ИГОР АЛЕКСЕЕВ: ПЕТ МЕСЕЦА ЖИВОТ И БОЛКА
Александра Зайцева
BBCRussian.com
превод: Диана Павлова
Нарекоха го гладиатор – той се сражава с болестта си пред очите на всички. Нарекоха го писател: той казваше, че писател го е направила болестта.
На 7 април 2008 година си отиде от света поетът Игор Алексеев. За това, какъв беше той зад пределите на своите ежеседмични записи в блога на сайта BBCRussian.com, телевизионният канал Рен-ТВ засне документалния филм „Продавач на кръв”, който беше излъчен на 5 май 2008.
„Казвам се Игор Алексеев. Роден съм през 1959 година. По професия съм писател” – с тези думи започна той разказа за себе си. Не се стесняваше да говори откровено за себе си, за живота си, състоящ се от ежедневна борба със страшната болест – рак на червата.
А хората – читателите на сайта от най различни краища на планетата – следяха съдбата му. Преживявайки, съчувствайки, ободрявайки. Изненадвайки се как човек в такова състояние може да работи. Ужасявайки се от болката му.
Авторът на филма, Елена Погребижская, е била също такъв читател. Внимателно следяла живота на Игор и всеки път замирала, когато той преставал да пише. Преди пет месеца се убедила, че за Игор трябва да научат колкото се може повече хора. Тогава, събирайки снимачна група, се отправила към Саратов.
„На него, разбира се, му беше тясно там. Защото там са много Салтиков-Щедринците, както и преди” – разказва Елена Погребижская. – В Саратов има много рудиментарни закони на живота, каквито например вече няма в Москва и в някои други градове. Например, за да си купиш билет за влака или самолета, трябва непременно да намериш някой, който да се обади и да поръча. Запазете ми еди колко си билета. И касиерът ще получи явно някакъв процент за резервацията и едва тогава може да си купите билети, въпреки че такива има. И това се отнася за всичко, за всякакви договорености, поликлиниката, болницата – всичко чрез познати”.
На онкологично болните се полагат безплатни лекарства. Но това е на теория, а на практика – на семейството на Игор Алексеев му се наложило да плати много пари, за да го избави от ежедневната болка. Която, както сам той ще разкаже във филма, не може да се изтърпи, това те сломява, преставаш да бъдеш човек. А Игор до последния си миг запазва яснота на съзнанието.
На кадрите – големият недостроен дом на Игор. Показва го жена му, той самият не е в състояние толкова много да ходи. Тя старателно се опитва да избягва глаголите в минало време. “Тук искаме”, “планираме”, “ще построим”.
В неизползваемите стаи на горните етажи – със стени от голи панели – лежат пакети неразопаковани книги. Това са сборници с приказки за деца, написани от самия него в началото на писателския му път. Когато с парите им е било много трудно, жена му обикаляла всички градски магазини с молба да купят от тях, макар и малко.
„Струва ми се, че той не искаше да приеме факта, че ще умре, и не мога да кажа доколко това е вярната позиция, особено в неговия случай, но знам, че здравата се караше с хора, които казваха, че има такъв умиращ писател. Много се сърдеше в тези моменти, твърдеше, че е рано да го отписват” – разказва Елена Погребижская.
За това, че има рак, Игор разбрал веднъж, след като се върнал от почивка в Испания. Скоро отказал бъбрекът му. Започнала тежка борба – с болестта, но преди всичко със себе си.
Дотогава приятелите и познатите знаели Игор Алексеев като красавец, жизнен и весел: той редовно ходел в спортната зала (гордеел се със своите напомпани бицепси), обичал скъпите коли.
Работел като кардиохирург, после се захванал с бизнес, заедно с партньорите си взел многохиляден кредит. И изведнъж – известието за болестта – парите станали още по-нужни от преди.
Така станал и писател. Заменил пътуванията по целия свят с премествания из дома си, компютърът и телефонът сега сменили миналата му активност. Онези, които по-рано се наричали негови приятели, започнали да го избягват. И само младата му и любяща жена, а също и необикновената воля и съхранилото се жизнелюбие помогнали на Алексеев да продължи да живее.
Той наричаше себе си „продавач на кръв”. Продава болката си на капки, за да има възможност да продължи да живее. От екрана гледа много уморен човек. Понякога ти се струва, че му е доста трудно да говори – но не, той продължава.
Частите на документалния филм се редуват с цитати от блога на Игор Алексеев, който той водеше за нашия сайт, и с коментарите на онези, които следяха живота му през цялото това време.
Много от тях не се ограничиха само със словесна подкрепа: организираха събиране на помощи за семейството на Игор, уредиха в Москва литературна вечер в негова чест. Елена Погребижская се е опитала да намери някои от тях. Не всички са се съгласили да говорят пред камера, предпочели са мълчаливата помощ.
„Мисля, че е добър, да, мисля, че е добър. Той имаше такова качество – споделяше знанията си с хората, не го мързеше да обяснява” – спомня си Елена Погребижская.
Тя самата така и не могла да си обясни тази черта – не някаква склонност към педагогика, а „някаква вродена възможност да бъдеш учител, но Учител с главна буква”.
До последния момент той продължавал да консултира начинаещите поети, които му пишели.
„В онзи момент, когато го снимахме, го помолиха да напише рецензия за стиховете на едно много болно момиче. И той, преди компютърната томография – а беше ясно, че мислите му бяха заети с това, какво ще покаже тя – успя да отговори и беше много доволен, че е направил това преди да тръгнем за болницата” – казва авторката на филма.
Провинциалната болница, каквато я е видял операторът на филма: бели стени, измъчени лица. Игор седи пред кабинета с резултатите от томографията в ръце, чака си реда и от болка започва тихо да простенва. Всеки кадър трае не повече от пет секунди. Но това е концентрирана болка, от която ти се иска да се скриеш или най-малкото да изключиш телевизора и изобщо да не знаеш за нейното съществуване.
В течение на тези пет месеца, изминали от началото на снимките, разказва тя, с авторите на филма станали цялостни метаморфози, свързани с преосмислянето „на някои екзистенциални въпроси за любовта и смъртта, вярата в Бога, отношението към себе си, към близките”.
„Бяхме длъжни да го снимаме. И въобще, трябваше да има филм за Игор. Считам, извинете за патоса, че хората трябва да знаят за него, а ние сме в някаква степен инструмент. Защото той е такъв, защото е също такъв – като мен, като вас, като всички нас”.
“И ако [тази] история раздвижи чувствата на определен брой хора, и те само за секунда се замислят за това, че през целия си живот я гонят от себе си… – казва Елена Погребижская. – [Ако се замислят] над тези въпроси: защо живея, – така ли, че нещо да остане след мен, а какво ще стане с мен в трудна ситуация, какво ще ме крепи, тогава смятам, че постъпихме правилно”.