Иван Митев

В тая история майката му е да сме живи. А това може би няма нищо общо с щастието.
Христо Фотев

За пръв път в трийсетгодишната си практика кръчмарят, наричан Бармо, не можа да определи какъв човек върви срещу него.
Появилият се измежду контейнерите в тоя край на гарата мъж около петдесетте можеше да бъде както клошар, така и синдикален деятел. Високото чело и едрият нос говореха за амбиция и неприкрито самолюбие. Гъсти снопчета бръчици около очите ги правеха да изглеждат постоянно присвити. Тази проницателност се смекчаваше от зачервените скули, а разлепените в полуусмивка устни издаваха желание по-скоро да се допре чаша до тях. Сивата коса губеше цвета си към бакенбардите, за да се слее с гъста бяла брада, украсена с есенно жълти мустаци. Негладен синкав панталон и домашно плетен пуловер от вълна с трудно определяем цвят допълваха недоумението у Бармо, който разпалваше скара с дървени въглища, изнесена пред заведението.
Без да се огледа дори, мъжът се пъхна вътре – във фургона от дървения, десет на шест, подпрян откъм западния си край от каравана, в която бе вместен барът. Пет маси с пейки в електриково зелено, телевизор и календар с полугола жена с трион в ръцете оформяха вътрешния интериор. Стената откъм перона бе в стъкло, с навес отгоре – при хубаво време масите се изнасяха под него; през прозореца на изток погледът обхващаше цялата гара с плетеницата от линии пред нея и стигаше чак до железопътното депо.
Новодошлият се настани на средната маса, положи ръцете си отгоре и започна да ги разглежда. Нито той, нито кръчмарят бързаха – като че знаеха, че каквото има да се случи в тоя ден, то няма да ги отмине.
В следващия миг съдбата стовари нова изненада върху главата на Бармо.
От вратата на чакалнята излезе младеж с продълговато, леко заоблено лице, цялото зачервено; червенината извираше изпод късата му рижа брада и караше да светят дори веждите му – сякаш опушени на огън. Под тях проблясваха очила в тънка черна рамка. Облечен бе в джинси, сивата му тениска висеше изпод червено брезентово яке. На главата си бе нахлупил зелена плетена шапка, а черният сак, провесен на рамото му, кръчмарят възприе като точката на въпросителната, която отново светна в мозъка му. Младежът приближи, кимна и също се пъхна зад вратата.
Кръчмарят въздъхна с насълзени очи, изостави скарата и го последва. Докато измине няколкото крачки, мъжът вече бе предложил на новодошлия мястото срещу себе си.
- Ефрейторов – представи се той.
- Стийв – бе отговорът.
- Стив или Стийв?
- Стийв. Стийв Дейвидсън.
- О, вие сте…
- Американец.
Мъжът се замисли.
- Това трябва да се полее – каза той.
- Да?
- Казвам, че американците трябва да се уважават. Сега времената са такива, че всяко неуважение към тях може да струва скъпо. Аз смятам, че цивилизацията е извървяла своя път, за да стигне до този извод.
- Цивилизация? – попита Стийв.
- Да. Като възпитани нейни представители не е зле по тоя случай да изпием по чаша вино.
- О, вино! Да! Разбира се – съгласи се американецът.
Бармо донесе кана с две чаши и ги напълни.
Ефрейторов пръв вдигна своята.
- Най-старата дума на земята е вино! – каза той. – Наздраве!
- Наздраве! – повтори като ехо Стийв.
- Чудесно се справяте с българския – установи събеседникът му.
- Аз аспирант. Тук по една програма. Изучава български бит. Знае малко език.
- О, той никак не е труден. Всички хубави думи в него започват с В: вино, винен кебап, винена попара, винена кавърма и пр.
- Българи майстори вино, да? – попита Стийв.
- Ние сме майстори и на правенето, и на пиенето на вино – поясни Ефрейторов. – Когато Ной отплувал с кораба си, за да спаси живота на земята, освен всичко друго, той е носел и лозова пръчка. И знаеш ли къде е заседнал ковчегът му, Стийв?
Стийв опули очи.
- Някъде ей там – посочи мъжът зад гърба му, – в района на депото.
- Ной?
- Да. Ной. Оттам насетне било ясно – истината никога няма да се загуби. Да отпием, Стийв – чу Бармо и до ушите му достигна оня глух звън от допира на стъкло, който подсказваше, че всичко навлиза в обичайния си ритъм.
- Често ли идвате тук? – попита Ефрейторов, като старателно облиза устните си.
- Не… Сега дошъл. Тук изпратило едно момиче. Музикантка. Рекла: Иди там и чакай, аз ще дойде и ще свири на теб.
- Момиче? Ще дойде тук?
- Така казала. Срещнал отвън, в парк.
- А къде е то сега?
- Отишло с някакъв мъж свърши нещо.
- Ясно. Но нищо не пречи да дочакаме момичето. То знае ли, че сте американец?
- Да. Попитала и аз казал. Тя рекла: Защо по-рано не се появил? Сега има ангажимент. Иди там и чакай, аз ще дойде, ще свири, ще разкаже.
- Какво ще разкаже?
- Сигурно нещо весело. За игра. Така казала: Ще разкаже теб игра.
Бармо, тръгнал към скарата, потри челото си. Ефрейторов въздъхна.
- Чудно нещо е животът. Понякога.
- Моля?
- Правя поредното си заключение.
- Заключване?
- Не, не заключване. Обратното. Вие просто освободихте душата ми. Просълзихте ме.
- А вие какво работи?
- Аз съм директор. Училищен директор. По-точно – бях директор. Вчера напуснах.
- Напуснал? Но учебна година продължава. Сега април.
- За жалост това не може да се оспори. Наистина е април, учебната година продължава, но аз съм тук, далеч от училището, отново на път…
- Път? Къде отива, ако не тайна?
- Никога не е било тайна. Тръгнал съм към жена си.
- Тя далече?
- Не, вече не. Вече е близо. Съвсем близо. Тя е в Пловдив.
- О, наистина близо. А откъде тръгнал?
- От Бургас.
- Това няколко часа път.
Ефрейторов напълни чашите.
- Да… Сигурно е така. А ето, аз не мога да стигна вече двайсет и шест години.
В настъпилата тишина се чу как една отделила се от окото му сълза удари масата.
- О, съжалявам! – каза бързо Стийв.
- Не е нужно, Стийв. Да отпием! И да напълним отново чаши. Казано е: да пиеш, значи да вземаш назаем, а да беседваш въз основа на тази си дейност – това е да върнеш дълга си. Е, не всеки успява.
Стийв бе отворил уста като риба, на която не й стига кислородът.
- Аз никога не пил толкова бързо.
- Не се страхувай от тежко вино, Стийв, страхувай се от леки разговори. Казано е: търси човека не с фенер, а с кана. Пия за теб! Не забравяй: от огъня, който блещука в чашата, се запалва най-яркият пламък в живота. Наздраве!
- След малко ще има пилешки крила на скара – вметна в паузата Бармо и загледа ниската пълна фигура на куцукащ над релсите човек. Това бе осемдесетгодишният Бай Бай, някогашен дребен началник, който прекарваше почти целия си ден в заведението, неизменно опрял гръб на източния прозорец, изпълнен с презрение към всички, които се разхождаха по перона.
Почти по същото време от вратата на близката сграда на “Превозна служба” се изсули вагон-описвачът – с бяла риза и черен панталон, с избръснато до синьо лице, обилно залято с “Тройной”. Той подръпна подострените краища на сивите си мустаци и спря до скарата, към която се приближаваше Бармо с пълен леген крилца.
- Даа… И днеска никаква няма да я свършим. А можехме да дадем кураж поне на един човек.
- Ще си вземеш ли закуската? – попита го кръчмарят.
- Нали затова съм дошъл.
Бармо нареди крилата, раздуха въглените с парче картон и влезе в караваната. Наля в голяма чаша три пръста шейсет и пет градусова домашна ракия, допълни я с чешмяна вода и я сложи пред описвача, който залепи гръб на бара. Знаеше, че след малко Бай Бай щеше да се тръшне на отсрещната пейка и така, очи в очи, двамата щяха да продължат незнайно кога започнат спор.

Всичко му беше ясно на Бармо. Много надалече гледаше той в живота си и затова се радваше сега на заведение, за което не един и двама бяха готови да му броят добри пари. А само допреди няколко месеца минаващите оттук ускоряваха ход или правеха гнусливи гримаси. Струпаните безброй ръждиви контейнери, които не помнеха годините си, бяха любимо място за облекчаване на всички пияници от гаровата закусвалня, зад чийто тезгях Бармо разливаше най-долна проба питиета. Малко преди да почне строежът на новата сграда на гарата, той купи опиканите трийсет квадрата и зачака своето време.
Животът дава на тия, дето са в него – рече си кръчмарят. – На живите хора дава, не на сенките. Така Бармо наричаше клиентите си, които според него се бяха пръкнали само за да се доберат дотук и да му оставят омазнените си левчета. Всички до един му бяха ясни като прочетен вестник. Но тия двамата не седяха мирни на кантара му и затова той се заслушваше в гласовете им.
- Аз поръча още вино – каза Стийв. – Но не може пие повече – той разтри пламналите си бузи.
- Стийв, човек няма избор! Той просто трябва да пие. Дядо ми казваше: който не пие достатъчно, рогатия нощем сънува.
- Аз знае… Тук хора много пият… Винаги ли така било или сега, в новия живот?
- Новият живот… Как само звучи! Сигурно няма други думи, които да се обичат толкова. Но с какво е нов? Може би с нашата среща? Прав си – това е нещо ново. Кога ли сме тръгнали към нея? Ти кога тръгна?
- Аз? Преди един месец.
- Ето, ти знаеш. А аз не знам кога усетих просветлението. Може би в оня петък?
Ефрейторов поглади брадата си и се замисли. Бармо донесе нова кана.
Бай Бай поздрави с повдигане на бастуна си и докуцука до прозореца като дишаше тежко. Кръчмарят, без да продума, постави пред него чашка кафе.
- Може и да не е било петък… – продължи Ефрейторов, все така замислен – тогава имах квартира. Когато заваля дъждът, можех да взема такси, пред очите ми бяха няколко коли. Можех да се кача и на тролей, задаваше се отсреща. Но нещо неопределимо, Стийв, ме възпря. Прислоних се под козирката над входа на близката гостилница и зачаках.
- У дома ти вода ли извира, та киснеш всеки ден тука? – изстреля описвачът към Бай Бай.
Лицето на пенсионера се вкамени. Той пое дълбоко въздух, долната му устна затрепера.
- Някой си дири боя със свещ – прогърмя гласът му.
- Де отида, лельо, все ме бият! – отвърна описвачът. – А такива като тебе и бълхите не ги хапят!
- Хапят – не хапят, водата я пия вечер, а главата ми не е побеляла на воденица. Мокър в бъчва да вляза, сух ще изляза.
- Затова имаш и на кучетата да даваш. Инак – така е! И стара попадия излъгваш.
Бай Бай се направи, че се заслушва.
- В твоя корем ли крякат тия жаби или сричаш, докато си броиш ребрата?
- Дните ти броя, дъртако!
- Мерзавец! – изхриптя Бай Бай.
Ефрейторов отпи голяма глътка, Стийв – малка.
- Какво е това мерзавец? – попита той.
- Цвете – отговори училищният директор. – Цвете с много силен аромат, цъфти точно сега. Отсрещните балкони са пълни с него.
- Цвете. А дъртак?
- Човек, отдал всичките си сили на старото време. Но ние с теб говорим за новото, Стийв. За онзи следобед, когато се появи златарят.
- Златар?
- Или ковач. Говореше еднакво добре за коване на злато и на плугове. Червеното му лице изплува от дъжда и увисна срещу мен. Ела да пием – каза. – И аз нямам пари.
- Пили? Без пари?
- Да, повече от шест часа. В онази гостилница опашката беше прекалено дълга. Бирата я точеха в края. Златарят /или ковачът/ отиваше, вземаше две халби пиво, донасяше ги на масата и се запътваше към касата да плати. Никой нямаше против да бъде пререден, щом ставаше дума за пиене. Пред касата беше пълно с народ. За да платят, хората оставяха таблите на една паянтова масичка. Когато започваха да бъркат за пари, залюляваха я и някое от ястията се разсипваше върху друго. Те се суетяха, блъскаха се с лакти, разливаха ястията на тези зад тях, но това не впечатляваше никого. Да отпием, Стийв. И да поръчаме още. Казано е: маса без вино изгнива бързо.
- Аз… плати, но не пие.
- Не бива така, Стийв. Ти трябва да бъдеш във форма. Нали чакаме момичето. Имаш нужда от нещо освежаващо. У нас има едно питие, което прояснява ума на човека и аз смятам, че то е подходящо за теб.
- Как нарича?
- Облак.
Стийв завъртя глава.
- Не чувал.
- Това е смес от две неща.
- Коктейл?
- Не, не съвсем.
- Не иска коктейл.
- Тогава ги изпий поотделно!
Бармо, който не изпускаше разговора, постави кана с вино пред Ефрейторов и чаша с мента пред Дейвидсън.
- Та златарят /или ковачът/ отиваше до касата, разменяше по няколко думи с касиерката за дъжда – валеше вече цял ден, вземаше люта чушка от панерчето пред нея и се връщаше на масата, където купчината от чушки растеше непрекъснато. Още в началото той напълни с бира сухите чинийки с отрова за мухи по перваза на прозореца и през цялото време десетки пияни мухи пълзяха по масата и пода. Тези мухи – каза златарят, – са като човешките мисли. Мотаят ти се в краката и ти пречат да ходиш. И още: утре моят синдикат организира демонстрация в София. Всеки, който дойде, ще може да пие. По избор – чай или коняк. Или каквото пожелае. Хареса ли ти питието, Стийв?
Стийв поклати глава без да продума.
- Сега трябва да изпиеш и другата му половинка – Ефрейторов махна към Бармо. – А аз ще ти подаря още няколко истини за виното. И ще ти разкажа как започна новият живот в България.
- Ти за какъв се имаш бе? – изрева заслушаният в думите му Бай Бай.
- За белязано магаре! – отговори описвачът, помислил, че въпросът е отправен към него. – А ти си вадил трън, докато Господ е раздавал акъла.
Бай Бай вдигна бастуна си с разтреперана ръка.
- Ще ти извадя всичкото кисело от носа!
- На теб соленото само ще ти излезе!
- Ще видиш бял вълк по пладне!
- От тебе ли? Дето на змия да плюеш в устата, ще я отровиш!
- Мерзавец!
- Той усеща аромат, нали? – оживи се Стийв.
- Да, усеща как ухаят цветята по терасите.
Стийв вдъхна дълбоко.
- В онзи ден, когато отидохме в София, и ние усещахме нещо във въздуха, Стийв. Там имаше хора от цялата страна – млади, стари. Всички бяха дошли да получат своето. Вървяхме край сградата на правителството и викахме: Демокрация! Демокрация! Правех го за пръв път през живота си. Беше вълнуващо. Бях забравил за коняка. Сетих се за него, когато заваля дъжд, а ние стояхме повече от два часа пред парламента да слушаме речи. Появи се един господин, слаб и блед, с картонена кутия с цепка върху нея. Отстрани пишеше: “За България”. Той молеше всеки да пусне пари за новото време. Аз нямах в себе си нищо. Когато застана пред мен, някой изпищя: Милиция! Всички се развикаха, разбягаха се, събориха ме. Много хора минаха по мен, Стийв. В един миг видях кутията. Натиках я под шлифера си и пеша отидох до гарата. Там, в подлеза, преброих парите пред очите на едно гладно куче. Бяха толкова, колкото да ми стигнат да се върна. Нито стотинка повече. Това получих в първия ден на новото време, Стийв. Билет за втора класа в мръсен влак. Нищо повече, сандвич дори. Това получиха и много други хора. Е, имаше и изключения. Слушаш ли ме, Стийв?
Стийв отново вдъхна дълбоко.
- Силно! – успя да каже той.
- Да, мастиката е силна наистина. Затова ти препоръчвам да минеш отново на вино. Виното е изворът за познанието на човешката душа. Гласът на виното е свещен. Който заслужава вино, не се нуждае от паметник.
Очите на Стийв бавно се затвориха, главата му се отпусна върху ръцете.
Бармо се появи с тавичка с пилешки крилца. Аромат на печено изпълни заведението.
- Той не може да остане така – каза кръчмарят. – След малко ще започнат да идват хора – стрелочници, таксиджии, полицаи. Имам една кушетка вътре, да го вкараме там, като се оправи, сам да плати. Мина времето, когато вадех на клиентите си парите от джобовете.
- Прав си, сега всичко около нас е ново. И този пролетен полъх…
- Мерзавец… – промълви нежно Стийв, докато кръчмарят и описвачът го носеха към завесата зад бара.
Ефрейторов погледна замислено почти празната си чаша.
- Безсрамник! Всичко видях и чух! – долетя хриптящият глас на Бай Бай откъм прозореца. – Но и ти ще пукнеш някой ден като куче! – почти изкрещя той.
- Чудесен казус! – възкликна директорът и сините му очи се оживиха. – Няма ли кой да поръча по едно, за да го обсъдим както подобава?

2000 г.