Петър Хаджинаков

Едно от емблематичните имена на съвременната модерна проза и драматургия е на писателя, драматурга, есеиста, мислителя – Кольо Георгиев, чийто житейски и творчески път преодолява множество превратности на съдбата, но винаги е бил белязан с честността и благородството на таланта. Роден през 1927 г. в с. Голямо Ново, Поповско – гр. Търговище, той израства с бита, битието, мисленето и проблемите на българското село с цялата тежест на оскъдицата, мизерията и немотията му. Чудно ли е тогава, че селото, т.е. рустикалният жанр ще бъде трайна основа на неговото белетристично и драматургично творчество? Но не средата ще определи тематичния му избор, защото той е философско-екзистенциално устроен автор, разчитащ и на дълбоките психоаналитични инвенции и параболи… За Кольо Георгиев, обществено-политическият и художественият свят са неделими. Може би затова той никога не е бил приеман или отричан със студеното безразличие, може би поради това споровете, перманентни, остри и нестихващи – от апологията до нихилизма – около неговото белетристично и драматургично творчество, са се насочвали подчертано повече към идейния, отколкото към художествения момент. Сборникът му разкази „Възможни и невъзможни признания” и пиесата му „Съдии на самите себе си” са предизвикали разгорещени дискусии в нашия печат – съответно през 1971 г. и 1973 г. Днес, от дистанцията на времето, ние недоумяваме пред късогледството на някои критици и общественици, нападали го именно с идейно-политически обвинения, призвание и дух. Странно ни звучат след толкова години определения като „черногледство”, „малка правда”, „дребнотемие”, отправени към Кольо Георгиев. Защото животът днес на практика ни доказва с колко далновиден, чувствителен и безгрешен усет към истината е този безкомпромисен творец. Смисълът и съдържанието на неговото творчество проличават още в белетристичните му произведения. Далеч сме от мисълта да правим литературен анализ на разказите на Кольо Георгиев. Спираме се на тях, доколкото тук може да се очертаят и проявят и тенденции, които характеризират бъдещия драматург. На първо място трябва да отбележим, че той умее да изгражда образите не обстоятелствено описателно, а чрез движение, чрез действие и постъпка. Но не само това. Силно впечатление прави неговият конфликтен диалог, който по-късно се превръща в сценичен. Словото му е пластично, без да бъде разточително, то е пестеливо подбрано, така, че да индивидуализира героите и да очертава границите на ситуациите. И накрая, сполучливото извеждане на обратите, конфликтността /външна и вътрешна/ на ситуациите, точно намиране на кулминациите, чрез които героите се поставят пред решителен избор. А разказът, макар и сюжетно строг, оставя усещането за движение, за динамика, за живот. Нещо повече – дори някои слабости в белетристиката проникват и в драматургията на автора. Ето защо тези два жанра в творчеството му могат да бъдат разделени само на външни, жанрови белези. Както в белетристиката, така и в драматургията основен източник на теми за Кольо Георгиев е антифашистката борба. Можем да търсим обяснението за това предпочитание главно в интензивно наситената, екзотична, толкоз богата, наситена със значими събития биография на писателя, в силната впечатлителност на юношеството, преминало под знака на тази борба, и това ще бъде вярно, или както отбелязва критиката: „В света на Кольо Георгиев всички ценности се измерват чрез величието на осъзнатата саможертва”. Дебютирал сравнително късно, през 1962 г., със сборник разкази „Най-хубавото на тоя свят”, Кольо Георгиев се налага в съвременната драматургия като носител на собствен, оригинален стил и поглед над проблемите на съвременната или антифашистка проблематика, към която той често се връща, за да интерпретира по нов, съвсем различен от традиционните начини. За около повече от три десетилетия активно присъствие в националната литература Кольо Георгиев е автор вече на внушителен брой бележити сборници с разкази и белетристи произведения, като детската тема заема значително място в творческите му търсения:
1962 г. – „Най-хубавото на тоя свят” – разкази
1966 г. – „Приятели” – разкази
1968 г. – „31 чифта волове”
1971 г. – „Сънища насън и наяве”
1977 г. – „Адска бомба”
Сам участник в освободителното антифашистко движение /политзатворник в Шуменския затвор – 1943 г./, Кольо Георгиев разчита на богата палитра жизнени симптоми, по-богати и от творческата фондация, може би на чиято база той изгражда повечето от своите автобиографични, с определена документално-автентична основа разкази. Най-често разказите му са обединени в цикли с общи герои, проблеми, време и място на действие. В повествователен тип не ни занимава с изключителни герои и събития – синтезира апологично-поетичната тоналност за смеха на разумния и трезвен, рационален поглед към нещата, съдържащи в себе си, както драматични акценти /комични моменти/, така и комично-анекдотични. Всеки от разказите му има своя суверенна завършена сюжетно-композиционна цялост. Обикновено герой в тях е малкото момче от близкото минало /идентифицирано с автора, т.е. доминиращата монологична форма на „Аз” повествованието 1 лице, единствено число съществуващо в атмосферата на гладните военни години. Селският интериор, домашните, атмосферата, интимните семейни взаимоотношения, това са проблемите, стоящи в епицентъра на повествованието. Превъплътил се в своя малък герой, авторът пречупва всичко през неговите сетива и възприятия. Писателят не принуждава читателя чрез дидактически морализаторски постулати да прави непременно положителен избор в дадена дилема, а успява чрез нерешителни, второстепенни на пръв поглед детайли да го ангажира с проблемите на повествованието. Случките са на пръв поглед незначителни, но силната идейна струя на сказа на моменти ни предлага един свят /респективно микросвят/, изпълнен с уважение и чувство към близките за социална и политическа свобода. Респектира начинът, по който се разкриват преживяванията на малкия герой – мъката по убитата зайка, безгрижният живот и лудориите с другарите в училище, мечтата да яде дини, радостите от факта, че описва живота на агънцето. На пръв поглед случките не са ефектни като тематика, но зад привидната или делнична простота се крие магията на красивите мечти. Общи са и сърдечните мечти, желания, копнежи, когато сериозните ужаси на проблемното всекидневие са още много далече. Вторият сборник с разкази „Лека нощ, татко” се превърна в събитие, размисли, множество награди. Още с появяването му беше написан киносценарий и заснет филм по него. Тази книга се превърна в едно от днешните художествени постижения наред с произведения, свързани с антифашистката тематика – „Имаше едно момче” – Ан. Стоянов; „Пътуване към доверието” – В. Андреев; „Ленко” – Г. Караславов; „Малкият септемвриец” – Гр. Угаров; „Дъщерята на партизанина”; „Митко Палаузов” – М. Марчевски и др. Широкият идейно-емоционален диапазон в тези 18 разказа се движи от драматичното и трагичното до вицово-анекдотичното възприемане на действителността. Всички 18 разказа са обединени в едно конструктивно цяло, в цикъл с общи герои, време и място на действие. Практически чрез изповедно-монологичното „аз” – повествование на разказа /през 40-те години/ отрудени в бедното село и процеса на израстване на малкия герой от разказите, чиито безобидни детски игри се подчиняват все по-често на антахидална и обобщена идея. Играта като феномен за децата и за възрастните е особен компонент на повечето от разказите му. Тематичният кръг значително се разширява в сборниците „Приятели” и „Адска бомба”, задълбочават се проблемите, срещат се и нови, оригинални герои. Един от тях е дядо Пеньо – носител на неизчерпаемата вяра, оптимизъм и чувство за хумор. Интересен е проблемът за синкретизма на естетическата категория у К. Георгиев и най-вече на комичното, вицово-анекдотичното, хумористичното. Почти всички нюанси на комичното присъстват в почти всичките му разкази в естетическия смисъл, сливане на думите, а по-скоро един непосредствен разговор с приятен събеседник, една изповед на малкото момче пред времето. Мозаичната композиция дава възможност на писателя да въведе и други значими персонажи и образи на деца, станали винно или невинно свидетели и участници в историческите събития. Това са разказите „заразата” /апология на малкото момиченце, което действа с цената на благородната лъжа да опази тайната на баща си, ятак на партизаните/, „Проклятието”, в който малкият Ганчо – свинарчето неволно става предател. Проблемите на нравствения стоицизъм, на личната отговорност, лежат в основата на повечето творби. Субективният характер на изложението доминира в сказовата повествователна форма. В националната българска литература можем с пълно основание да говорим за налагането на богатата с традиции и обикновено динамична култура сказова повествователна форма, която в последно време е един от най-оригиналните начини на повествованието. Достатъчно е да споменем творчеството на Л. Каравелов, Т. Г. Влайков, М. Георгиев, Цани Гинчев, К. Петканов, Чудомир. Доминиращите компоненти на простосърдечното разказване в стила на простонародното, селското одушване ражда сказово-повествователната форма, т.е. един от елементите на сказа е народопсихологията като универсална категория, изразена на всички равнища. Народността има приоритетен характер в повествованието и изразява комплексното като основен елемент на творческия метод на автора, езика на фолклорната стилизация на лексикалното и синтетичното равнище, те определят съдържателността, обема и жизнеността на идеалите. В сказовата форма на повествованието се очертават следните основни характеристики: ярко присъства повествователният разказвач, като има дистанция между автора и разказвача, т.е. няма идентификация и разказвачът е не само субект на повествованието, но и негов обект. Разказът има своята относителна самостоятелност със своето субективно възприятие, което непременно се отличава от авторовото. Това обуславя сюжетно-композиционната структура, в която господства асоциативно-импровизираният начин на излагане на събитието. Често присъстват и ретроспекциите, лирическите отстъпления, ретардациите. Изложението е асоциативно, като се създава и обособен, особен свят със свое художествено време и пространство. Авторът и читателят са на една позиция. Те наблюдават, следят събитията „отвън”. Доминират мозаичната композиция, разговорните интонации, спецификата на лексикалния материал. В този контекст можем да отбележим имената на писатели като Ст. Ц. Даскалов, В. Попов, Ивайло Петров, Иван Вълчев, Хайтов, Радичков и др. Нашето поколение, отдалечено с десетилетия от събитията, в които живеят и действат героите на Кольо Георгиев, се сблъсква както с личности и стил на поведение, вдъхващи респект, така и с черти и явления, отнесени към едно ново съвременно общество, неизстрадало на собствен гръб една героична борба, което е минало, когато го пречупи през днешния ден, ние преодоляваме историческата дистанция и то се превръща в част от самите нас чрез трайни и непреходни морални проблеми, които то носи. Така се докосваме и до единството на идеала във времето. Разбира се, Кольо Георгиев не е сам в тези свои търсения и стремежи, но той е особено последователен в тях и особено чувства тревогите на съвременника. Неговото творчество е стремеж да обясни приемствеността във времето със светлите и тъмни страни, които то носи. Не става дума за грубата схема „отживелици от миналото”, а за такива кълнове на човешкия характер, който, от една страна, деформират личността, а от друга, когато тази личност намери подходящ обществен живот, те да се превръщат в социален стил, в истинска социална опасност, както и нашето време безмилостно го доказва. Оттук и сложните проблеми, които възникват пред нашето и следващите поколения за несъответствието на личностното осъществяване и обществения идеал, за личния избор и личната отговорност като важен момент в радикално изменящия се обществен живот, за непреходността на изложените нравствени ценности, за компромисите, допустими и недопустими, и техните трагически последствия. Ето защо проблематиката на К. Георгиев, особено в по-зрялото му творчество, ни е близка, той трайно се вълнува, тревожи и търси отговорите на много от въпросите на нашето днес. С това той се сближава със следващите поколения, а не чрез някои външни характеристики на пиесите си, както например младите герои, които неизменно присъстват и действат в неговите творби. Единството на остра социалност и психологизъм, единството на време, минало, настояще и бъдеще, това е мостът, по които драматургът К. Георгиев навлиза в нашия свят, а ние читателите – в неговия. Миналото се превръща в обяснение на настоящето, историческата тема е условна, позицията е винаги съвременна. Именно духът на драматургическото творчество на писателя, а не толкова художественото му осъществяване в цялост, могат да пристрастят читателите към него. Кой наистина е К. Георгиев? Всъщност и литературният му дебат не изпреварва по време театралния. През 1962 г. излиза първият му сборник разкази „Най-хубавото на този свят”. Само за 8 години – до 1970 г. той става автор на още 5 книги, също сборници с разкази: „Лека нощ татко”; „Приятели”; „Дни на тъга”; „Тридесет и един чифта волове” и особено „Възможни и невъзможни признания”. Колкото до първия опит в драматургията, първата му пиеса „Внимание адска бомба” е публикувана през 1968 г. Следват „Изключителен шанс”; „Съдии на самите себе си”; „Завръщане към бъдещето”; „Време за любов”; „Синьо-белия скреж” и др. Това са пиеси, посветени или на антифашистката борба или на остро съвременните теми. Хуманист по природа, който носи градивното начало в себе си, Кольо Георгиев търси изход от своя горчив социален опит и наблюдения в силата и магията на изкуството. Каква е неговата роля, неговият смисъл и реакция – това са кръгът от въпроси, с които читателят ще се сблъска в разказите му, където се чувства неизгубената вяра на писателя в идеала, във възможността да съхрани себе си, въпреки всичко, чистотата, извисеността, дълбоката човечност. В цялостното творчество на К. Георгиев проблемите от морален, нравствен или етичен характер се представят в обществено-политически, а от там се издигат във философски план. На основата на своя исторически опит писателят непрекъснато осъвременява проблематиката си, обръща я към днешния и утрешния ден, разширява полезрението ни, революционното вътре в нас, за да обоснове диалектическата връзка на общество и индивидуално, на политика и морал, на средства и цел. Особено впечатляваща е и последната му изповедно-интроспективна, есеистична книга на равносметката „Спомени на захождащото слънце” – една наистина философско-медитативна, психоаналитична книга с изключителна сензитивност на посланията и дълбочина на аналитико-синтетичните операции…