Гълъбина Генчева

Из „Това, което ни очаква – десет приказки за възрастни”

Всяка вечер, когато си легнеше в своето креватче и когато зеленият мрак нахлуеше в стаята през зелените завеси, Поли Щурчето затваряше очи и очакваше срещата. Всяка вечер при нея се появяваше малкото човече от рисунките, които рисуваше – с едно малко кръгче на главата, едно по-голямо за телце и четири пръчици за крачка и ръчички. Четирите пръчици непрекъснато се мърдаха нагоре-надолу и човечето непрекъснато скачаше, преобръщаше се и се смееше. Поли Щурчето само това и чакаше.
- Когато порасна, ще си купя пладноходка – хвалеше се тя. – С много бели платна. И когато другите хора обядват, или мият чинии или гледат телевизия, аз ще се нося по моретата, ще се боря с вятъра и ще побеждавам бурите.
- Ще видим, ще видим… – смееше се човечето и се преобръщаше.
Но Поли Щурчето не му обръщаше внимание.
- Ще се гмуркам до дъното на морето, там, където е царството на коралите и ще си построя най-красивия подводен дворец с кули и бойници, с градини от водорасли и морски кристали…
- Може би, може би… – заливаше се от смях човечето и подскачаше високо.
- Ще си имам свой остров, на който аз ще съм владетел. Ще си построя колиба от тръстика, за да се подслонявам в нея, когато вали.
- Сигурно, сигурно… – пригласяше човечето.
Всяка вечер Поли Щурчето мечтаеше, докато мечтите й се превърнаха в сън – толкова действителен, сякаш е истински. Всяка вечер мечтите й бяха различни и хубави. А човечето все така се смееше. Поли мечтаеше да стане голяма актриса, да живее в Париж, да има най-хубавата коса в света, да пие чай в Япония, да има красиви дрехи, да се спусне по Ниагарския водопад в бъчва… Колкото повече растеше, толкова мечтите й се изменяха, но важното е, че всяка вечер, когато зеленият мрак нахлуеше в стаята през зелените завеси, Поли Щурчето мечтаеше.
Мина време. Поли порасна. После се ожени. После си имаше деца. Имаше си къща, в която по цял ден все по нещо трябваше да върши. После трябваше да ходи на работа. И Поли заспиваше вечер бързо. Не сънуваше. Пък и човечето вече не идваше.
Всъщност идваше, но много рядко. И вече не се смееше.
- Хайде – казваше то, – разказвай ми.
- Няма нищо за разказване – отвръщаше Поли, обръщаше се на другата страна и заспиваше.
А човечето си отиваше, но беше тъжно.
Само понякога Поли отново мечтаеше плахо, но бързо се сепваше и се оправдаваше:
- Това е невъзможно. Та аз не съм свободна!
Мина много време. Децата пораснаха. И работата вече не беше толкова много. И все по-често Поли се сещаше за човечето, но то не бе идвало отдавна.
Докато един ден дойде. То си беше все същото, все така бодро и подвижно.
- Хайде, стягай се, отиваме в Япония – засмя се то и задърпа Поли за ръка.
- В Япония ли? – стресна се тя. – Какво ще правим там?
- Хубава работа! – възмути се човечето. – Не помниш ли как си мечтаеше?
- А, да, Япония! – сети се Поли. – Да пием чай… Знаеш ли – замисли се тя. – Нека някой друг път. Днес нищо не ми се ще.
И човечето си отиде натъжено. Но не се отказа и един ден отново дойде.
- Обличай се бързо! – заподскача то около Поли и се засмя. – Ще те водя при една магьосница. Страшна е! Ще те намаже с една билка и ти ще имаш най-хубавата коса в света. Много дълга, много руса, много мека.
- Косата ми ли? – зачуди се Поли. – Знаеш ли, аз свикнах с моята. Пък и какво говориш ти, магьосници няма.
Но човечето кой знае защо се обиди и си отиде.
То дойде още няколко пъти. Предлагаше на Поли подводните дворци, самотните острови и бързоходните яхти от нейните сънища. Но тя все отлагаше за друг път. И човечето най-после разбра, че тя вече не желае всичко това. Че вече не може да мечтае. Че вече има свой установен живот, в който необикновеното и неочакваното нямат място.
Затова човечето си отиде. Бавно и тъжно, но си отиде.
А Поли дори не разбра това.