишават от всички признаци на самобитност, уникална православна история и култура, от онези коренни земи, където дълго преди юдеите се е зародила, а после и придвижила по Европа и Азия Святата Рус.
След Ломоносов Юрий Петухов в оригиналните си трудове “История на русите”, “Пътищата на боговете”, “Русите на Севера”, “Свръхеволюция. Суперетнос на Русите” потвърди моите смътни догадки и направи преврат в съзнанието ми, изпълни сърцето ми с гордост за нашия народ. И това не е компилация на чужди трудове, не е крадене на чужди трохи от безстопанствени килери, а е оригинална творба, изискваща изнурителен труд в далечни земи, години на размисли, самота, борба с неверието, с лишенията, каквито съпътстват обикновено учения-практик. Това е откритие, отхвърлящо всички митологии и художествени басни на европейските германисти, юдаисти и библеисти, драскащи световната история според измислената си матрица, в която на русите е отредено най-мъничкото гнездо, съставено от “нечовеци”.
Петухов студено презря амореите – “хората на смъртта”, сеячите на всекидневни разрушения, а те в отговор преследваха писателя като хранени кучета-британци, разкарваха го по съдилища, пускаха клевети, капка по капка изпиваха здравето му. Амореи, амарту – това са търговци, сарафи, доносници, чиновници-изнудвачи, несправедливи съдии и прокурори, келепирджии и плутове, поклонници на ваал-дявола-мамона-златния телец, сатанисти, развратители и “разбойници от големите пътища”, – всички онези, които се надуват със своите разрушителни дела, живеят с плътски утехи, за червото си, забравили за Спасителя. За съжаление, амореите – “хората на смъртта”, са вездесъщи и сплотени, живеят по законите на своя клан, племе, нямат съвест, потъпкали са в себе си всички спасяващи житейски закони, безкрайно подли са, а чуждата беда им носи радост. Амореите се суетят във вестниците и телевизията, лишени са от жалост към ближния, надменно предполагайки, че Бог ги е отделил от тълпата, одарил ги е с богатства за хитрия ум, и при все това гръбнакът им е гъвкав, те имат маниери на лакеи, кръчмарски слуги, пред силните се държат според принципа “какво ще заповядате”, по желание на високия чиновник от Кремъл днес ще създадат нова буржоазна партия, а утре ще извадят скрития партиен билет с лика на вожда. Те са високомерни и като истински русофоби наричат простак човека, който ги храни и пои, наричат го сган, простолюдие, тор на историята. Но щом викнат срещу тях от Кремълския хълм, тези нощни пеперуди и жадни кърлежи веднага затреперват като трепетлики и бързат с извиненията. Но ето, страшният рев не се разнася зад кремълските стени поради снизхождение. Затова пък често ги викат на чай или кафе за поредната премия и награда, и подобно отношение към амореите изумява, смайва съвестния човек, вече задъхващ се от лъжи, от задушаващия облак, виснал над столицата.
Петухов засипваше президента с писма, отваряше му очите за истината и за неправдите в страната, но от Кремъл не му отговаряха. Той понякога предполагаше, че там управляват спасители, благодетели на народа. Но, уви, зад кремълските стени отдавна са се устроили и наплодили клеветниците и тълкувателите от амореите, гробарите на Русия.
Петухов не се страхуваше от смъртта, но и не я чакаше така скоро, като че ли Бог му беше обещал дълъг живот. Тегленето на каиша от вечния работник, “роб на умствената галера”, неистовото воюване за руската правда, състраданието към чуждите болки, понасянето на лишения, съдилища, следователи, всеобщото премълчаване, разбира се, подриха здравето му, макар че външно Юра изглеждаше отлично – представителен, красив, висок мъж с брада, с високо чело на мислител, топъл доброжелателен поглед, спокоен, внимателен към чуждата реч. Той слушаше търпеливо, очилата му проблясваха, само понякога, малко наивно, питаше отново и отново… Видимо болестта вече се беше загнездила в него, но Юрий не я забелязваше, понасяйки инфаркт на крака. Но и след това, когато лекарите му казаха, че половината му сърце е блокирано, че трябва да се погрижи за здравето си и да се подложи на операция, той както и преди се отнесе лекомислено към себе си – избяга от болницата. Виждате ли, чакала го неотложна работа, която никой нямало да свърши. Внушавах му: “Юра, поне вземай лекарствата, ще ти помогнат”. Отговаряше: “А защо, природата сама трябва да победи без всякакви лекарства. Скоро ще ида в Испания, там има море, много слънце, никой няма да досажда”. Но, братя мои, когато си притиснат силно, когато сърцето се е повредило, запарка от лайкучка или размачкване вече няма да помогне, слънцето на Испания – също.
Юра живя като алпинист, който е тръгнал по стръмнината, но не е взел със себе си обезопасително въже. При външната му мекота вътре в него имаше неогъващ се стоманен център. Петухов живя според своите убеждения, и никой и нищо не можеха да го отклонят. Човек със загадъчна съдба, Юрий, както внезапно се появи в нашия писателски кръг, така и неочаквано си отиде завинаги, – непознат, недоразбран, тревожен, сам.
В неделя Юрий Петухов отишъл на гробището. Всяка неделя той навестяваше гроба на майка си. И вече не се върна. Амореите вкараха Рус-ария в капан.
Видният руски човек, ученият, писателят, стоикът беше на петдесет и седем години.

18.02.2009