Костадин Пампов

На стр. 74 и стр. 75 в своето „Географико-историко-статистичедско описание на Татар-Пазарджишката кааза” (София, фототипно изд., 1973) Стефан Захариев разказва легенда със следното съдържание:

„Половин час на север от селото (Черногорово - б. м. К. П.), в подножието на Коюн тепе, има един исполински гроб, дето селяните на всеки Гергьовден отивали вседомовно, та клали овни върху гроба, в жертва на героя, и се гощавали за спомен. За този Български герой доказват, че бил някой войвода Георги, който при завоеванието вардил крепостта, която е на средния връх на Коюн тепе, сега развалена. Той като излезнал с воините си на Гергьовден да отблъсне турското нападение, в сражението му отсекли главата и той без глава припкал, докато паднал на това място, дето после го заровили, и за чест му принасяли жертва Черногоровци. Но преди 70 години със силата на Каванозовци, турците го отнели и го нарекли: Ял?нъсча Гази, та сега е дервишко теке.”.

Тази легенда в своята цялост е била предмет на множество публикации. Настоящата статия е опит да се поясни смисълът само на част от легендата. Тази, в която се казва:

„ … в сражението му отсекли главата и той (войводата Георги - б. м. К. П.) без глава припкал, докато паднал на това място, дето после го заровили, и за чест му принасяли жертва Черногоровци.”.

Съвсем категорично тук трябва да се посочи, че в тази част от легендата, става дума за т. нар. сакрално безглавие, чийто вещ тълкувател в съвременната българска етнология е д-р Росен Р. Малчев.

Показателна в това отношение е статията му „Фолклорни реализации на мотива за сакралното безглавие от село Чепино в контекста на Балканската и Евразийската традиция” (Сборник „Цепина, Чепинско, Велинград - хилядолетната традиция на Северозападните Родопи”, с. 205-214, София, 2010).

Според Р. Малчев проявите на идеята за сакрално безглавие има разнообразни етнокултурни и конфесионални характеристики в различните региони на света.

На Балканите този мотив се реализира в канонични и във фолклорно-религиозни варианти. Всички те имат сходен сюжетен тип, чийто основни моменти са следните:

Главата на свят човек, мъченик за вяра и род, е посечена. Той я взема в ръцете си, т. е. става „кефалофор” (в превод от гръцки език -„главоносещ”) и там, където пада тялото му, се основава култово средище. В други варианти героят лети без глава, която действа самостоятелно, а той самият се определя като „акефалос” (в превод от гръцки език - „безглав”).

Като се позовава на мнозина изследователи Р. Малчев приема, че началото на тази религиозно-фолклорна традиция се свързва с култа към Йоан Кръстител, т. е. това начало се поставя още в периода на зараждането на християнството през I в.

По-късно на Запад традицията на сакралното безглавие се утвърждава чрез изградения през III в. култ към Сен Дени - покровителят на Париж. Р. Малчев посочва например, че върху една от вратите на Парижката Нотр Дам дьо Пари има барелеф на този светец без глава.

На Изток коментираният мотив намира своето проявление в култа към Йоан Владимир - зет на българския цар Самуил и княз на сръбската държавица Зета в нач. на XI в., който в средновековната ни книжнина се посочва и като български владетел и светец.
Р. Малчев има предвид всичко това, но визира и нещо друго друго, което е особено важно. Според него преданията за светци и воини с отрязани глави „кодират по фолклорен път историческата памет за борбата на балканските народи срещу османците през XIV-XV в. Техните герои са мъченици за вяра и род. За българите такива са цар Иван Шишман, цар Костадин, св. Иван Рилски, войводата Георги от село Черногорово, Пазарджишко, Коста Лера от Македония, безименен християнски войвода от войската на Владислав Варненчик и др. За сърбите това са: княз Лазар, Милош Обилич и др.”.

Тази идея Р. Малчев приема от първия изследовател, който поставя легендата за войводата Георги от село Черногорово в един по-общ научен и български национален контекст - проф. д-р Тодор Ив. Живков. Ето какво ни съобщава видния етнолог:

„В едно от преданията, когато турците отсекли главата му, Иван Шишман си я взел и литнал при „свети Отец” (Иван Рилски). Мотивът за отсечената глава се отнася според материалите и за други последни бранители на българското царство. Така например до село Черногорово, Пазарджишко, има огромен дъб, който принадлежи според преданието на бранителя на тамошната крепост Георги. В едно сражение, станало на Гергьовден, му била отсечена главата и той „без глава тичал до дъба”.” („За спецификата и развитието на българските народни предания” във „Фолклор и съвременност”, София, „Наука и изкуство”, 1981 г., с. 175, 176)

В интерес на истината трябва да се посочи, че Т. Ив. Живков е променил част от Стефан-Захариевата легенда - там, където казва, че след като му е отсечена главата, войводата Георги „без глава тичал до дъба”.

Вече стана ясно, че точните думи в тази част от текста на Ст. Захариев са:

„ … без глава припкал (войводата Георги - б. м. К. П.), докато паднал на това място, дето после го заровили, и за чест му принасяли жертва Черногоровци”.

Всичко казано дотук предполага следните изводи:

Мотивът за сакралното безглавие се свързва предимно с личности, чието историческо съществуване е доказано. Войводата Георги от Коюн тепе се поставя наред с тях.

В този смисъл легендата за него намира още едно основание за своята достоверност.