Тодор Коларов

Слънцето с усилие се промъкна в мазето през едничкото прозорче, завесено с прашасали паяжини. Случаен лъч заопипва образа на спящия, плахо пошари из отдавна небръснатата му брада, сякаш да се убеди, че мъжът все още е жив. “Добре, де! – противеше се оня, доколкото може, понеже сънят лепнеше върху клепачите му, натежали от доживотна умора. – Добре де!… Не те оставят да си отспиш…”.
Вдигна се от постелята ведно с умората си, както всякога досега. “Гадният му ден! – изпъшка, обземаше го неприязън. – Ще ми се наложи да го избутам…”. Мазето напусна без охота, заради единия хляб, друг подтик видимо нямаше. Полъх на ветрец навън се заумилква около него с прохладата си, ала отвикнал от ласки, мъжът намери за по-разумно да се захване с предстоящите му неща.
При хубави утрини, зад съседската ограда – майсторска решетка от ковано желязо, го посрещаше червенокосо хлапе. „Здрасти, мойто момче!” – ще му махне дружески, а малчото, приковал личице към решетката, веднъж го сепна: “Ти ли си моят татко?”. Личице от две очи с цвят на кестен, без радост в тях. „Ми… как да ти кажа, питанчо!…” – отвърна, застигнат неподготвен, като вдигна рамене. “Веселине, не досаждай на чичо си Динко! – изскочи майката от задния вход на къщата. – Ох, господин Белочернев, не знам какво да го правя, все пита ли, пита!”. Самотна майка на самотно дете, грижеше се за парализираната собственичка на съседския дом – голям и празен дом, подслон за трима изпаднали в крайна нужда.
Веселин с тъжните очи не се мяркаше в днешната утрин оттатък оградата и мъжът изпита облекчение. „Бе, господин Белочернев, все се каня да ви питам – полюбопитства при случай бай Диоген, той поминуваше от лов на събеседници около кръчмето на автогарата, – как сте на малко име, ако не е секрет?”. “Ми… как – отвърна му, – кръстили ме Господин”. Винаги свежо избръснат и с червена папийонка, бай Диоген прихна да се смее, в гръмогласния си кикот бе вместил цялото удоволствие от живота. „Голям майтап, а? – забавляваше се шегаджията. – Срещнеш познат, а той, как сте, господин Господин…”. Архитект в пенсия, беше се изхитрил да се избави от кахъри и угнетения. „Динко… – добросъвестно уточни господин Белочернев, докато смехът се отичаше покрай него, – дето ме знаят, викат ми Динко”.
За момичетата от бутиците на “Атлантическа”, главната градска улица, той беше бай Динко. Подхващаше деня си от нея по свежест заран, тротоарите на улицата, бивша “Партизанска”, сияеха измити, а момичетата пушеха отвън, преди да ги е налетяла клиентела, и пиеха безвкусно кафе в чашки от пластмаса. „Айде бе, бай Динко!” – посрещаха го като единствен него да са очаквали. Витрините на „Атлантическа” ги бяха отрупали с изкушения, с маркови стоки, с блясък. Мъжът буташе пред себе си обемист сандък върху рама от баничарска количка, спираше пред бутиците поред, отрано му бяха извадили на плочника амбалаж всякакъв. „За къде сте се разбързали? – питаше момичетата, зает да сортира амбалажа. – Дорде се огледате и младостта ви си отишла… Ми кога ще живеете?”. Думите му ги плашеха, момичетата охкаха и плюеха през рамо против уроки. „До обед ще съм ви ошетал чаршията – обещаваше им, за да ги успокои, – стига Рогатия да ми не пресече път…”.
По тротоара насреща му и днеска двоица полицаи крачеха с отмерена стъпка, не помнеше ден да са го отминали. Старшият на патрулката спря пред него, запоклаща се мълком на пръсти, пъхнал дланите си в колана с пистолета и палката. „Ти пак си тука бе, тарикат!” – подвикна сприхав, избиваше го на кавга, в стойката си влагаше недвусмислена закана.
Грижите с амбалажа не позволяваха на мъжа да се залисва встрани. „Че къде да съм! – изуми се. – Това ми е работата, събирам картон, стъклария, метали…”. Тая приказка я имаха от много време и все си им оставаше недовършена. „На това твоето работа ли му викаш? – не мирясваше старшият комай от скука. – На клошар ще ми се правиш!”. Мъжът го прие с безразличие. „Защо, ти ли ще вдигаш амбалажа вместо мене? – поинтересува се озадачен. – Плащам и данък на всичкото отгоре… Мутрите, виж, я карат с рушвети…”.
Разсъжденията му не допаднаха твърде на ченгетата. „Без намеци! – скастри го вторият от патрулката, до тоя миг преживяше дъвка, заслушан в разправията. – Да не си приказваме на друго място!”.
Мъжът не се стресна особено, беше обръгнал на закани. „Рушвети не бутам – престори се на недосетлив, – от заработените ми пет лева държавата си прибира левче и половина, да има с какво да ви плаща заплатите…”. Той си търсеше белята, но патрулката отложи проблема за по-нататък. „Устат си! – заключи старшият, преди да се разделят, – кой ли ден и ти ще нагризеш кривака!…”.
Ченгетата продължиха да се разтъпкват по бивша “Партизанска”. „Гадният му ден! – помисли си с погнуса господин Белочернев. – А едва е започнал!”. Момичетата от бутиците се бяха изпокрили при марковите си стоки.
До края на улицата се добра някъде към обед. Тя свършваше при автогарата – величав кошер от алуминий и стъкло сред градинска зеленина. Там бай Диоген вече преполовяваше деня си в кръчмето. “Тъкмо навреме, господин Белочернев – възрадва му се от сърце, – в тоя Вавилон с фенер да търсиш посред бял ден, няма да намериш човек за чаша мерло”. Кошерът се къпеше в слънчева светлина, лееше се дискретна музика, между билетните каси и терминалите сновеше народ. „Хайде, човече, аз черпя! – покани го бай Диоген, безкористно щедър. – И не му мислете толкоз, разправете ми по-добре как я карате!”. От архитекта в пенсия малцина съумяваха да се измъкнат. „Бутам я – рече господин Белочернев, приседнал върху крайчеца на стола, – бутам гадната количка и мисля”.
Бай Диоген отпи от мерлото, чашата му хвърляше рубинени отблясъци върху масата и той им се любуваше. „Когито, ерго сум! – произнесе, като поучително вдигна показалец над плешивото си теме. – Мисля, следователно съществувам, казва Декарт…”. Господин Белочернев го пресече: “А да е казвал случайно дали, след като съществувам, следователно живея?”. Неизяснените състояния му пораждаха безсъници.
Препънат насред думите си, архитектът присви очи, докато осмисли въпроса, че да се разсмее до сълзи. “Съмнявате се! – възкликна, с опакото на дланта си бършеше през смях рукналите му сълзи. – Не подлежи на съмнение само фактът на съмнението….”. Господин Белочернев се бе вглъбил в гнетящите го мисли. “Туй нашето пък ако е живот! – сподели обречено. – Съмнявам се да е живот…”.
Кошерът работливо жужеше в делничната си суетня, двамата оставаха глухи за гълчавата около тях. “Живеем ли, съществуваме ли, реално сме в сегашно време – замъдрува бай Диоген. – Миналото, бъдещето, те си остават мисловни категории… Като в песничката: няма вчера, няма утре, има само днес… Схващате ли? Миналото е спомени, бъдещето е мечти, кроежи. За помияра под масата те не съществуват, лишен е от дарбата да мисли…”.
Господин Белочернев стана. Спомени и мечти той ги бе разпилял по своите пътища. “Да му завидиш на помияра – призна си, – Господ го пожалил, отървал го от умуване, а нас оставил да се мъчим… Градът гъмжи от умислени хора, ако не си забелязал”. Тръгна си с необяснима припряност, не държеше изглежда патрулката да му изскочи иззад ъгъла, присъствието й наблизо някъде го предусещаше.

Работата си приключи по залез пред кантара на фирма “Чони – вторични суровини”. Изпреварилите го от бранша чакаха ред с жалкия си добив и за да им протича времето в полза, псуваха наред калпавия си късмет, управници и управия. Едноличният търговец Чоната ги обслужваше на кантара, безразличен към псувните им, макар и да го упоменаваха, беше му в нрава да ги завлича с теглото. “Непрокопсалите и днеска – мислено отбеляза господин Белочернев, – все така сме си в гадното сегашно време, да му…”. Грохнал до изнемога, мъчеше го и задух, от сутринта не бе слагал залък в уста. Клошарите крадливо обследваха купището в сандъка му. “Как я караш бе, Динка?” – подпитваха, в интереса им долавяше завист. “Ми, как – вдигна превитите си от безнадеждност рамене, – бутам я ужким, що сокаци оходих, пък знам ли!”. Прибра заработените четири лева, “Ей, Чона, крадеш, гаче ли си градския кмет, бе!” – подхвърли на тръгване и повлече крака към къщи.
До автогарата отби по привичка да хапне. Надвечер блъсканицата в кошера напомняше баталия. Преследвани от просяци и джебчии, хората пристигаха и заминаваха, провираха се някак с багажа си между разшеталия се рояк амбуланти. Той намери бай Диоген да обследва суетнята от мястото си в кръчмето. “Великото преселение не секва – каза архитектът, като му наля вино. – Човеците не знаят покой, дай им да пътуват… И поетът отдавна ги е възпял, човекът е човек, когато е на път… Вие как бихте погледнали на въпроса?”.
Господин Белочернев в момента гледаше двамина невръстни уличници да врънкат стотинки от околните, жалостивият им глас надмогваше гълчавата. “Всеки път рано или късно свършва – изложи гледната си точка, без да изпуща врънкачите от очи. – Остават ли хората човеци впоследствие, там е въпросът…”. Уличниците, неугледни до немай къде, не се отличаваха помежду си както повечето близнаци. Озоваха се пред него за своя изненада, свъсеният му поглед ги стъписа, запристъпяха като че по жарава. “Пак за старото, значи! – изрече с осъждение. – А се бяхме разбрали уж, хаймани с хаймани…”.
Близнаците гузно криеха погледи в нозете си. “Ама, бай Динко, нали Мъни каза и… На мой терен сте, вика, снасяте ми по пет кинта, че да не ми подушите бокса…”.
Господин Белочернев го доядя: “Обира ви до шушка, гадното му копеле!”. Той им подаде сгъната двулевка. “Да занесете хляб вкъщи си – заръча им, размахал пръст, – и да не съм ви мярнал насам повече, щото ядосам ли се…”. Близнаците не държаха той да им се ядоса. “Ама и на Каката, отмъква й парите – заподвикваха отдалече, преди да се изгубят в навалицата, – гони я да му работи…”.
Похабено наглед момиче, та чак да ти стане страшно, Каката от доста време се моташе из кошера, без да знае кой път да хване. Тя трепереше, зиморничаво скрила глава между плещите си. “Да ви се намира цигара? – попита. – Днеска нямах ден, останах без клиент…”. Зъбите й ситно потракваха, гонеше я треска, привечерните сенки осейваха лицето й в сажди.
Бай Диоген услужливо извади пакетче “Виктори”. Било с упрек, било от съчувствие, господин Белочернев зацъка сдържано. “Виждаш ми се недобре – сподели, като търсеше очите на момичето сред осажденото й лице, – яла ли си?”. Каката не отвърна, опъваше издълбоко тютюневия дим. Той извади последната си банкнота: “Поръчай си пилешка чорба, да се посгрееш! Тръшне ли те настинката инак…”. Момичето побърза да пъхне двулевката в деколтето си.
Гадното копеле Мъни трябва да се бе навъртал наблизо, току се довлече неканен на масата. “Чукаш си тука лаф с мухълите – процеди зъл на Каката, – а оборота?”. Страхът я смали дотолкова, че момичето се изгуби сред чувството си за вина. “Днеска нямах ден – тя в паника затърси думи да го усмири, – тресе ме, не ми излезе и клиент…”.
Копелето заподозря мерак да го преметнат. “Ааа, не на Мъни тия! – тонът му не предвещаваше нищо добро. – Ченгетата сега ще наминат за сухото си и аз к’во?”. Той безцеремонно бръкна в пазвата на Каката, двулевката направо го вбеси: “Ти ма, кучко, мамка ти!… Мъни ще крадеш, а?”.
Слисан, бай Диоген се възмути отдън душа. “Гледай какво време настана! – изрече огорчен, макар да го бе гледал откак пребиваваше в кошера. – Не ти се ще да повярваш!”. Копелето изплю през зъби: “Трай си в кьошето, мухъл, да не ми подушиш бокса!”, не търпеше да му се месят.
На господин Белочернев му дойде в повече, сграбчи копелето за врата и му изтръгна банкнотата: “Омитай се, гадняр, че както ме сърбят ръцете…”. Плесниците му огласиха докъде би могъл да стигне в гнева си.
Трябваше време, за да се върне спокойствието на масата. Момичето мъчеше да се сгрее с пилешката чорба, по лицето й се стичаха сълзи. “Ей, мухъл, мъртъв си! – гласът на копелето Мъни долетя отнякъде през шумотевицата в кошера. – Ще ми се натъкнеш на ножа, мамка ти!…”. Господин Белочернев прие с благодушие: “Добре де, драго ще ми е пак да се видим…”. Бай Диоген го съзерцаваше с уважителен интерес, той се постара да разведри атмосферата: “С какво сте се препитавали, човече, ако не е секрет?”. Господин Белочернев не държеше да се разпростира. “Ми… с какво! – рече. – Обикалях тираджия из Европа. Сетне се качих на шлепове по Дунава, тренирах и професионали на боксовия ринг… Че бомбаджия в Медет, че бияч в бар “Ривиера”, ако щеш… Бутах я на късмет, ама накрая късметът ме заряза”.
Архитектът намираше от какво да се впечатли: “Бе, не думай! И как така?…”, обичаше да опознава хората край себе си. Господин Белочернев се почука по гръдта. “Емфизема – каза, – гадна история, случи се и… Изгубих работа, семейство, дом… И ей ме на!”. Той посочи към количката си, с това изчерпа каквото би могъл да каже, а и часът напредна. Преди да си тръгне, колебливо попита: “Бай Диоген, откога се знаем, пък… Как са те кръстили все пак?”. Архитектът с покруса угаси усмивката си. “Ето, видиш ли! – завъздиша. – Тоя палат тука аз съм го създал, дето се вика, ама бар една плочица да бяха турили! Дело на архитект Койчо Койчев, да се знае, както е по света”.
На автогарата се показаха ченгетата и се заоглеждаха из кафеза. “За сухото си са дошли – предположи господин Белочернев, – гадният му ден, няма свършване!”. Напусна кръчмето като че го гонеха, чак на улицата откри как мракът отново го бе изпреварил.

През повечето от вечерите му мракът го изпреварваше. Къщите и дворовете в махалата притихваха предсънно, той буташе количката сам в тъмното из плетеницата от улички по изнуряващия го път. Стигнеше ли до обиталището си – неприветлива, изоставена от хората постройка, смъкваше от себе си всичкия невидим товар. Над задния вход на съседската къща мъждукаше фенер, светлината го избави от усещането за самота. “Окъсняхте, господин Белочернев – изненада го майката на питанчо. Излязла на открито, беше се отдала на покоя под звездите. – Веселин и госпожата заспаха, тъкмо да те угостя с вечеря, сигурно си изгладнял”.
Жената бе доброжелателна, но той посрещна вниманието й със смесени чувства. “Ми, какво да ти кажа – заколеба се, – не че не съм ял, ама…”.
Гостите бяха рядкост в съседския дом, майката на питанчо с нескрито задоволство се разшета около трапезата, щедро му подреди ястия като за пир. Откъм отворения прозорец в далечината навън нечие радио с носталгия пееше за града, където разпиляват се ден подир ден и просто няма какво да се случи. Дните на господин Белочернев. Нижеха се безлични, дни под копирка, строго разписани, и в тях време за живот не му се предоставяше. Често го оприличаваше на натрапчив сън, от който едва ли щеше да се избави някога.
У жената още тлееше надеждата нещо да се случи, песента я върна към непреходните й болки. “Дом без мъжка ръка не е дом – промълви, премного горчилка се бе насъбрала в нея. – Кукуваме тука с госпожата едни, откак се помина мъжът й. Емнал се беше да богатее, Бог да го прости, бъхта се, трепа се да прави къща за приказ, а накрая… Пък и Веселин и той, все си търси баща”.
Господин Белочернев изведнъж се засуети, гозбата му остана недоядена. “С човека е така, колкото богатее, по-беден се вижда – каза и понечи да стане. – Е, аз да си ходя… Отворих ти грижи по късен час…”.
Жената неволно вдигна ръка да го възпре. “Не знам какво ще кажеш, дали да не се преместиш при нас? – тя се стараеше да скрие смущението си. – Откога си го приказваме с госпожата, където трима, вика ми, там и четирима… Ще рухне онази съборетина отсреща, недай Боже, жив ще те погребе…”.
Изпитните съпътстваха съществуванието на господин Белочернев, но досега им бе отстоявал. “Дадоха ми я на отговорно пазене – заобяснява от прага на задния вход, – як градеж е къщата, не вярвам да се срути, ще ни надживее всичките”. Изскочи под мъждукащия фенер на двора и жадно загълта нощния въздух. В мислите и чувствата му цареше хаос, неотлъчният му спътник страхът надделя за сетен път. Той избута нетърпелив количката на улицата, предчувствието за беда го насилваше да бърза. “Не е редно тъй – заспори неизвестно с кого, – дете без баща, аз ли не съм му ял попарата!…”. Хлътна в мазето, то свойски го приюти в непрогледния си мрак. “Човещина трябва – повтаряше си в скороговорка, решен да търси изход, – стига да знаеш как…”.
Господин Белочернев не знаеше. Хрумна му, че дотука той само бе бягал. От несгодите, от хората, от гадното сегашно време. Мазето бе последното му убежище, при все че не му осигуряваше ни спокойствие, ни избавление, ни дом. Оставаше си сам и… жив погребан!
Догадката го порази. Прищя му се да закрещи: “Жив съм бе, хора!”, че дано го чуят. “Ти ли си татко ми? – стресна го питанчо в тъмното, а господин Белочернев го заовърта: “Някой ще трябва да се нагърби…”.
Кой някой ?
Сам беше, други така и не откри. “Добре, де! – рече, държеше да бъде почтен със себе си. – И утре е ден. Нека съмне пък… където трима, там и четирима!”.
Умираше за сън, спасяващия го негов сън без сънища.