КАРОЛ НИКОЛОВ – „ОТ ПРОЗОРЕЦА”
ОТ ПРОЗОРЕЦА
електронна книга
Стихотворения
(2015 - 2016 г)
***
И ето ме, изправен до прозореца
или в количката за инвалид.
Навън вървят и разговарят хора,
а тук съм аз - за свят и хора сит.
А във действителност за всичко жаден
и от света доволен, ала не съвсем,
на стихове и образи отдаден,
щастлив при всеки истински подем.
Да бъда там, на улицата всекидневен
и обладан от общността човешка,
да съм сърдечен или ядно гневен,
обичан при сполука или грешка.
И улицата ни през мене да минава,
и да трепти душата й във мен,
и от душата ми във нея да остава
животът ми във миг осъществен.
Такъв живот ми трябва… О, повярвайте!
Борба и устрем в мене да тече
и истината страшна като гарван
във Лета безпощадно да ме отвлече.
***
Нощта полека се размива във деня
и утринният час предвечно се разбужда.
Изгрява бавно мека светлина
и прави от душата ми съдружник
на ранобудниците в дневна смяна.
Звънят трамваите и автобусите бръмчат.
Светът се втурва в битието за имане -
възвишен, бурен, рязък, грубоват.
Но и макар със недоверие у мен, той влиза
и към работното пространство ме влече,
до болка съществото ми пронизал,
без да поиска да ме отрече.
И всичкото, което ще се случи
във този ясен ден с работния народ
като подарък щедър ще получа
и като пример ярък за живот.
Благодаря ви, хора, че минавате край мене
и мисълта за вас ме води някъде напред,
и вгнездена в душата ми смутена
ми дава сила пак да съм поет.
ПРИСЪДАТА
Не ми е хубаво, когато виждам хора,
принудени да ровят в кофите за смет,
останали без помощ и опора,
без грижата на властник и на кмет.
Така ли е било през времената прежни,
когато имаше за всички хляб
и зад нещастията и премеждията
стоеше безпокойството за силен и за слаб.
Какво се случи, братя българи, кажете,
че на колене падна целият народ
и на благата непочтеният владетел
превзе и оскверни човешкия живот.
Надвесен от прозореца, аз виждам
как се изражда битието днес,
как се озъбват и ни ненавиждат,
когато ровят в кофите човек и пес.
Или във подлеза, на стълбите привечер,
постилайки кашони за легло,
приготвя се за сън старик обречен,
обвит в парцали, вместо в облекло.
И с тежка буца в гърлото, готов съм
присъда тежка да произнеса
и без да псувам и да философствам,
бедняците от бедност да спася.
ТРЕВОГА
В такава душна и тревожна нощ
навярно нещо лошо ще се случи.
Изтръпвам от предчувствие и болка с мощ.
Една линейка някъде излайва като куче.
И аз заставам на прозореца на страж,
като че някой ще ми каже изхода
за болния или ще чакам за кураж
и за утеха може би за близките.
О, прекрати съдба - безмилостна съдба,
страданието на човека от линейката
и пощади го в своята творба
и в болката на майката в жалейката…
КАТАСТРОФА
Навярно са били заспали - те двамата.
Ако поне еденият бил е буден,
щели са да се разминат само
със одраскване от близостта учудени.
Ала смъртта не е измамил никой,
часът за сблъсъка определила тя
и затова без вик или със викот
предрекла е тя себе си - смъртта!…
Останалото ще го мислим после:
живота, близките, децата, кариерата -
когато до тъгата се докоснем,
отчаяни и дълго разтреперани.
И както винаги, след всяка грешка,
ще мислим с болка за вината,
и ще живеем дълго безутешно,
преди да се повторят пак нещата.
АБИТУРИЕНТСКА НОЩ
От тука ли започва пълнолетието,
от автомобили и от тоалети,
от разоряване на домовете,
от заеми и лихви дълголетни?
А после идват улици и клаксони,
откъснати балони и пияни викове,
разкриване на дребни страсти - максимум,
невръстен, целонощен викот!
След всичко идва утрото красиво,
измачкани и потни облеклата,
зацапани лица от гримовете, примитивно
разкапани и изхабени чудесата.
Минават дни и идва отчуждението
и ги награбва дълго самотата,
безделието, завистта и озлоблението
и отсъствието на интимен обожател.
И се започва бавно безсърдечно време,
забравят се приятелствата стари,
любовите училищни… Обзема ги
безверието в новите другари.
Животът става възрастен, безцеремонен,
взискателен и непрощаващ грешките
във бързия, неясен свят англосаксонен,
неутешимо прям момичешки или момчешки.
И се натрупват сложни изпитания,
нощта абитуриентска се забравя
и до мечтаното завоевание
се стига с яростно старание
и с тежка мъченическа изява.
А споменът за тази нощ ще ви спохожда,
пречистен от нещата недоправени
и като дълга болка ще ви гложде,
и ще ви сепва прям като светкавица.
СМЯХ
Не ми се спи и пак съм до прозореца
и чувам нощен глас и смях.
Уж няма никой… Няма хора,
а се оказва, че са в мен и аз съм в тях.
И от кръстовището идват двама,
и той я носи както вчера пак на гръб,
и се усмихва върху рамото му
товарът му тъй мил и скъп.
А месецът се смее и завижда
на тия двама в тяхната игра,
но тъжен е, че няма ближна
нито приятелка, нито сестра.
И ме разсмиват тези тримата -
момчето и момичето, и месецът,
измислили в нощта с любимата
играта си от обичта магесани.
ВОЙНА
Две мафии бандитски се сражават
и изстрели трещят в нощта и през деня,
и никоя на никой не прощава -
съвсем като по време на война.
И няма никой никога да те попита
съгласен ли си между тях да си,
и кой при спора кървав на бандитите
от изстрелите им ще те спаси.
И за какво е спорът им, ако не е
за власт и за имоти, за пари.
Животът в бой безумно кратък е,
затуй девизът е: „Врага си първи удари!”
А след това, когато е в ковчега,
като съмишленик го изпрати.
Смирен и ням се изправи до него,
тъгуващ съжалително почти.
След всичко иде време и за паметник,
наподобяващ от далече мавзолей,
за да бележи гроба му със цветен мрамор
и да напомня за един злодей.
Такава е съдбата на злодеите -
сега един, а в друго време друг.
Такива са мечтите и идеите
на всеки истински боклук!
***
А битката за наркотици
е не по-малка от война
и свързана е с белезници
за бизнеса с пословична цена.
И ето, в осветената аптека
и в тъмнината на нощта,
нахлул чрез взлом, пристъпва леко
крадецът при отворена врата.
А вън го чакат вече двама
от органите на реда,
та поради вината му голяма
да го лишат от свобода.
И на прозореца си аз си мисля
дали наистина тоз мъж е безработен,
за да живее не на чисто
и за затвора да е оборотен.
КАТО ЕДНА АНТЕНА
И ето, че нощта е пак преполовена,
а аз не спя, и няма да заспя,
и на прозореца, като една антена,
изтръпвам пак и пак трептя.
Какво се случва вън, какво очаква
и накъде се движи тоя свят.
С каква тъга и болка го оплаква
човекът в своя грешен необят.
Но има други хора, от които
светът очаква път през вечността
и през живота си - нестихващ приток,
достига ново време в участта.
Какво очаква дните ни за утре?
Какво животът е предвидил пак?
Ще се родят ли още нови мутри
и ще дадат ли за света печален знак?
За нови бедствия и тъжна участ,
за безпощадни и жестоки дни,
и пак ли без утеха ще получим
позорни и кошмарни съсипни.
О, свят, бъди благополучен за децата ни
и пропуските наши опрости.
Спасявай ни с любов от нищетата,
от сълзите във техните очи.
КОПНЕЖ
От тука, от прозореца, където
се чувствах като че ли сам в нощта,
си мисля бих ли могъл с някаква ракета
да полетя далече по света.
Толкова обичах да пътувам,
но със пътуването някак не потръгна.
Пътувах в книгите, прелитах, плувах,
а всъщност с четенето се залъгвах.
Така светът за мен остана непознат.
Сега е късно вече да го посещавам
и да проучвам неговия необят.
И красотата му да съзерцавам.
Но ако улицата осфалтирана
могла би да е писта за излитане,
аз ще дочакам времето за телепортиране,
за да поема звезден курс за скитане.
Е, няма как това да ми се случи
и непознат за мен ще е светът,
и пешеходна ще е земната ми участ,
без звезден и далечен път.
И все пак аз ще отпътувам по света
в такава нощ за порив и летеж.
Дори ако единствено във мисълта
душата ми ще полети с копнеж.
СЪДБА
Каква съдба! Ах, Господи, каква съдба.
Да гледаш цял живот болници
и цял живот с пазарската торба
да се завръщаш в къщи мъченица.
Сега, във старостта осакатен,
готов съм от прозореца да се провикна:
Ехей-й-й! Когато пак усмихната към мен
пристигаш уморена с обич бликнала.
И аз се питам пак на този миг в страстта
достатъчно ли те обичам и заслужих ли
великата ти радост в любовта
и моето участие в съдружието ни.
Сега децата ни се радват отдалече
и пожелават всеки път по скайпа
да се обичаме и здрави да сме вечно,
от старостта да се не вайкаме.
Ще ги зарадваме ли, обич моя,
с остатъка от нашия живот -
красив, задружен и упоен,
на доброта и разум плод.
МОЛИТВА ЗА СУША
Страшна влага, води и порои.
Водоемите късат преливници.
Незначими до скоро реки разрушават устои
на мостове, къщя и постройки масивни.
И валят дъждовете неспирно,
и навсякъде във всичко - вода,
все вода и вода… И посеви ширни
задушени умират от тая беда.
Няма виновни и няма причина.
За безделието Бог ни наказва с порой.
Няма прошка за пропилени години
и за разума, който ни даваше Той.
От прозореца гледам навънка -
улицата става река.
Общинарите пак ще мрънкат
и всичко ще си остане така.
Затова предлагам вместо пеперуда за дъжд
да направим пеперуда за суша,
за да трогнем небето поне веднъж.
И може би То ще ни послуша.
ЛИСТОПАД
И пак така започва листопада.
Дърветата оголват черните си клони
и вятърът нахлува из засада,
подвластен на живота и сезона.
И трябва да привикнем с есента,
и сетивата си да нагласим
за златното във златните листа
и за копнежа в нас неугасим.
О, есента в душите се вселява
и сътворява доброта и нежен блян,
и нещо утешително създава
в живота ни докрай недомечтан.
Къде отиваме. Ще доживеем ли
до радостта си трайна и красива
и в златното си време ще успеем ли
с човека до сърцето си да сме щастливи.
ЛЯТНА БУРЯ
От сутринта коварно приближаваше,
надвесена с ненавист над града.
Добро на никого не обещаваше
и носеше със озлобление вода.
Ще има пак порои и нещастия,
дерета стари ще преливат пак
и бедствия във часове ужасни
ще влачат пак постройки и гнилаж.
Светкавици ще режат небосвода
и гръм пространствата ще разтресе,
и във тревога и във безизходица
ще се продънят бездни и шосе.
И смачкана, душата на човека
ще търси с болка завет, сушина,
и небесата в треска ще упреква
за наказанието без вина.
БЕЗПРЕДЕЛНА НОЩ
Такава нощ е. Такава безпределна нощ е,
безоблачна, бездънна и велика.
От дълбината на нощта изригва с мощ
неугасимо зарево и непонятно блика.
И аз се вграждам във нощта, далеч от тука,
във тайнството на безутешен мрак,
и с безпокойство във душата ми за злополука
изтръпва вездесъщият ми зодиак.
Нощта ме връща рязко в мисълта
за дълбините на предвечната вселена.
И аз разбирам в себе си страстта
и жаждата в душата си неутолена.
Какво ме тласка към вселената? Не знам!
Безименна и непонятна болка
да се намеря сред звездите сам,
щастлив от звездната си обиколка.
И да достигна до божествената истина -
красива, неизбежна и величествена.
И своя свят без уплах и без мистика,
с възторженост и радост да обичам.
ДВАМАТА
Пак са те - прегърнати и днес минават
все по улицата, под прозореца,
и след тях в деня любов остава
и едно небесно чудотворство.
Гледам ги и им се радвам, неизбежно
от тъга и ревности спасени.
И е хубаво, и безметежно,
тука, и по цялата вселена.
Лошото е само, че минават
по различно време и веднъж,
тези мили и красиви палавници -
и под ясно слънце, и при дъжд.
УЛИЧНИЯТ ХУДОЖНИК
Точно на ъгъла, до пазарчето на Ситняково,
той рисуваше с разноцветни пастели,
от снимка и в натура понякога,
безплатно своите мили модели.
Но всъщност безплатно беше за починалите,
а за живите според желанието.
Но и за едните, и за другите - винаги
пускаха в шапката за дарованието.
А един ден той дойде под прозореца
и ми подаде моя портрет…
И не знам какъв беше той - дали чудотворец
или освен всичко бе и поет.
Не бях виждал себе си толкова тъжен -
поради художника или поради мен
и към двамата за портрета си длъжен,
и от случая неочаквано зашеметен.
Развълнуван бях от портрета си непредвиден
и от жеста на художника-ентусиаст,
и от подаръка му неочакван и свиден,
загледан в нещо, което виждах единствено аз.
И си мислех за портрета, и за художника,
и за себе си - от изкуството озарен,
и за правото на дарбата на безбожника
да открие модел и във мен.
СПОМЕН
Някъде, в края на нашата улица,
в един гараж като в тупик натикан,
бай Иван вулканизираше гумите
на всякакви закъсали автоантики.
А край гаража беше стълпотворение
от трошки и от угрижени хора.
Сякаш не беше место за успокоение,
а лечебна автокантора.
Хубав човек беше този Иван.
Бързо и сръчно поправяше гумите,
и затова от шофьорите беше желан.
А освен това беше веселяк и сладкодумен…
Но един ден, когато към него отивах,
изненадан бях от липсата на коли.
А когато видях некролога, изстинах
и почувствах, че за майстора ме боли.
От клиентите бе некролога
с думи за този гумаджия Иван,
за голямата им мъжка тревога
и за майстора богоизбран.
Колко ли колелета по пътищата
са минали през Ивановите ръце?
И колко ли изнемогващи пътници
са стоплени от неговото сърце.
ПЕСЕНТА НА МАРИЯ КРАЧУН
Това е внучката на Павароти,
която слушаме по време на конкурс -
изящна, талантлива, мила, готина,
за да я помним дълго наизуст.
Не зная превода за българи на песента,
но музиката нещо ми говори
и аз си спомням минали неща,
отдавна парещи истории.
На някаква самотна, неизвестна гара,
едно момиче е изпращало млад мъж,
а влакът свирнал и изпуснал пара,
и нежността момичешка отминал изведнъж.
„Не ме забравяй! О, не ме забравяй!
В самотния и безприютен свят
душата ми за теб ще закопнява.
Животът ми без теб ще бъде ад.
С каква любов и радост ще живея
в годините и дните си без теб.
Каква утеха с жал ще ме люлее
в живота ми безсмислен и нелеп.
Безпримерна тъга и мъка ще ме давят,
ще ме изгаря дълъг огън без обрат.
Не ме забравяй! Ти не ме забравяй
в самотния и безутешен свят!
Аз ще остана тук и ще те чакам
със цялата си обич, с болката във мен.
И ако ти усетиш, че съм тичала след влака,
ще се завърнеш може би в един прекрасен ден.
Оставам тук, завинаги оставам
при спомена за теб - болезнен ад…
Не ме забравяй, ах не ме забравяй.
И не забравяй за красивия ни свят.”
РЕДУВАТ СЕ СЕЗОНИТЕ
Минават пролет, лято, есен, зима.
Редуват се сезоните неумолимо
и с тях стареем ний неповторимо
и се съпротивляваме неутешимо.
Изчезват поощрения и слава,
и неброени дните се стопяват,
с приятелствата стари се прощаваме,
а новите по-мъчно се създават.
Животът се променя уморено
и се скъсяват дните предопределено,
навива се, навива се вретеното
и ние гаснем бавно, неизменно.
И няма нищо ново да се случи,
вълнение душите ни не ще отключи,
ще се забравят бавно поведения научени
и непригодни ще сме за блогополучието.
И както всички прежни поколения,
ще тръгнем за далеч без съжаление
с трагично обезсмислени умения,
без разлика за нисшия и гения.
ЗАЕДНО В РАДОСТТА
Прегърни ме, любов, прегърни ме!
Виж колко е светла и красива нощта.
Виж колко сме близки и взаимно любими
и завършени във нежността.
Колко премеждия и изпитания преживяхме,
но останахме заедно във радостта,
и в битието си променливо разгадахме
тайнството вълшебно на любовта.
О, не отлагай за утре прегръдката
в тази сакрална и възторжена нощ.
Утре, ах, утре, може да е немощна глътката
и интимността може да е без мощ.
Погледни колко прозорци угасват
и изтощението ляга да спи
без съжаление, без обич и ласка,
без да иска интимността да изтърпи.
Нека не оставим и ние нощта
без ласка и без спомен за утре.
Нека не пропуснем и ний нежността,
неприсъща на бездарници и мутри.
Ето, нощта изтънява и си отива
и ни казва сякаш точно сега:
„Прегърнете се с обич красива,
без предчувствие за студ и тъга.”
И повярвали, че можем да го направим,
ние сливаме свойте тела и души
с благодарност на нощта, че е такава,
та прегръдката да ни внуши.
НОЩ
Спокойна, безпределна нощ и свежест,
и тишина, и размисъл, звезди,
напомнящи за милиони премеждия.
Какво ли ни очаква в идващите дни.
Самотни сме, ала все пак сме двама.
Светът оттича покрай нас неизяснен,
но рамото ти е до мъжкото ми рамо,
сега и може би във утрешния ден.
Надеждата от някога не ни напуска
и волята да оцелеем е във ход.
И колкото и да препускаме,
не вярвам в път да се отпуснем
в остатъка от нашия живот.
АТЕНТАТИ
Не мога да заспя - пак атентати…
Убиват хора някъде пак без вина.
Ужасен свят - препълнен с психопати,
родени от бездушен сатана.
И тоя свят търпи и в гняв се гърчи,
омразата тече без край,
и няма прекратяване, и няма свършване,
и няма кой да го опровергай.
Живеем в кърваво и безпощадно време
и няма справедливост - грях до грях.
И трябва сякаш всички да измреме,
за да измрат убийците без страх.
Къде си, Господи? Защо на стража
не се завърне разумът свещен,
кръвниците без милост да накаже,
децата да спаси от звяра озлобен.
ТИШИНА
След всичките войни и атентати
планетата напълно онемя.
Красив, неузнаваем, шеметен и златен -
животът свърши и на нашата земя.
И върху цялата й площ без жал се просна
една неумолима тишина.
Убиха я престъпни нескопосници
и я обгърна черна тъмнина.
Това е всичко. Като мъртвите планети
и тя загина с гръм от нищета,
и свърши нежното й дълголетие
с космическа безмълвна пустота.
ДЕЦАТА
Пак вечер е. Обадиха ли се децата?
Нали е хубаво да звъннат те.
Като заложници на самотата
очакваме да чуем и петте.
Така е хубаво, когато пожелават
да бъдем здрави и да се обичаме,
за нас да мислят и да не забравят,
че чакаме гласа им магнетичен.
И като тях, и ние поздрав пращаме,
да бъдат здрави и да се обичат,
и думите ни майчини и бащини
да ги крепят и радват безгранично.
И пак така, като че сме си тука заедно,
по-често да се чуваме и виждаме,
да бъдем близки и неразгадаеми,
и общи да са ни утехата и грижите.
НИЕ - ДВАМАТА
Вярвам, че лошото ще ни отмине,
моя обич и мое ребро,
и в бъдните наши години
за нас ще има само добро.
Преживяхме достатъчно лошотии,
но не се предадохме на тегло
и можехме в себе си да открием
дълг и воля срещу болка и зло.
И така ще вървим със упорство
във остатъка от своите дни.
Изненадите и болкоборството
няма вярата ни да отклони.
Ще живеем живота си. Ще побеждаваме
изпитните и вси черноти,
и след себе си пак ще оставяме
радости и дейности свети.
И ще си вярваме, ще се обичаме.
Ще се обичаме во веки веков.
И отчаянието си ще отричаме
със красива и вечна любов.
СВЯТ
Това, което по улицата ходи
и бърза да живее с луда страст
е всъщност истинският мил и подъл
свят, който съм изгубил вече аз.
И закърняват бавно сетивата ми,
и чувството да го разбирам в ход,
и мисълта да вярвам на нещата му
във вечния, повтарящ се живот.
И аз опитвам да го проумея
и от прозореца на своя дом.
Внушавам си все пак, че го живея,
потиснат от жестокия разгром.
И сякаш няма вече никога в безкрая му
и във душата му да се вплета,
и своя дял от ада му и рая му
да изживея просто с радостта,
в която бях частица от живота,
какъвто е неумолимо повторим,
със цялата си обич към доброто,
неукротим и пак неуязвим.
О, съществувай свят във мене -
жесток, могъщ и прелестно велик.
Аз няма от съдбата да простена
и няма да те прокълна с лош вик.
ПЪЛНОЛЕТИЕ
Ах, внуко наш, разбра ли, че си пълнолетен?
Че юношеството ти мина и отмина.
Остана само споменът ти мимолетен
от детството и школския звънец в годините,
когато беше още малък и очакваше
със нетърпение да станеш вече момък
и пред света да се изправиш мъж заякнал
на своя род и на Родината потомък.
Навлизаш в младостта и вече няма връщане
в безгрижието на дете и нежен юноша.
Върви напред с надежда ясна без обръщане
и вярвай, че ще стигнеш Златното си руно.
Не ще получиш нищо даром от живота,
изпълнен с труд и дарования, които
ще срещнат изпитания, и за доброто
ще трябва много често да работиш двойно.
Но ти не се отчайвай и глава не клюмвай.
Най-сладките неща с борба се получават.
Живей с достойнство и за теб с успех ще лумнат
желаните неща, признание и слава.
И вярвай в себе си, и вярвай на жените,
които те обичат и за теб минават
през болка и през изпитания открито,
и за сполуките ти казват честно: „Браво”!
Не бива да си алчен и да получаваш
за чужда сметка, чужди труд и чужда мъка.
Бъди щастлив единствено когато даваш.
На слабите помагай с труд и препоръка.
За доброта и обич не търси отплата.
Не вярвай на ласкатели и на предатели.
Бъди добър с добрите и бъди приятел.
И не бъди на недостойни почитател.
Останалото от живота ще научиш,
ако се вглеждаш в него с обич и със разум.
И радостта от него с порив ще отключиш,
ако от пропуски душата си запазиш.
ПОЖАРЪТ
Дали е било от омраза дълга
или от случай предопределен,
или от нещо с болка скрито мълком
към къщата, в която съм роден.
Та тя е трябвало да лумне в пламъци
и като в смъртен грях да изгори.
Или било е някаква измама,
една ненавист да се примири.
Нощта е била тъмна като участ
и огън за измислена вина
е грабнал къщата, за да получи тя
ненужна смърт от живата злина.
Обгърната внезапно от пожара
и злабата в безсмъртния й срок,
умира в ярост къщата ни стара
и се издига пламъкът висок.
Ала душата, в злобата обвита,
неизлекувана от гняв кърви
и търси в този случай без насита
измамно облекчение, уви!
И само споменът за престъплението,
недогорял от пламъка в нощта,
и редом със греха и унижението,
остава обгорен във пепелта.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Къде си ти, бунтовнико, поете?
Къде е твоят неизвестен гроб
и страшната ти обич към Отечеството,
обречен от света да бъдеш роб.
Но в твоята душа заложен беше
на гения безсмъртния живот,
тъгата за човека безутешен
и смазания от робията народ.
Не можеше читакът безпощаден
от участта му да те отдели
и от омразата си - кръвожаден,
да знае колко гордо те боли.
И как се раждаше великата ти обич
несъкрушима в стихове и смърт,
в безстрашието ти, без злост от гроба
и саможертвата в бунтовен път.
Величествен и прям като светкавица,
ти грееш днес от своя небосвод,
готов да се завърнеш в битка със безправието
на своя уморен и унижен народ.
ОБИЧ
Обичай ме. Обичай ме, защото
непоносимо дълго ще боли
разплакана от остротата на живота
душата ти ранена с думи зли.
Обичай ме, когато в самотата
потъваш неосъществена ти,
когато от бруталността на буржоата
не е поискал никой да те защити.
Не ме забравяй, тука съм, наблизо -
готов на помощ да се притека
и срещу всяка безпощадна низост
да ти подам спасителна ръка.
Не ме щади, мини по мен неумолима
и продължи по своя неизвестен път.
Ако живот щастлив над всичко има,
навярно има и щастлива смърт.
КРИЛО
Вярвам, че ще те обичам пак и когато
ще бъда далече, далече от тук,
с добрата дума като злато отлята
в душите на всички от север и юг.
Тази обич човешка, спасила
от премеждия, болка и зло
свестни хора - утеха и сила,
за живота била е крило.
И ето - разбрали, че аз си отивам
и оставаш самичка без мен,
ще отправят своята ласка, преливаща
от любов и помощ към тебе в лош ден.
Сякаш моята обич и добротата ми
са останали завинаги в тях
и те ги връщат на теб чрез душата си,
и аз възкръсвам какъвто в живота си бях.
И ти ще почувстваш, че живях ненапразно,
и те обичах, както обичах света.
И животът ми беше разумен празник,
озарен и завършен от любовта.
РАЗМИСЪЛ ЗА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ
Приветствам ви, Велики Константине,
че не приехте София за ваш престолен град
на своята империя префинена
с народ от сбирщина - неосъзнат.
Харесал бяхте долината слънчева,
обгърната от вечни планини.
С величествено чувство за изтънченост,
представяхте си благодатни дни.
Със спомен за владетелско величие,
със робски бунтове и масов гнет,
с великолепие и алчността за ничие,
но с императорски просперитет.
И мислели сте си, че тук ще се повторят
в софийската просторна долина
незабравимите ви римски дни безспорно
под витошката нежна планина.
Забравили сте, че в историята няма
повтаряне на нищо в тоя свят,
че всяко нещо - малко и голямо,
възниква с образ свой и необят.
Все пак, благодаря ви с тези строфи,
че за Византия избрахте Византион тогаз
и Константинопол стана столица, а София
оставихте във бъдното за нас.
БОЛКА
Ако жестока болка в миг те повали
и се изправиш сам срещу смъртта,
не си признавай ти, че те боли,
че няма да те има на света.
Животът и без теб ще съществува,
ще има хора пак, и градове,
ще има катастрофи и врагуване…
Поетите ще пишат стихове.
И никой няма утре да си спомня,
че те е имало на този свят
и ще заплаче със тъга огромна
една жена, останала във своя ад.
Отдавна нямаш близки и познати,
които да те мислят още жив,
недопустим за своето разпятие
и за света далечен негатив.
Защо тогава е животът, питам ви,
ако човекът не дочува зов,
ако затворил е завинаги очите си
и няма да умира от любов.
ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ЖИВОТ
През целия живот Животът ме отлъчваше,
обграждаше ме със студенина,
с характеристики нарочни ме измъчваше.
Пред всеки порив вдигаше стена.
Кажи, Живот, веднъж ли без пощада
ти не затръшна своите врати
пред мен, сиракът - смазан от безсрамия
и моя свят със злост не отврати.
Аз още помня оня нощен разговор
със твоите примати без душа,
след който трябваше в раздор и дрязги
за себе си самотен да реша
ще трябва ли при мъчната си орис
да имам мъжка радост и деца,
и няма ли и в тях да заговори
отлъчването в смачкани сърца.
Не! Стигат толкова нещастни хора.
На този свят достатъчен съм аз -
един и сам без радост и опора,
потискан до последния си час.
Аз заплатих манипулацията с болка,
защото някой ме употреби
и този „някой” - извлатеняк и своеволник
безжалостно детето ни уби.
След всичкото, което преживяхме,
от утре вече няма да сме същите.
Но нещо от това, което бяхме
все пак към истината ще ни връща,
че любовта ни беше чиста и почтена.
И никой никого във нищо не излъга.
И никой на сърцето си изменник
не стана и не сгази своя въглен.
Но как боли от тази невъзможност
да бъдеш винаги до края справедлив.
И да надмогнеш с цялата му сложност
живота си изстрадан и щастлив.
НО СМЪРТ НЯМА
Наживях се! И вече трябва да си тръгвам.
Години и навярно векове,
със болка от сърцето си изтръгвах
несподелени образи и светове.
И ужасен от своите премеждия,
и сътворен от дългия си път,
вървях докрая с всичко неизбежно
между живота и очакваната смърт.
И поради това, че бях белязан,
така и да почувствам не успях
дали самата тя ме искаше наказан,
душата ми я търсеше в пореден грях.
Но осветена от дългото очакване
лумва небесна и лунна надежда -
от любовна радост да ни разплаква,
към блаженстване да ни повежда.
Сбогом, Утеха. Сбогом, Надежда!
Сбогом, сладко мъчение! Сбогом, Любов!
Времето с болка ще се отцежда
без наслада и радост, и без благослов.
И единствено в спомена ще оживее
близостта ни - тъга и страдания явни.
Времената безстрастно ще ни отвеят
и Животът навярно ще ни забрави.
