ПАНЧО НЕДЕВ – „КОСМИЧЕСКИ УДАР”

КОСМИЧЕСКИ  УДАР

(роман - социална прогноза)

електронна книга

Панчо Недев

ВМЕСТО  ПРЕДГОВОР

Съвременната историография отдавна е доказала, че нашата планета многократно е била обект на катастрофални космически удари. Всеки любознателен читател и почитател на жанра „фантастика” знае за най-големите и фатални удари, които е понесла нашата майка Гея от Космоса. За двойката астероиди, например, които преди 458 милиона години са се сблъскали със Земята, разместили са огромни земни и водни пространства и са оставили неопровержимо доказателство - дълбоките кратери в днешна Швеция. Доказано е с най-съвременно радиометрично датиране, че преди 66 039 000 милиона години, космическият удар над Мексико е бил основната причина за изчезването на динозаврите. Сега, след бурното развитие на техническия прогрес, всред научните среди битува хипотезата, че и библейският Всемирен потоп с ковчега на Ной е бил следствие на космически удар от огромен астероид, който е потопил целия контингент Атлантида. В специализираните сайтове упорито се пише и говори от  учени и военни специалисти, че и Челябинският метеорит (2013 г.) е бил космически удар, за щастие, с ограничена разрушителна сила, предотвратена от разумни извънземни същества.

Но за съжаление в последните десетилетия, космическите удари върху нашата нещастна планета станаха тревожна статистика и зов за благоразумие не само на учени, политически анализатори, журналисти и видни общественици. Най-парадоксалното в случая е, че по-голямата част от тези глобални бедствия имат не „галактически”, а земен, човешки произход, предизвикани от  безумния възход на  най-смъртоносните оръжия за масово  самоунищожение с насочена енергийна мощ: лазерни, психотронни, плазмени, акустични, кинетични. Оръжия, които понякога излизат дори от контрола на своите създатели. Достатъчни са само няколко примера от последните години: далекоизточните земетресения с хилядите жертви, атомната авария във Фукушима (2011 г.), ядреният космически удар в китайския пристанищен терминал на Тянцзин (2015 г.), пожарите в Московска област (2010 г.) и най-вече в Калифорния и Гърция (2017 г.), които сякаш внезапно разкриха голяма част от мистерията. Защото, гледайки  панорамните снимки от опожарените места, и за най-неграмотния технически човек, е вече пределно ясно, че тези огромни, разрушителни  пожари са вид космически удари от спътници или НЛО с насочено енергийно оръжие. Последствията са видимо алогични и другояче необясними:  разрушени, изпепелени до основи  сгради, разтопени стъкла, железа и ламарини при температура от 700 до 1 500 градуса, а дърветата до тях - непокътнати!?

„Космическият” удар, с който започва романа, като фон и развитие на сюжетното повествование, има  по-различна, дори малко шокираща характеристика. Шокираща за учени, военни специалисти и активни почитатели на жанра „фантастика”. Защото добих кураж да изкажа собствено мнение и прогноза,  в рамките на „допустимата и възможна фантастика”, по няколко „опорни” точки. Първо, тоталният, теоретическият Апокалипсис, е технически невъзможно да се случи за десетина минути, както се заканват говорителите на двата военни блока -  НАТО и Русия и Китай. Ще има оцелели, които със Сизифови мъки ще градят своето ново общество, с нов обществен ред, както съм се постарал да го покажа в първия си роман - „Преди и след Апокалипсиса” и в тази книга. Подобно „възкресение” е имало и в предходните исторически, глобални катастрофи на Земята. Второ, ако все пак безумието на политиците и военните стратези, които  държат пръст на червеното копче надделее, има кой да блокира пусковите системи в последната секунда, както е ставало много пъти с решителната намеса на Космическия разум. Защото Земята е  важна, съставна част от нашата Галактика и в равновесието на  слънчевите и негативните космически сили. Третата ми опорна точка е логична: ако, недай боже, Апокалипсисът на Земята се случи, той ще започне с космически удари върху  подземните стратегически обекти, контролирани хилядолетия от  противостоящите космически сили. Ще бъде следствие на светкавичната война в геостационарната орбита с тотално унищожение на всички комуникативни спътници - шпионските  „очи” и „уши” на ракетните комплекси на двата военни блока и на  планетарната комуникация, чрез които извънземните разумни същества, със свои внедрени чипове в тях, отдавна контролират живота на човечеството и военните конфликти. Чел съм (и не само аз!) подобни, все още плахи, но обективни и смели изявления на американски и руски генерали, на военни специалисти и анализатори. Позовавайки се на техните доста нестандартни, но разумни хипотези, аз ги използвах като начало на романа. Позволих си само да добавя, че тази неочаквана, светкавична война между светлите и тъмните сили на Космоса в геостационарната и ниската околоземна орбита с  бойни кораби и НЛО-та, увлича като верижна реакция  в конфликта и  няколко земни, човешки безумия, за изстрелване на  първия ракетен залп с  ядрени и конвенционални заряди, които нанасят допълнителни разрушения и милиони жертви.

И така, след първите страници, посветени на  космическите удари, повествованието се фокусира върху Странджа, където в една просторна поляна, в подножието на едно каменно възвишение, се провежда многолюден събор.  Защо точно тази планина съм избрал като театрална сцена на моите герои в борбата им за оцеляване? И като  илюстрация на моята авторска теза, че преживелите глобалната катастрофа, с помощта на „твърдата ръка” и  Светлите космически сили, могат да положат основите на качествено ново социално човешко общество. Избрах Странджа защото тя е най-митичната българска планина със своите легенди, светилища и мистерии, със своите научни доказателства и  артефакти за праисторически живот; защото от древността е била (и навярно още е) „антена” за връзка с  Космическия разум. Мнозина наши и световно известни учени пишат за Странджа като за ІІ-то светилище след Делхи”, като „Втория Олимп на боговете”, като портал с вход-изход към невидими подземни цивилизации в другото измерение на света”, като „енерго-информационна матрица”. И не на последно място, защото тази планина, с нейните потайности от сътворението на света до наши дни, винаги е била във фокуса на  световния научен интерес. А може би не случайно историческите сведения - писмени и археологически артефакти - за Странджа, се преплитат с най-древните легенди за Златното руно, за Златните рудници на Соломон, за  родната земя на Амазонките, за Всемирния потоп.  Най-новите археологически открития на наши и чуждестранни  изследователи от дъното на Черно море и крайбрежните земи и пещери, все повече объркват досегашната „научна” хипотеза за географията на  някогашната потънала Атлантида, давайки предимство на  понятието „Черноморската Атлантида” като пряко следствие на Всемирния библейски потоп. Учените  вече са датирали това катастрофално глобално събитие от преди 9 500 години, което е унищожило най-древната цивилизация в региона на Черно море, чиито оцелели останки са дали зародиша, Генома, на следващите познати от историята цивилизации - Шумерската, Египетската, Вавилонската, Древногръцката. Освен  най-старата писменост (Ведите) и глинените плочки (Вавилон), тази хипотеза има и още едно логично обяснение: ковчега на Ной на върха на планината Арарат! Ако Потопът не е бил в  географския сектор на Черно море, тогава сладководно езеро, как този митичен ковчег, от другия край на сушата (Африканското западно крайбрежие или Аржентина), би се озовал в Арменската планина Арарат?

Затова може би Странджа, с нейната правдоподобна митология, най-добре ми „пасна” на моя отдавна замислен сюжет. Най-вече с легендата и историческите данни за египетската богиня Бастет - родена, царувала и погребана в тази земя. Не случайно интересът към „светилището”, „подземния дворец”, „съкровището”, „саркофагът” на богинята с котешката глава, са били и все още са световна научна тема. За отбелязване е, че в последните десетилетия надделява вече не толкова материалният, иманярски интерес към „огромното, несметно” съкровище на Бастет, отколкото интересът към нейната духовна същност. Към  царицата на „Лунната династия” и траките, която обединила разпиляната им нация, за да я направи най-просветената и боеспособна сила в историческото време. Като „първата голяма човешка душа, събрала в себе си и други големи души от Космоса и Млечния път”, за да се посвети на духовното развитие на първата земна цивилизация.  Още по-голям е интересът към Бастет като към жената-майка на божествената наука за света, която е общувала с египетските богове и фараони, която като  система от  знания за човека и света предхожда и християнството, и исляма, и Будизма. Но най-голям, изглежда, е интересът към  богинята, която е съхранила в смъртта си космически тайни и кодове за сътворението на света, секрета за духовната същност на човечеството.

От цялата огромна по обем  художествено-документална литература за Странджа и богинята Бастет, аз съм използвал най-вече военния аспект на информацията, около потайностите на Странджанските долмени и пещери, саркофага на богинята (още неоткрит), под който се намирали стратегическите кодове за връзка с извънземния разум и неговите послания за бъдещето на  планетата. Според някои уфолози, чиято популярност  в последно време главоломно расте, тук се намира един от трите Енерго-информациони стълба на Земята (другите били в Тибет и Мексико) за връзка с  Космоса, чрез който разумните космически същества наблюдавали денонощно Земята и живота на човечеството.

Но от всички „военни аспекти” в информацията за Странджа, най-близко и най-ползотворни до  моя авторски замисъл се оказаха два неоспорими факта. Първият: документираното откритие (1980 г. с най-съвършена спътникова апаратура на огромна кухина в недрата на Странджа, откъдето били засечени тайнствени, непознати за науката сигнали в диапазона на дългите вълни (до 1 метър), които като прожекторни лъчи осветявали всякакви прегради по пътя си, включително и подводни обекти. В някои коментари и анализи става дума за гигантски кристал като първоизточник на сигналите от кухината. Вторият факт, за който свидетелстват  участници в археологическите разкопки и експедиции, както и планинари от странджанските села, са всъщност тайнствените светлини над Градището и Мишкова нива които всяка година, в нощта  на 5 срещу 6 май се появяват в небето като холограмни прожекции на  светещи колони, геометрични фигури, разноцветни, копиобразни светлини. И още по загадъчните и необясними премествания на огромни камъни, вековни дървета, поляни, пътечки.

Повече размисли на героите на романа за мистериите и документалистиката за  Странджа, за богинята Бастет и  нашите извънземни приятели от цивилизацията на Сините Авиани, любопитният читател ще намери във всички раздели на книгата. Тук мога само да споделя, че не случайно романът започва с многолюдния събор на 5 май - в часа на първия космически удар над Странджа и над още десетина свещени обекти в планинските масиви на Южна Европа -  от Пиринеите  до Кавказ.

Авторът


Ден първи:

ГРЪМ ОТ ЯСНО НЕБЕ

От импровизираната естрада в подножието на едно от каменните възвишения на свещената планина Странджа, генерал Милко Милев, със свито сърце и  сбръчкано чело, четеше приветствието на военния министър по случай  деня на Българската армия, 6 май. На фона на приглушения марш „Велик е нашият войник”, гласът на Генерала звучеше през транслацията доста бездушен и хилав, без обичайния патос. Може би защото той най-добре знаеше, доколко днешната ни армия е велика, боеспособна и непобедима.

Високите  скалисти зъбери, които в полукръг ограждаха просторната поляна пред  двуетажната хижа, връщаха ехото от гласа му, за да го отпратят надолу към долината по течението на палавата планинска  рекичка, криволичеща  покрай тесния  горски път, прояден от дълбоки язви. Почти цялата кръгова поляна беше заета още предния ден  от няколко автобуса, десетки коли и палатки, няколко цигански сергии, две шатри от типа „БИРА-СКАРА”  и други панаирджийски обекти. Събитието  беше дълго време рекламирано като СЪБОР на близкото село. А представителна част от странджанското военно поделение  пристигна с  големия си транспарант: „АРМИЯТА - ПО-БЛИЗО ДО НАРОДА”.

От ранно утро, от всички посоки - шосето, черните пътища, козите пътеки, че даже и откъм  скалистия връх - заприижда възбуден и любопитен народ. Защото след дългогодишно прекъсване, родолюбиви организатори се бяха постарали да възродят позабравеното „хайдушко сборище”. Специални, цветни, персонални покани получиха всички видни личности от героичното минало на Странджанския край - наследниците на прочутите хайдушки войводи, комити, апостоли, четници; археолози, културни и обществени дейци, писатели и журналисти.

Във фокуса на най-голямото внимание, още от сутринта, се ползваше караваната на народната лечителка  Слава Тодорова. Обиждана, гонена и арестувана в недалечното минало от властите, сега тя беше официално регистрирана и  свободно практикуваше своите медицински умения, наследени вероятно от покойния й баща, доктор Слави Тодоров, известен по цялото Черноморие. В последно време, на ухо и със страхопочитание се говореше, че тя била нещо повече от народен лечител, екстраасенс и пророчица, че имала връзка с извънземните, от които получавала медицински умения, нови познания за света, за човечеството и бъдещето. За разлика от своите ограничени приеми в селското си имение, тя беше обявила „открит безплатен прием” в двата дни на събора. Затова може би най-ранобудните сборяни бяха дошли тук със своите болежки и въпроси. И се редяха на опашка пред племенника й Тошко, който изготвяше списъците и осигуряваше реда пред караваната…

* * *

Генерал Милев, висок, строен и внушителен, спретнат  в парадната си бяла униформа, дочиташе  последните редове на приветствието, когато изведнъж светлината на деня се превърна в преднощен полумрак. Слънцето внезапно изчезна, закрито от плътни, черни и тежки облаци, пристигащи с ускорен полет откъм западните планински вериги - Рила и Родопа.  Не минаха десетина минути, земята се разтресе от мощни, близки и далечни, подземни и надземни, взривове. Натежалите над планината облаци бързо се разкъсаха от избухващи светлини, от искрящи светкавици, порозовяха, после пламнаха и подпалиха цялото небе. Като с факли - неподвижни, падащи и въртящи се в елипси и кръгове. Земята под краката на хората пред дървената естрада забуча застрашително, народът се разпиля по всички посоки. Подплашените горски птици  закръжиха с наведени глави, с тревожно грачене над поляната, сякаш питаха, какво става и търсеха помощ от  още по-изплашените съборяни…

Силни, разноцветни прожекторни лъчи, близки и далечни, „изскочиха” от странджанските гори. Като огнени мечове, като светещи колони, които гръмогласно се разпиляваха над черните облаци и образуваха кърваво сияние. По-късно се разбра, че най-мощните светлинни заряди избухвали изпод  археологическите разкопки на  Градището и Мишкова нива, от пещерата Въла, от  крепостта Маточина, от долмените - каменните светилища, от малките и големи  възвишения. В следващите минути небесният огън падна ниско над земята. Най-напред заприижда с буйния вятър откъм запад на горещи вълни, после  вълните се сляха в огромно огнено кълбо, което като валяк мачкаше по пътя си целия животински свят, разрушаваше сгради, мостове, далекопроводи, антени…

Откъм скалистите зъбери започнаха да падат в ускорена надпревара малки и големи каменни отломки, които  събаряха, разсичаха и изкореняваха по-младите дървета. Един огромен камък удари покрива на хижата, той се килна  настрана, но удържа удара, не се разпадна. След буреносните огнени кълба, каменното възвишение и горската поляна в подножието, се оказаха в смъртоносната стихия на водата. Трудно можеше да се определи, откъде идеше водния потоп: от небето или от някаква мистична, висока приливна вълна.

Небесната атака продължи с огнени, опашати стрели и лъкатушни светкавици. Те разкъсаха черните облаци и допълнително осветяваха малките, лудо бягащи звездички в небето над планината. А когато тия светлинки се срещаха, или пътищата им се пресичаха - избухваше ярка, лъчиста, кълбовидна  светлинна, после се чуваше далечен тътен от мощен взрив като от далечна, артилерийска канонада. Опашатите падащи светлини след всеки взрив правеха кърваво-червения хоризонт още по-зловещ.

***

В първите мигове на космическия удар хората  пред  естрадата, на поляната и покрай колите, хукнаха насам-натам като подплашено от вълци овче стадо. Всеки търсеше някакъв подслон, къде да се хване, къде да залегне, защото вихърът вече отнасяше палатки, маси, столове, дрехи, туристически трапези върху покривки и вестници. А водната маса, макар бързо да се оттичаше по наклона, застрашително вдигаше нивото си. В суматохата от отчаяни викове, възклицания, заповеди, молби се чу силният, тревожен и заповеднически глас на  народната лечителка Слава Тодорова. Изправена пред караваната с мегафон в ръка, тя се мъчеше да се задържи с другата си ръка за дръжката на вратата и да надвика бурята и канонадата от въздушните  взривове,  Паниката и Разрухата:

- …към скалитеее!… Към пешеритеее!… Бягайтеее! По-бързо! Плътно към скалите и в пещеритее!… Слушайте, хораа! Към скалите и пещерите!… Там е спасението…

Едва сега сякаш инстинктът за самосъхранение на  празнуващите заработи на бързи обороти. Даде криле на  млади и стари и цялото множество с прибежки, падане и ставане, прескачайки мъртвите и агонизиращите, влачейки ранените, се струпа по цялото протежение на високите скали и големите пещери. Така част от хората се оказаха под  прелитащите над главите им камъни, дървета, храсталаци, водни потоци…

***

Пожарите в гората, която  ограждаше поляната  в полукръг от източната страна, се разрастваха и заплашваха с огнена смърт оцелялото човешко множество, попаднало в капан. Срещата  между бягащите светлини и огнените кинжали на небето и земята ставаха още по-видими и оглушителни. Земята и небето сякаш се бяха счепкали в битка на живот и смърт.

Апокалипсисът се развихри с пълна сила, когато  след  пожарните вълни настъпи фронтът на  мощните Торнада, непознати за тази географска ширина. Идеха бавно, оглушително и настъпателно, в боен ред, като гигантски чудовища, повлекли нови, огромни количества вода. Разрушаваха недогорелите сгради, пречупваха вековни дървета и железни стълбове, давеха хора и добитък. Може би  те щяха да пометат и цялата материална част от поляната, ако тя вече не беше се задържала пред  стеблата на дърветата, пазени донякъде от високите скали, в основите на които се беше струпало човешкото множество.

Но не всички успяха да стигнат до скалите.

Голяма част останаха в колите, под колите или прегърнали яко някое дърво. И точно те станаха първите жертви на космическата атака! Дърветата се пречупваха ведно с хората, колите се обръщаха и смачкваха, долитащите камъни и загадъчните  светещи отломки от небето убиваха с челни удари бягащите насам-натам. Най-коварен и смъртоносен се оказа Потопът. Когато Торнадата отминаха възвишението по пътя си към морето, бученето на водната стихия изведнъж утихнаха. Тогава се появи  фронтът на ниските, сиво-матови градоносни облаци с оглушително бучене. Не беше тропически дъжд, не беше градушка, нито порой, а небесен  водопад! Водна стена като след разрушена с гръм и трясък язовирна стена. Той угаси жилищните и горски пожари, но в същото време сътвори още по-голямото бедствие. За броени минути котловината над поляната, където беше изворът на планинската рекичка, събра огромно количество вода от двата срещуположни наклона. Образува се водосборище, колкото на малък язовир, с набързо  оформена преградна стена от падащи камъни, храсти, трева, дървета. И в един фатален миг, когато обемът на водоема се утрои, стената с грохот се разпадна. Образува се  мощна двуметрова вълна с ускорена ударна сила поради силния наклон, която  буквално издави и помете не само хората, неуспели да дотичат до скалите, но разруши  почти цялата материална част на събора. А все още вилнеещият ураган довърши апокалиптичната картина - младата странджанска гора, засадена преди двадесет години след унищожителен  пожар, беше безмилостно прекършена, посечена, изтръгната от корен. Затрупан беше и тесният шосеен път, и коритото на реката с камъни, дървета, обърнати коли, столове, смачкани палатки, топли мъртъвци, стенещи за помощ. Дебелата двуметрова вълна, изненадващо, като удар от засада, беше ударила и разпиляла импровизираната дървена  естрада и човешкото множество, което слушаше приветствието на министъра.

Удари в гръб и  Генерала с бялата, парадна униформа, който не можа да дочете приветствието на министъра на отбраната по случай утрешният Ден на храбростта и на Българската армия…

***

Небесният Апокалипсис продължи със затихване няколко часа. Канонадата заглъхна, бягащите небесни светлини наедряха, част от тях намалиха скоростта си, други като че ли се „паркираха” ниско над хълма.  Разпокъсаните от  въздушните взривове облаци заплуваха към хоризонта, небето се проясни, заблестяха първите слънчеви лъчи, за да осветят голямата трагедия на майката земя и ужаса в очите на оцелелите, сраснали се със скалите и влажните стени на пещерите, като живи лишеи и пиявици. Не смееха дори да шавнат, докато един силен, басов мъжки глас, усилен до премодулиране от мегафона, не ги стресна и върна към жестоката реалност:

- Редници, сержанти и офицери от поделението! Говори полковник Драгомир Хинев! Слушайте моята команда, като изпълняващ длъжността командир на  военното поделение!… Заповед:  целият личен състав, включително и леко ранените, да се яви незабавно пред хижата! Повтарям!…

След военнослужещите, започнаха да излизат  изпод всякакви  заслони и прикрития ридаещи, плачещи, отчаяни до лудост може и жени, които питаха за свои близки и познати, чупеха ръце над покойниците, помагаха кой с каквото може на  тежко ранените.

В настъпилата суматоха, когато и човешката редица в подножието на скалите се разпадна, друг силен мъжки глас викна:

- Внимание! Внимание!… Всички мъже и младежи - след мен! Елате бързо да изправим обърнатите коли… И караваната на лечителката!

Мъжът беше с капитански пагони, лекарят на поделението, доктор Николай Ценов. Само за минута покрай него се събраха десетина мъже, той ги раздели на две групи, с едната, прескачайки камъни и дървета, се отправи към караваната.

И първото чудо стана пред  смаяните погледи на всички, озовали се в този момент на поляната!

Преди да доближат обърнатата, смачкана каравана и прикачената към нея лека кола, чу се  свистене като от прелитащо  ято птици. От една светла кълбовидна сфера над възвишението се спусна небесно-синя, опашата колона, която на два-три метра над земята се превърна в голямо, бяло, полупрозрачно кълбо. Хората инстинктивно заотстъпваха заднишком, но видяха, как караваната и колата се повдигнаха във въздуха, завъртяха се бавно и леко се приземиха на колелата си. После тайнствената сфера „скокна” към още няколко обърнати  мини-буса, един автобус, няколко коли и по същия начин ги изправи на колела. А когато за няколко  минути  чудотворното Кълбо си свърши работата и отлитна към небето, вратата на караваната се отвори и лечителката стъпи на земята, жива и здрава, без видими наранявания. И понеже всички, все още главозамаяни от чудото, се насъбраха около нея, шокирани, безмълвни и невярващи на очите си, жената се усмихна и каза:

- Моля ви, не се плашете от мене - не съм божествена, нито магьосница! Много пъти съм писала и говорила, че имаме добри, могъщи и верни приятели в Космоса. Помогнаха ми да се върна към живота, вероятно и на още  десетина души… Това е!

***

Нощта беше безсънна и кошмарна.

Фрагментарна картина, от  образ и звук, натежала от  ярки контрасти и необясними парадокси - небесни сияния и земна  мъка…

Още в ранната привечер, когато подземния тътен и далечната канонада заглъхнаха, когато небето над каменното възвишение се проясни, от една голяма, силно осветена небесна точка, към  кръгообразния хоризонт, започна да се спуща бавно, бледо-синкава мъгла. След около половин час тя се сля с  очертанията на хоризонта, стана още по синя и запулсира с  хилядите си стрелички, точки и тирета. Оформи се огромен похлупак, осветен отгоре от Луната, а отдолу - от ярките светлини на десетки бавно плуващи или неподвижни под купола НЛО-та. Някои бяха толкова ниско, че се виждаха детайли по корпусите им. Логиката на все още смаяните човешки погледи подсказваше, че това са приятелски летателни машини, че може би точно те са отразили космическата атака. Малко по-късно те засветиха с допълнителна собствена светлина, насочена към върха, сякаш искаха да прогонят от там тежкия мрак. Когато се стъмни над Градището се появиха разноцветни светлини като копия, като колони, като  танцуващи геометрични фигури, които се срещаха и  разминаваха с прожекторните лъчи на НЛО-тата и така въздушната феерия ставаше още по-красива…

Това беше като че ли някаква  безумна, зловеща компенсация на небесни и подземни богове, които предлагаха на обезумелите човешки призраци под върха божествена гледка, за която  никой нямаше очи… Защото мракът на Разрухата, плачът на опечалените, стенанията на ранените, отчаянието на здравите, че не могат да направят каквото трябва, тежеше над всяка глава и мисъл като огромните долмени, които всеки планинар познаваше… Защото мъртви бяха електрическите крушки  в хижата, нямаше никакъв входящ сигнал в мобилните телефони, радиа и телевизори, мъртви бяха и  сателитните телефони, които военнослужещите извадиха изпод  колите на Националната телевизия, двата военни джипа и полицейската кола… Само някой автомобилен фар, телефонно фенерче или запалка тук-там  пронизваха мрака, за да осветят сълзливи, замислени или отнесени човешки лица…

Призори се върнаха двете групи, които бяха тръгнали с автомобилни прожектори  да търсят живи и мъртви в гората и по течението на затрупаната рекичка. Върнаха се  отчаяни, защото се бяха срещнали само с мъртъвци и едва довлякоха двама тежко ранени мъже, за да ги предадат на доктор Ценов. Във фоайето на хижата той беше разположил своя походен лазарет. Там, с две медицински сестри, озовали се случайно на събора, той правеше отчаяни усилия, с подръчни средства и автомобилни аптечки да се бори със смъртта…

В първата нощ на трагедията с пълна сила се изяви и крадливият нагон в многолюдната циганска фамилия на Бат Пешо, която сякаш беше дошла на събора, за да отпразнува своите „удари” още в първата нощ на глобалното нещастие. Че какво от това? Нали все пак трябваше да се живее, да се оцелява!…

В ранни зори няколко мъже и жени, възмутени и потърпевши от  циганския тараш по колите, отидоха да настояват за полицейска намеса. Но разчорленият полицейски шеф на екипа, майор Стилиян Семов, седнал на един пън, загледан в краката си,  без да ги погледне промърмори:

- Абе, вие не виждате ли какво става? Не разбирате ли, че всички сме обречени? Има ли писмени оплаквания! - няма… Хайде, оставете ме на мира!…

***

В тази безсънна, кошмарна нощ, терористичната група на  Симо Симов - Бивола, освободен наскоро от Старозагорския затвор, обсъждаше нервно изпълнението на поредната си задача в новите обстоятелства: Как да се доберат в зазиданото в една от пещерите голямо количество  оръжие? За да си поделят обещаните пет милиона от грузинския посредник, който трябваше да долети с хеликоптер в кулминацията на събора. Това беше най-големият проблем за тия… човекоподобия, пропълзели като охлюви в един процеп между скалите…

На двадесетина метра от каменния процеп, в една от току що изправена военна палатка, под светлината на  петромаксовата походна лампа, полковник Хинев обсъждаше оперативната обстановка с офицерите от поделението. Какво, кога и как да се направи - това беше единствената точка от дневния ред, която разбуди духовете с доста противоположни мнения и предложения за решения. Докато накрая полковникът с побелялата глава и строгия поглед не вдигна ръка за внимание и за последна дума:

- Господа офицери! В името на честта и историческата слава на пагона, който носим, в името на нашия непрежалим командир, генерал Милев, заповядвам: от този час, целият личен състав на поделението  да поеме организацията на реда, изхранването и физическата защита на хората! За комендант на… да го наречем условно Лагера, назначавам  старши лейтенант Конда Кондов. Той още сега ще  ви разпредели персоналните задачи и отговорности… За живите и мъртвите, които все пак трябва да погребем, ако не можем да се измъкнем от този капан. Свободно!

Призованите по име и фамилия от Коменданта офицери останаха, останалите един след друг,  мълчаливо излязоха и потънаха в мрака. Един от тях предпазливо промърмори:

- Но как така… лейтенант, макар и старши, ще ни командва?! И трябва ли изобщо да се намесваме! Как се организират отчаяни, полудели от мъка, ударени от гръм хора, обречени…

Почти цяла нощ пред  вратата на фургона на народната лечителка, известна на цяла България и като странджанската баба Ванга, седяха и клечаха десетина мъже и жени в очакване да чуят нещо повече за загадъчните явления, които наблюдаваха. Някои от тях, от митичен, библейски страх или от чудото с изправянето на фургона и другите коли, изглежда бяха повярвали, че тя наистина може да разговаря с извънземните и искаха първи да чуят, какво мислят те, какво планират тези  летящи чинии над върха с  този техен иначе чудесен портокалов похлупак. А тя продължаваше да стои затворена в своята желязна клетка, самотна, мълчаливо разплакана и просълзена, не само заради ужасната трагедия на  хората, но и заради  смъртта на своя племенник, когото обичаше като свое дете. Защото след като децата й заминаха в чужбина, а преди три години загуби и съпруга си в автомобилна катастрофа, Тошко й беше секретар и книговодител, шофьор и бодигард - всичко, което имаше на този свят. Макар да имаше в ума, въображението си, в спомените си целия Космос! За първи път не искаше да говори с хората, защото нямаше какво да им каже.

Защото чакаше с вълнение поредния сеанс със своя  наставник от  извънземната цивилизация на Сините Авиани, хуманоида капитан Бък. Очакваше тя първа да научи какво се е случило, какво става и ще става, за да го сподели с военните. И това сякаш  я караше лека-полека да превъзмогва болката от загубата на скъпия човек, за да бъде някак полезна на хората да се вдигнат на крака.

***

Утрото, както винаги, дойде откъм морето, с бодрия  морски бриз, усмихнато и свежо, сякаш нищо необичайно не беше се случило. Гористата част на планината, пречупена, осакатена,  обгорена, бавно и предпазливо започна да възкръсва. Слънцето, ако имаше разум и  човешка душа, както е в  детските приказки и народните песни, би си затворило очите за Хаоса и Трагедията в просторната горска поляна…

Огромният небесен похлупак над върха и геометричните очертания на НЛО-тата сега бяха още по релефно  очертани и осветени от  утринното слънце. Само далечни, приглушени взривове от падащи небесни отломки напомняха за вчерашния оглушителен и смъртоносен Потоп.

Небесният Апокалипсис изглежда свършваше - започваше адът за оцелелите!

***

Чак към обяд човешкото множество, намерило някакъв заслон в пещерите, в хижата, под колите, до каменни отломки и дънери, бавно започна да се отърсва от страха и ужаса. И да проглежда с прехапани устни към мащабите на трагедията: затрупано шосе и дере чак до върха на дърветата, поляната - също плътно затрупана с паднали  камъни и дървета. Капан, ограден от високите скали, от смачканите и „издухани” от поляната коли, автобуси, палатки, походни  маси и столове. А човешките загуби никой не можеше, не можа да изчисли и в следващите месеци на принудителното съжителство.

Все още стъписани от толкова неочаквана човешка смърт, опечалените вече нямаха сили  да плачат. Не смееха свободно да се движат и общуват помежду си, защото след обяд започна да се сипе от небесния купол светещ пясък, но лек и игрив като разпиляна перушина. Тогава за първи път над поляната  прозвуча от мегафона гласът на Коменданта:

- Внимание!… Говори Коменданта на лагера, старши лейтенант Кондов. Никой да не пипа падащите  златисти песъчинки!… Пазете лицата и  ръцете си!   Стойте по местата си!… Успокойте се! Както ни уверява госпожа Севда Тодорова, това било санитарна профилактика срещу възникване на епидемии, помощ от нашите извънземни приятели… Внимание, повтарям!…

Няколко минути преди да включи мегафона, той беше в  караваната заедно с  полковник Хинев и доктор Ценов. Лечителката беше ги повикала, за да им предаде  дословно думите на своя наставник, капитан Бък, с когото е имала кратък сеанс: „Бъдете спокойни, вие сте защитени от електромагнитната плазмена сфера и нашите патрули, които виждате над върха. Предупредете хората, че ще последва санитарна обработка на защитената ви територия срещу епидемии и абсорбиране на  частичната радиация. Очаквайте нови извънредни сеанси…”

И още нещо важно им беше казала тя. Че заради сложната ситуация, е получила разрешение да се разкрие напълно като „Инсайдер Рая”, както е била известна на Висшия съвет на Сините Авиани от десетина години.

От този миг петдесет годишната Севда Тодорова, народна лечителка, екстрасенс, „пророчицата на Странджа”; русокосата, стройна, симпатична и мъжествена жена, се  прераждаше в „Инсайдер Рая”. Така щяха да я наричат в следващите месеци, с уважение и видимо страхопочитание всички лагерници.

***

Ситният дъждец, който заваля като танцуващи, златисти снежинки, продължи половин час. В първите минути хората като че ли се поуспокоиха от информацията на Коменданта. Но когато, докоснали земята,  песъчинките мистериозно започнаха да се превръщат в светещи гранулки, като ранени светулки, гледката стъписа първо по-възрастните жени с прилив от нов библейски страх. Хитрият и находчив  отец Илия, който с тия си божи качества беше вдигнал две големи къщи-палати по Южното Черноморие, и този път не можа да се пребори с щението си да се докаже като пастир на паството си, да го окуражи не с тия космически чудеса, а с божието слово:

- Не вярвайте, братя и сестри, в тези снежинки. Това е ново знамение за нашите грехове човешки. Молете се, вярвайте в нашия Бог, Исус Христос… Само той може да ни избави от тази страшна беда… Молете се и за мъртвите…

Около малката групичка плахо се присъединиха и още няколко възрастни жени. Когато групата  нарасна до двадесетина души, дойде един видимо нервен и решителен офицер, който се нахвърли с гневни думи върху попа:

-  Не, отче, спри да заблуждаваш хората! От сутринта само за Христос си пееш. С твоите молитви няма да се отървем от нови беди. Ако искаш да ни помагаш - помагай с ум и разум, какво да правим с мъртвите, как да  ги погребем, как да убедим близките им, че тук някъде трябва да се погребат, защото друга възможност няма.

Думите на офицера се посрещнаха с одобрение от част от присъстващите и от тези, които от любопитство се присъединиха към групата на отец Илия. Някой предложи мъртвите незабавно да се  съберат в  пещерата, в близост до хижата, и там да изчакат, докато близките им решат, как да бъдат погребани - поотделно, или в общ гроб.

Седемдесет и осем души!

Мъже, жени, старци и деца… И почти още толкова ранени и тежко болни в лазарета на доктор Ценов, които втори ден се бореха за живот. Да знаеха, какъв живот ги очаква -  не биха си помръднали пръста, не биха се съпротивлявали със сетни сили на смъртта! Но… такъв си е животът! Дори да се оттича с последната си капка, с последната си глътка въздух, е все пак… живот…


Ден втори:

ПАНИКАТА ОТСТЪПВА, ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

И това разсъмване дойде  свежо, слънчево и прохладно, каквото е всяко разсъмване в планината. Но дойде с още една  тревожна новина: смъртта на автомобилните двигатели! Много коли бяха смачкани, заклещени между дърветата, „издухани” надолу по течението на реката. Останаха само тези, които бяха стъпили отново на гумените си крака с помощта на „чудото” -бялата кълбовидна сфера. Един по един техните собственици или приятели се помъчиха да запалят двигателите, но се оказа, че стартерите не помръдваха. Нито с пусковия ключ, нито с пряко действие от акумулаторите, нито с манивела.

- Престанете, няма смисъл от повече опити, колеги! - каза един от  групичката на шофьорите, която обхождаше колите. - Аз съм машинен инженер, Димо Денев се казвам. Досещах се, но сега съм сигурен: дистанционно радиомагнитно блокиране! Погледнете нагоре към небесния похлупак, вижте часовниците си! Сигурно нито един не показва точно време.

- Даа, бе!… Вярно, прав си!… Стрелките бягат или маршируват на място! - отвърнаха почти едновременно няколко мъже, които може би за пръв път поглеждаха  ръчните си часовници. -  И какво ще правим сега?

- Изглежда, че сме обречени, така ли? - попита по-скоро себе си един възрастен мъж.

- Я стига! И ние ли като жените да викнем на умряло! Трябва нещо да се направи!

- Какво да се направи? Кой да го направи?

- Как кой? Тук има легитимна власт! Полиция, армия, прокурор, народен представител… Все някой трябва да озапти тоя народ, щото циганите продължават тараша на смачканите коли… снощи имаше бой за хляб и някакъв лаптоп.

- Абе, наборе! Те, легитимните, в мирно време забравят народа, та сега ли… Не виждаш ли, всеки гледа себе си.

- Нали тоя… Полковника и Коменданта…

- Е, да! От два дена се туткат, съвещават се, правят оперативни планове… като за военно учение! А трябва да се действа! Незабавно…

- Чакайте, замълчете! - заговори припряно Димо Денев. - Каквото и да се е случило щом има слънчев изгрев, щом снощи имаше луна и звезди - значи  животът продължава… Предлагам да съберем веднага народа пред хижата и да изберем Инициативен комитет… за опазване на реда…

- Добре!… Точно така!… Хайде… Всеки да доведе поне пет души… Тръгвайте!

***

Когато към обяд сноп слънчеви лъчи докоснаха пещерата на  мъртвите, плачът на жените, струпани пред входа, лека-полека замлъкна. Само кратките човешки погледи продължаваха мълчаливо да се питат: „Какво ще стане с тях? Кой ще каже докога ще лежат в тази пещера? Къде ще бъдат погребани?” Имаха право да се тревожат  опечалените. Защото имаше разногласие между доктора и попа. Доктор Ценов уверяваше, че в тази хладна пещера могат да останат само няколко дни, до изясняване на обстановката, чакали  телефоните да проговорят. Попът настояваше поне за кратко опело, пък после да се мисли за погребението. Няколко души от близкото село, които  много добре познаваха алчността на своя божи служител, с право го заподозряха в нечестност, затова се наложи мнението на доктор Ценов.

След обяд  оцелялото множество се раздвижи и започна да се отърсва от шока. Лека-полека се  връщаше и осъзнатата необходимост, че  хаосът е  пагубен, че трябва да има някакъв ред, някаква власт и организация на принудителния живот в този  горски капан, от който  за сега нямаше как да се излезе. Тогава, докато  легитимните представители на властта все още умуваха, изчакваха „възкресението” на комуникациите и  разпореждания от своите началства, инженер Денев беше избран от общото събрание за председател на Обществения съвет за опазване на реда. Братовчедите Стоян и Димо, които вече бяха организирали десетина колеги-студенти от Пловдивския технически университет, станаха първите помощници на председателя. С общо съгласие избрани бяха за членове известния в целия Странджански край бай Марин Лазов - майстор-строител и прочут гайдар, леля Добра - главната готвачка на военното поделение, Емине Исмаилова - кметицата на най-близкото село и Петър Чинев - спортист с национална и международна известност.

***

- Какви ги плещиш ти, ма, жено!? Каква война? Какъв космически удар от лошите извънземни? Само това ни липсваше сега - да подсилим хаоса и паниката…

- Моля ви се, господин Семов! Повярвайте ми! Послушайте ме! Имах извънреден сеанс! ТЕ настояваха да ви предупредя… Арестувайте човека с прякора Бивола… и неговите хора… готвели погром, атентат по време на събора… Моля ви се, на колене ви се моля! Защитете тези измъчени, оцелели хора!

Инсайдер Рая се задъха от вълнение. Симпатичното й лице изглеждаше сбръчкано от напрежение, две едри сълзи размазаха и повлякоха грима на небесно-сините й очи. Но тя не вдигна ръце да ги избърше, а се опита да коленичи пред полицая, изправен пред  отворената врата на служебната си кола. Двамата му  помощници от екипа, мълчаливо наблюдаваха сцената. Единият, старшина Коцев,  разположен на задната седалка, със слушалки на ушите, непрекъснато повтаряше: „Ало! Ало, тук Стрела, обадете се, ако ме чувате!” А другият, старшина Пенев, видимо заинтригуван от необичайната, загадъчна молба на жената, бе изправен пред отворения капак на багажника и през рамо поглеждаше към двамата разговарящи.

- Слушайте! За каквато и да се мислиш сега, за мене ти си все оная… някогашна врачка-шарлатанка, която…

- Господин майор, замълчете! - прекъсна го строго жената с размахан пръст пред лицето му. - Не съм дошла да обсъждаме грешките и глупостите на недалечното минало. Аз преглътнах спомена, че лично вие, като младши лейтенант, два пъти сте ме арестували…

- И какво? - прекъсна я на свой ред той. - Имали сте значи видение, с което продължавате да манипулирате и плашите хората и полицията с някакъв си Бивол…

- Не видение, а сеанс с моя космически наставник, капитан Бък, господин полицай! Той ме накара да грабна мегафона и да призова хората към скалите! Той ме предупреди за санитарната обработка! Той настоява сега и  за ареста на този… Бивол, вие по-добре от всички знаете, колко е опасен този главорез!

В кратката пауза отново се чу  нервният глас на старшината със слушалките, който продължаваше да повтаря на разни интервали: „Ало!.. Ало! Тук Стрела… Обадете се, ако ме чувате!…”

- Никой няма да ви се обади! Не чакай команда „отгоре”, какво да правиш, тъпо и нещастно човече, а действай! - избухна жената, обърна се и беше готова да закрачи, когато чу силния, заповеднически глас на полицая зад гърба си:

- Стой!… Обърни се!… - след като тя се обърна и го загледа с убийствен поглед, процеди през зъби: - Ззнаеш ли… зза таззи обида мога веднага да те арестувам!

- Хайде, арестувай ме! - отвърна наперено жената. - Ако не искаш хората с камъни да те пребият! Казах, че никой няма да се обади, защото… уведомих вече полковник Хинев, казвам го сега и на тебе: имало е вчера светкавична космическа война между извънземните цивилизации на Сините Авиани, нашите приятели, и агресивните Сиви Авиани в Близкия Космос. В геосинхронната орбита, всички сателити… били тотално унищожени, както и всички европейски наземни приемно-предавателни комуникативни съоръжения, очаквам още подробности. Предупредиха ме и за атентата на някакъв си Бивол, снажен, мургав, над стоте килограма, лесно разпознаваем,  моля ви още веднъж, повярвайте ми, вземете мерки!

Тя си тръгна, съпроводена от мълчаливия, навъсен поглед на полицая. Неудобната пауза беше запълнена от  предпазливата намеса на старшина Пенев:

- Бивола, Шефе, преди  месец бил освободен от затвора, но направил веднага голям банков удар в Бургас и отново  е обявен за издирване с червена бюлетина.

- Ти пък откъде го знаеш? - стрелна го с острия си поглед майорът. - Да не би и ти да си имал сеанс с ония… Аз защо не зная?

- Прочетох го последния момент преди тръгване в служебния бюлетин, нямаше  време да ви…

- Достатъчно! После ще се разправям с тебе…  А вие… какво искате? Каква е тази делегация?

Междувременно, докато разговорът с жената продължаваше, към полицейската кола  се бяха приближили двамата братовчеди, съпровождани от няколко техни приятели, момчета и момичета, може би също студенти. Те, докато чакаха реда си за разговор с  майора, бяха чули  молбата на инсайдер Рая и тихо, но оживено коментираха думите й.

- Какво има? Какво ще искате? - попита грубо, с присвити очи ниският и доста пълен майор.

-Нищо за себе си, господин майор! - пристъпи наежен от държанието на полицая Стоян Мавродиев, по-големият от братовчедите. - Искаме най-после да се размърдате от тая кола и да вземете отношение към опазване на реда и сигурността на хората, докато не е станало късно и хаосът не е станал необратим…

- От вчера и през нощта, господин полицай - намеси се и Димо Боляров, другият братовчед -  едно циганско семейство присвоява открито личен багаж на мъртвите  от смачканите коли и други разпиляни вещи, обрали са  хляба на шатрите и го продават по десет лева… На две три места  възникнаха свади до бой…

- Една наша приятелка е била отвлечена към скалите и едва не  я изнасилил един  от ония… мургавите.

- Достатъчно! Стига! - викна неочаквано майор Семов. - Има ли писмени оплаквания? Няма!.. Какво искате тогава от нас? Да ги арестуваме ли? А къде да ги затворим?.. С тая циганска напаст вече двайсет години държавата ни не можа да се справи,  Европейският съюз не можа да ги направи нормални хора, та ние ли тримата? И то в тази ситуация!… Не виждате ли, че всички ние тук сме обречени и всеки както може сам се спасява?… Освен това от вчера на обяд аз чакам разпореждане от моите шефове…

След последните думи на полицая, които явно изнервиха още повече младите хора, те заговориха един през друг с преплетени гласове:

-… обречени!? Как можахте да го кажете?… А сте длъжни да успокоявате хората… Права е жената, защо я прогонихте?… Вие за пръв път ли чувате, че инсайдерите, наречени още контактьори, отдавна са сред нас като посредници между човешкия и космическия разум, че има по-умни от нас извънземни същества… Погледнете за миг нагоре, господа полицаи! И тия ли НЛО-та, и тая ли небесна, плазмена защита над главите ни са измама?…

- Чакайте!… Млъкнете!… Цяла лекция ми изнесохте… Ако само за това и заради циганите сте дошли…

- Не, господин началник! - изправи се още по-решително пред майора  Стоян. - Дойдохме да ви помолим да вземете отношение към циганските кражби и да ви поканим да присъствате на поредното заседание на Обществения съвет, макар че вие би трябвало да сте  организаторите…

- Но сега - вклини се в паузата едното момиче от групата - както разбрахме, няма нужда от вашето присъствие. Защото няма смисъл… Хайде, да вървим, оставете ги тия да чакат обаждане от канцеларията на Свети Петър, какво да правят!

Когато младежката група се оттегли,  старшина Пенев отново несигурно се  приближи до своя началник, събра кураж и твърдо каза:

- Господин майор! Извинете за откровението, но и жената, и тия млади хора… имат право. Ние наистина сме длъжни, по морал и устав, по призвание… да бъдем всред хората. Да осигуряваме реда и сигурността им… А  Бивола, ако наистина е тук и готви някаква идиотщина…

- Сега и ти ли, бе господин Пенев? И ти ли ще ме обсъждаш и поучаваш? И тук ли трябва да кръстосваме  шпаги?… Ами върви ти да организираш и укротяваш тоя изплашен, отчаян, обезумял народ? Нали си голям синдикален деец! Покажи мускули, изяви се!… После ще получиш похвали и награди от началството, може и да ме заместиш..

- Ако предупреждението на жената за тоя Бивол са верни - каза  кротко и замислен  старшината - „после” може и да няма… Защото и двамата знаем, колко хора е погубил и осакатил този масов убиец.

- Ами, да! - живна отведнъж майор Семов, който беше и заместник-началник на полицейското управление: - Ето, виждаш ли? И ти по заобиколен път стигна до моята гледна точка за събитията. Щом няма да има „после”, трябва ли сега да се натягаме, да укротяваме и спасяваме бъдещи  покойници?

***

- Казвай, Козел? Ти си от три дена тука… Искам всичко да зная за обстановката!

След снощното съвещание между скалите,  групата на Бивола се беше оттеглила към върха на възвишението в една предварително замаскирана пещера. В лагера остави един мъртвец и само един свой човек, но достатъчно важен и ценен, колкото десетина.

- Всичко долу, шефе, е паника, хаос, страх и ужас! Както и ти видя цялата поляна е затрупана и оградена с паднали камъни, пречупени и довлечени дървета, обърнати и смачкани коли… Пътят и дерето са затрупани, абе… капан! В първите минути на катастрофата няколко коли и доста хора успели да избягат, но докъде са стигнали - никой не знае. А за чудесата дето са станали и стават… ти вече знаеш, макар че късно пристигна.

- Не ме интересува това, което видях и зная, а… подробностите, Козел! - каза строго Бивола. - Колко души са военните? С какво оръжие разполагат? Кои са началниците им? Имат ли сателитна връзка?

-  Да, момент… Ето справката!… От полицая, нашия човек. Значи, 11 офицери от лейтенант нагоре и 19 редници. От тях двама загинали - генерал Милев и редник от охраната му. Всички останали са  имали голям късмет - мястото им било определено встрани от естрадата, в непосредствена близост до  скалите. Да, целият състав  бил пристигнал с личното си оръжие, имало и резервно - пет автомата Калашников, последен модел, няколко взривни пакета, сигнални ракети, муниции… След катастрофата и смъртта на Генерала, командването е поел полковник Драгомир Хинев.

- Познавам го тоя! - прекъсна го шефът на смълчаната група. - Мамицата му! -  Кога беше в полицията -  два пъти ме пребива, три пъти ме арестува. Казвам ви, никой да не го пипа, той ще бъде мой, аз лично ще го разфасовам. Ясно ли е? Чухте ли ме?

- Тъй вярно!… Чухме, шефе!… Ясно… - отговориха  хорово няколко гласа.

- Докладвай, Гарване! Ти също беше тука от няколко дни по подготовката на акцията. Каква е ситуацията около зазиданото в пещерата оръжие?

Гарванът - всички в групата носеха животински имена -  беше слаб, висок и кльощав младеж с орлов нос и остър поглед - се размърда и като скороговорка поднесе своята информация:

- Всичко е наред, Шефе, с двамата помощници от близкото село, изпълнихме „мо та мо” заповедта; разчистихме затрупания  сух кладенец, маскирахме го с живи храсти и чимове, оплетохме две въжени стълби и една резервна, монтирахме скрипеца с макарите, заредихме прожекторите с нови батерии, скрихме и добре замаскирахме инвентара наблизо до кладенеца…

- Добре, много добре… А ти, Бухале, като най-учен от всички нас, доцент по физико-математическите науки, какво мислиш за тия… висящи чинии над главите ни? Могат ли да ни попречат на акцията?

- За съжаление, могат, Биволе! -  обади се от своето място един от седящите - мъж на средна възраст, с грижливо оформена коса и елегантна брадичка, с неподвижен и като че ли отнесен поглед: - Но мен повече ме тревожи тоя небесен, полупрозрачен похлупак, който…

- Момент! Ти вярваш ли на оная… Севда, че това било някаква защита на добрите извънземни?

- Вярвам, Шефе! Професионално… доста съм вътре в темата. Това вероятно е електро-магнитна плазмена защита, технология, която още не е разгадана от  земната наука, има я само във фантастичните романи. Затова снощи нито един автомобилен двигател, и генератора на хижата, не са могли да запалят.

- Чакай, спри! Какво говориш ти, бе човек!? Че това значи… хеликоптера, може и да не дойде, така ли?

- Съжалявам, но това е положението… Нямаме нормално работещи часовници, нямаме и сателитен телефон, не знаем, какви са  пораженията извън тоя връх, подкреплението от близкото село още не е…

- Значи и ние сме в капан, така излиза! - обади се от ъгъла на пещерата най-дребното човече, с постоянно шарещ поглед, като разцентрован.

- Слушай, Прасе! - избухна Бивола и размаха заканително пръст. - За последен път ти прощавам. Ако още веднъж ми промърмориш като разколебан… ще те гръмна!… Чуйте и вие, останалите - за всички се отнася! Обявявам военно положение. Заклехте ми се във вярност, при всякакви обстоятелства, вярност до гроб… в буквалния смисъл на думата, така че… без възражения и колебания! Макар че планът ни се обърка, в най-лошия случай, дори хеликоптерът да не дойде, трябва да измъкнем оръжието от пещерата и да го скрием на различни места… Чухте ли добре? Разбрахте ли?

Всички отговориха хорово, че са чули и разбрали.

А Бивола излезе от пещерата да се поразкърши, да запали една от последните три пури, да събере мислите си. Беше як, снажен и претоварен от излишни мазнини мъж на около 50 години, половината от които  бе прекарал в арести и затвори. И в двете политически системи. Дори на едно и също затворническо легло беше спал! Той беше един от малкото човеци по земята, които не познаваха своите родители, дори не мислеше, че тях ги е имало. От малък е вярвал, че е дошъл на тоя свят само със своите пороци: да се бие и краде, да мрази учители и настойници, милиционери и полицаи, следователи и надзиратели; да бъде командир и заповедник.

Седна на един кръгъл камък, за който всеки  бивш мелничар би казал  „става за воденичен камък”. И започна да анализира и подрежда на ум минали и предстоящи събития, за да вземе своите оперативни решения. Като главнокомандващ след последната оперативка и началото на дълго подготвяната атака. Защото  все  още вярваше, по-точно, искаше да вярва, че  поне сателитните телефони  ще проговорят, че ще чуе гласа на Големия шеф и на очаквания хеликоптер…

***

Денят преваляше, съвещанието, което полковник Хинев провеждаше в хола на хижата със своите офицери, Обществения съвет и по-видни личности, които лично познаваше, продължаваше вече два часа. Беше истинска гръмогласна говорилня на  възбудени хора с мнения, предложения, обяснения и  закани, които никой не беше в състояние да подреди и осмисли.

Преди да вземе своите решения, Полковника  през целия ден обикаляше лагера, за да се запознае с обстановката, съветваше се, пълнеше малкото си тефтерче със записки. Искаше да бъде в крак с демокрацията в  деликатната ситуация, не със заповеди, а  с убеждения, „со благо и  со кротце”, с консенсус  да решава проблемите. Но за съжаление срещаше само  вяли одобрения и активна съпротива. Най-вече от факторите, които представляваха  властта и държавността - полицейския шеф, майор Семов, народния представител, Генади Пеев, адвокатът Морковски, национално известен. Разбираше откъде иде  тяхната съпротива, с част от своите размисли се съгласяваше. И той като всички нямаше реална представа за бедствието, наречено от инсайдер Рая „космически удар”, не можеше и не искаше да й повярва напълно, очакваше телефоните да проговорят, за да получи указания какво да прави. От друга страна хората все повече се изнервяха, хаосът  растеше и го плашеше, че не може да бъде овладян дори с оръжията, които носеха. Идеше му на ум те да бъдат събрани, затворени, закопани някъде, но и това не беше решение.

Беше тревожно изненадан, че двама души от офицерския състав, открито се бяха присъединили към  групата на неговите опоненти и му връзваха ръцете, за да вземе решение по съвест и крайна необходимост.

Точно заради тази „крайна необходимост” се обърна към тях и се помъчи да бъде убедителен, със заучени слова:

- Уважаеми колеги! Излишно е да ви напомням, че ние трябва да бъдем достойни потомци на славната Българска армия с исторически корени и победи. Не само по фронтовете, в защита на Родината. Но и в тази тежка ситуация, трябва да докажем, че сте достойни мъже за славата и честа на пагона!… Простете ми, че не съм почитател на дългите речи! Ако беше тук, на мое място, генерал Милев, навярно би ви говорил по-дълго, по-емоционално, той беше роден оратор и заклет родолюбец, мир на праха му. Призовавам ви да не се поддавате на свободомислие извън ситуацията, в която се намираме и да подкрепите необходимите твърди, болезнени, но крайно наложителни мерки.

След минута почетно мълчание, говорилнята, към която се бяха  присъединили още любопитни слушатели със „свой глас” и „лично мнение”, бавно набра скорост с диаметрално противоположните си мнения и препоръки по най-неотложните проблеми на деня - обществения ред, кражбите от циганската напаст, изхранването, погребението на мъртвите. Разправиите продължиха, докато се стигна до ударите на Бай Марин- строителя с юмрук по дъното на една тепсия и до гневния му вик, който  неочаквано укроти и най-приказливите:

- Чуйте ме! И аз искам нещо да ви кажа с простия си акъл! Прав е господин Полковника! Ако слушате тия умни  адвокати, народни представители, прокурори и прочие с бомбета и вратовръзки, с десет пъти по-високи заплати от нашите мизерни пенсии, тяхната демокрация, ей в тоя капан, ще ни довърши! Попитайте ги, защо още в първата минута на трагедията се изпокриха в най-удобните пещери, избутвайки с лакти останалите бягащи и защо чак сега се появиха на светло! Попитайте и господин народния представител, защо с жена си е заел каменния заслон, хранилката на сърните и елените, където могат да се настанят още поне пет души! Не ви ли омръзна да ги слушате по радиото, да ги гледате по телевизията двайсет и пет години? Така че… действай, господин Полковник, нямате нужда от патриотични приказки и от такива съветници!

Неочаквано атмосферата сякаш се извъртя към разума. Обадиха се много гласове в подкрепа на строителя:

- Прав е Майстора!… Трябва да има ред, а реда само с приказки не се прави!… Прав е и за демагогията на тия господа. Значи, в тяхната борба за властта и кокала няма никаква демокрация, а сега искат демокрация от Полковника, от всички нас, дето се борим за живота си! Това справедливо ли е?… Браво, наборе!… Точно така, трябва да се действа! Докато полицаите и военните умуват, как и какво да правят, оня Бивол избягал… Да, бе! Защо не са повярвали на жената от караваната?… Така е,  тя не говори фантасмагории, може би трябва да повярваме, че има добри извънземни,  видяхме  им чудото…  Ей, хора, опомнете се! В тоя капан може и от глад да измрем! Циганите от два дни обират хляба и скъпи вещи от смачканите коли, няма ли кой… Ти-хо! Млъкнете! Вижте  какво става там!…

Двамата яки мъже водеха млад, доста интелигентен на вид мъж със завързани ръце. Мургавият беше от многолюдната циганска фамилия на Бат Пешо, позната с кражбите си, с многобройните си арести и висящи дела в целия Странджански край. Цялото множество излезе пред входа на хижата. В настъпилото  експлозивно мълчание двамата  снажни мъже, един през друг обясниха, че са хванали циганина в поредната кражба, че са го проследили до една хралупа, където трупал краденото. Погалили го с два-три плесника и той им признал, че снощи е отвлякъл оная девойка, дето още плаче и едва не я изнасилил. Признал си че продал десетина крадени хляба за по десет лева… и на ония господа… от Голямото Добрутро. Тогава стана нещо неочаквано и спонтанно, което  в последствие отец Илия щеше да обяснява с невидимото присъствие на дявола в човека.

Насъбралата се в душите на хората мъка и тревога за утрешния ден, цялата им негативна енергия към „крадливото циганско племе” и „господата управляващи”, избухна като  бомба. Само за минута общото негодувание към човека, който е трупал крадено за търговия в такъв изключително съдбовен за всички ден, който е посегнал да им отнеме може би спасителната коричка хляб за следващите дни - прерасна в дива, жестока, убийствена  умраза. Подивялата тълпа се нахвърли върху крадеца от всички страни. Дрехите му бяха разкъсани, силни юмручни удари разкървиха лицето му, две яки обезумели ръце го стиснаха за врата, а други две, по-милостиви, едва ги отстраниха от  смъртоносната хватка. Една жена, с изцъклени очи, чието петгодишно момче лежеше в  Пещерата на мъртвите, удари с камък тила на циганската глава и мъжът с подкосени крака се смъкна на земята. Тогава озвереният човешки куп се срути с цялата си тежест върху окървавената му глава. И понеже имаше  реална опасност от задушаване, двамата яки мъже, които бяха довели крадеца, започнаха с  яростна сила да разплитат живото кълбо. Дотичаха на помощ и военните, разпръснаха хората, вдигнаха на крака съборените, но  за внука на ромския цар Бат Пешо, беше вече късно. Той беше починал от удара в тила и от задушаване.

Насъбралата се тълпа  мълчаливо и гузно започна да отстъпва и да се прибира в подслоните си, когато откъм затрупаното дере се появиха двамата братовчеди, Стоян и Димо, които с преплетени стъпки, прегърбени, едва влачеха една млада, бременна жена с клюмнала встрани  разчорлена коса. Няколко офицери се завтекоха да ги посрещнат, поеха жената и я поведоха към стаята на ранените в хижата. Останали без опора, двамата  младежи не издържаха, краката им се подвиха и те един след друг се строполиха на земята. После, доста несвързано,  съобщиха голямата новина:

- Генерала… господин  Полковник, на двеста-триста метра… Жив е… генерал Милев! Пратете  веднага хора!… Трябва някаква носилка… Беше заклещен… измъкнахме го, маркирахме мястото с дрехи по дърветата… но не можахме… Предпочетохме жената…

Наобиколиха ги възбудени от видяното и новината мъже и жени, от всички посоки заваляха любопитни въпроси. Дойде Коменданта, разбута хората, приседна до двамата братовчеди и с нескрито недоумение попита:

- Вие… как така?… Защо не ми се обадихте? Не чухте ли снощи вълчия вой в гората, щях да ви дам оръжие!

Младежите, като се задъхваха от умора, припряно заобясняваха:

- Прощавайте… Нямаше време, господин Комендант!… Гледачката… инсайдер Рая ни намери… Имала видение, тя ни посочи точно мястото…


Ден трети:

НАДЕЖДАТА ОЖИВЯВА

Две бяха основните теми в тази безсънна нощ покрай светлинките в цялата територия на лагера -  смъртта на мургавия и спасението на генерал Милев.

При толкова смърт наоколо и кървавият инцидент пред хижата би могъл да мине и отмине само с кратко, траурно мълчание. А се превърна в безкрайна дискусия на силно възбудени гласове по „циганската”  тема изобщо. Дежурната, нервната, разделна тема, каквато си беше от двадесет години. Едни безмълвно злорадстваха  с паметта на мъртвия, че „така му се пада!”, други бяха разстроени от християнската си съвест, че „не биваше така, човек е”; трети, загрижени само за себе си, упорито мълчаха, стъписани от страх заради заканите на циганската фамилия за отмъщение. Някои публични личности и офицери правеха отчаяни опити да вразумят хората, които се готвеха за нападение и отбрана, шетаха насам-натам около светлините, но  в растящото си озлобление никой никого не слушаше. И чак когато полковник Хинев беше притиснат от Обществения съвет и от своите офицери да вземе строги мерки, ако се наложи и с оръжие да защити реда, той се съгласи посред нощ  да вдигне на крак целия личен състав и да го растави по всички горещи точки на територията на лагера.

Тогава дойде ред на втората тема, защото в такава нощ, изпълнена с нестихващо напрежение, само децата можеха да заспят…

***

Народната лечителка, Севда Тодорова, която доброволно се беше включила в екипа на доктор Ценов, първа посрещна  Генерала. След като го прегледаха внимателно, тя помоли да обработи раните му със своите  извари и мехлеми. И двамата с доктора констатираха, че охлузните му рани могат бързо да се излекуват, че нямаше голяма загуба на кръв, беше изтощен до крайност, но адекватен. Имаше синини от притискане на гръдния кош, но нямаше кръвни храчки. Доктор Ценов се зае с бременната жена, а  тя с едри крачки се отправи към фургона си.

Там, в сумрака на лунната нощ  я чакаше жената, която беше поканила на среща. От някъде се появи войникът, новият й помощник и охранител. Той беше получил заповед от Полковника денонощно да  й бъде в помощ, да я пази от посегателства, дори да стреля на месо при смъртоносна опасност.

- Госпожо, и други ви  чакаха, но аз ги разкарах. Тази жена каза, че сте имали уговорка, затова… - докладва смутено войникът, който още не можеше да преодолее библейското си страхопочитание към жената, която  общуваше с извънземните.

- Да, зная! - отвърна тя и като сниши глас, добави: -  Това е професор Ангелина Петрова - студентски преподавател, автор на десетина научни книги по политология и историография… голям учен и човек е, да знаеш!

Когато двете жени влязоха в караваната, домакинята запали акумулаторното осветление и яко стисна ръката на своята гостенка:

- Извинявайте за чакането! Знаете, какво се случи…

- Моля ви се, не се притеснявайте, зная разбира се! - отговори замислено професор Петрова. - Дано, след като чух толкова  хубави отзиви за Генерала от войника… дано той направи нещо повече за реда…

- Ще направи, сигурна съм. Познавам го отдавна, запозната съм с аурата му - отвърна домакинята. - Заповядайте, седнете!

- Дано! Защото, както е тръгнало… може и да се изтрепем. С тези демократични съображения…

- Така е, права сте!… Това, което става тук е точна илюстрация на оная ваша сентенция, която преди две години предизвика гръмката дискусия по медиите и постресна малко  заблудените. Как беше… „от роби на труда, станахме роби на свободата си, която може и да ни погуби”. Изчела съм доста страници за вашите изповедни убеждения и принципи.

- Точно ме цитирате, благодаря!… Но моля, да оставим официалностите настрана! - махна с ръка другата жена и все така замислена добави: - Всяка лична и обществена трагедия изравнява хората…

- Оо, де да беше така и с нас! Нали виждаш, как някои господа все още са фанатично верни на себе си и не могат да излязат от вихъра на своята идейна, политическа и социална инерция!… Знаеш ли, подлудяват ме някои индивиди, че не могат да приемат и осъзнаят, не абстрактното, а видимото и с просто око. Даже и тия, които служебно и морално са задължени в такава ситуация…

- Права си, ако имаш предвид  началствата на полицаите и военните. Мотаят се, умуват, не виждат смъртоносната закана на хаоса, изчакват разпореждане от мъртвите си  телефони и радиостанции.

- Точно затова искам да поговорим. Знаеш ли, колко се зарадвах… с печална радост, разбира се,  че и вие… и ти си тук… че и ти като мене… си  загубила в Потопа скъп човек… че мога да имам от тебе някаква подкрепа!… Извинявай, изплаках си сълзите тия дни! Пред хората се сдържам, но когато остана сама…

- Да… Загубих внук, пороят го отнесе… И аз като тебе… мъча се да бъда като предишната… силна и горда жена… но…

Понечи да прегърне с една ръка домакинята, но се въздържа, преглътна само сълзите си. Като всяка сериозна, организирана, надживяла географското Време личност, отдадена  докрай на науката, тя продължаваше да се пази от  сантиментални отклонения, стараеше се философски да преживява трагедията.

- Знаеш ли, защо те повиках, госпожо Петрова? - заговори с друг, делови  тон домакинята и вдигна глава, сякаш искаше да се отърси от мъчителните си мисли и спомени. - Уморих се да повтарям на всички, че нито тока ще дойде, нито телефоните ще проговорят, че нищо вече няма да бъде както е било до оня ден, че цивилизацията  на Европа няма да се върне поне в следващите петдесет години! Даже и тези, които уж ми вярват, че  почти целият южноевропейски континент е в руини, усещам, че ми вярват наполовина, с едно на ум. Не вярват напълно, че и тия висящи над главите ни бойни кораби, са на нашите приятели от извънземната цивилизация на Сините Авиани. Че тая огромна плазмена защита ни пази от радиация, от епидемии, от въздушни пирати.  Уморих се да го казвам! Затова търся сериозен и отговорен, умен и популярен съюзник като  вас… като тебе в отчаяната ми борба с тъпото, консервативно  отношение към съществуването на извънземните разумни цивилизации, към Космическия разум изобщо,  който наблюдава, направлява, опазва и коригира живота на земята и човечеството.

- Извинявай, но може би и аз съм от ония консерватори, които все още вярват наполовина, с едно наум. Защото имам практично, аналитично мислене, което настойчиво пита: „Щом са толкова могъщи и загрижени за нас, защо тогава са допуснали този погром, тази  тотална разруха на цял континент, както казваш?

- Ето, това искам да обясним на хората, за това искам да поговорим… Докато всички чакат отговора от  мъртвите телефони, от световните медии, а военните - от преките си началници,  аз от вчера знам отговора. От моя наставник, капитан Бък. Предадох го на полицейския и военния началник, но те  не ми повярваха. Казвам го сега и на тебе, с надежда, че  ти поне ще разбереш глобалните размери на трагедията. С две думи, професор Петрова, трябва да се знае, че галактическото общество на разумните същества, не е толкова съвършено и идеално като еталон за подражание. И то като земното е пъстро, разединено, разкъсано от  разногласия, от морални принципи, от  борба за власт и ресурси, която се води с най-съвършенни военни средства от Сътворението на света.

Този конфликт, този Космически удар, е бил предизвикан от  патрулните отряди на Кабала - най-тъмните, разбойнически и жестоки военни формирования на извънземната цивилизация на Сивите Авиани от съзвездието Орион. Съгласно сключения преди 1200 години договор между двете цивилизации за подялба на влиянието над планетата Земя, Сивите Авиани контролират своите земни, подземни и морски бази в целия Американски континент, Южна Африка и Ледения континент. И в един момент, когато тайно, в тясно сътрудничество със земните си човешки, военни нищожества са се почувствали по-силни, изобретявайки системата „фронтови Торнада”, с насочена енергийна мощ, са атакували внезапно, масирано  земните и подземните стратегически обекти на Сините Авиани в Южна Европа, Северна Африка, в Тибет, Индия и Китай. В това число и нашата Странджа планина, която за Конфедерацията на светлите космически сили, винаги е била най-важният енерго-информационен и координационен военен център… Това е кратката  информация от моя наставник капитан Бък, който ме помоли да я разяснявам на хората… Но мога ли сама да се справя? Попа събира около себе си бабки и дядовци, които са готови да ме анатемосат, част от военните, уж ме слушат, но все още ме гледат под вежди…

В настъпилото  мълчание професор Петрова вдигна глава, помълча и за пръв път погледна домакинята в очите. После твърдо каза:

- С теб съм!… Макар че в общи линии съм запозната с възхода на уфологията в последните години, която с нови артефакти и документални, секретни разкрития, доста успешно преборва консервативната наука за произхода на света и човека, след като чух убедителното ти обяснение за  предисторията на  космическата война, като че ли мога да повярвам…

- Момент, професоре! Без „като че ли”. Трябва ми съюзник с пълна вяра! Само така можем да свършим някаква полезна работа за оцеляването на този пъстър народ.

- Добре, така да бъде!… Кажи какво по-точно  трябва и можем да направим!

***

От ранни зори вестта за „възкресението” на Генерала, който се ползваше с всеобщо уважение в целия Странджански край, „захлупи” всички останали тревожни теми. И даде така необходимата искрица надежда, че  само той може да се справи с безнадеждното положение. Защото мнозина и лично го познаваха като строг, решителен, безкомпромисен и благороден човек, който много пъти е помагал с хора и техника след природни бедствия, с хуманитарна помощ на училища и църкви, на детски градини и социални домове. Сред  населението той отдавна си беше заслужил прозвището „народен Генерал”. А за всеки военнослужещ от граничното поделение беше еталон на „народен командир”: винаги сериозен, спретнат и внушителен във военния си мундир, внимателен и общителен с всеки; строг, но честен и справедлив в служебните си задължения. Уважението идеше и от историческите му корени. Син на генерал, внук на капитан с четири ордена за храброст, загинал при щурма на Одринската крепост, правнук на опълченец, починал от раните си в първия месец след Освобождението…

Затова когато чуха от братовчедите, че се намира на  двеста-триста метра надолу по дерето, в безпомощно състояние, двадесетина души се втурнаха след Коменданта.

От обясненията на двамата братовчеди, които уверяваха, че инсайдер Рая им посочила точното място, от разговорите с доктор Ценов и медицинските сестри, от спомените на потърпевшия, стана известно на „старо и младо” в лагера, какво се беше случило с техния Генерал…

… В оня фатален момент, когато се появиха тежките, черни облаци и се чу зловещия тътен на небето и земята, когато прокапаха първите предупредителни капки, а ураганът още не беше се развихрил, генерал Милев не  прекъсна четенето на приветствието на военния министър. Само за миг погледна хората, които го слушаха с интерес и това го окуражи да продължи, макар, че с периферното си зрение виждаше, как част от слушателите му се разбягват по всички посоки. Помисли си, че както хижата, така и  импровизираната естрада пред входа са защитени от високите скали затова последен побягна. Но  успя да направи само десетина крачки, след като слезе по дървените стъпала.

Първо го удари  в гръб въздушната вълна пред приливната, после го връхлетя Потопа. И така, паднал по очи, с част от  дървената платформа на естрадата, той преплува със зашеметяваща скорост около 200-300 метра и спря на първия завой, пред  дебело пречупено дърво, препречило почти цялото течение на реката. Там пъргаво се изправи, направи отчаяни усилия  да се добере до по-плитки води, когато дебел, откършен клон го удари  гърбом, плаващ вършинак и  каменни отломки го притиснаха до преградното дърво. Не можа да се измъкне, остана заклещен между двете дебели дървета, с глава над водата и почти безпомощни крака, потънали в довлечената кална маса. Само  ръцете му под водата все още можеха да се движат и с тях той направи спасителната си, продължила поне половин час, операция. Когато почувства нов натиск на  дебелия клон върху гръдния си кош, и първите признаци на задушаването, събра всичките си физически сили, размърда се и като помагаше с двете си ръце, обърна се почти ребром срещу течението. С по-силната си, дясна ръка, улови дебелия край на някакъв клонак, за да го постави като клин между двете дебели дървета, които в единия си край се бяха плътно  долепили. Щом се освободи от опасното притискане в гърдите, мъжът започна яростно, с ръце и крака, с мъчителни усилия да се бори, за да се освободи от мъртвата  хватка на потока.

Но след  продължителната, изтощителна и  неравна борба за живот, той успя да направи само няколко ситни крачки към брега.  До тук му стигнаха силите! До тук му бяха човешките възможности, управлявани от волята и паметта.

Повече нищо не помнеше…

По-късно, когато уморено, с разпокъсани изречения отговаряше на въпросите на  дъщеря си, на доктор Ценов и медицинските сестри, той си спомняше  фрагменти от своето краткотрайно пътешествие към Небитието…

… С последни сили се измъкна от гърмящия поток и падна по очи върху плитко наводнена земя. Успя да се обърне и да изправи глава, да пропълзи до най-близкото дърво и да се облегне гърбом. Тогава го обгърна блестяща, бяла светлина, която  бавно, стъпка по стъпка го поведе  по някаква затревена, гробарска алея. От двете страни на алеята - надгробни камъни и цветя, много цветя. В далечината на алеята - силует на жена в бяла рокля, с голям букет, която викаше нещо настоятелно, ръкомахаше с протегнати ръце, но той нищо не разбираше, чуваше само ехото, преплетено и с  други гласове. С всяка крачка   гласът на силуета ставаше все по-ясен, докато  доби фигурата на жена му и ясно чу  гласа й: „Ела… ела, скъпи!… Чакам те… Не бой се…” И точно когато понечи да го прегърне, намеси се друг глас, с по-силно, провлечено ехо: „Неее!… Стоой! Върни сеее!… Не заспивааай!… Не се предавай!…”

Гласът го сепна, той спря, огледа се, образът на жена му  беше изчезнал, голямото бяло кълбо беше спряло да се търкаля по  наклона на алеята. Огледа и попита: „Кой си ти? Защо не те виждам?” И пак същият глас: „Ако не ме виждаш, не ме ли помниш от пожълтелите снимки?… Аз съм дядо ти Милко, моята кръв, моето име носиш… Аз съм Капитана от артилерията с четирите ордена за храброст от Одринската епопея… загинал за родината. А ти сега бягаш от дълга си… На кого оставяш хората си?… Върни се… бори се… не заспивай, генерале! Ти си генерал не само за фронта, но и за всяко народно бедствие… Не отстъпвай, ние не познавахме тази дума! Върни се, за да бъдеш достоен за…”

Не разбра, както още искаше да каже дядо му. Образът му внезапно се превърна в бяла мъгла, прогонена сякаш от  реалните човешки гласове на  братовчедите Стоян и Димо:

- Командира!… Генерала… Ей го там, в голямата локва… Бързо!… Да го изправим и да се помъчим…

Тогава той дошъл в съзнание, проговорил и момчетата с големи усилия започнали, стъпка по стъпка да го влачат към лагера. Но като стигнали до стенещата бременна жена, първо Генерала им казал да го оставят по-далеч от потока, който вече се оттичал, да  отнесат жената до лагера и да дойдат с повече хора…

* * *

В служебната кола на местната телевизия, избухна голям скандал.

Любимото фиатче на Лиляна Драгова, кореспондент на Българската националната телевизия, беше отнесено от първата ударна вълна на Потопа. Приюти я под смачкания ламаринен покрив на комбито колежката й Ваня Берова. Една амбициозна, самовлюбена и скандална блондинка, млада журналистка,  която работеше винаги  с приятеля си Андрей.

- Как можа бе, идиот? Как можа да не опазиш инструмента си!? Сега какво… с телефон ли ще снимаме Генерала?

Момичето, зачервено от гняв, беше започнало скандала с писклив, премодулиран от напрежение глас.

- Какво можех да направя? - отвърна още по-нервен операторът. -  Изведнъж ми се нахвърлиха няколко мъже и жени, събориха ме  и счупиха камерата… Казах ти аз…

- И аз ти казах, Ваня - намеси се в  разговора и току що седналата на предната седалка Лиляна Драгова, -  да не отивате към мелето, защото от опит зная: озверени, траурни хора не  трябва да се снимат…

- Ти да си мълчиш! - сряза я местната телевизионна  репортерка. - Знаем, че си по-опитна и по-мъдра от нас, младите. Всеки, който си оплел кошничката в националните медии така ни говори и поучава… А ние с тоя тъпанар  цели две години опъваме каиша, борим се за внимание, което вие като Божи дар получавате!

- Две години, казваш… Че много ли са? Аз например, може би знаеш, след осемнайсет години журналистически стаж по разни вестници, радия и телевизии, получих първата си заплата от националната телевизия. И чак след пет години - първата си награда.

- Хайде пак… „Аз, аз!”… „Ние, ние”! Омръзнахте ми с вашите еталони и самоанализи!

- Не, драга Ваня! Така не може! Щом изплю камъчето и аз ще го изплюя!

- Чакайте! - разпери ръце от задната седалка операторът. - Ще се караме ли, ще се бием ли сега, че не съм успял да заснема… позорната смърт на циганина!

- Добре де, казвай да  чуем и твоето умно камъче! - обади се след тревожното мълчание Ваня.

- Вие, най-младото поколение журналисти, гоните сензацията, благоразположението на  преките си шефове, искате с летящ старт да стигнете до върховете на професията и до световната награда Пулицър. А нямате основното качество - автоцензурата!

- Не, не те разбирам, учителко любима! - каза саркастично напереното момиче и промърмори замислена: - Вие май нямате представа, какъв  чудесен  репортаж щеше да стане от тази саморазправа с циганина! Толкова остри, залежали, национални, та дори и световни, проблеми се преплитат в този случай! Исках да покажа интеграцията в действие, разбирате ли?

- И как щеше да завършиш репортажа си? - попита по- възрастната журналистка, смутена от лошо предчувствие на отговора. - С  цитат от някоя озверена и не на себе си жена, ли: „Така му се пада на тоя!” А?

- Може би! Защото в част от тая циганска общност, сякаш вече нищо човешко не е останало. Защото ако той беше посегнал на мене, щях също така да го удуша!

- Ааа! - рече полушеговито Андрей. - Каква новина чувам! И расистка, значи? Повече не повтаряй тия думи, мила, защото  ще се откажа от тебе! Тотално!

- Майната ти! Много важно!… Като те гледам, как си посърнал от страх за скъпоценния си живот… ти май и от себе си се отказал!… Дай ми  модерния си телефон! Отивам да интервюирам Генерала…

Андрей, без да се замисля, някак механично й подаде телефона си. Тя го взе и затръшна задната врата на колата. Лиляна се опита да я спре с думи, но след като младата й колежка дори не се обърна, реши да я догони. Хвана я под мишница и гневно изсъска:

- Ссслушай, неразумно момиче! Не отивай!…

- Остави ме! Че както съм напушена…

- Абе, ти добре ли си, да не си превъртяла!? Човекът е загубил жена си, едва е оживял, лекарят с двете сестри, дъщеря му с детето се мъчат да го върнат към нормален живот, а ти… Няма да те пусна! Когато преди събранието снимахте Пещерата с мъртвите, жените едва не ви линчуваха, това не ти ли стига, за да помислиш с ума си, какво трябва и какво не трябва да се снима? Защо ти са тия репортажи? Или смяташ на извънземните да ги продадеш? И ти ли като всички наивници мислиш, че ей сега  тока ще дойде, телефоните ще оживеят и ти ще предадеш  сензационните си…

- Остави ме!… Не те слушам, майче!… Не си ми нито шеф, нито настойник… Не ми пречи да си гледам работата!

Упоритото момиче се отскубна от ръцете на колежката си и с едри крачки се запъти към хижата.

След десетина минути видяха журналистката траурно, замислено и безцелно да се разхожда в оскъдното свободно пространство на поляната. Докторът и дъщерята на Генерала бяха я прогонили с доста изречени на висок глас грубости…

* * *

Привечер избухна нова тема, като бомба със закъснител, на няколко места в лагера. Темата за хляба.

Хляба, който поддържа живота и здравето на човека. Хляба, който го прави сит, здрав и доволен; мрачен, угрижен и злобен. „Хляба наш насущний”, който редом с парите, разделя и противопоставя човешкото множество на  бедни и богати, господари и роби, умиращи от глад и от преяждане.

Искрата на бунта изскочи най-напред от кухнята на хижата, където главната готвачка на военното поделение, Леля Добра, съгласно оперативния план, трябваше да готви обяд и вечеря за личния състав. Но ситуацията обърка плана и Полковника нареди да се готвят само принцеси, пържени филийки, палачинки. В първите два дни на трагедията „Лелчето”, както я наричаха, почти бездействаше, тъй като на никому не му беше до ядене, пък и всеки си носеше нещо в торбичката. В тази привечер, обаче, на дългата опашка започнаха да се редят и хора, които бяха тръгнали  на панаира без храна, ей така, с една дрешка на гърба си и с една чанта на рамо. От свян и срам младежите геройски гладуваха, но и те се престрашиха да се наредят на опашката. А  Лелчето се видя в чудо, защото трябваше да изпълнява заповед. Затвори вратата на кухнята, врътна ключа и с бързи мъжки крачки, наежена за кавга, намери Полковника и отдалеч  се развика:

- Слушай, началство! Ела ти да се оправяш с гладните, дето се редят на опашката, аз не мога!… Казах ли ви аз, че още от първия ден трябва да се мисли за хляба на този… изплашен и подивял народ! Умни хора сте, трябва да знаете, че само лудия и гладния с приказки не могат да се укротят…

Лелчето беше интересна и самобитна Странджанска издънка. Възпълничка жена в преддверието на третата възраст, яка и внушителна, с мъжко телосложение и мъжка походка, с остър език и „цапната в устата”, както се говори за подобен тип жени. Като човек си беше честна и благородна до безобразие, общителна и състрадателна, преливаща от забавна самоирония и чувство за хумор. Беше любимка на целия личен състав със своите на място изричани пословици и поговорки, припеви на песни, че даже и с мръснишките си вицове и мъжки псувни. След многото забележки, мъмрения и наказания - оставиха я на мира. Търпяха я,  защото беше голям, народен майстор готвач. Със собствен рецептурник и собствен „кухненски аромат”. Зевзеците в поделението често се шегуваха, че Лелчето от камък може пилешка супа да свари!

Полковника мълчаливо и неохотно тръгна след нея. С нови тревожни мисли, че с още  един голям  проблем му натежава главата. И той като всеки човек в лагера на бързи обороти преживяваше своя катарзис. Докато в цивилизацията често тайно си мечтаеше за командирския пост, сега, когато обстоятелствата, като най-старши, му го поднесоха на тепсия, сега той се стъписа от тежката, непосилна отговорност, която поемаше. И болезнено започна да осъзнава, че може стриктно и самоотвержено да изпълнява заповеди, но не и да контролира своите. В този смисъл, в навечерието на четвъртия ден, той челно се беше сблъскал със себе си. С опасното бездействие, умуване, съгласуване, изчакване на „чудото” - завръщането към предишната цивилизация. Макар че разумът му все по-настойчиво повтаряше, че няма да има такова завръщане, че трябва „да се вземе в ръце” и по-активно, по-решително  да се разпорежда за решаването на неотложните задачи в лагера. Ето, сега избухна проблемът за хляба! Права е жената. Трябваше поне за това по-рано, още вчера да помисли…

Крачеше безмълвен след Лелчето към кухнята, а онова опашато Дяволче в него пак започна да го изкушава шепнешком: „Не се натягай, не се карай с хората… Почакай още малко! След разговора с Генерала може би ще бъдеш освободен от  тежката отговорност… Казват, че бързо се оправял, той трябва да си поеме командването…”

* * *

Отец Илия още по-неразумно разпали разправиите за Хляба!

Беше събрал около своя  каменен заслон, в близост до Пещерата на мъртвите, десетина възрастни баби и дядовци и упорито агитираше за молебен за спасение.

- Само с молби, чада мои, няма да стане. Трябва да сложим софра на божията земя, всеки да донесе каквото има и в единогласие човешко да се помолим… Не вярвайте, че някакви невидими и незнайни извънземни, дето били в тези светлини над нас, щели да ни спасяват… Нашият всемогъщ бог, братя и сестри, се намира много по-горе, по-нависоко от тях…

Но богомолците на попа като че ли не бяха вече толкова вярващи, както преди три дена. И започнаха един след друг да му възразяват:

- Хляба ни е надежда, отче, само на хапки, като нафора ще го ядем… Искай от хляба на военните… Кажи на Полковника да убият някое диво прасе, за курбан на молебена… Тия младите, дето по обяд се върнаха от бягството си, казват, че видели няколко сюрии диви прасета и вълча глутница… Няма хляб, отче, циганите го прибраха…

Попа изглежда не очакваше такава реакция. Разочарован и  видимо ядосан, с трепереща брада, едва се сдържа да не наругае шепата енориаши и мълчаливо се оттегли… Други тайни мисли си имаше той, когато изведнъж беше решил да агитира за молебена. И той като ония, които дойдоха на събора без храна, очаквайки да си хапнат в циганските шатри, от три дни гладуваше. Надяваше се да си  утоли глада от софрата. Пари, вино и ракия можеше да си изпроси, но не и хляб, обидно му беше.

И все пак, преглътна обидата и отиде да се нареди на опашката пред прозорчето на кухнята, преди  избухването на скандала. Когато Полковника влезе в кухнята и срещна мрачните, заканителни погледи на гладните през прозорчето, готови за саморазправа, разпореди се, като изключение, да се даде по филийка хляб с нещо „сухо” отгоре и на всички цивилни. След като дойде реда на  попа и той застана пред прозорчето, Лелчето с намигване му обви в салфетка не една, а две филийки.

***

Привечер се върна в лагера и втората „бежанска” група. Въпреки  предупреждението на инсайдер Рая, че никой не може да  премине границата на  електромагнитната плазмена защита на възвишението и в нарушение на заповедта на Полковника, десетина  невярващи, луди глави, решиха с  брадвички и триони да  преминат високата източна ограда от довлечени камъни, дървета и храсталак. Те още не можеха да повярват, че  трагедията е не само регионална, национална, но и глобална; искаха да се уверят, да видят с очите си разрухата, да търсят друго спасение.

Когато в късния следобед  се завърнаха първите трима младежи, изморени до припадък, с клюмнали глави,  навъсени, никой не пожела да говори пред любопитното множество, което ги беше наобиколило. Само един проговори през сълзи, че са стигнали до  мъртвото, затрупано до покривите село, че се качили на една могила и докъдето им стигал погледа, всичко било същото мъртвило. Втората, по-многобройната група, в която имаше и две момичета, се върна още по-отчаяна, с още по-ниско наведени глави. В настъпилото траурно мълчание, една от девойките се разплака, а водачът на непослушната група, като преглътна няколко пъти сълзите си, каза на пресекулки:

- Стигнахме по-далеч от селото… до големия кръстопът, „Голямата звезда”, до някаква невидима, съскаща въздушна стена… Всички, както си вървяхме, бяхме отблъснати, захвърлени по гръб и по очи на 4-5 метра…  А  Милко, приятеля на момичето, там си остана… Няма, няма мърдане от тука, хора!…


Ден четвърти:

ПЕЩЕРАТА С ОРЪЖИЯТА

И това утро дойде с тежкото мълчание на  телефоните, с мъртвите електрически уреди в хижата. Сега само те олицетворяваха все още мъждукащата тук-там надеждата, че цялата тая безумна  ситуация е временна. Че щом има вечерна луна и дневно слънце, все някъде надалече в равнината, трябва да има живи хора, които днес или утре ще стигнат някак до тях. Че довчерашния материален, техническия прогрес - най-грандиозното завоевание на човечеството - не може да погине тотално за няколко часа. Това очакване караше хората лека-полека да се отърсват от  преживения шок и ужас, да надживяват мъката от толкова смърт пред очите им, да мислят по-позитивно за близкото си бъдеще. И най-после да се сепнат, да се замислят тревожно за дебнещата от засада смъртоносна опасност, на която в суматохата, до вчера никой не беше обърнал сериозно внимание - на Хляба! Насъщният, животворният хляб, който е още по-необходим на всяка борба за оцеляване…

Затова може би в сложната и динамична обстановка на все нови предизвикателства и  размисли „какво да се прави”, Генерал Милев пръв прозря важността на  проблема с изхранването.  Още „недошъл на себе си”, още преди да попита за  дъщерята и внука си, с тих и отпаднал  глас изрече първата си молба-заповед:

- Докторе… капитан Ценов! Оставете ме… аз вече се оправям. Вървете, с офицерите да съберете  хляба… всички хранителни продукти от шатрите… от колите и… и от излишните запаси на някои хора. Ако се наложи… и силом. Трябва да осигурим поне за няколко дни децата и жените… докато чакаме изясняване на оперативната обстановка.

***

Дежурният войник във военния джип денонощно следеше мъртвата апаратура, та дано чуе от някъде човешки глас. И най-после, около десет часа, в слушалките се чу пукот, някакво далечно ехо на музикален сигнал… после едва доловим говор на непознат език. Той напрегна слуха си, приведен ниско над сателитния приемник и успя да запише само няколко повтарящи се думи и словосъчетания, близки до английския: „космическа война”, „сателитни…  комуникации… унищожени”, „враждебни цивилизации”, „Сините и Сивите Авиани”, „Европа… разруха”, „черните войни на Кабала”, „небесен… Апокалипсис”, „арабските нефтени…в пламъци”… Но все пак и това беше знак за човешки живот някъде по Земята! Войникът изтича веднага до съседната офицерска палатка, между вековните буки в периферията на поляната, за да докладва на Полковника.

Той прекъсна разговора си с Коменданта, изслуша внимателно дежурния и  възкликна с учудване:

- Но това… това вече го знаем от инсайдер Рая!

- Да, господин полковник, информацията се покрива! - намеси се Коменданта: - Тази уникална жена трябва да се пази от попа, от невярващите фанатици…

- И да се слуша! - добави Полковника. - Нали затова се разпоредих да има винаги охрана!

- Тя се е отказала от лични приеми, както беше обявила и заедно с професор Петрова… познавате я, е започнала групови беседи с хората по най-популярните космически теми.

- Много добре, браво!… Помагай й с каквото трябва!

- Разбрано…

В този момент в палатката се втурна дежурният офицер и без формалности припряно заговори:

- Господин полковник! Две новини: едната неприятна, другата - много добра… Пристигнаха от колибарско селище, зад хълма, двама овчари, с едно живо агне! Тръгнали преди катастрофата за  събора, спасили се в някаква пещера, не се отказали и едва се довлекли. Казват - навсякъде ужас и разруха. И още: че откъм турската граница… голямо нашествие на дивеч. Вълци, чакали, диви прасета, сърни…

- Това… за  разрухата и дивеча вече го знаем! - прекъсна го  Полковника. - Друго има ли?

- Има… В западния склон на  върха чобаните казват, че видели трима подозрителни, които с живи храсти  маскирали входа на една пещера. По описанията им единият напълно отговаря на оня… Бивола, за който  жената от караваната…

- Да-а… Наистина, лоша новина! - побърза да прекъсне рапорта му Полковника, почувствал се изведнъж гузен и виновен, че бяха изпуснали опасния престъпник, че и той не повярва на предупреждението на извънземните, предадено от лечителката.

- По-добрата новина е, че  генерал Милев ви вика…

- Така ли?! - бодро възкликна полковник Хинев. - Вчера Доктора не ме пусна, значи оправя се! Ти видя ли го?

- Видях го, господин Полковник! Добре изглежда, все същият си е: бодър, жизнен, сериозен. - И като  сниши гласа си дежурният, добави: - Дъщеря му, под секрет ми каза, че след полунощ са я помолили да излезе от малката стаичка, където го лекуват и той останал насаме със Севда, пардон… с инсайдер Рая. Тогава пред отворения прозорец пак се появило онова мистериозно бяло кълбо, само че по-малко било и много будни кукуряци са го видели…

- Хайде, достатъчно, много приказваш!… Кондов, ела и ти, ще чакаш пред входа, може да потрябваш. - Тръгнаха един до друг, пътьом Полковника добави нова заповед: - Докато чакаш, разпореди се да повикат попа, председателя на Обществения съвет, готвачката, Прокурора и да чакат. Защото тази нощ трябва да решим проблема с погребението на мъртвите… След печалното завръщане на бегълците, трябва най-после… щем не щем да разберем, че тук ще ни бъде спасението или… краят!… Трябва да ги погребем! Че да спре тоя ужасен плач на жените, който още повече  изнервя и без това тежката  ситуация!

***

И сякаш като илюстрация на думите на Полковника откъм средата на поляната, долитна молитвата на Черната Мария, протяжна като тъжна песен.

Слабата, доста височка възрастна жена, беше известна в странджанските села като народна певица и „първа оплаквачка на покойници”. Но тук, по ирония на съдбата, тя оплакваше внучката си - млада булка, преди два месеца задомена. Вероятно от  загубата на любимото си момиче, тя беше загубила и част от ума си. От два дни, сутрин, на обяд и вечер, тя се качваше трудно на най-голямата каменна отломка в средата на поляната. И така - в дългата си черна рокля, загърната с черен шал, с черната си крилата шапка, приличаща на черна удивителна -  започваше своя речитатив като  попско пеене. Тъй като някога е писала, дори печатала любовни и патриотични стихове, в словото й имаше и рими, и  ритмика, и  ясни послания към слушателите. Изправена в цял ръст  върху камъка, „вкаменена” като паметник, загледана в небето, тя наподобяваше и черна врана, зловещо видение, което смразяваше кръвта на хората, насълзяваше ги до плач. Колко й трябва на човешката мъка, за да станат молитвите й още по-тягостни!

- Гоосподи, Исусе Христее! Има ли те, Боже, няма ли те - вече хич не ме е еня, но да беше взел меня, а не това разцъфнало цвете! Милото ми ангелче още живот не живяло, първата си песен любовна не изпяло…  Кажи ми ти, най-мъдрия и най-справедливия, защо го пращаш в гроба със зачената майчина утроба? Как не ти трепна ръката, как не ти се сви сърцето, Господи!… И ти ли, Боже, си имаш вече дяволски съветници, които белязват наслука хората за мъка и радости, за успеха и нещастия, за праведни и грешни?…   В какво сме толкова сгрешили, че ни запря в този горски капан, голи и боси, гладни и жадни, откъснати от света, та не можахме с близки и познати да се простим в това бедствие!… Ти ли, Боже, ни наказа, за нашата пагубна злоба и омраза, за вълчия апетит на крадливите ни държавници-управници?… Прости ни, Господи, че с лоши клетви сме клели довчерашната ни бедност и управия, щото в сравнение с днешното ни положение тя почна май като рай да ни се вижда и  привижда… Защо, Господи, след като си ни направил нормални хора, сега  ни връщаш към пещерите, към обора на горските животни, към горските треви, корени и плодове, които ще се наложи  да ядем… Докажи ни, Боже, че те има, времето върни ни, макар и с тъпите управници, че имало по-лошо и от Гошо, и от Тошо, и от бедната ни нация, и от кривата ни демокрация… Смили се, Господи, над тия нещастни хорица, избави ни от ориста, от глад и други модерни болести да умрем, спаси ни от тоя Бивол, дето вече и децата плаши, спаси ни и от тия… цигански апаши… Мила моя мамина и бабина булчица! Как утре да те изпратя без нова премяна и бял покров… как попа ще опее мъртвите без запалена свещ и кадилница?… Къде ли ще бъде гробът им незнаен, как ли тоз народ объркан и отчаян ще понесе това погребениееее! Тъй ли беше редно, Господи, два месеца след сватбата… това мое чедо ненагледнооо!…

***

- Първо, моите съболезнования за тежката загуба на съпругата ви, господин Генерал!

- Благодаря, Драго!… Отнесла  я  голямата вълна преди мене. Беше до естрадата… в първите редове.

- Каква жена беше!…

- Петдесет години… ръка за ръка! Е… имали сме и разправии…  покрай забежките на дъщерята…

- Моля ви се, господин Генерал! Виждам, трудно говорите. Ако  още не сте напълно възстановен, да отложим този разговор…

- Никакво отлагане! Добре съм, Полковник. Мъката си е мъка, животът продължава - трябва да се живее, трябва да живеем и с нашата отговорност. Добре съм. Не знам… какво чудо направи с мене тази жена… лечителката, инсайдер Рая… Не помня, говореше ли нещо неразбрано, шепнеше ли… сънувах ли. Дали Космоса  слезе при мен, или аз   бях в Космоса… нищо не помня. Имах усещането… че тя не е сама, че някакви сенки…

- И все пак… Не бързайте с претоварване на мисълта, поне  още ден-два. Ние вече поехме…

- Да, зная. Доктор Ценов и  дъщеря ми вече ме запознаха с подробностите на  обстановката. Поздравления, Полковник, че сте поели командването… за ред и порядък. Макар че, за някои неотложни проблеми сте му изпуснали края… Но има един проблем, който не търпи отлагане, за това съм те повикал… стари приятелю.

Бодигардът на Генерала получи заповед никой за нищо да не  ги безпокои, докато двамата разговарят на четири очи.

- Слушай, Драго! Обръщам се така… фамилиарно, защото ти имам пълно доверие… от всички тук присъстващи офицери. Иначе разговорът е строго поверителен… относно една голяма тайна, която трябва да опазим… или да се отървем от нея.

- Слушам, господин Генерал!

Генерала, с все още неукрепнал напълно глас, му сподели задъхано, с малки и големи паузи,  предисторията на тайната, която прозвуча като невероятна, вълшебна приказка…

… Както се знае, в първите години на хаотичните промени, дирижирани от външни сили, армията ни беше заставена да унищожи не само  най-мощните за времето  ракетни комплекси С-200, но и да ликвидира част от по-старите си оръжия. Не беше тайна, че целият личен състав, от войника до  генерала, много болезнено изживяха тази поголовна желязна сеч на все още годни оръжия. Имаше военнослужещи и от поделението, които плакаха от мъка и безпомощност, когато са наблюдавали, как на нашия полигон, на три километра от тук, са унищожавали на порции оръжията. Тогава в главите на четирима безумно смели офицери и заклети патриоти от поделението и един старши лейтенант от полицията, какъвто бях аз, решихме да скрием част от  арсенала в една пещера. За всеки случай, за по-лоши времена, когато може би щяха да бъдат нужни за защита на свободата и Отечеството. Та тези безумно смели патриоти и самоубийци, написали и писмо-завещание „до бъдещите войни на родината” в този дух. Със сложни и рисковани документни манипулации, складираното в пещерата оръжие било по протокол „унищожено”, а входът - зазидан и замаскиран. В тайната „завера”, под клетва са участвали: един генерал, двама полковници и един капитан - всички наследници на хайдушки и комитски войводи, на странджански поборници за свободна и независима България. Само той, старши лейтенантът от полицията… какъвто бях тогава, препоръчан лично от баща си, бивш политически деец от антифашистката Съпротива и командир на военното поделение… сиреч, баща ми…

- Добре, разбрах иносказателната ти информация, давай в първо лице…

- Моята задача беше, като полицейски служител, с много рискове  да осигурявам комуникацията и транспортирането на зелените сандъци до където беше възможно в гората, от там ги поемаха другите от заверата - на ръце или с двата катъра, за да ги пренесат до пещерата. В ония години тия места все още  бяха военна зона, нямаше я хижата, нямаше ги ловците и дърварите, гъбарите - нямаше никакво движение.

- Извинете, господин гене…

- Моля ти се, Драго, когато сме сами… да забравим Устава. А и положението е такова, че…

- Добре, Милко, съгласен… Но щом си ме избрал за довереник  на такава голяма и… рискова тайна, искам да знам, колко от тези съзаклятници са…

- Ще ти кажа, тъкмо до тях стигнах. Генерала и двамата полковници вече са покойници. Капитана се отдаде на кариерата, стигна  до  военното ведомство и когато преди две-три години стана военен аташе в една западноевропейска страна - загубих му дирите.

- Всъщност исках да ти споделя… доверие за доверие, че напоследък в поделението и във военното селище за тази пещера доста се шушука…

- Зная, приятелю, зная! Това сега най-много ме безпокои. Дъщерята казва, че оная вечер само за тази пещера съм бълнувал. Сигурно е вярно, защото, когато дойдох в съзнание първите ми мисли бяха за моите близки, дали са живи, и за пещерата… дали не е разрушена, дали не е открита от злосторници. А когато научих за предупреждението на тая… необикновена жена, народната лечителка, след сеанса й с извънземните, за опасността от оня главорез Бивола, страшилището на целия Странджански регион - пощурях вътрешно! Затова те повиках…

- Аз трябва да ти се извиня, Драго, сигурно и това си научил… че вчера тя, след като е ходила при  полицейския началник, майор Семов, дойде и при мене. Но аз…

- Да, разбрах, че и ти не си й повярвал… Аз също съм объркан, и аз вече не зная, какво да мисля за нейните видения ли, посредничество с космическите сили ли, някаква божествена намеса ли е… Особено след моето непонятно, интензивно лечение! И най-важното, че нейната информация за военни действия в околоземната орбита, за тоталното унищожение на всички военни и комуникативни спътници, наземните приемно-предавателни комплекси, за добрите и лошите воюващи космически сили, за разрухата на половината европейски континент, напълно се препокрива с фрагментарните записи от сателитния телефон на дежурния.

-  И аз това исках да кажа, за това си мислех…

- Добре, ще има време по-задълбочено и  по-позитивно да мислим за извънземните… Сега, Драго, трябва веднага да идем… да видя с очите си зазидания вход на оная пещера. По пътя ще умуваме и решаваме, какво да правим с тая ужасно тежка тайна и отговорност, как да се отървем от този товар.

- Но ти… какво!? Тъкмо мислех да те похваля за тази смела акция, за този… изблик на патриотизъм и мълчалива съпротива срещу загробената слава и боеспособност на нашата Българска народна армия…

- Слушай, приятелю! Хайде, да не се заблуждаваме! Ако тогава, в духовния смисъл, понятията „патриотизъм”, „офицерска чест”, „национална сигурност” и прочие са били свещени и благословени, а тази акция - безумно смела и похвална - сега  тя вече изглежда безсмислена, наивна и опасна. Дори и като национално предателство, не разбираш ли?

- Може би… имаш право… Наистина, като се замисли човек. Какво могат да направят сега стотина луди глави, заклети патриоти за честта на Отечеството, въоръжени с остаряло  съветско оръжие?

-  Нищо! Освен да бъдат живи изгорени с мощните лазерни оръжия на властта… Нищо, след като политиците ни ни направиха пионки в голямата шахматна игра на великите сили… Хайде, да вървим!

- Но как, веднага ли? Ще издържиш ли? Колко път е до там? И дали не е затрупан…

- Около 800 метра е. Пътечката покрай скалите, не вярвам да е толкова непроходима… Ще издържа… трябва да издържа, защото от страха… да не би  капакът да е разместен или паднал, мира нямам. А имам и друго, тежко предчувствие, Драго…

- За оня… Бивола ли?

- Ами, да! Откакто дойдох в съзнание само за това си мисля. Защо, след като е бил освободен от затвора точно тука се е появил? А и ти знаеш, че той е голям мафиотски бос и трафикант на жива плът, на наркотици и оръжие! Мисля си, дали някой пещерняк случайно не е открил затапения вход. Нали те си имат подробни карти, инструментариум, уреди?… Или, недай Боже, Капитана, който живее в друга страна, с други морално-етични стойности днес, с друга представа за нашия… остарял патриоти- зъм не е пропял?…

***

- Питайте, какво искате да знаете! Не се притеснявайте от неудобни въпроси.

- Госпожо, аз искам да знам, защо при толкова милиони жертви и  глобални разрушения, както казвате, нашите извънземни приятели точно нас са решили да опазват и спасяват? Тук нещо не се връзва…

- Ще ви кажа, точно това искахме да ви разясним днес с професор Петрова …

Пред караваната, в един слабо осветен кръг от изнесена зад борда акумулаторна крушка, бяха насядали или клечаха двадесетина мъже и жени. След разказа на беглеца за смъртта на техния приятел Милко, който пръв се е сблъскал с невидимата електро-магнитна плазмена защита и е загинал на място, популярността на инсайдер Рая  изведнъж се вдигна до най-високата степен. И тези, които най-напред разбраха, че всеки ден тя ще има популярни беседи по космически теми, първи дойдоха на срещата-разговор.

- И така, защо точно ние и точно Странджа… - повтори въпроса инсайдер Рая и като се обърна към седящата до нея жена, продължи: - Но нека първо професор Петрова ви каже, какво историческата наука и археологията знае за Странджа, пък аз после ще ви кажа онова, което зная за  нашата планина от митологията и от  моя учител и наставник, капитан Бък, с когото контактувам.

-Накратко - започна професор Ангелина Петрова - Странджа е най-древната и митична българска планина. Интересно е да се знае още в безлюдните праисторически времена, докато всички наши планини са потъвали и отново възкръсвали от  космически бедствия, само Рила и Странджа са оставали  невредими. Знае се, че тук са живели много племена и цивилизации, но най-светла диря в световната историография са оставили траките. И великото дело на египетската богиня Бастет. В тая земя е била родена тя, тук е живяла и царувала като върховна жрица и царица на траките, а по-късно провъзгласена и като египетска богиня, получила свише духовно просветление от боговете, като „прамайка на една от първите цивилизации на Земята.” За нея пише и Херодот, бащата на историята, и Соломон, от когото е имала три деца - една дъщеря и двама сина.

Съкровището и светилището на  богинята са били във фокуса на вниманието на духовните хора от времето на византийската и римската империя, а по-късно и на световната историография. Всъщност като странджанци, вие знаете и за иманярските набези, и за разкопките на Градището и Мишкова нива, и за тайнствените светлинни ефекти, които всяка година се появяват в небето над тези свещени места в нощта на 5 срещу 6 май, бяхме свидетели, че и оня ден пак се появиха. Но не това, искам нещо по-важно да ви кажа за Странджа: в недрата на планината се съхраняват познанията на Бастет като научни докосвания и постижения за вяра, човешка мисия, духовност, програмирано бъдеще… цяла система, предхождаща появата на християнството, юдаизма, будизма, исляма и всички останали религии. И всичко това, запечатано с ДНК кодове в камери дълбоко в земята, е защитено от посегателства, от непозната за науката космическа енергия. В този смисъл се  предполага, че Странджа със своите още неразгадани тайни и мистерии от праисторически времена е  генетично свързана със стратегически интереси на  извънземните разумни цивилизации по всички направления - наука, технологии, комуникации, военно дело… Но хайде, да не ви обременявам повече с научни познания,  Севда… пардон, инсайдер Рая сигурно ще ви каже нещо по-интересно.

Настъпи  раздвижване, тихомълком се присъединиха нови слушатели, зададоха се още „уточняващи” въпроси, след което цялото колективно внимание се прехвърли към русокосата инсайдер Рая.

- Аз пък ще ви отговоря директно на въпроса, който вълнува всички ви: какво е Странджа за нашите космически приятели и защо покрай планината, и стечението на обстоятелствата са предприели тази защита и на нас, оцелелите от Космическия удар на Кабала. Не е трудно за разбиране, ако всеки най-после проумее, че извънземния разум не е измислица, мит или  развинтена фантазия, а реалност. Че ТЕ, както от три дни повтарям, винаги са били сред нас, до нас, но в другото измерение на времето. Патриша Коен пише и говори в своите беседи, че на Земята живеят между хората около два милиарда разумни космически същества. Тя за пръв път свидетелства за „космическия духовен център за връзка с Космоса в пределите на Рила и Странджа, сравнявайки го със светилището на Делхи и на Шамбала в Тибет. Следователно, този Космически разум си има „очи” и „уши”, военни бази, чрез които наблюдава  планетата Земя и нейната цивилизация, откакто свят светува. И тъй като вече и световната наука признава България като земята на най-древната човешка цивилизация, логично е, че  в тази земя се  намират и най-старите, най-важните духовни и военни бази на Галактическата федерация на светлите сили, в това число и на нашите приятели от цивилизацията на Сините Авиани. Тези свещени места вече и децата ги знаят - Рупите край Петрич, Перперикон, каменното плато на Белиташ край Асеновград, Царичино, Скалните гробища край Татул. Но от всички тези наши космически, подземни ком- плекси, и по  цялата Южно европейска територия, която е била цел на  пиратското нападение на Кабала, от военните щурмови отряди на Сивите Авиани, Странджа е била най-голямата им цел. Защото учените-уфолози вече открито пишат и говорят, че в този регион се намира един от трите Енерго-информациони и комуникативни стълба  за връзка между Земята и  Слънчевата галактика. В подземния дворец-светилището на  египетската богиня Бастет се пазели кодовете на  сътворението на света, на дълголетието и човешката ДНК-молекула. И оня гигантски кристал, който съхранявал тайните на божественото познание и програмираното  бъдеще на човешката цивилизация. И понеже в часа на внезапния Космически удар, по някаква нещастна или щастлива случайност, ние сме се озовали в подножието на това възвишение, било решено от Висшия съвет на приятелската цивилизация, и ние ведно с голямата територия на Странджа планина, да бъдем защитени най-вече от радиация, епидемии и  въздушни нападения с най-новата им военна технология - Електромагнитната плазмена сфера.

В последния сеанс преди няколко часа, моят наставник, капитан Бък ми предаде нещо много важно, което тук, първо на вас го казвам. В хилядолетната история на тяхната цивилизацията, той като хуманоид от земен, биологически произход, за пръв път е получил разрешение да се разкрие, дори се обсъждало неговото бъдещо, физическо посещение в лагера! По този начин ТЕ  стартирали грандиозна програма за директно общуване със земляни, с оказване на  материална и духовна помощ с оглед преодоляване на недоверието към тяхното съществуване и тяхната благородна, приятелска мисия за „пречистване” и „усъвършенстване” на 7-та човешка раса на планетата Земя.

А относно  грижата за нашето оцеляване, Висшият съвет имал и други съображения, които по-късно щели да ми предадат. За сега молбата им била стриктно да изпълняваме техните указания за безопасност.

Така-а-а!… А сега искаме да чуем вашето мнение, вашите размисли, по цялата информация, с която ви затрупахме!


Ден пети:

ПОГРЕБЕНИЕТО

Утрото на петия ден беше белязано с няколко събития.

Траурно мълчание от осъзнатата, мъртва надежда, че няма връщане назад към цивилизацията и родните домове, че само тук животът може някак си да продължи. Че трябва с общи усилия, компромиси, несгоди и лишения, да се направи по-поносим. Макар че имаше бизнес-дами и мъже, политици и публични личности от новата, свръх задоволена и разглезена социална класа, които изобщо не можеха да си представят такъв живот.

В продължение на половин час се чуваше странно, подземно бучене, предхождащо обикновено големите земетресения, но такова не последва. После  бученето се превърна в приглушен, далечен тътен от експлозии, докато накрая се оформи като моторен шум от високо прелитащи самолети. Тогава висящите светлини над каменния връх се раздвижиха, полупрозрачната, огромна сфера започна да се огъва, но доста бързо зае изходното си стационарно положение. Какво ставаше? - дори и инсайдер Рая нямаше никаква представа! Беше приела само кратко съобщение, че ще има нова санитарна обработка, този път със ситни гранулки, които при допир със земята бързо се разлагали. И преди над възвишението да се посипят първите  светещи, опашати звездички, тя отново вдигна мегафона:

- Внимание, внимание! Към всички… Предстои нова санитарна обработка на района. Скрийте се под някакъв заслон, загърнете се  с дреха или нещо подръчно, покрийте лицето и ръцете си!… Повтарям!

Слънчевото утро потвърди безизходицата от  капана и с още един звуков сигнал - все по-близкия вой на вълци и чакали. Сбъдваха се напълно сведенията на двамата чобани, че е имало нашествие на животински дивеч откъм турската граница.

По-късно основното събитие на утрото стана  новината, че Генерала бил излекуван по някакъв мистериозен начин, че отново поел командването на военните и на лагера. Това беше  малък светъл лъч надежда за хората, който се губеше между силните лъчи на утринното слънце, но сякаш точно този почти невидим лъч разведряваше човешките лица, мъчеше се да вдигне на крака мъртвата вяра за по-друг, предишен живот.

***

Санитарната небесна акция мина и отмина, но тежката мъка на хората остана.

Непогребаните мъртъвци и  безкрайните спорове около погребението, този християнски ритуал, който явно, не можеше да се спази,  помрачаваха ума и мислите вече не само на опечалените. Част от тях продължаваха упорито да очакват, че всеки миг ще стане и земното чудо: мощна техника ще разчисти пътя, телефоните ще оживеят, ще се обадят на близките си и те веднага ще пристигнат с празни ковчези на покрива на колите си. Затова и дума не даваха да се говори за някакво „свинско” погребение. Осланяха се и на думите на доктор Ценов, че голямата, влажна пещера може да запази телата още няколко дни. Но след като времето рязко се затопли и той вече настояваше, час по-скоро да се погребат.

И така, в остри разправии и спорове с близките на покойниците, дойде часът на отец Илия, който обикаляше всички групи да уточнява имена, възрасти, пол и социално положение за опелото. И уж с жестове и думи отказваше заплащане, но мълчаливо приемаше в дълбоките си джобове на расото благотворителни подаяния, кой каквото имаше…

***

Разногласията около погребението секнаха след като стана известна категоричната заповед на Генерала днес да бъде, погребението, без никакво отлагане!

Преди обяд, с общото съгласие и настояване на целия личен състав на поделението, той беше поел военно ръководство на лагера. А решението за погребението на мъртвите беше взел още вчера след обяд,  когато двамата с Полковника трябваше да минат покрай Пещера на мъртвите, където денонощно дежуреха мъже и жени. Видя с очите си ужасната картина, почувства отдалеч неприятната миризма и като че ли поукроти мъката и страстите на опечалените само с няколко човешки изречения:

- Разбирам ви, мили хора, още веднъж моите съболезнования! Но както усещате, разложението на плътта е вече започнало, може да пламне епидемия, ще загинат още хора… това ли искате?

Няколко жени през сълзи му възразиха:

- Нали  ония… извънземните ръсиха отгоре!… Влажна е пещерата… Може още ден-два… В хижата се намери хлорна вар…

- Да, ръсиха, но в пещерата нищо не е попаднало, нали?

Тъй като Полковника беше казал, че са тръгнали на разходка, за раздвижване, двама мъже от групата упорито им предлагаха да ги придружат и пазят, но те категорично отказаха. Наложи им се да преодоляват няколко големи задръствания по пътеката, но с катерене по камъни и дървета, със заобикалки, все пак стигнаха до целта.

Генерала дълго  обикаля тясното пространство между двете високи скали, докато най-после откри  зазидания вход на пещерата с оръжията. Сега той беше още повече естествено маскиран от много израснали  храсти и дървета.

***

И тази нощ доктор Ценов не можа дори да подремне. Но докато сестрите се редуваха в дежурството си, той нямаше смяна и вече едва издържаше. Не толкова на напрежението, свикнал беше с нощните дежурства, отколкото на безсилието си да пом- ага  пълноценно и да спасява ранени, които при други обстоятелства, нямаше да бъдат тук, редом с най-тежко болните, обречените. Насълзяваше се и тайно бършеше натежали сълзи, когато  лежащите по пода на една от стаите на хижата, стенеха от болка, а лекарствата от чантата му, от аптечката на хижата, от аптечките на колите, вече свършваха и не бяха най-подходящите. Мъж и жена от тежко ранените бяха починали в ръцете му, тази нощ още двама едва дишаха, другите  денонощно стенеха в адски мъки. Сърцето му се свиваше от мъка, щом погледнеше към  спасената бременна жена, която от сутринта не помръдваше, но все пак още дишаше със затворени очи, прощавайки се мълчаливо с живота.

Само да имаше предишните условия и медикаменти… всички можеха да бъдат спасени!

***

Още в ранни зори, по нареждане на коменданта Кондов, петима мъже, а покрай тях и още  толкова доброволци, започнаха да разчистват паднали и пречупени дървета, да трошат камъни, за да отворят път до една малка полянка, предварително огледана и определена за общия гроб. По щастлива случайност, в багажника на една смачкана кола, собственост на покойник в пещерата, се оказа механична бензинова резачка. Човекът бил работник в Горското стопанство и след събора, както свидетелстваха неговите познати, се готвел да иде направо на работа. Тази обикновена вещ впоследствие се оказа безценна, „вълшебна пръчица”, която поразчисти и спасителния път към близкото мъртво  село…

Когато Коменданта очерта големия правоъгълник на гроба, излезе друг проблем: в дървената барака до хижата се откриха само права и крива лопата, кирка и мотика - инструментариумът на възрастното семейство пазачи, с който те обработваха половин декар зеленчукова градина. Невъзможно беше с тези налични инструменти да се  изкопае гроб за 47 покойници. Тогава на помощ дойде  изобретателният ум на майстор-строителя бай Марин. Той предложи да се отрежат десетина яки габърови бичмета, да се изострят като лопатки и с тях да се разбива земята, а накопаната пръст да се изхвърля с единствената крива лопата, на смени и с ръце.

Така за по-малко от два часа беше изкопана голямата яма и дойде време за най-мъчителната гледка: с три набързо сковани носилки с дъски, напречно  на два дълги кола, започна пренасянето на мъртвите от пещерата до гроба - разстояние около 400 метра. Отец Илия, който водеше колоната, беше призовал предварително всички мъже, жени и деца да се включат в това траурно шествие. Освен че и той споделяше общата мъка, беше мълчаливо гневен на своя бог, че нямаше нито подходящи одежди, нито Требника с молитвите, нито кадилница, нито свещ дори. Затова настояваше всички да извървят пътя до вечния дом на покойниците, та да има поне видимо християнско изпращане и человеческо съчувствие.

Жаловният плач на жените, които изпращаха в небитието своите близки, огласяше гората в подножието на  възвишението на шир и длъж. А над всички се извисяваше силният, напевен, молитвен глас на Черната Мария. И днес, изправена в цял ръст върху големия камък в средата на поляната, тя  оплакваше своята любима внучка  Цветелина с пресипнал глас:

- О-о-о, чедо мое ненагледно!…
Тъй ли, Боже, беше редно
два месеца след сватбата си,
разцъфнала като розичка,
чиста и свята като гълъбово перце,
при тебе трудна да се яви?…
Коя черна и невярна орисница я орисала
и тъй рано от живота я отписала?…
И аз ли, Господи, съм грешница, или грешно съм се
молила, та ме наказваш с тази догробна мъка?…
Ела и виж, ела и чуй, Боже, как всички тук плачат
за моето  цвете, за всички жертви клети на Потопа…
Да имаше листа, да не беше прекършена и обрулена,
и гората щеше да заплаче… и гората…
Да имаше трева гората, да имаше -
и тревата щеше да  се просълзи…
Да имаше поне ветрец -  и ветрецът щеше да се
натъжи, над гроба им да закръжи… после мъката ни
по света да разнесе…

Отец Илия вдигна високо ръце, като разперени криле на черна птица, уморените от плач гласове и тихите разговори в множеството, наобиколило зловещо зейналата яма, бавно стихнаха. Попът, изправен до самия ръб на гроба, направи кръстен знак към дъното, където в две  редици бяха подредени мъртвите и започна опелото. С неочаквано силен, ясен  и мелодичен тембър. Цяла нощ се беше готвил заупокойната молитва, та не пропусна нито едно име, нито  една човешка доброта, достойна за похвала, пример и почит.

После с шепа пръст, от всяка мъжка, женска и детска ръка започна погребението…

Погребваха мъртвите…

Без ковчези, без белия покров, без малкото пламъче на свещта, което да поведе  душите им към Рая, без упойващия дъх на тамяна от Кадилницата.

Без обичайните прощални слова на близки и познати.

Помъчиха се те да кажат нещо, но още първата им дума засядаше в гърлото и млъкваха…

Пристъпи да каже няколко слова Генерала, но и той засече, макар че можеше да говори без бележки по цели часове. И едва промълви с просълзени очи само едно „Лека им пръст!”

Погребаха мъртвите…

И хората един по един започнаха да се изнизват по тясната пътечка.

В този момент, съвсем наблизо в гората, се чу протяжен, вълчи вой. Но при толкова мъка, беди и проблеми, никой  сериозно не беше се замислил и за тази дебнеща опасност. Сега тя излизаше на по-преден план…

Вълчият вой се повтори още няколко пъти, с по-различен гласов оттенък. Какво ли послание вещаеше? Плач за мъртвите или закана към живите? По-късно щеше да се разбере…

***

Двамата братовчеди-студенти и Коменданта бяха изпреварили  завръщането на хората и чакаха в един от двата БУСа, с демонтирани седалки, определен за Генерала и като заседателна зала на неговия „генералния щаб”. Оставени бяха само пет седалки, довлечено беше отнякъде едно изтърбушено канапе, на което бяха седнали трима офицери в очакване на Генерала за важно съвещание.

Двамата братовчеди и Коменданта се изхитриха да го пресрещнат „на крак”, иначе едва ли  щеше да има време да ги приеме.

- Господин генерал! - изправи се чинно Коменданта. - Разрешете да доложа…

- Говори, но делово!

- Тези двама младежи  предлагат идея, която може да ни бъде много полезна за изясняване на оперативната обстановка в радиус от 25 километра.

- Така ли? - трепна Генерала от изненада и от някакво атавистично очакване за поредното чудо. - Я да чуем!

- Не аз - нека те ви обяснят замисъла си!… Хайде, момчета!

Стоян и Димо, един след друг, като се прекъсваха и допълваха, докладваха съкратения вариант на идеята си:

- Докато по нареждане на  Коменданта търсехме инструменти за изкопаване на гроба, в багажниците на колите, открихме много важни и полезни неща… Консерви и други хранителни, пакетирани продукти, строителни материали и веднага ги предадохме…

- Добре, поздравления, момчета! Дайте да ви стисна ръцете, че още не съм ви благодарил за моето спасение… Да, изхранването ще бъде голям проблем, точно  него ще обсъждаме след малко.

- Но най-важното ни откритие беше  Дрона… Чисто нов, пакетиран Дрон, в багажника на  автобуса на  военния ансамбъл… Тъй като шофьорът им е бил отнесен с първата ударна вълна, един от тъпанарите… пардон, тъпанджиите, си спомни, че шофьорът имал и допълнителна задача: с този Дрон да направи снимки… от тържеството. Ние можем веднага да го използваме за…

- Момент! Та това е чудесна, прекрасна новина! Идеално!… Още веднъж, поздрави, момчета! Но какви възможности има този Дрон? Сигурно вече сте се запознали с неговите…

- Да, господин генерал… Ето данните от рекламната му визитка: ДРОН- КА-44, от най-новата руска серия, обхват на полета - 25 километра, летателно време - 50 минути, широкообхватна камера с достатъчна памет за запис на визуална и звукова информация, с литиево-йонна батерия, 5.7 волта…

- Че с тая играчка - каза замислен Генерала - ние можем да „видим” територията на поделението и да разберем, какво става там!?

- Тъй вярно, можем! - намеси се въодушевен Коменданта. - И още нещо важно: на 15 километра по права линия е транспортния възел, „Голямата звезда”. Ще разберем поне има ли там някакво движение…

- Момент! - замисли се Генерала, после продължи с вдигнат пръст за внимание: - А този плазмен капак над главите ни? Щом двигателите на колите не могат да запалят как…

- Двигателите на Дроновете работят на друг принцип, господин Генерал, те се задвижват с батерии? - обясни Стоян, а Димо допълни:

- Направихме опити с два вентилатора, с акумулаторни батерии, работят… Тази небесна, плазмена защита изглежда се отнася само за двигатели с електромагнитно запалване.

- Добре, добре, момчета! Но как мислите практически да стане тази… сериозна и доста рискована операция? Поделението е в западна посока, скалите не могат да пропуснат  командния, дистанционен сигнал на управлението, няма видимост…

- Прав сте, господин генерал! - отвърна веднага Стоян. - Ще се качим горе, на  възвишението, отдясно на основния връх с един от пастирите, той ще ни преведе по тайната пътека, по която те са слезли преди два  дни.

Генерала дръпна настрана Коменданта и тихо попита:

- Какво мислиш? Можем ли да им се доверим да заснемат и  мястото, където пастирите са видели тримата бандити да маскират входа на пещерата си с  живи храсти? Вероятно това е тяхното  леговище…

- И аз първо точно за това се сетих, господин генерал… Мисля, че можем да им се доверим. Те бяха организаторите на общото събрание, имали вече разправии с полицаите, открито са демонстрирали загриженост и гражданска позиция, най-после… те са ви открили…

- Ясно! - Генерала се върна  при братовчедите, погледна ги продължително с пронизващия си поглед и след като те удържаха на остротата му, каза: - Току що решихме да ви възложим и още една отговорна задача. Готови ли сте да рискувате в името на тия хора, които…

И двамата почти едновременно отговориха:

- Да, господин генерал!… Готови сме… Ние също се вълнуваме от предупреждението на инсайдер Рая за дебнещата опасност от този… Бивола… Затова решихме…

- Достатъчно!… Господин Кондов?

- Слушам!

- Заемете се веднага с подготовката и логистичната подкрепа на акцията „Дрон”! Обмислете с капитан Трезов, който е  специалист по тези въпроси,  всяка стъпка, всяка подробност. Аз ще им осигуря придружител-доброволец от нашите…

- Разбрано, господин генерал! Но тъй като има реална опасност…  от ония…

- Да, тъкмо за това си мислех… Момчета! Знам, че не сте служили нито в полицията, нито  в армията, нито в казармата, но все пак да ви попитам:  можете ли да боравите с огнестрелно оръжие?

- Можем, господин генерал!… Отскоро Техническият университет има учебно стрелбище. Ние двамата бяхме от най-първите…

- Тогава всичко е наред. Елате след съвещанието до военния джип, ще ви дам оръжие за самозащита.

***

Коменданта се връщаше от изпращането на момчетата, пастира и един редник на отговорната задача към върха, когато в средата на поляната, главната готвачка, Лелчето, го  спря с вдигната ръка, като  катаджийска стоп-палка.

- Момент!… Удари спирачката!

- Кажи, Лелче!

С всички военнослужещи от поделението тя беше на „ти”, с изключение на Генерала и Полковника. Тези дни беше много загрижена за изхранването на хората, но в този момент пак си беше  върнала  шеговития тон и симпатичната усмивка:

- От близкото село пристигна преди малко…. Хи-хи!- засмя се тя сдържано -  дойде  един… Урангутан!

- Какъв Орангутан, ма, лелче? - превключи веднага на нейна вълна Коменданта. - Само това ни липсваше! И маймуни да храним! И… къде е сега тоя…?

- Настаних го като скъп гост в нашия прекрасен, полеви лазарет! Че и копривена супа съм му дала с лъжичка… за да дойде на себе си.  От  три дни гладувал…

- Хайде, води ме да го видя набързо, че на съвещанието в „генералния щаб” отивам.

- Ама, моля ти се, не може!… Човечето  заспа като пън!

- „Ама моля ти се, не може!”- имитира я той. -  Сега Орангутана човек ли стана?

- Извинявай, господин старши лейтенант! Този път смешката не мина! Нали ме знаете, каква съм цапната в устата! И с опашката на оня… Габровския котарак, емблемата на…

- … габровци и всички сатирици по света! Знаем!

- Та, съвсем сериозно… Дойде един прегърбен, мургав млад мъж, с  доста удължено лице и тънки, тънки кокалести ръце - да се чуди човек, как е преминал през непроходимата гора, как се е катерил по оградата, как е оживял…

- Тогава… след съвещанието ще го видя!

***

Докато Генерала чакаше  Коменданта, а останалите членове на Военното ръководство на лагера тихо  разговаряха помежду си, умът му работеше на бързи обороти: Дали ще се справят тези момчета и войника със задачата? Че и оръжие им даде… Каква ли картина на бедствието ще запечата камерата на Дрона? Може би трябва да  изчака завръщането на групата и да отложи заседанието!?

А когато Коменданта  дойде и му докладва за „човечето от близкото село” - колебанията му приключиха. Ето още една причина да се изчака, за да се види и селото от птичи поглед. Защото все по настойчиво си мислеше, че от там могат да се  изровят на първо време  някакви хранителни запаси. И отложи  заседанието с кратко обяснение за двете важни причини. Разпореди се всеки внимателно  да обмисли предложенията му по Правилника за вътрешния ред и двамата с Коменданта забързаха към  „лазарета” на доктор Ценов. Там Лелчето беше настанила Гърбавия - „Урангутана”, както си го беше кръстила от пръв поглед.

Старши лейтенантът клекна, побутна леко с пръст спящия. Той се стресна, повдигна се на лакът, изплашен от военната униформа и със заекване заговори:

- Ка-какво става?… Къъде съм? - после с усилие се изправи на крака, доколкото позволяваше изкривения му гръб, и кой знае защо, реши да се прекръсти и да каже: - Зап`вядайте, г`спдин началник! Ше-ше ви служа вярно… ссамо за хляба!

- Успокой се, човече! - каза Генерала като сложи ръка на гърба му. - Ела, ела вън на пейката да си поговорим… Да ни кажеш кой си, как си оживял, има ли живот в селото…

- Нняма живот, наачалник, няма. Всичко е мор-тус… Ссъбота и неделя… младо и старо към моорето хукна… и тука дойде на събора… Бяа оостанали стотина старци и болни.. И… и видях с очите си от дървото на могилата… дето ме спаси, как  големия бял ба-балон ги отнесе към небето…

Седнаха на пейката. Дойде докторът, дойде от кухнята и Леля Добра, после се присламчиха и няколко видимо любопитни жени.

- Ааз съм… Ко-козарчето - продължи Гърбавият с мъчителни засечки на говора си. - Прост, сам и… и никакъв чиляк не  съм, щото не повня ни майка, ни баща… Ссамо оовце и коози съм пасал. На тия ии ония… на ссини и чеервени…

- Чакай, мой човек! - намеси се готвачката. - Не се мъчи, аз ще им превеждам… Значи, когато започнала катастрофата, с козите си той бил на могилата - между селото и скалите, на три-четири километра от тука. Козите му  се разбягали, само любим- ката му Петрушка останала и полегнала до него, подпрян на един голям камък.. до едно голямо дърво с хралупа. Петрушка -  тъй си я кръстил още при раждането, щото  преди майката да я оближе, отрочето й близнало ръката му!

- То-точно така беше, гус`пдин началник! - намеси се в разговора Козарчето, окопитено и ориентирано по-добре в обст- ановката. - Щото трии жени ме ооставиха, но моята Пе-пе-тру- шка…

- Мълчи сега, не ме прекъсвай!… Така преживял на върха на могилата до вчера, когато решил да тръгне насам, защото знаел, че тук е имало събор, надявал се жив човек да срещне. Целия следобед и през цялата лунна нощ се провирал между дърветата, пълзял, катерел се, едва се спасил от чакалите, които не посмели да го следват под дърветата и камъните, уплашили се от него, тъй казва…

- А козата… Петрушка?

- Прощавайте, господин генерал! - едва сдържа усмивката си  готвачката. - Понеже във всяка трагедия има и малко комедия и това ще ви кажа… Като решил да тръгне насам, простил се с прегръдки и целувки със своята Петрушка, оставил й торбата си с хляба и сиренето и без да се замисля за себе си, поел към хижата, обречен на гладна смърт. Но минал-неминал 200-300 метра, козата го догонила с жално блеене и го следвала чак до гората. Там било второто прощаване… второто „сбогом” с любимата, тя се изплашила от лая на чакалите и се върнала бегом към могилата, може да си мислило животното, че той ще се върне, но той продължил. И знаете ли защо? Защото вече не мислел за живота си. Искал вълците и чакалите и него да изядат!… Ей това не мога да проумея!

Останалите въпросително се спогледаха,  Гърбавият ги огледа учуден, с опулени очи и каза,  както си го мислеше:

- Че що тъй говоориш, ма каако? Козата е уумно животно. Като уусети  внимание и ообич… става по-по-добра и от жената. А моите жеени… дето от сърце съм ги… обичал, на главата ми се качваха… и ссамо паари ми искаха…. За ттях аз ниикога нямаше… така…

- Ей го, на! Вижте го! Торба кокали, свит на кравай, а… Рицар!… Принц!… Ангел на любовта! - викна ядосана жената и продължи да го хока: - Пак се разплака… Я се стегни бе, мъж си! Гега и в гащите си носиш. Видя катастрофата, видял си толкова смърт и разруха, виждаш и тука какво е! Казах му, че днес погребахме 47 души, а той…  за една коза!… Тпфуу!

- Аама аз… сега нне за моята Петрушка… - рече през сълзи Гърбавият - а за вас плача! Дето нне разбирате от любов и уважение… Тоова е мооята… малка трагедия… по-по-голяма от голямата… Тя по-лесно се прежиивява оот живите умрели… щото и аз съм от тях… раазбирате ли, бе,  хо-ора?

- Много добре те разбираме… как да не разбираме! - сложи пак ръка на рамото му Генерала. - Успокой се сега и ни кажи нещо повече за онова голямо бяло кълбо, което е отнесло старците от селото към небето!

- Аама ти… не знаам кой си… сесериозно ли ма пи-таш, или като лееля Добра ме бройкате за смаахнат? Не съм ссънувал туй дето го видях, нито съм такъв… ооткачен…

- Сериозно питаме, разбира се. Но ти още не си ни казал как ти е името, как да те наричаме? - намеси се Коменданта.

- Гуунчо ми викат… Тъй ме воодят в кметството. Гуунчо Гун-чев…

- За онова бяло кълбо - намеси се пак в разговора Лелчето - казва, че изведнъж паднало от небето на селския площад, където били събрани старите хора и… и после те изчезнали яко дим.  Ама аз не му вярвам. Може  да е загубил ума и дума, може да е сънувал, може и сега да си го измисля.

- Що не ми вярвате, бее ора!?… Наали  сте по-по-учени и нормални оот мене!… Казвам ви: еедно голяямо НЛО слезе от небето ии после като се вдигна… ората изчезнаха оот мегданя!

Чуха се въпроси от всички страни, от доста  наедрялата група:

- Но как тия селски хора са се спасили от Потопа?… Нали си казал, че от могилата си видял разрушеното до основи село, че само  четириетажната сграда на шивашкия цех била по чудо оцеляла?… Казал си още, че си видял на втория ден група хора на покрива й…

- Ааа… да, да!… Сига си спо-спомням… На втория ден друго  НЛО кацна на по-покрива и оттам ората изчезнаха…

- Абе тоя Мунчо - каза една жена от зяпачите, - съвсем ще ни побърка, господин Генерал, какво го слушате! Не виждате ли - загубил си ума по своята коза! - и демонстративно се отдалечи с бързи крачки.

- Слушайте! - обади се възрастен, интелигентен на вид мъж. - Не бързайте със заключенията и класификациите си! Тия небесни светлини, дето са паднали толкова ниско над главите ни,  не са сън и видения, всички ние не сме  смахнати, нали?… Елате с мене да идем при инсайдер Рая,  след малко тя за втори път ще има беседа за космоса и  тия НЛО-та. А тя не говори празни приказки… като циганска гледачка! И професор Петрова я подкрепя. А тя е учена, световно известна!

Разговорът с  Козарчето мълниеносно стана достояние на целия лагер. Докато неговата Петрушка предизвикваше повече закачки и философски разсъждения за  същността на любовта във всичките й проявления, свидетелството му за оная бяла светлина, паднала от небето, започна да паникьосва  по-възрастните мъже и жени и да поражда какви ли не  нови тревоги и най-различни въпроси и самодейни отговори:

-…може и да е вярно, чел съм аз много книги за отвличания от НЛО, от лошите извънземни, за техни медицински експерименти… Божее, ами ако и нас са нарочили!?… Може да не са били отвлечени, а убити, изгорени… изядени!… Я млъкни, бе диване! Ти какво, искаш да ни подлудиш ли с твоите тъпи шеги!… Че то натам вървят нещата, що не  си го кажем направо: ако  извън- земните не ни изкльопат, някой ден ние сами… Хайде, стига глупости! Да идем при караваната, при Рая…Щото като няма телефони, радио и телевизия, само тя може да ни каже нещо ново…


Ден шести:

ЧУДЕСАТА  НА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ПРИЯТЕЛИ

След погребението, болката, страданието и отчаянието започнаха лека-полека да отстъпват  пред разума и  упоритата желязна логика на  мъдрата сентенция, че все пак „животът продължава”, че трябва да се живее, такъв, какъвто ни се предлага от обстоятелствата, от съдбата.  Но тук „общественото мнение” по този въпрос не беше единно, защото всеки по своему си представяше продължението на живота.

И се оформиха трите естествени центъра, около трите „фактора”, които се стараеха  да покажат на хората някакъв изход от положението.

Отец Илия, местен енорийски свещенослужащ, в напреднала възраст, въпреки разколебаната си вяра в Бога, продължаваше да проповядва  „смирение, молби и молитви, та дано Господ ни прости греховете и ни избави от това зло”. Имаше вече покрай себе си денонощно присъствие от вманиачени богомолци да шетат из лагера и да събират слушатели  за неговите  спонтанни проповеди, които избиваха на черковно-славянско пеене, примесено с нравоучителни пасажи и цитати от Новия завет. Но все по-малко хора се застояваха при него, неспокойни и притеснени, после бързаха да отидат при инсайдер Рая, която всеки ден в определено време, разговаряше с лагерниците по някаква „космическа” тема.

Вторият „фактор” беше Генерала, който денонощно обикаляше лагера и лагера го търсеше по най-различни поводи. Той много бързо обедини  по-голямата част от  човешкото множество със своето непринудено държание и внимание към всеки, с трезвата си практична мисъл в търсене на изход за оцеляването, за преодоляване на хаоса с ред и дисциплина. И най-важното: мислещите мъже и жени вече осъзнаваха, че с Обществен съвет и така нареченото „народно самоуправление”, като „орел, рак и щука”, нищо не може да се постигне, че то може да бъде полезно само като съвещателен орган на „здравата ръка”.

Но докато Попа и Генерала действаха в рамката на строгите правила и канони на своята професия, а и поради липса на информационна комуникация все още не можеха да обяснят същността на катастрофата, третият „фактор” - инсайдер Рая, ясно и популярно обясняваше „чудесата”, които ежедневно се случваха.  Макар да не беше специалист по космическата тематика, от дългогодишния си комуникационен опит със своя наставник, капитан Бък,  както и от четенето на уфоложка литература, имаше задоволителна представа за устройството на Вселената, за извънземните цивилизации, за историческите  връзки между Земята и Космоса, за позитивните и негативни космически сили. Затова може би  нейните обяснения все по-често се търсеха.

А днес имаше рекордно посещение на своята импровизирана беседа!

Слушателите й - заели част от голямата поляна пред караваната, накацали като ято птици по камъни, пречупени дървета, смачкани коли - попиваха всяка нейна дума за „голямата бяла светлина” от разказа на Козарчето, която беше изплашила вярващите:

- …Тази бяла, кълбовидна сфера не е била нито някакво чудо, нито опасна, приятели! Библията я обяснява като нещо свръхестествено и божествено, а за науката днес тя е „въздухообразна, прозрачна, високо технологична, непозната материя,  като структура, която  скрива от нашите погледи извънземните, разумни същества”. В този смисъл тази бяла съпровожда всяко движение, всяко кацане и излитане на тези космически машини; всяко  телепортиране на жива и мъртва земна материя от една до друга точка или от Земята към Космоса. А в по-разширен смисъл, технически грамотните хора знаят, че неограничените възможности на условно наречената „плазма”, като светлинна и кинетична  енергия, задвижва плазмени ракетни двигатели, транспортни и изследователски космически кораби. Но това е сложна тема, няма да ви обременявам с подробности… Вашият въпрос беше относно  „бялата кълбовидна светлина”, за която говори Козарчето, та още веднъж ще ви кажа: не бойте се, няма нищо божествено и опасно, вероятно  това е било НЛО на нашите космически приятели, които, както ви казах, внимателно ни наблюдават и закрилят. Сигурна съм, че акцията им е била спасителна и те може би са вече на оная прекрасната планета „Цветница”. Това скоро ще узнаем.

- Че и в Космоса ли може да се живее като на Земята, бе госпожо? - прекъсна я  висок мъжки глас. - Ти май ни залъгваш с цветни планети и приказки, за да не мислим за  тежкото си положение!

- Аз… каквото съм ви казала до сега - смути се видимо от  неочакваната атака инсайдер Рая, - в нищо не съм ви лъгала! Три пъти съм била на тая планета, чрез телепортиране. Най-голямата беда на нас, земните хора е, че още не можем  да си представим съществуването на живот и в друга, паралелна реалност.

Вчера ние с професор Петрова достатъчно подробно и убедително обяснихме, защо нашите извънземни приятели са толкова загрижени  за оцеляването ни. След сеанса призори, който имах с моя наставник, той добави нещо много важно към техните моти- ви, което сега ще споделя с нас. Но за да бъде това „нещо” по-добре разбрано и осъзнато, налага се и малко ретроспекция. Най-популярно казано, светлите и тъмните, позитивните и негативните космически разумни същества, от далечната древност до ден днешен, в своята борба за власт и ресурси, търсят и намират свои съюзници и на планетата Земя. В началото на двадесет и първия век станаха известни строго пазени тайни за подобно сътрудничество. Например, договора „Греада” между войнствената, разбойническата, извънземна цивилизация на така наречените „Грейове”, „Дзети” от съзвездието Орион с американското правителство на генерал Айзенхауер. Но тъй като това беше доскоро достъпна за всеки човек фактология в Интернет, нека професор Петрова да ви каже най-същественото от този Договор!

- С две думи, този документ съдържа умопомрачаващи факти! - започна  госпожа Петрова. - Хуманоидите и рептилите, модифицираните човешки същества, от тази извънземна цивилизация, към която принадлежат и Сивите Авиани, се задължават да доставят регулярно  на Военно-промишления комплекс на Пентагона, най-модерни технологични системи и оръжия, както и редки метали и минерали от космически произход, срещу… забележете, срещу правото им да отвличат хора за своите биоло- гични програми и за тяхната космическа био-банка с генома на човешката раса! От тогава, щурмовите отряди на тази цивилизация, продължават да отвличат с НЛО и  телепортация два милиона земляни годишно - безследно изчезващи мъже, жени и деца в целия свят!

- Вероятно, както само намекна моят наставник - поде веднага щафетната информация инсайдер Рая, -  преди  изненадващия, коварен космически удар,  разбойническите отряди на Сивите Авиани, са  отвлекли от нашата родна земя, хиляди хора.

- Божее! - възкликна спонтанно възрастна жена като плесна с ръце. - Ама що ни плашиш с тия… ужасни приказки, бе  госпожа! Таман бяхме почнали да се успокояваме… Ами ако и нас така ни грабнат тия…

- Моля!… Успокойте се, бе, хора! И мислете разумно, с главите си! Първо, ако тия над нас имаха такива намерения, до сега сто пъти щяха да го направят. И второ, точно затова тръгнах да ви обяснявам по-отдалече, за да разберете съпоставката, разликата между едните и другите. Светлите, позитивните извънземни разумни същества от началото на човешката цивилизация са сред  нас, за да ни предпазват от глобални беди и катастрофи, да ни пазят от всякакви негативни сили, явления и нашествия, да направляват към добро живота на човечество като верни, всеотдайни приятели.

И ето че стигнахме до най-същественото, до голямата новина, до най-важния мотив за нашето спасение. Но пак се налага от по-далеч да започна… Към Висшия съвет на Сините Авиани има един много важен консултативен орган, наречен „Лига на 300 годишните старейшини”, нещо като духовна власт с големи пълномощия. От личен опит зная, когато съм била за кратко време на планетата „Цветница”, че тия духовни същества са имали много стара идея, да заселят малката планета, колкото Земята, със земляни от славянската раса. И когато са узнали, че ние тук на върха, сме все още живи и здрави, задействали незабавно идеята си, да ни спасят, като евентуално, ново попъ- лнение на планетата. Пропуснах да кажа, че там има вече над пет милиона славянско население, телепортирано като доброволно разселване.

- Ха такаа! - обади се мъжки глас с шеговит тон. - Значи, станали сме вече нещо като експериментални мишлета, така ли?

- Не, не „мишлета”, а потенциални заселници на тая планета! Защото сигурно разбирате, че ние тук, в този капан, не можем дълго да живеем… Имате ли още въпроси и коментари?

В краткото мълчание чу се неспокоен мъжки глас, който  насочи вниманието на слушателите към  друга тема:

- Ей, хора!… Стига сме слушали тия… фантасмагории  за Космоса и извънземните!… Вижте, братовчедите идат! Те ще ни кажат, какво е видял техният Бръмбар от високо, какво да правим, можем ли да се измъкнем от тоя капан, това е най-важното!

И цялото множество, като подплашено овче стадо, се втурна да посрещне Стоян и Димо, които подкрепяха от двете му страни  раненият пастир…

***

Доктор Ценов пое веднага ранения за промивка на  леката му рана на крака със силно разреден разтвор на тетра - нищо друго вече нямаше. По този повод понякога злобно се шегуваше със себе си: „Превърнах се, сестра, в конски доктор!”

Братовчедите бяха поканени в БУСа, където  незабавно се събраха всички членове на Военното ръководство. От сутринта те с неспокойно вълнение и любопитство очакваха  часа на отложеното заседание, което  според загадъчните думи на Генерала, трябваше да вземе „революционни и кошмарни решения”, непознати за нашите и световните политици. Тази предизвикателна закана  беше обходила целия лагер по „късите вълни”. Затова тълпата,  оградила в полукръг БУСа,  настояваше момчетата да говорят по мегафона, за да чуят всички, какво са видели те и какво е записала камерата на ДРОНА.

- Моля ви се, господа, бъдете търпеливи! - започна да успокоява хората Коменданта и да обяснява технически проблема: - Не може всички да видите записа! Ако имаше ток - щяхме да го пуснем на екран, но мониторчето на командното устройство на ДРОНА е миниатюрно, нека първо членовете на ръководството изгледат записа, после момчетата с мегафона ще ви кажат всичко.

Офицерите - прави, поприведени над  екранчето на Дрона, се заслушаха с  голямо внимание в обясненията на момчетата, които с редуване коментираха записа:

- Ето, тук на това възвишение, отстоящо на два километра от нашия каменен връх, заехме позиция… Имахме почти пряка видимост с апарата… Това е вашето военно поделение… За съжаление - изравнено със земята, никакъв признак на живот… И при второто  облитане - същия резултат… Гората в западна посока… до магистрала „Марица”, също като нашата: пречупена, изкоренена, затрупана… Ето, ето вълчата глутница, която единствена обърна внимание на бръмчащата над нея машинка… А  това, според нас, е най-голямата изненада!

- Стоп, спрете записа! - разпореди се Генерала. - Това е известното на всички нас „Светилището” с вълшебната  „лечебна” дупка в дясно горе, нали? А онова прилича на кацнало НЛО, на един крак! Но как!? Това е поредното чудо!

- Наистина! - обади се Полковника. - Знаем, че ТЕ никога не позволяват да бъдат снимани! И да се застояват, кацнали на земята! Освен при аварии…

- Да, господин Полковник и ние го  знаем, затова очаквахме да не видим повече нито с очи, нито на монитора нашия ДРОН… А чудо наистина имаше. Появиха се някакви розови  прожекторни лъчи изпод земята и ДРОНА моментално изчезна… Без малко да заплачем от мъка, защото мислехме, че тук свършва печално нашата… мисия.

- И какво?… По-нататък?

- Ами започнахме да прибираме багажа, когато мониторчето отново светна… И видяхме  нашето бръмбарче в обратната посока, източната… ето това е големия пътен възел „Голямата звезда”… И там разрушения, разбит и затрупан асфалт с нанос и какво ли не… Никакъв живот!… Виждате, същата мъртва картина и в най-близкото село… само една четириетажна сграда  стърчи над разрухата….

- Както каза Козарчето… Защо спря, това ли е всичко?

- Не, господин генерал, има още малко запис… по  вашата специална заповед… - Стоян се огледа притеснено, което означаваше, дали може да продължи при толкова хора, Генерала разбра смущението му и обясни:

- Поставих на групата и една специална, секретна задача, колеги. Ако им е възможно да заснемат и  оная пещера, за която пастирите ни уведомиха, че някакви съмнителни личности маскирали входа с живи храсти… Говори! От  моя щаб аз тайни нямам!

- Добре, че оставихме изпълнението на тази задача за финала - започна Димо. - Иначе мисията ни щеше да бъде провалена… Ето я пещерата в подножието на западния склон… Добре се виждат и  купчината  зелени храсти… Ето го и човека, който излиза от храстите, поглежда към небето, връща се забързан  и пак излиза от храстите и започва да стреля, искаше да простреля нашия ДРОН. Но благодарение на операторските умения на  Стоян… той заслужава похвала!, Дрона избяга със сложни пируети и лупинги…

- Браво, момчета!… Герои!… Това е неоценима информация!… Бъдете благословени!

Възгласите бяха спонтанни, предпазливо емоционални като на военни хора.

- А  раняването на пастира… как стана!

- Щом видяхме човека и чухме стрелбата, разбрахме, че трябва по най-бързия начин да се върнем. Защото вероятно и те са видели къде се приземи Дрона. Забелязахме как един от тримата се запъти към нас… По всичко изглеждаше, че те знаят от къде сме дошли и този бързаше да ни пресече пътя…. Но войникът, нашата охрана, се оказа по-умен и по-пъргав от него. Каза ни по-бързо да стигнем до тайната пътечка, по която се качихме, а той отиде стотина метра встрани и зае удобна позиция зад голям камък. Искаше да пресрещне оня от засада, да ни прикрие изтеглянето, защото на голия терен, нямаше как нападателят да не ни види. И точно така стана. Когато  приближи на двеста-триста метра човекът започна да ръкомаха, да крещи, да вика  да спрем, после взе да стреля с автомат. Аз веднага залегнах, но  пастира се оказа по тромав и докато залегне, беше улучен в крака… Тогава войникът  взел на мушка нападателя и го прос- трелял…

В настъпилото мълчание редникът, който мълчаливо седеше встрани и само слушаше, прехапа устни, наведе глава и с треперещи пръсти прокара  длани по лицето си, отгоре надолу, сякаш искаше да  се отърси от видение или кошмарен сън:

- Аз… аз никога, господин генерал… -  промълви с внезапно бликнало вълнение той - никога… даже човек не съм удрял… кокошка не съм колил…

- Успокой се, редник Славов! -  каза с ръка на рамото му Генерала. - Налагало се е. Било е в неизбежна отбрана. Иначе той  щял, без да му мигне окото, да ви разстреля, да смачка Дрона и сега нямаше да имаме тая безценна информация. Не вълнение и съжаление - награда заслужаваш ти, ако бяхме в поделението…

- Всъщност… аз не съм сигурен дали съм го убил, господин генерал… Защото не исках, целих се в долната част на тялото му… Той падна, изчаках доста време и когато  се размърда, стрелях предупредително и догоних останалите…

- Дано да си го улучил - обади се някой тихо, - че иначе… той ще побеснее и всичко може…

- Ами… налага се и ние да побеснеем и да се справим с тая надвиснала над главите ни опасност. Аз предлагам, господин генерал, веднага…

- Моля! - вдигна ръка за внимание Генерала. - Да не се подаваме веднага на емоции… Проблемът е сериозен, следва сериозно, спокойно да го обсъдим от всички страни… А вие, момчета, вървете да си почините. Но преди това…  ето ви мегафона, кажете на хората, какво сте заснели, какво се е случило.

***

Димо обясни с мегафона, какво са заснели и какво е станало на върха на каменното възвишение. Вестта за прострелването на един от  групата на Бивола сякаш се превърна в детонатор и взриви човешкото множество.

- Живи мишени сме сега!… Ония главорези от върха ще ни прострелят като… като орехчета!… Какви орехчета, бе, ти да не си откачил?… Орехчета, орехчета виждам ги, на връв… в панаирджийско стрелбище… Божкеее, и това ли ще ни сполети! Малко ли ни бяха небесните удари и Потопа!… Ей, женоря! Я не се паникьосвайте! Нали не сме сами? Имаме  военни, полицаи, извънземни над главите си - те ще ни пазят… Тихо!… Тишина! Много викате, разпръснете се!… Добре, добре господин Комендант!… Ще се махнем от тук!… Щаба заседава, да не  пречим, после те ще кажат, какво са решили… за ония, там горе на върха!…

Хората се пръснаха по местата си - до колите, по пещерните заслони, в хижата, по сенчестите петна на  поляната. Остана да стърчи пред вратата на БУСа само бодигардът  на Генерала.

Не минаха и десетина спокойни минути, когато към БУСа приближи забързаната инсайдер Рая и отдалеч викна:

- Ей, войниче! Моля, трябва да докладвам на Генерала веднага… важно е…

- Не може, госпожо, имам заповед никого да не пущам!

- Спешно е! Нали знаете коя съм?

- Зная, госпожо, моите уважения и почитания, но…

- Добре, щом не може… ако напиша бележка, ще му я предадеш ли?

- Е, бележка… може!

Жената се върна в караваната, бави се там не повече от 10 минути, върна се при войника пред вратата на БУСа и му подаде бележката.

- Ето… заповядай! Дай му я… лично!

***

Групата на Бивола, в подножието на западната част на каменното възвишение, също „заседаваше”. Бурно и нервно, със закани и псувни, с размахване  и насочване на заредени пистолети един срещу друг.

Слънцето  падаше към чертата на далечния хоризонт над Родопите и Рила, а петимата мераклии за очакваните милиони от зазиданото в пещерата оръжие, още заседаваха. След  полета на ДРОНА и раняването на Козела те бяха се изнесли от пещерата с живите храсти пред входа, след като минираха трите пътечки към нея. Сега се бяха приютили в дъното на друга пещера с безспорни следи от домуването на диви животни и отвратителен мирис на изпражнения. Този „парфюм” още повече изнервяше Бивола и той място не можеше да си намери, поприведен в тясното пространство. Гневът му избухваше на „порции”, с приливи и отливи, насочен и към него самия с цветисти думи и сравнения:

- Аах, да са ‘ба в главата, ще си изям ташаците! Дето те пуснах сам… Ама и ти бе, идиот, тъпанар, учен Козел си, бивш национал по спортна стрелба, бивша барета и прочие, как можа бе, как можа да се провалиш с гръм и трясък пред едни момчета, видях ги с  бинокъла, момчета бяха!?

- Оня дето ме простреля войник беше… Извинявай, шефе, ама ти ме подведе като ми каза „Върви да ги пречукаш тия момчета и да им вземеш играчката със записа от камерата!”  И аз… без много-много да му мисля, хукнах. Защо не ми каза за вой- ника?”

- Млъкни! - изкрещя му Бивола с насочен пистолет. - Ако още веднъж чуя с мене да се оправдавате… чуй и ти, Прасе, ще ви гръмна! Глави носите на раменете си. Мислете, разсъждавайте, пазете се и от всяка трънка по пътя! Щото не заек - куршум може да изкочи от нея!

- Шефе, извинявай, но… -  обади се от дъното на пещерата Прасето. - Ти сам си призна, като каза нещо за ташаците… Ако беше улучил оная играчка… оня бръмбар… сега нямаше…

- И ти ли ще ми се перчиш, бе, Прасе такова! - нахвърли се с ритници Бивола върху  седящото  дребно човече. - Много почна да квичиш и да ме съветваш! Забрави ли клетвата? Предупредих те оня ден… глупак такъв!

След третия ритник дребното човече пъргаво скокна на крака с насочен пистолет, зареди светкавично и с измъчено спокойствие, бавно каза:

- Свали оръжието, Биволе! - в пискливия глас на Прасето имаше отчаяна решителност, която изплаши закоравелия убиец. Ефектът на  изненадата и смъртоносната заплаха, беше поразителен за него. Защото той никога до сега не помнеше  някой от неговите хора да го е заплашвал с насочено оръжие. Е, имаше двама-трима, но те бяха вече кръстчета в неговата черна сметка.

- Добре! - каза с друг тон Бивола и  отпусна ръката си с пистолета.- Кажи, къде те стяга чепика?

- Чепика си  ти, шефе! Като си се изнервил от обстоятелствата, ние какво сме ти виновни? Викаш, заплашваш, държиш се с нас като с диви животни. Да знаеш, че сме решили: ако недай боже гръмнеш един от нас, другият тебе ще гръмне… моментално!

Бивола, все още разтреперан от яд и внезапен страх, видимо се стресна от заканата и вдигна инстинктивно пистолета. Но преди да го насочи към  Прасето, дребното  човече  стреля встрани от шефа си, за да  разбере той, че не се шегува.

- Ясно… Димчо, свали пистолета! Ето, и аз го оставям. Но за да приключим завинаги тази тема, искам от устата на Козел…, пардон от устата на Данчо, да чуя: вярно ли е това, което каза Димчо?

Раненият с все още кървящата рана, който през цялото време на разправията седеше в другия ъгъл на пещерата и тихо стенеше от болка, се помъчи да стане, но Бивола го натиска с яката си мечешка лапа.

- Вярно е, шефе! - отвърна смело той като го гледаше с открит поглед отдолу нагоре: - При обща смъртоносна опасност хората се сплотяват и си прощават греховете, а не така… със заплахи… А клетвата… клетвата между повече от двама души,  тя е взаимна, реципрочна, както се казва… Вместо да  мислим сега какво да правим, как да отмъстим на тия, ти…

- Разбрах… имате право и двамата…  Хайде сега да помислим сериозно какво да правим… Махнете от ръцете си желязото!  И моля… не ме унижавайте от тук нататък с молби за извинения за някои мои… Защото знаете, аз никога…

Разговорът продължи до късно през нощта. На свещ, с пийване от последните „спиртни” запаси. Хранителните все още бяха в изобилие.  Започнаха разговора на друга тема, с друга тоналност - делово, спокойно. Проблемите си обсъдиха един по един, докато стигнат до  общо решение.

Ситуацията…

Торнадата, Потопа, прожекторните лъчи, НЛО-тата, които висят над каменния връх, изчезналите комуникации - явно е, че се е случило нещо съдбоносно, световно, глобално. Но те ще продължават да вярват, че все пак това не е оня Апокалипсис, оня библейски  Потоп като второ пришествие, щом Земята е още цяла и Слънцето си  изгрява и залязва, свети и топли, както преди. Така че, ако атомните и водно- електрическите централи са повредени, ако  железопътните и магистрални мрежи са разрушени, сателитните комуникациите по-бързо ще се възстановяват и заработят. Тогава ще позвънят на големия шеф и той ще изпрати  хеликоптера за големия удар. Трябва да се чака поне още няколко дни…

Да се чака…

Но тук ли? Когато още утре военните могат да изпратят  бойна група, за да ни ликвидират, те имат много повече оръжия и муниции! Вече знаят местонахождението на  пещерата, оная проклета играчка сигурно е  записала панорамната картина. И не само тази част на върха… Трябва да се доберем до записа, за да се ориентираме и ние, какво е станало, какво да правим!… Прасето… пардон, Милчо, трябва да слезе долу и от нашия човек, полицая, да разбере подробности… А на връщане да ликвидира Полковника или Прокурора, който му падне пръв на мушката. Знаете, и двамата ми са любимци. Единият - три пъти ме е арестувал и пребивал, другият - три пъти в затвора ме е пращал. Мислех аз да свърша с кеф тази работа, но няма как да нося апаратурата, чакам денонощно обаждане… Добре, Шефе!… А ние, момчета… да, прав си Данчо, че трябва да се разкараме от тука още на разсъмване…

Оръжието в пещерата!…

Ами, ако Генерала ни го измъкне изпод носа?… Абе, Бухале, ти уж си учен човек, с космически знания, а нямаш елементарна логика… Защо да го измъква, какво ще го прави? Ако  тогава той е бил млад, безумно смел патриот, герой, луда глава и прочие сега само да гъкне за това оръжие, ще го разжалват, на кръст ще го разпънат новите демократи, дето предадоха не само оръжията, но и майка България, не разбираш ли? Сега той ще гледа с четири очи да се отърве някак от своята тежка тайна… Исках да кажа, Шефе, дали не е решил да се пише патриот и герой с днешна дата и да премести оръжието?… Ааа,  виж за това не съм  се замислял! Благодаря, трябва да го обмислим…

Кажи, Прасе… пардон, Димчо!… Виждам, Шефе, че пак се връщаш към себе си, не ти се обръща лесно езика… Казвай, какво искаше да питаш? Пак за това ли… откъде зная за  оръжието в пещерата? Казах ви: дълга история, която тръгва от другия край на Европа, минава през иманярите и стигна до нас. Повече няма какво да знаете, щом всички знаем, че  всяко велико дело си има поне един велик предател… Това вече го знаем. Но си мисля, шефе, когато  някога са зазиждали оръжието, как така не са зна- ели… За сухия кладенец на стотина метра горе, ли?… Да!… Ами така. Никой не е знаел, че  пещерата е всъщност преддверие към лабиринт, чийто изход е сухият кладенец! Хайде, стига си ме разпитвал! Искам още преди разсъмване да  идеш там и да видиш дали всичко е наред - маскировката, скритите инструменти, въжената стълба, триножника с полиспаса… Добре, Шефе! Ако разрешиш, мога и да сляза в пещерата, да взема  малко  муниции, че нашите свършват… Разумно, може! Но да не се объркаш в лабиринта?… Няма. Нали оставихме фосфорни очички за ориентири…

Раненият!…

- Ще можеш ли да издържиш до  отсрещния връх, Данчо?

- Не знам, Шефе… Аз вече не мисля за това?

- Ама тиии… какво си се отчаял, бе? Клюмнал си като печен праз! Ако не за живота, който все пак продължава, за какво друго  има да мислиш?

- Точно за това си мисля… Че с тоя крак…

- Казах ти, раната не е дълбока, ще я промием още два-три пъти с по една капачка от останалата ракия и край! Пак ще тичаш като Козел по тия камъни. Тогава ще идеш да се разплатиш с ония момчета, както намериш за добре. Ще отмъстим!

- Не, Шефе, да не се залъгваме. Времето е топло, раната ще се инфектира, ще нагнояса и за няколко дни ще ме хване гангрената… щом няма инжекция против тетанус…  Така че… илюзиите свършиха. Тези небесни удари сякаш ми върнаха попиления ум, за да разбера, че и на 45 години за нищо не ставам. С какво ли не съм се захващал? Две дипломи… и защо…

- Хайде стига глупости! Как така… „за нищо не ставам”? Че ти утре… след  приключване на тази операция, може  шеф на друга група да станеш, Големия шеф много те цени.

- Да, цени ме… Но аз вече не се ценя. Защото Съдбата ми обръща гръб… Бях медалист от спартакиади и световни първенства в няколко спорта, родния флаг са ми вдигали над главата, но… истински патриот не станах. Бях знаменосец на демокрацията, но и демократ не станах, защото гонех парите, а в самото начало демокрацията ни беше гола и боса, безпарична, после започнаха да плащат на байрактарите… С науката се хванах, но нямах търпение, и учен не станах… Повярвах, че с парите от двата банкови обира и от… тия оръжия, затова  дойдох тук, мога… тоест, можем заедно да заминем за Щатите, но…

- Какво „но”? Никакво „но”, бе, човече! Всичко ще се оправи!… Че ние на твоите западни езици, на твоите връзки с учения свят разчитаме! Искаш да ни изоставиш ли, да ни предадеш ли?

– Никога! Бъдете спокойни… Достатъчно е, че себе си пред- адох…


Ден седми:

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

След като прочете бележката на инсайдер Рая, Генерала  цели две минути остана безмълвен, загледан в хартийката, сякаш беше забравил, че прекъсна заседанието.

- Какво има? - обади се полковник Хинев. - Пак някоя неприятност ли?

- Не знам… Не знам, колеги, добра или лоша е новината… Но разбирам вече, че всяка поредна информация на тази жена все повече ни обвързва с  Космическия разум, който ние, като военни прагматици, още не можем  безусловно да приемем. По-точно, страхуваме се от началствата и учените, какво ще си помислят за нас; страхуваме се и от себе си дори… да признаем фактите, които са се случили с нас. Аз например още не мога да повярвам, че народната лечителка Севда, инсайдер Рая, както трябва да се нарича, ме е излекувала с извари и заклинания, но мога да повярвам, че докато съм бил с нея в безсъзнание, някой космически лекар е оправил счупените ми ребра, обезопасил е раните ми, зашил ги е, маскирал ги е така изкусно, че и дъщеря ми се учуди и не повярва на предишните ми оплаквания и стенания. Затова вече със страхопочитание си мисля за разумните  извънземни същества… Защото изглежда… до гроб си носим оная шопска философия: „Ръка да пипне, око до види”. А разума… последен се пита!… Ето какво пише в тази… доста обемиста бележка, всъщност, цяло писмо, искам и то да бъде коментирано в изказванията ви по дневния ред:

„Господин генерал!

Исках на живо да ви  докладвам за поредния сеанс с моя наставник, но не ме пуснаха… Мисля, че трябва да знаете, какво ми предадоха този път много точно и директно, за да вземете най-правилните решения, те знаят, че ще заседавате, вярвайте, аз нищо не съм им предала за вашето заседание.

Казаха ми, че макар краткотрайната космическа война да е приключила с тяхна победа, разбитата флотилия на техните врагове от Съюза на тъмните сили на Кабала, се организирала в малки бойни отряди за диверсионни набези по обекти на цялата ни Планета; това била основната причина да не ни окажат по-ефективна помощ с телепортиране до други земни точки или до друга планета, имало опасност да бъдем отвлечени в полет или живи изгорени. Чакали удобния момент.

Казаха ми още, че за да преодолеем недоверието към тяхната доброжелателност, ще ни информират за всеки приятелски жест, за всяка голяма опасност. А идеята на „Лигата на 300 годишните старейшини”, за нашето доброволно разселване на  планетата „Цветница”, било вече официално одобрено от Висшия съвет на цивилизацията, техническата подготовка била в ход. Оказало се, че тая наша пъстра група по пол, въз- раст, религиозна, етническа и социална характеристика, била много подходяща за експеримента, който щял да обхване и други оцелели по върховете на нашите планини, с които  осъществявали подобни контакти.

Съобщиха ми и нещо съвсем конкретно, за да повярваме, че те са ни приятели, а не врагове. Оцелелите  хора от близкото село били телепортирани с техен стражеви кораб на планетата „Цветница”, близките им да не се безпокоят за тях. А днешният  полет на ДРОНА бил съзнателно „пропуснат” да заснеме цялата възможна панорама,  за да имаме реална, документирана представа за бедствието и от наш източник, за да нямаме повече илюзии за опасно напущане на лагера. Иначе, ДРОНА щял да бъде унищожен, както били изгорени стотици вражески машини, които се опитали да  влязат тия дни във въздушното пространство на планината, защитена с огромния плазмен чадър и  тройна електромагнитна защита…

Накрая моят наставник, капитан Бък, каза и доста похвални думи за вас, господин генерал! В смисъл, че отдавна ви познавали като голям патриот, човек и организатор, че вярват на благородната ви и спасителна мисия, която напълно  съвпадала с техните намерения за изграждане на ново социално общество от оцелели представители на седмата земна раса”.

- Е, това… последното май не трябваше да го чета!… Инерция на потока на мисълта, прощавайте!

- Напротив, господин генерал! - обади се доктор Ценов. - Точно навреме дойде тази бележка. За да знаете, че  когато предлагате тежки, необичайни, непопулярни мерки за реда и сигурността в лагера, не само ние, но и Космоса ще ви подкрепя!

Генерала махна с ръка, сякаш отпъждаше нахална муха, прибра листчето в походната си чантичка, изправи се и каза:

- Продължаваме, господа, с  изказвания по първа точка от дневния ред: въвеждане на извънредно положение на територията на лагера. Но преди да чуете моите съображения, аз първо искам да чуя, кой какво мисли за току що прочетеното? Слушам ви!

- С това  послание, господин генерал - пръв заговори капитан Трезов, специалист по радио-телевизионни и сателитни комуникации, - тя, картинката, все повече се изяснява. Доскоро и аз бях Неверник Тома. Но за тия седем дни толкова факти се натрупаха в подкрепа на извънземните, че няма как да не повярваме в тяхното съществуване. Когато фактите говорят и пагоните ни трябва… щат не щат, да замълчат. Трябва  да сме лицензирани темерути, за да  отричаме…

- Хайде сега… темерути! - реплекира го капитан Кривошиев, който беше национален експерт по армейските оръжия, но и най-голямата офицерска драка по съвещанията: - Не обиждайте  свободомислието на пагона, колега. Защото понякога и фактите могат да бъдат манипулирани! И да плещят глупости.

Както винаги никой не му отговори, защото колегите му разбираха, че в неговото критикарско заяждане винаги имаше и малка доза истина. Само Генерала го изгледа остро и заканително:  „да му смачка фасона”, но не сега.

- Аз пък - започна въодушевено най-младият член на Военното ръководство,  лейтенант Благой Димитров, за да тушира неспокойното мълчание - съм  заклет почитател на фантастиката. Но не смеех да си го призная досега пред вас, по-възрастните, с повече знания и житейски опит, защото… както е известно, хората за нас продължават да говорят, че сме били с най-закостенелите, консервирани мозъци, че когато Господ раздавал ум и въображение, ние сме били на маневри. Последните дни, обаче, извънземните, които винаги са били сред нас, над нас… май ни объркаха понятията. Отдавна вярвах, че има Космически разум,  вселенско равновесие, в което и нашата Земя е фактор; че има НЛО-та и цивилизации с по-разумни от нас същества и ето, че те ни го доказват! Какво повече е нужно, за да им повярваме напълно?

- Уважаеми колеги! - изказването на Полковника беше кра- тко и ясно, както винаги. - Това е още една информация, че сме тотално откъснати от света, че още не можем да повярваме в глобалните размери на катастрофата. И да не се заблуждаваме повече, че можем някога да се завърнем по служебните и родните си места. Така че, трябва с всички възможности да организираме по-добре тук принудителното си съжителство, да осигурим ред и сигурност, относително поносим живот на този пъстър народ. Аз искам да си призная… не можах да се справя с отговорностите си, както се полага. Затова призовавам всички към единодействие, да подкрепим въвеждането на извънредно положение и Правилника за вътрешния ред, изготвен от генерал Милев.

- Как така… извънредно положение, бе, господа офицери? - изправи се отново енергичният капитан Кривошиев и заговори припряно: - Да не сме в поделението? Да не би да няма вече България и Министерски съвет, главнокомандващ Президент? Все още нищо не се знае, нямаме никаква официална информация. И как ще наказваме непокорните? Къде ни е затворът? Или ще ги връзваме по дърветата!… Помислете, господин Генерал:  въвеждането на извънредно, което е равнозначно на военно положение, е юридически необосновано! А тук има компетентни юристи и адвокати, прокурор, народен представител, бизнесмени!

Пръв скокна срещу критично настроения  капитан Кривошиев доктор Ценов. Беше видимо посърнал от  недоспиване и умора, от безсилие с голи ръце да помага на болните, от неовладян гняв:

- Това, което току що казахте, капитане, е достойно за срам и позор за пагона! Вместо гузно да си замълчите като останалите, вместо открито и честно да си признаете вината като  полковник Хинев, че почти нищо не направихте тези дни за реда и порядъка в лагера в изчакване да се случи някакво чудо… сега ще ни  обработвате с юридически  съображения, с присъствието на господата, които още в първия час на катастрофата се изпокриха като плъхове в най-удобните пещерни заслони!… Господин генерал! Аз пък ви призовавам към други размисли: имате ли нужда от такъв род съветници като капитан Кривошиев? Имате ли изобщо нужда от юридически мотиви и от демокрация, когато хаосът расте и ни заплашва с кървава саморазправа, когато някои хора вече гладуват, а циганите тайно търгуват с откраднатия хляб, когато оня Бивол ни дебне от върха…

- Достатъчно! - изправи се с внушителната си фигура Генерала. - Благодаря за точните и верни думи, капитан Ценов. Изпреварихте ме, казахте, каквото аз трябваше да кажа… Затова, да бъдем делови, да не повтаряме повече досегашното изчакване, двоумение, пагубното за всички нас юридическо и демократично мислене в наложената ни оперативна ситуация. Предстои ни да вземем най-тежкото и най-отговорното решение в живота си. По стечение на обстоятелствата, съдбата ни отреди да изпълним войнския си дълг не на фронта, в бой с враговете на родината, а да защитим тия хора от хаоса и анархията, от гладната смърт, от смъртоносната заплаха на ония разбойници на върха. Защото от литературата и живота знаем, че всяко плътно затворено общество, рано или късно стига до ужасни следствия на принудителното си съжителство. Трябва да изпреварим още по-тежките  събитията, господа! Не само със словото и убеждението, с личния си пример, но и с железните правила и закони на  военната дисциплина в  борбата за оцеляване. В тази борба, трябва предварително да се знае, няма място за лостовете на демократичното управление. Нито за каквито и да било превилигировани лич- ности и авторитети. Пълно и безусловно равенство! Това, което Космоса ни предлага като изход е толкова странно, непонятно, фантастично дори, но все пак е някаква надежда. Друга алтернатива ние нямаме. Но преди да взема своето окончателно решение, искам да чуя и други мнения. Най-вече по детайлите на Правилника за вътрешния ред.

Бурното заседание на Военното ръководство продължи няколко часа, чак до свечеряване. Тайното гласуване, както беше обявено предварително, се проведе различно от обичайната практика: всеки присъстваш имаше право на два гласа - като военнослужещ и като  свободен и независим гражданин! Макар вторият глас да беше само съвещателен, той даваше  много по-ясна представа за общото настроение в лагера.

В гласуването на Правилника за вътрешния ред бяха поканени всички офицери. Макар няколко души да бяха посъветвали Генерала, че няма нужда от такова разширено гласуване, след като  има вече решение за извънредно положение, но той искаше да има по-голяма, видима физическа подкрепа.

Беше предварително уточнено, краткият мотив на заповедта на Генерала за въвеждане на „извънредно положение” и основните точки от Правилника за вътрешния ред, да бъдат размножени ръкописно и в ранното утро да бъдат раздадени на всички обитатели на лагера. Две групи млади жени и момичета, организирани от дъщерята на Генерала и журналистката Лиляна Драгова, се заеха веднага на работа. Те цяла нощ щяха да правят преписи под слабата акумулаторна светлина на две крушки, изнесени с дълги проводници на една кухненска маса. В един от багажниците на колите беше открито голямо количество канцеларски материали и дребна офистехника, която  групата щеше да използва най-рационално и  в следващите дни и месеци.

***

- Благодарим ти, сестра, че ни пуснахте да ги видим… Може би за последен път.

-  Благодарност… и от мене… - изхълца другият мъж. - Но те вече на  хора не приличат!

- Хайде, бързо! Вън, на пейката! - каза сестра Велева. - Че ако доктор Ценов научи, ще ме скалпира! От вчера той никого не пуща в тая стаичка…

Доктор Ценов беше измолил разрешение от Коменданта, като елементарна предпазна мярка,  тримата тежко болни да бъдат преместени на втория етаж на вилата. В малката стаичка, която някога е служела за съхранение на чистите чаршафи, възглавници, покривки, одеяла и за почивка на  камериерките. Стаичката имаше  прозорец, който зееше отворен в тази прохладна вечер. Като нямаше нищо друго под ръка, с цялата си отчаяна и болезнена наивност, Доктора се надяваше, че чистият планински въздух  може да му помогне по някакъв чудотворен начин. Защо не? Колко чудеса станаха  и продължават да стават в този лагер!

- Те са в клинична смърт, вече  не стенат - подхвана отново разговора за тежко болните сестра Велева. - А раните им… ужас! Някои от ранените, дето са още на крак, открито  настояват да ги… зарежем. Другите, настанени в  стаите, се плашат от зараза и бягат, те също настояват… но Доктора, с милозливото си сърце… само  сълзи бърши и не разрешава. Стопи се човекът!

Майстор-строителят Марин Лазов и инженер  Димо Денев, от обяд се молиха на сестрата да им разреши кратко свиждане с техните близки. Но чак когато започна заседанието на Военното ръководство и доктор Ценов, като негов член, щеше да отсъства продължително, сестрата най-после се съгласи на своя глава да ги пусне за малко в стаичката.

- Ами то… - каза замислен  бай Марин, - ако от нас се иска някакво разрешение… макар че братовчедът ми е като брат…

- … щом няма никаква надежда… за да не се мъчат повече - подхвана мисълта му  инженерът - най-добре е да се изнесат от тука. Защото наистина има опасност…

Разговорът на пейката беше прекъснат от дотърчалата с едри крачки инсайдер Рая. Тя поривисто хвана ръката на сестрата, изправи я на крака, повлече я няколко крачки и задъхано й пошепна:

- Току що имах сеанс… Нашите приятели ще изпратят двама лекари… за тежко болните… Искат, докато доктор Ценов  заседава, никой да не влиза в стаичката… ела!

- Момент, чакай! - спря скороговорката й сестра Велева. - Това са техни близки. Да дойдат и те… да пазят! Ти им кажи, аз отивам да ги предупредя…

- Добре, ще им кажа, върви… Господа! - изправи се инсайдер Рая  пред двамата мъже на пейката. - Сигурно сте се досетили, че става въпрос за вашите близки, за тримата тежко болни… Моят космически наставник  ми предаде… всеки миг над хижата ще се появи оная бяла сфера, щели да пратят двама лекари за тежко болните… Това щяло да бъде най-сериозната им показна акция, доказателство, че те съществуват реално и са наши верни приятели. Нужно ни е вашето съдействие, никой да не влиза и излиза от входа, разбирате ли?

- Ама разбира се!… Как не… Каквото трябва…

- Елате с мен! Бързо!

Двамата мъже тръгнаха след жената все още  шашнати от новината, невярващи, с отнесени погледи, ситни стъпки и леко разперени ръце… като сомнамбули, ходещи по  билото на покрив.

***

Всяка нощ в лагера плъзваха друг сорт „сомнамбули”, които от болка, мъка или размисъл,  заспиваха чак призори. Но в тази тежка и неспокойна нощ, техният брой се оказа твърде голям, почти половината население на лагера, тъй като се очакваше важно решение от заседанието на Военното ръководство. И мнозина кукуряци-безсънници видяха  бялото кълбо, което се спусна над килнатия покрив на хижата. Но никой не извика, никой не помръдна, всеки замръзна на мястото си. Както по-късно споделяха помежду си,  „езиците им се схванали”, „краката им се вдървили”, „сърцата им затупкали като луди”. И чак когато след час видели бялата кълбовидна светлина да отлита от покрива на хижата, „дошли на себе си”.

В ранното  утро  най-ранобудните лагерници, заприиждаха от всички посоки към входа на хижата, за да научат първи новината, какво е станало там. Но тъй като вратата се оказа заключена, множеството започна да хлопа, да крещи, да иска доктор Ценов или медицинските сестри да отворят. Тогава в хола се появи доктор Ценов, сънен, уморен и нервен. Зад него застанаха сестра Велева, бай Марин, инженер Денев, инсайдер Рая и още неколцина от обитателите на  хижата.

Инсайдер Рая, видимо бодра,  спокойна и усмихната, вдигна ръка, и в настъпилото  мълчание, каза:

- Успокойте, хора! Нищо лошо не се е случило… Точно обратното: нашите приятели от Сините Авиани дойдоха, прегледаха тримата тежко болни, направиха, каквото трябва и отлетяха. Който и сега продължава да не вярва… че ТЕ съществуват, че са наши приятели - грях му е на душата!

Най-предните от тълпата продължаваха да гледат мълчаливо, с широко отворени очи, някои устни и ръце леко потреперваха.

- Какво… какво чакате и гледате така изплашено! - каза троснато доктор Ценов. - Или все още на думи не вярвате? Ще ги видите, но утре. Днес ще бъдат на „домашно лечение”… Заповядайте, господин генерал!

Генерала, който се беше появил в опашката, мина през шпалира, влезе в стаичката, но остана изправен до вратата. И тримата, безнадеждно болни до снощи, лежаха на пода върху чиста, донапренова постеля, изправени наполовина, облегнати на цветни възглавници до стената, с широко отворени очи, които рязко контрастираха върху все още бледите им, изпити от болестта лица. И се опитваха притеснено да се усмихват! Те също гледаха мълчаливо, учудени, сякаш питаха: „Какво, не  вярвате ли, че сме живи?”

- Как сте, момчета? -  попита с бодра усмивка Генерала.

- Добре сме… ама ше се оправим! - пошегува се единият.

- Чудесата продължават, генерале… - каза вторият.

Третият мълчаливо погледна нагоре, сложи ръка на сърцето си и се помъчи да се поклони.

- Вижте, господин генерал, какво са ни оставили тези невидими колеги! - каза доктор Ценов като посочи с пръст отрупаната масичка с непознати по форма и съдържание, тубички, шишенца, опаковки.

- Виждам… Но как ще се оправиш с указанията за ползване…

- Много лесно!… Защото всичко е номерирано и има указания, как да се ползва… Ако закъсам с английския, ще потърся помощ.

- Аз не съм изненадан от това чудо… - рече замислен на излизане от стаичката Генерала. - Защото… тези невидими разумни същества са били и при мен… Макар че нищо не помня…

***

Въпреки съпротивата на Доктора и Коменданта, младата журналистка Ваня Берова най-нахално се промъкна в стаичката с модерния телефон на  оператора и започна разговор с тримата полулежащи мъже, които отговаряха едносрично, бавно и тихо. Добре, че това журналистическо издевателство не продължи дълго. Тя беше отстранена от Доктора, точно в момента, когато над лагера се понесе силния, напевен глас на Черната Мария. От своя любим камък тя по своему съобщаваше тъжната новина, че господин прокурора Петър Анев,  бил убит през нощта по най-зверски начин:

- Слушайте, млади и стари, господа и мили другари!
Какво е чудо станало, там нейде татък в гората,
в гората до пещерата, нощес на разсъмване!
Черен злодей го причакал, с нож му гръкляна прерязал,
после носа и ушите му рязал…
О-о-о, Боже, ти дето си там на небето,
докога  ли ще гледаш, мъката наша безкрайна?
Докога ще ни омайваш, с приказки сладки за рая,
само с молитви за волско търпение и овчо смирение, Боже?
От тебе ний чакаме нашто спасение! Но докато
чакаме, Господи, май в други богове ще повярваме,
дето творят чудеса пред очите ни…

- Я млъквай, ма жено! Чумо черна проклета! Не гневи… не хули повече нашия Бог, че ей сега гръм ще те удари… а и нас покрай тебе! Слизай, че като те почна с тая кюския!…

Отец Илия беше дотърчал с развято расо, зачервен от яд и възмущение. Жената млъкна, погледна го отвисоко, сложи ръце на хълбоци и високомерно  му се изсмя:

- Ха-ха! Праведник, а?!… И ти ли още вярваш и се боиш от  Бога, бе, дядо попе? Де го твоя бог? Защо той не спаси моята хубавица, че беше телна юница? Защо не излекува ония… дето и Доктора беше ги отписал? Де го, с гръм да те порази, дето събра толкоз пари от погребението?… Що ти са тия пари, бе, човече божи!? В банка ли ще ги туриш? На децата си ли ще ги дадеш, като няма вече нито банки, нито знаеш дали децата ти са живи? Или в  незнайния си гроб  ще ги закопаеш?

Черната Мария слезе бавно от амвона си. И понеже бяха се събрали доста зяпачи, които  призоваваха и двамата да млъкнат, да не се „дърлят”, че има пак лоша новина, свадата им завърши мирно. Отец Илия захвърли „кюскията си”, а  оплаквачката се запъти към своето място, до една смачкана кола.

* * *

Нощта беше тежка, безсънна и за разбойническата група на Бивола в пещерата на каменното възвишение. Според плана на дълго готвената акция, след очакваното попълнение от най-близкото село, Бивола трябваше да разполага с над двадесетина  бойци. Предвиждаше се, в разгара на тържеството пред хижата, първата по-малка група да хвърли две бомби от височината и да стреля напосоки, за по-голяма паника, а в това време останалите трябваше по най-бързия начин да измъкнат оръжията в зазиданата пещера през сухия кладенец. Тогава щеше да  пристигне хеликоптерът и да ги отнесе в неизвестна посока. Къде - и Бивола не знаеше. По-важното беше, че щеше да получи  милионите веднага, за да се разплати  с хората си.

Предвиждаше се и резервен вариант. Ако изпълнението на оперативния план засече, маскираните бойци всред сборяните трябваше  по даден сигнал да ликвидират част от военните, да отведат като заложници Генерала, Полковника, полицейския шеф, народния представител, бизнесмени… Тогава Бивола, по няколко радиотелевизионни канала щеше да  легализира акцията със заложниците, с настояване  за незабавно освобождение от Пловдивския затвор на петима негови „борци за свободна и независима България”.

Но… космическият удар обърка тотално плана на Бивола. И двата му варианта…

Ако до този седми ден времето за Бивола си течеше по старото русло, по инерцията на фанатична вяра, че всичко е временно, всичко ще се оправи -  днес той се  сблъска челно с друга изненада, която го стъписа и обърка „отвътре”. Заканата на Прасето му дойде като внезапен удар под кръста, като гръм от ясно небе. Умуваше, съпротивляваше се на животинския си инстинкт за мигновена саморазправа и с двамата, защото недоверието в групата беше гръмнало като бомба със закъснител, но една трезва мисъл все пак надделяваше: А какво можеше да направи за акцията сам, само с двама-трима души на този връх, откъснат от целия свят? Затова  не мигна цяла нощ, преструвайки се на заспал, с ръка върху зареденото оръжие, дебнейки всяко движение на двамата. С по-голямо внимание  следеше Димчо Прасето. Разбираше, че и той не спи по интонацията на изкуственото му хъркане.

Данчо  Козела считаше за по-малко опасен. Защото недоумяваше, как това учено и амбициозно същество, заради една не толкова сериозна рана, изведнъж се беше предало на отчаянието, че всичко е загубено, че няма смисъл да се живее! От опит знаеше, че такива хора приемат смъртта като спасение, като опрощаване на вини  и не мислят за нови грехове. Докато Димчо Прасето в тези няколко дни беше „пораснал” и поумнял, но в другата, по-опасната крайност. От  самотно, изоставено от родителите си клошарче; от малко, декоративно пале и свинче, което галеше краката му от благодарност, че беше го спасил от  уличните песове,  беше се превърнало в човек с достойнство, надживял изведнъж страха и чуждата власт над себе си, пожелал най-после да вземе съдбата и живота си в свои ръце. Имаше  нещо „свинско”, „нещо „вълчо” озверяване, което се насочваше и срещу него.

Когато още по тъмно  Димчо Прасето излезе от пещерата и се запъти към  маскирания сух кладенец, за да изпълни заповедта на шефа си, след две-три минути Бивола  също стана и проследи от разстояние всяка стъпка на дребното човече. Видя, че съвестно изпълни поръчението и след десетина минути „случайно” го пресрещна на няколко крачки от пещерата:

- Е, как е, Димчо? Всичко наред ли е с инструментите и маскировката”

- Да, Шефе, всичко е наред - каза, после решително добави: - Тази нощ аз реших… понеже вярата ни един в друг малко се поразклати, ако ми разрешиш, да сляза веднага долу и да си върна доверието ти.

- Как? Какво по-точно искаш да направиш? - попита силно заинтригуван Бивола.

- Амии… както рече снощи, ние трябва да разберем,  какво мислят, какво готвят военните след разузнавателния полет на оня бръмбар, за да знаем, какво да правим. Нашият човек, полицая, сигурно вече знае нещо повече от нас… А по обратния път мога да очистя твоя душманин… Прокурора, вместо тебе! От Данчо разбрах, къде точно се крие.

- Браво, чудесно! - възкликна с престорено задоволство Бивола, защото щеше да се освободи от присъствието му поне за няколко часа, за да се пази само от Козела. - Чакай малко!  Ще ти дам паролата за връзка с полицая, иначе рисковано е. - Влезе в пещерата и бързо се върна с „паролата” в ръка, тайнствено усмихнат - нещо съвсем нетипично за него. - Вземи!

- Какво е това!? - учуди се Прасето, докато в здрача на разсъмването въртеше в ръцете си  тънката, смачкана гумена материя. - Каква парола?

- Дай!… Гледай и запомни! Ей, от тук се надува… и  гумената играчка става нощна птица, Сова… Вземи сега совата и я стисни  няколко пъти, както се стиска гумената топка на апарата за кръвното.

Димчо  изпълни указанието и зяпна от учудване. Играчката два пъти последователно беше  изкрещяла високо зловещата имитация на гласа на Совата.

- Щом чуе  този глас, полицаят сам ще дойде при тебе… - каза Бивола, докато го изпращаше стотина крачки в посоката, където  беше замаскирана въжената стълба, по която  Прасето трябваше да слезе от високата скала. -  А по обратния път… гледай да свършиш  вместо мене работата с  Прокурора. Ако нямаш време да му отрежеш… оная работа, отрежи му поне ушите. И ми донеси едното ухо!… Хайде, върви!

***

Зеленият БУС, „генералния щаб” на Генерала,  се тресеше от бързи стъпки, от влизане и излизане, от  нерви и напрежение, витаещо в малкото пространство…

- Кондов! Готови ли са листовките със заповедта за извънредното положение?

- Дописват се последните копия, господин Генерал!

- Кажи на жените да побързат. Налага се час по-скоро да съберем хората след убийството на Прокурора…  Как е в кухнята? Ще има ли  нещо в казана да заситим поне глада на  децата и двете бременни жени?

- Ще има, господин Генерал! Леля Добра е изобретателна. От лапада, който вчера децата са събрали и с няколко консерви щяла да сготви супа… С хляба обаче сме много зле  - останали са последните 3-4 хляба. Има малко брашно, но го пазим за каша…

- Пазете и агнето! Разпореди се, войник с оръжие да го пасе, а не децата…

- Слушам!

- Върви… Кажи на Полковника да влезе! А ти предай на майор  Семов да дойде с подчинените си полицаи!

***

- Господин генерал! Явява се полковник Хинев по ваша…

- Казах ти вече, Драго, остави Устава, когато сме насаме… Кажи какво успяхте да разберете за убийството на  Прокурора призори?

- Доктор Ценов е още там, прави втори оглед, каза, че има две прорезни рани с нож в гръдния кош, в сърдечната област и … рязане на нос, уши - жестоко убийство!

- Не можахме да го опазим… Но там  наблизо е имало пост, дежурен?

- Абе, имало!… Нали виждаш! И нашите хора са демотивирани.. А и той, Прокурора, се оказа голям чешит. Усамоти се в своята пещеричка, не пожела да се смеси с хората, разчиташе на служебното си оръжие…

- Взехте ли го?

- Не, оня главорез го отмъкнал…

- И полицаите ли…  „ни чули - ни видели”?

- Така поне ми казаха. А колата им е най-близко до мястото на произшествието.

- Слушай  внимателно, Драго! За сега само с теб ще го споделя. Имах интуитивно усещане, че с тия тримата полицаи не всичко е в ред. Те би трябвало да знаят, че този Бивол  е обявен за държавно издирване, а както виждаш, не са се помръднали от колата си с буркана… На разсъмване, не знам колко време съм дремнал, чух в просъница ясен, насечен глас на чист български език:

„Генерале… Совата… полицаите… опасност… вземи оръжието им!” Какво е това? Какво става с мене? Изглеждам ли ти на по- бъркан, а?

- Момент, Милко! - скокна от стола си Полковника. - Никакво побъркване, получил си телепатично  предупреждение, докторите го наричат „еднопосочна телепатична атака”, нали зетя е психиатър… Слушай,  пъзелът се оформя. Две жени от най-близко  лежащите, те били будни, чули глас на Сова, нещо много необичайно. Няма вече птичи гласове в гората, и те са пострадали или  отлитнали в неизвестна посока… Пък за Совата… толкова чудеса стават тук, че не знам… може и това да е някакъв сигнал… Като няма телефони…

- Добре!… Решавам, Драго, да се доверя на този… космически глас. И на тебе. Макар че… имам сериозни бележки и недоумение за твоето досегашно бездействие и колебание. Как си допуснал тази анархия, как си изпуснал тоя Бивол, когато  и ти си бил предупреден…

- Не се оправдавам, казах ти вече, че съжалявам, но… първите два-три дни бяха кошмарни. Никой никого не слушаше, всеки нещо искаше, заплашваше, не разбираше,  какво му се говори. Сега е малко по-друго положението…

- Хайде, да оставим този разговор за друг път… Сега ще дойдат полицаите. Докато разговарям с тях, ти ела с трима офицери и стойте вън, пред вратата. Ако доброволно не предадат оръжията си, ще повиша глас, това ще бъде сигнал, да влезете веднага и да ги обезоръжим. Ясна ли е заповедта ми, господин Полковник?

- Тъй вярно!

***

Разговорът с майор Семов и старшина  Пенев потече тихо, кротко и дружелюбно. Генерала се стремеше колкото може да удължи събеседването.

- А защо не дойде другият ви помощник, господин майор?

- Заповядал съм му  денонощно да  стои до  радиостанцията и сателита, на прослушване.

- Значи още вярвате, че комуникациите ще заработят и ще получите разпореждане от началството, какво да правите?

- А вие - майорът го изгледа мрачно и странно - не вярвате ли? Или по-точно, вярвате повече на извънземните?

- В какво вярвам и не вярвам… в дадения случай си е мой личен избор… А вие, старшина Пенев, вярвате ли, че телефоните ще проговорят, електрическите крушки и мониторите на лапто- пите ще светнат? Че ще ни пратят  два-три  товарни хеликоптера да ни спасят?

- Откровено казано… -  старшина  Пенев погледна през рамо своя началник и по-смело продължи: - Не знам, разколебан съм, господин Генерал. Като че ли започвам да вярвам повече на реалната сила и възможност, която може да ни…

- Какво говориш ти, бе? - викна му нервно шефът като се изправи на крака. - Нашият дълг е да се борим срещу суеверията, да пазим хората от анархия… И ти ли повярва изведнъж на оная… лечителката, която два пъти съм я арестувал за шарлатанство?

- Господин майор! - изправи се срещу шефа си старши полицаят. - Това не е спомен за гордост. Пет месеца ви остава до пенсионирането, но изглежда такъв ще си останете, какъвто ви помня от преди двайсет години. Затова ли не пожелахте  да видите с очите си ония тримата излекувани?

-  Ама… ама ти какво? И тук ли… пред Генерала ще се разправяме? Тука ти не си никакъв синдикален, профсъюзен и прочие деец…

- Моля ви се, седнете господа! - намеси се  домакинът и след като двамата, наежени един срещу друг, седнаха, продължи в същия  тон: - Не е време за  лични пристрастия и разправии, други отговорности ще имаме от сега нататък. - После внезапно попита: -  Получихте ли заповедта ми за въвеждане на извънредно положение? Да очаквам ли вашето активно съдействие за осигуряване реда и сигурността на тия хора?

След дълго мълчание, майорът пръв заговори:

- Първо, генерале…

- Не „генерале”, а  „Господин генерал”! - прекъсна го с острия си поглед генерал Милев. - Да, продължете, слушам ви!

- Първо, това не е заповед, а една хвърчаща листовка, язък за  жените, които цяла нощ са я размножавали. Пък и няма как да я заведете с дата, номер, печат… както е редно. Второ,  юридически тя е нелегитимна от всяка гледна точка. Кой сте вие, че си позволявате да обявявате „извънредно положение”, равносилно, както сте го написали, на „военно положение”? Ако сте на територията на вашето поделение - да, имате право. Но тук вие сте един от потърпевшите и…

- Господин генерал! - обади се  видимо притеснен старшина Пенев. - Аз не споделям току що изказаното мнение!  Мисля, че самата извънредна ситуация го налага…

- Ти няма какво да мислиш! - прекъсна го зачервен от яд майорът. - Ти си ми подчинен, длъжен си да изпълняваш всяка заповед на прекия си началник?

- Ако това ваше изказване е заповед, аз решително отказвам да я изпълнявам, господин майор!

- Моля! - намеси за втори път Генерала. - Значи, вие господин заместник-началник на  Районното управление на  полицията, майор Семов, отказвате да ми съдействате за въвеждане на извънредното положение, поради лични съображения, така ли да го разбирам?

- Да, точно така!

- А да сте чели, гледали или слушали за военни бунтове, революции, преврати, които се правят в името на справедливостта, за възстановяване на обществения ред и сигурността на гражданите, или за оцеляване в подобни ситуации?

- Какво искате да кажете?! Вие затова ли… - за миг майорът се сепна, зяпна с разширени очи, огледа се, понечи още нещо да каже, но думите му заседнаха в гърлото.

- Искам да кажа, че от този миг, вие двамата сте мои подчинени и ще изпълнявате всичките ми заповеди! Но без оръжие… Дайте си служебните пистолети!

- А, не! - каза майорът, докато се изправеше с ръка на кобура си, но Генерала го изпревари и стъписа с насочен пистолет и със силния си глас:

- Веднага!… Оръжието, господа полицаи!

В този миг Полковника влезе с трима офицери. Един от тях пое оръжието на  старшината, който държеше пистолета си за дулото, а друг ловко разкопча кобура на майора.

- Идете веднага да разоръжите и другия полицай!

- Няма как, господин генерал! - обади се някой от офицерите и допълни: - Изчезнал. Претърсихме целия лагер… няма го!

Полковника поясни с отпаднал глас:

- Сетих се аз… Като  видях, че не е дошъл, докато чакахме,  пратих трима души да му вземат оръжието, но…

***

В същото време лагерът отново зашумя като подритнат, преобърнат  пчелен кошер.

Към двете противоположни теми - нощната медицинска интервенция на извънземните и  жестокото убийство на  Прокурора Анев -  беше прибавена още една: реакцията на полицейския шеф за извънредното положение, обезоръжаването му  и бягството на полицая. Още в началото на гръмогласните реакции, мненията на хората се оформиха в две почти равни половини. Най-активните недоволни от въвеждането на военните мерки, потърсиха подкрепата на отец Илия. Но той отказа - още не беше преживял обидата на Черната Мария за  събраните пари от погребението. Тогава делегацията потърси подкрепа последователно от адвоката Морковски, известен като „адвокат, дело не губил” и при народния представител Генади Пенев. Депутатът с жена си се беше настанил в един каменен навес, използван като хранилка за горския дивеч, в денонощно очакване за възстановяване на комуникациите и разпореждане от  парламента, какво да прави. И двамата господа, поласкани от вниманието, доста бързо се съгласиха да отидат при Генерала като представители на протестиращите.

Генерала ги посрещна на крак, защото тъкмо се готвеше да излезе.

- Заповядайте!… Радвам се да ви видя, господа! По-рано ви очаквах за логистична подкрепа, но…

- Извинете, господин Генерал - започна наперено и настъпателно  доста масивният адвокат Морковски, - но ние дойдохме, за да ви предадем отрицателните настроения на хората от намерението ви да въведете извънредно положение!

- Така ли!? - фиксира го  домакинът с поглед, прикован в пълното му закръглено лице и  двуредната му гуша. - Много добре! Похвално дори… И какви ви са аргументите?

- От името на недоволните, и от мое име, искам да ви кажа, че въвеждането на „извънредно положение”, което по смисъла на  текста, напълно се припокрива с понятието „военно положение”, е напълно незаконно, юридически незащитено, тъй като  произтичачащите следствия от този акт на  насилие на човешките ни права, може  да се определи само като военна диктатура.

- И вие ли, господин депутат, споделяте тази чудесна характеристика на „извънредното положение”?

- Господин генерал! - започна доста високомерно народният представител, - не е време за иронични шеги, настроението на този пъстър, гладен и объркан народ е достатъчно  експлозивно, че да прибавим и това… „извънредно положение” със заплахи дори за смъртно наказание. От психологична гледна точка, мисля, че то само ще усложни още повече обстановката. Защото от гладния и обречен човек, притиснат до стената, всичко може да се очаква.

- Това ли е?

- А малко ли е? - отвърна с въпрос адвокатът.

- Напротив! Предостатъчно, за да ви отговоря честно, откровено и без служебни задръжки… Много мило, господин  депутат, че  чак  сега сте се размърдали от своята хранилка и сте се загрижили за този… както казахте, пъстър народ! А в преносен, ретро смисъл, много ли сте били загрижени за народа? Колко пъти сте заставали начело на неговия справедлив протест срещу унизителната бедност, мизерията, обреченото му бъдеще?

- Моля ви се, господин генерал! Това е друга тема. Ние най-искрено и загрижено искаме да ви…

- Разбрах! - прекъсна го домакинът. - Моята сърдечна благодарност за  вашата  искрена загриженост, господа! Само че, не мога да си представя, как тези  протестиращи срещу толкова необходимия ни ред и сигурност, утре като подивеят от глад, как  вие бихте се справили с анархията? Само с благи съвети за морал и възпитание ли? Или с досегашните лъжливи обещания на политици и управляващи  за вяра в по-доброто материално бъдеще? Видяхте докъде стигна „народното самоуправление” с циганина, нали? Или искате и с вас да се случи същото! Само един вик на някой луд е достатъчен: „Дръжте ги! Те са виновни за Потопа!”

- Еее, чак докъде стигнахте с волното си, безконтролно мислене, господин генерал!

Домакинът пропусна  забележката и се обърна към другия посетител:

- А вие, господин адвокат, също толкова ли, колкото  господин народния представител, сте загрижен за този обречен народ?

- Но как… защо? Не се ли разбира?…

- О, да аз разбирам!… Но сигурно и  ония, които защитавате, ще разберат що за филантроп сте, ако им се припомни, че през последните двадесет години само  убийци, мафиоти, корумпирани до ушите политици сте защитавали по съдилищата!

- Но моля ви се, господин генерал! - смути се адвокатът, бузите му пламнаха като разцъфнал божур и започна да пелтечи: - Аз… ние… не сме против реда и дисциплината… но военното положение не е най-…

- Разбрах ви напълно, господа! Аудиенцията ви приключи.  С вас или без вас - в късния следобед извънредното положение ще бъде официално обявено. Така че, щом не искате да съдействате - поне не пречете! Приспособявайте се към духа и смисъла на  заповедта ми!… Иначе няма да се поколебая да приложа строгите каузи и спрямо вашите персони, колкото и  недосегаеми да са били досега… От днес ние поемаме цялата власт и отговорност за колективното оцеляването на тия хора. От днес тук започва Ново време, Ново летоброене, Нов живот по законите на обстоятелствата. Аз и моите колеги сме се заели да докажем, че и всеки малък, пъстър човешки колектив, в подобни глобални, смъртоносни бедствия, може да „възкръсне” от тоталното си отчаяние само с Нов обществен и социален ред!


ВТОРА  ЧАСТ


Раздел първи:

СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА КЪМ ЖИВОТА!

- Внимание!… Внимание!… Добро утро, господа!… Заповед № 1 на генерал Милко Милев… Съгласно точка първа от извънредното положение, всички мъже, включително и децата над 12 годишна възраст, да се  съберат незабавно пред хижата за общ трудов ден - почистване на  терена на поляната. Неявилите се ще бъдат лишени от обяд и вечеря… Внимание! Повтарям!…

Гласът на Коменданта, старши лейтенант Конда Кондов, прозвуча от мегафона доста силно и вдигна на крак дори и тежко спящите  от дълбок, сутрешен сън…

Ваня Берова, младата журналистка, която  се беше отпуснала в съня си на рамото на своя приятел Андрей на задната седалка на колата, се изправи рязко, огледа се, прозя се шумно и смушка младия мъж:

- Хайде, ставай поспаланко! Чу ли, коменданта те вика?

Не, нищо не беше  чул. Обясни му. И заканата за лишаване от обяда и вечерята. Андрей се изправи, протегна се и промърмори:

- То пък един обяд… една вечеря!… Копривена каша!

- А ти какво искаш? Мешена скара ли? - изправи се от предната седалка и другата журналистка, Лиляна Драгова. - Не стига, че военните от два дни ни осигуряват и спасителната каша, а ти… все мърмориш!

След вчерашните събития, днешният ден беше  Ден първи на „възкресението” на вярата  във възможното спасение. По указание на Генерала Общественият съвет за кратко време изготви пълен списък на обитателите на лагера, разграфен по пол, религия, възраст, образование, професия… Заради оскъдните хранителни запаси, беше въведена експериментално, купонна система - раздадоха се на всички безценните хартийки, подпечатани с печата на  военното поделение и подписа на Генерала. И още първия ден  опашката пред кухнята се проточи на 20-30 метра. Срам не срам, дойдоха дори господата, които никога пред живота си не бяха се редили на опашка. За добро или лошо - гладът се оказа велик организатор!

Може би точно това си помисли и Андрей, който се опита да каже нещо, но си замълча, без да помръдне от седалката.

- Хайде! - боцна го с пръст момичето. - Върви, какво се офлянкваш! Мъж си… И аз отивам… да снимам трудовия ден… Може пък да оживеем и тия кадри тогава ще струват пари! А защо не и долари…

- Тогава… току виж, че си станала  световен топ-репортер и милионерка!

- Шегувай се ти!… Ами ако и това чудо на чудесата стане - извънземните да ни телепортират до оная планета - ти нищо няма да отнесеш в счупената си камера, нали? Нищо документално за Потопа, за Хаоса, за този наш чудесен трудов лагер…

Разделиха се с още няколко задявки и младата журналистка закрачи бодро към хижата…

След дълго колебание, Лиляна Драгова,  другата журналистка, отвори багажника и от дъното на обемистата си чанта, измъкна тетрадка с твърди корици. В нея доскоро записваше дневните си задачи, авторски текст за репортажите си, мисли и размисли по най-различни поводи.

„Аз пък… ето какво мога да отнеса, Ваня!” - усмихна се иронично на себе си тя. Провокацията от това влюбено в грандоманията си момиче дойде тъкмо навреме. Тази нощ беше решила да продължи с писането. В тази тетрадката започна нещо като дневник в първите часове след трагедията, но стигна до втория ден и заряза писането. Реши, че нямаше смисъл! Животът и за нея бавно и болезнено се оттичаше… Мисълта, че нямаше да има кой да прочете написаното, блокираше всеки творчески порив…

Така мислеше до вчера.

До чудото на космическите лекари, които почти изправиха на крака тримата обречени. Така мислеше и до днешния стряскащ глас на Коменданта: „Внимание, внимание!…”

Но за разлика от своята млада колежка, която  често менеше настроения и предпочитания, Лиляна Драгова беше по-последователна, по-упорита и по-отговорна. Затова може би не захвърли окончателно своя журналистически бележник, а продължи всеки ден, скришом от колегите си, да записва най-забележителните дневни събития с кратък коментар.

Затвори багажника на колата, където криеше  бележника си и се отправи към едно тихо местенце, което  вчера си хареса, докато разнасяше ръкописната заповед на Генерала за извънредното положение. Между два скални блока беше паднало дебело, прекършено дърво - идеално  „диванче” за творческо усамотение…

И започна „маратона” на думите по белия лист, който щеше да завърши след час и половина. Тогава и тя щеше да се включи в разгара на общия трудов ден…

„Прощавай ти, верен и мълчалив мой приятелю, че бях те изоставила! Не виждах изход и смисъл, не „виждах” читатели на тези редове…

До вчера! Когато в ранното утро видях с очите си кълбовидната светлина на извънземните над покрива на хижата. Когато отново видяхме Генерала в чистата му бяла униформа,  която ми заприлича на  пулсираща светлина в дъното на  тунела. И аз като всички с голямо вълнение очаквах вчерашното общо събрание. Страхувах се за Генерала! Защото бях го благословила и приела в себе си като Месия. Защото разбирах с каква велика, благородна, но тежка задача се е нагърбил. Безпокоях се за първите му думи, с които трябваше да убеди своите опоненти в  крайната необходимост от извънредните  мерки.

Когато Генерала се изправи -  висок, снажен и внушителен с бялата си парадна униформа, множеството притихна в очакване на дълга и скучна  генералска реч. А той спечели вниманието на хората само с риторичните си въпроси, чиито отговори всеки знаеше. Така, точка по точка, с това находчиво хрумване, той мотивира въвеждането за извънредното положение

Първите му риторични въпроси бяха: „Господа и другари по съдба! Ако още вярваме, че този капан е временен, дали няма да полудеем от глад и анархия, да се изпотрепем като животни? Може ли вашето „народно самоуправление” да въведе ред, дисциплина и сигурност само с красотата на моралното слово?

Втората поредица от риторични въпроси накара хората  да се огледат, да кимат одобрително с глави, видях дори как  няколко  мъже и жени покрай мен мълчаливо си стиснаха ръцете в знак на съгласие с Генерала: „Някои вече зароптаха срещу член първи, който забранява всякакви политически, етнически, професионални, социални групи на територията на лагера. А нима тази космическа трагедия не ни изравни по всички показатели? Нали в доскорошната цивилизация, всички ние сме се възмущавали от пагубното разделение на  нацията и човечеството на роби и господари, на бедни и богати, от вечната борба на политическите партии за власт и блага, от пагубната етническа омраза? Или искате да възродим този модел и тук, в нашето плътно затворено общество?

Третата точка от заповедта за извънредното положение относно приоритета на изхранването и въвеждането на купонната система, беше породила най-сериозни спорове и крайни разногласия. Най-същественото в тази разпоредба беше принципът, че всеки, според възможностите си, трябваше да отработи своя обяд и своята вечеря, колкото и символични  да бяха те. Генерала защити тази точка с няколко питания: „На вас много ли ви харесва трудовото неравенство в доскорошната ни цивилизация? Едни да се превиват от труд, да ровят в кофите за боклук, да умират от глад, а други - от преяждане и разкош, без трудова книжка и нито един трудов ден? Някои господа наричат високомерно  купоните „връщане към тоталитарната система”, към „текезесарското време”, към „примитивното минало”. Ами ако при дадените условия, тези купони могат да ни поддържат живота, да ни мотивират за работа заради собственото си оцеляване - какъв е тогава проблема?

„Безусловна забрана и изземване по опис на всички налични пари - левове и чуждестранна валута.” Тази точка четвърта от заповедта беше най-атакувана от опонентите на Генерала, най-вече от попа, който беше насъбрал доста пари  в деня на погребението. Наричаха я „безумна”, „комунистическа”, „невъзможна за осъществяване” , „бомба със закъснител”…  Той изчака гласовитите страсти да заглъхнат, усмихна се сдържано и попита: „А защо ви са тук парите, господа? Има ли супермаркети за пазаруване? Барове за напиване? Сладкарници за подсладяване? Да не забравяме, че точно парите разцепиха на две неравни половини и нашето демократично общество: на бедни и богати, на милионери и страдащи от недояждане трудови хора.

Инерцията на риторичните въпроси като най-ефективна защита на извънредното положение поде и полковник Хинев. Той беше определен от Военния съвет за Председател на извънредния съд, наречен в заповедта Трибунал. Една малка част от хората  в обкръжението на публичните личности, още вчера вдигна вой до върха на каменното възвишение заради суровите присъди, и смъртното наказание, което се предвиждаше за особено тежки престъпления. И все към прословутите демократични свободи се въртяха всички  негативни аргументи. Това видимо поизнерви иначе спокойния полковник Хинев и той започна ребром с въпросите си: „Уважаеми господа! В борбата за оцеляване няма и не може да има демокрация! А и видяхме, докъде ни докара демократичното правосъдие в България, нали? Парламентаристи, прокурори, съдии и журналисти да защитават повече правата на  масови убийци, трафиканти на дрога и оръжие, измамници, корумпирани управници! Давате ли си сметка вашата християнска милост, кого всъщност защитава от смъртното наказание? Какво наказание според вас заслужава оня изверг, който е рязал ушите и носа на мъртвия вече прокурор Петър Анев?

На това място от множеството  се чу висок, мъжки глас:

„Съгласен съм със строгите мерки, господин полковник! Но моля ви се, не слагайте  и Прокурора в един кюп с Бивола, защото човека стана жертва на същия този Бивол, когото два пъти е вкарвал в затвора.”

Отговорът, според мен, беше перфектен, класика в риториката на въпроси и отговори с най-точни аргументи. След кратката пауза Полковника каза:

„С цялото ми уважение към Прокурора, познавах го лично, мир на праха му, но вие знаете ли, господине, колко корумпирани министри, политически лидери или кметски величия е вкарал в затвора? Нито един! А евангелието на правосъдието е едно и също за всеки случай на Темида, нали?  Нека заключението бъде ваше…

Свършвам тук с многоточие, мой верни, мълчаливи прияятелю!… Ще продължа, когато има  нови събития. А сигурно ще  има…”

***

В една от почивките на трудовия ден, майстор Марин Лазов дръпна настрана  Коменданта и го поведе към пейката до хижата. Запали една от своите самоделни цигари с изсушен горски мъх и преди да заговори по същество, каза:

- Не ти предлагам, защото вие младите сте бамбашка хора - нежни, изтънчени, капризни. Неволята на какво ли не учи човека. Моят дядо например разправяше, че по време на Първата световна война, когато не само цигарите, но и хляба свършил, най-страстните пушачи си свивали цигари от сухи говежди… палачинки! В началото офицерите се гнусели от миризмата, но после и те пропушили…

- Забавен човек си, бай Марине, но казвай, защото ей сега някой друг ще ме задърпа…

- Добре, казвам… От два дена  го гледам  тоя килнат покрив на хижата, от ума и съня ми не излиза и си мисля: видяло се то, че тук ще се живее, а може и тук да се мре, но дай да си облекчим поне малко живота!

- Какво по-точно имаш предвид?

- Всъщност имам две идеи, но първо покрива… Няколко пъти вече внимателно го оглеждам отвътре и отгоре. Ако откъм падналата му страна се повдигне само на половин метър и се укрепи, първо, с яки подпори, а после се иззидат няколко колонки - целият кара таван ще стане обитаем. Поне за трийсет души.

- Аааа! - реагира шумно старши лейтенантът с разперени ръце и недоверчив поглед: - Че как може да се повдигне покрив, който тежи поне 10 тона, бе майсторе!? Не го казвай на други, че може и  смахнат да те изкарат!… Ако е само това…

- Чакай, седни!… Друго и не очаквах като зная, че първите ти думи ще са: „не може”, „невъзможно е”, „фантазия”. Аз съм го премислил сто пъти. С малко ум, с десетина крика от колите и с толкова мъже, може да стане. Даже съм осигурил 60 сантиметрови дървени бичмета, докато аз в началото на трудовия ден командвах резачката.

Коменданта се замисли, после го погледна с уважение:

- Че да беше ми казал най-напред за криковете, бе, бай Марине!… Интересна идея! Но за всеки случай, понеже е много рискована операция, искам да я споделя с един наш колега, строителен инженер… И още нещо май искаше да ми кажеш?

-То е от моята специалност, от моите възможности, Коменданте, така, че няма нужда да го съгласуваш с началството… Слушай! Понеже ме  назначихте за бригадир, аз още сутринта се разпоредих, дребните камъни от разчистването на поляната, да се складират ей там… вижте камарата до скалите. Ако се оберат всички камъни от околността, възможно е с тях да се иззидат две помещения, залепени до стените на хижата в ляво и дясно. Така могат да се приберат под покрив почти всички  хора, ако се наложи  да зимуваме тук, и за това трябва да се мисли отсега, нали? И в двете  помещения  ще има камини, за дърва поне няма  да  мислим.

- А покрив, бе майсторе? От къде ще намериш керемиди или друг материал за покрив?

- Да докараме двете помещения до покрива, пък тогава ще му търсим колая. Това е перспективна идея, има време до есента и зимата. До тогава трябва път да си отворим с резачката до селото, там всичко може да се намери.

- Добре, майсторе… Имаш зелено от мене.

-Да, ама… нали алъш-вериша и с долари е вече забранен? - погледна го майсторът с шеговитата си усмивка под белия мустак.

- Зелена светлина исках да кажа!

- „Хвана се!… Не разбра, за какво зелено става дума!”

***

- Хайде, момчета, на работа! Вие какво… двойна почивка ли карате?

Двамата братовчеди, Стоян и Димо, които се бяха усамотили на пътечката покрай скалите, седнали на голям камък, наведени над няколко разпилени листа, вдигнаха глави и един през друг отговориха:

- Съвсем не, господин комендант! Ние също работим… Тъкмо се канехме да ви посветим в нашата идея и да искаме вашето съдействие.

- Я да видим, какво ново сте намислили!… Какви са тия скици… чертежи, формули?

- Господин Кондов! - започна първо Димо. - Изглежда ще се наложи  тук да живеем по-дълго време и трябва да устройваме живота си по-добре с подръчни средства и възможности, нали? Затова ние от два дни  мислим за осветлението на лагера.

- До сега - продължи Димо -  през нощта на смени  светят пет-шест крушки от акумулаторите. Но скоро акумулаторите ще се изтощят, няма как да се зареждат и  лагерът ще потъне в мрак, който  знаете как действа на изплашени и отчаяни хора.

- Затова ние предлагаме една много проста схема за ветрозарядно устройство на акумулаторите… Погледнете! На тази дървена площадка са монтирани  две перки, ще ги вземем от смачканите коли. Под тях, на разстояние, колкото позволява ремъкът, ще бъде закрепено динамото. Вятърът ще върти  перката, перката ще върти  динамото, динамото ще зарежда изтощения акумулатор. Тогава ще имаме  ток и за повече нощно осветление, и за електрическите портативни  инструменти и за кухненските  прибори.

- Браво, бе момчета! - потупа ги по раменете Коменданта. - Впечатлен съм от вашата изобретателност! А сигурно и Генерала ще  бъде доволен. Само не ми е ясно, къде ще бъде монтирана тая площадка, след като знаем, че ветровете в тази затворена от скалите и гората котловина ветровете са слаби и…

- Помислили сме и за това. Площадката ще бъде закрепена на върха на 4-5 метров стълб, на височината, близо до извора на рекичката. Там, според нашите наблюдения, ветровете са по-постоянни. Затова сме предвидили две  перки, разположени на прав ъгъл, 45 градуса, за да хващат вятъра от две посоки.

- А това е въжената стълба за обслужване на горната площадка. Пък земната площадка - за зареждане на акумулаторите - тя може да бъде и в хижата, проводник до нея ще се намери.

- Добре, разбрах ви идеята, момчета! Няма нужда да занимаваме Генерала, по-добре да го изненадаме след време… Какво ви е необходимо, за да започнете  веднага работа?

- Първо, да ни освободите от общите трудови дни. Второ, да ни разрешите да си набавим необходимите материали и инструменти от безстопанствените, смачкани коли. А когато дойде време за вдигане на стълба и укрепването му с три разкрачени под- пори, да ни дадете в помощ няколко  яки мъже.

- Никакъв проблем! Ако трябва нещо да разпиша - мога и с двете ръце! Още веднъж, поздравления за чудесната идея, действайте! Светлината дава творчески импулс, надежда за живот, светлината обединява хората. В случая вие сте улучили десетката!

***

Генерал  Милев и полковник Хинев работеха един до друг. Бяха в нови спортни екипи, но вече достатъчно измърсени от пренасянето на камъни и дървета на определените от Коменданта места. И тук,  в кратките паузи на почивката, те използваха възможността да продължат започнати разговори, да дообсъдят някои належащи проблеми, макар откъслечно, с подхвърлени реплики. - Сутринта, Драго, спипали циганина, брата на оня, линчувания, да обира ягодите от градинката на хижарите и да продава хляб за 20 лева.

- Разбрах, всички сме бесни. Пазехме тези  плодове за децата и двете бременни жени… за залъгване на глада…

- Коменданта го завързал за едно дърво, пратих войник да го пази от саморазправа, но така не може, и него ще убият. Трябва да помислим за  някакъв затвор…

- Тъкмо мислех да ти предложа, да демонтираме седалките на другия, повредения БУС, на първо време…

- Аз пък мисля, за по-нататък, голямата пещера зад хижата, която някога е служела за склад, да стане нашият затвор и карцер, едновременно. Вчера я огледах, достатъчно голяма и удобна е… Липсва й само желязната врата, но  бай Марин ще скове  някакво дървено подобие… Така че, отваря ви се работа с Трибунала още в утрешния ден.

- Аз вече предупредих двамата членове… Ще издадем и задочна, смъртна присъда на убиеца на Прокурора…

***

- Господин генерал, може ли за момент!

Една възрастна жена с парче черен план, завързан за врата, го спря в крачка. Лицето на жената беше посърнало, под очите й висяха  торбички, но погледът й беше остър, съсредоточен, внушителен. Той веднага разбра, че е от опечалените, които се прос- тиха завинаги със скъп човек в общия гроб и се опита да предразположи жената към откровение:

- Моите съболезнования, госпожо!… Навярно имате свой скъп близък между погребаните…

- Де да беше така! - каза замислено жената и вдигна ръка, за да избърше две натежали сълзи. - По-лошото ме сполетя. Внучката ми… на 12 години… вълната я отнесе! Тези покойници имат поне гроб… Но, прощавайте, аз не за това… тя мъката ни е обща и вие съпруга загубихте… Исках да ви кажа, че колкото и похвално да изглежда това ваше участие в трудовия ден, не ви е тук мястото, господин генерал, след като сте се нагърбили с толкова благородни и тежки проблеми. След жестокото убийство на Прокурора, масовият страх от оня… Бивола и хората му на билото е завладял всички. Сигурно и изчезналия полицай е вече там, защо не организирате наказателна акция? Всички са изплашени от възможна, нова кървава трагедия!

- Взели сме мерки, госпожо, удвоили сме постовете, два пъти пращаме горе разузнавачи - няма никаква следа от разбойниците! Утре ще организираме по-мащабна акция с ДРОНА… Ще се справим, бъдете спокойна. Как се казвате?

- Ангелина Петрова, професор съм по политология и…

- Оо, та аз добре ви познавам задочно, имаме вашите книги в библиотеката на поделението. Каква съдба, точно тук да се запознаем!

- Професор Петрова, господин генерал, активно се е включила в образователните беседи на инсайдер Рая за космоса! - намеси се Полковника и додаде: - Моите поздравления!

- И аз ви поздравявам! Мисията ви… за доверието в извънземния разум е изключително важна за организацията на коренно различно общество на духовна основа.

-Точно това ме мотивира, господин генерал: вашата смелост и всеотдайност, вашата вяра в колективното оцеляване. Затова и приех поканата на инсайдер Рая… Но аз друго исках да ви кажа…

- Да, да кажете!

- Аз едва сега се  съвземам от шока. Мислех си, че няма вече живот, че това е някакво ужасно преддверие към фаталния край… Но като слушам, как хората изведнъж ви приеха като спасител, като осъзнавам, с какво велико дело сте се заели… не мога повече да стоя настрана. Защото цял живот съм се занимавала  и с обществена  дейност… Та  ако имате нужда и от друг вид  помощ…

- Разбирам ви, госпожо! Сигурно ще имаме такава нужда… Радвам се, че се запознахме и на живо… макар при такива обстоятелства!

***

- Заповядайте, господин генерал! Викали сте ме…

- Да, заповядай, Кондов!… Както виждам, центърът на поляната е почти разчистен, с изключение на ония там два големи каменни блока. Организирай бригада от 5-6  яки мъже, с лостове и ками, да ги поизместят колкото може към гората, за да се отвори по-голям кръг. А в центъра на кръга, друга група, да подреди малка дървена клада, огън, който утре вечер да запалим. Ако не знаеш, как се подрежда в гората клада - леля Добра ще ти каже. Може би си чувал, че тя е професор по странджанските нестинарски огньове…

- Разбрано…

***

… През нощта стана поредното чудо, което отново стресна хората и предизвика нова вълна от  тревожни коментари. Двата огромни каменни блока в средата на поляната бяха изчезнали безследно! Като че ли се бяха изпарили или потънали в земята!

Отец Илия, както и до сега,  пак заговори за „божествено знамение”, „за силата на Всевишния”, за „вярата в Бога, която единствена може да ни избави от това зло”. Но този път вярващите се брояха на пръсти. Защото голямото множество  още в ранни зори се струпа пред караваната на инсайдер Рая. Когато тя се появи в рамката на вратата и още сънена разбра, какво е станало, какво е това масово тревожно любопитство, позамисли се малко и каза:

- Успокойте се, хора! Нищо лошо, нищо „божествено” не е станало. Всичко е просто и ясно: нашите извънземни приятели са решили да разчистят поляната чрез телепортиране на големите каменни отломки! Това е… Следващата ми беседа ще бъде на тази тема - телепортацията… Но тъй като все още има хора между вас, които не ми вярват, нека професор Петрова ви каже нещо по-разбираемо, за „чудото”, което виждам как ви е изплашило.

Тя стъпи на земята, след нея - и професор Петрова. Учудените погледи на ранобудните я подсетиха да обясни,  че любезната домакиня я приела като квартирантка, за което сърдечно й благодари. После обясни изчезването на камъните с една от мистериите на Странджа, познати на всички странджанци:

- Тук сигурно има хора, които са участвали или поне помнят  голямата археологическата експедиция през 80-те години на миналия век на Мишкова нива. Аз бях една от активните участници в разкопките. Тогава ние наблюдавахме с очите си не само тайнствените светлини, които излизаха от земята, но и преместването, изчезването на  огромни каменни блокове, на вековни дървета, на поляни между дърветата. Това е телепортацията - система, технология за движение или преместване в другото измерение на времето и пространството, още непозната за нашия технически прогрес, която извънземните разумни същества владеят до съвършенство.

Вместо да успокоят хората, двете жени като че ли  още повече подсилиха тревогата им с това  непознато понятие, „телепортация”. В момента не се и постараха да го разберат, само инстинктивно почувстваха, че то пряко се отнася и до тяхното съществуване. В настъпилото мълчание, изпълнено с повдигане на рамене, разменени погледи, прехапани устни, един женски глас, най-точно изрази общото мисловно настроение:

- Ама и нас ли така… тия наши приятели, като камъни и дървета… ще ни преместват или изпаряват в другото пространство?

- Моля ви се, успокойте се! - каза усмихната инсайдер Рая. - Не си измисляйте допълнителни тревоги! Нищо  страшно няма в тази телепортация, довечера ще ви обясня…

***

- Капитан Трезов се явява по ваша заповед, господин…

- Трезов! Нали вече се разпоредих, някои строго официални правила от Устава… да не се спазват стриктно в тази чрезвичайна ситуация?

- И все пак… неудобно ни е…

- Слушай! От снощи ми се върти в главата една идея, но ако е невъзможна или  дилетантска, все едно, че не съм ти я казвал…

- Моля ви се, господин генерал, бъдете спокоен! Кажете!

- Ти си известен специалист по радиотелевизионни и сателитни комуникации, имаш тук и още двама колеги. Съберете се да поумувате, дали не е възможно с подръчни елементи от наличната радиотелевизионна електроника да сглобите някаква  примитивна радиостанция, или да побългарите нашите  радиотелефони, че да опитаме да се свържем с някой радиолюбител в света? Все някъде ще има живи хора и оцелял  радиопредавател поне!

Преди да отговори  по същество на въпроса, капитан Трезов възкликва като дете, на което са обещали голям подарък:

- Може, може, разбира се! Изненадвате ме приятно и с вашиите телепатични способности.  От два дни тъкмо това си мислех. По принцип може да се конструира радиопредавател и приемник в диапазона на ултракъсите вълни. Някога в ДОСОто имаше такива курсове, аз бях запален радиолюбител, после станах инструктор, имах сертификат, мисля, че още е валиден. Но има и някои негативни страни…

- Какви по-точно?

- Няколко са… Първо, ако се вярва на  инсайдер Рая, че  цялата планина е блокирана с тройна електромагнитна и плазмена защита, тогава  никаква изходяща радиовълна не би могла да пробие тая невидима стена. Освен ако…

- Какво? Казвай, дори да е нещо фантастично!

-Освен ако тези разумни същества разберат хуманитарния смисъл на нашите SOS сигнали, та  ги пропуснат някак или ги ретранслират на много по-широк обхват.

- Другата пречка?

- Другата пречка е, че  не зная, пък надали и някой друг знае, дали нашата някогашна българска LZ любителска радиочестота  е още запазена и валидна за ползване. И дали в този електронен век все още някъде по земята има  радиолюбители при наличието на толкова други комуникативни връзки!

- Добре, разбрах… И все пак… направете нещо, опитайте. Нищо не губим, може само да спечелим, ако научим нещо за оперативната обстановка  извън този капан.

- Ясно… Ще опитаме, господин генерал!

***

Децата винаги си остават деца. И в радостта, и в мъката на родителите си. Радват се на  пролетното слънце, което разпуква пъпките на цветята и овошките, за да разцъфнат; радват се и на проливния дъжд, който понякога унищожава плодни реколти, дави хора и животни. По-леко и по-бързо забравят трагедията, ако им дадеш някакво ново, интересно занимание.

За да няма изключения от принципа, за да си отработят точ- ките от ваучера за  храната, и най-вече с трудово-възпитателна цел, Обществения съвет измисли подходяща работа и за децата. Те трябваше да се грижат за прясната вода от извора на потока и от водните струйки по скалите, да пълнят и разнасят пластмасовите шишета. На тях беше възложена задачата да събират охлюви, коприва и лапад за кухнята, да ловят с въдици (намериха се въдици в няколко багажника) врабчета, гълъби и фазани след като птичия свят започна да се завръща по старите си биваци.

А в днешния следобед Коменданта им възложи задача, която накара децата и техния командир, Владко, внука на Генерала, всички да подскочат от радост и да викнат „Ура!” По указанията на готвачката леля Добра, трябваше  да носят съчки, клони и по-дебели дърва за кладата в средата на поляната. Когато привечер  големият дървен конус беше готов, те един пред друг нетърпеливо се замолиха на жената:

- Хайде, бе Лелчеее!… Защо да чакаме  тъмното… Да запалим огъня!

- Не, чакайте! - едва ги удържаше жената, защото някои малчугани вече щракаха  със запалки. - Генерала… той трябва да го запали.

- Е, щом Генерала е казал - рече намусено едно дете и се отпусна на  повдигнатото на два камъка дърво, което трябваше да служи като пейка. - Няма проблем.

- Чакайте, не се сърди… не се сърдете, деца! Но ще ви кажа и още една причина… В нашата планина има легенда, според която такива сборни огньове трябва да се палят от  най-достойни, най-обичани, най-чисти хора, за да бъде и огъня чист, светъл, топъл и прозрачен. А не да е черен огън с черни сажди и черен дим, разбирате ли?

- Че има ли черен огън… - тихо промълви едно недоверчиво момче.

- Има, разбира се. Не сте ли гледали по телевизията големи пожари с черни димни облаци, които унищожават зелени гори, къщи и складове, или да речем огън от  бомби и ракети!…

- Еей, да бе, да бе! - възкликна същото момче.

Децата млъкнаха, насядаха на дългото дърво и се заслушаха в думите на жената, която се окуражи да им каже нещо повече за другия огън, каквото беше запомнила от попски проповеди и беше чела в някои мъдри книги.

- Чистият, светлият Огън, е едно малко природно и  божествено чудо, мили мои момчета и момичета. Наред с въздуха и водата, той е в основата на живота на земята. Този Огън, който изгаря лошите чувства на хората, който гони злите духове от домовете, той е  нашето  малко слънце на земята. Защото ни дава светлина и топлина, защото ни води в тъмното към утрешния ден… А по-специално, нашият странджански  Огън има голямо и славно историческо минало. Той е събирал покрай себе си войните на българските царе, боляри и владетели за борба с враговете на България; сбирал е  хайдути и войводи, в по късни времена комити, партизани и  народни борци за свобода. Този Огън има  вълшебна сила да сбира хората в беда, да им дава  път и надежда, да ги пречиства и облагородява…

Докато  по-големите слушаха внимателно жената, двете най-малки  деца, седнали  в края на дървото, първо, тихо, после шумно се сдърпаха:

- Дай ми Пепи! Вчера ти го държа повече! - викна момичето с големите котешки панделки.

- Няма! - отговори момчето и още по-здраво стисна  миниатюрното кученце на Владко.

- Ама вие май не слушате, какво ви говоря! -  обърна се към тях  леля Добра, после  махна неопределено с ръка: - Ох, Боже! Пак се увлякох в приказки за Огъня, дето големите даже трудно ги разбират… Хайде, Владко, иди, мойто момче, да кажеш на  дядо си… на Генерала, че Огъня е готов… за запалване.

Десетгодишният Владко, с русата коса и небесно сините очи, въздъхна притеснено, начумери се, сведе глава и  каза без да я погледне:

- Не мога… Пак ще ми се скара… заради Пепи.

- Какво заради Пепи?

- Ами какво… Бях скрил на едно място… половин хляб от нашия, той научил и… два шамара… - изхълца момчето.

- Не, не беше прав в случая Генерала! - обади се седящото до Владко момче. - Владко не е виновен. Да  беше го оставил да умре от глад ли? От тогава… всички ние решихме по една хапка да му даваме с редуване… Я го вижте, колко е нежно, миличко и добричко!

- Добре, деца, браво! Отсега нататък и аз ще се включа… с по една хапка от мене, става ли?

- Става!… Как не!… Браво и на тебе, Лелче!… - развикаха се в хор децата. А Пепи, сякаш разбра, че за него става дума, както беше  седнало в скута на момичето, радостно изджавка, изправи се и запляска с късите си предни крачка…

- Хайде, разберете се сега, кой ще иде да каже на Генерала, че огънят е готов за запалване?

Три  момчета скокнаха и побягнаха към БУСа, наричан от всички „генералния щаб”.

***

Огъня беше запален от Генерала - мълчалив и сериозен, изправен в цял ръст, сякаш му отдаваше траурна почит.

Покрай него бяха децата, които радостно закрещяха и се разбягаха в кръгови обиколки. Когато Огъня събра почти целия лагерен народ, Генерала вдигна ръка за внимание и каза замислен, загледан в пламъка:

- Този Огън може да ни върне към живота… Може да ни бъде голям помощник… Трябва да гори всяка вечер,  даже и в дъждовна нощ, ще му направим заслон… - после, преди да се отдалечи, потупа по рамото Коменданта: - Ти си тук стопанина, поверявам ти огнярството!

- Благодаря, господин генерал! Ще се постарая.

Дали Генерала си даваше  реална сметка в този миг какъв чист и светъл, сплотяващ и облагородяващ Огън беше запалил? Или просто беше  улучил интуитивно деня и часа на новото летоброене в този горски капан!


Раздел втори:

ОСНОВИТЕ НА ВТОРИЯ ДОМ

От няколко дни Огъня  събираше в центъра на разчистената поляна всички лагерници. Без мегафона на Коменданта, без нечия заповед или покана. Хората се събираха в полукръг, ей така, без причина, без мотив. Магнетизмът на „чистия” пламък, както леля Добра го беше нарекла, се оказа по-добър организатор, защото беше привлякъл към живия човешки кръг и  заклети самотници като Адвоката, Депутата, полицейския началник.

Огъня, който запали Генерала изкара на светло  всички човешки лица. Даже и опечалените от тежката загуба на своите близки, които от мъка, страх и безнадеждност се бяха усамотили, кой където намери. И покорно  очакваха фаталния си край с някаква нова небесна или земна катастрофа. В преносния смисъл, Отъня като че ли започна да пречиства душите на хората от негативната енергия, да потиска  мъката и отчаянието, да избистря погледите и мислите им. Защото… животът продължаваше и трябваше да се подрежда,  да се организира и живее с наличните средства и възможности - твърде различен от  пресните спомени за битовите потребности на цивилизацията.

Вечерният Огън извърши и още едно чудо, което трудно би се постигнало само със силата на словото и административното насилие - чистият му пламък „освети” съдържанието на ръкописната заповед на Генерала за извънредното положение. Едва сега и най-критично настроените, и най-активните защитници на демократичните ценности и загуби, сякаш проглеждаха и между редовете, за да разберат, че всяко изчакване и бездействие щеше да е пагубно; че в този горски капан, на това каменисто възвишение, на този къс българска земя, трябва някак си, с налични възможности и средства да градят своя втори дом. За да оцелеят.

* * *

Генерала за пръв път повика в БУСа дъщеря си и внука си за семеен разговор. И се разпореди на войника, поне за половин час никого да не пуща.

Разговорът „започна” с продължително мълчание и още не можеше да потръгне. Ако траурната почит беше само заради покойната съпруга, майка и баба - би трябвало да продължи минута-две. А ето, вече тройно повече време и тримата мълчаха, всеки зает със свои негативни мисли и настроения, които  не бяха удобни за начало на откровен разговор.

Генерала мислеше за последната нервна, сутрешна разправия с дъщеря си на 5 май, преди да поемат към  този връх. Поводът беше третия развод на дъщерята. И въпреки преживяната трагедия, като че ли още не можеше да й прости. Дъщерята Валентина също не можеше да му прости, че колкото е добър, незаменим, обичан от хората и подчинените си, толкова е изостанал, консервативен, диктатор в семейството. И едва сдържаше сприхавия си характер, да не му го каже и сега. Като публична личност - член на централното ръководство на Зелената партия, национален герой в акцията  за защита на  странджанските поляни и южното Черноморие от  бетонно застрояване - тя също  като него си имаше  достатъчно самочувствие.

Внукът Владимир мълчеше с наведена глава не толкова заради двата шамара.  Още му тежеше  обидата и посегателството над личността му, защото  много обичаше и се гордее с дядо си. Беше  ученолюбиво, трудолюбиво и послушно дете, никой до сега не беше го обиждал така, с шамари. И то защо? Защото не искаше да се раздели с любимото си кученце Пепи и му беше заделил половин хляб! Само това си мислеше тия дни: „Как може децата да разбират, а  генералите да не разбират, че едно пале може да бъде по-полезно за  успокояването на нервите в такива трагедии, отколкото генералските им речи и заповеди?!” Искаше да му го каже, но чакаше той или майка му да започне разговора.

- Благодаря ти все пак, Валя … И на тебе, Владко, че бяхте до мене в първите дни…

- Аха! - прекъсна го наежена дъщеря му. - Какво означава това „все пак”? И при тия ли обстоятелства още не можеш да ми простиш, че не мога да понасям съпрузи службогонци,  пияници и мегаломани?

- Ти си ги избирала, не аз, нито майка ти, бог да я прости! - повиши тон  баща й. - Вие, по-младите политици и общественици, как не можахте пък да разберете, че трябва да бъдете пример, еталон за вяра, морал, родолюбие, иначе никой няма да ви вярва и…

- Моля ти се, баща ми, на тая тема и тук няма да се разберем! Принуждаваш ме да ти кажа: а вие, по-старите политици и общественици, как още не можахте да разберете, че в новото историческо време, тия понятия са поостарели и стават все повече демоде! Че морално-етичните проблеми в семействата, татко, са по-различни от всички останали. Затова нямат нито единица мярка, нито само една гледна точка…

- Не, грешка, а фатална грешка, мило мое момиче! Защото  вярата в доброто и в справедливостта, в човешкия, християнския морал, да не говорим за патриотизма - никога няма да остареят и да станат условни понятия! И да имат различна мярка. Но хайде, точка по проблема… Имам няколко въпроса.

- Добре, на вашите заповеди, генерале!

- Слушай! И без ирония!… Кажи ми какво знаеш за моето „космическо” лечение, била си тогава покрай мен?

- Да, бях, а ти стенеше от болка и само повтаряше едни и същи думи: „пещерата”… „оръжията”. Какви са тия оръжия? Чувам да се шушукат ужасии…

- Не измествай въпроса! Ще ти кажа, когато му дойде времето… Какво знаеш за… извънземните ми лечители?

- Нищо повече, което вече всички знаят. Малко след като Севда… или Рая, ме отстрани от БУСа, над покрива му се появи снежно бяла, кълбовидна, въртяща се светлина и  ние, няколкото души, които бяхме наблизо, замръзнахме като препарирани, без да можем крак или ръка да помръднем. Колко време сме стояли така - не помня, както и ти не помниш, как си бил излекуван.

- Втори въпрос. Защо вчера не си дала на комисията, която събира парите, нито лев? Не вярвам, че не носиш поне  петдесет лева… за панаира.

- Нося разбира се!… Не ги дадох, защото мисля, като голямото човешко множество тук, че това е  фарс, недомислие, напълно излишна акция, която може да ви компрометира. И защото не исках да бъда една от тия, които дават за подигравка по десет-двайсет лева, а другите…

- Слушай сега, госпожо Валентина Милева! Има още два часа до крайния срок. Казвам ти го не като баща: ако не предадеш всичките си налични пари на комисията, няма да се поколебая да те дам на Трибунала за наказание, съгласно третата точка от извънредното положение!

- Ама… ти сериозно ли!? Ако тоя ваш Трибунал започне с такива дела…

- Сериозно ти говоря! Ще има втора комисия за изземване на парите, с претърсване на багажите и облеклата, така или иначе заповедта ще бъде изпълнена, както е записана. Трети, последен въпрос. Когато доктор Ценов отчаяно търсеше за помощници хора с медицинско образование, ти защо не му се представи?

- По няколко причини, татко! И ще бъда напълно откровена. Първо, защото формално нямам диплом за завършено полувисше образование за медицинска сестра. Второ, защото имам късно установена алергия към кръв и кървящи рани, това беше и причината, знаеш, за да не завърша целия курс. Трето… защото се почувствах някак защитена от баща си!

– В какъв смисъл, нищо не разбирам!

– Сега ще разбереш… А ти, моят баща, защо не ме издаде?

- Ами защото… - смути се Генерала. - Знаеш, какво беше тогава… Бях в такова напрежение и състояние, че…

- Не, татко! Подмина този въпрос, защото съм твоя дъщеря. Защото и генералите понякога си спомнят, че са хора - бащи, съпрузи, дядовци и са склонни на компромиси, поне за пред себе си, поне веднъж в живота си. И най-важното: защото в тази наша ситуация без компромиси няма да можеш да се справиш. Така че… все едно, започнал си от мене.

- Ти какво… предизвикваш ли ме? - той понечи  да каже още нещо остро, заканително, но само стисна инстинктивно юмруци и с усилие се въздържа.

- Да, татко… Предизвиквам те за размисъл. С това извънредно положение лека-полека ще изгубиш цялата си служебна власт, всичките си приятели, които ще продължават да козируват на пагона, но…

- Достатъчно! Разбрах… че и дъщеря ми е с ония, които фактически,  под чадъра на свободата на личността, готвят собственото си самоунищожение!

Настъпилото мълчание сепна момчето, което през цялото време слушаше с наведена глава. Вдигна поглед и срещна погледа на дядо си, после чу и гласа му - по-мек и добродушен:

- А ти, моето любимо юначе, като гледаш все надолу, не мога да разбера, какво мислиш, дали още ми се сърдиш за двата… профилактични и  поучителни шамара по врата?

- Не ти се сърдя, дядо, но още ми е обидно - отговори момчето. Млъкна, събра кураж и продължи по-смело: - Да беше ми казал, щях да разбера, къде точно е проблема: в кучето или в половинката хляб, който аз вече  отгладувах за него.

- Как така… отгладувал? Какво значи това? - обърна се той към дъщеря си.

- Ами точно това, което чуваш, татко! Владко ми каза само веднъж тогава: „Дядо май е прав” и сам се наказа с гладуване заради кучето си. Наложи се да го храня като бебе, в устата да му слагам каквото има. Едва тия дни започна нормално да приема  кашата от кухненския казан. И то знаеш ли защо? Защото децата и няколко лелки така обикнаха нашия Пепи, че започнаха… хапки от своята мизерна дажба… да му носят. Това, вие генералите и политиците, които управлявате света, дали  някога може да го разберете, какво всъщност означава?

- Хайде, сега… пак се разциври!… И по тази точка няма да се разберем, а не му е мястото  сега да спорим, когато вън ме чака целия Обществен съвет за важно съвещание - точно по най-основния, жизнен проблем - как да задоволим поне отчасти глада на тези хора. Ще ти кажа за пореден път, дъще, само две думи за хляба и кучето и приключваме. Вие, еколозите и зелените, защитавате с нокти и зъби всяко старо, вековно дърво, всяка птица с криле, всяко животно с две и четири лапи, по принцип. От излишен хуманизъм, от позициите на идеалното човешко общество; вас ви  моделират и използват за какви ли не частни и корпоративни цели и така губите представа за реалната стойност на нещата в нашия живот в нормални и чрезвичайни условия. Следователно ние, генералите, които в тези съдбоносни условия се  борим за живота и оцеляването на толкова хора, не можем да сравняване живия човек, с което и да е красиво, мило, екзотично животинче!… А в случая имаше и още нещо нередно, Владко, вярвам, че си го разбрал: примерът!

- Разбрах го, дядо… господин генерал! Ние трябва да бъдем за пример във всяко отношение. - каза момчето и понечи да се изправи, но дядо му сложи ръка на рамото му:

- Добре отговаряш! А, забравих да те поздравя, че си успял да организираш децата за добри дела! Браво!

- Но заслугата не е само моя, дядо. Ние заедно с Пепи…

- Добре, добре… Поздравявам тогава и Пепи!… И няма нужда повече да гладувате, да му носите хапки в шепи. Ще се разпоредя да му се дават подходящите отпадъци от кухнята… ако има такива… А сега - аудиенцията ви завърши, свободни сте…  Да влязат господата от Обществения съвет и другите поканени!… Постовия!

- Заповядайте, господин генерал!

- Донесете от хижата 4-5 стола!

- Слушам!

***

Денят се оказа тежък, претоварен от отговорности и за  полковник Драгомир Хинев. Преди обяд той трябваше да проведе първото заседание на  Военния трибунал като негов председател. Заседанието беше  старателно готвено няколко дни, както изискваше заповедта на Генерала за извънредното положение - с веществени доказателства, свидетелски показания, протоколиран разпит на провинените. Освен циганина, затворен в опразнения БУС на фамилията на бат Пешо, в края на вчерашния ден се оказаха още трима подсъдими: един голям бизнесмен с национална известност, един бивш лидер на управляваща партия и една жена на средна възраст - кметски наместник на   малко странджанско  село.

Военният прокурор на Трибунала, капитан Христо Дишлиев, по образование юрист, аргументирано обвиняваше двамата мъже в няколко провинения: укриване на хранителни продукти и  пари, в левове и валута, неподчинение на забраните на извънредното положение, критикувайки го публично като некомпетентно, противозаконно, диктаторско. Жената, освен укриване на голямо  количество валута, за която не е дала никакви обяснения, как се е озовала в багажа й, беше обвинена и в отказ да пред- остави заключената си кола за проверка. В кръстосания разпит на  циганина за кражби и продажби на хляб и други  хранителни продукти, се разкриха и други провинения на ромската фамилията - платена проституция на младата му и красива приятелка, продажба на фалшив алкохол. След разпоредена незабавна проверка  намериха се и наркотици. Съгласно статута на Военния трибунал, председателят решаваше, кои заседания да бъдат открити и кои закрити, кога зрителите могат да бъдат само зрители и кога - обвинители или защитници.

Първото заседание беше открито, на площадката пред хижата, където беше изнесена  дългата кухненска маса. Събра се многобройна публика, която в продължение на трите часа гледане  и слушане, промени коренно своето отношение към Военния трибунал. В началото преобладаваха закачките и сравненията с буксуващите граждански съдилища, както и убеждението, че това е някаква показна игра на военните. Но след като присъдите бяха огласени с мегафона от секретар-протоколчика, всички вече бяха наясно, че „няма шега, няма лабаво”. А решението на Трибунала направо стресна всички присъстващи мъже и жени, че дори и децата. Защото видяха с очите си, как четирима войника  с автомати отведоха веднага мъжете в карцера-приготвената пещера зад хижата за затвор, а жената - към БУСа. Първите три дни всички щяха да преживеят само на вода. Мотивът на съда за тази мярка беше:  „Нито един не изглежда да е гладувал, както всички ние гладуваме, а от гладуване за три дни не се умира”. В останалите 20 дни затворниците щяха да получават по половин  обяд или вечеря, според възможностите на кухнята.

* * *

В този следобед  Полковника имаше още по-тежка задача: да подготви оперативния план за ликвидирането на терористичната група на Бивола. Крайно време беше. Хората живееха в денонощен страх от нападение, особено  след ужасната смърт на Прокурора и изчезването на старши полицая. От друга страна Генерала съзнателно изчакваше, първото заседание на Трибунала да издаде смъртната присъда на групата, за да се спази все пак и някаква условна законност…

Оперативният план имаше няколко  „опорни точки”, които Полковника обсъждаше на крак до военния джип с най-отговорните участници в предстоящата акция - тримата командири на групи, двамата братовчеди, Стоян и Димо,  двамата снайперисти и сапьора.

- И така да разиграем за последен път виртуалния вариант на акцията… Десантната група със сапьора  тръгва към най-отдалечената пътека за изкачване към върха в 03 часа, Козарчето ще  я води. Като се изкачи на билото прави широк кръгов  обход и заема  позиции на изстрел разстояние от  пещерата  със замаскирания вход от живи храсти. Двете групи - южната и северната - започват изкачването по предварително изготвените вече въжени стълби, в означените на топографската карта точки, на разс- тояние 500 метра от тук, в 05 часа. Вие, момчета с ДРОНа, сте в първа група. Преди изкачването на скалите, командирите много внимателно оглеждат видимия периметър, възможна е засада! Ако недай Боже, една от двете групи бъде посрещната с огън -  никакви героични  рискове, връща се веднага долу! В такъв случай стрелбата ще бъде сигнал за другите две групи на върха незабавно, с прибежки да се явят в гръб на бандитите и, да им заповядат да се предадат. Ако последва ясен и точен отказ - да бъдат ликвидирани на место…

По-нататък. Ако  изкачването на двете групи мине благополучно, заемате скрити позиции за изчакване до половин час в пълен покой, след което  групите се придвижват към  гористата част на  съседното възвишение, разгръщат се в обхватна позиция и се прикриват в храсталака или зад камъни - където е възможно. В това време десантната група пристъпва към действие. Сапьорът  прави проход до пещерата с металотърсача, разминира, ако входът е миниран, оглежда с фенерчето си вътрешността на пещерата, връща се при хората си и остава на разгърната позиция да пази гърба на останалите, ако  ония случайно се появят от северна посока…

И… идва вашето време, момчета! Вдигате ДРОНа  първо на по-голяма височина с цел да провокира хората на Бивола да издадат местонахождението с шум, говор или си със стрелба по ДРОНа. Ако всичко е спокойно, после го снишавате по-ниско, за да огледа внимателно гората и поляните за диви животни, които евентуално могат да бъдат обстреляни от снайперистите за  толкова необходимата ни храна. Ако в продължение на час всичко е спокойно, много внимателно, в индийска нишка, един по един и трите групи се насочват към южната въжена стълба за прибиране в лагера… Ясна ли е задачата, господа?

- Тъй вярно!… Разбрано… Ще се постараем да ликвидираме тази опасност, господин Полковник!

- Въпроси по оперативния план?… След като няма въпроси, елате във войнишката палатка да се запознаете с  останалите членове на групите!

***

Откъм южната периферия на поляната силен, оглушителен  гръм вдигна на крак целия лагер.

Взривната вълна беше толкова мощна, че  разклати и БУСа, в който се провеждаше  разговора  по изхранването. Доктор Ценов и  Коменданта изскочиха навън и докато се озъртаха и питаха околните, къде е Генерала, той дотича откъм хижата, с  майстор Марин, грабна мегафона от ръката на  Кондов и  гласът му се разнесе из цялата  околност:

- Внимание!… Говори генерал Милев!… Запазете спокойствие!… Постовите да останат по местата си. Всички останали от личния състав да се явят незабавно с оръжието си  пред хижата! Никой да не се приближава  самоволно към мястото на взрива!… Повтарям!…

Докато личният състав се събираше, Генерала и Полковника си размениха по няколко бързи  реплики:

- Какво беше това!?

- Нямам представа…

- Наближава завръщането на групите от върха…

- Какво предлагаш, Драго?

- Да изстреляме две-три червени ракети…

- Дали ще ги видят… дали ще разберат предупреждението ни да не бързат да се връщат?!

- Нямаме друга връзка с тях…

- Прав си, това е наше военно правило: червената ракета означава „стоп на операцията”, нещо значи се е променило, а зелената - „свободно, опасността е преминала”… Действай! - после се обърна към чакащите заповед: - Двама доброволци за обход към целта през камарата почупени и прекършени дървета?… И още двама за обход откъм скалите?

Явиха се дори повече от четирима доброволци. Генерала им даде още  няколко допълнителни указания и ги изпрати с: „Вървете и… пазете се, момчета”!

Останалите получиха указание, заедно с него, внимателно, с прибежки зад дървета и камъни, да се отправят към южната периферия на поляната, откъдето се чу  експлозията… Но само след двадесетина минути предпазливо настъпление, стана обрат в оперативната обстановка и се даде отбой по мегафона. Изстреляни бяха и две зелени ракети към върха…

Всички офицери и  войници  наобиколиха изплашения до смърт, изкалян и разчорлен  старшина Пенев, който пресрещна групата прегърбен, залитащ от дърво към дърво.  Дадоха му вода, накараха го да  седне на дебело, повалено от бурята дърво и той на пресекулки, доста разпокъсано заговори:

- Колегата… старшина Коцев се гръмна с бомба… Днес случайно ми се мерна между дърветата… проследих го… по пътечката към общия гроб… после към скалите… Видя ме, казах му… ако се предаде… нищо фатално няма… че не е лош човек, колкото ония. Но той ми изкрещя да се махам и вдигна… ръката си с бомбата… Разбрах, какво е намислил, побягнах, но между дърветата… взривната вълна ме повали…

На мястото на взрива не намериха дори главата на старшината. Намериха само една доста голяма яма, миришеща още на барут, и черната му кожена чанта със служебната карта, значката и пистолета. Чантата беше окачена на дебело дърво, откъм страната на скалите. Имаше вътре писмо, адресирано до Генерала, което той зачете на ум, после го подаде на  Полковника:

- Чети! Нищо лично не може да има… Нека всички  чуят!…

И Полковника зачете:

„Господин генерал!

Според плана на акцията аз трябваше да гръмна служебната кола, да убия  няколко офицери… и да ви взема за заложник. До мене щеше да има още един човек от моите хора - този човек е сигурно сред хората! Той ми се представи с паролата още сутринта на 5 май, дойде с мотор, беше с каска, той заложи бомбата под полицейската  кола!… Побързайте да я обезвредите!… Днес избягах… от страх, разбрах какво става… реших да ида горе… при Бивола, но снощи той пратил човек, Димчо Прасето, да ми каже…и каквото ми каза обърка още веднъж живота ми… Каза ми това Прасе, че тук трябвало да остана… да дочакам оправянето на тока и комуникациите… Пък ако съм видел зора… да съм отидел горе при тях, но… след като убия… Полковника да му срежа двата пагона и едното ухо… за доказателство… щото разбирах че тоя идиот ми няма вече доверие… И още нещо важно, Господин генерал… Целта на голямата акция беше… оръжията в някаква пещера, не знам къде е… но тя имала горе някакъв изход, сух кладенец, от там било планувано да измъкнат всичко, докато народът тук празнувал… Сбогом, генерале! Никой да не жали за мене… Това им се пада на дребните, страхливите, на безволевите, изкушените от парите мошеници и отрепки…”

- Гледай ти! Каква ирония на съдбата, Драго! - проговори по обратния път към БУСа Генерала. - Докато ние денонощно пазим зазидания вход на пещерата, ако не беше Потопа, тези мошеници спокойно щели да измъкнат зелените сандъци през сухия кладенец!

- Чакай! Тук нещо не се връзва… Щом вие, тайните членове на заверата, не сте знаели за този кладенец, кой тогава…

- Не знам, не знам, Драго, казвам ти истината!… Може би, както вече ти казах, някой запален пещерняк да е открил този кладенец…

- Аз пък  по друг повод съм изненадан повече от тебе! - реши да се пошегува Полковника. - Защо ли са му били на оня побъркания Бивол моите пагони и едното ми ухо? Толкова ли скъпи…

- Ясно е защо… И ти мисли, какво да правим утре с тия оръжия в пещерата! Че само мисълта за тях, започва да ми тежи като воденичен камък! Мисли и за моториста с каската, как можем да го открием? И за бомбата под полицейската кола… трябва неза- бавно да се обезвреди!

- Но трябва да почакаме завръщането на сапьора, капитан Трезов…  Ако са видели и разбрали   ракетните ни сигнали… би трябвало вече да се връщат.

- Добре, съгласен… Но върви… да разчистиш терена около полицейската кола! Извади, ако трябва насила, оня тапунгер от полога му!

***

Мнозина бяха  свикнали вече да приемат новите предизвикателства  по-кротко и безмълвно, дори равнодушно. Но имаше все още силно чувствителни, нервни и емоционални личности, които от всяко събитие правеха публична, гръмогласна разпра- вия.

И този път, събрани набързо на площадката пред хижата, започнаха да кръстосват словесните си шпаги с бурни коментари и възклицания:

- И все пак… дошъл му накрая акъла на човека, Бог да го прости!… Какъв човек, какъв акъл, бе госпожо? Който с бомби и мошеници има работа… за такива няма милост!… Познавам го аз тоя полицай Коцев… чадър на дилъри, проститутки и емигранти… Един мошеник по-малко!…Чакайте! Последните думи на писмото му друго казват за него! Че човешкото  все пак е победило… Каква победа е  бомбата и смъртта, бе господине? Да те разкъса на парчета… Прав е човека за писмото! До такава… жестока равносметка малко мошеници и идиоти стигат… Затова мисля аз, че все пак… човек е, заслужава едно „Бог да го прости”…

Една жена се опита  да вкара и Генерала в импровизираната дискусия, но той махна с ръка и каза: „ Довечера, на седянката покрай огъня..” и побърза да влезе в хижата с майстор Марин и  строителния инженер. Бяха се запътили към тавана, за да обсъдят на място цялата технология по повдигането и укрепването на покрива. Майсторът беше подготвил и подредил вече всичко необходимо: криковете, дървените подпори, подбраните каменни плочи за шестте носещи колонки, които с циментовата спойка трябваше много бързо да се иззидат…

Доктор Ценов и Коменданта също отказаха да отговарят на въпроси по самоубийството на  старши полицая, защото имаха много важна задача за довършване. Събраха отново членовете на Обществения съвет и другите поканени в БУСа, за да продължат прекъснатия разговор по изхранването.

- И така, да обобщим казаното до тук! - започна доктор Ценов, който имаше поръчение от Генерала предварително да обсъди с членовете на Обществения съвет всички проблеми около изхранването, за да предложи на Военното ръководство задачи за незабавно изпълнение. - Лелче, какво да запишем по твоята част като неотложна необходимост?

- Абе, докторе! И да го кажа, и да го напишеш - започна шеговито готвачката,- кой ще иде в склада или в супермаркета отсреща, за да ми го достави?

- Хайде, моля ти се, остави сега шегите!

- Че кой от вас не знае, какво е положението в кухнята? Хляб вече няма, има 4-5 пакета брашно, десетина консерви, едно  шише олио, една щайга покълнали картофи и това е. Разчитам на децата, които  се врат като мишлета тук-там между клонаци и камъни за някой охлюв и гъба, за стръкче лапад или коприва… С тая моя каша… всички  вече сериозно гладуват, чудя се, че още не са полудели от глад. Ако до сега имахме други проблеми и въпросът не беше толкова напечен, защото хората все пак имаха някакви резерви, услужваха си с нещо за залъгване на глада, едва сега сякаш и вие от Щаба проумяхте, че трябваше нещо по-рано да се направи.

- Аз искам да допълня картинката в кухнята с още един проблем - намеси се бившият спортист Петър Чинев.- Дребен на глед, но много важен. Липсата на посуда! Дядо ми разправяше, че някога в казармата и по фронтовете на войните, лъжицата е била основния прибор за хранене, която е замествала всички останали, но ние  тук можем да се оправяме със спасителната каша само с двадесетина лъжици? В началото от срам ли, от неудобство ли, малко хора се редяха на опашки, на смени, и не само заради лъжиците, но и заради липсата на дълбоки чинии, купички, канчета.

- Вярно е -  обади се готвачката - затова се разпоредихме никакъв пластмасов и стъклен  амбалаж да не се изхвърля. Някои вече си измайсториха лъжици от дърво, от разни тенекийки - това е проблем, но не най-важния. Щото… гладния, Петре, и в обувка да му сипя кашата - пак ще я излапа.

И тези  участници в разговора за храната бяха зажаднели за  шеги и весели усмивки, затова може би тона на  леля Добра бързо се подхвана  от няколко души:

- А защо не и в шапка… кожена!… Майстора може и  циментови купички да ни отлее, в бараката има  две торби цимент… Най-сигурно е  рязани стъклени чаши да се ползват като купи… Хайде, бе! Рязани шишета… с резачката ли… Няма майтап, ще ви покажа. Навива се дълъг конец, на куп, на шишето, десетина сантиметра от дъното. Намокря се със спирт или бензин, запалва се и след минута…щрак, чашата е готова!

- Моля, господа! -  вдигна ръка  Доктора за внимание. - Нищо чудно и до тия майтапи да стигнем!… А сега, господин Коменданта да каже, какви  неотложни и перспективни проблеми по темата да запишем в протокола като препоръка на Военното ръководство!

– Аз не съм особено затруднен, да кажа какво трябва да се направи, тъй като всеки може да отговори на този въпрос вместо мен. Трябва час по-скоро да излезем от този капан! На първо време, с резачката и други подходящи инструменти, да си отворим път към  селото. Не подценявайте, това което каза Козарчето: че мъртвото село може да ни спаси живота! Може да звучи парадоксално, но е вярно. Той много добре познавал всяка къща, всяка обществена сграда и ще ни каже, къде какво може да се намери - хранителни продукти, инструменти, облекло, семена - всичко, което ни е необходимо.

- Може и любимата му Петрушка да намерим! - обеди се  някой закачливо.

- Че защо да не може? - реплекира един от двамата чобани, които бяха поканени за разговора. -  Ако не са я изяли вълците и чакалите…Козата може и да се катери…

- Преди заседанието двамата чобани - продължи Коменданта -  ми дадоха ценни идеи: да се заложат капани и примки, да се изкопаят няколко вълчи ями - все  някакъв полезен дивеч ще се хване. И още нещо важно: момчетата с ДРОНа могат да ни направят подробна карта на землището на селото, за  да видим, къде каква годна реколта има за ползване - житни култури, зеленчукови и овощни градини, лозя. Излезем ли веднъж от тази примка - открива се възможност да обикаляме  района с ловни групи и да ползваме всички дарове на природата и планината - диворастящи плодове, гъби, охлюви, киселец, лапад… Да ударим някое диво прасе, сърна, заек

Той още не беше завършил изказването си, когато отвън долетяха възбудени гласове, после някой почука по ламарината на БУСа и викна високо:

- Иидаат!… Идаат!…  С голям товар!…

Трите бойни групи и момчетата с ДРОНа  бяха се спуснали по въжената стълба от върха на стръмните скали в късния следобед и идеха откъм южната страна на лагера. Вървяха бавно, уморено защото носеха тежък товар - две диви прасета от по 60-70 килограма на върлини със завързани крака и три  големи раници с най-различни хранителни продукти. Най-отзад, на почетно разстояние, пристъпваше  леко и плавно, сякаш на пръсти, капитан Кривошиев, сапьорът, със своя опасен товар - петте обез- вредени мини. На другия ден  шегаджийката леля Добра  щеше да разправя, че „господин Сапьора  пристъпвал на пръсти като  мъжка балерина с бомбите на ръце”.

Генерала, изпотен от притеснение заради  необичайното им закъснение, пръв се затича да ги посрещне с двете си протегнати ръце, сякаш се завръщаха от околосветско пътуване. Носачите оставиха  тежкия си товар на земята и с видимо неудобство се ръкуваха - че генерал ги посрещаше с такава необичайна тържественост.

- Браво, момчета, браво! -  каза той, понечи да се ръкува с две ръце, но почувствал се изведнъж  неудобно разнежен пред своите подчинени, сдържано каза: - Това, което носите… няма цена! Всичко наред ли е? Струва ми се двама липсват! Какво… някаква неприятност ли?…

- Нищо лошо, господин генерал, всичко мина по плана и без  издънки - отвърна един от груповите командири. - Двама души оставихме горе, в засада, ако ония решат да ни преследват.

- Значи все пак те се издадоха, след полета на ДРОНа, а? - попита Полковника.

- Да, господин полковник! - отвърна  вторият командир на група. - На друго място бяха. Издадоха се  само с един изстрел, но достатъчен, за да ги локализираме и обкръжим. Но не оказаха съпротива. Хвърлиха димки, две гранати и… избягаха по бели гащи, оставяйки  цял контейнер с хранителни запаси в бивака си.

Друг войник поясни, че хранителни запаси били намерени и в оня бункер, минирания. Щом разбра, че Сапьора проявил съобразителност, като не взривил на място мините, а ги носел, защото „можели да потрябват”, Генерала преодоля личната си неприязън към „вечния мърморко и критикар”, капитан Кривошиев и още веднъж му стисна ръката с думите:

- Моите поздравления, господин капитан! Ще ни потрябват, разбира се! Ето, решавам веднага: с трите взрива още днес ще си разчистим път към селото, другите - ще видим, все за нещо полезно ще ни послужат.

- А тия шопари, бе, момчета - намеси се в информационния разговор  Лелчето - как ги хванахте? За опашките или за ушите?

- Тези  черни диваци, Лелче - зае се да обяснява Димо, един от братовчедите, - без малко щяха да ни прегазят и разкъсат, ако  снайперистите странично не бяха ги улучили в движение.

Стоян пък се зае да обяснява на насъбралата се публика подробностите. Когато Бивола хвърлил фугасните бомби, стадото на дивите прасета се подплашило и хукнало право срещу групата бойци в засада, които се готвели да атакуват бивака им. Тогава  снайперистите улучили ей тоя мъжкар, който водел бягството на стадото. А  останалите, стъписани в крачка, се разпръснали. Тогава било простреляно и  второто прасе…

- Чудесно, браво, момчета! - викна мъжки глас.-Да бъдете благословени, ще заредите кухнята поне за седмица.

- Хайде, не си точете зъбите за пържоли и кюфтета! - отвърна леля Добра. - Щото и от преяждане, след гладуване се умира… Икономия трябва…

Разговорът за прасетата, за свинското меню и за други подробности около акцията, щеше да продължи тази вечер до късно през нощта край Огъня. Огъня тази нощ щеше да бъде по-висок, по-чист и по-светъл. Защото щеше да освети с проблясъците си не само високите скалисти зъбери, фасадата на хижата, върховете на оцелелите дървета, но и човешките лица, озарени от нова надежда, за нова „порция” живот.


Раздел трети:

ЖИВОТ ОТ МЪРТВОТО  СЕЛО

Четири дни цялото  народонаселение на лагера  работи от ранно утро  до  залез слънце - ударно, с вдъхновение. Хората сякаш не приличаха на себе си! Самата мисъл, че не бяха вече заплашени от гладна смърт, че Генерала и неговите съветници всеки ден заседаваха, търсеха и намираха изход към живота; че се  прокарваше път към селото, повдигаше духа и „възкресяваше” надеждата за нов живот. Мъката, отчаянието и безнадеждността предпазливо отстъпваха. Въздухът като че ли  ставаше по-свеж и приятен за дишане, очите се отваряха за повече слънчева светлина.

Бай Марин Лазов, който беше известен и като гайдар, една привечер се реши да надуе гайдата. Но не с весела или игрива хороводна песен! Засвири тъжна, протяжна мелодия с просъл- зени очи, секна по средата песента и каза на насъбралите се мълчаливи слушатели: „Аз не мога да плача. Затуй реших с тази мелодия… да почета паметта на моите селски акрани и другари… и ония… в общата яма.”

- Свири тогава, майсторе, свири! - каза една от възрастните жени, изхълца и с подкосени крака отиде да седне на близкия камък. И други понечиха да кажат нещо одобрително, но сълзите ги задавиха и само махнаха с ръка, което означаваше: „Давай!… Не спирай!”

И той отново засвири - не за веселба, а за малка утеха на голямата човешка мъка в подножието на този странджански връх.

***

Работеше се на няколко обекта. Покривът на хижата беше  безпроблемно  повдигнат и укрепен, таванът разчистен и  40 души се нанесоха там.

Тогава майстор Марин прехвърли цялото си внимание към новите обекти -  изграждане на пристройките от ляво и дясно на хижата. Тук имаше  работа и за жените, и за децата - трябваше да се  обират и носят камъни от близо и далеч.

По идея на Генерала, една група работеше около  малкото вирче на височината, под върха на скалите, където беше изворчето на горския поток. Около 10 квадратни метра площ трябваше да се почисти, да се издълбае и едната, долната стена, да се иззида с камъни и циментова спойка, за да се оформи малък басейн за къпане. Хигиената също беше станала проблем.

Доктор Ценов пък ръководеше друга мъжка група, която първо трябваше да  отвори четири пътечки към  гората и там да изкопае четири рова за тоалети. Дървената част на нужниците щеше да изготви майстор Марин, по-късно.

Имаше подходяща работа за всички.

Ваучерните (трудови), лични книжки се попълваха с точки от бригадирите. Според сложността на работата, точките правеха трудовия ден, а трудовия ден означаваше купонче за обяд или вечеря. Докато в началото тази „невъзможна,  шантава, текезесарска” система беше посрещната на нож, с крясъци и подигравки, и много хора гладуваха от инат и неудобство да се редят на опашки, сега всеки лека-полека, с ум и разум, разбираше, че тя не била чак толкова лоша, щом единицата мярка, мерилото бе  положения труд. Да му мисли, значи, който не е научен да се труди!

Като жената на депутата Генади Пеев, например!

Самотната Принцеса, окичена с любимите си златни украшения, която още не беше се смесила с „простотията”, защото все чакаше обрата на събитията; жената с високомерния и злобен поглед, която все още държеше с невидима каишка  своя пес до себе си. И често му правеше шумни скандали, че се кланял на „тъпия Генерал”, с неприкосновения си депутатски имунитет. Най-после народният представител изглежда беше проумял, че е мъж все пак, извел я на сила от хранилката и й викнал: „Върви с хората да работиш, защото иначе ще умреш от глад!”  Завел я разярен, зачервен, засрамен пред коменданта и му казал: „Предавам ти я! Не мога повече да се разправям с нея. Дайте й ваучерна книжка и да върви на обекта! Като няма точки - няма да има и  купон!”

Тези ударни работни дни коригираха и визията на пълния, 120-килограмов адвокат Морковски. Докато в началото гладуваше от инат, защото  му беше обидно  да работи редом „със Сульо и Пульо”,  гладът му се оказа полезен - смъкна десетина килограма. И един ден, срам не срам, мълчаливо се нареди на опашката пред Коменданта, който разпределяше дневните задачи.

Не  беше за вярване, че  тази активна трудова дейност промени към добро и  шестчленната фамилия на бат Пешо - тримата мъже, двете жени и трите деца. Те работеха на обектите си „с пълна пара” -  съзнателно, качествено, без „офлянкване”. Няколко пъти даже бригадирите са ги давали за пример и са им писали максимума точки за определената работа.

В една почивка, някакъв зевзек им подхвърлил: „Абе, манговци, вие сте имали златни ръце и за хубава работа, бе! Защо тогава се излагате с вашата цигания?” Един от мъжете му отговорил: „Щото разбрахме, че тоз генерал… няма лабаво, бате, не щем да одим в  пещерата, дето лежи брат ни. И друго да ти кажа аз на тебе! Ако има работа за нас, барем за хляба и бирата, както беше при  соц`ализма, никой няма да оди да лъжи и краде!”

***

В края на шестия работен ден проходът към мъртвото село беше завършен. Оказа се, че голямото задръстване, с   пречупени и паднали дървета, с довлечени камъни на повече от четири метра височина, не било чак до края на гората, а на разстояние до 500-600  метра от лагера. Те бяха най-трудно разчистени - с два бомбени взрива, с  резачката и с другите налични инструменти. И по-нататък не беше лесно:  трябваше дебели дървета да се режат с подкопаване, чак от корените, за да се получи равен път. Надеждата - двигателите на  колите някой ден да запалят, за да минат по този път, беше отново възкръснала.

Завършването на „прохода към живота”, както някой го беше кръстил доста сполучливо, се отбеляза с едно паметно  събитие, колкото чудновато, странно и смешно дори, толкова и поучително. В следващите  дни и месеци то се разказваше като забав- ление и весел спомен, докато журналистката Лиляна Драгова видя в случката и нещо повече, за да я отбележи в дневника си, редом и с други, емблематични  събития…

… Понякога ние, по-умните и по-просветените,  не виждаме душата на човека, облечена в дрипи, не чуваме гласа й, отминаваме  с неразбиране  или високомерие мъдростта на думите й, неподредени по строгите граматически правила… Става дума отново за  Петрушка, козичката на  Козарчето. Както ми обясни на другия ден, през всичките тези  шест дни, човекът работил с една мисъл, с една цел  и надежда - да стигне по-скоро до нивите и да потърси своята козичка на могилата. Имало в землището и вода, и  трева, и зелени листа - искал да вярва и вярвал, че е жива. Като първата любов, която никога не умирала…

И малко преди края на последния работния ден, хукнал покрай гората да я търси, като отвреме-навреме свирел с дървената свирка, с която доскоро  събирал стадото за обратен път към селото. Накрая се сетил за могилата - там където и двамата се спасили от Потопа и Торнадото. Забързал към Могилата, тя била по-близо до гората, отколкото до селото, свирнал два-три пъти със свирката и преди да се изкачи забързан до върха, чул  слабото, задъхано, умиращо гласче на любимата си Петрушка. Изкачил се на високото задъхан, строполил се от умора и вълнение до  козата, прегърнал я, целунал я, а тя само повдигнала  уморено глава и го погледнала с широко отворените си очи, сякаш го питала: „Къде беше? Защо ме заряза? Пак ли ще ме оставиш… да умра?”

И тогава неговата Петрушка мълчаливо заплакала!…

„Да, бе ккако! - уверяваше ме той с просълзени очи, докато ми разправяше случката. - Видях ссълзи в очите й!… Защо нникой не ми вярва и само се майтапят с мене, защо? Тия хора нямат ли ду-душа, не са ли обичали?”

Козата била много изтощена, на умиране. Огледал я той внимателно и разбрал причината, знаел и от опит, какво трябва да направи. Първо й дал вода от шишето - изпила го до дъно. Дал й трите печурки и лапада, който  прибрал в чантата си по време на работата - схрускала всичко на един дъх. После рязнал с ножчето си ухото на козата, за да й пусне малко „черна кръв” и се насочил към най-важната причина за това състояние на Петрушка - вимето. То било толкова голямо, напращяло от събраното мляко, че  вече се превръщало в отрова. Издоил я внимателно, както си лежала и само след половин час, когато  бригадира пратил двама души да го търсят, козата се поободрила малко и се помъчила да стане. Тогава той я взел на ръце, сега тя била толкова отслабнала, че не тежала повече от голямо гергьовско агне, и с нея пресрещнал двамата. Те го гледали като побъркани, все едно, че виждали луд и смахнат призрак с коза на ръце. И още  тогава започнали шегите и майтапите с него и неговата Петрушка…

Защо  съм включила този случай в моя дневник ли? Защото ако някой някога прочете  тия страници, да запомни думите на Козарчето от мъртвото село, с които той завърши своята интерпретация на  събитието в края на шестия работен ден на прохода към селото: „Ммъчно ми е, како, че… тука ме  имат за нееенормален!… Всеки от вас сси има причина, цел… дом, семейство, служба, за да се бори за живота си , ти го наричаш ооце- ляване… Ааз пък си имам Петрушка…Това грешно ли е?”

***

Успешната акция на военните на върха, дивеча и храните- лните запаси, които донесоха за кухнята, както и самоубийството на старши полицая, поуспокоиха  всички обитатели на лагера. Затова може би  и  последвалата трудова дейност беше всеобща, ентусиазирана и резултатна. Преди отварянето на прохода към мъртвото село най-реален оптимизъм за утрешния ден вдъхваха двата диви мъжкаря, трофеите от военната акция на върха, които бяха незабавно  заклани и обработени от няколкото възрастни мъже и жени с опит в тази деликатна дейност.

Леля Добра фучеше насам-натам като фурия. Съветваше, чумосваше, псуваше, караше се, инатеше се; налагаше се във всеки спор, тъй като имаше вече доверието на Военното ръководство да бъде „женския генерал в кухнята”. Как ли не я молеха мъжете и жените покрай нея за „мръвчица”, печена на жарта на вечерния огън, но тя като орлица бранеше  месото и оскъдната сланина на прасетата и се разпореди с безусловна заповед: чистото месо - стерилизиране в буркани за лоши времена, месото с костите - осолено или в няколкото хладилни чанти и мини-хладилници, които се намериха в колите, с акумулаторно зареждане; дреболиите - за  пача до изчерпване на  запасите! И понеже нямаше вече коричка хляб четири-пет дни към менюто на доста тлъстата пача тя настоя да се дава по три лъжици варен ориз и голям варен картоф. Едни я благосваха за пестеливостта й  за „по-далечното й гледане”, други  се възмущаваха и я одум- ваха, но тя  си знаеше своето. И много се надяваше и настояваше, в селото да се търсят най-напред липсващите основни продукти за кухнята: сол, олио, лук, боб, прибори, препарати за чистотата…

Раздвижиха се хората, започнаха да се усмихват отвреме-навреме, да мислят и предлагат  нови идеи, но не преставаха да се страхуват от опасността от върха, която  още не беше отминала. Тази  опасност  просветваше като  червена лампичка във въображението им, защото беше  реална и напълно възможна. Ония, горе на върха, които се отървали от наказателния отряд, кой знае какви планове крояха. А  писмото на покойния  полицай разпали нова тревога…

Значи имало всред тях моторист, терорист, който сигурно дебне от засада!? Как тогава да бъдат спокойни?… Как да го открият?…

***

Писмото на мъртвия старши полицай и пещерата с оръжията бяха в дневния ред на днешното заседание на Военното ръководство.

- Искам да чуя вашето мнение, господа! -  започна без предисловие Генерала. - Как да открием този моторист, човека на  Бивола между нас? И какво да правим с тия оръжия,  как да ги опазим  от  мафията?

Изказванията започнаха като свободен разговор. Той само слушаше, не се намесваше, защото така научаваше по-откровени мнения и предложения:

- Може би трябва да ги преместим в друга пещера… Защо? За кого да ги пазим?… Вярно, прав е колегата… Те започнаха да ни висят над главите като Дамоклев меч!… Все пак… дали няма да ни потрябват?… За какво? За бунт ли, за революция ли?…Значи, в онова време сте ги запазили с риск за живота си, а сега, господин Генерал, искате собственоръчно да ги унищожите, така ли?… Кажи ти какво предлагаш?… Може би… да гръмнем оня сух кладенец и там да си останат, затрупани за вечни времена… И това е идея… Защото ако някой ден извънземните решат да ни телепортират сигурно ще кажат: „Без вашите ръждясали железни играчки!”… Хубава шега, колега! Но де да беше само шега… Хайде, стига празни приказки - да решаваме!…

- Достатъчно! - намеси се най-после след дълго мълчание Генерала. - Благодаря ви за изказаните различни мнения и гледни точки. Съгласен съм с повечето разумни мнения, че трябва час по-скоро да се отървем от тази грижа и да стопираме апетита на оня Бивол. Но не съм съгласен с взривяването на сухия кладенец. Ами ако от взрива пещерата се отвори? Затова заповядвам:  капитан Кривошиев да се заеме ведната с подготовката за  взривяването на самата пещера с последната мина.

- Възразявам! Аз съм против! - изправи се капитан Кривошиев и като че ли със задоволство изгледа поред навъсените физиономии и отправените към него критични погледи на колегите си. Генерала отново с усилие се сдържа „да не го постави на място” и само попита:

- Защо си против?

- По принцип аз съм съгласен с такова решение, господин Генерал. Но не трябва да се бърза, докато не ликвидираме окончателно терористичната група. Защото това ще бъде за тях предизвикателство за отмъщение, за още по-голямо озлобяване  и не се знае, какво ще направят. Не знам дали имате представа, но аз съм селско чадо и зная, какво значи  луд, подплашен Бивол! Жив танк, който мачка, събаря, ломи всичко по пътя си.

Насъбралата се отрицателна енергия на Генерала към капитан Кривошиев изведнъж се стопи. Защото в мотивите му имаше желязна логика, която блокираше всяко лично пристрастие.

- Добре, съгласен съм… В такъв случай може би по разумно е да пратим група, която  да запуши сухия кладенец, за да бъдем спокойни  до окончателното загробване на  оръжията… Действайте, капитан Кривошиев!

- Слушам!

- А сега… към следващата точка… Капитан Трезов, докладвайте!

- Вероятно искате да чуете мнение - проговори от място капитана, - как може да бъде неутрализиран моториста с каската? Доста са тук хората с мотори, господин генерал. Едни ги отнесе първата вълна, други са набутани и смачкани навътре в гората, останали са на показ само 3-4 мотора.

- Е, все пак не са хиляда, нали? - намеси се Полковника. - Предлагам в непринуден разговор всички мотористи да се издирят, по общия списък, и деликатно да се разпитат, кой кога е пристигнал, как е пристигнал - с каска или без каска, кого от полицаите е познавал… Може да изкочи нещо… някаква следа.

Изказаха се и други мнения, но общо взето всички бяха песимистични - как може да се открие игла в купа сено! Но най разумна и логическа се оказа препоръката на Генерала:

- Господин полковник, вие в случая трябва да бъдете най-внимателен, когато някой непознат мъж се увърта около вас!… Помислете за писмото, в което полицая пише, че в деня на терористичната акция, той е имал задача да ви убие. В същото писмо по-нататък казва, че ония са му лепнали помощник, когото той не познавал, тук може да му се вярва. Следователно този прикрит член на терористичната група ще ви наблюдава по-внимателно от другите, може би ще иска да се приближи повече до вас, да ви се  наложи като приятел - мошениците са и хитри.

- Благодаря ви, господин генерал, за предупреждението. Ще внимавам.

- А сега, господа, извънредно, в точка разни, искам да ви уведомя за едно мое извънредно решение. Отчитайки променената обстановка в лагера към по-добро, реших да  помилвам нашите затворници в знак на добра воля. Мисля, че  десет дни са достатъчни и те, и останалите да разберат, че за опазване на реда и сигурността тук, ние сме готови и на силови мерки с еднаква мярка за всички.

- Много добре!… Поздравления! Прав сте, господин генерал… Защо трябва само да ги храним!… Работа вече има и за  тях… Има и ефект - всички лагерници си предадоха парите на втората комисия…. И всички работят за ваучерните си точки… за хляба си… Пък ако пак саботират извънредното положение - дупе да им яко!

- Ясно, благодаря за разбирането! Господин Кондов, разпоредете се! Теглете им една кратка реч, че ако още веднъж и т.н. ще бъдат по-тежко наказани и прошка няма да има!

***

Първата подбрана група, която щеше да посети селото, след отварянето на прохода, беше готова да потегли, чакаха само водача - Козарчето.

А Козарчето, заобиколено от децата зад хижата, където беше измайсторил нещо като къщичка на своята Петрушка, продължаваше да дава указания, как да се грижат за нея през деня. Четири-пет от най-малките обитатели на лагера го слушаха със зяпнали уста, искаха всичко да запомнят, повтаряха си въпросите, той пък си повтаряше отговорите. От два дни малчуганите прехвърлиха цялото си внимание към козата, тъй като тя  много бързо започна да се оправя. Носеха й тревичка, зелени клонки, въртяха се около  готвачката за нещо по-специално, без да знаят какво е то. Разделиха се набързо с по-големите от групата, защото  те много рядко им даваха да държат и да галят Пепи, красивото, сладкото кученце на Владко и да пасат с юларче агнето. Козарчето се радваше на тяхното внимание и техните грижи, защото най-после беше срещнал човешки души, които не се шегуваха с неговата обич, дори му се радваха и му подра- жаваха.

Запретнала ръкави, към Козарчето с едри крачки и нервни думи се приближи Лелчето и отдалеч се развика:

- Хайде бе, еей, Мунчо! Орангутане, любовнико! Групата на Доктора откога те чака!… Върви и остави най-после изгората си, ще я умориш от любов, бе! Че и децата вече побърка…

Той сякаш едва сега се сети, че имаше важно поръчение, да води групата, и хукна на подскоци, попрегърбен, имитиращ без да осъзнава, забързаното ходене на маймуните. Групата го посрещна с добродушни усмивки и закачки и той я поведе мълчаливо с неразделната си  опърпана и сбръчкана от старост кожена чанта, провесена през рамо.

Петимата мъже и жената имаха една-единствена разузнавателна задача - да разгледат по-отблизо разрушеното до основи село и оцелялата четириетажна сграда, да маркират на скицата, къде какво и имало - частна къща или обществена сграда, - за да знаят следващите групи, какво да търсят и къде да ровят.

Селото беше разположено покрай двата бряга на дълбоко сухо дере, в дъното на което само през зимата и пролетта  течеше тънка водна струйка, идеща чак от подножието на друго каменно възвишение. Сега и  това дере беше запълнено с отнесени покриви, порти и огради, довлечени  дървета, човешки и животински скелети. Да, скелети! Нямаше вонящи трупове с разложена плът, само  бели кости и черепи се виждаха в раз- рухата. Някои от групата започнаха да цъкат и да се омайват от загадката, защо никъде нямаше разложени трупове и воняща смрад! Тогава доктор Ценов обясни:

- Защо се чудите? Забравихте ли оная златен дъждец и следващата  дезинфекция, която се изсипа от небето?

- Оо, да бе, да!… Нали лечителката ни обясни! - възкликнаха  няколко души: - Профилактиката на извънземните ни приятели!…Каква профилактика, бе? Това си е чисто и просто ново оръжие, чел съм за него в Интернет, което само живата плът поразявало… Че то и това е чудо, бе, хора!… Иначе епидемиите щяха да изморят всичко живо-оцеляло!… Ами радиацията? - тя пък щеше хептен да ни довърши… Ей затова, казвам аз: фантазия, фантазия, ама трябва да й се вярва вече! Малко ли доказателства се събраха в полза за извънземните?… И аз доскоро не вярвах, ама очите ми почнаха да вярват…

След допълнителни огледи от всички страни и размисли на глас, групата реши, че тук, в затрупаното дере могат да се  намерят само  строителни материали, но не и хранителни продукти. Затова вниманието на всички се насочи към Козарчето. Мунчо подробно обясни къде какво е имало, Доктора записа  всяка негова дума в скицата. После всички се насочиха към няколкото къщи от единия бряг на дола, останали полуразрушени от Потопа поради голямата им височина. Там беше и оцелялата сграда на шивашкия цех, стопанския двор на бригадата с полусрутените постройки, управлението на Горското стопанство и двете дълбоки ями  на варджийницата. По думите на Козарчето там имало два работнически стола, та мрачното настроение на групата изведнъж се разсея.

Най-напред огледаха внимателно четириетажната сграда на шивашкия цех. До тавана на първия етаж тя беше затрупана от всички страни, но на едно място имаше паднало дърво, подпряно  на перваза на счупен прозорец на втория етаж. И още преди Доктора да попита: „Има ли доброволец да влезе вътре?”, Козарчето си остави чантата на жената и ловко, като катеричка пропълзя по дървото и влезе в сградата. Минаха няколко минути в напрегнато очакване. После брадясалото му и ухилено  лице се появи в рамката на  един от прозорците на четвъртия етаж и започна  високо да крещи:

- Иима!… Ваатенки!… Престилки… Гащи!… Рокли… Поподре- дени… висят ка-като  лулуканки!…

- Слушай, слушай, Мунчо! - прекъсна го Доктора. - Хвърли ни по една мостра от всички дрехи, огледай  стаите внимателно и запомни, къде какво има и слизай!

Докато чакаха  завръщането на Козарчето, Димо беше се отделил от групата, за по внимателен оглед на сградата. Показа се след десетина минути  и с размахани ръце от ъгъла се развика:

- Докторе!… Елате!… Има и друга възможност за влизане!

Доктора се  разпореди двама души да го последват. Димо спря по средата на по-малката стена от правоъгълника на сградата. Посочи с пръст горната част на прозорец на първия етаж, която едва личеше, затрупана с едри камъни, пясък и наносна почва. И с вълнение сподели:

- Ако се  захванем и с голи ръце можем още сега да разчистим прозореца и да влезем в сградата!

- Ама, Докторе! - обади се  някой. - Няма ли опасност да се срути? Вие гледате прозореца, аз пък през цялото време гледах пукнатините, те отдалеч се виждат.

След краткото  мълчание, Димо каза:

- Щом тази сграда е издържала Торнадото и Потопа - няма опасност. Аз ще вляза.

Разчистиха много бързо подхода към прозореца на половин метър отгоре надолу. Повече и не беше нужно, за да се плъзне младият човек  с краката напред. Козарчето се беше появило от вътрешната страна на прозореца и двамата поеха към барчето на същия етаж, където намериха почти всичко от поръчката на готвачката за кухнята: сол, захар, кафе, олио, препарати за миене, вилици и лъжици. Когато се върнаха до прозореца, да кажат, каквото са видели, Доктора се плесна театрално по челото:

- Ха, сега де! Но защо никой не се сети да вземе торби или чанти, че като се върнем да зарадваме хората!

- Ами защото сте мъже и то военни! - изпъчи се жената поусмихната, с радостното си, моментно превъзходство заради своята съобразителност. - Вземете! Ето ви четири найлонови торби…

***

Групата се върна в лагера след обяд триумфално!

С по една нова дреха под ръка и с четири пълни найлонови торби. Когато подредиха донесеното на голямата кухненска маса, изреди се почти  целия личен състав на лагера да види с очите си безценните вещи и хранителни продукти. Докато хората поздравяваха с ръкостискане повече доктор Ценов и останалите от групата, Генерала  стисна мълчаливо  ръката на Козарчето:

- Браво, моите поздравления, Мунчо. Ще бъдеш награден…

А готвачката, понеже много се зарадва за изпълнената поръчка за кухнята, каза да я чуят всички:

- Ела бе, урангутанчето ми, ела, бе, сладурче да те прегърна! Щях да ти лепна и една целувка, но друг път… като се обръснеш… Божее, какви работи… и все най-потребни! Кажи, Мунчо, с какво искаш да те почерпя?

- Нищо нее ща, лелче! - отвърна Козарчето. - Ссамо два-три банбона. Еедин за мене и два за…за …

- Вижте го бе, мъже! - тупна го  по рамото готвачката и той още по ниско се приведе. - На човек не мяза, а каква човешка и любовна душа носи!

***

Генерала тия дни сам беше открил в себе се едно негативно увлечение и реши незабавно да се справи с него. Многото задачи и проблеми налагаха  от сутрин до вечер да заседава, да вика хора за разговор в БУСа и така чувстваше все по осезателно, че се превръща в целодневно заседаващ, разпоредител с диктаторски маниери. И реши да изнесе своите „заседания”, срещи и разговори извън „генералния щаб”.

Първият му днешен разговор на открито беше с кметския наместник, Емине Исмаилова. Елегантната, добродушна и красива жена на средна възраст още не можеше да се съвземе. Ходеше винаги замислена, усамотяваше се по цели часове, дори малцината нейни  еднородници не можеха да я  отворят за разговор и активност, макар че за представителност, Коменданта  реши да я включи в Обществения съвет. Освен че беше загубила в Потопа много свои близки и приятели, тя беше загубила и цялото  село, което доскоро успешно управляваше трети мандат. Когато групата на доктор Ценов се върна, претоварена с ценните дрехи-мостри и хранителни продукти и разказа за другите обекти на височината, в които биха могли да се намерят още ценни неща, кметицата сякаш  бавно се събуди от кошмара си и живна. С въпроси, с обяснения, с готовност да се включи в следващата  организирана група.

Генерала забеляза това нейно оживление и я покани на разговор на една от новите пейки  до мястото на вечерния огън, където обикновено сядаха най-възрастните мъже и жени.

- Искам повече подробности, госпожо Емине - мина направо към първия въпрос Генерала, - как е станало онова спречкване пред кухнята с вашите хора?

- Моля ви се, господин генерал - махна с ръка жената, -  да забравим този случай, няма смисъл, да го отнесем към глада, който като средство за оцеляване  в подобни трагедии е над религиозен и надпартиен. Какви ли не глупости прави. Е, пошегували се някои от българите със свинското, отговорили по-серт някои от нашите мюсюлмани и… спречкали се.

- Аа, не, не съм съгласен! Ако за вас случаят е приключен като шега, като размяна на обидни реплики, за мене… за нас не е! Ние тук се мъчим не просто да оцелеем, а да  изградим едно  ново, по-различно социално общество на пълно равенство по всички показатели, затова виновните „шегаджии” ще бъдат наказани. За пример. За да не се повтарят подобни случаи на религиозна, политическа, социална или служебна основа. И ще искам пълно съдействие от вас при разследването.

- Както решите… Но моето лично мнение е, че няма смисъл да се раздухват историческите въглени…

- Съгласен съм. Но не сме само ние двамата, с ум и разум, в този горски капан… Като не знаем, колко време ще живеем един до друг, все някой  малоумник ще се намери да раздуха тези въглени и да пламне пожар, нали?

- Добре… В по-общ план… прав сте. Каквото мога…

- Исках и за нещо друго да поговорим… Може ли да ни кажете  някои най-общи  сведения за историята на сградата на шивашкия цех? Кога е строена, има ли земетръсна основа, къде се намират строителните книжа, какви материали са използвани.

Емине отговори с подробности, тъй като цялата борба за този цех, строителството и  двете й работни години са били в края на втория и сегашния й трети мандат. Това което чу Генерала - че цялата сграда е строена с  железобетонни колони и носещи стени върху  антиземетръсна възглавница, с предварително 16 метрово сондиране, с железобетонен покрив - го накара да се усмихне и да побърза да сподели идеята си:

- В такъв случай трябва да се заемем веднага с външното разчистване на сградата до първия етаж и на първо време да настаним там групите, които ще работят и на други обекти, за да съкратим 3-4 километровото изморително  вървене. Пък по-нататък… ще видим. Ако се наложи да зимуваме, там можем да прехвърлим част от  хората, които са още извън хижата.

- Разбира се, можем! - оживи се веднага кметицата. - Доколкото зная, директорът няколко дни преди трагедията, беше ми споделил, че получили голяма поръчка не само за ватенки, кожуси и друго зимно облекло, но и  поръчка за матраци. Те трябва да са в склада, в страничната постройка, която сигурно е разрушена, но там може да се копае…

- Да, разбирам… Както ми докладваха, в тези височинни обекти е нашата голяма надежда да открием всичко, което ни е необходимо за един относителен нормален живот… А вие - вдигна неочаквано  поглед към  жената той - бихте ли поели една  подходяща за вас, но доста отговорна задача за всички ни?

- Откровено казано, господин генерал, аз още не мога да дойда на себе си… Но от друга страна, чувствам вече, че тази денонощна мъка, тази моя самота тук всред хората, може и да ме подлуди, защото аз съм свикнала на движение, на разговори, на гонене на задачи, на мързеливци и мошеници… та зависи какво може да ми възложите.

- Ами например… да бъдете наш пълномощник, домакин, директор, бригадир… всичко заедно на част от нашия колектив, който ще се наложи да обитава сградата. И да получавате само от  Военното ръководство и  Коменданта задачи, него да търсите.

- Благодаря за доверието, но не зная, дали ще мога да се справя, господин Генерал? При тия извънредни обстоятелства, когато понякога хората превъртат и подивяват…

- Ще се справите! Щом  толкова години сте се справяли с проблемите на селото. Те да не са били по-леки?

- Оо, не разбира се! Особено по време на избори. Не знам дали имате представа, как в по-малките селища се укротяват всякакви партийни, религиозни, социални страсти и красти!

***

- Валя!.. Ела да поседнем на новите пейки на майстор Марин!

- Кажи, татко! Аз те търся в луксозния ти кабинет, а ти си бил тук, до огъня. Между другото- и дъщеря му седна от лявата  страна - поздравявам те за това прекрасно хрумване - Отъня! Огъня, който събира околовръст хората, символично казано, за да затопли очите и душите им, за да им вдъхне повече откровение и вяра, чувство за сигурност и прочие.

- Благодаря, че започваш да се ориентираш в ситуацията! От твоите зелени гори, четири лапи и двукрили същества, към хората!

- Хайде, моля ти се да не се заяждаме на тая тема! И с моята  вярност към идеите и бъдещето на Зелената партия… Кажи първо ти какво има да ми кажеш, после аз…

- Къде е Владко, днес не съм го виждал?

- Не знаеш ли? Коменданта им възложил задача: да носят пясък в торбички от една пясъчна ниша в ямата, която мъжете изкопаха и подготвиха за  басейн, горе до извора.

- Ха, и таз добра! - учуди се  баща й. - Да не би да разходват  цимента за басейна, когато той много повече трябва за бай Марин, за двете камини?

- Спокойно! Никой не смее да ти наруши указанията. Пясъкът, който носят децата е за опясъчяване на дъното на   гьола! Не знам, как ще ги изкарваме от там, когато го завършат!

- Сега по въпроса… Искам да ти възложа една подходяща задача.

- Казвай, на твое разположение съм - редник като всички тук!

-Ти някога, в началото на промените, завърши курсове по  шивачество, после ти купихме плетачна машина,  шиеше това-онова на приятелки, помниш ли ги  тия години и тия увлечения?

- Че как да не ги помня? Мазето с подовото  електрическо отопление и десетината контакти по стените още си стоят…

- Такаа… Виждаш, как стъпка по стъпка решаваме основните проблеми.

- Виждам татко, аз съм всред  хората, виждам и усещам, как всеки ден се сближават, как всеки  мисли и предлага нещо разумно да подобряване на общия ни хал. И започвам да се коригирам. Доскоро мислех, че както я подкара с това извънредно положение… ще се откъснеш от хората… Но започнах да те виждам и от другата страна… Особено днес, след като групата се върна с толкова ценен товар от селото.

- Е, благодаря ти, че и без компас си започнала да се ориентираш!… А обърна ли внимание на дрехите, които донесоха?

- Как не! Ами аз точно за тях исках да ти споделя една моя идея.

- Добре, много се радвам, че при тия странни обстоятелства с тебе най-после улучваме едновременно мишената. Не десетката, а мишената, но и това е…

- Татко! Пак искаш да ме клъвнеш? Че кога сме имали толкова различни позиции по жизнено важни въпроси за нашето съществувание?

- Казвай!

- Искам да има ред. Дрехите да се раздават на крайно нуждаещите се.  Тук има млади момичета, тръгнали на тоя събор в планината като на дискотека.  С по една блузка само. Две от тях вече се разболяха. Вечерите са хладни…

- Съгласен. Това беше едната страна на моята идея.

- А другата?

- Искам да ти възложа цялата организация и отговорност около раздаването, поправките и новото шиене на  връхни и всякакви дрехи. Доктора и другите казват, че в оная сграда имало много платове.

- Е, да но нали знаеш, че нови дрехи се подготвят по ша- блони, драпират се на ръка, но после се шият с машина?

- Зная, разбира се. При нормални условия… А в извънредни ситуации, не може ли със ситен бод, само с игла? Кой от зъзнещите през зимата ще ти гледа и търси предишното качество? Хората най-после трябва да разберат, че в извънредна ситуация няма нищо сравнимо с цивилизацията!

- Ее, сигурно и така може, само с игла и конец!  На час по лъжичка, за два дни - по една блузка…

- А кой ще ти иска по-бърза работа или норма? Тук поне времето е наше, както пееше и ти с цяло гърло по манифестнациите и митингите в Пловдив, Стара Загора, Бургас. Тук времето е бол и безплатно.

- Тогава… мога да помисля.

- Няма какво да мислиш! Избери си две-три оправни жени, обясни им, каква е задачата, и почвайте още от утре. Ще те назначим за отговорник на шивашкото ателие! Ти и другите жени ще бъдете освободени от общите трудови дни.  Ако искаш ще те включим още във втората група, да огледаш на място готовите дрехи и платове в оная  оцеляла сграда…

- Да, няма да бъде лошо… Че там може да се намери  и някаква портативна техника за разкрояване и за шиене на отделни части на  облеклото.

- Може… Ако костюмите ще те затруднят, поне бельото ни ще бъде сигурно, нали?

- Не се шегувай с бельото! За нас, жените, то е голям проблем, нежна болест… Пък и за вас. Ако се намери плат, американ, или нещо подходящо, за тебе най-напред дълги долни гащи с вързалки ще ушия!

***

Тази вечер Огъня беше запален по-рано.

И по-рано събра почти всички  мъже, жени и деца. Множеството зашумя с приповдигнати и  възбудени гласове. От всички страни  полетяха  въпроси към Доктора, Козарчето и другите от групата, които донесоха в ръце и на рамене нова надежда за оцеляване. Разговорите на Генерала с кметицата и с дъщеря му веднага бяха станали достояние на всички и тези теми активно се обсъждаха, редом с другите, потенциалните възможности за облекчение на живота в лагера. А те не бяха по-малко  оптимистични. По-гласовитите мъже и жени на висок глас умуваха, предлагаха, настояваха, съветваха, как може да се оползотвори житната реколта в землището на селото, тази част, която не беше похабена; картофите, царевицата, плодовете и зеленчуците, гроздето от  лозята. Тази вечер пред Огъня за пръв път се заговори не само за зареждането на кухнята и решителното подобрение на  изхранването, но и за запаси за през зимата. Защото всеки  вече разбираше, че няма накъде да се върви, накъде да се бяга, накъде да се търси по-голяма сигурност. Защото  макар ярките светлини на НЛО-тата да оредяха, огромният бял, мъглив похлупак още  висеше над главите им. А вечер тайнствените светлини над Градището и Мишкова нива, продължаваха да  пробождат и браздят вечерното небе.

Така неусетно  разговорите  стигаха, плахо и несигурно, шеговито и любопитно, все до оная далечна планета „Цветница” и до интересните спомени на инсайдер Рая. Питаха я и разпитваха за какви ли не подробности - за въздуха и слънцето, за цветята и храните, как изглеждали тамошните хора, обществените и семейните сгради, улиците и колите…

И тази вечер, покрай Огъня, тя  подробно отговаряше на всички въпроси, тъй като изпълняваше  важно поръчение от своя  космически наставник  капитан Бък: да  подготви, доколкото може, психически обитателите на лагера, че  телепортирането на  хората до планетата „Цветница” е възможност за оцеляване. Защото на този стратегически обект, Странджа планина, те нямало как повече да останат и да бъдат опазени при евентуална атака от  мобилните щурмови отряди на Сивите Авиани. По този въпрос, приятелите от извънземната цивилизация на Сините Авиани щели  скоро да огласят послание от жизнена важност за всички.

Макар да беше все така любезна и подробна в обясненията си за планетата „Цветница”, мнозина по-наблюдателни жени забелязаха, че  инсайдер Рая, тяхната лечителка Слава, както си я знаеха, не беше в предишната си форма. По-често млъкваше изведнъж и се замислеше, гледаше уморено,  ту разсеяно, ту съсредоточено; оглеждаше внимателно множеството край огъня, като че ли търсеше с поглед някого.

Една възрастна жена, която седеше до нея, и от време на време я поглеждаше през рамо, не се сдържа и в една от паузите каза:

- Госпожо, Слава, тази вечер изглеждате много уморена и малко отнесена, прощавай. Много подробно обяснявате, искате на всеки да отговаряте, да помагате, мира нямате и в караваната си. А и тези ваши разговори с Космоса… сигурно ви изтощават. Не може така, пазете здравето си. За себе си, за нас…

- Благодаря… права сте! - отвърна инсайдер Рая. - Тези дни много ми се събра. А сеансите… наистина са доста изтощителни.

И отново, отговаряйки на поредния въпрос, погледът й  зашари по човешките лица, озарени от  буйния пламък.

Очите й, неволно и издайнически, търсеха лицето на Генерала. Всъщност не на Генерала, а на мъжа. Мъжът, който беше възкресил в нея оная позабравена тръпка, когато докосна голото му тяло, за да промие раните. Мъжът, който със своята благоро- дна кауза, организаторска и ръководна всеотдайност беше влязъл в мислите й. И в преддверието на женското й сърце, което  напук на обстоятелствата възкръсваше  за нов живот.


Раздел четвърти:

ТРУДОВА ТЕРАПИЯ

Никой, дори доктор Ценов, нямаше приемливо обяснение, как така отведнъж желанието за  труд, за полезна работа, за трупане на точки в личните  ваучерни книжки, беше завладяло обитателите на лагера! Дори болните, неразположените жени, двете бременни, че и децата сутрин се редяха на опашка пред  Коменданта за подходяща работа. Сега имаше фронт за работа на всички желаещи.

След като се отвори прохода до мъртвото село, гората откъм страната на обработваемата земя, стана по-достъпна за  берачите на всякакви горски дарове: ягоди и малини, гъби и охлюви, диви ябълки и круши. Сформирваха се бригади и за по-далечни преходи - в зеленчуковата и в овощната градина на селото, в картофените ниви, в блоковете с узрелите вече жита. От там, на примитивни  носилки за двама души, се носеха картофи и зеле, череши и ранни праскови, кочани царевица за варене, житни класове, от които по най-различни начини се събираше зърното. И понеже нямаше как да се смели на брашно, вареше се и се даваше вместо хляб към  супите, кашите и чорбите на изобретателната готвачка, леля Добра.

Не беше за вярване, че и големият бизнесмен, и бившият партиен лидер, и циганина от фамилията на Бат Пешо и жената - всички, които излежаха  петнайсетдневната си присъда в пещерата, доброволно и активно се включиха в общата трудовата дейност. Полицейският началник, който плътно се беше  затворил в черупката си, обиден на Генерала и всички военни, че му взеха значката и оръжието, също мълчаливо поемаше  задачите си и работеше настървено, сякаш с работа искаше да си върне предишното достойнство. И да докаже поне на себе си, че не е бил прав, когато е пасувал в първите дни на трагедията, когато е искал да дели мегдан с Генерала и неговите хора. Самоубийството на  старшината и  заложената мина под полицейската кола пък се превърнаха в два последователни удара за отрезняване, а ехото им още не беше заглъхнало…

Двама мъже от тримата излекувани от космическите лекари, се оказаха безценни помощници на  Коменданта в неговата организаторска и контролна работа. Единият бил началник на отдел в ХЕИ-Стара Загора, дългогодишен контрольор по качеството на храните, другият - доцент по селскостопанско производство, преподавател в Тракийския университет. Те работеха наравно с останалите по обектите, те контролираха входящите хранителни продукти в кухнята - по вид, вкус и обоняние, тъй като им липсваше лабораторията. И добре се справеха, защото, както казваше  Лелчето: „Дългогодишният опит на контролния орган е половин лаборатория. А техните органи, изглежда,  били в ред …”

Журналистката Лиляна Драгова беше впечатлена от възхода на внезапната трудова дейност на по-младите си колеги,  Ваня и Андрей. Тъй като все още съжителстваха в една кола, тя имаше възможност да ги наблюдава, как всяко събитие на терена на лагера се отразяваше  на тяхното поведение, и на житейската им философия. В началото младата и амбициозна журналистка тичаше насам-натам, досаждаше на всички с тривиалните си въпроси и сериозно вярваше, че от трагедията на хората може  да си изгради кариера. Но в течение на времето, когато  разбра, че скоро няма да има връщане към цивилизацията, друга песен запя. Недовършената песен на любовта! Любовта, която като розова пъпка неудържимо разцъфва и в торба да я завържеш, която напира да изживее своето време при всякакви обстоятелства. И я удариха на труд, редом с всички и на  любов с утехата, че „трагедията си е трагедия, животът все пак продължава,  а Любовта си е винаги Любов - красива, оптимистична, облагоро- дяваща.”

Младото момиче като по-активната, водеща страна в техните досегашни отношения, щом усети животворния полъх откъм мъртвото село и всеобщия трудов ентусиазъм, сякаш се пробуди и за по-нормален интимен живот. Но  тромавият и флегматичен по природа Андрей продължаваше да мързелува, да я използва  само като топла и мека възглавница, да се носи на крилете на отчаянието и да тъгува за счупената си камера. Трябваше първо с него да се заеме.

В една късна вечер, когато двамата се върнаха от Отъня, от поредната си нощна разходка по пътечката под скалите и се усамотиха на задната седалка, Лиляна Драгова,  която от предната седалка се преструваше на дълбоко заспала, чу че отзад младите нещо се сбутаха и  колежката й тихо, но достатъчно разбрано каза:

- Не се прави на интересен! Като са ти счупили служебния  инструмент, другият не е счупен, нали? Я дай да видя!

В ранната утрин на другия ден Лиляна Драгова отвори внимателно капака на  багажника, взе си  голямата походна чанта и отиде в празната смачкана кола на Ангелина Петрова, която пък беше приютена в караваната на инсайдер Рая.

Тъй като журналистката отдавна познаваше и двете известни жени, беше писала за тях, от този ден тя стана част от компанията им. И често до късно пред нощта оставаше в караваната за откровени разговори. Оказа се, че имат  общи  мисли и догадки за този внезапно избухнал трудов ентусиазъм в лагера, но никоя не смеела да го сподели с някого.

- Кажете ми какво става с тоя народ? - започна с въпроси поредния разговор Лиляна Драгова. - Как така изведнъж се отпуши за общественополезен труд? Сякаш е дрогиран за работа.

- И аз това си мисля - подкрепи я професор Петрова. - Дано не се окаже вярна оная наша поговорка, „че много хубаво не е  за хубаво”. Докато народът мърмореше срещу всяка заповед… изведнъж - работа от сутрин до вечер! Без откази, без мъркане, без хитрости с болежки и други причини!

- Причина явно има - включи се в разговора и домакинята. - Не зная как популярно да го обяснявам на хората, но вие сте аналитично мислещи личности, вярвам, ще ме разберете. Да започнем от фокуса на глобалната борба за власт, влияние и победа. Между  светлите и тъмните, между позитивните и негативните сили. В земен и галактически смисъл. В последните десетилетия се забелязва, че този фокус все повече се измества към духовната сфера на човечеството. Към съзнанието на човека в двете направления - към целенасочена деформация, която се нарича „зомбиране” или към облагородяване, прераждане за добри дела. Знаете, че днес светът се управлява от тайните общества на илюминати, рептилии, клонинги, хуманоиди, част от които са под прякото влияние на тъмните, негативни космически сили…

- Знаем, разбира се! - каза журналистката. - Сайта Уйкивик преобърна и консервативната наука, и текущата политика, че и религиите. Особено с тайните съглашения от средата на миналия век с управляващите фактори на  фашистка Германия, САЩ, тогавашния Съветски съюз.

- Такаа. Ето че стигнахме до средствата, инструментариума на това дистанционно, космическо влияние - оръжията с насочена енергия - електромагнитно, микровълново, акустично, психо- тронно, кинетично.

- Да, и това го знаем! - вклини се в паузата нетърпеливо професор Петрова. - Кажи ни направо: има ли някакво космическо въздействие върху нас тия дни?

Домакинята се замисли, после вдигна глава:

- Ако го кажа директно пред  масовата публика, може да предизвикам нова паника. Но пред вас ще бъда напълно откровена: вероятно има подобно въздействие, като съставна част на експеримента, който се провежда с нас. В два поредни сеанса моят наставник каза, че първо трябва да бъдем пречистени от насъбралата се в нас негативна енергия, вследствие на трагедията, после да ни бъде прочистено и съзнанието, преди да бъдем телепортирани до планетата „Цветница”, ако Лигата на 300 годишните старейшини и Висшият съвет на  Сините Авиани решат да има такова телепортиране.

- Аз мисля - обади се професор Петрова - нямаме основание да се безпокоим от неразбиране от масовата публика. Хората се нагледаха на чудеса и все повече  вярват  в хуманитарната мисия на  извънземните ни приятели. Само с истината за тази… необичайна трудова терапия,  можем да бъдем по-убедителни от отец Илия, за когото всичко необичайно е божествено, митично, библейско.

* * *

Братовчедите завършиха и изпробваха своето вятърно електрическо съоръжение под бурните  овации на децата и групата любопитни зяпачи. Те бяха извървели стръмната, двеста метровата тясната пътечка  към върха на скалите, за да видят как по-бързо ще се завъртят перките и как ще светне контролната крушка. В близост да извора на потока и басейна, чиято долна стена още се укрепваше, трябваше да се вдигне  петметровото дебело дърво със закованата  на  разклонения му връх дървена площадка. На площадката с болтове бяха здраво закрепени под прав ъгъл двете радиаторни перки и редом с тях - двете динама, демонтирани от колите.

Но настроението на двамата инициатори, конструктори и изпълнители беше видимо помрачено, защото  се разбра, че обявеното за тази вечер откриване на обекта нямаше да стане. Тримата мъже, които на смени от два часа  се мъчеха да изкопаят дълбоката дупка за носещия стълб, вдигнаха безпомощно ръце. С първия метър от дупката сравнително бързо се справиха с щанги, лостове, шила, тъй като камъкът се случи песъчлив, ронлив. Но удариха на як камък и то на някаква гранитна жила, която само искри пръскаше и  не се подаваше нито на ронене, нито на чупене. За нова дупка нито имаше време, нито гаранция, че и тя няма стигне до гранитния пласт.

Тогава един от мъжете - строител, работил много години по пътното строителство, даде идеята: и метър дълбочина е достатъчна, ако основата се укрепи с камъни, а фугите около дървото се запълнят с обикновена спойка от цимент, пясък и дребен чакъл. Но и тази идея на  строителния работник удари на камък: момчетата знаеха, че  единствената торба  цимент се пази от бай Марин за камините в помещенията, които се изграждаха от двете страни на хижата. Човекът, който беше ентусиазиран да се вдигне дървото още  сега, хукна надолу по пътечката да се моли на  дърводелеца за два-три килограма цимент.

- Абее… какво да ви правя! - каза  уклончиво бай Марин като разбра, каква е ситуацията горе. - Но за всеки случай, да идем да  питаме Коменданта, защото на него пък Генерала му наредил да пази „като очите си” цимента.

Коменданта ги изслуша, разбра важността на молбата им, махна с ръка и каза:

- Добре, щом е за електрификацията - действайте! Вземете от цимента, колкото ви трябва, пък за камините, има време, тогава ще му мислим.

И така, след два часа работа, до пълен мрак, носещото дърво беше вдигнато, укрепено от четирите страни с подпори и въжета и циментирано. И точно когато  мъжете бяха  наклякали около извора да се измият, вятърът се усили, двете перки  се завъртяха лудешки и контролната крушка на върховата площадка светна!

Децата с викове и ръкопляскания посрещната новата  придобивка. А Димо забърза с подскоци  надолу по пътечката към зарядната площадка зад хижата. Погледна волтметъра и амперметъра, видя, че напрежението е достатъчно и включи  два аку- мулатора за зареждане.

От тук нататък в лагера щеше да има повече светлина.

***

Творческият ентусиазъм на специалистите в първия месец на лятото заработи на бързи обороти.

Кметицата Емине  Исмаилова се зае да изпълнява  своите нови задължения с неподозирана в себе си енергия. След като за няколко дни  сградата на шивашкия цех беше разчистена отвън и отвътре, прегледана от строителния инженер и други вещи лица за годност, тя с неколцина свои съселяни - турци и българи, с разрешението на  Коменданта, станаха домакини и постоянно живущи в сградата. Защото имаха нови задължения и отговорности - да посрещат и изпращат работните групи, които  правеха разкопки в бившите височинни предприятия и сгради, да описват и прибират на съхранение всяка полезна вещ за лагера и кухнята, да  разпределят дневните задачи, да правят обходи в землището, за да насочват хората към прибиране на оцелялата реколта.

***

В хода на трудовата дейност се раждаха, обмисляха и реализираха какви ли не странни, но полезни идеи! От руините на техническата работилница на селскостопанската бригада, например, „възкръсваха” за нов живот инструменти, уреди, запасни части, които иначе биха потънали в ръжда и забвение, никому ненужни.

Няколко ножовки и сферични, режещи инструменти за дърводелски струг, грабваха вниманието на  Яшар, един от мъжете в Бат Пешовия род. Разбра се, че някога той започнал своя бизнес с  изработването на дървени корита, солници, сувенири, купи, лъжици от всякакъв вид. Получи разрешение от Коменданта за индивидуална работа, ходи из гората с въоръжен войник (беше се появила нова глутница вълци и чакали от Турция) да търси сухо липово дърво или бяла бреза. И само за няколко дни, с подръчни средства, измайстори лъжици за всички мъже и жени, че дори и за децата, по-малки…

Двама мъже, шлосери, бивши собственици на голям автосервиз, бяха се заели да  търсят подходящ плосък камък за ромел. Най-после намериха такава гранитна плоча, но нямаше как да я обработят, за да стане тя на два кръга с дупка в центъра и още една на горната плоча за дръжката. Затова, когато изкопаха от наноса в работилницата една ръчна дрелка със заредено диамантно свредло, ръчна ножовка за метал, ръчен шмиргел - очите им светнаха! Няколко дни и нощи работиха настървено, почти без сън и почивка, но накрая изненадаха всички зяпачи и най-много  главната готвачка, която не повярва на очите си след като мъжете  демонстрираха съоръжението си. Тъй като в кухнята нямаше още сухо жито за мелене, сипаха в улея шепа кафе на зърна и само след 5-6 завъртания, лелката получи чисто, ситно смляно кафе за джезве! Ромелът щеше да заработи  двадесетина дни по-късно, когато от житната реколта щяха да се съберат достатъчно запаси.

***

Децата, най-големите, също  бяха обхванати от трудовия, творчески ентусиазъм. Лятото вече настъпваше с трудно поносимите горещини в подножието на вековните скали, които  повишаваха температурата поне с три-четири градуса. А басейнът, горе до извора, още не беше готов. Появи се проблем с преградната стена - изпущаше, рушеше се, тъй като беше  градена с кал и тук-там с варно-пясъчна спойка. В разрухата на селото усилено се търсеше цимент, но резултати още нямаше.

Един ден  Владко поведе трима от своите връстници по пътечката на стотина метра южно от хижата, към най-мократа скала, по която от различни пукнатини се стичаше доста голямо количество вода.

- Гледайте внимателно, с четири очи! - каза им той. - Тази вода си тече напразно. А може да се улови в тръба с две дълги, издълбани в скалата вадички, наклонени една срещу друга, ей така - и той изписа с пръст във въздуха голямо римско  пет. Там където  вадичките се събират ще има фунийка, която ще отвежда събраната вода в тръбата. В другия край на тръбата  може да се сложи кривка с цедка и  да стане душ!

- Иихаа!… Какъв  душ само!… Може, разбира се! - беше първата реакция на приятелите му. - После дойдоха размислите: - Ама как?… Как може да се издълбаят тези вадички!?… Скалата е висока… Можем ли сами - не можем!

- Чакайте! - спря  ги с вдигната ръка Владко. - Кой ви казва, че можем сами да го направим? Ние ще си кажем идеята  пред  Коменданта, ще я  защитаваме и ще обещаем да се грижим за реда  при ползването на този душ. Това е!

- Ами тогава… да вървим при Коменданта!… Да му кажем първи идеята, щото някой може да ни изпревари… Не, не да му кажем, а да го доведем тук, иначе може да не разбере и да ни отреже… Да вървим!

Коменданта изслуша внимателно детската делегация и остана учуден от простотата на идеята им. Отказа да ходи на оглед, защото много добре познаваше тази скала, а и нямаше време - чакаха  и други хора за разговор. Обеща на децата да направи каквото трябва. И още на другия ден изпрати двама бивши работници от  каменна кариера да започнат работа.

Докато майсторите дълбаеха скалата с длета и чукове и подготвеха  стойката на тръбата с цедката, Валя, майката на Владо получи срочното поръчение с предимство да ушие бански на децата. Тя усъвършенства идеята на сина си като предложи едно практично допълнение - да се направи ограждане-параван с подръчни материали, със закачалки и поставки, за да могат по график не само децата, но и мъжете и жените да се  къпят.

След седмица летният душ, с допълнителните екстри беше готов. Децата първи се възползваха от придобивката…

***

Пепи, неразделната спътничка на Владко, изведнъж стана любимка  на всички - на млади и стари мъже и жени, които  не се смущаваха да я прегръщат и галят. Те сякаш едва сега я откриха, за да им напомни за техните домашни любимци. За  изгубената връзката с родния дом, семейството, града, вилата. За техните деца и внуци, които си играеха с котки и кучета. За всичко, което вече не съществуваше за тях. Много често  няколко души следваха Пепи и се молеха на  Владко да им даде за малко кученцето - за го прегърнат и погалят, да му се порадват. И когато  той им го поднасяше в ръцете като бебче, те го притискаха към сърцето си и… плачеха.

А децата, по-малките, не разбираха защо те се радваха на Пепи, а тези големите, хора плачеха!

***

Петрушка, белоснежната любима на Козарчето, вече се беше оправила, подобряваше се видимо и все повече си възвръщаше предишната палавост. Тичаше пред него с весели, игриви подскоци, връщаше се с бавни стъпки и, като капризна любовница, му подаваше за  милувка и целувка елегантната си главичка… Любимка на всички лагерници, тя лъсна  козината и започна да дава  мляко. Една весела случка дълго време разсмиваше хората, докато Попа само злобно  мърмореше срещу това „рогато” изчадие…

В едно ранно утро, когато попът с черното расо минавал край козата, вързана за дълго въже, тя внезапно го настигнала и го боднала с рогата си отзад. Попът като всеки поп, който си имал вроден страх от всичко рогато, олицетворяващо Дявола, се стреснал, побегнал по пътечката покрай скалата, побягнала и Петрушка подир попа, скъсала въжето и продължила да го преследва. Хукнали след Попа и козата двете ранобудни деца, които имали задача днес те да пасат  животинчето. И така, „дяволското изчадие” било настигнато след двеста-триста метра от децата, хванато  озаптено. Чак тогава  отец Илия се обърнал, прекръстил се и със задъхване се скарал на децата:

- Да я махате… тая рогата напаст от тука… щото тя ще ни докара още по-големи бедствия! Без малко… да ме промуши отзад.

На което едното момче  през смях отговорило:

- Ама тя и нас така боцка с рогата си отзад, бе дядо попе! Искала е сигурно и с тебе да си поиграе…

На връщане по пътечката Попа пресрещнал Козарчето, започнал и на него да се кара, накрая го заплашил:

- Заблуден си, омаян си, оглупял си, от тази грешна, дяволска любов, чадо мое! Ако час по-скоро не се отървеш от нея… ще вампирясаш!

Козарчето го гледало известно време мълчаливо, под вежди и чак, когато Попа си тръгнал, викнало след него:

- Мможе нарочно да те под…подгонила, дядо попе! Щото моята Пепетрушка има теле…телепатия, може мисли да чете… по очите да попознава,  кой какво заа нея мисли… Атии… недей да мърмориш зза вампиирясване. Защото… ии от много  аакъл се вампирясва!

Леля Добра, пък беше разочаровала и Козарчето, и всички, които заобичаха  козата, с други свои непремерени думи. Докато  хората гледаха на  Петрушка  като символ на възкресението, като на живата връзка с безвъзвратно загубения свят на цивили- зацията, като отдушник на  мрачните си мисли за близкото и далечно бъдеще, практичната готвачка мислеше за безценното мляко на козата, с което щеше да разнообрази менюто. Козарчето, научило за това изказване на  лелката,  три дни й се сърдило, накрая не се сдържало и й казало:

- Мъчно ми е, ле… лелче, дето и ти нне разбираш, каакво нещо е коозата! Заа мене Петрушка е другарче, красота и белота, лююбов за душата ми, а за тебе май… ссамо коза за доене! За мляко…

***

Бялото агне, което беше отървало своя Гергьовден, благодарение на дивите прасета, и успешно  трупаше килограми, също стана любимо същество на лагерниците. След като децата прехвърлиха цялото си внимание към Пепи и Петрушка, агнето беше осиротяло, завързано с дългия си повод за някой храст. Но сега и за него имаше доста желаещи да го водят на разходка, да го поят, да му дават свежи тревички и листенца в устата. Пенсионерите бяха най-активните му почитатели, дори понякога се поскарваха, кой бил на ред да го води…

Веднъж, едно от най-малките деца, момиченце с бухнали панделки, попита  възрастния мъж, току що поел повода на агнето: „Дядо! Защо сега всички дядовци и баби искат да пасат агнето? И защо нашите майки не ни извеждат така…”

Дядото се засмя, прегърна  детето и каза: „Ами защото  вие не сте агънца, а мили, сладки и умни деца!… Ако искаш… хайде ела с мене да поразходим агнето!”

- Искам! Искам! - заподскача детето и хвана повода.

Тръгнаха по пътечката към  новия душ, за да напоят животинчето. Дядото мълчеше. Детето няколко пъти го погледна и като видя, че  той скришом бърши сълзите си, попита:

- Ама ти… защо плачеш, дядо?

- Аа… не плача, как така!?… Защо да плача? От вятъра е… Много ми е весело и приятно даже с тебе… - после добави по-тихо: - Спомени, спомени… мило дете!… Те понякога  си поплакват!

Обяснимо беше, защо старците искаха да  разхождат агнето. Повечето бяха селски хора, животните им бяха втората любов, а любимците сред тях - като членове на семейството. Необяснимо от пръв поглед беше и  поведението на двете бременни жени. Те бяха вече доста наедрели, в седмия и осмия месец, бавно и тромаво се движеха, а най-много настояваха да  разхождат агнето. Желанието им  изглеждаше доста странно и необяснимо и за  журналистката Лиляна Драгова, която  коментира в дневника си и този факт, но не намираше подходящото заключение като убедителен финал. И се обърна вечерта за съвет към професор Петрова. Тя  дълго обмисля отговора си. После каза:

- Не съм съвсем сигурна, но мисля, чела съм някъде, че чувството за майчинство се изявява преди раждането в отношението на жената към домашните любимци, нещо като  предварителна нагласа, адаптация. Може би в това живо същество с четири крака тя вижда вече бялата детска количка с четирите колелца и своята рожба в нея!

***

Емине, кметицата на мъртвото село, поведе поредната група към зеленчуковата градина. Пътьом трябваше да минат през бившия стопански двор, където от няколко дни един  възрастен турчин готвеше изненада. За групите, които  денем работеха в землището на селото и  на връщане носеха каквото са намерили за кухнята в лагера на носилки. Някога той беше железар, точеше и изработваше всичко нужно за полската работа.  Един ден като видя какви инструменти, какви запасни части, лагери, зъбчатки и обикновени колела се изравяха от  руините на работилницата, много се зарадва. И начаса видя във въображението си  количката с две колела, с дълбокия дървен сандък и дръжката-теглич за двама души. Толкова беше увлечен в работата си, че спеше на открито, за да не губи време да се прибира в  сградата на шивашкия цех.

- Сабах лорсун, бай Саид! - поздрави кметицата. - Как е, напредваш ли?

Турчинът, който я посрещна весело усмихнат и с лек поклон, отвърна:

- Довечера групата може да се върне в лагера с  едната количка и да захвърли таргата!… Ей я на, почти е готова. Остава  да й обуя железните цървули.

Кметицата, която нарочно се беше отделила от групата, за да го поздрави, огледа  количката на майстора и попита:

- Какви железни цървули, бе  бай Саид? Като я гледам… че тя е напълно готова.

- Не е, кузум, не е! Като се натовари, колелата й ще потънат в черния път. Затуй ще й закрепя на колелцата по една широка, дебела, ламаринена лента.

- Добре, майсторе… За всичко си помислил. Хайде, приятна работа!

- А вие минете довечера пак оттука, за да ви я предам за експлоатация, че да се захващам за другата!

***

- Първо, моите поздравления, дядо Петко и бай Симо! Вашите вълчи ями много бързо заработиха! Но… ние се оказахме неподготвени. Какво да ги правим тия малки, диви прасета?

Двамата чобани, които  донесоха на раменете си гергьовското агне преди време, бяха подготвили  две вълчи ями. Но вместо вълци и чакали в едната яма паднали две средно големи и пет малки, черни диви прасета. Тъй като Коменданта  беше затрупан с порой от най-различни мнения и препоръки, наложи се да  потърси  мнението на Генерала. Той имаше съображения поне в този чисто кухненски въпрос да не се меси, затова покани на разговор освен двамата чобани и Коменданта, главната готвачка, доктор Ценов, кметицата Емине и няколко произволно избрани  мъже и жени от общия списък.

- Господин Генерал! Дайте поне веднъж да охлабим колана и да угодим на хората! - подхвърли  главната готвачка. - Големите - за осоляване, в хладилните чанти и за  пача в кухнята, а малките - печено на шиш над жарта на Огъня. И по една чаша бяло вино, дето са го изровили от разрушения селски супермаркет.

- Ти какво? - стрелна я доктор Ценов и шеговито добави: - Ти май искаш авторитет да печелиш?

- Що да не искам? - озъби му се неочаквано жената. - Омръзна ми вече да слушам, какви ли не обиди и благословии! Че съм била стисната, Цербера в кухнята, женският дявол за гладниците. Че правя икономии не за себе си, а за всички, че мисля как с един картоф - двама души да нахраня… за това никой май акъл няма!

- Ти за хорските приказки, Лелче, не се тревожи - каза Комнданта. - Не им обръщай внимание. Ако някои продължават да те тормозят, можем и в пещерата да ги  затворим за три-четири дни. Господин Генерала  иска да чуе загрижени, отговорни, рационални предложения, а за пържоли и скара -  апетити винаги ще има.

- Ами аз… какво, да не би празни приказки да ви говоря! Прасенцата са още малки, за осоляване не стават. А след време  може и други да паднат в ямите…

Генерала продължаваше да мълчи. Подкани с поглед двамата чобани и те  един след друг си казаха мнението, което изглежда  предварително бяха уточнили:

- Абе то… и на мене ми се  яде печено на шиш, ама ситуацията е такава, че не можем да си гоним желанията и апетита. Ние още докато  копахме ямите си мислехме, че каквото се хване ще го гледаме известно време в капан… нещо като  кочина. Ако ни дадете  резачката, за няколко часа можем да я  направим…

- Е, хубаво, интересно предложение - обади се един от поканените мъже, - но как ще ги храним? С какво?

- Момент! - сети се нещо кметицата. - Аз подкрепям това разумно предложение. - В разкопките, които правим в селото често попадаме на развалена храна, която за  нас не е годна, но за прасетата става.

- А има и друга възможност за храна - намеси се в разговора отново бившата кметица. - Нали знаете, с какво се хранят дивите прасета? С жълъди. А тук желъдите в дъбовата гора - килим правят. Ето ви  работа за децата и жените…

И понеже нямаше единство в мненията, Коменданта реши:  тайно гласуване - за кочина или за печене на шиш! С два гласа  надделя предложението на главната готвачка. Всъщност това беше  реверанс за нейните денонощни грижи за изхранването на този пъстър народ, не с каквото трябва, а с каквото има.


Раздел пети:

ОТНОВО ТРЕВОГА

От няколко дни групата на Бивола скиташе по чукарите на двете каменни възвишения безпътна, отчаяна, подлудена от омраза. Омраза към небето и Космоса, за тотално обърканите им сметки,  омраза към хората, в подножието на  върха, които успешно  изграждаха  своя втори дом, омразна нетърпимост един към друг. Безсънието и денонощното дебнене, поддържаната бойна готовност да изпревариш куршума на другия - всичко това беше изнервило и петимата до краен предел. Всяко рязко движ- ение, всеки необикновен шум, всяко обръщане в полусън ги стряскаше. Макар да бяха свободни и неограничени в ходенето по  склоновете и шубраците на  двете възвишения, имаха усещането, че са  заключени в невидима клетка и клетката ги следва на всяка крачка.

В една  тъмна нощ двама от групата изчезнаха безследно след като тайно бяха задигнали от неприкосновения запас няколко консерви и друга пакетирана храна. Сутринта Бивола побесня, но нямаше какво друго да прави, освен да рови с крак песъчливата земя, да псува и да се заканва да ги реже на парчета, ако ги открие…

Но най-много му тежеше спомена за акцията на военните, в която загубиха почти всичките си провизии и боеприпаси. Не смееше да отваря дума за вината, защото всеки се  чувстваше в нещо виновен. Но неговата, според мълчаливия упрек на  тримата му спътници, Прасето, Бухала и Козела, беше двойна. Той, без да помисли за последствията, пръв стреля към ДРОНа, който внезапно се появи над главите им и неговия изстрел издаде местонахождението на групата. Бивола нямаше сили и смелост да признае вината си и това още повече го отблъскваше от другите, които в последно време си имаха по-голямо доверие един към друга, пазеха се в нощите и  можеха поотделно по-спокойно да си поспят. Времето минаваше и отминаваше покрай техния  огън, на който печаха само пъпчиви жаби, змии, смоци, костенурки, гъби и охлюви…

В тази привечер, щастието им се усмихна - простреляха кошута и сега печаха порциите. Но докато  Козела, Бухала и Прасето се въртяха около огъня и чакаха с нетърпение да си похапнат от  печеното, Бивола седеше настрана замислен, мрачен и безмълвен. Той още вярваше в обрата на събитията и завръщането на цивилизацията, затова продължаваше да бъде в плен на мечтите си. Милионите, които чакаше от продажбата на оръжията до толкова бяха го обсебили, че не допускаше никакво друго развитие на събитията. Имаше чувството, че без това очакване, без тая надежда, той ще се разпадне на съставните си части и ще стане лесна плячка на тримата. Затова беше се разпоредил да ходят в плътна група един до друг, да се  усамотяват само по време на голяма, естествена нужда.

Тримата до огъня също бяха мълчаливи - не смееха да нарушат  горската тишина и тежкото мълчание на шефа си. Но по едно време Данчо Козела не издържа и подхвърли:

- Ако полицаят беше  дошъл тогава… Сега щяхме да бъдем шестима.

- Тии - погледна го през рамо  Бивола, - да не си объркал математиката? Петима искаше да кажеш…

- Не, Шефе! Шестима, казах… Полицаят щеше  по-късно да доведе своя човек, моториста.

- Я чакай! - погледна го строго шефът. - След като аз не зная за неговия човек, ти откъде знаеш? Познаваш ли го?

- Не, Шефе, не го познавам. Но нали ти си казвал, че заради по-успешната игра с дилърите и момичетата, той си имал прикритие, свой колега-двойник?

- Да, бе забравих… Но не знаех, че старшият, на своя глава, си осигурил задника със свой човек за деня на акцията… Идиот! Глупак излезе, а не мъж! Да вземе да се гръмне! Язък за бомбата!… А ти, бе Прасе… пардон, Димчо, още не си ми казал нещо повече за вашата среща. Да не си го подплашил? Какво точно му каза в оная вечер?

- Всичко ти казах, Шефе - обади се Димчо Прасето  и продлжи, докато ръчкаше с дълга пръчка жарта под месото. - Казах му, ако види зор да гръмне Полковника и да дойде при нас с двата му пагона и с едното отрязано ухо…

- Ето виждаш ли!- скокна внезапно на крака Бивола и инстинктивно посегна към  пистолета си. В същия миг, както си седяха до огъня и другите двама сложиха ръце на пистолетите си. - Как ще му кажеш такива думи вместо мене, бе човече? Че ти сериозно си го изплашил, затова той…

- Извинявай! - отвърна му смело Прасето. - В твой стил е, затова му го казах.

- Моля ви се! - обади се Бухала. - Не се палете. Че тоя огън дето гори под краката ни е достатъчен.

Като най-възрастния и мъдрия в групата, той много пъти  беше заставал между вдигнати юмруци и насочени дула, да гаси пожари. И когато въглените започваха да тлеят, той ги гледаше замислен от страна и се питаше: „Защо е още тук? Какво търсеше между тези главорези и убийци?” И той като всички останали беше наемник на Бивола. Нямаше сериозни минали престъпления и вини за изкупване. Щеше да си вземе плика с парите и да се върне при своите горски работници след  „годишния си отпуск”…

Бивола пропусна забележката на Бухала, помълча, после се обърна към  Данчо Козела, приседнал до огъня в очакване да захапе  цвъртящата пържола:

- Как е раната?

- Добре е, зарасна. Само леко ме наболява.

- В такъв случай… няма какво да чакаме и да се крием като подплашени зайци. Трябва да ги поизплашим тия долу, за да не  смеят повече да ни преследват. Ще измъкнем  двадесетина пехотни бомби от пещерата и ще минираме северната и южната пътечка. Всяка нощ ще обстрелваме от върха лагера, все ще улучим някого. Така ще поддържаме напрежението и ще дочакаме  обрата на  ситуацията и хеликоптера. А той ще дойде, рано или късно, трябва да дойде!

- Извинявай, Шефе! - събра кураж Бухала и продължи: - Защо да ги дразним? Не е ли по-добре да мислят, че вече ни няма тук! А има и друго: щом и тия над нас… извънземните им помагат…

- Ама ти… сериозно ли вярваш в тия глупости, бе бай Танасе?

- Вярвам, Шефе! След като видяхме с очите си белите кълба да слизат долу на поляната, след като гледаме тия лъчи от земята и небето… тия светещи чинии над главите ни…  Аз не съм толкова прост човек. Знаеш ли, колко фантастика чета, когато нямаме работа и се излежаваме под сенките? И колко такива предавания съм слушал от транзистора!…

***

И тази нощ Генерала  прекара  до малките часове в разговор с хората край Огъня. Искаше поне веднъж да си легне по-рано, но въпросите не свършваха и той се стараеше на всички подробно да отговаря. Днешната тема не беше оцеляване в близкото бъдеще - до зимата и през зимата, - а за по-нататък. Може ли да се живее така дълго? Ще има ли някаква връзка с другия оцелял живот - в родината, в Европа, в света? Как могат да се постигнат някои завоевания на техническия прогрес и цивилизацията на този връх? Как Генерала гледа на космическата помощ и на  космическото бъдеще, за което инсайдер Рая, професор  Петрова, журналистката Драгова, студентите Димо и Стоян и  другите около тях толкова убедително агитират за далечната планета „Цветница”. Там вече имало славяни и българи, оцелели в най-различни катастрофи и природни бедствия, там щели сме да бъдем едни от първите масови заселници, нещо като донори, като биологичната мая за възраждането на другата… космическа  „България”? Хубава, интересна вълшебна приказка, но… дали е за вярване!?

***

Генерала беше предупредил войника да не го будят до седем часа, когато целият лагер се събуждаше, искаше да си поспи малко повече. Но тъй като сънят му беше полусън - фрагментарен, разпокъсан, епизодичен - не можа да дочака седем часа, а скокна от кушетката на БУСа час и половина по-рано. Стресна го онова видение, с човешки образ, с офицерска шапка и пагони, което  за трети път му се явяваше, на сън или наяве - още не можеше да си отговори. Защото и  лицето, и жестовете, и думите, които му каза бяха безусловно реални, човешки, с емоционална тоналност и загриженост. Като всеки земен човек той помнеше обикновено само моменти, епизоди от своите сънища в продължение на час-два и бързо ги забравяше. Но това видение и думите, които му изрече бавно, загрижено и с приятелски тон, на чист български език, нямаше как да забрави. И както си седеше на кушетката, загледан в утринната светлина на новия ден, съзнателно си ги повтори на ум, дума по дума:

„Господин Генерал! Колега!… Аз съм реален човек, българин, военен представител в щаба на  флотилията на генерал Ищер, която охранява вашата свещена Странджа планина. Грози ви  смъртна опасност откъм върха! Вземете незабавно мерки!… Доверете се на инсайдер Рая, тя може би ще може да ви посочи  моториста с черната каска,  човека на  мъртвия старши полицай…”

Тези думи като че ли  извън неговата воля, бяха запаметени по мистериозен начин, защото успя да си ги припомни, без затруднение. Огледа се притеснено, защото реалността  изискваше действие. Трябваше поне за няколко минути „да си събере ума”, за да реши какво по-напред да предприеме… Първо - среща с инсайдер Рая. После - с полковник  Хинев…

Застана в рамката на  вратата на БУС-а и  викна строго към войника, който облегнат на  бронята упорито се бореше със съня:

-  Ехо!… Старшина Енев! Спиш ли?

- Съвсем не, господин генерал!… Малко съм задрямал…

- Ако бяхме в поделението - каза по меко Генерала, - щеше да видиш ти, колко  малка е била дрямката ти! Ако още веднъж те засека - на Трибунала… да знаеш!

- Виноват, господин генерал! Няма да се повтори… понеже казахте, че до по-късно…

- Хитрец и мошеник, едновременно, а? - размаха пръст Генерала поусмихнат. - А сега, бягай към офицерската палатка и да уведомиш щабните членове за извънредно, спешно заседание! Но първо да дойде веднага Полковника. Аз отивам при инсайдер Рая. Когато се върна, искам всички да са в БУСа!

***

- Оо, кого виждам рано-рано! Най-интересния и достоен мъж…

Инсайдер Рая го посрещна пред вратата на караваната в ранния час с бодър поглед,  зле прикрита приятна усмивка и смутеена руменина, избила издайнически по бузите й. Откакто преди три години съпругът й почина след автомобилна катастрофа, такова чудо - внимание към мъж, не беше се случвало. Радваше се вътрешно, че все повече печелеше доверието на този силен, уважаван и сериозен човек. След него, като Месия, сега беше готов да тръгне, без да се замисля, повече от половината народонаселение на лагера. Тя също - без да пита, накъде щеше да я поведе - към необитаемите  руски  степи, незасегнати от  космическия удар, или към далечната планета „Цветница”. А това упорито нарастващо внимание и доверие към Генерала, беше повече от човешко внимание… Тя го желаеше и очакваше. Защото вече знаеше, за какво той идва при нея! С най-силните си телепатични импулси беше доловила част от неспокойните му мисли след пробуждането…

- Елате… заповядай да поседнем…- започна видимо притеснен Генерала. - Виждам, как  бай Марин ти оградил в полукръг апартамента, за клиентелата… Не знам откъде да започна, тъй като с други хора не мога да споделя… сън ли, видение ли беше…

- Спокойно, господин генерал! Зная… кое те води насам. Още повече, че са те предупредили с други да не споделяш и коментираш видението си.

- Но как!? - стресна се той от думите й, сякаш шамар му удариха. - Тии… вие… откъде знаеш за съня и предупреждението?!

- Поради важността на ситуацията с опасността, която ни дебне от върха, ние имахме паралелен сеанс, господин генерал, нещо, което много рядко, като изключение, се случва в нашата практика. Имаме изглежда и биологична съвместимост!

- В такъв случай…  да не губим време!… След малко искам да се посъветвам с моите офицери, как да подготвим акцията за ликвидирането на Бивола, на тази денонощна опасност, която ни дебне от върха и мира не дава на хората. А ти… ще те помоля да идем сега при Коменданта, за да му посочиш моториста с черната каска.

- Момент! Аз не съм чак толкова божествена с феноменални пророчески способности, а… жена, Генерале! С всички женски атрибути, ако не си ме забелязал… Доколкото си спомням видението ти каза… че аз може би ще мога да посоча моториста, нали?

Генерал Милев, който  в последно време усещаше като  сдържана тръпка тия нейни многозначителни думи и погледи, този път и видимо се смути, но побърза да си влезе в генералската роля:

- Да, така беше… Но да идем все пак… да помислим заедно как можем да го отрием този потенциален убиец…

Намериха Коменданта в периферията на лагера, в компанията на двама бригадири, с които обсъждаше  дневните им задачи.

- Господин Кондов!… Моля, по-късно ще продължите. Излезе друга спешна задача!

- Заповядайте, господин генерал!

- Инсайдер Рая може би ще ви посочи лицето, което  цяла седмица търсим, моториста с черната каска. Но само ще ви го посочи! Дискретно, отдалеч.

- Добре, но как… от къде!! Вие, госпожо значи сте го познавали…

- Моля, без въпроси, Кондов! Ако по време на обиколката из лагера го идентифицирате, не правете нищо повече! Оттеглете се, вземете двама войника и тогава го арестувайте! Направете му щателен обиск на това, което има!… Разбра ли колко е дискретна и отговорна тази задача?

- Тъй вярно!

- А сега… поговорете си по детайлите на операцията!

Разделиха се. Той пое забързан към БУСа, където офицерите вече го очакваха… И още преди да стигне до  официалния си стол, започна делово:

- Имаме отново извънредна ситуация, господа! Получих достоверни информация, че ония убийци на върха, готвят кървав атентат! Ние трябва да ги изпреварим и обезвредим на всяка цена! Иначе, разбирате, нали, можем да им бъдем само живи мишени… Слушайте внимателно! Ето ви оперативния план на акцията, който сутринта нахвърлих. Чета с кратки обяснения, после чакам мнения, забележки и разумни предложения!

Заседанието на  Военния щаб продължи повече от два часа. Докато в БУСа се уточняваха  подробностите на  акцията, Коменданта и инсайдер Рая  обикаляха лагера, говореха с хората, записваха си нещо в бележниците. Формалният им мотив беше, че се налагало да добавят в общия списък нова графа - „професия”, за да знаели, кой с какво би могъл да бъде по-полезен. Към края на  обиколката, телепатията на инсайдер Рая неочаквано заработи на бързи обороти. Младият човек, с когото поведоха разговор гледаше встрани, с блуждаещ поглед, отговореше разсеяно, със запъване, чупеше пръсти. Извиниха му се, приключиха набързо разговора и отминаха.

- Наркоман!- продума тихо Коменданта, когато се отдалечиха.

- Нищо подобно! - отвърна жената, без да го погледне и добави: — Този е!

-  Сигурна ли сте!

- Абсолютно! Моите биологични електромагнитни сензори го откриха. Неговите психотронни, микро импулси, които обикновено се активират при стрес или страх, бяха много силни. А при наркоманите те изобщо не помръдват… Действай!

След десетина минути Коменданта, придружаван от двама войника, тихо и кротко изпълни своята задача. Арестуваха и завързаха   младия мъж, както се излежаваше в своя кът до мощния си  японски  мотоциклет, наполовина смачкан.. Той като че ли беше очаквал тази развръзка - не оказа никаква съпротива, не зададе никакви въпроси, дори  не се опита при обиска да скрие оная зелена  брезентова торбичка, под мотора, затрупана с шума. В нея се намериха два пистолета, четири пластични взрива, пачка нови долари, един хляб, няколко консерви… идеални „утежняващи вината му  обстоятелства” за военния прокурор на Трибунала, капитан Дишлиев.

***

В това необичайно утро обичайният ритъм на живота в лагера беше нарушен. Бригадирите  неочаквано обявиха почивен ден. Военните се разшетаха насам-натам с автомати през рамо. Генерала изпрати с прегръдка две групи в северна и южна посока, разговаряше на крак с хората си и даваше разпореждания, но не отговаряше на никакви странични въпроси. За пръв път го виждаха такъв - устремен, съсредоточен, вглъбен и недостъпен.

И в кухнята цареше необикновена шетня - там се готвеха малките късчета свинско месо за печете на вечерния огън, като шишчета. Добрата леля Добра се видя в чудо. Не беше Господ, че с пет малки диви прасенца  да подготви печено за толкова народ! Не беше и Темида, че на око да отмери на всекиго по равно. Два пъти прекрояваха грамажа на порцийките - сметката все не излизаше. Пък и най-близките й помощници започнаха предварително да мърморят: Как така на едни  чисто месце, колкото и малко да е, а на други - с кокалче? Бунт можеше да стане пред Огъня, приятната изненада щеше да иде на вятъра. По едно време жената толкова се ядоса и кипна, че захвърли готовите отме- рени мръвки в казана и викна високо: „Да ви пикая на демокрацията! Който може да угоди на всички - да заповяда!” - разплака се и отиде да поседне на пейката.

Коменданта- тъкмо се приближаваше към  хижата, за да разбере, как върви работата в кухнята - видя разстроената жена, приседна до нея, сложи ръка на рамото й и загрижено попита:

- Кажи ми какво е станало? Кой те обиди и разцентрова така? На Трибунала ще го дам!

- Никой не ме е обидил, прави са хората… Прасенцата  ме разстроиха… Диванета! Простачета! Толкова малки, а тръгнали по правия горски път! Да бяха криввали малко, нямаше да паднат в ямата и да ми  докарат сега толкова ядове! Пишман станах дето дадох тая пуста идея за печеното на Огъня!…

Разказа му набързо проблема.  Младият мъж се замисли и стана:

-Хайде, успокой се, лелче! Щом е така… ще заколим  едно от двете големи прасета, които чобаните затвориха в новата кочина!… Но печено довечера ще има! Обещали сме…

- Ама как?… Чакай? - зяпна  Лелчето. - А Генерала…

- Аз поемам отговорността… На Генерала огън му гори днес на главата…

***

Денят беше слънчев и горещ, безветрието след обяд направи задухата още по тежка и непоносима. Летният басейн до извора най-после беше готов, запълнен до преливника. Най-смелите мъже и две жени се престрашиха първи да опитат придобивката, хем да се поизкъпят. На децата още не беше разрешено, тъй като водата беше много студена и твърде голямата температурна разлика, според доктор Ценов, можеше да предизвика нежелани последствия. Децата бяха окупирали  душа под скалите и това им стигаше. Там водата беше с няколко градуса по-затоплена от прякото въздействие на слънцето.

Освен задухата във въздуха над лагера се чувстваше и някакво допълнително напрежение - от необичайната шетня на военните, от ареста на моториста, от непрекъснатите заседания в БУСа, от  слуховете за нападение откъм върха, от фантастично украсени интерпретации за  предстоящо посещение на извънземни в лагера. Това  затворено общество нямаше как да опази своите тайни, колкото и строги, поверителни да бяха те… Към края на деня напрежението започна да охлабва. Появи се тих ветрец, който сякаш продуха  неспокойните и мрачни мисли от главите на хората. Защото  предстоеше малко кулинарно събитие - свинско печено на жар с чаша бяло вино. Затова „огнярите”  готвеха кладата не с обичайния вършинак, а с по-яки букови цепеници.

Но когато започна да се здрачава и Огъня беше готов за запалване,  оптимистичното настроение беше отново помрачено. Коменданта съобщи с мегафона, че за да се осигури нормална работа на кухненските работници и помагачи, хора покрай Огъня няма да се допускат. Всички трябвало да се съберат плътно до скалата, там щяла да им бъде  поднесено печеното и чашата с бяло вино - това било  заповед на Генерала. Съобщението отново върна позабравената сутрешна тревога. И пак се заговори за военните, за заплахата на Бивола, за ареста на моториста с черната каска, за фантастичните способности на народната лечителка, с чието съдействие бил  задържан терориста.  Питаха се  хората с погледи, какво става, защо са тези необичайни  мерки, но отговор нямаше…

Отговорът дойде един час по-късно, когато Огъня лумна с цялата си мощ, когато жарта с тенекии започна да се пренася до предварително подредените каменни урни в подножието на скалите. Там се въртяха шишовете с нанизаните  свински мръвки, там се  разливаше и бялото вино в пластмасовите чашки… Генерала, все още  мрачен, мълчалив и  угрижен,  дойде да си  получи  мръвката, да отпие глътка от бялото вино и после, без да отговори на нито един въпрос, се отправи с бодигарда си към  военния джип.

В този момент, откъм извора на потока, се чу силен гръм, съпроводен с няколко картечни откоса.  Трите височинни прожектора, които осветяваха  поляната, угаснаха. Последва втори бомбен взрив на десетина метра от Огъня, който разпиля  горящите  главни и жарта по цялата поляна. Няколко живи факли достигнаха до  задръстената с прекършени клони и шубраци гора и завихриха  огнени гнезденца, заплашващи да се превърнат в  горски пожар.

Стъписаното в първите минути човешко множество избухна с писъци, викове, клетви, псувни, въпроси, но като  скупчено, подплашено стадо овце, не смееше да шавне и да се разпилее. Защото едва сега, с шестото си чувство,  беше разбрало  спасителната заповед на  Генерала - мръвките и чашките да се раздават в подножието на скалите. Когато всичко утихна и хората видяха как военните започнаха да гасят огнените гнезда в гората с пожарогасители и с  предварително подготвени съдове с вода, всеки за себе си си даваше сметка, колко прав е бил Генерала, че е предвидил всички възможни последствия от  очакваното нападение откъм върха. Някои нетърпеливи се размърдаха, поискаха да се махнат от скалите, да се включат и те в гасенето на малките пожари, но гласът на Генерала по мегафона ги  спря в крачка:

- Останете по местата си!… Запазете спокойствие… Чакаме отбой на  тревогата със зелена ракета от върха… Нашите хора са горе и ще ликвидират завинаги всякаква опасност от нападение.

И още ехото от гласа му не беше отзвучало, отразено от скалите, над лагера грейна  опашата, зелена ракета с парашутче, което означаваше: „Край на операцията, терористите са обезвредени!”

Прекъснатата кулинарна вечер все пак продължи покрай набързо разпаления Огън. Макар с приглушен ентусиазъм и потиснато, мрачно настроение. Защото  стана известно, че първият взрив съборил площадката на Ветро електрическото съоръжение на братовчедите, изкривил стълба и ранил тежко двама мъже, които  отишли да се разхладят в басейна. Разрушен бил и самият басейн -  преградната стена не издържала на ударната вълна.

***

Обичайният трудов живот на лагера замря за цели  четири денонощия. Хората за втори път преживяваха смъртта си и за нищо друго не бяха способни да мислят нормално. Наличният военен състав едва удържаха прекипелият от омраза и решителност гняв на хората, които по цели дни, в един глас високо крещяха, скандираха, зовяха за незабавна смърт на тримата от върха и  моториста с черната каска.

Тримата атентатори, леко ранени, бяха докарани, по-точно, спуснати от върха със завързани ръце и въжета под мишници едва на разсъмване. Затвориха ги във втория опразнен БУС, там доктор Ценов и сестрите се заеха да им обработват и превързват раните с погнуса, треперещи от яд и възмущение. Но… нямаше как да се разминат със дълга си!…

А вън, около БУСа, разярените до лудост мъже и жени, пометоха охраната, влязоха вътре, изкараха четиримата задържани, завързани за общо въже и започна саморазправата. Кой с каквото имаше под ръка - дърво, камък, желязо. Проблесна острие на нож, но се оказа, че нападателят е наранил в суматохата не когото трябва.

В бъркотията Бивола, незнайно как се развързал и побягна накуцвайки, но не успя дори десетина крачки да направи. Няколко мъже го настигнаха и пребиха до смърт. Саморазправата над арестуваните продължи двадесетина минути и беше прекратена с изстрел във въздуха от дотичалия Генерал с няколко офицери.

- Стойте!… Престанете!… Не може така… Ще ги съдим и осъдим на открит процес!… Ние не сме разбойници и убийци като тях… Успокойте се, вразумете се!

Но тълпата не можеше и не искаше да се успокои и вразуми. И за пръв път по инерция на злобата към убийците,  несъзнателно се противопоставяше на разумния призив на Генерала с неукротените си викове:

- Какъв съд?… Защо ще си губите времето с тях?… Ако не бяхте вие… да ни примамите с тия свински мръвки до скалата, всички щяхме да сме мъртви!… Съдилищата са измислени за хора, а това хора ли са?… Смърт, само смърт за такива!… Оставете ги на нас… Ние да ги съдим…

Когато тълпата се поуспокои,  в кратко съвещание на крак, Генерала се разпореди на Полковника, Председателя на Трибунала:

- Нали виждаш и чуваш, какво искат хората? Подгответе по-бързо заседанието, по кратката процедура!

- Разбрано, господин Генерал!

- А ти, Коменданте, с полицейските белезници, закопчай двама по двама задържаните, напъхайте ги в  оная пещера и оси- гурете подсилена охрана. И… слушайте всички, и вие господа убийци! При всеки опит за бягство от пещерата да се стреля на месо! Ясна ли е заповедта ми?

- Тъй вярно… ясна, господин Генерал! - отговори  Коменданта.

- А вие… мили хора, моля ви, разпръснете се!… Обещавам ви, че те ще получат присъдата, каквато заслужават…. И не мислете повече за никаква външна опасност!

Тълпата мълчаливо, но все още нервна и възбудена, започна да се оттегля. Един войник донесе  два чифта белезници от полицейската кола и Коменданта се зае да изпълни заповедта на Генерала, който малко встрани беше спрян от медицинската сестра Велева:

- Какво има? Изглеждаш изплашена… като подгонена от мечка?

- Още една жертва… господин генерал! Единият от  тежко ранените в басейна почина. Доктора направи каквото можа, но… раненият успя само да ни каже… да си спомни, че взривната вълна го  блъснала в преградната стена, с главата напред и…

- Ами… какво можем повече да направим? Нищо… Погрижете се с Доктора за погребението, вижте  има ли, няма ли близки, опишете личния му багаж…


Раздел шести:

ТРИБУНАЛЪТ. ПРИСЪДИТЕ

Подготовката за съдебното заседание продължи три деноно- щия. И се превърна в истинско изпитание за Полковника като верен приятел и помощник на Генерала. Колкото и да се стараеше да бърза, нямаше как да спази указанията и формалностите. На тази база се появиха и първите разногласия между двамата. Генерал Милев искаше показен съдебен процес. Не  огледално повторение на  българските съдебни процеси, които за двадесет години не бяха осъдили ефективно нито един голям престъпник. Искаше процес-пример. Със зачитане на народната воля. За да покаже и докаже, че не всяка военна власт е военна диктатура, а силова защита на справедливостта и морално-етичните стойности на обществения, социален ред.

Макар да беше съгласен с неговите съображения,  полковник Хинев се видя в чудо, как практически може да ги  реализира в съкратени срокове!

- В случая - каза в заключение на разговора по темата  той, - ние стигаме до пропуски и юридически несъвършенства на вашата заповед за Извънредното положение, господин генерал!

- Какви несъвършенства? Какво искаш да кажеш? Нали колективно я обсъждахме…

- Ами това, например, първото препъни камъче: „Подсъдимият има право на защита”. При нашите обстоятелства, къде да им намеря защитник? Кой би се съгласил…

- Момент, разбирам… Ами щом сме взели да правим революция и в българското правосъдие, да променим тогава  заповедта, нашата конституция, в ход!  Нека Народното събрание реши имат ли нужда от защитници… такива главорези!

- Но и това не е решение. Ще бъдем уязвими от… ония господа, към които и някои офицери, начело с капитан Кривошиев са се присъединили.

- Стига с тия господа, бе, Драго! До кога ще се съобразяваме с техните… пагубни, либерални фантазии? Нали точно заради тия супер християнски принципи се разпадна Европейския съюз?  - за пръв път избухна Генерала. -  Ако и нашите либерали имат малко мозък… нека протестират, нека ги помилват и да ме детронират! Поемам и тази отговорност: без служебна и обществена защита!

- Това е вече друга ситуация…Тогава с това да започнем. Свикваме нашето Народно събрание и… решаваме в ход проблема! Ако между хората се окаже защитник - да заповяда!

***

Първото заседание на  Трибунала започна в девет часа, под открито небе. Тъй като поляната не беше равна, голямата кухненска маса беше поставена на специална, нивелирана площадка. Четиримата подсъдими (Бухала беше избягал по време на акци- ята), по двама закопчани с белезници, бяха допълнително завързани на общо въже. Седяха малко встрани, върху грубо скована пейка, мрачни и мълчаливи. Само Козела отвреме-навреме оглеждаше  набързо  множеството с открит поглед и сякаш искаше да каже: „Аз не съм от тях… От тяхната евтина кръв!”

Четирима войника, прави, бдяха за тяхната охрана.

Тримата съдии - в средата на масата. От ляво- военният прокурор, капитан Дишлиев и секретарят-протоколчик. От дясно - трима обществени обвинители.

Председателят на съда, полковник  Хинев, тъкмо  беше вдигнал ръка за внимание, за да открие заседанието, когато към масата се приближи едрата, внушителна фигура на адвокат Морковски и високо обяви:

- Господин, председателю! Размислих… И моля да бъда оторизиран като четвърти обществен обвинител!

Тримата съдии си размениха учудени, въпросителни погледи, после  събраха  главите си за кратко съвещание и Председателя обяви решението:

- Съдът уважава молбата ви, господин Морковски.  Заповядайте тук, отдясно… Донесете още един стол от кухнята!

Адвокатът, докато чакаше да му донесат  стола събра всички учудени, навъсени и критични погледи. Защото добре го познаваха от телевизионния екран като редовен защитник в съда само на новоизлюпени богаташи, корумпирани политици, мит- ничари, полицаи, кметове. Така за няколко години, докато обикновените хора чупеха пръсти, как да вържат двата края, как да оцелеят, неговият „Рог на изобилието” му изсипа куп благини, които дори не е сънувал. Затова може би още в първия миг на бедствието той се стъписа, затвори се  в себе си и в своята пещеричка, залиня и посивя от мъка, защото имаше какво да губи и с какво да се прощава мислено в безкрайните часове на самотата.

Когато в първите дни след Потопа се заговори за освобождението на Бивола от затвора, за издирването му от Интерпол, първата му мисъл беше: „Бягай, човече, скрий се от този опасен изрод! Той не  е  дошъл тук  с хората си да празнува!” И друга  опасна тайна за мафиотската банда на Бивола му тежеше, свързана с търговията с наркотици и обслужване на нелегални мигранти, но… не се реши  да я сподели с военните и полицаите. Затова мъчително мълчеше. Отказа на поканата на Генерала да помогне в  изготвянето на заповедта за извънредното положение, защото открито говореше, че е противозаконно; отказа на Коменданта в дооформянето на Правилника за вътрешния ред; отказваше да участва и в трудовата дейност срещу мизерното, обидно купонче…  И гладуваше повече от инат, ползвайки троха по троха онова, което иначе не би му стигнало за ден до пладне. Гладуваше, защото упорито вярваше, или искаше да вярва, че всичко покрай него е някакъв сън или декор на  драма, който, както внезапно се е появил, така внезапно ще се вдигне и той пак ще се завърне в щедрата за него цивилизация.

Но последните събития съвсем го сринаха. Чашата на безплодното му очакване преля. Заработи на бързи обороти инстинктът му за самосъхранение. Докато досега усилията на Генерала да въведе някакъв ред в това съсипано от мъка и безнадеждност общество предизвикваха у него само високомерна усмивка, сега  той започна да го плаши. Плашеше го фанатичната му вяра, че наистина можеше да организира и запази живота на хората, да ги храни с по две купички супа на ден, да ги поведе като Месия към някакво божествено или космическо  спасение. Плашеше го неговата наследена войнска  чест, и в тази обща трагедия, да служи със слово и меч на Пагона и Устава на Българската армия, макар че ситуацията би го оправдала да не рискува своя живот и живота на поверените му офицери и редници. Плашеше го като Дамоклев меч, като бомба със закъснител, като дяволски шепот, че иде и неговия ред…

Отношението му към Генерала, което тия дни се мъчеше да осмисли, беше сложно и показателно  и за отношението му към превратностите в живота, към властта, към човешките стойности. Досегашната му нагласа за успешно житейско съществуване изключваше присъствието на подобен тип честни и предани до безобразие  граждани, политици, управляващи, генерали, общественици. Защото според него демокрацията, свободата на личността и словото, пазарната икономика, частната инициатива -  бяха покварили всички, като проказа, за която нямаше лек. Не можеше да го приеме нито с идеите, нито с невероятната му вяра за оцеляването на тия нещастни хора, нито с денонощните му усилия на организатор, ръководител и вдъхновител за  изграждане на някакво… фантастично безпарично, безконфликтно, деполитизирано общество на принципа на тоталното социално равенство. Започна дори да го ненавижда, защото самият той не можеше да бъде като него.

Затова днес, верен на своя инстинкт за оцеляване и приспособяване към всяка  нова ситуация, адвокат Морковски реши да изиграе последната си карта, пък каквото стане. Да свидетелства като частен обвинител срещу своя довчерашен клиент - Симо Иванов Симов - Бивола.

***

Пледоарията на военния прокурор, капитан Дишлиев беше изненадващо кратка, точна и остра, насочена не само към подсъдимите, но и към съдебната система на деформираната  демокрация:

- Господа, съдии! Днес вие, по силата на извънредните обстоятелства, сте призовани със собствената си съвест да запишете в Протокола своето решение за съдбата на подсъдимите. Без обичайния, външния натиск на вашите политически, корпоративни, религиозни и прочие  съветници, без обичайните каламбури  на защитата за отлагане на делото, заради пропуски в следствието или отсъствия на призовани, но нарочно неприсъстващи, свидетели. Мисля, че в случая нямате нужда от повече доказателства и експертизи. Ей ги, безспорните доказателства! Четири чифта окървавени ръце, два трупа, които заровихме с почести, четири човешки биографии, натежали от  закононарушения и престъпления. И два „бомбени юмрука”, изнесени на позиция, готови за  хвърляне от височината към лагера. Можете да си представите каква касапницата щеше да стане тук. Небесният потоп ни пожали, а тези… безумни същества, са готвели нашето тотално унищожение!… И знаете ли защо? По време на следствието,  един от тях, дори  не се постара да прикрие ужасно покварената си съвест, сподели дословно: „Защото ние нямахме вече никакъв шанс да  оцелеем, а  вие благополучно си  уреждахте  втория дом!” Моля, сътрудниците да покажат веществените доказателства!

Двама войника донесоха  по един „ бомбен юмрук” с по три завързани бомби-бухалки и пластичен взрив между тях и ги положиха внимателно на масата.

- Ууу!… Убийци!… Божкеее, какво щяло да станееее!… Съдете ги по-бързо…Смърт, само смърт!… Крумови закони за такива… идиоти!… Убийци! Това не са хора, а срам… човешки срам!… Ууубийци!…

Цели двайсет минути бяха нужни на съда, за да укроти  хората. За да се чуят последните думи на  обвинението:

- Господа съдии! Тия… две човекоподобни същества, наречени доста справедливо с животинските им имена, Бивола и Прасето, не ми се ще да ги нарека хора, са горчивия, опасния, смъртоносния плод на нашата криво разбрана и целенасочено деформирана демокрация. От  шепа политици, бизнесмени и новобогаташи, които  се добраха до  властта и до божественото си социално положение благодарение ей на такива маши и отрепки, издигайки в култ правата на човека за сметка на морала. Всъщност, питам се аз, питам и вас: какви човеци са тия двамата, щом са били съдени за планирани убийства, щом три пъти  са били в затвора с една и съща присъда: търговия с наркотици, кражби, превеждане на нелегални нарушители през границата? А този Бивол е стигнал и до убийство от ревност на бременната си приятелка! Що за справедливост е този наш демократичен Наказателен  кодекс, който явно, защитава повече правата на подобни рецидивисти, мошеници, крадци и убийци, отколкото правата на  трудовия човек? Със своето поведение в последните дни, подсъдимите нагледно са показали и доказали своята несъвместимост с нашето общество: че не подлежат на  ефективна интеграция, щом и затворът не ги е превъзпитал. Затова с чиста съвест предлагам най тежкото наказание - смърт чрез разстрел!

След  като председателят на съда успя да укроти спонтанните, бурни реакции на множеството, дойде ред на свидетелските показания. Настъпи неспокойна тишина. По интелигентните мъже и жени започнаха предпазливо да се оглеждат, да си разменят шепнешком откъслечни думи, но никой не смееше да заговори. След третата покана на Председателя един едър мъж с вирнати нагоре юнашки мустаци и с побеляла коса, разбута с лакти първите редици, застана пред масата и поиска думата.

- Как се казвате?… За протокола. - попита Председателя.

- Тотьо Маринов се казвам, на шейсет и осем години съм, от селото на този… Бивол! -  отвърна с гневен тон човекът и продължи: - Не съм Филип Тотьо, само по мустаците си приличаме. - После се обърна към хората: - А вие, мои комшии и земляци, защо мълчите? Нали по-добре от мене знаете, как преди да влезе в затвора ортаклъка беше писнал от него! Беше дете, а подлуди всички ни. Кражби, побоища, закани. Не смеехме вън от къщи да замръкнем. Взеха го по милост в един дърводелски цех да го хранят и възпитават, да го интегрират в обществото, както е модерно да се казва, а там той още по-лош стана. Не му се работеше, искаше човекът  друг живот да живее. Започна да се налага. И се наложи като главатар на по-такива, бетер от него…  Хайде, кажете и вие още нещо, ей там има един човек, на когото плевнята  му запали, в огъня пет овце и две крави му изгоряха… Не се страхувайте, тука няма телефони и приятели-бабаити, няма бизнесмени да го спасят. Не се страхувайте, че като свидетели ще ви пречукат на някое кьоше. Това е друг съд и друга управия, за каквато всеки си мечтае, дето само в приказките я има. Вярвам на тия съдии и на Генерала, че няма да го пуснат и после да го издирват чрез Интерпол, а най-после ще върнат смъртното наказание за такива главорези като него. Щото виждаме к`во става по света без смъртното наказание - демокрацията ни загива…

Човекът сякаш отпуши затапена тръба под налягане, сякаш срина стена на язовир. Много  вдигнати ръце искаха думата, някои напираха към масата, от там войниците ги връщаха с натиск - настана боричкане, всеки искаше да каже нещо. Хаотично се изказаха няколко души, една възрастна жена направо се развика и прегракна, без да се разбере какво искаше да каже.

По списъка на свидетелите дойде реда на полицая, старшина Пенев. Почувствал се свободен и независим от служебната власт на своя пряк началник, той честно и откровено разказа за подозренията си за полицейския чадър над Бивола и неговите хора от покойния му колега, за мудността на шефа си, който е трябвало да вземе бързо отношение, когато го е предупредил за появата на Бивола, за мудността изобщо на цялото полицейско управление  в борбата с мафиотите, трафикантите, корумпираните политици. Накрая се опита да обясни явлението „Бивола, Прасето и Козела” с големия чадър от най-горните етажи на властта над полицейското управление, следователно, с пряко отношение и към такива едри риби-престъпници.

- Правите доста смели заключения, старши полицай Пенев!  - намеси се  капитан Демирев, третият член на Трибунала. - А имате ли някакви доказателства?

- Да, господин съдия, имам живо доказателство, което за съжаление не е между нас, а си кротува с жена си в хранилката на горския дивеч. Ако беше тук, щях да го попитам: „На какво основание този Бивол,  в първите години на  промените, беше толкова близък с брат ви, господин депутат Генади Пеев, че му стана  дори кръстник? И сега, с поставени лица, контролира почти целия туристически бизнес по Южното Черноморие? На какво основание се намесихте преди години в процеса срещу Бивола и неговите съучастници, та ангажирахте авторитета на цялата си партийна група в парламента, за да облекчите присъдите на Апелативния съд?

Тримата членове на съда се спогледаха, събраха главите си за кратка размяна на реплики, после Председателя се разпореди:

- Да се запише в протокола за сведение и изпълнение: в следващото заседание на Трибунала да бъде призован като свидетел по делото народният представител Генади Пеев  Савов!

До обяд бяха разпитани още няколко свидетели. Сутрешното заседание завърши с показанията на капитан Трезов, който беше поканен да разкаже как е станало арестуването на  подсъдимите на върха, разминирането на бивака им, какви разговори са имали. Наложи се кръстосан разпит за уточнение на някои детайли, но Бивола и Прасето упорито мълчаха.

- Боеприпасите - заговори делово капитан Трезов - вероятно са били предварително изнесени на позицията, откъдето бяха хвърлени. В сутрешната мъгла ние не ги видяхме, но щом чухме експлозиите, веднага, от всички посоки се насочихме към ръба на скалата. Когато приближихме на изстрел разстояние аз високо им заповядах да хвърлят оръжието и да се предадат. Но тия двамата, Бивола и Прасето…

- Моля, господин капитан, да употребявате гражданските им имена! - каза строго Председателя.

- Извинете… да, исках да кажа, че  двамата подсъдими Симо Иванов Симов и Димитър Димов Димитров започнаха да стрелят срещу нас. Тогава видяхме бялата кърпа на върха на оръжието на… на Йордан Щерев Йорданов. В първия миг се стъписахме от необичайната ситуация: двамата стрелят срещу нас, третият се предава… И в този момент стана поредното необяснимо чудо, за което ви разказах в предварителното следствие. Този… третия Козела, пардон Йордан Щерев насочи оръжието си към двамата и нещо им викна. Те, дали изпуснаха оръжията  си, автомати „Калашников”, български модел, или ги захвърлиха, не можахме да разберем. Но ясно видяхме как силуетите им на фона на небето зад тях, замръзнаха като статуи, като ледени висулки. И дълго, може би  петдесет минути останаха така - неподвижни. В това време един от нашите се беше  приближил до тях като змия, скочи на крака и… и чак тогава видяхме, как „ледените висулки” се размърдаха, оживяха с вдигнати ръце.

Множеството отново неудържимо зашумя:

- Какво ти чудо?… Извънземните пак са ни помогнали… Генерала бил предупреден! … Кой ти каза?… Логика: щом предварително изпрати двете групи… Хайде, бе! Че тези космически приятели и това ли могат - да парализират… Могат, всичко могат! Сега вече трябва да им повярваш, че ни пазят и защитават от такива… изверги!… А този Козел… с бялата кърпа, дали наистина е искал… Питай го!… Козела! Искаме да чуем този Козел!… Дайте му думата!…

- Кажете, господин Йорданов! - подкани го любезно Председателя и добави: - Още се чудим, как човек като вас,  умен, интелигентен, с научни интереси, с доцентско звание и  няколко престижни отличия, сте се  захванали кариера да доизграждате с тия…

- Господин Председател!- прекъсна го нетърпеливо подсъдимият. - Психолозите знаят: само за един миг човек може да полудее или да поумнее! Аз наистина вдигнах бялата кърпа и исках да се предам, но преди това бях решил да очистя тия двамата! Защото, ако душата ми е деформирана, затлачена, проядена, ръцете ми не са изцапани, слава богу с кръв. Но… оръжието ми мистериозно засече! Съжалявам и се разкайвам, господа съдии,  за краткото си пребиваване в групата! То не беше нито от човешка лошотия, нито по убеждение, щото  целия ни род е комитски и партизански, а… от немотията… заради проклетите  финикийски знаци! Три деца и болна жена… как се гледат… как се пишат научни трудове и книги, когато денонощно мислиш за хляба на семейството? Проклет да бъда! Не се моля за прошка! Защото… ако вие, ако даже Господ ми прости, аз… аз на себе си не мога да простя за тая простотия!

Колкото и да се мъчеше да се въздържи, не можа и се просълзи. Настъпи кратка, необичайна тишина. Никой не се обади, никой нищо не каза. Защото този изстрадал народ, яко свързан с величието на планината и с историческите трагедии на  тракийската земя, имаше усет да разбира, кога мъжките сълзи са измамни и кога, с едва доловимия си блясък, излъчват съчувствие…

***

Следобедното заседание на Трибунала през втория ден започна с изказванията на народните обвинители. Интересът към тях не беше толкова голям - говориха в духа на традицията в подкрепа на оформилото се решение, говориха със заучени фрази, по принцип, емоционално, но нищо конкретно не казаха.

Но когато  адвокатът Морковски се изправи зад масата, народът отново се събра почти в пълен състав. Защото мнозина лично познаваха адвоката и загадъчното му материално състояние, над което висеше огромната червена въпросителна, та се чудеха, какво ли ще каже той? Как ли ще му се обърне езика от  досега- шен защитник на мафията, да стане… народен обвинител, след като  нищо „народно” не беше останало в него!

- Уважаеми, господа съдии! - поде той своето слово, гордо изправен. -  Уважаеми, братя и сестри! Зная, какво си мислите за мен в този момент, затова ще започна моята кратка пледоария от себе си. Защото ние като разумни същества, като личности и жив градивен материал, правим обществото…

- Уууу!… Мошеник!… Лъже… Че ти си от друг материал, бе!… Не се сравнявай с нас!… Ти си от божествено тесто замесен… Казвай бързо и се връщай в пещерата си! В каменното си гнездо… да мътиш спомените си!.. Кажи колко пари си натрупал от мафията?… И колко красавици си…

Чуваха се отвред  шеговити подмятания, Председателя едва успя да въдвори реда.  Адвокатът продължи:

- Първо искам да споделя моето лично и крайно разочарование… моята сърдечна изповед, че преди година съм имал глупостта да защитавам подсъдимия, наричан Бивола. Макар всичко да е било законно, съгласно Конституцията и Наказателно-процесуалния кодекс. Тогава, аз всъщност съм защитавал повече хуманизма на вековното римско право: „Всеки подсъдим е невинен до доказване на вината му”.

- Хайде, млъквай, бе! - не се сдържа Тотьо Мустаклията. - Знаел си, че защитаваш убиец, нали! Но парите, парите…

- Усуква го по адвокатски и килифарски!

- Запушете му устата, господин председателю!

- Моля, тишина! - викна пак Председателя и подкани адвоката: - Говорете по същество, моля! Иначе ще ви отнема думата!

Адвокатът се огледа безпомощно, тъй като никога до сега, никой не беше го прекъсвал с подобни  „просташки” викове и оскърбителни забележки. Напротив - съдии, прокурори и публиката на откритите процеси, го слушаха със зяпнали уста, даже му ръкопляскаха. А тая сбирщина сега направо объркваше  добре обмислената му пледоария. А още не беше казал най-важното!

- В случая, мисля, че бих бил полезен на уважаемия съд с моето променено от новите факти мнение, че този човек не подлежи на  превъзпитание и интеграция в обществото; че спрямо него са изчерпани всички  хуманитарни, християнски възможни прошки. Същото се отнася и за другия подсъдим, който вече е заразен смъртоносно с кучешкия бацил за безумна вярност към господаря си, който му  подава кокала, дори и когато този кокал е пластмасов. Той е жесток потенциален убиец, човек без трудови навици, без социални контакти, без цели в живота си, саможив  обитател на своята  улица без изход. В заключение  искам да  се солидаризирам безусловно с прокурорското настоя- ване за исканата смъртна присъда на двамата доказани убийци…

Свечеряваше, когато в светлината на първите проблясъци на Огъня, Трибуналът обяви присъдите:

На Симо Иванов Симов - Бивола: смърт чрез разстрел.

На Димитър Димов Димитров - Прасето: смърт чрез разстрел.

На Йордан Щерев Йорданов - Козела:  доживотен затвор, който поради обстоятелствата се заменя с прогонване от лагера.

На Ангел Стоянов Ангелов - Моториста: доживотен затвор за участие в терористична група, притежаване на незаконно оръжие и неизпълнение на забрани от извънредното положение, с право на замяна - прогонване от лагера.

***

Огънят още не беше разпален, вечерята още не беше приключила, голямата дъбова маса още не беше прибрана, когато върху нея  се качи Черната Мария.  Изправена в цял ръст, с дългата си черна рокля, забулена с черната си кърпа, тя започна бавно-бавно своя песенен речитатив:

- Хеей… хееей!…Хеей!…
Слушайте ора българе,
българе още странджанци,
какво е чудо станало,
вчера и днеска при нази,
каква ни  мъка полази!
Трима проклети разбойници
на дявола страшните  двойници,
бомби отгоре ни  мятаха,
искали да ни затрият,
всички до крак да избият!
Но нашите храбри юнаци,
нашите лъвове смели,
лудия Бивол хванали,
хванали и го вързали,
вързали и го довели
народа  днес да го съди…
И нека се знае и чуе:
Почит и хвала за Трибунала,
слава и  хвала за Генерала,
че справедливо ги съди
и най-справедливо осъди…

***

Странички от дневника на Лиляна Драгова:

„…Смъртната присъда на двамата терористи беше изпълнена  в ранното утро на следващия ден, на 300 метра южно от лагера. Когато тръгнахме да се прибираме, чух моята колежка да казва на приятеля си Андрей:

- Чудесни снимки станаха? Жалко, че батерията вече свършва.

- Жалко! - подхвърлих със стиснати зъби. - Дано да няма повече подобни събития за снимане!

В този миг видях как и  професор Петрова  я  фиксира с мрачен поглед, под вежди, чух й нейните гневни думи:

- И кръвта на разбойника, моето момиче, разстройва добрата човешка душа, а ти…

- Ама вие… какво, бе!? Да не би да ги жалите?… Вървете тогава да им наберете букет от горски цветя за гроба!

Час по-късно беше изпълнена присъдата и на останалите двама - прогонване извън пределите на лагера. Ние двете с професоршата пак се случихме близо до БУСа, където Полковника говореше на Данчо Козела и Ангел  Моториста:

- Тази нощ Трибунала взе допълнително решение към вашата присъда: ако  неразумно решите да се върнете в лагера, да бъдете разстреляни от нашите постове като потенциални атентатори! Разбирате ли сериозността на това, което ви казвам?

- Да господин полковник… Разбираме…

- Тогава… на добър път!… Двама войника ще ви придружат до мъртвото село… Ето ви пет консерви и варени картофи. След като стигнете селото, не ви съветвам да продължите, за да не се сблъскате с невидимата електро-магнитна защита… Там загина един беглец,  Милко…

Когато  групата се  скри зад завоя, една възрастна жена от зяпачите, изведнъж се развика:

- Ама как така!? Тука не сте прави, господин полковник…

- Защо, госпожо? Вчера… запомних ви, най-силно крещяхте пред съда „Убийци!… Безбожници!… Смърт за такива!” Сега, какво… дожаля ли ви за тях?

- Да, дожаля ми! Защото насилието ражда насилие. Защото ги пращате на вълците и чакалите… на по-ужасна смърт! Да бяхте ги гръмнали - по-добре щеше да е… Пък и този… Козела си призна грешката, разкая се пред всички нас…

Дълго си мислих за тази жена, защото тук записките ми зациклиха. Пиша и зачерквам, зачерквам и късам изписани страници  и все не мога да стигна до най-характерните чувства в духовното пространство на човека, до най-точните размисли за непонятното великодушие на демокрацията относно смъртното наказание и за прошката.. Вечерта преди лягане  споделих тези  мои мисловни неспокойства с професор Петрова. Тя ми призна, че това са били и нейни терзания, та разговорът ни продължи чак до полунощ. Сутринта можах да запиша само отделни  фрагменти от диалога ни и някои мъдри мисли, които успях да запомня.

За поведението на жената, която вчера е викала за смъртното наказание, а днес - за християнско помилване, каза нещо, което ме накара да се замисля дълбоко: „Общественото отношение към смъртното наказание, Лили, копира напълно колебанията на  чистата, непорочната, добрата човешка душа. Лошото е, когато законотворците го оформят като Конституция, Наказателен кодекс, подзаконови  актове.”

- А какво мислиш за великодушието на демокрацията за смъртното наказание?

Тя не се замисли, имаше готов, премислен отдавна отговор:

- Първо, това… нашето обществено отроче, не е демокрация! Докога ще я пишем в кавички, трябва друго име да й се измисли! В този смисъл както самата ни демокрация е  неточно, фалшиво понятие, така и отношението й към смъртното наказание е фалшиво, сбъркано, нелегитимно. Ако политици и управляващи се позовават, на иначе вярната констатация, че „насилието ражда насилие”, защо не се замислят, че  прошката на закоравели садисти, рецидивисти  и обществено опасни типове, поражда двойно повече насилие! Някакъв идиот застрелва от упор десет, петнайсет… двайсет души и получава  доживотна присъда. Правосъдието, значи,  оценява неговата глава  толкова скъпо, че я изравнява по стойност с двадесетте мъртви глави! Това не е ли  обезсмисляне на демократичното и християнското правосъдие по същество?

Тези т.н. „демократични промени”, мила, са претоварени с политика. С глобалната политика на великите сили, които чрез своите  икономически интереси, искат да налагат нов световен ред, нова демокрация, все нови и нови понятия и идеи като камуфлаж. Бъдещото човешко общество ще се  отърси не само от тях, но и от много други компоненти като непосилен товар. На първо време от парите. Парите като залог на драстичното социалното неравенство в света. В тази връзка аз се възхищавам от далновидността и смелостта на Генерала, който ни обра  парите. И който се е наел да изгражда нещо грандиозно и велико - социално, безпартийно, безпарично общество с качествено нова структура, общество на човешкия и космически разум. Жал ми е само, че тия обикновени хорица с робска психика едва ми ще го разберат и оценят…

- А може би ще завърши в Космоса, а!

- Ти какво… и по тая ли тема ме подпитваш? - погледна ме недоволно жената.

- Ами… може и така да се каже, след като почти всички вече само към небето гледат. Но не с погледа на  попа… отец Илия, който чака спасение от Бога, а…

- Моля ти се, не ме изкушавай, темата е много голяма, друг път… За сега, ето моя кратък отговор като анотация: за цивилизованото човечество Бог е бил винаги Трилицев …

- Как… трилицев? Нали Бог е един… с едно лице, с един образ?!

- Кой го казва? Църквата… религиите! За тях Бог е наистина един: Христос, Аллах, Буда, Шиви… Бога на бедните, неуките, онеправданите, робите, творците на блага. Но те не са цялото човечество, нали? Останалата, по малката половина - грамотната, богатата, властната - тя си има свой Бог, на който служи и се кланя. Богът в човека. В неговия материален и духовен свят. По същество той е толкова различен, колкото са различни и боговете на религиите. Така в този ред на мисли стигаме до  най-могъщия, до Бога над Боговете - Космическият бог. Някои уфолози предпазливо и непретенциозно го наричат Космически разум, Космически регулатор, Космически господар. Но за съжаление, катастрофата, която ни сполетя на този връх, и периодичната информация на инсайдер Рая, доказват,  че и това понятие „Космически бог” не е  точно, единно, защото  и извънземните разумни цивилизации си имат свои Богове, на които служат… Всъщност аз отдавна съм убедена, че ние сме в Космоса, като малка прашинка, като  информационен чип, с цялата си  минала и сегашна духовна същност, че и Космосът е в нас по зачатие, по рождение, но нямах смелост да пиша по тази тема, да се опълча срещу официалната наука, която все още продължава да ни заблуждава, че сме усъвършенствани в трудовата си дейност маймуни…”


Раздел седми:

НОВ  ЖИВОТ  СЕ РАЖДА. ХОЛОГРАМНА ПРОЖЕКЦИЯ

Животът винаги се оказва по-силен и по-мъдър от  мъката и смъртта. Най-вече този, който възкръсна от смъртоносната Разруха. От смъртоносната рана, обгорена с огън или с нажежено желязо…

„Нажеженото желязо” в случая бяха жарките летни месеци. Горещините изсушиха  сълзите от лицата на хората, но не можаха да ги изтрият от почернените им човешки души. Летните горещини  изпепелиха  и последните надежди за обратния път към цивилизацията, тъй като от нея не достигаха никакви радиовълни, електро-енергийни импулси или други вести. И небето си оставаше пусто, ако не се броят  светлините на НЛО-тата и светещите геометрични фигури над Градището и Мишкова нива. Лагерът остана сам със себе си. Най-после успокоен, че опасността от  нападение на  терористичната банда на Бивола е завинаги ликвидирана…

- Хората се успокоиха, успокой се и ти, Милко! -  започна разговора на четири очи полковник Хинев.- Че като те гледам… посърнал си от безсъние, от срещи и разговори по битови въпроси. Не се меси толкова в работата на Доктора, на Коменданта, на  готвачката и Попа -  остави ги да си гледат работата…

За пръв път се разхождаха така, безцелно, по къси гащета, по тясната пътечка под скалите, в южна посока.

- Не мога, другояче да живея, Драго! - отвърна Генерала. - Все нещо ме стяга и боде отвътре, влече ме навън, денем към пейките, вечер към Огъня, защото разбирам, усещам, че хората ме чакат да чуят някакви новини. Нямам спокойна нощ след като сънищата ми станаха видими, материални и често се засичам да  разговарям с този мистериозен капитан Бък, на сън или наяве, не мога да разбера… Снощи пак ми се яви, ей така, в 3D измерение, за да  ми каже, че  ни предстояла среща на живо и други важни събития във връзка с космическия експеримент, в който сме били активни участници. Идеше ми да му кресна: „Хайде, стига си ме агитирал!… Правете каквото трябва! Открийте се най-после!” Но ТЕ, както знаеш, никога не се  разкриват, не разрешават диалог, ТЕ само говорят или шепнат, а ние трябва само да слушаме…

- Ами,  щом си вече техен избраник… като  Рая, не разбирам, защо и тоя факт трябва да  те безпокои и разстройва?

- Защото голямото доверие, драги мой, тежи като акумулатор на тир! Особено, когато трябва да убеждаваш заклети фанатици като Попа, че освен неговия Бог, Космоса си има и други богове, и други разумни същества!

- Малко останаха в обкръжението на Попа, Милко… Голямото мнозинство вече разбира, че тук не може да се живее дълго и нормално, че дори и Космоса е някаква алтернатива… Знаеш ли, какво ми каза тая… Черната Мария тия дни?

- Не й обръщай внимание, Драго! Тя май… още повече е мръднала от загубата на внучката си!

- Не, не! Моля ти се, не бързай да я подлудяваш и ти! В оная вечер край огъня, разменихме  няколко нормални приказки и разбрах доста неща за нея. Някога, на младини, тя била актриса, любителка, много си харесала една роля в някаква пиеса - щатна оплаквачка  към погребална фирма. Но  не я одобрили в прослушването. От тогава решила сама да се докаже в тази роля, а тук с „театралните” си и поетически изяви „комплекси избивала”, така ми каза.

- Гледай ти?! Да не повярваш…

- И още нещо каза: „Че каква е разликата между Попа и Рая? Нали и двамата рай ни обещават? Само че попа -  след смъртта ни, а тя- в остатъка от живота ни, на някаква планета „Цветница”.  Кой глупак, каза, няма да поиска да поживее малко в Рая, докато е жив?… Аз ще ви бъда, каза,  най-добрата агитаторка…”

Стигнаха до душа, където няколко деца със смях и закачки къпеха Пепи.

- Хм, интересно!… - реагира със закъснение Генерала, спря в крачка и се загледа в играта на децата. -  Но хайде и ние да се изключим от възрастта и проблемите, ела да се освежим  под душа!… Владко!… Хей, юнаци? Я ни освободете за малко тази територия! Вървете горе в басейна, водата сигурно се е затоплила  вече!

Децата, които  бяха  под душа и се боричкаха за водната струя, хукнаха с весела врява по пътечката към „джакузито” до извора. Събореният от взривната вълна гьол отдавна беше ремонтиран, облицован с гранитни   плочи, с  каменни пейки покрай стените. Когато се пълнеше до горе, водата  откъм извора се отбиваше и  басейнът доста бързо се загряваше от лятното слънце. В определени дни, по график „джакузито”, се ползваше и като баня. Децата бяха го кръстили „джакузито”, защото обичаха да се излежават във водата, но това рядко се случваше - възрастните не ги оставяха да се плискат и да се мотаят в краката им. Затова сега вкупом хукнаха нагоре. И да имаше  възрастни - щяха да влязат в „джакузито”, никой не можеше да ги спре, щом Генерала им беше разрешил!

***

След душа разходката на  двамата приятели стигна до  обраслата с бурени и храсти  каменна ниша, където беше  зазидан  с плоча входът към пещерата с оръжията.

- И тая пещера мира не ми дава, Драго! - каза замислен Генерала. - Може би е дошло време, да гръмнем плочата и оня сух кладенец горе, та да се отървем завинаги от тази тежест, а? Да загробим оръжията…

- Да съгласен, и друг път сме говорили… Но аз друго си мисля. Щом сме се захванали да организираме и градим нов човешки живот, ново общество на социалния ред, както си го замислил, не трябва ли първо ние да  загробим военната си униформа и кобурите?

- Виж, Драго! Правилно мислиш, но не бързай да изпреварваш Времето! Абсурдно е, не може за четири-пет месеца, същият този изплашен, измъчен, наранен, объркан народ да прекрачи от довчерашната си цивилизация в едно  по-съвършено, но все пак теоретично общество, което му предлагаме. Затова може би потенциалната сила на личното ни оръжие, още дълго време ще бъде нужно за поддържане на  реда и дисциплината. Не ти ли прави впечатление, че няма книга, няма филм, посветен на темата „фантастика”, без оръжие? И то най-съвършено и непознато.

- Добре, убеди ме с железните си аргументи… Но ако разсъждаваме в това направление, не трябва ли преди да загробим тези оръжия поне да си  попълним мунициите? С патрони за личното оръжие и  експлозиви за строителни задачи? Ето, някои вече дадоха идеята да се взриви една малка скала в източния сектор и да се отвори път със стълби за разходка до върха! Други предлагат разчистване в селото с малки взривове… Трети пък настояват за ловна дружинка, която да ловува на по-широк периметър, а не каквото падне във вълчите ями..

- Да, да! Разумно е… И за това можем да помислим… Но първо - за оръжията в пещерата!

Не се наложи да мислят дълго.

В края на втория ден след разговора,  Военното ръководство взе решението за оръжията с пълно съгласие.

Към обяд на третия ден специална група начело със сапьора  капитан Кривошиев се спусна през сухия кладенец, за да измъкне от пещерата  необходимите за стопанската дейност боеприпаси. Бяха използвани скритите наоколо съоръжения, подготвени от  хората на Бивола за Големия им удар…

А в ранното утро на четвъртия ден два последователни взрива загробиха за вечни времена  оръжията в пещерата.

***

Докато в първите месеци след Потопа оцеляването на лагера беше застрашено от гладната смърт, сега такава опасност нямаше. Защото доскорошният парадоксален, риторичен въпрос: „Може ли мъртвото село да спаси живота на хората?” действаше  пряко природния закон. От разкопките, които се правеха с намерени инструменти и ограничени взривове, както и от оцелелите реколти в полето, бяха натрупани хранителни запаси в пещери и  подземни хранилища за цяла зима.

Разкопките в селото предлагаха и много други полезни неща.

От  изровените в работилницата на  бившата  полевъдна бригада валяци, зъбчати и плоски колела, ремъци, сита, лагери и други полезни вещи, автомонтьорите изработиха миниатюрна  мелничка, задвижвана с прав ток. Тя успешно замени ромела, мелеше до ситно, каквото й сложиш във  фунията. С нейна помощ в кухнята  се появиха първите топли хлебчета на Лелчето - оризови, картофени, царевични, пшенични.

Много труд положиха мобилните бригади в разчистването на  първия етаж на  бившата сграда на Шивашкия цех, където са били работническия стол и складовите помещения. Но и много неща от първа необходимост бяха намерени, които подобриха живота на хората. Освен хранителните, пакетирани  продукти, кухнята на леля Добра беше оборудвана с всичко необходимо като посуда. Няколко пъти тя сама ходеше с групите да си избира, каквото й трябва. И се просълзила веднъж като видяла най-нова изровена от калта кулинарна техника, за която можела само да мечтае всеки кухненски работник: „Идиотщина! - казала. - Тоя Потоп да беше ни оставил поне тока!” И все пак, доволна беше, че се открили и уреди, които работели на прав ток.

Валя, дъщерята на Генерала, и жените покрай нея от шивашкото й  „ателие”, ликуваха цял час, когато им донесоха  една портативна шивашка машинка за оверлог и едно  подвижно устройство за зашиване на ями, копчета, етикети на дрехи, бродерии. Мислейки за големия проблем с облеклото на хората пред прага на зимата, те като че ли  за час бяха забравили ужаса на сполетялата ги мъка и разруха. Край на изморителното шиене с игла, на убожданията и на схванатите пръсти! Сега вече можеха да шият и по-дебели дрехи за зимата. В горните етажи на Шивашкия цех бяха намерени  цели топове с най-различни платове.

***

Нови странички от дневника на журналистката Лиляна Драгова:

„…Животът продължава” е може би най-експлоатираната сентенция от писатели и поети, от политици и анализатори. И всички са прави, защото  влагат едно и също съдържание в думите: надживяване на мъката,  активиране на всички духовни и физически сили, поглед в бъдещето с нови цели и нова вяра. За  най-фанатично вярващите „животът продължава” означава живот и в Отвъдното, в прераждането, но това е друга тема, изключвам я от моите размисли. Иска ми се да „видя” практическото лице, практическите измерения на тази  безсмъртна мъдрост. И стигам до заключението, че „животът продължава” за нас е равновесие, съотношение между смърт и раждане, баланс на тъмни и светли сили, чието главно управление е извън нас, може би  в Космоса, както постоянно ни говори инсайдер Рая!

Новият живот, който  започна в лагера след разгрома на бандата на Бивола и творческия труд за поносимото битово устройване, като че ли напълно  доказва глобалния смисъл на нашата духовна и физическа борба за оцеляване, в която имаше и мъка по тежки загуби, но и „възкресение” за съпротива, за действие…

В летните месеци станаха двете последователни раждания, които  сякаш  промениха цялата физическа и духовна атмосфера. Първо се роди едно бяло, пухкаво, жизнерадостно ангелче, което в продължение на няколко дни „възраждаше” позабравените усмивки и потиснатата доброта на хората. Мъже и жени се изреждаха да видят младенеца, да поздравят майката, която беше спасена от братовчедите, за да роди нов човешки живот.Дори само този факт разнежваше най-емоционалните, за да пролеят някоя сълза и за свои, семейни спомени. Второто отроче се оказа момиче. Малко мургавичко, но също толкова мило, усмихнато и красиво. Майките често се събираха с децата си по пейките. Тогава отивах при тях , гледах малките  личица с умиление и с просълзени очи, сякаш виждах моите две внучета. Гледах ги като илюстрация на плакат, като емблема на световното  съвместно съществуване на расите и националностите.. Гледах ги и си мислех: „Защо впоследствие невинните детски същества се делят по религии, по партии, по социална принадлежност и стават заклети врагове, за да се трепят като мухи в бунтове, войни и атентати? Дали и в това наше  миниатюрно общество няма да се повтори  тази трагична съдба като копие на  доскорошната цивилизация…”

Но моята двойница веднага ми опонира: „Не смей да мислиш така? Знаеш какво прави Генерала за мирното етническо съжителство? Двама младежи вкара в оная пещера за двадесет дни само защото се пошегували с  едно турче за обрязването и  свинската им порция! Също толкова строго бяха наказани от Трибунала и петимата мъже, които са били най-активните при задушаването на младия мъж от циганската фамилия на Бат Пешо!”

Леля Добра пък беше във вихъра си да прави компромиси и добрини за  новородените. Понеже  майките бяха слаби, почти кльощави и нямаха достатъчно мляко, готвачката  заделеше млякото от  Петрушка почти само за тях и децата, макар, че козето мляко не беше най-подходящо  за бебешка храна. Така тя си навличаше  мърморенето и честите разправии с две възрастни жени, които с молби и поклони от време на време получаваха малко топло млекце от главната готвачка, понеже били свикнали цял живот да си пият кафето с мляко! Та като нямало тук кафе, поне малко млекце като комка да имало за чая от билки! Дълго време в лагера се коментираше, как  готвачката се отървала от  двете жени, когато  една сутрин й накипяло от техните молби: „Хайде, чупката! - им казала. - Когато си  родите по едно такова ангелче - и за вас ще има мляко!”

***

Всички в лагера се радваха на двете новородени деца.

Те като  че ли освежиха въздуха, дадоха повече светлина на погледите, дадоха смисъл на  понятието „животът продължава”. И не само защото онагледяваха щастливите спомени на млади и стари за деца и внуци, за сестри и братя в люлки и колички, а защото в тези спомени виждаха цялата носталгична картина на  изгубената завинаги цивилизация.

Всички им се радваха… Но най-много от всички се радваше Козарчето. То беше главният помощник на  готвачката в доенето, затоплянето на млякото,  пренасянето на  шишетата и попарата на втория етаж на  хижата. Там  децата цокаха жадно затоплено- то мляко  от тръбичката над запушалката. Козарчето ги гледаше с умиление и усмивка, правеше им разни маймунджулуци с ръце и пръсти, с устни и уши. Беше почнал редовно да се стриже с ножица, за да не ги плаши. И когато едно от децата или двете заедно му се усмихваха и започваха да си гукат нещо, той сияеше от щастие. После, като се връщаше в кухнята,  споделяше преживяната радост с Лелчето. Макар, че тя  често му се караше и го хокаше, а понякога и се шегуваше с недостатъците му, с нея той най-много се беше сближил.

Един ден, докато той захласнат обясняваше кое от децата как го погледнало и му се усмихвало, възрастната жена неочаквано и за него  попита:

- Абе ти, Мунчо… как не съм се сетила до сега да те попитам, като си имал три жени, имал ли си деца?

Козарчето млъкна  изведнъж, лицето му потъмня, зачупи пръсти и жената за пръв път видя в погледа му дива, кучешка омраза. Стана й неудобно, изми си ръцете  и отиде да го потупа приятелски по рамото:

- Извинявай, моето момче!… Ама и аз… пусто любопитство, що ми трябваше да питам?

– Пи… питай, бе лелче! Питайте!… Ууу мене няма ннищо скриито - поокрито, както у ваашите учени глави… Да, иимах три же-жени и четири деца… всичко ми взеха!… Само Петрушка мии оставиха… Сега чувам… иискали да я коколят, за курбан… Кажи им, Лелче… два ножа съм приготвил, от раразкопките, барем двама дуушши ще заколя!…Ссамо аако я пипнат!

Леля Добра се видя в чудо, как да го успокои. И за сетен път се укори, че беше го попитала за деца… Че беше бръкнала в най-незарастващата човешка рана.

***

Майстор Марин Лазов  едва не подскочи от радост, когато привечер видя работните групи да се завръщат от селото с двете претоварени  колички с шест касалъци-дограма: две врати и четири  прозорци. Предния ден той с двамата си неразделни помощници, беше ги изровил от една разрушена къща. Това бяха последните неща, които му трябваха, за да завърши окончателно двете пристройки в ляво и в дясно от хижата. Те бяха отдавна изградени с материали от мъртвото село: покрив с дъски и брезент, намерен в Шивашкия цех за туристически палатки; плоскости за кара таван; измазани стени с вар от варджийницата, легла с дървени крака и дъски, дунапрени като матраци…

Но  откритите камини бяха гордостта на майстора.

Почти половината масивна стена над пламъка беше куха, с  проходи за дима и топлината. По този начин и от най-слабия огън се топлеше цялата стена и цялото помещение. Камините дори няколко пъти вече бяха  показно запалени, не пущаха „грам пушек” вътре в стаите, норматива за тягата беше дори превишена от 7-метровия  дебел комин.

Сега грижата на майстора бяха пода на двете помещения и двете площадки с миниатюрни преддверия, но и това щеше да стане, до зимата имаше два-три месеца.

***

Вечерният Огън в центъра на поляната  стана неразделна част от  живота и интериора на лагера. Всяка вечер, точно в определеното време, съчките пламваха под радостните възгласи на децата. На тях беше поверено  запалването на Огъня с редуване и отговорника за деня тръпнеше от радостно очакване да запали с кибрит или запалка  хартиената фунийка и да я поднесе към съчките и сухите листа. Едно дете веднъж не беше излязло на работа с „тайфата” и детският съвет реши да го накаже с отнемане на правото да запали вечерния огън. Детето, по думите на майката, цяла нощ плакало. От този ден то първо се явявало на сборното място за работа.

Двама мъже, определени от Коменданта, се грижеха ежедневно за лагерния огън. „Огнярите”, както ги наричаха, сутрин почистваха пространството около Огъня, събираха главните, отнасяха пепелта на определеното място, и тръгваха да събират дърва с брадвичките и каишите за връзване на наръчите. Така те отработваха своите точки във ваучерните си лични книжки.

Интересни  размисли записа в своя дневник за Огъня журналистката Драгова:

„…Нашият Огън стана вече символ на Вечния огън, който гори в памет на жертвите от Потопа и глобалната Разруха. Не зная дали светлината му стига до тях в Отвъдното, но достатъчно е, че стига до нашите очи, за да видим с въображението си техните човешки образи редом с нас, в нашия жив кръг покрай  Огъня… Така той събира на мълчаливо бдение и мълчалива раздумка живи и мъртви…

… Огъня стана символ на нашата осъзната необходимост от единение на разум и колективна физическа сила в общата ни борба за оцеляване. И се превърна в библейски инструмент за пречистване на духовния ни кръгозор от залежали негативни чувства и представи за големия и малкия свят на човека; за същността на живота, който свършва и който продължава; за безсмислието на  омразата и суетата, която разделя, унижава и убива…

…Огъня, който пръв запали Генерала се оказа генератор на светлина и топлина, на вяра и самочувствие. И не мижава светлинка в тунела, а светлина на Зорницата, водеща  мисълта и погледа на човека към утрото на следващия ден…”

***

В  горещите летни  вечери Генерала провеждаше своите заседания, разговори и срещи на открито, на една  дълга пейка, наречена единодушно от  лагерния народ „генералската пейка”.

Тази вечер неговите събеседници  бяха доктор Цеков, медицинската сестра Велева и инсайдер Рая.

- Ние със сестра Велева отдавна искахме да ви посветим в най-големия актуален проблем, но все време не оставаше от други спешни задачи.

- Говори, докторе! - подкани го Генерала. - Нали затова сме се събрали.

- Сигурността, отчаянието, изхранването, битовото устройване долу-горе успешно преодоляхме с общи усилия. Но за здравеопазването… с голи ръце, без медикаменти и инструментариум за наложителна интервенция, за съжаление нищо не можем…

- Добре, разбирам… И какво е положението към днешна дата?

- Нека сестра Велева да каже, тя се занимава с картотеката.

- Положението е доста тревожно, господин генерал. - започна сестрата. - Имаме четирима наркомани, които едва сега случайно открихме. Единият от тях изглежда е бил пласьор, поддържал ги криво-ляво с минимални дози, но вече всичко свършило.

- От  известно време - продължи информацията доктор Ценов - поддържахме равновесието им с болкоуспокояващи, които космическите лекари ни оставиха в тубички, но… тубичката си е тубичка, а не Рог на изобилието… Момичето е най-зле. Ако и останалите като нея започнат да буйстват… не ни остава нищо друго, освен да ги затворим в празния БУС или да ги вържем.

- Ами щом се налага… Нали и в най-реномираните европейски наркоклиники и комуни  доскоро ги затваряха и връзваха?

- Но още по-тревожно е положението с хипертониците и преживелите инфаркт или инсулт. Лекарствата им отдавна са свършили, а без лекарства, знаете те са обречени. Взел съм ги за наблюдение в болничната стая в хижата, залъгваме ги с аспирини, ацетизали и други пресрочени  лекарства, които изравяме от селото, но…

- Даа - каза замислен Генерала. - Сериозен проблем… Колко души са?

- Две жени и четирима мъже… И един млад човек с пясък в бъбреците с ужасни болки.

- Не мога повече, господин Генерал - изхълца просълзена медицинската сестра, - да ме гледат в очите и ръцете в очакване  нещо утешително да им кажа, някакво вълшебно лекарство да им покажа… И все питат за ония… извънземните лекари, няма ли да дойдат и тях да излекуват? Гледат ме като осъдени на смърт, които всеки миг, всеки час, при всяко отваряне на вратата, очакват своя екзекутор.

Инсайдер Рая, която до този момент мълчаливо слушаше, се размърда. И със зле прикрито бодро оживление каза:

- Господа? Преди половин час имах кратък сеанс с Космоса. ТЕ изглежда вече активно следят всяка наша крачка, всяка наша мисъл, защото ми съобщиха темата на този разговор, преди аз да я зная. Аз като седнах на тая пейка тогава чух темата. Но по-важно е да ви предам успокоителните  думи на моя наставник: че докато  ние сме под тяхната  космическа защита, в лагера нямало да има смъртен случай от болест! Те вече знаели за проблема с хипертониците, с наркоманите, с младежа с бъбречните болки и в най-скоро време щели да ни дадат още едно, поредно, доказателство за тяхната добронамереност. И за техните неограничени медицински възможности.

***

От няколко дни валеше. Мрачно и тежко време. Дъждът угаси Огъня, но Генерала се разпореди на огнярите: „Направете  заслон от ламарини, направете нещо. Ако не може да гори, поне може да тлее!” Той не каза, защо толкова настояваше Огъня да не загасва. Разбираха го! Огъня беше горящото сърце, пулса  на лагера, спойката между хората, знакът  за живот и съществуване. Пречистване на душите от тежки и лоши мисли. И огнярите, подпомогнати от няколко доброволци, вдигнаха набързо чадър над Огъня от няколко  демонтирани  покриви на коли и Огъня оживя.

Генерала, който гледаше възкресението на пламъка от  стъпенката на БУСа, доволно се усмихна в полумрака и влезе в своя „генерален щаб”, за да продължи разговора си с Полковника, Коменданта, готвачката, някои членове на Обществения съвет и двамата счетоводители. Счетоводителите на големи стопански фирми бяха първите критикари на купонната система и на ваучерите, но за няколко месеца преоцениха негативното си отношение и сега предлагаха разумни  допълнения и усъвършенстване на Ваучерната система като организационна структура за обществена дейност и нормативна уредба за отчитане на труда по вид, категория и стойност.

- Аз предлагам,  господин Генерал, подобрения на ситемата в няколко направления! - заговори със загриженост първият счетоводител. - Трябва бригадирите да се съберат и да уеднаквят точките, които пишат на своите хора по вид, продължителност и трудност на възложената работа на своите под- чинени. Защото сега се получава явен субективизъм и ощетяване на трудолюбиви хора.

- Аз отдавна настоявам, господин Генерал - намеси се вторият счетоводител - червените наказателни точки да не отнемат три, а една или само в отделни случаи - два точки. Защото хората станаха вече по-отговорни и дисциплинирани и съзнателно отработват обяда и вечерята си. Много редки са случаите, когато мързеливци губят правото си на порция и гладуват от мързел или инат. И още едно предложение: дежурните по кухня понякога се объркват от това отстъпване другиму на зелени точки, което често прави цял купон за обяд или вечеря. Трябва тази точка от Правилника да се коригира ясно, точно и недвусмислено, а именно: „като изключение отработените зелени точки могат да се преотстъпват на членове на семейството и на болни с бележка от  Доктора.”

- Господа управляващи! - изказа своето критично мнение  главната готвачка без задръжки. - Аз, като по-проста и цапната в устата, ще си го кажа направо: ако не вземете веднага мерки да затегнете контрола, първо  на своите хора с пагони, на брига- дирите, че и на Коменданта, и тази справедлива система, която сте измислили, ще се окупира от хитреци, мошеници и изобретатели. Защото блеснаха вече първите нарушения като маймунски задници - фалшиви купони, фалшиви странички от  ваучерни книжки, фалшиви генералски подписи, пазарлъци за зелени точки. Че даже и до мене стигнаха някои мадами да ме подкупват с пари за по-такива…  порции… разбирате, нали?

- Не, не може да бъде! - каза Генерала и  лицето му потъмня от внезапна тревога. - Какви пари, след като три пъти комисии  изземваха всички налични валути в изпълнение на заповедта за  извънредното положение!?

- Ама ти… пардон, вие, господин генерал, се съмнявате в моите думи ли?… Ето ви го доказателството!… Петдесет чисто нови лева?

Генерала повъртя между разтрепераните си пръсти новата банкнота, после повиши тон:

- Кой? Кой ти ги даде?

- Е, не мога да кажа… Казах го така… профилактично, да се знае, че още има пари в хората и някой от моите кухненски помагачи може да се изкуши…

- Кажете, госпожо Добрева - намеси се Полковника, - кой е направил опит да те подкупи с тия пари? Защото, ако те призовем като  подсъдим в Трибунала… може ти да пострадаш с недоказани твърдения.

- Божкее! - завайка се жената. - Виж за това не помисли  простата ми глава! Че то може да се каже, че са мои!…

- Ами да, точно това исках да кажа, но го премълчах. Така, че трябва да кажеш, кой…

- Оная фръцла… жената на депутата ми даде парите. Кукувицата дето не излиза от  каменното си гнездо, в което вече  пет-шест месеца мъти… и аз не знам какво. Жената, която още не се е преклонила да се нареди на опашка и все  депутата й носи обяда и вечерята.

В настъпилата тревожна пауза нервите  на Генерала не издържаха. Той стана, направи няколко крачки към вратата, после рязко се обърна и като посочи с пръст Полковника, каза със заповеднически тон:

- На трибунала, господин Полковник! Тази жена и всички останали трябва  най-после да разберат, че в това наше общество всички сме тотално изравнени от трагедията, от колективната борба за оцеляване!… Вземете парите като веществено доказателство!

- Разбрано, господин генерал!

- И още нещо по въпроса за парите!… Господин старши лейтенант!

- Слушам, господин генерал!

- Давам ти на разположение целия личен офицерски състав. Под твое ръководство и оперативен план в следващите три дни да се проведе внезапна акция за претърсване на личния багаж на хората с цел изземване на  всички налични книжни валути. Обявявам тази заповед за строго поверителна. Следователно, ако някой издаде деня или часа на акцията - ще бъде съден от Трибунала!… А по всички останали разумни предложения, за усъвършенстване на ваучерната система, направете каквото трябва, господин комендант… Ако няма въпроси - свободни сте!

***

След четири дни, на закрито заседание, по бързата процедура, Трибуналът осъди  на различни срокове затвор в БУСа и в пещерата четири  души за различни нарушения на обществения ред: двама бригадири за надписване на зелени точки във Ваучерните книжки, един  подполковник за неизпълнение на заповед на бригадира, една девойка за укриване на  валута и жената на депутата Генади Пеев за опит за подкуп с 50 лева…

Вечерта  в същия ден, когато Огъня се разгоря, Генерала поиска  да му донесат мегафона и поднесе най-неочакваната и шокираща изненада, за която  дълго се говори в лагера с различни пристрастия и нюанси.

- Уважаеми господа и другари по съдба! Братя и сестри! - за пръв път той употребяваше това обръщение. - През изминалите месеци ние постигнахме много полезни  резултати за преодоляване на стреса от тежката мъка, за битовото устройване, осигуряване на прехраната и редица други придобивки. Поздравявам ви, че ми повярвахте, че ни подкрепяте в усилията ни да изградим нашия нов дом по новому, с нови основи и нови взаимоотношения. Навярно вече всички сте убедени, че в това наше затворено, човешко общество, парите са напълно излишни по простата причина, че те, при дадените обстоятелства, за нищо не могат да ни послужат, а могат само да изкушават някои от вас, за да вършат  безсмислени нарушения. Няма нужда да ви припомням  историческата роля на парите за узаконяване на социалното неравенство, за финансирането на войни и  атентати, нито днешното решение на Трибунала за укритата валута. Затова, за да няма  повече изкушения, както вече знаете, днес беше проведена общата акция за изземване на укрити пари в изпълнение клаузите на извънредното положение. Намерени бяха още укрити пари в левове и валута. В тази връзка обявявам двете  важни решения на Военното ръководство от преди  един час. Първо, в знак на добра воля  спрямо днешните  валутни нарушители, да не се прилагат санкции от Трибунала. Но в същото време това  християнско „опрощаване”, да се счита като  условна присъда, което означава, че при следващо тяхно нарушение, наказанието ще бъде двойно по-тежко. И второто решение: Военното ръководство единодушно реши всички налични пари в лева и валута, събрани до сега, да бъдат публично изгорени  в пламъците на лагерния огън!

Първата сигнална реакция на хората беше стъписване. Тишина. Неспокойно оглеждане. Тих шепот с въпроси:

„Но как може?… Да се горят пари!?… Защо?… Как така… в огъня?… А за какво ни са, бе наборе?! Можеш ли нещо да си купиш с тях?… Но нали все някъде трябва да идем… без пари ли?…Какво си се загрижил, бе!? За Космоса пари не са ни нужни… Нали за там ни готвят… Ами ако стане случайно чудо и се върнем… Я млъквай, ма! Такова случайно чудо можем само да сънуваме!…”

Бодигардът на Генерала донесе от БУСа  голямата пазарна чанта, в която се пазеха събраните пари с опис. Сложи я на земята пред себе си и се изправи.

- Какво чакаш? - стрелна го с острия си поглед Генерала. - Корекция на заповедта няма да има… Действай!

Войникът  се наведе, дръпна  рязко зипа, изправи се с чантата и започна да хвърля в пламъците лъскавите банкноти. Тягата на Оъня поемаше по-дребните хартийки, вдигаше ги нагоре, чак до огненото острие, и още недогорели ги пръскаше наоколо.

В първите мигове  коментарите секнаха отведнъж. Те щяха да завладеят лагера по-късно. Сега хората гледаха с разширени очи  летящите по всички посоки недогорели банкноти - най-неочакваното и най-паметното зрелище в своя земен живот…

И докато всички мълчаливо гледаха с отнесени погледи, младата журналистка Ваня  Берова се огледа безпомощно и викна на приятеля си Андрей:

- Какво си зяпнал и ти?… Но защо никой не ми каза за това историческо събитие, бе!? Трябва да се заснеме… Бягай за телефона!

***

Но и следващите събития се оказаха още по-неочаквани и паметни…

В едно ранно утро Генерала и инсайдер Рая  получиха, в паралелен сеанс,  следното послание от хуманоида, капитан Бък:

„Господа!… Експериментът „Цветница”, който се провежда по идея на Лигата на 300-годишните старейшини, продължава успешно. Но рано или късно, от съображения за вашата сигурност и  повишената радиация от някои разрушени АЕЦ в Германия, Франция и Румъния, вие ще трябва да бъдете изведени от  върха. Тъй като някои от вашите лагерници в последно време упорито агитират за оставане в родната земя на всяка цена, тази вечер искаме нагледно да им докажем, че тази идея е почти невъзможна. Принудени сме да ви покажем апокалиптичната панорама около  Странджа планина, най-тежко пострадала от атаката на нашите врагове, с холограмна, въздушна прожекция с висока резолюция. Прожекцията ще започне в 20 часа българско време. Но поради ограниченото небесно пространство над лагера, целите панорамни снимки може би няма да могат да се видят. Затова, желателно е да изведете част от хората на върха по новата пътечка със стълбището. Не се страхувайте от бялата светлина на нашите десантни кораби, които от малка височина ще осигуряват техническата част на панорамната прожекция. Предайте на доктор Ценов да остане при своите болни в малката стаичка на хижата, защото докато тече прожекцията, наши лекари с мобилна апаратура ще се заемат с прегледа и лечението на  хипертониците и другите сериозно болни.”

И без уговорка, инсайдер Рая и Генерала, почти едновременно се отправиха  към източната част на  скалите, от където започваше още недовършената пътечка със стълби и площадки към върха. Когато подмина офицерската палатка Генерала почувства, че някой тихо и леко пристъпва след него. Обърна се рязко и срещна усмивката на инсайдер Рая.

- Защо се плашиш, генерале? - започна тя шеговито разговора. - Нали вече няма никаква опасност… освен от вълците и чакалите?

- Зная - смутолеви той, изненадан от присъствието й. -  Затова  съм  освободил моята охрана, да не ме следва като сянка  на всяка крачка… Но… инстинкт! А вие…ти, как така?…

- Амии… инстинкт от женски род! - усмихна се тя отново дяволито и като го загледа право в очите, подхвърли небрежно: - А може би и нещо друго! - после рязко промени и тона, и изражението на лицето си: - Знаеш ли какво си мисля за теб, генерале, тия дни?

- Няма как да зная, аз не съм като тебе …

- Мисля си за великите парадокси на трагедията! Обикновено тя сближава хората за взаимопомощ, за подкрепа, за обща борба за оцеляване и тъй нататък. Но има и изключения: понякога до толкова сближава оцелелите мъже и жени, че дистанцията между тях изчезва напълно, за да настъпи нулевото сближение. Инстинктът на живота, което с други думи се нарича „животът продължава”.

Той веднага разбра дълбокото двусмислие на думите й, замаскирано с  общи философски разсъждения, но все пак реши да се увери, за да не стъпи накриво, за да не се захване с някаква неподходяща за него младежка игра.

- Да, така е, уважаема Рая… Добре го каза… за изключенията. Но не разбрах, дали те могат и за нас двамата да се отнасят?

Тя отново замълча, после вдигна поглед към лицето му, засия с издайническата си усмивка и му отвърна с въпрос, в който се съдържаше и недвусмисления отговор:

- А нима ние двамата не сме пълноценни като мъж и жена? Да ни липсва нещо духовно или физическо?

- Значи… „великите парадокси на трагедията… сближават  мъжа и жената до нулевата дистанция?”. До милувката и прег- ръдката, до целувката и… тъй нататък. Така ли да го разбирам?

- Точно така, уважаеми Милко! - погледна го тя за втори път смело  в очите и бузите й пламнаха като  разцъфнало мушкато. Но колкото беше смутена и изплашена от думите си, от фронталната атака, която  много дни и нощи планираше, толкова беше доволна, че най-после му го каза. За да не се измъчва повече с размисли и въздържане. Сега топката беше в неговите ръце. Но той не пожела да си поиграе с тая виртуална топка и  премина на друга, практична вълна. Макар и той отдавна да я харесваше и да си мислеше понякога за  някакъв вид сближение. Ето сега  тя беше на педя от него, на нулева дистанция, но той  не помръдна от генералската си позиция. Надя, неговата първа и единствена любов, която Потопа завлече надолу по дерето, още беше в сънищата и въображението му. И друг път му се случваше Съдбата да му поднесе като на тепсия  подобни изкушения за приятелство и интимност, но той винаги се налагаше с  генералската си мисия над случайната жена. А Рая съвсем не беше „случайна”.

- Знаеш ли, Рая, защо  веднага след сеанса се насочих насам? - попита той, превключвайки на делова вълна.

- Зная!…- отвърна малко троснато и разочарована от  прекъснатия разговор, после поясни: - Остана изненадан, че  ТЕ знаят за нас повече отколкото ние за себе си. Защото не знаеше, че след взривяването на скалата, пътеката със стълбището към върха е почти готова, нали?

Преди да отговори той я погледна със страхопочитание.

- Плашиш ме, Рая, с тия твои прозрения и телепатии!

- И аз се плаша и се ненавиждам понякога, Милко! - отвърна замислена жената с приведен поглед към земята. - И при мене… откакто погребах любимия си съпруг, вече  трети път ми се случва…такова…

- Какво „такова”? Разминаване или синдрома на нулевата дистанция?

- Може и така да се каже…

Той не можа да намери подходящи думи за отговор, а и нямаше вече нужда от тях. Двамата братовчеди Стоян и Димо приближаваха шумно разговаряйки и видимо се смутиха като ги видяха.

- Добро утро, господин генерал! - пръв се окопити Димо.

- Днес може да завършим стълбището - поде разговора за пътечката Стоян, -  ако  Коменданта ни прати  поне двама помощници.

- Точно затова сме тука с инсайдер Рая! - каза Генерала. - Искахме да видим докъде сте стигнали, тъй като довечера ще ни е много необходима.

Генерала им разказа набързо, какво събитие им престои  вечерта. И двамата го изслушаха, захласнати от изненада, Димо изпусна чук от  инструментите, които носеше, Стоян се хвана за главата:

- Лелеее! Че  дали ще успеем!?

- Спокойно, момчета! Вървете! Аз пък ще кажа на коменданта да ви прати… колко души?

- Двама-трима са достатъчни!

***

Денят беше обявен за почивен.

В такива случаи във ваучерните книжки, които изпълняваха ролята на трудови книжки, се вписваха минималния брой точки на всеки работоспособен. Имаше работяги, които бързаха да завършат обектите си и мърмореха, че тези непредвидени почивни дни ги ощетяват, но те бяха изключения.

Днес нямаше такива изключения. И кой би помислил за работа, когато всеки беше настроен на друга  неспокойна вълна! Искаше да види своето родно място от птичи поглед? Пък и тая въздушна прожекция!? Какво ли  чудо ще да бъде! Без стъклен или платнен екран… Без компютър… Дали щеше да има диктор зад кадър?… Ами ако баш в 8 часа се появят облаци?

Не се появиха облаци. И пътечката  със стълбището беше завършена. Интересът към събитието беше много голям. Затова още в седем часа билото почерня от народ. С юнашко  преодоляване на ставни и ревматични болки, подкрепяни от близки и приятели, на върха се качиха дори най-възрастните мъже и жени. В средата на поляната, на пейките до мястото на огъня, останаха само двадесетина души: доктор Ценов със своите  тежко дишащи пациенти, младите майки с бебчетата си, Козарчето, Попа. Той си имаше свои, лични мотиви. Беше разсърден на „паството”, че вече не го слушаше и не се молеше  на „единствения  наш Бог, спасителя Иисус Христос”. Разсърден беше и на военните, че му взеха всичките пари. Той все още като фанатично вярващ, или на инат, продължаваше да говори, че всяка „космическа тема и загадка е измама и уйдурма на военните и смахнатите учени, наречени  „уфолози”…

***

В осем часа без десет минути четири кълбовидни бели светлини се появиха като опашати звезди, застопориха се  ниско над земята, под огромния плазмен купол и започнаха да излъчват  разноцветни, прожекторни лъчи. После лъчите  се устремиха  към една  оранжева точка в средата на  квадрата, очертан от пулсиращи жълтосини светлинки и щом се събраха в  центъра на оранжевата точка, изчезнаха.

След минута започна  прожекцията.

Първо в средата на  въздушния екран се появи цялата планина Странджа. С най-забележителните си туристически, географски и архитектурни забележителности. Разкопките на Гради щето и Мишкова нива, пещерата Въла, река Зигра, крепостта Маточина, бившата резиденция на Тодор Живков… След тая панорамна картина, небесният оператор започна да  показва с най-големи подробности в изображението селата и градовете в близост до планината и по-далеч в равнината. По-точно местата, където е имало сгради, улици, мостове. Започнаха  да се чуват спонтанни възгласи:

„Ето, виж, виж! Това е нашата улица… Моето село… няма го! Тук, до изкривения железен стълб беше  нашия дом… Мостът го няма!… Жива душа не се вижда… Божеее! Цялото ни село е в развалини!… И от читалището, и от  пететажния хотел… нищо не е останало!.. Всичко е в кал… Няма пътища, няма магистрали… Даже кучета няма!…”

Картината  беше  мрачна, тежка за гледане, лишена от живот, което най-силно разстройваше хората.  Само в гористите местности и чукари  се виждаха  стада диви прасета, коне на свободна паша, бягащи сърни и елени, подгонени от настървени вълци и чакали. И само тук-там по височините измъчени, изтощени  до крайност хора…

За минута-две мрачното  настроение  се подобри, когато режисьорът на въздушната прожекция фиксира в едър план множеството на върха, в огледална снимка. Видя се и част от лагера под скалите с огъня. Чуха се възгласи на учудване от всички страни, децата най-силно викаха  и се сочеха с пръст.

После камерата прехвърли цялото си внимание към Южното Черноморие. И там - същата тягостна картина. Пусти, разорани, затрупани плажни ивици от стихията. Бетонни грамади от рухнали сгради, хотели с недоразрушени фасади, бунгала, туристически съоръжения, струпани около бетонни колони или дървета. Оцелели или пречупени електрически стълбове, като зловещи маркери и топографски знаци, че покрай тях е имало цивилизация и бурен човешки живот..

От тъжната и страшна картина на Южното Черноморие окото на небесната камерата започва да фиксира  планинската част на Южна България чак до Македония, за да се видят по-добре пораженията, които  Торнадата са нанесли по своя път на Смъртта: от  Френската Ревиера до Странджа и по на изток, до Уралския планински хребет. В полезрението на камерата - отново прекършени, изтръгнати, опожарени гори, пречупени железни електрически стълбове, преобърнати и струпани коли по магистралите на няколко етажа, села и градове затрупани до покривите… Нови  езера и водоеми в низините, които са прекроили географската карта не само на България, но и на цяла Южна Европа! А в разрушените села и градове - мъртвило. Само по върховете на Източна Стара планина и Рило-Родопския масив тук-там се мяркаха малобройни човешки групи и животни в движение или в застой. Най-мрачните, тежки за гледане кадри бяха повторени. Защо - щеше да се разбере по-късно…

Небесната прожекция продължи около половин час.

Първоначалния интерес на хората към събитието се превърна в неутешима  мъка. Мнозина не издържаха и плачеха - тихо, с подсмърчане, или на глас. Те вече съжаляваха, че бяха се качили на върха. Дойдоха, защото дълбоко в себе си не искаха да повярват на предишната информация на извънземните, че всичко около планината Странджа е в разруха - вярваха на последната си жива надежда, че ще видят родните си места, такива, каквито бяха ги оставили. И си тръгваха след прожекцията покрусени, мълчаливо, поединично или на групи, обратно по пътечката. Към втория си дом, който не беше нито сън, нито мираж, а реална възможност за продължение на живота.

Когато половината от множеството се  спусна по пътечката, Черната Мария си избърса сълзите, качи се на една от новите пейки до пламтящия Огън и започна своя  песенен речитатив:

- Чуваш ли, Боже, виждаш ли
какво е чудо станало
на връх на Странджа планина!
От небо и още нагоре
дойдоа братя небесни
да ни  покажат, докажат,
че веки сме сами-самички,
без дом и родина… горкички!

Но този път тя не можа да довърши странната си песен-изповед. Генерала, който с група офицери  беше останал последен, приближи до пейката и като подаде ръка на  Черната Мария, каза:

- Хайде, стига толкова!… Видяхме, каквото трябваше да видим, за да не мисли вече никой за завръщане по родните си места… Слез! Няма нужда и ти да чоплиш  прясната ни рана…

Когато  жената стъпи на каменистата земя, погледна мъжа в очите, без да пусне ръката му и каза:

- А! Ама ти още ли си човек!?

- Защо?… Какъв искаш да бъда? - смути се Генерала.

- Светец! Светец трябваше вече да бъдеш!… Къде ти е… короната, златния ореол? Да не си го загубил? Да не са ти го откраднали?

- Не, не съм го загубил… И няма кой да краде такава… тежка корона! - освободи се най-после от костеливата й ръка той и добави: - Оставих я в кабинета си… Хайде, да вървим!

- Амаа не така, господин генерал! - скара му се тя с размахан пръст. - Не така!… Короните и ореолите се дават да се носят… Добре, тръгвам… клатушкам се, но няма да падна… не ме дръж като пияна!… Ти например, виждал ли си руски генерал на парад без ордени? Аз не съм виждала… Затуй ти го казвам…

- Добре, добре. От днес нататък…. обещавам да си нося и царската корона, и ореола!

***

Доктор Ценов пресрещна Генерала и Коменданта с  необичайно весело настроение на фона на ехото от  мрачната  небесна прожекция и натъжените до болка човешки лица.

- Ти… какво? Не те видях на върха… От тук ли гледа… - попита вяло Генерала, все още  в плен на апокалиптичната картина, която внушаваше само безнадеждност. Той беше забравил, защо Доктора остана в хижата!

- Да, видях част от зловещата панорама… Но не съжалявам… Нашите невидими, космически приятели пак направиха чудо!… За половин час… Непонятно! Невероятно за здравия, лекарски и човешки разум!..

- Извинявай, извинявай, Докторе! - прекъсна възторга му Генерала. - Забравих… за пръв път ми се случва… Ее?

- Ами… аз както  и оня път, нищо не видях, нищо не чух… Упоен ли бях, изведен ли бях от стаята… не знам. Но ако правилно съм разчел тая бележка, която са ми оставили,ТЕ са свършили добра работа… Ето, прочетете… преведете я и вие, защото моят английски не е много добър.

Генерала  взе бележката и преведе текста на глас:

„Привет, колега! Не се чудете за бързо  извършения профилактичен преглед на вашите болни. Такива болести - увредени сърдечни клапи, стеснени или запушени кръво- носни съдове, песъчинки в бъбреците… в нашата медицина са  от векове забравени, наложи се тук да си ги припомним… Ако следвате предписанията, как да се ползват емулсиите от тубичките - ще се оправят за няколко дни…”

- Добре, добре, Докторе!… Радвам се, че и този проблем е  решен… Ако нямаш работа при болните, да идем при Огъня. Да чуем коментарите на Народното събрание!


ТРЕТА  ЧАСТ


Раздел  първи:

РАЗКРИТИЕТО - ИСТОРИЧЕСКО СЪБИТИЕ

Как се беше появил в лагера този странен пришълец от Космоса, който сам се назова „хуманоид капитан Бък” - никой не можеше да каже. Сведенията „от първо лице” бяха толкова противоречиви! Едни твърдяха, че в ранното утро, когато лагерът още спял, над върха се  появило голямо НЛО и от него „се излюпила” човешка фигура. Други двама ранобудници настоятелно свидетелстваха, че са го видели край  загасналия огън, който той сам разпалил от недогорелите клони. Трети се кълняха, че  бил посрещнат с ръкостискане пред БУСа - „Генералния щаб”, от инсайдер Рая и Генерала. После тримата някак мистериозно потънали в бяла кълбовидна светлина и се озовали на пейката до басейна по средата на възвишението.

Но  малко по-късно, след като този капитан Бък се качи на  голямата дъбова маса, за да предаде посланието на  Лигата на 300 годишните старейшини от извънземната цивилизация на Сините Авиани, на тия подробности от първите му стъпки в лагера, никой никакво внимание не обръщаше. Защото космическото му послание постави за обсъждане много по-важни проблеми за бъдещото оцеляване на хората…

Същата вечер, когато целият лагер беше все още на крак от  гласовитата възбуда и ускореното сърцебиене на преживяното, журналистката Лиляна Драгова записа с трепереща ръка в своя дневник:

„Шокирана съм! Объркана съм! Не зная къде се намирам! Още не мога да се опомня… какво беше това!? Може би първа, историческа среща с извънземно разумно същество на родна, българска земя?! Не, не!…Не мога да повярвам! След като човечеството от хилядолетия очаква среща с извънземния разум, точно тук да се случи това тяхно разкритие!? И то без фанфари, без червен килим, без делегации от  подбрани велики личности! Без изненада от пръв поглед… Та той си беше напълно нормален човек! И при това - с български корен от Родопа планина, женен за тракийка-българка, с двете си деца живеели на далечната планета „Цветница”. Сам се назова „хуманоид от трето поколение, генно-модифициран човек”! Не изглеждаше да е някаква нагласа или измама, защото и инсайдер Рая потвърди, че много пъти са се срещали на планетата „Цветница”. Но никога пред никого не е споделяла това, тъй като  властта винаги е гледала накриво, само това й трябвало, за да я обявят и за  неадекватна… Капитан Бък излъчваше невероятна доброта, доверие и вяра с всяка своя дума, с всеки жест и с добродушната си усмивка. С божествената си визия… Боже мой, какъв  красавец! Небесен Ален Делон на млади години! С лъчисто, одухотворено лице, добродушен поглед, заразителна усмивка. Нормален ръст, стройно  телосложение, с елегантна прическа и още по-елегантен син костюм, в който изглеждаше като манекен от витрина…

А когато заговори без акцент на български -  бавно, уверено, убедително -  всички онемяхме! От изненада, от объркване на понятията за „свят”, „небе”, „космос”, „човешки живот”. Бях се озовала зад отец Илия и видях, как той няколко пъти се прекръсти със страхопочитание, че виждаше не своя, а съвсем различен, земно-небесен Бог. Докато хуманоидът говореше, видях в човешките лица покрай мен  голямо, мълчаливо напрежение, примесено с доста уплаха и митичен страх, защото думите му чертаеха  неизвестно и рисковано бъдеще, след като Генерала вече им беше  осигурил поносимо настояще, макар изпълнено с много несгоди и лишения…”

***

- Родни мои братя и сестри! - бяха първите думи на капитан Бък. - Искам първо да ви предам сърдечните поздрави и благо- пожелания за здраве и нов живот от Лигата на 300 годишните старейшини на Сините Авиани. В своята многовековна житейска история, те за пръв път разрешиха на хуманоид от тяхната раса  да се разкрие напълно пред земни хора! Второто послание, което носи това мое появяване  тук, е поредното доказателство, че ние, хуманоидите, не сме нито божествени, нито измислени от писатели-фантасти същества, а сме реални хора като  всички вас; че от много години сме всред вас с благородната мисия да ви предпазваме и защитаваме от космически  врагове и глобални катастрофи, да подпомагаме вашето духовно развитие и усъвършенстване. Няма нужда да ви напомням нашата помощ за вашето оцеляване през тези трудни месеци, нали? Сега за повече доверие към извънземните приятели от Сините Авиани, ще ви обясня някои събития, на които бяхте свидетели и все още  мислите за тях като „чудеса” или неразгадани тайни. Този връх, и цялата Странджа планина, като важен стратегически обект на Сините Авиани, беше защитен от епидемии, от радиацията и космическите отломки с нашите най-нови оръжия и технологии.  За сведения, точно тези тежки отломки от разбити  сателити и други космически обекти, предизвикаха  пожарите, мощните взривове, земетресенията, приливните вълни на Средиземно море, разрухата в южните региони на Европа и Северна Африка, Близкия Изток, Югоизточна Азия. А ехото от тази Европейска катастрофа, която за щастие беше  ограничена от нашите космически сили, разруши и  част от скалните хребети на Странджа. В първите часове на внезапния, разбойнически космическия удар на заклетите ни врагове от Сивите Авиани, когато вашата гора пламна от  горящи отломки, ние ви спасихме от явна, огнена смърт. Нашите нови метеорологични оръжия и системи навреме оказаха мощно противодействие на  опустошителните  вражески Торнада, които са били предназначени да унищожат до пепел  всичко живо, цялата природа и инфраструктура на  Европа и Азия. И още нещо: тук нашата медицина и военна мощ, за пръв път използва нова технология за бързо разлагане на живата материя, без да засяга облеклото, фауната и  околния материален свят.

- Но ти… вие откъде знаете!? - чу се силен мъжки глас. - Да не сте били… невидим между нас?!

Капитан Бък замълча, усмихна се  загадъчно и продължи:

- Вие, уважаеми земляни, от лагера на този  планински връх, след като сте били  свидетели на толкова приятелски жестове за вашето оцеляване, трябва най-после да повярвате, че ние присъстваме във вашия  духовен свят и материален живот от  раждането ви до гроба. Всеки от вас и всяка човешка общност си има „космическо досие”. Нашите учени, медици, политици, военни… поддържат непрекъсната, персонална връзка с вас чрез ония „спящи”, „латентни” центрове в човешкия мозък, още непро- учени от земната наука. А по-посветените в биологията  може би ще си припомнят и някои шокиращи резултати от дългогодишни научни проучвания: че в генома на човека има над 250 извънземни гени с непознат произход! Точно в тези „спящи” мозъчни клетки и извънземни гени е  животворната връзка между човека и Космическия разум, между човешкото общество и космическия ред…

Но, като се извинявам за може би излишното отклонение, преминавам към същността на моята космическа визита. Чрез  телепатичните сеанси с инсайдер Рая, на която Висшият съвет на Сините Авиани сърдечно благодари за посредничеството, всички вие вече сте запознати с изхода от ситуацията. А именно: вие сте все още живи като компромис, като хуманен жест, като щастливо съвпадение, че в часовете на кратката космическа война сте се озовали на това място. Следователно, защитавайки с всички средства този важен стратегически обект, нашата военна мощ защитава и вас. Още повече, че вашето оцеляване се превърна в творчески експеримент на Лигата на 300 годишните старейшини за  учредяване на ново човешко, славянско, общество на план- етата „Цветница”. В това отношение упълномощен съм да изкажа сърдечната благодарност от името на Висшия съвет на Сините Авиани и на генерал Милко Милев за  ползотворната му организаторска работа за досегашното ви оцеляване, за трезвото му, реалистично и перспективно мислене за бъдещото устройство на човешкото общество, което, като почти оформен модел, е щастливо съвпадение и с основния замисъл на експеримента на старейшините…

Ала всички вие разбирате, че този експеримент, този ваш живот на това Странджанско възвишение, и поради стратегическата му роля в продължаващия конфликт между разузнавателните щурмови отряди на Сините Авиани и Сивите Авиани, не може да продължи повече. Затова сега съм  длъжен да обясня накратко трите възможности, с трите посоки на телепортирането ви от този връх…

***

- Господин генерал!… Господин генерал! - капитан Трезов се опита шепнешком да привлече вниманието на Генерала, но той или не го чуваше, или не искаше да го чуе точно в този момент.

- Какво има? Ако не е спешно… - продума след кратко мълчание Генерала без да се обърне, заслушан в словото на  капитан Бък.

- Спешно е, господин генерал! Най-после установих стабилна връзка с руски радиолюбител от някакъв Сибирски градец… След десет минути  започва  информационен бюлетин… Ако…

- Сега не мога… Кажи на полковник Хинев…

- Добре, разбрано!

***

Капитан Бък прекъсна словото си, загледан в упор в напрегнатото лице на Генерала в първите редове на множеството. За втори път се усмихна многозначително, после каза:

- Господин генерал! Господа офицери! Аз ще ви кажа най-важното от предстоящия радиолюбителски информационен бюлетин, за който току що ви съобщи вашият колега. Защото… и тази любителска радиовръзка, за която капитан Трезов вложи толкова денонощия безплодни усилия, се осъществява в момента с дискретното посредничеството на нашите военно-технически служби… След приключване на радио-сеанса, от капитан Трезов ще научите и нещо ново, освен това, което вече знаете от небесната прожекция и  от информацията на инсайдер Рая. Да ви го кажа ли в аванс?…

Последните новини от двата радио-информационии центрове в Тибет и Перуанските планини са доста обнадеждаващи.  Правят се  трудни усилия от всяка държава за  овладяване на хаоса в засегнатите региони, за възстановяване на реда и комуникациите от оцелелите надземни съоръжения. Великите държави, чрез посланици и специални пълномощници, на които Сините Авиани осигуряват телепортиране, провеждат интензивни  срещи и консултации за съставяне на Световно правителство. Военните министерства на държавите от Съвета за сигурност вече са постигнали съгласие за пълно и безусловно разоръжаване, както и за активното ползване на цялата налична военна техника за възстановяване на жизнено важните битови комуникации; за активно участие в борбата с престъпността, мародерството, епидемиите…

- Добре, разбираме… господин-другарю! - поде внезапно в своя стил „речитатив” Черната Мария. - Ний тука сме глухи и неми за световните проблеми, нека там други президенти и генерали ги решават, ти кажи ни повечко за трите посоки дето ни се задават? Накъде със бялата мъгла можем да отлетим със ангелски крила?

В следващите десетина минути  космическият пратеник доста пестеливо, но разбираемо обясни трите възможности, които напълно доброволно се предлагат за разселване на всички обитатели на  лагера. Всъщност те бяха вече известни на всички от беседите на инсайдер Рая: към малката планета „Цветница” с идентични условия за живот, за  основаване на „Космическа България”; към Азиатските степи на изток от Урал, за възраждане на „Кубратовата Болгария” и към оцелелите в нашите планински върхове - рисковано, смъртоносно пътешествие, което ТЕ никому не препоръчвали, но и не биха могли да забранят заради принципа „напълно доброволно разселване”.

***

Кратката визита на космическия посредник завърши със същото  мълчаливо страхопочитание, с което започна. После той се сбогува с хората, пожела им скорошно виждане на планетата „Цветница”, с което  недвусмислено подсказа, че това, според неговите ръководители е най-разумното решение. И помоли Генерала и инсайдер Рая да го придружат до оная пейка до открития басейн, където преди два часа се бяха срещнали…

Разговорът между тримата беше фрагментарен, с недоизказани, но разбираеми мисли и размисли, нещо като словесна прелюдия към следващите събития.

- Разбираме вашата трудна и отговорна мисия, господа, но вярваме, че ще се справите! - заговори пръв капитан Бък.

- Да, вероятно болшинството ще предпочете да си останат на родна земя, независимо от  смъртоносните опасности. - каза Генерала и попита: - Може ли да получим някаква по-точна информация за оперативната обстановка в столицата и големите градове или връзка със планинските върхове, където има като нас…

- Твърдо не! От съображения за сигурност. Всеки наш полет, всяко телепортиране в границите на България и поразените територии може да бъде сигурна мишена за щурмовите, стражеви кораби на противника, с когото все още сме в състояние на  война, въпреки сключеното примирието.

- Защо не го казахте на… - намеси се инсайдер Рая, но  капитанът я прекъсна:

- За да не се попречи на доброволния, персонален избор. Нямах право, съгласно моите пълномощия, да  рекламирам нито една от трите възможности. Това вие трябва сами да решите.

- Как и кога ще се осъществи самото телепортиране?

- Ще поддържаме телепатична връзка, господин генерал, ще следим оперативната обстановка на Земята и в Близкия Космос… И откровено казано, сега по този въпрос във Висшия съвет и в Лигата на 300 годишните старейшини се водят сериозни спорове. Няма още съгласие, че вашето духовно развитие е на степен, позволяваща телепортирането ви на планетата „Цветница”, където  славянските общности живеят отдавна при много по-разумен и достоен социален и организационен ред. Последните събития тук са доста показателни: че с подобни криминални рецидиви в съзнанието и поведението си, някои индивиди никога не биха били приети в обществото на „космическа България”. Ако не са пречистени от негативната енергия в себе си, ако не са напълно убедени в благородната си, историческа кауза, че  съхраняват и продължават живота на род и Родина.

- Разбрано!… Кажете… за организационната и  техническата част на самото телепортиране - къде, кога, как…

- Не се притеснявай, Рая! Ти поне си била вече няколко пъти космически пътник… Обяснявайте, уверявайте хората, че  в самото телепортиране няма нищо специално, нищо чудато, никаква телесна опасност… Нужно е само спокойствие, контролиране на  силните емоции, доверие в тази многовековна космическа техника, която за жалост е все още непозната за вас… Между другото, защо не посветиш една от твоите чудесни беседи на Атлантите, които в праисторическите времена са владеели тази техника на придвижване в пространството и в другото измерение на времето? Още повече, че в последните години, знаеш, все повече се говори и пише в световния научен свят, за Черноморската Атланта, хем ще бъде по-лесно за разбиране от хората.

- Благодаря, чудесна идея, капитан Бък!… И много по-разбираемо ще бъде.

- А оръжието… личното ни офицерско оръжие? - попита Генерала.

- Извинете, пропуснах да ви поздравя, господин  Генерал, че вие изпреварихте и Времето, и нашите  указания относно оръжието! Чест и слава ще отнесете със себе си в Космоса, заради загробените оръжия в оная пещера! Вие сам, по пътя на разума и логиката, стигнахте до извода, че  свободно, независимо, творческо човешко общество не може да се формира и развива с помощта на оръжието, ако първо не се промени съзнанието!

- Господин капитан!… Един малко страничен на пръв поглед, но много важен въпрос, който вероятно ще породи много разно- посочни емоции всред хората…

- Да, да! Слушам, ви инсайдер Рая?

- Каква ще бъде съдбата на  животните, с които този пъстър човешки колектив, почти се е сраснал. И ще бъде голяма трагедия, ако…

- Никаква трагедия няма да има, господа! Към щурмовите космически сили на Сините Авиани от няколко месеца действа специално учреден, помощен оперативен щаб, който  обсъжда само вашите проблеми и вашето бъдеще! Като неразделна част от  бита на земния човек, с оглед нищо да не му липсва на новото  местоживеене,  този животински контингент е желателно дори да се попълни! По-късно той ще се обогатява с нови видове и породи естествено или чрез изкуствено осеменяване. Така че - успокойте хората. Първо  вашите любимци ще станат космически спътници след щателен медицински преглед. Тук, на място или в някоя мобилна  космическа лаборатория…

- Като човек закърмен с духа и дъха на военното дело, мира не ми дава един въпрос, господин капитан.

- Да, кажете… Слушам, господин генерал!

- Цялата почти тотална разруха на Европа, която видяхме на Холограмната прожекция, възможно ли е да е следствие само на един космически удар на вашите заклети врагове Сивите Авиани? Капитан Трезов ми докладва, че е  доловил откъслечни фрази от  руския информационен център за  някакви  чипове в сателитните спътници, които…

- Да, с вас, господа, мога да споделя  една доскорошна свръх секретна наша космическа тайна, за която в  информационните агенции в Русия и Китай, както и в Южното полукълбо, вече открито се говори… Накратко: когато двата земни военни блока в надпревара овладяха Близкия космос със своите военно-стратегически сателити, противостоящите космически военни сили, незабавно реагираха с внедряването в сложната електроника свои чипове като очи и уши, с оглед наблюдение и регулиране на  земните военно технически процеси като част от  вселенското равновесие. В един момент, когато враговете ни, Сивите Авиани, са се почувствали по-силни и неуязвими, с качествено нова технология, вероломно, светкавично удариха всички наши орбитални комуникационни и военни спътници, както и наши стратегически  земни и подземни обекти. В първите минути на космическата война и нашите сили са се намесили. Тогава изглежда настъпило  суматоха и объркване в стратегическите командни центрове на двата военни блока на земята, относно посоката на опасността и неизвестността на първия светкавичен удар. Някои дежурни офицери, отчитайки фаталността на всяка секунда за съгласуване с висшите си началства, на своя глава са си разменили първата серия заредени ракети по уточнени цели с конвенционални и тактически ядрени заряди. Точно тези удари по европейски и други военни и граждански обекти са предизвикали най-големите разрушения, преди да бъдат блокирани от нашите космически оръжия по тежките оръжейни системи и комплекси на земята. Ако и те са били включени в тази верижна реакция - може да си представите какъв щеше да бъде Апокалипсиса. Тотален, с изчезването на планетата и цялото човечество… Това е отговора на вашия въпрос.

След още няколко уточняващи въпроса, настъпи мълчание. Космическият капитан погледна дискретно към ръката си с масивната, позлатена гривна, каза две-три непознати думи и  като се усмихна широко, лъчезарно и загадъчно, изрече доста подчертано фамилиарно и смело:

- А сега… преди „да изчезна” от вашата компания, позволете ми, мили мои и наши приятели, да се  намеся във вашия духовен свят с един съвет… съвсем добронамерено. Каквато и посока да изберете за вашето  оцеляване, вие двамата, бъдете заедно! Защото по стечение на обстоятелствата и моите персонални задължения, аз вече достатъчно ви познавам. След толкова преживени трудности, лишения и нещастия, тук вие се офор- михте като сродни души. Не се срамувай, Рая, че първа разкри чувствата си! Не бягай повече от себе си, генерале, не се оправдавай с верността към покойната съпруга, тя няма да възкръсне, не се оправдавай и с отговорните си служебни задължения! След броени дни други хора, други разумни същества ще поемат грижата за това общество, което си успял да организираш и съхраниш. А ти, мила Рая, може би ще бъдеш освободена от посредническите си задължения, за да се върнеш към себе си. Тогава вие ще бъдете  много по-нужни един на друг. Не изпущайте момента! Не се разминавайте със съдбата си, хора! Довиждане и… до скоро!

Без да се ръкува, капитан Бък стана и се отправи то пътечката към върха на възвишението, откъдето  след няколко минути бялата кълбовидна мъгла го погълна, за да го отнесе към небето…

Жената, с пламнало като божур лице дълго мълча с наведена глава, загледана в пръстите на двете си ръце, които сякаш механично заиграха своя щастлив, божествен танц…

Генерала също мълчеше, загледан във водната повърхност на басейна, където  два пожълтели дъбови листа се полюшваха от тихите пориви на планинския ветрец, свенливо се доближаваха и отдалечаваха, докато най-после се приближиха плътно и така, сякаш слепени, започнаха да обикалят цялото водно пространство…

Тогава неспокойната ръка на мъжа трепна, повдигна се и сама потърси пипнешком застиналите в неспокойно очакване  нежни пръсти на жената.

***

Когато приближи до караваната, инсайдер Рая за миг застина в крачка. Там се беше събрал почти половината лагерен народ. Не беше обявила открита беседа, но хората вероятно бяха възбудени от  посещението на капитан Бък и искаха да питат за много подробности. А тя нямаше никаква нагласа да говори, тъй като още не беше се освободила от  сърдечното си вълнение. Но… нямаше избор, не можеше да подмине тълпата и да се прибере в леглото се за  толкова  желаната почивка. Не можеше да разчита и на ценната помощ на професор Петрова - тя беше ангажирана днес от Генерала с други задачи по разселването.

- Охо, както виждам, залата днес е препълнена! - започна тя с предразполагаща усмивка: -  А има и повече млади хора, които сигурно ще  могат да ме замесят в някои отговори… Кажете сега, какво ви вълнува? С кой въпрос да започнем?

- Госпожо Слава, прощавайте, ние още не можем да свикнем с тая модерна дума  „инсайдер” - изправи се пред нея мъж на средна възраст, видимо интелигентен, който държеше малко листче в ръка, - кажете нещо повече за  хуманоидите, че тоя наш гост съвсем ни обърка понятията за извънземните!

- В науката и по-специално в уфологията, която се занимава с космически теми, има различни определения за хуманоида. Че той е човекоподобно същество от друга планета, че е живо същество или машина, притежаваща приблизително човешка форма… Но аз ще ви го кажа съвсем простичко, защото имате и визуална представа.  Капитан Бък, с когото  отдавна се познавам, е хуманоид от последното поколение хуманоиди, които се отличават от своите предци с няколко съществени характеристики: еволюция на  човешкия геном към светлината и доброто, елементи от изкуствения интелект, вложен в човекоподобните роботи, усъвършенствана духовна ценностна система, модел на прераждането на човека в земния си, материален живот…

- А иначе… - обади се загадъчно усмихната жена, - има ли си като нас,  всички  системи и… атрибути?

- Разбира се! - поде шегата и тя. - Щом  има  биологичен, а не божествен, космически или технологически произход, значи  всичко си има, следователно може и да се възпроизвежда, но по строго ограничена, регламентирана програма.

По-нататък беседата потръгна като свободен разговор с въпроси, отговори и допълнения от по-компетентните слушатели.

- Казахте, че капитан Бък е хуманоид от последното поколение. А, в исторически план, как са изглеждали предишните?

- Праисторическите хуманоиди битуват в безсмъртния свят на легендите и преданията, в религиите, във фолклора на изчезналите и съвременни цивилизации. В тях се говори за  преродени динозаври, змейове, дракони в хора и богове като продукт на една хилядолетна еволюция. В по-нови исторически времена хуманоидите се разглеждат като висши космически, разумни същества, които управляват НЛО-та и междузвездни кораби, непознати за земната наука системи и технологии. А в нашето съвремие  бурният технически възход, във всичките му направления, е вече неразривно  обвързан с хуманоидни роботи, хуманоиди с изкуствен интелект, хуманоиди с космически разум.

- Госпожо Рая, аз доста книги съм прочел, доста сайтове съм преровил на тема фантастика, но още не мога да разбера каква е най-съществената разлика между хуманоиди, рептилии и илюминати?

- Добър въпрос. Но тук виждам студенти, преподаватели във ВУЗ-ове. Може ли някой да отговори?

- Аз мисля -  включи се веднага в разговора един младеж от компанията на братовчедите-студенти Димо и Стоян, - че всички те имат общ биологичен, човешки произход в исторически план. Но имат и съществена разлика, която може да се онагледи с един голям кръг, на хуманоидите, с вписани в него две по-малки окръжности на рептилите и илюминатите.

- Браво, млади господине! Кратко и точно го обяснихте. Мога само да добавя, че докато  хуманоидите, като по-общо понятие, се отнасят най-вече към извънземните цивилизации, към управлението на техния технологичен свят и целеви посещения на земята, рептилите и илюминатите са  общо взето земни хора  с модифицирано съзнание и духовно развитие в определени насоки. Рептилите, например, придобили чрез хилядолетна еволюция човешки образ, са  борбени, упорити, безкомпромисни, те воюват за  власт и  материално състояние с жестока понякога последователност. Докато илюминатите са склонни повече към постигане на своите цели чрез просвещение, мистика, тайни общества. В специализираната литература има две теории за  изначалния произход на рептилите. Че са  преродени животни  на Земята, от време оно, преди появата на  Човека или, че в по-късните хилядолетия са дошли от съзвездието Орион. Но историографията е единна в заключението си, че и едните, и другите са развили своите негативни и позитивни енергии към доброто и злото, да формират планетарното  общество към светлите и тъмните сили като свои организации. Типични примери в това отношение са Сините Авиани, нашите извънземни приятели, от Конфедерацията на силите на Светлината и Сивите Авиани от Съюза на  тъмните сили, негативната енергия на Мрака…

- Говори се, по радиото и телевизията, че рептилии и илюминати управляват света. Как по-точно? Как могат те да се различават от нормалните хора?

- Да, не е вече тайна за никого, откакто започнаха да се разсекретяват вековни документи с гриф „Строго секретно”, че модифицирани хора с променено негативно съзнание, съдружници на тъмните космически сили, се стремят да наложат  свой нов световен ред. И все по-здраво се окопават в интернационалните институции за управлението на световната политика, на земните блага и ресурси, на войните и природните катаклизми, на религиите. И всичко това се свежда до една глобална цел - масова регулация, всъщност, изтребление на човечеството до  един милиард човеци от висшата класа на милиардери и индустриалци, на банкери, учени и военни фактори. Вероятно и този Космически удар, който преживяхме в основата си е имал и такава цел, щом е бил насочен към  част от световния елит - на Южна Европа, Южна Азия, Северна Африка и Близкия Изток… Има ли други въпроси?


Раздел втори:

КРЪСТОПЪТНИ СТРАСТИ И ТРЕВОГИ

Посещението на хуманоида, капитан Бък, макар да е било замислено с благородната мисия, да успокои обитателите на лагера, всъщност взриви крехкото им единство, изграждано с толкова труд и себеотрицание от Генерала и неговите помощници. Новината за предстоящото разселване  шокира всички в лагера. Дори и офицерите в една от големите палатки бяха потънали с клюмнали глави в тежки размисли:

„Имало ли е смисъл да изграждат от основи този дом?… А иначе, как биха оживели?… Когато човек е в плен на обстоятелствата, няма избор… За какво е тази тиха паника?  Нима още от първите часове на борбата за оцеляване не сме знаели, че тук, на това каменно възвишение, не може дълго  да се живее? Че рано или късно ще дойде денят на раздялата, на големия кръстопът за всеки?… И все пак… неизвестното зове, но и плаши!…”

- Моля!… Позволете ми, господа офицери, и аз да си кажа мнението за тази… доста дезорганизираща ситуация.

Генерала  беше седнал на нара в офицерската палатка, с ръце на коленете, както се седи на ниско, трикрако столче. Беше дошъл по молба на Полковника за откровен, неофициален разговор с офицерския състав.

- Дали е имало смисъл? - продължи той все така загледан в пода на палатката. - Аз мисля, че всяка апостолска всеотдайност в името на обществото, по същество е малък нравствен подвиг. Така че… имало е смисъл! Живи са хората, които спасихме от хаоса и трагедията, от глада и озверяването, това малко ли е? Малко ли е, че сме ги извели до кръстопътя, където сами трябва да решават накъде да поемат?… Затова ви моля, уважаеми колеги, да не се подаваме на колебания, да не предаваме завоюваните позиции и честта на пагона до последния час на раздялата… А сега, на работа! В последните четири дни инсайдер Рая е получила допълнителни разяснения и указания относно телепортирането и формирането на групите, след малко започва срещата й с хората пред хижата… Да вървим!… А вие, капитан Трезов и старши-лейтенант  Кондов, останете за малко!

Целият офицерски състав се изниза от палатката, за да поеме към хижата. Останаха само тримата.

- Капитан Трезов, как е твоето „клюкарче”? И тая сутрин ли продължава да мълчи?

„Клюкарче” той сам беше кръстил архаичния си радиолюбителски предавател, сглобен от  подръчни елементи, ползвайки за  антена 0-та на електрическата мрежа в района на хижата.

- Да, господин генерал! След двата информационни бюлетина, които успях да „хвана” отчасти и да запиша -  продължава да мълчи. Вярно е онова, което ви е казал този… капитан Бък. Извънземните или са вдигнали за определени минути  плазмената електро-магнитна блокада, или по някакъв фантастичен начин са пропуснали изходящия и входящия радиосигнал през блокадата! Друго обяснение аз нямам.

- Втори бюлетин ли каза? Аз защо не съм го чул?

- Защото беше дословно повторение с първата емисия и това, което устно ви е казал хуманоида. Само с една допълнителна новина, аз ви  я докладвах…

- За руско-китайската ракета ли?

- Да. Ракетата извела в орбита няколко комуникативни спътника за възобновяване на сателитната връзка с оцелелите надземни съоръжения. Имаше и приложена таблица за  техническа съвместимост с различните досегашни стандарти. Но възобновяването на сателитните комуникации щяло да бъде дълъг процес.

- В такъв случай трябва да дебнем пред двата сателитни телефона за  някоя случайна, завихрена радиовълна, така ли?

- Няма такава възможност, господин генерал, докато сме под купола на тяхната плазмена, електро-магнитна защита.

-А вие, господин комендант, защо сте се подали на дезорганизацията?

- Ако имате предвид преустановяването на  трудовата дейност…

- Да, точно това имам предвид! Нали разбирате, че  колективният труд все още крепи социалното равенство и физическата цялост на това наше общество? Че не случайно извънземните активираха с психотронното си оръжие точно това отношение към животворния труд? Пък и за самото разселване… още не сме готови, ще имаме много работа по психологическата подготовка.

- Разбирам…

- А разбирате ли значението, символа, божествената сила на Огъня за поддържане на творческия и житейски дух на човека?…

- Да, господин…

- Защо сте го  изоставили да загасне тогава? Не разбирате ли, че  без този Огън, без неговата светлина и топлина, без неговия магнетизъм да ни сбира всяка вечер покрай себе си, лагерът изглежда пуст и мъртъв?

- Да… наистина… Виноват, господин генерал! Ще се постарая още тази вечер да бъде отново запален.

***

Краткото посещение на космическият пратеник се оказа ускорител на „времето разделно” в лагера. Кръстопътят, който остави във въображението на хората, подобно на далечно, мъгливо видение, сякаш висна над главите им като  огромен, черен кръст със светла въпросителна: „А сега… накъде!?” Крехкото  единство на пъстрото лагерно общество, подкрепяно до сега от строгия Ред на Генерала, от Кухнята на леля Добра и от Отъня в средата на  поляната, беше разхлабено. Сега то си имаше нова логика и нови гласове:

- Какъв смисъл от повече работа?… Недояждаме, за да пестим, трупаме запаси!… Повече, Коменданте, не ни търси за работа!… Ако знаехме, че така ще стане… След тоя робски труд… пагоните ни превърнаха в хамали, на… Чакайте, бе хора! Откачихте ли!? Ако не беше Реда на Генерала и на военните, ако не беше тоя труд за оцеляване, нали нямаше да бъдем живи сега?… Живи!? Обречени! И каква файда? Оня, небесния капитан, ни посочи трите посоки на кръстопътя и ни остави да умуваме, сами да си трепем надеждите… щото накъдето и да тръгнем… Точно така! Това, дето виси над главите ни, над умовете ни, не е кръстопът, а кръст, черен кръст!… Прав си, дядо попе! Кръст е, но с още една посока на големия кръстопът, който ни се предлага - много лесен и кратък - Път към ония… в общия гроб… има място за още два-три траншея…

Коменданта, с помощта на Обществения съвет, се помъчи да  върне предишния ред и порядък, дневните задачи за работа по обектите в мъртвото село и полето, но всичките му усилия се проваляха. Никой не отказваше, но искаше време за почивка, умуваше гласно за потребността от повече трудова дейност. А и самият той умуваше, как да се формират групите „на доброволни начала”, каквото беше  последното нареждане на Генерала.

Ядосваше се, „разговаряше” нервно с капитан Бък наум в редките минути на усамотение: „Моите уважения, велик и достоен хуманоид си, ще останеш завинаги в историята на Галактиката с твоето посещение на този връх, поклон за неоценимата ви помощ. Но защо, бе човече, го каза това… за трите възможности за разселването? Не сте ли разбрали, че това наше пъстро общество не може да се  организира и управлява с вашия космически разум, нито с нашата християнска демокрация; че когато на човека му се даде възможност свободно да мисли и разсъждава, да обсъжда и предлага идеи, той слуша само себе си! Да бяхте решили, ей така, вкупом да ни телепортирате, където и да е, по щяхме да бъдем  психически готови за  разселването. И сега… какво? Висша справедливост, доброволен избор - на три групи, към три посоки! А Генерала и всички  покрай него се трепахме да готвим нов модел на ново, единно, социално общество!… Защо го казахте на събранието? Защо първо с нас не го споделихте?… Знаете ли, капитан Бък, колко трудна и драматична ще бъда раздялата, когато човешките нагласи към предлаганите възможности за разселване  са с  толкова противоречиви крайности като  съгласия и отрицания?…”

Искаше да потърси  съветите и помощта на инсайдер Рая, но не се решаваше. Страхуваше се от нейните  телепатични способности, че може да прозре в неговите… критични, кръстопътни, емоционални настроения.

***

За няколко дни и кухнята на леля Добра претърпя своята странна метаморфоза. От най-тихото място на лагера, се превърна в гласовита говорилня с нови гласове:

- Хайде, стига с твоята пестеливост, ма, лелче!… Давай от запасите! Цяла животинска ферма имаме,  искаме печено!… Ти к`во повече искаш, бе? Я се виж, станал си тулум от преяждане. А в Космоса няма нужник, к`во ще правиш, ако те напъне?… Прав е човека, лелче! Ако той е преял, ние останалите искаме повече месце в супата и порциите, няма смисъл вече от икономии… Не, не така! Нищо още не се знае, нищо не е сигурно! Това вашето искане на безумие ми прилича!… Що, бе? А ти от много ум ли искаш да оставим всичко, дето като мравки сме го събирали, да го харижем  на чакалите и вълците?… Ама вие как не разбирате, че накъдето и да тръгнем, ще имаме нужда от тия запаси!?…

***

Лагерният Огън в средата на голямата горска поляна беше издъхнал. В обгорелия кръг бе останала само  пепелта, продухвана отвреме-навре от поривистия вятър. Но черните въглени - мъртвите очи на Огъня, все още пазеха в себе си  частица от предишната топлина.

На полукръглите пейки, от западната страна, седяха десетина мъже и жени. Мълчаливо, с тъжен и празен поглед гледаха към сивкаво-черния кръг с недогорелите околовръст дърва и храсталаци. Откъм офицерската палатка се появи забързан  Коменданта и отдалеч започна да се разпорежда:

- Хайде на работа!… Бай Марине, нощес вълци са прескочили оградата на  животните и са изяли наполовина едно  диво прасе. Оградата трябва да се вдигне поне с половин метър.  Резачката…

- Чакай малко, господин комендант! Добре… ще вдигнем оградата. И какво, като запазим животните? Накрая нали пак на вълците и чакалите…

- Моля ти се, майсторе, поне ти не се предавай! Първо, такава е заповедта на Генерала и второ, още нищо точно не се знае. Пък ако е въпроса да ги изколим и консервираме - това може да стане и за половин ден… А ти, Хюсеин, защо си още тука?

- Що  тука!?… Щото като гледам и слушам, какво става… и аз малко поразхлабил колана… Тоз Огън няма вече к`во да ни сбира като досега, може само да ни скарва и разделя… Нека той хубав спомен остане.

- Хайде, хайде! И ти започна да философстваш… Сбирай родата, вземайте брадвите и  довечера… както и в следващите дни трябва Огън да има. Голям Огън!… А вие, какво чакате? Къде ви е бригадира? Не ви ли каза, че днес ще работите в картофената нива?

- Чакаме го, шефе! - обади се една от жените. - Ама го няма…

- Може и той да се е поразхлабил и успал - добави  възрастен мъж.

***

От ранно утро инсайдер Рая, търпеливо, упорито и спокойно се мъчеше да обяснява на любопитното множество елементарни думи и понятия, които за непосветените изглеждаха страховити и опасни. Много въпроси, разбираемо, се въртяха все около телепортирането. И тя се постара още в началото на беседата, по най-нагледния и елементарен начин да обясни същността на телепортирането като повдигна високо над главата си стола до нея:

- Ей тоя стол, например, за да бъде телепортиран на друго място, първо, трябва мигновено да се разпадне на съставните си части, да премине в друго пространствено измерение и там отново да бъде мигновено  сглобен. С други думи този процес озна- чава разпадане и сглобяване, преместване със скок във времето и пространството… казано най-опростено.

- Ама вие, какво бе!? - викна изплашено една стара жена от компанията на отец Илия. - И нас ли така… ще ни разпаднат и сглобяват?…

По-младите около двамата братовчеди шумно се засмяха, а някой реши  да се пошегува с жената:

- Не бой се, бабо Яно! Нови части ще ти сложат… Ти за твоите ревматични, прогнили кокали ли ще съжаляваш?

- Каквито да са - мои са! Ти да мълчиш, щом всичко ти е ясно!…

Инсайдер Рая отново подхвана информационната си беседа, но друг силен, неспокоен мъжки глас я прекъсна:

- Питаме, госпожо Рая, щото по отношение на космическите думи и това теле… телортиране, половината от нас са  теле… телеизпортени, телета! Как да се подготвим за Космоса, например? Как ще ни качат на тия… чинии? Ще има ли упойка? Какви лични вещи да вземем, каква диета да спазваме, ще ни позволят ли да си хапнем по нашенски, прощално…

- Чакайте, не ме засипвайте с въпроси! Отговарям ви кратко по реда на задаването… След последния ми сеанс с капитан Бък, станаха известни и някои подробности, които трябва да ви предам. Акцията ще продължи на няколко етапа. Първо, ей тук, на поляната, след като се разчисти, на местото на Огъня, ще кацне  малък космически санитарен кораб. Хуманоиди, като капитан Бък, ще раздадат на всеки лични пакети за дезинфекция, космическа храна и други потребности. Ще има конкретни обяснения. Те ще извършат и  медицинския преглед на нашето животинско царство… На въпроса за упойката. Упойка в класическия смисъл на думата, както при вадене на зъб или операция, няма да има. Самият процес „телепортиране” е вид, условно казано, упойка. Тогава цялата мисловна дейност на човека, целият му сензорен апарат, се блокира за известно време. В случая няма никакво физическо насилие, затова за пореден път ще ви повторя: безболезнено е! Необходимо е само пълно  спокойствие… А за прощалното хапване и пийване…  питайте генерала и коменданта.

– Защо да си хабим приказката? - викна един от зевзеците от  групата на майстор Марин. - Кой ще ни разреши да се  наплюскаме, като на Шведска маса, че да  осерем после и Космоса!

Този път, смехът като среднощна прозявка, обхвана всички слушатели покрай него. А когато затихна, една жена попита:

- Хайде, кажи ни сега за ония великани, Атлантите, дето владеели това изкуство…теле-телепуртацията ли беше? Нали ни обеща.

Докато се беше замислила, как да подхване темата, един войник се приближи до нея, пошепна й нещо, тя се изправи и каза:

- Съжалявам, Генерала ме викал. Но професор Петрова е много по-подготвена от мен, тя ще ви обясни най-важното за Атлантите.

- Атлантите са били земляните на потъналия континент Атлантида, нали? - обади се  млад човек, който вероятно искаше да запълни паузата и да  се изяви с историческите си познания.

- Точно така!- започна професор Петрова. - В случая и Библията, и науката, долу-горе се покриват в описанието на тези бащи на човешката раса в дълбоката древност, от времето на неолита. Теолозите пишат, че са били „белите хора,  боговете, слезли от небето с крилати птици”, археолозите с много фактология пък доказват, че тази човешка раса, с космически произход, е владеела до съвършенство технологията „телепортация” за мигновено придвижване в пространството. Но аз искам да ви кажа нещо много актуално, като развитие на темата за изчезването на континента Атланта, което по същество е революция в световната историография. Само до преди няколко години учените продължаваха да спорят за географското местонахождение на тази загадъчна земя. Сочеха се различни места. Северозападна Африка, Югозападна Европа, Аржентина,  Антарктика. Но наши, български учени, с най-новите си изследвания на дъното на Черно море и крайбрежните пещери, с анализ на златното съкровище от Варненския Акропол, най-старото обработено злато в света, от преди 9 500 г. преди новата ера,  са доказали, че Атланта, с високо развитата си, технологична  цивилизация е била в региона на Черно море. Тогава то е било малко сладководно езеро. Предполага се, че езерото е било наводнено от огромни средиземноморски вълни,  минали през Босфора, предизвикани от  падането на  голям метеорит, който всъщност предизвиква и Всемирния потоп. За този потоп, знаете, пише не само в Библията, но и в много старозаветни книги на всички религии. Така че тази хипотеза изглежда най-правдоподобна и логична. Как иначе може да се обясни, че ковчегът на Ной е доплувал  чак от другия край на света, за да заседне на върха на планината Арарат?…

Но да се върнем към Атлантите и тяхната телепортация, която най-много ни плаши. В Потопа, който е бил придружен и от пропадане на целия географски регион около Черно море, е загинала по-голямата част от цивилизацията на Атлантите. А тези, които са успели да се спасят, като нас,  по върховете на планинските вериги, са дали всъщност зародиша, генома на много следващи цивилизации - Шумерската, Вавилонската, Египетската, древногръцката, Тракийската. Затова ООН и световната наука отдавна са ни признали като наследници на най-древната цивилизация на света, цивилизацията на Атлантите… Тук си позволявам да вметна от мои размисли, съпоставки и убеждения, че може би нашата планина Странджа е свещена, легендарна и мистериозна  тъкмо защото е съхранила част от духовния, научен и технологичен потенциал на Атлантите, който египетската богиня Бастет, прамайката на земното познание за сътворението на света и бъдещето на човечеството, е доразвила като духовност. В този смисъл никак не е чудно, че тази планина е толкова важна и като стратегически обект за нашите извънземни приятели.

* * *

Преди да се отправи към  палатката на офицерите, Генерала имаше необичаен, дълъг и сериозен разговор с инсайдер Рая, с дъщерята и внука си. Някои  фрагменти като отделни  реплики, бележки, възклицания все  още звучаха с ехо в  главата му.

… Беше привечер, в залеза на  третия ден след посещението на капитан Бък. Докато целият лагер се раздвижи насам-натам в малки и по-големи групи, докато и гората сякаш зашумя тревожно от  усещането на идващата буря, Генерала се беше усамотил в БУС-а и  се разпореди  никой за нищо да не го безпокои. Нужно му беше време спокойно „да си събере ума” и още по-спокойно да обсъди  новосъздадената обстановка, която за него беше винаги „оперативна обстановка” - като на военно учение и въображаема война. Въпросите бяха много, един от друг по-нови, по-важни, с по-трудни и многозначни отговори.

Макар да осъзнаваше, че това място не е решение за дългосрочно съжителство, не можеше веднага да проумее, как може да се изостави, да се разпилее и забрави? Нима всичките му усилия да спаси тези хора от смъртта, да ги обедини, да въведе  ред и правила в борбата за оцеляването, да  докаже първо на себе си, как може да се изгради едно ново, експериментално общество - нима всичко е било илюзия? Посещението на небесния пратеник съвсем обърка всичките му представи за бъдещето. Той вярваше, че поне зимата ще прекарат тук. Нали всеки експеримент, като замисъл и идея, си има една посока, една цел?!… А сега, трите възможности, които се предлагаха за разселване, трябваше да късат жива плът, да дробят на части този колектив, изграждан с толкова трудности и лишения! Защо извънземните предлагаха такова решение? Как да се оформят групите? Какво да им каже, накъде да ги насочи, когато самият той още не можеше да реши в себе си посоката на кръстопътя. Сам? Разделен с дъщерята и внука? Или заедно, както е редно?!…

Между образите на най-близките му хора се въртеше вече и образа на инсайдер Рая, но той упорито пропъждаше тази мисъл-желание да бъдат заедно, накъдето и да поемат. Защото все повече я харесваше, но не смееше да се отвори и отпусне - пагонът  го притискаше към дълга и отговорността. Не можеше точно сега да изостави хората  сами да решават съдбата си, защото имаше вече опит, знаеше, докъде може да ги доведе това независимо и напълно свободно „народовластие”. А всъщност… с това усамотение, с това прекалено дълго умуване, не подклаждаше ли точно тези настроения в лагера?… Може би още малко трябва да изчака, да види, докъде ще стигне това… самоопре- деление, та тогава пак решително да се намеси!

Но някои хора, дори от обкръжението му, като полковник Хинев, Коменданта, майор Семов, капитан Кривошиев, доктор Ценов, капитан Трезов, доста своеволно и погрешно изтълкуваха усамотението на Генерала и неволно  подсилиха тревогата и паниката. Защото и самите те се бяха озовали  в центъра на големия кръстопът и не знаеха, как да отговарят на многобройните въпроси на хората, какво да ги съветват, как да ги успокояват.

***

В тази  тревожна привечер, първо Валентина, дъщерята на Генерала, се сепна и стресна от новата, неспокойна ситуация в лагера и отиде при инсайдер Рая. Тя от своя страна също беше на крак и много се зарадва на предложението да отидат заедно  в БУСа, при Генерала. И съвсем непринудено, по човешки сподели:

- Аз бих отишла и сама, Валя, но тъй като.. не зная как, „сватосването” на капитан Бък вече се разчу… не посмях.

- Забрави за това, Рая! Тук няма място за лични чувства и настроения, когато трябва да се спаси делото… идеята, каузата на генерала, как не го разбираш! Виждаш какво става! Завръща се анархията от първите часове и дни на катастрофата… Хайде, да вървим! Ще взема и детето, та дано лицето на новото поколение го стресне… Нали всичко за децата, за бъдещето се прави!

Двете жени и Владко, доста гласовито и с лакти преодоляха охраната и  се втурнаха в  „Генералния щаб”. Той ги посрещна с остър поглед, скокна от стола и тревожно се огледа. После каза с обичайния си, генералски тон:

- Какво правите!?  И вие ли вече нарушавате реда и правилника? Не ви ли…

- Татко! Успокой се, седни!… Не сме дошли да те детронираме, а да те върнем…

- Откъде да ме върнете? Да не съм тръгнал да се давя, да скачам в пропаст или да се самоубивам?… Исках тази вечер да остана сам със себе си, да помисля… да обмисля ситуацията от всички страни.

- Ами тогава - намеси се плахо инсайдер Рая, - да помислим заедно! Аз  също мисля денонощно, господин генерал, и имам вече идея, как и откъде да започнем с формирането на групите.

- Хайде, седни, татко! Спокойно, изслушай я!

- И аз те моля, дядо! - включи се плахо в разговора Владко, после по-уверено продължи: - Ако искаш… да ти дам да погалиш Пепи? Успокоява…

В същия миг умното и симпатично животинче сякаш разбра, че за него говорят, излая няколко пъти радостно и с два скока се озова на бюрото на Генерала. Двете жени и детето се усмихнаха мълчаливо, усмихна се и Генерала. После сведе поглед към  миниатюрното кученце и като го погали два-три пъти машинално, каза:

- И това ли сте измислили за успокоение на генерала? Да не сте го тренирали?… А, Владко?

- Съвсем не… господин генерал! - отговори по войнишки внукът. - Пепи е умно куче, знае какво прави… Запомнил съм една смешка от едно детско предаване, да  ви я кажа ли?

- Кажи я, Владко?

- Ама да не ми се обидиш и да ме пратиш в оная пещера?

- Няма, бъди спокоен!

- Смешката беше такава: „Когато стопаните оглупяват, домашните им любимци поумняват!”

Майка му направи крива, лицева гримаса и го плесна по врата, а дядо му пожела да замаже неуместната шега:

- Рано ти е, момчето ми, да поучаваш дядо си с подобни мъдрости! Има тука една такава млада, недопечена журналистка, която търси повече сензацията, отколкото мъдростта в журналистическото слово, не искам на нея да заприличаш!

- Ами тогава… извинявай, дядо… господин генерал! Знаех си аз, че пагоните от шеги не разбират, ама…

След още няколко разменени „празни приказки”, Владко изведе демонстративно  Пепи от БУС-а. Тогава започна сериозният разговор, в който инсайдер Рая сподели първо своите идеи как и откъде да се започне с групите. И с разяснение за всички плюсове и минуси  на всяка посока от големия Кръстопът.


Раздел трети:

ОПТИМИЗМЪТ  СЕ  ЗАВРЪЩА

Генерала отново пое изпуснатото кормило.

„Лелчето” поразпусна колана на икономиите и в казана заплуваха повече животински мръвки…

Коменданта отново заоглася околността с железния тембър на мегафона, съобщавайки дневните задачи…

Огъня пак лумна с целия си ръст, чак до върха на дърветата, и пак всяка вечер  сбираше  неспокойния народ покрай себе си. Наложи се строително-дърводелската бригада на бай Марин  спешно да скове няколко реда пейки, както е било някога по селските кинопрожекции на открито.

Прибра се в лагера бригадата на кметицата Емине Исмаилова, която от няколко месеца домуваше в оцелялата сграда на шивашкия цех в мъртвото село - от там тя организираше всички дейности в полето и зеленчуковата градина…

Огъня отново  се оказа големият „организатор” и помощник на  военното ръководство и Обществения съвет. В неговата светлина и топлина се обсъждаха всякакви подробности около предстоящото разселване. Понякога толкова елементарно-битови, наивни и чудати бяха подробностите, че предизвикваха само заразителен смях. Беше решено, за да няма хаотично, безполезно  говорене, разговорите, с въпроси и отговори, с мнения и предложения да се ръководят от избрано с общо гласуване ръководство - председател и секретар. Като постоянен протоколчик единодушно беше  упълномощена журналистката Лиляна Драгова, тъй като всички вече знаеха, че тя  записва в своя дневник най-значителните събития в лагера. Другото общо, важно решение беше: всяка вечер да бъде посветена на  една тема, на едната посока на Кръстопътя, след като  инсайдер Рая докладва накратко всичко известно до момента. В тези неспокойни дни тя и Генерала, поддържаха интензивна, телепатична връзка с хуманоида, капитан Бък и неговият  роботизиран пълномощник-секретар, обявен като АЛФА - МХ.

***

Първата тема, която многобройната  група около отец Илия  поиска да се дискутира, беше оставането на родната земя. Той изпревари процедурата по откриването на това необичайно, вечерно заседание на  лагерното Народно събрание, качи се на изградения с камъни и дървета подиум и викна с мощния си  басов глас:

- Слушайте, братя българи! Родолюбци и патриоти! Слушайте гласа на нашите възрожденци, на църквата и манастирското клепало; слушайте гласа на нашите църковни дейци и монаси, които  и в най-мрачните години на робството са останали верни на българщината, на вярата, на родната земя! Никъде в Космоса или в Сибир не трябва да се ходи! Само към нашите оцелели братя и сестри по върховете на България. Ако ще се тегли още хомота на  мизерията и риска - тук да се тегли! Ако ще се мре - тук да се мре!

Чуха се спонтанни,  одобрителни възгласи. Но имаше и доста мълчаливи и замислени погледи, които изглежда нямаха нагласа да следват отеца и да мрат по разорената родна земя. Те бяха вече обсебени от възкръсналата надежда за спасение, за още живот, какъвто и където да е. Затова изслушаха спокойно, с повишено внимание, информацията на инсайдер Рая, с всички добри и лоши, рискови страни на тази възможност.

- И аз съм тракийска българка, уважаеми братя и сестри! И на мене всичко българско и родно ми е в душата, скъпо и мило. Но разберете, че тази възможност е най-рисковата! Преждевременната и безсмислена саможертва не е патриотизъм, а самоубийство. Първо, чухте какво каза капитан Бък, нали? От съображение за сигурност, телепортирането на къси разстояния, извън електромагнитната плазмена защита на този връх, е невъзможна, поради продължаващата война между Сините Авиани и щурмовите отряди на Сивите Авиани. Не е възможно оставането на този връх и поради стратегическото значение на подземните съоръжения, които, както ми обясниха, заради нашето присъствие, не могат да бъдат използвани ефективно, с цялата си мощ.

- Добре де, госпожо Рая! - провикна се мъжки глас. - Като не щем телепортиране на къси разстояния, нито към Космоса и Сибирските полета, не може ли, който иска… на своя отговорност, пеша да напусне лагера?

- Или с годните за движение коли, ако разчистим шосето и вдигнат за малко тази… небесна блокада? - допълни въпроса друг женски глас.

- Момент, момент! - намеси се Генерала.- Искам да ви информирам, че  преди няколко часа и аз имах телепатичен сеанс с този… непознат АЛФА -  МХ, не зная дори, човек ли е, хуманоид ли е или робот, но добре говореше руски. Точно по този въпрос го попитах - може ли  отделни  хора, по собствено желание да напуснат лагера. Отговорът беше доста уклончив и неясен. Да, имало възможност да осигурят „проход” за излизане от блокадата, но никому не препоръчвали такова смъртоносно пътешествие, тъй като по последни измервания радиацията се увеличавала, оживелите и осакатени хора  по мъртвите села и градове, в подземията и възвишенията, масово измирали от глад и епидемии, водата и  храни телните запаси били заразени. Невъзможно било  придвижването и с коли, дори ако нашия път се разчисти, тъй като блокирането на двигателите било следствие от цялостната електромагнитна защита на  планината. Така че, от хуманни съображения, тази възможност е крайно рискована.

Притиснати до стената с тези железни аргументи, упоритостта на отец Илия и  фанатичната вяра на неговите богомолци, се втурнаха в отчаяни, гръмогласни, преливащи се монолози и диалози:

- Бог няма да ни изостави, Бог ще ни спаси!… Каквито чудеса са ставали в тази наша Странджа планина - пак ще станат… Каква радиация? Кой я виждал и чувал?… По корем ще се влачим, на птици ще се превърнем, но ще стигнем лека-полека до други българи по планините, както казват, че ги има… Как бе, бабо, Стойне, ще вървиш с този бастун стотици километри до върховете! Да бе, кани се да литне като птица, ха-ха-ха!… Снощи вълците и чакалите пак обикаляха оградата, не ги ли чу?… Какви вълци, бе? Подивелият човек е по-страшен и от вълк… Да ни дадат оръжие… Тук ще си останем! Пещерни човеци ще станем, но няма… Абе вие, хамави ли сте, откачени ли сте - не разбирате ли, че не може повече тук да се остане, нито да се избяга!

Все пак, въпреки опасностите и риска, на другия ден, когато  Коменданта обяви край на  разговорите по тази тема, журналистката записа в списъка доста имена на мъже и жени, които заявиха желанието си  да останат на родна земя. Останалите не бяха нито „за”, нито „против” - по стар български обичай, те просто изча ваха подробностите по следващите „оферти”…

***

Следващата  „оферта”, която се обсъди от лагерното Народно събрание, беше много по-реалистична и възможна за осъществяване. Затова имаше нужда от повече допълнителна информация и предизвика по-дълги и по-шумни  разговори, колебания и лични пристрастия. От телепатичните сеанси на инсайдер Рая, както и от „завихрените”  радиосигнали, записани от радиолюбителския приемник на капитан Трезов, станаха известни интересни и примамливи подробности за  разселването към руските и азиатски далекоизточните пространства, незасегнати от Космическия удар и радиацията. Имало вече спешно действаща спогодба между трите велики държави - Русия, Китай и Индия -  за изграждане на  нови градове и по-малки селища, за  две нови интернационални държави - в Далечния Сибир и Средна Азия. При първа възможност, с оцелялата военна и гражданска авиация, натам щели да бъдат  насочени спасените от Апокалипсиса  европейци от всички краища на континента, на африканци от Средиземноморски бряг, азиатци от Близкия изток; животни, хранителни запаси, битова техника… всичко необходиимо за нормален, човешки живот.

- Нашите космически приятели - поясни инсайдер Рая, - както ме информираха преди час, вече са извършили първите си хуманитарни полети, чрез телепортиране.

- Тези сборни общности - намеси се в разговора по темата капитан Трезов, - доколкото разбрах от откъслечни фрази на информационните руски бюлетини, щели да бъдат първите интернационални държави, под юрисдикцията на ООН и Световното правителство. Подобни  нови общества-държави се изграждали спешно в Австралия,  Аржентина, в някои тихоокеански острови…

След като  полковник Хинев поясни, че  всяка нация щяла да има там своя фракция в управлението на  новата държава, полушеговито попита:

- Има ли желаещи по това направление? Кой пръв ще се запише? Имаме вече срок - до десетина дни групите трябва да бъдат…

- Господин  Полковник! - изправи се от първата редица на пейките журналистката Лиляна Драгова. Всички глави се  извиха на дясно, с погледи през рамо, тъй като хората седяха с лице към Огъня, а Полковника се намираше в края на десния полукръг. - Вие може би на шега подхвърлихте въпроса, но аз искам сериозно първа да се запиша като излагам следните съображения. След като всички ние, всичко лично и семейно сме загубили, и никой не може да се завърне по родните си места, дава ни се възможност да не загубим сега и себе си. По стечение на тежките и жестоки обстоятелства, сбъдва се прастарата мечта на  учени и философи, на политици и писатели-фантасти, на френските социалисти-утописти, за „идеалната”, интернационална, „райска” държава на бъдещето, за „слънчевите градове”.  Разбира се, аз не вярвам, че тя може да  бъде „идеална”, нито „райска”, но ползвайки организационния опит, както и грешките, на доскорошната цивилизация и  завоеванията на техническия прогрес, вярвам, че ще бъде поносимо нормална. Като  историк по образование и общественик, лично на мен ще ми бъде много интересно и любопитно, как ще се планира и изгради, как ще се развива във времето тази държава. Дали най-после правителствата, политиците и военните ще отрезнеят и ще консумират от Апокалипсиса само градивна поука или отново ще се тръгне към конфронтация и защита на „национални” и корпоративни интереси. Иска ми се да вярвам, че това няма да се случи, че нашият половин годишен опит тук за изграждане на ново, социално общество, ще бъде най-рационално използван, поне в нашия, български сектор. Пък и аз, готова съм да вложа целия си дългогодишен опит на журналист, всичките си възможности в организацията на това ново общество. Затова призовавам…

- Хайде, моля ти се! - реплекира я кметицата Емине Исмаилова от място и продължи гневно: - Дайте поне сега да не се призоваваме и агитираме! Защото… все още са пресни спомените ни, докъде ни докараха  подобни журналистически и политически призиви, харти, послания, директиви. Казахте си мнението - достатъчно!

Тази реплика на бившата кметица, с повече от 15 годишен опит в местното управление на мъртвото село, като че ли дойде тъкмо навреме, за да бъде осъзната и запомнена. Защото в следващите „сесии” на вечерното Народно събрание, дори Генерала се въздържаше да съветва и призовава, накъде да се върви.

***

В неспокойните часове до полунощ, а и  на другия ден, много мъже, жени, дори  и деца се  изказаха по темата. Везните явно наклоняваха към тази посока с доста разумни аргументи:

- Да, щом всичко сме загубили, щом земята ни е в руини, каква е тази болезнена вярност към нея? Що за патриотизъм и саможертва е това… да умреш като самоубиец в мъртва, родна земя?… Така е, не можем  да я възкресим и възродим, да я върнем към  предишната цивилизация… Да не забравяме, че тя вече е ограбена и продадена на наши и чужди увълчени арендатори и търговци… Спри, бе! Що за българин, що за патриот си ти? Да, не бива да забравяме! Защото, каквато и да е, разорена или ограбена, земята си е наша земя! Земята на Ботев и Левски, както се пее в песента… А ти, бе, байно, ти защо забравяш, че още в първите дни и месеци на  Промените, точно тия… които като  пионерчета и студенти, като социалистически водачи, като герои на антифашистката и антикомунистическата съпротива, пееха високо тази песен по митингите, първи я зарязаха и хукнаха към Запада и Щатите? Пари да печелят… Не да печелят, а да се спасяват от глада и мизерията!… Ами тогава, каква я разликата, че  някои от нас ще пожелаят да отидат  в Сибир и Алтай, в свещената прабългарска земя? И това е  спасение от глада и мизерията!… Защото тук всички сме обречени!…

***

Докато разговорите по тази тема още продължаваха, по цялата територия на лагера, с явно предпочитание от болшинството, наложи се няколко пъти доктор Ценов да се намеси, за да  охлади горещите глави и страсти:

- Слушайте! Чуйте ме!… Не бързайте да решавате. Защото  по този път ни дебнат други по-коварни засади, други  смъртоносни рискове! Моите уважения, към  журналистическата практика на госпожа Драгова, но тя като че ли гледа в тази посока само с лъчите на изгрева от Далечния изток. Възрожденски, патриотично и теоретически. А реализацията на тази, иначе красива, интернационална идея, може да бъде съвсем друга. Първо, малцина от по-възрастните, могат да се адаптират и да издържат на суровите климатични условия в тия географски райони. Кой от вас е преживявал шест месеца при 40-45 градусов студ? Кой от вас може да изживее остатъка от живота си в еленски кожи, с еленско мляко и месо, почти без плодове и зеленчуци, с оскъдните подаяния на степта и тундрата? Или само с риба и рибни продукти? Да не говорим  за безкрайните, потискащи с еднообразието си степи, гори и пустини… Замислете се сериозно и за езиковата бариера. Как могат да се научат поне 4-5  езика за нормално общуване с различните националности? И дали тази многонационална държава няма отново да се превърне в диктатура на парите, на властта и оръжието? На по-силната, по-богатата власт и идеология! Да не забравяме, че в недалечното минало всички глобални, интернационални партии, секти, движения и прочие са се проваляли с гръм и трясък, с кръвопролития и милиони жертви. Пресни ни са още спомените за духовната разруха в Европа, която беше причинена от нашествието на  емигрантските вълни, нали?

С тези свои разсъждения, доктор Ценов, който се ползваше с голям авторитет, редом с Генерала и инсайдер Рая, охлади страстите и мислите на хората, които бяха готови веднага да тръгнат към свещената земя на  Велика Болгария. И те отново се озоваха на големия Кръстопът…


Раздел четвърти:

ПОСЛАНИЕТО НА 300-ГОДИШНИТЕ СТАРЦИ

В тези все още топли октомврийски дни, когато целият лагер вреше и кипеше от  бурни страсти, Козарчето окончателно се пресели в малката кошарка до новото крило на Хижата. Спеше върху донапренова постеля, прегърнало през врата своята Петрушка, до тях ревниво скланяше глава и  агнето, донесено от чобаните, което беше станало голяма рунтава овца. Някои зевзеци, които отдавна бяха взели Мунчо за присмех, престанаха да се шегуват и мълчаливо отминаваха гледката, докато се разхождаха по пътечката  в подножието на скалите, с мисълта: „Този май откачи!” И вече не се шегуваха с него, а направо му се ядосваха като на живо, безумно нещастие между тях.

Само „Лелчето” все още сериозно и загрижено разговаряше с  момчето, с поучително  хокане, в своя си стил:

- Ти защо се излагаш така, бе момче? Не виждаш ли: всички почнаха да те намразват! Защо не спиш, където трябва? Хората се поболяха от мислене, накъде да поемат, а ти… какво мислиш? Кажи поне на мене!

- Ааз ли? К`во да му ми-мисля, лелче!… Че то и в тая чо-човешка сюрия всиичко е ачик-ачик. И заа очите, ии за ума.  Дето да е, на неебето и зеемята… все ще иима малки, дребни хоора… бедни и богати, гоосподари и роби… Все ще има коой да мисли за ообщите работи… Сега ааз мисля само за моята…

- Няма какво да я мислиш, станал си за мезе на всички шеги! Нали чу какво казал оня, извънземния капитан! Щели да ни  вземат барабар с животните за разплод, и с твоята Петрушка, значи!

- Тъй аама… патил съм, лелче, от обещания… Заатуй не вярвам нито на зеем-земните, ниито на неебесните началници… Паазя си  козичката… с но-ножа… ттова е!

- Ами щом вярваш на тия шегаджии… пази си я тогава! Дебела главо!

***

Накрая, в дневния ред на лагерното Народно събрание, дойде времето да се обсъди и третата, „космическата оферта”. До най-дребните, смешни дори, битово-анатомични детайли. В тези последни дни на лагеруването в подножието на странджанския връх, инсайдер Рая беше не само на пиедестала на всеобщата почит и уважение, но в погледите и умовете на хората, получила ореола на светица-пророчица. Тъй като е била вече няколко пъти на планета „Цветница”, разпитваха я денонощно, засипваха я с все нови и нови въпроси. И тя търпеливо, с популярни думи за неуките и научни термини, за по-просветените, обясняваше:

- Има кислород разбира се… Мощни съоръжения и непознати за нас технологии подържат изкуствената атмосфера… Не, не! Няма такива природни аномалии като циклони и антициклони, земетресения, наводнения, големи студове и непоносими горещини… Е-е, моля ви се! Що за въпрос! Има, естествено. И домашни, и обществени тоалети, щом  на планетата живеят нормални хора като нас… с всички биологични системи и нужди… И друг път съм ви казвала: там има истински демократично, наро- дно, автономно управление за всеки регион, за всяка община. Социално, равноправно общество, без познатото ни до болка разделение на бедни и свръх богати. Там заплащането на физическия и интелектуалния труд е регламентирано със планетарен закон - в границите на съотношението 1:3. Не повече… Ами, да - ще се работи! В житно-семенни плантации, в зеленчукови и овощни градини, лозя и животновъдни ферми, в цехове за производство на синтетични храни и шир потреби… Има подходяща работа за всяка възраст. Ако  някой си мисли, че там някой ще го храни с тубички и лъжичка - да си остане тук на произвола на съдбата!…

За историята… Добър въпрос. Ще ви кажа няколко думи за историята на тази интересна планета „Цветница”. Тя е била  официално обявена за космическа територия под управлението на Висшия съвет на Сините Авиани, нашите извънземни приятели. Започва да се заселва с прабългари и славяни още от Аспаруховото време, когато се създава нашата държава. В този смисъл, „Цветница”, условно казано, е космическа България, за която доскоро  нищо не се знаеше, по-точно  истината е била засекретена като много други глобални истини. Планетата е приютявала духовете на  безсмъртни войни и героични, исторически личности, превъплътени в  нови, разумни човешки същества… Другата й основна повеля била и все още е, да съхранява  и да усъвъ- ршенства възможностите на физическия геном на  славянската раса с попълване на населението чрез телепортация на застрашени от явна смърт земляни след войни, епидемии, природни бедствия, какъвто е нашият случай…

- Ей това, госпожо Рая, бога ми, не го разбрах! - обади се жената на депутата Генади  Пеев. - Ние там с духове или с реални, физически българи ще живеем, ако се съгласим?

- Казах „духове” в ретро, исторически смисъл!… Там аз съм се срещала с мистериозно изчезнали или забравени български войводи, царе и боили, съновници и хронисти от времето на Първото българско царство, дейци от Възраждането, популярни личности от Антифашистката и Антикомунистическата съпротива. В този смисъл нашата част от планетата „Цветница” е един огромен космически музей на българския дух и нация. Много години животът в тази планета бил изоставен почти на самотек от висшето внимание на извънземната цивилизация на Сините Авиани. Била използвана повече като  цветна градина и производство на основни  битови потребности, докато съвсем неотдавна, Лигата на 300 годишните старейшини, между които  има и един член с българско потекло, подела инициативата за  ново попълнение, облагородяване и развитие на  тамошното общество. Между другото, искам да ви предам последното послание на  Лигата, по чиято инициатива се провежда и ще завърши тази акция. Като техен експеримент и наше  спасение. Ето ви краткия текст, ще ви го прочета:

„Уважаеми  българи-герои, оцелели на върха след  смъртоносния и коварен космически удар на нашите заклети врагове, Сивите Авиани от Орион! Уважаеми, господин Генерал! Ние възродихме нашата позабравена идея, вдъхновени от вашите благородни и героични усилия да създадете ново общество, с нов обществен и социален ред - идея, която напълно съвпадна и с нашите намерения да се извършат и някои промени в устройството и обществения ред, в самоуправлението на  българската общност на планетата  „Цветница”. Ще ни бъде особено приятно да се срещнем на тази космическа територия, както и да ползваме вашия неоценим опит за по-мащабни идеи и творчески програми.”

Това послание на старейшините наклони решително везните на колебаещите се към Генерала и неговата мисия, която изглеждаше предрешена: че ще продължи и в Космоса. Заваляха неудържимите въпроси и към него. Няколко пъти го питаха дире- ктно и настойчиво: накъде мисли да поеме с дъщерята и внука си, но той нито веднъж не даде точен отговор. И това негово колебание се предаваше от поглед на поглед, от човек на човек. А може би беше стратегия да не влияе на  личния избор, за да не понесе, в която и посока да тръгне, чужд товар с прибързани решения!

***

Една вечер, след последната вечерна „сесия” на лагерното Народно събрание, Валя  го изчака до БУСа, влязоха вътре и тя се осмели да го попита. Той помълча, сякаш не чу въпроса, хвана с две ръце побелялата си глава и тихо каза:

- Не знам, Валя, не знам накъде!… Но знам и разбирам… тия дни всички ми станаха някак свои и близки… Това ме съсипва!

- Близки… колкото нас ли? - реши да се пошегува дъщеря му.

- Е, не разбира се! Вие сте ми близки по кръв, другите - по съдба, няма сравнение… Иска ми се да не се разделяме. Накъдето и да е -  заедно да сме, както заедно преживяхме смъртоносните рискове.

- И все пак, татко, има само няколко дни до срока… Трябва…

- Знам, че трябва! - сопна й се той. - Но какво да правя, когато сега се чувствам още по-отговорен? Като капитан на кораб в бурното море! Като  главнокомандващ армия пред атака… А честта и морала, изисква и в двата случая последен да напусна кораба и генералската си землянка!

- Моля ти се, татко! Не се вживявай толкова дълбоко в честта и морала, това е извънредно положение, нали? Още повече, че формирането на групите е личен, човешки избор. Махни тази генералска мантия, стани наш човек - баща и дядо. И… решавай! За да знаем и ние накъде…

- Добре, добре! - прекъсна я делово Генерала и махна с ръка. - Върви при Владко, не го оставяй сам. И не му позволявай повече да агитира децата, да стават космонавти!

- Татко! - спря се в рамката на вратата Валя и нерешително продължи: - А може би… преди да решиш, трябва да поговориш с … госпожа Рая!

Тя сякаш докосна най-съкровените му мисли. Лека руменина изби по бузите му, клепките на очите му  запремигваха, пръстите на ръцете му заиграха. Той дори не успя да намери най-подходящите думи за отговор и смутолеви:

- И за това ли да говоря с нея?… Защо!… Ти какво… да не би и ти…

- Какво… „и аз”?

- Знаеш, какво?…  Духът на майка ти още броди из тая гора… почти всяка нощ  я сънувам… А и ти май се мъчиш да ме сватосваш! Аз още не съм простил в себе си на оня… капитан Бък… за сватосването, сега и ти ли…

Дъщеря му помълча, загледана  с гневен поглед в служебното му лице, промърмори  гневно:

- Добър генерал си, татко, и извънземните те величаят, а  не разбирам, защо на лош човек се правиш! Към нас и към себе си…

И с бързи  крачки се отдалечи от БУС-а.

***

Младата и напориста за обществени изяви журналистка Ваня Берова, най-после си намери подходяща работа, за която мечтаеше. И то с благословията на Генерала! Той й възложи задачата да говори лично със семействата, да оформя поименно групите, за да се очертае най-общата картина на посоките на  разселването. По същество, за нея това  бяха  мини интервюта,  които можеха да й донесат бъдеща популярност и слава на тази далечна планета „Цветница”, която беше приела вече във въображението си като  втори роден дом.

На фона на тази  небесно синя перспектива тя бе готова да жертва дългогодишната си първа любов, единствения си близък човек, оператора Андрей. Да жертва реалната възможност за  човешка подкрепа, за сметка на  въображаемата си космическа, журналистическа кариера. Скара се сериозно с приятеля си, с присъщия си младежки хъс и инатлък, защото той упорито отказваше да я следва в Космоса. Новото строителство, новият живот в Сибир и Далечния Изток му се виждаха по-земни и по-реалистични, с повече  професионални възможности за изява и растеж. Нали и там щеше да има телевизии, интернет сайтове, оператори? Защо там да не бъдат един до друг, там да продължат живота си?

Но тя, като  свободно и независимо, упорито и самовлюбено създание на заможни родители, не го слушаше, не искаше  да го разбере. И тръгна, забързана и окрилена, да обикаля  територията на  лагера на шир и длъж с шикозната си чантичка през рамо, в която носеше бележника и  телефона за записи. Всъщност тя рядко го ползваше, заради издъхващата му батерия, показваше го повече за авторитет и заблуждение, че сериозно, професионално гледа на историческата си задача.

Започна голямата си журналистическа „работа” от втория етаж на хижата. По-точно в малката стая, където  домуваха спасените тежко болни от космическите лекари. От няколко дни те не смогваха  да отговарят на любопитните въпроси на колебаещите се, как се чувстват, нямат ли вторични болки и последствия; молеха ги да си покажат напълно зарасналите рани, искаха да чуят техните съвети.

- Моля ви се, моля ви се! Само една… историческа снимка!… Тук ли те рязаха?… Че то по нищо не личи, бе човек!

Журналистката  нахълта в препълнената с  хора стаичка, разбута ги с лакти, извади от чантичката си модерния телефон „хвана в рамка”  разголените гърди на  мъжа и… спусъка взе че щракна с последното си издихание! После разтвори тлъстия  бележник върху слабите си колене с нарочно скъсани там дънки и попита:

- Ее? Какво казвате на тия хора? Убедихте ли ги, че най-сигурната посока е към Космоса? Милиардерите до оня ден луди пари трошаха  за една кефска разходка до Луната, а на нас ни се отдава възможност да открием старта на  земно-космическото преселение, разбирате ли, какво означава това? Имената ни ще се знаят и помнят завинаги!

Макар въпросът й да беше преднамерен, с почти изпросен отговор, тримата мъже един след друг отговориха:

- Да бях умрял, и на оня свят нямаше да повярвам на тия фантазии, които ни се случиха. Но сега… как да не казвам, че в Космоса ни е спасението?

- Какво друго да кажа, когато космическият бог се оказва по-силен и по-човечен от  попския… от религиозния?

- Казвам на всички, че там… горе, барем безплатно ще ни лекуват болежките… За мене, госпожице, тая планета „Цветница”, на която ще се възнесем като цели хора или като духове… все ще бъде „Оня свят”. Нали рано или късно всички натам…

- Еее, бай Тодоре! - прекъсна го  недоволен глас. - Дошли сме ти на крака, за малко акъл и кураж, а ти пак за умирачка… за  „оня свят” ни говориш!

Долу-горе така минаваха всичките интервюта на младата журналистка. С преднамерени  въпроси, с точни или неясни отговори, със записване на имена в предварително разграфени колони в  тефтера…

***

Привечер на втория ден, младата журналистка,  стигна и до  ъгъла на една от двете пристройки на хижата, където с  параван беше отредено мястото на двете млади майки. В това женско отделение за двете деца се грижеха с видимо удоволствие и всички останали жени. Тези грижи сякаш им връщаха цивилизацията, семейния живот и теоретичното майчинство, за което се готвеха още от сватбеното тържество. Затова може би малките човечета растяха здрави  и пъргави, вечно усмихнати с черните си маслинки и румените си  личица. И сбираха в една мисъл, в една посока, в една цел  смисъла на Вярата и Надеждата. Че може още малко да се живее, че животът - на  тая ранена и опустошена земя или в необятния, непознат и страховит Космос - все пак ще продължи с всички характеристики на българския  дух.

- А тези деца, уважаеми зрители и слушатели - поде своя репортаж Ваня Берова от „мястото на събитието”, - родени тук в лагера и отглеждани с общата любов на всичките му обитатели, само след няколко дни ще станат най-малките български космонавти… Пи-пи-пи!… Боц-боц-боц!… Ха така… широка усмивка! Ах, какви сте сладури!

„Хвана” децата в кадър, натисна леко бутончето на спусъка, но  окото на камерата си остана черно и мъртво. Момичето неволно и цветисто изруга и викна към любопитните зяпачи на интервюто:

- Няма ли някой годен телефон с камера, бе? Трябва да се направи тази историческа снимка! Тя ще бъде подарък на нашите извънземни приятели от Сините Авиани, нашият последен спомен от родната земя и от лагера…

Две деца се затичаха да търсят годен телефон с камера, а в помещението с паравана избухна  гласовит, объркан и нервен разговор:

- Ей, момиче! Прекаляваш с твоите агитации и заключения!… Да, бе! Ние, двете майки, още не сме решили… Прави са майките! Кой може да каже, как деца се гледат в Космоса!… Рая ли? Че тя да не е била там майка-кърмачка? Ходила е на гости… А накъде? Абе вие луди ли сте с тия деца да тръгнете към Сибирските студове и степи, бе жени!?… Но нали изборът е личен, всеки сам решава … Не, не! Тия деца не са само ваши, защото са преди всичко българи! Те са нашата жива История и Емблема, нашият Дух, Символ на продължението на живота и на България, разбирате ли?… Да, бе, може и да е право това… малко отнесено и шантаво момиче!… Може би генерала трябва да реши… Оставете го генерала, той за себе си още не е решил…

***

В ранното утро на първия ноемврийски ден Генерала събра в офицерската палатка целия си личен състав. Изправи се зад малката походна масичка, разстроен, блед и умислен, с разсеян и влажен поглед и дълго мълча в търсене на най-подходящите думи за раздялата. Никога не бяха го виждали в този „дълбоко замразен” образ! Най-после той сякаш се опомни от дрямка, вдигна глава, усмихна се тъжно и заговори с неконтролирано вълнение:

- Е, господа офицери, сержанти и редници! Дойде време… за края на нашето… лагерно съжителство. Но първо… да се разделим с оръжието… Накъдето и да поемем… към Космоса или Далечния Изток, то няма да ни е нужно… Пък… ако някой е решил да тръгне след отец Илия, по пътя на сигурната смърт… може да си го задържи… Заповядайте!

Един след друг, с бавни, траурни крачки, замислени, с наведени глави, с шапки в ръце, като на погребение, всички минаха пред масичката и оставиха в три успоредни реда своето лично оръжие. Само капитан Кривошиев и един лейтенант пожелаха да си задържат пистолетите.  Някои старателно ги бяха увили в нови, чисти кърпи, други ги целуваха с просълзени очи преди да ги поставят в редичката с разтреперани пръсти. И докато не мина последния офицер - никой не наруши тежкото мълчание. Чуха се само няколко прекъснати въздишки. После Генерала продължи:

- Господин полковник, вземете си обратно оръжието, за всеки случай. Ще го захвърлите в последната минута на качването на космическия кораб, разглобен на части.

Полковника пристъпи, взе си пистолета и неволно козирува:

- Тъй вярно, господин генерал!

- Господин старши лейтенант Кондов!

- Заповядайте, господин генерал! - Коменданта пристъпи крачка пред строя.

- Два пистолета с по четири пълнителя ще предадеш на двама мъже от групата, която ще тръгне с отец Илия, пешком към планинските върхове, за самоотбрана. Но не и на попа!

- Разбрано, господин генерал!

- И още нещо!… Заеми се веднага с Огъня и прощалната вечер! Както иска народът, да се заколят трите диви прасета, да се отворят ония петдесет бутилки вино, стига сме ги пазили, няма вече за кога. Да има всичко  на масите от нашите запаси. А останалите, пакетираните провизии - да се раздадат на двете групи - с водачи журналистката Лиляна Драгова и отец Илия. Съгласно указанията на извънземните ни приятели, за  пасажерите към  планетата „Цветница” е осигурена „космическа” храна и напитки.

- Тъй вярно, ще бъде изпълнено, господин Генерал!

После Генерала даде своите последни указания относно организацията и реда на прощалната вечер, изпращането на групите, обезопасяването или ликвидирането на оставащата материална част на лагера, окончателното оформяне на списъците. Отговори на  няколко въпроса и в настъпилата неспокойна пауза отново вдигна глава с необичайно тъжен и влажен поглед:

- А сега… скъпи мои колеги и братя по оръжие и съдба! Дойде и часът, в който… аз  генерал Милко Димитров  Милев, командир на Странджанското  поделение на Българската армия, символично, с устна заповед, отменям въведеното извънредно положение на територията на лагера. Второ, освобождавам ви от всички задължения, произтичащи от  извънредното положение, Устава и Клетвата. И трето… изказвам на всички вас… моята най-сърдечна човешка и служебна благодарност за вашата активна, предана, всеотдайна помощ в поддържане на реда и порядъка в лагера, за успешната борба за оцеляване, както и за организацията на това ново социално общество. Приемете в тази връзка, чрез мен, достойната оценка и благодарност… на нашите извънземни приятели от Сините Авиани… в чието съществуване вече никой разумен човек не бива да се съмнява… тъй като… на тая опустошена и потънала в  разрухата  родна земя… няма… няма кой друг да ни  благодари! Не съм ви питал… няма и да ви питам, кой какъвто  път от кръстопътя си избере… да бъде благословен! И да не забравя… накъдето и да тръгне, че носи в гена и сърцето си… България!… Извинете, не мога повече… а и няма смисъл… думите в случая са излишни…


Раздел пети:

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН

Последният ден на ноември се оказа необичайно слънчев и поносимо прохладен, сякаш беше някаква природна компенсация заради голямата мъка и трагедия, преживяна от оцелелите под този Странджански връх.

Двете журналистки и техните сътрудници, които им бяха определени от Военното ръководство и Обществения съвет, преживяха истински кошмар с изготвянето на  списъците. Имаше заповед от Генерала  имената по групи да се пазят в тайна, за да няма влияние, за да бъде изборът напълно доброволен и личен, но никой не беше в състояние да опази тези списъци от  любопитни, настойчиви, дори заплашителни погледи и молби.

- Няма смисъл повече да ги пазите и криете! - развилня се около обяд  адвокатът Морковски. - Отменено е вече извънредното положение, следователно и заповедта на Генерала, относно списъците, е вече юридически нищожна! Дайте да видим, кой накъде…

- Защо ви е да знаете? - озъби му се устатата главна готвачка, която, докато си вършеше работата, поглеждаше през рамо към  масата със списъците. - Или както винаги, и сега искаш да знаеш посоката на вятъра, а? За да гониш келепира със скъпо платените си съвети и консултации, нали?

- Ти, ти, проклета жено… вещице такава, се правиш на по-голям адвокат от мене, ли!? - изруга пълният и тромав мъж с двойната гушка и със ситен, патешки вървеж, забърза към пещерното си, каменно гнездо, което не пожела да напусне, да се смеси с хората, още от първите дни на  трагедията.

Яд го беше, че тая безпардонна жена сякаш бръкна в обърканото кълбо на най-съкровените му мисли. Защото тия дни той постоянно мислеше, къде би имал най-добра, професионална изгода. Защото от опит знаеше, че там където има строителство, нов градеж, нови адаптации, нови промени и човешки взаимоотношения, винаги ще има нужда и от адвокати. Та, не беше излишно да разбере къде, с кого би се сдружил …

Имаше и такива, които  вече няколко пъти се записваха и отписваха и едва не подлудиха журналистката Лиляна Драгова, старшият отговорник по изпълнението на тази задача. Защото след всяка поправка трябваше да преписва имената, тъй като не само Генерала, но и  извънземните настоявали за ясни и чисти списъци на английски, без зачерквания и корекции…

Една от тези активно колебаещи се, беше и съпругата на депутата Генади Пеев, Милка Пеева. Когато за пореден път дойде в хола на  хижата, където  работеше комисията, всички настръхнаха. Но този път не устатата готвачка, а бай Марин, майстор-дърводелеца й отговори, накипял от гняв:

- Госпожо, не ти ли е неудобно? Пак ли за отписване?

- Да, извинявайте, извинявайте, този път за последно! - изрече в скоропоговорка жената с тънкото си гласче. - Този път за последно. Там… в Сибир щяло да има черни… жълти, пък аз не понасям такива…  даже от телевизията, затова моля…

- Махай се! И защо само ти идваш, къде е депутата? Защо той не дойде?… Защо, за срам и позор на целия лагер, продължаваш да го водиш с юларчето си?…

- А ти бе, дядка, селендур такъв - кипна изведнъж депутатшата, - защо така просташки и нахално се месиш в нашите семейни отношения! - и още по-нервна се отправи към вратата…

Да, има хора, които и в предсмъртния си час не могат да надживеят грандоманията си!

***

Двамата братовчеди, Стоян и Димо, дойдоха мълчаливи и унили в хола на хижата, застанаха пред масата с разпилените листи и продължаваха да мълчат с отнесени погледи.

- Казвайте, момчета! В кой списък…- попита без доизказване Лиляна Драгова, предчувствайки, че има нещо нередно в тяхното държание.-  Иска ли питане? - намеси се по-младата журналистка Ваня Берова. - Почти всички млади хора са за Космоса!

От няколко дни  двамата младежи живееха заедно в една от здравите коли и денонощно разговаряха, спореха, ежеха се един друг, после пак се сдобряваха за сериозно „мислене”. Като  технически грамотни хора, тъй като бяха стигнали до държавните изпити, с педантична последователност разчепкваха всяка крачка, всеки ден, всяка подробност по пътя на Кръстопътя към Космоса и Сибирските простори. Космосът ги зовеше като вековна мечта на всеки млад човек за летеж към непознати светове. Тя бяха предварително подготвени от уфоложката литература и най-новите научни открития, относно Космическия разум и съществуването на извънземните разумни същества, затова  бързо и безпроблемно, с осмисляне,  приеха всички загадъчни  явления като  дела на  космическите приятели от Сините Авиани, а не като божествени „чудеса”. Но и Далекоизточното направление не беше за пренебрегване. Там със своя творчески, изобретател ум, със своите технически знания, те щяха да бъдат  ръководители, личности в строителството на  новата интернационална държава. Това неудържимо чувство за усъвършенстване на машини, системи и съоръжения, на битовата, строителната, транспортната, производствена и машиностроителна електроника, беше в кръвта им. Имаха вече  няколко  престижни награда от участия в международни  конкурси, дипломи за изобретения, научни публикации в международни издания.

Но като не можаха да се разберат, накъде да поемат, решиха и те да се огледат, да поразпитат… Този път никой не им попречи да прегледат недовършените списъци на групите, понеже заради своята скромност и трудолюбие, а и заради „електрификацията” на лагера, те бяха  на почит и уважение от всички  лагерници. Прегледаха набързо имената в групите, но като не видяха нито едно офицерско име, най-вече името на Генерала, понечиха да си тръгнат.

- Момчета, няма време! - спря ги  Лиляна Драгова. - Моля ви, запишете се…

- Добре! - отстъпи крачка назад Стоян. - Запишете ни в групата на генерала, когато стане известно…

- Ето ви нашите данни за списъка! - каза Димо, остави листчето на масата и двамата си тръгнаха.

- Ама  не може така, чакайте! - викна след тях някой от комисията. -  Почти половината от народа чака генерала…

На десетина метра от  хижата ги пресрещна забързан Коменданта:

- Ей, точно вас търся!… Моля, приемете една последна молба… последна задача от мен и от генерала?

-  Каква задача?… Казвайте!…- отговориха хорово двамата.

- Решено е да дадем ДРОН-а на групата на Попа… с него да търсят път към планинските върхове. Пожелали са да останат с тях и двама офицери. Молбата ни е да ги обучите, как се ползва ДРОН-а и да заредите батерията му докрай от вашето съоръжение, пък… докъдето стигне. Разбирате, нали, че тази машинка може да им бъде много полезна в оглеждане на пътя?

- Разбираме… Добре, започваме веднага… Няма проблем!

- Елате с мене!

***

В този напрегнат, кошмарен ден инсайдер Рая живееше като че ли друг, роботизиран живот. Честите сеанси с Космоса за уточнение на  какви ли не подробности около  предстоящата акция я изтощаваха, изсмукваха всичките й жизнени сили. Въпросите на хората я преследваха навсякъде, дори в  кратките й дремки. Стараеше се на всички да отговаря, на всички  да обяснява съвършено непознати думи и термини. Изпусна часовете за закуска и обяд, изгуби апетит за вечеря. И видимо се промени. За няколко дни катастрофално отслабна, лицето й се сви, появиха се леките бръчки и торбички под очите. Причината не беше само в изчерпаните запаси от нейната козметика - нямаше време и стимул да поддържа лицето си  с подръчни средства от народната медицина.

Освен общите проблеми, измъчваха я и съкровени, лични мисли и чувства: защо Генерала не прие подадената й ръка за близост!? А толкова дълго се беше борила със себе си и с гордостта си за първата крачка! Беше се решила, след като много пъти с очите си, и най-вече с телепатичните си способности, долавяше неговия интерес към нея. Но… не се получи, както очакваше. И се затвори в черупката си, за да даде воля и смисъл на обществения си, почти роботизиран живот, за да бъде полезна поне на хората…

В този последен ден, натежал от напрежение, от бурни емоции и съкровени чувства, от пълно осъзнаване на раздялата с част от хората, а може би и с Генерала, инсайдер Рая болезнено почувства, че искрата на внезапната, несподелена любов към Генерала, отново я затопля отвътре със ситни тръпки. Търсеше го с поглед сред множеството, чуваше гласа му, но отбягваше да го срещне. А тревогата й все повече растеше… Още не се е записал в нито един от спиците! Ами ако, противно на очакванията й, реши да поеме към новата интернационална държава? Ще бъде напълно в неговия стил - да покаже, да докаже и там, как се изгражда ново социално общество, да продължи експеримента си. Той е човек на действието, на съпротивата, на предизвикателствата. Космическата тишина убива такива хора, обезсмисля и опита, и  творческата  им енергия… Ами тогава? Какво тогава? Ще го последва без да се замисля. Но нали и там, на планетата „Цветница”, хората ще имат нужда от нея? Трябва най-после да измисли повод за разговор, да разбере, какви му са намеренията! Стига е потискала и тормозила жената в себе си с железните аргументи на  дълга и обстоятелствата!

Събра  целия си кураж, пресрещна Генерала до Огъня, който цялото циганско семейство готвеше, и с най-сериозния  си, дори тревожен тон, каза:

- Господин Генерал! Има нова информация от Космоса… Но трябва лично да ви я предам… Отивам на оная пейка, горе, до летния басейн.

И без да дочака отговора му, с обичайната си стегната крачка, се отправи по пътечката, нагоре към извора на  планинския поток…

***

Той се смутни като в първата си младост, когато си „гълташе” езика и пристъпваше от крак на крак пред красиво момиче. И докато обмисляше, как отговорът му да изглежда по-достоен за  мъж като него, тя вече се отдалечаваше. Почувства предателски мъжки тръпки в бедрата си и  поседна на първия ред от  дъгообразните пейки… От няколко дни той беше обсебен от упоритата и нахална мисъл за  жената Севда Тодорова. Овдовялата съпруга, още преди Апокалипсиса. Дъщерята на известния в този край, народен лечител, доктор Тодоров. Да, мислеше за нея! Въпреки огромното напрежение  с проблемите и дневните задачи по подготовка на разселването; въпреки моралната съпротива, че „духът на мъртвата му съпруга още броди в околността”. Отпъждаше тези мъжки, еретични мисли, хокаше ги наум, захвърляше ги в пропасти, но те пак се връщаха в главата му; оживяваха с ново сърцебиене, с ново, безкрайно търпение, да бъдат забелязани и чути. В тези кратки минути, когато обръщаше някакво остатъчно внимание и на себе си, той се сърдеше на инсайдер Рая, че беше развалила магията на взаимното привличане, че беше отнела мъжкото му, генералско самочувствие, той да направи първата крачка. Сърдеше се и на тоя… космически капитан Бък за прибързаното „сватосване”. Но се получаваше истински парадокс: като се мъчеше да забрави лицето и първото словесно откровение на инсайдер Рая, той всъщност още повече се привързваше към жената Севда! Търсеше повод за случайни срещи в лагера и в последния миг с привидно равнодушие се разминаваше, подгонен от страха, дали с нейната активна телепатия не е „прочела” мислите му за интимна близост…

И ето в този тежък ден, изпълнен с огромно напрежение, тя отново го провокираше. Знаеше, че поводът за пейката е измислен - всичко вече беше уточнено до последните подробности. Но ще иде! Най-малкото, за да разбере, дали решението й за Космоса е  окончателно. Нали затова и той се въздържаше?… Ще иде! Този път само като мъж, без  премислени думи, без словесни задръжки. Дори срещата им насаме да се окаже пос- ледна…

И тъкмо се готвеше да стане, когато  цялата циганска фамилия на Бат Пешо го наобиколи и го засипа с въпроси:

- Кажи ни, бе бате… господин генерал, добър и учен човек си… На всички нас доброто ни мислиш… Кажи ни накъде да тръгнем?

- Че вие… - изгледа ги критично той, - още ли не сте се ориентирали?

И отново бърз, преплетен, колективен отговор:

- Абе, писахме се при Попа… Щото и ние сме християни, ама… Кажи го, ма, направо: не вярваме, дето Иисус Христос може да ни… Хвана ни пишманлъка и искаме с тебе… Кажи ни ти накъде…

- Никого не съм съветвал, всеки сам трябва да реши! - каза твърдо Генерала, направи две-три крачки и се обърна: - Всъщност, искам нещо да ви кажа… Накъдето и да тръгнете, трябва да забравите или по-добре, да заровите тук вашата цигания!

- А-а-а, що така, що думаш, бе другарю… господин генерал!? - проговори емоционално  мъжът, който лежа двайсет дни в пещерата-затвор, осъден от Трибунала за кражба. - С твойта помощ ний вече тука други ора станахме! Ей на, лежах аз в оная пещера… мислих, мислих, докато лежах, после излязох, работих на полето като вол… без да се оплаквам, без кражби… похвали даже получавах от бригадира… Няма що да се сърдим и гледаме накриво, равни ора станахме тука, нали така?

- Равни!?… Хайде, стига! - махна с ръка Генерала. - Много приказваш… Носете още дърва, нека тази вечер Огъня да бъде още по-голям!

- Ше бъде, господине, ше бъде голям… - каза най-старата циганка и  продължи: - Па дано в него сичките изгорим… щото  накъдето да е - живот веки няма да има за нас!

***

- Здравей, генерале! - каза тихо Жената, поглеждайки го странично.

- Здравей! - отвърна Мъжът, загледан в спокойната огледална повърхност на  малкия басейн и седна на пейката  до нея.

В същия миг и Мълчанието сякаш седна между тях.

След претоварената от напрежение пауза, Жената се усмихна загадъчно, като че ли на себе си, и заговори с друг, малко напевен, приказен глас:

- Имало едно време … един генерал…

- Да, имало едно време… - погледна я през рамо Мъжът и веднага се включи на нейната провокативна вълна. - Имало и една… народна лечителка, която после станала инсайдер Рая… благословена от Космическия разум…

- … Празника на генерала и неговите хора бил неочаквано помрачен от космически удар. Стотици загинали, но и стотици останали - живи и полуживи. Тогава генерала извършил чудо като повел борбата за оцеляване и спасил оцелелите от гибел… превърнал се в Месия…

- … А  божествената Рая, която свободно разговаряла със звездите и планетите, с космическите богове… и разумните извънземни същества, се превърнала в пръв помощник на Генерала…

- … Но Мъжът под генералската си шапка, отдаден докрай на личната си мъка и трагедията на хората, на честта и дълга… не виждал зад образа на „вълшебната” Рая, нежния и топъл поглед на Жената Севда…

- … И когато най-после я забелязал… след нейното внезапно откровение… допуснал най-голямата си грешка! Ядосал се на себе си, че бил потиснал най-светлите си чувства, че не Тя е била длъжна да направи първата стъпка, че не е приел подадената й топла и нежна ръка…

- … Но Жената била последователна, упорита и всеотдайна в своите внезапно избухнали чувства. И когато  дошъл денят,  в навечерието на раздялата… тревожната мисъл, да не загуби завинаги Мъжа в генерала… се решила на  обичайната женска хитрост: да измисли някакъв повод за срещата!…

- …Този път Той с желание се озовал и дошъл на  тяхното любимо място… без  генералските си пагони и  генералската си шапка…

- Така ли!? Значи приказката продължава! - възкликна радостно, по детски Жената и поривисто извърнала глава, за да го погледне в очите. - Тогава… довиждане, генерале и… добре дошъл, Милко!…- После без да се замисля, изпусна въпроса, който от няколко дни  задържаше в себе си: - А сега… накъде, скъпи мой приятелю?

- Ами-и… - позамисли се и пестеливо се усмихна Мъжът, - да се доверим ли на народната мъдрост: „Откъдето  е момата, оттам е и женихът!”

- Разбира се!… Може…  Да се доверим!

Приказката продължавала…

…Тогава той се обърнал с лице към нея, за да отвърне на щастливата й усмивка с внезапно озарен, лъчезарен поглед…

А ръцете им сами потърсили  краткия път към своята близост. И към своята първа прегръдка!

В същия миг на съседната дива круша долетяло малко птиче ято и в хор зачирикало обичайната си мелодия. Като небесен поздрав! Като знак за края на щастливата приказка в  нещастната съдба на  хората под върха…

***

Странички от Дневника на Лиляна Драгова:

„… Огъня тази вечер беше голям и буен, но някак си далечен и студен. Пак сбираше хората, но без да ги топли. Като грамаден, фалшив бенгалски пламък. Нямаше я и предишната му светлина. Беше другото, овъгленото лице на Огъня. Огъня, който изгаря новопостроени мостове, новородени човешки връзки, крехки надежди и  скъпи спомени…

Прощалният Огън сякаш изгаряше и  материалните символи на човешката мъка в борбата й за оцеляване на това  каменисто възвишение…

… Вяла, замислена и бездуховна беше и  прощалната  вечеря…

А вечерята, на три реда дълги маси, набързо сковани от  бригадата на майстор Марин Лазов, беше богата като на сватба. Тиха, мълчалива, тъжна сватба… Макар че „Лелчето” и нейните помощници се бяха постарали да подготвят невиждана до сега трапеза. С мешена скара, с пресни продукти и предястия от  малката зеленчукова градинка, с десерти тип „Балкантурист”, с маркови вина, изровени от руините на ресторанта в мъртвото село. Цялата гора миришеше на  печено, а сега сякаш  дълго желания аромат, не стигаше до хората. Не стигаше до душите им нито аромата на топлите питки, нито резливия вкус на виното, нито сватбарската мелодия от гайдата на бай Марин. За да прогони тягостната тишина със шушукания и къси „разговори”, с погледи и жестове, той за пореден път се реши да надуе мощука. Но като не видя човешки усмивки, а само  просълзени очи, като  разбра, че този път гайдата му не свиреше, а плачеше, смачка я под мишницата си, захвърли я встрани и мълчаливо  посегна към чашата. „На здраве!” - искаше да каже, но нищо не каза…

Тогава Черната Мария внезапно „изплува” от  полумрака на гората, изправи се в горещата светлина на буйния огън, смъкна с жест черната си забрадка и викна:

- Какво сте се омърлушили като печени чушки, бе, хора? Че сте натъжили и простора… Яжте и пийте! Яяя, колко манджа и бутилки! Яжте, пийте и пейте, бе! С такива ли вкиснали физиономии искате да ви  запомни нашата Странджа?… Защо спря, защо млъкна гайдата ти, Марине, господине? Каква чудесна сватбарска песен ни поднесе! Таман се готвех да запея припева… както едно време.

И веднага запя с целия си приятен, мелодичен глас, все още  запазил чара си от някогашната читалищна  самодейност:

Булка се прошка прощаваше
и дребни сълзи ронеше:
- Майчице! Сбогом, прощавай!
Татко и братко, и вие…!
А и ти, мила сестрице!…

- - -

Прощавай, Странджа планино,
мила и клета Родино,
че те ранена оставяме…

След като притури още  няколко  свои реда към оригиналната сватбарска песен, някогашната  популярна певица в този край, подхвана с просълзени очи и треперещ глас песента-химн на Странджа:

Ясен Месец веч изгрява,
над зелената гора…

- - -

Цяла Странджа днес запява…
Сбогом, български юнаци,
от пъкъла възкръснали…
Сбогом и на „Добър път!”
със България в душата,
във душата и сърцето…

Ако до този момент очите ни бяха само натъжени, тази музи- кална интерпретация на Черната Мария отпуши тръбичката на сълзите ни. Всички се вторачиха в нея, всички я загледаха с разширени очи и опрощаващ поглед, изпълнен с внезапни мисли: „Луда ли!? Кой казва, че е луда - на луда се прави! С лудостта си какви умни думи ни казва!”

И народът  зашумя - нервно, одобрително, въпросително, призивно: „Пак ли ти, бе черна, жено!?… Браво, давай!… Някой да й запуши устата!…Няма ли кой да каже някоя смешка?”. Коменданта пристъпи с бързи крачки към жената, хвана я под мишни- ца, но тя не помръдна. В този миг от всички страни се чуха  гласове:

- Остави я, бе Коменданте! Нека има и песен на тая… богата трапеза!… Защо я спряхте?…Трябваше да изпее песента за Странджа до край… че да я помним, където и да тръгнем!.. Правилно, така е! С такива… вечни песни по-леко се преживява мъката, по-дълго се помни историята… И черните спомени… по-весели стават!

… Тези реплики с внезапно подхвърлената тема за вечните, патриотични песни, разчупиха скованата, тягостна атмосфера на прощалната вечер. Разговорите се оживиха,вдигнаха се по-шумни наздравици за Странджа планина, за нейната митична, хайдушка и революционна история, за нейните герои в борбата за свобода и оцеляване. В тази последна нощ, в тази прощална вечеря, озарена от светлината на Огъня, ставаше малко  земно чудо! С внезапно припомнената песен от Черната Мария, хората сякаш  отново се срастваха със своята родната земя! За да останат в мислите и спомените си завинаги в нея, накъдето и да поемат в утрешния ден..”.


ЕПИЛОГ

„…Работата ни по списъците продължи в пълен хаос до последния час. С шумни разправии, викове, заплахи, отписвания, записвания… Колежката ми Берова едва не ни подлуди с нейната сприхавост. И с нейните интервюта - за Протокола на световната история! Раздели се скандално с приятеля си Андрей, но успя да увлече младите хора  с украсени преразкази на спомените на инсайдер Рая за  прекрасния „цветен” живот на далечната планета „Цветница”.. Успя да отклони даже десетина заклети богомолци от списъка на отец Илия и да си навлече гнева на Попа, чиято група се очертаваше да бъде най-многобройна. Не всички, разбира се, бяха  фанатично вярващи, че  Бог ще ги спаси! „Философията” на това тяхно рисковано пътешествие към  оцелелите по върховете на Рила, Родопа и Източна Стара планина изрече с няколко прости думи един от двамата  чобани:

- Ние сме българи, тук е нашият дом, нашата земя. Ако ще се мре - тук да ни бъде и гроба. А не в Космоса и… на зад- ника на географията!

… Генерала и след полунощ не се прибра в БУС-а -  обикаля лагера, искаше с очите си да види, дали планът за евакуацията съвестно се изпълнява. Говори със своите офицери и редници, говори дълго и с дъщерята и внука, докато накрая Валя, която упорито държеше за земите на Кубратовата Болгария, начумерена се съгласи с него. А и внукът беше на негова страна. Първо, защото искаше космонавт да стане и второ, най-вече заради Пепи. След медицинския преглед животните щяха да заминат за оная далечна „Цветница”. Как щеше да живее другаде без Пепи?!

… Решението на Генерала, след вечерята, сложи най-после край и на колебанията в офицерския състав. Той се раздели  почти на две равни половини, офицерите и редниците започнаха да се записват  под имената на Генерала и на Полковника. Двамата големи изглежда по мъжки се бяха разбрали да оглавят двете групи, заминаващи в различни посоки, за да запазят и приложат духа и опита за организацията на  новите български общности… „по свой образ и подобие”, както го направиха на това каменно възвишение…

… На другия ден, точно в един часа на обяд, в  центъра на разчистената  поляна, кацна санитарен космически кораб, който почти не се различаваше от малък самолет с вертикално кацане и излитане. Имаше вид на  голямо, щраусово яйце, приземено на  трите си тънки крачка, с тъпата част надолу. От зейнала врата в корпуса се спусна стълба, по която пръв слезе капитан Бък, с приятната си, позната вече на лагерниците усмивка. След него слязоха и още двама хуманоиди като него… И ето, дойде историческият момент, който щастливата ми колежка все пак успя да го запечата в кадър, с последното дихание на един мобилен телефон. След хуманоидите, един след друг слязоха на земята и двама високи извънземни! В своите розови, прозрачни сфери, трудно беше да се видят лицата им и да се разбере пола им. Изглеждаха като  безплътни матови сенки, като контурно очертани човешки тела с големи глави и дълги, тънки крайници…

…Капитан Бък  отиде  в групата на Генерала и инсайдер Рая, която щеше първа да  отлети към „Цветница”, после посети и групата на Полковника и моята група. Говори на български, кратко и ясно, как ще се извърши предстоящата евакуация с двата космически кораба, после раздаде по два различни по големина пакети - хранителни и медицински, които му доставиха с въздушна платформа неговите помощници. Пакетите бяха част от профилактиката и подготовката за телепортацията. А когато Генерала ме повика, за да потвърдя,  какви трудности сме имали с неуточнените напъл- но списъци, капитан Бък се усмихна и махна пренебрежително с ръка:

- Знаем. Тези дни животът тук се следеше на екран, мисловните процеси на всеки индивид - също… Ще оформим окончателните списъци на борда или по-късно…

… Гледахме в плътен полукръг от разстояние и се чудехме как ли ще