Владимир Кондарев

„Боже как е шарила ръката,
че и мъртвото да се хареса!”
Д. Данаилов

Сред пищността от багри и форми, в хаоса на мъглявите композиционни решения на постмодерното и авангардно изкуство из софийските галерии, изложбата на художника Петър Цинцарски – „Рисунки”, подредена в зала „Георги Данчов” – Чирпан може да има само едно определение и то е – класика. За повечето от добрите художници в днешно време тя просто е мечтана, но недостижима височина. Толкова много фигурални композиции. Човешката фигура присъства във всички негови работи. Кой в днешно време би се захванал да рисува така?! Днес художниците се страхуват да включат човешкото тяло в работите си, камо ли да направят композиция от фигури. Линиите и графичните петна в творбите на художника се вплитат по невероятен начин и очертават терени, пресъздадени в километрична перспектива; върху тях са подредени в боен ред тежки бойни машини, танкове и БТР-и. Фигурите на воините край тях с каски и униформи и пълно бойно снаряжение – както се казва: всичко им е на мястото. На завидната лекота, с която Цинцарски вае своите творби, може да съперничи само един български майстор на рисунката на 20-те, 30-те години на миналия век – това е неговият професор по рисуване и оформяне на книгата, големият художник на България – Илия Бешков. Ученикът е усвоил всички тънкости на рисунката от своя велик учител, доразвил ги е в посока, характерна за своя мироглед и сюжетност. А именно воини от българската армия, майки със своите деца, жени, които очакват синове и съпрузи да се завърнат у дома, художникът със своя модел, възрастна жена с внучето си, осиротяло през войната, и други. Талантът на Цинцарски е многопланов. Наред с рисунките, които изпълнява с туш и перо, той прави и акварели, създава и много маслени платна. Негови учители по живопис са проф. Илия Петров и акад. Дечко Узунов. Приживе създава няколко самостоятелни изложби от живопис, акварел и рисунки. Приет е за член на Съюза на българските художници, а по-късно за работата си като илюстратор във вестници и списания е приет и за член на Съюза на журналистите в България. Живописните му творби се отличават с пестеливи багри, предимно охра, умбра, черна и зелена – все земни цветове, с приглушено звучене, но стаило в себе си много живот. Участва в редица национални изложби в страната и чужбина. Независимо, че той твори в годините на зрелия социализъм, произведенията му остават неподвластни на времето. В тях откриваме откровени и истински човешки състояния на радост, тъга, болка, скръб, типажите, които рисува, са на хора духовно извисени. Неговите воини са с нормални човешки пропорции, не подчертава определени обеми или форми, за да покаже човека-желязо или супербоеца – прийом, характерен за повечето угоднически служещи на соцреализма автори. Като художник във военното издателство в София се занимава с илюстрации и оформяне на книги. Работи усилено, с голяма отговорност, изпълнява поръчаните му корици на книги и илюстрации. Уважаван от служителите и работещите в издателството, той оказва безценна помощ на книгоиздаването на родния си град Чирпан. По негови проекти са отпечатани в издателството много диплянки за музеите в Чирпан, за Георги Данчов Зографина, за Яворов и Янко Иванов. Там се издава и илюстрованото списание на град Чирпан „Наше минало”, за което той създава стотици рисунки. По-късно художникът постъпва на работа в студиото на военните художници, но добрият спомен за чичо Петьо остава да властва във военното издателство. През 1985 година, когато в България се вихри криза за хартия, той осигурява необходимото количество за отпечатване на новата история на Чирпан и Чирпанско. И за още много неща е помогнал Петър Цинцарски на Чирпан и то не само когато му е било удобно. От него съм запомнил тази приказка, че на човек се помага тогава, когато има нужда, а не когато на нас ни е удобно. Почете ли подобаващо Чирпан своя бележит художник? Задавам си този въпрос с болка, защото знам, че отговорът е отрицателен. Цинцарски умира на 14 февруари 1993 година. Живее малко повече от месец след смъртта на обичаният си приятел, поета Димитър Данаилов-Моряка. На погребението в София отидохме художникът Христо Генов, Тодор Иванов, Данчето Гъмова и аз. Студен мразовит зимен ден! Леден вятър пронизва чак до костите, бях взел торбичка с чирпанска земя, изсипах я на гроба му – така го изпратихме до вечния му дом в подножието на Витоша. След години на Димитър Данаилов бе присъдено посмъртно званието почетен гражданин. През 2007 година приготвих писмо до общинския съвет, в което изразих желанието на чирпанските художници и Петър Цинцарски да бъде почетен с това звание. Желанието ни остана безответно! На 14 януари 2008 година подредих изложба на художника в изложбената зала на град Чирпан. Тази година отново съм подготвил предложение за удостояване с почетното звание. В залата подредих изложба от рисунки на чирпанския творец. За зла участ, на 5 септември се случи непоправимото – България бе покрусена. 6 септември – празникът – остана непразнуван, чудесната изложба на Петър Цинцарски остана неоткрита, но отворена за посетители. Хората дойдоха в изложбената зала, заедно с кмета и неговите заместници. Тъгуваха за загиналите в Охрид, мълчаливо съзерцаваха рисунките на художника и на тръгване тихо прошепваха: „Вечна памет на твореца!”, „Бог да прости загиналите в езерото!”. А воините от рисунките на художника отдаваха почит и продължаваха да вървят по войнишките си пътища.