Едуард Попов

превод: Георги Ангелов

На 4 август 2009 г. се навършиха 150 години от рождението на Кнут Хамсун, един от любимите писатели на Европа и Русия от началото на ХХ век, лауреат на Нобелова награда. Юбилеят му остана незабелязан в съвременна Русия. Много по-дребни в сравнение с Хамсун литературни «гении» се удостояват с къде по-големи почести. Кнут Хамсун стои отделно, макар че е изключително литературно и обществено явление, твърде неудобно за нашия век. Често го сравняват с Достоевски, което до голяма степен е вярно. Но по обществената му и политическа смелост, в която са неразделни мисленето и постъпките, може да се намери само един близък до него в руската литература – Константин Леонтиев. Последователният и безкомпромисен антипрогресизъм на Хамсун го довежда до апология на Хитлер и романтическо разбиране за националсоциализма. Това е достатъчна причина, за да направят неудобна личността на «последния викинг на Норвегия».
Има и още една черта, отличаваща Хамсун, заради която е неудобен в Европа и в нашата страна – любовта му към Русия. Парадокс, но отношението към него би било съвсем друго, ако Хамсун не беше русофил и бе казал няколко гнусливи думи за «империята на царете» и вечно варварската «Скития». Тогава, виж, щяха да му простят и Куислинг…
Руската тема многократно се появява в творчеството и съдбата на Хамсун. На тази тема е посветена изцяло книгата му «Из приказната страна» (в друг превод – «В приказното царство»): описание на впечатленията за пътешествието в Русия и Кавказ, което Хамсун извършва през 1899 г.
Именно в тази книга в най-концентриран вид са намерили място размислите на писателя за историята, целите и границите на човешката дейност, перспективите пред човечеството. Тези перспективи според него са твърде безрадостни. Ако Достоевски е наричан пророк, предусетил ХХ век с неговата антиутопия, Хамсун, норвежкият му почитател и в известна степен последовател, би могъл да се определи като пророк на XXI век.
Хамсун е праволинеен. Позицията на писателя се вижда още от името на книгата. Приказно царство – това именно е Русия. И е така въпреки отсъствието на политическа свобода, наличието на сибирски заточения и прочие факти от недемократичните общества.
Запознанството на Хамсун с Русия («великата Русия», по неговите думи) започнало от Санкт-Петербург. Но истински възторг предизвикала у писателя Москва. За този град той създал истински химн. Хамсун нарича Москва най-приказния град, който някога е виждал. А той бил, по думите му, практически във всички части на земята, виждал е най-красивите градове на света.
Именно в Москва Хамсун за първи път на страниците на книгата си задава въпроса за славяните и бъдещето на славянството: «Славяни! (…) Това е народът на бъдещето, властелини на света, първи след германците! Само у народ като руския е могла да се появи такава великолепна, възвишена и благородна литература; осем велики руски писатели – това са осем непресъхващи извора. Трябва ни много време само за да свикнем с Русия и да се приближим към нея.».
На други места в книгата Хамсун със симпатия описва срещите си с руснаци: московчани, обикновени селяни, аристократи, офицери… Възхитен е от бита и поезията на казаците, които откроявал като най-войнствения и единствено поетичен сред всички народи в степта.
Интересно е пристрастието на писателя към хората с военно звание. Това, което предизвиквало у цяла Европа скрит страх, преминаващ в ненавист, в което постоянно обвинявали Русия – в милитаризъм, при Хамсун получава противоположна трактовка. Симпатизирайки на народите от Кавказ, той вижда бъдещето им само в състава на Русия.
Като цяло книгата може да се нарече едно от най-светлите произведения на Хамсун. Към Руската империя и населяващите я народи – преди всичко руснаци, към великото славянско племе, писателят изпитва гореща симпатия, даже любов. Тази книга е своего рода огледална противоположност на съчинението на дьо Кюстин «Русия през 1839 година», но за разлика от последната съвсем не е така известна в Русия. Очевидно, поради «славянофилството» (в буквалния смисъл на думата) на Хамсун. Ние сме уверени: ако той бе написал продължение на жалкия и злобен дьокюстиновски пасквил, щеше да бъде забелязан и честван в днешна «свободна Русия».
Но Хамсун извършва непростимото: позволил си е да говори за Русия с възторг. Възторг, който бил непонятен за «гордия поглед» на чужденеца, но даже и за неговия съвременник – руски интелигент.
Образите на руснаци често се срещат и в други произведения на Хамсун. Тези герои са носители на така любимите на писателя качества като аристократизъм, широта, поетичност. А във великолепната му миниатюра «Малко Париж» писателят и говори от името на главния си герой – руснак.
Привидната аполитичност на Хамсун е измамна. Великият норвежки писател, «последният викинг на Норвегия» Кнут Хамсун се представя в произведенията си и преди всичко в книгата «В приказното царство» като неортодоксален философ на политиката. В творчеството му се прокарва една, макар и не ясно заявена, но съвсем определена мисъл: политиката трябва да се определя от висока цел. За писателя тази цел е животът в Духа, духовното единение с природата, със Земята. Затова и Хамсун изобщо не се смущава от отсъствието на политически свободи в Руската империя; той с нескривано презрение се отнася към свещената крава на либерализма. Дава своя парадоксална и задълбочена трактовка на принципите на руската история, сближаващи го с Константин Леонтиев. Изводът му е: славяните, руснаците са бъдещето на Европа.
Добре известно е, че Хамсун бил русофил и германофил едновременно. Противоречието тук е привидно. Ако се вземе предвид, че той е изпитвал силна ненавист към Америка и особено към Англия; и силна любов към Германия и Русия, очевидно е какво бъдеще е искал да види за Европа. Аристократична по дух и култура, некапиталистическа Европа, обединена от съюза на два велики народа, страни и култури – Русия и Германия. Само тези две сили, обединили цяла Европа, могат да противостоят на англосаксонската културна и политическа експанзия.
Научавайки за заставането на Русия по време на Първата световна война на страната на Англия, Хамсун казал на близките си, че този съюз е противоестествен. Времето потвърди правотата на думите му: съюзът с Британия доведе до гибел Империята и историческа Русия. Ние, потомци на хората, които не опазиха своята Родина през Февруари 1917, трябва да помним този урок: главната заплаха за Русия идва от страните на англосаксонския свят. Лъжливият политически модел, натрапен от англосаксонците на цял свят като единствен еталон за демокрация, идеологията на потреблението («цивилизацията на пепси-кола») и всепозволеността носи гибел на човека и човечеството. Човекът е духовно същество, което ще умре без култура, ще се задуши в празнотата на псевдосвободите.
Ето защо юбилеят на Кнут Хамсун е така актуален в наши дни.

18.09.2009

http://www.fondsk.ru/article.php?id=2362