ЗАВИСИМОСТ
ЗАВИСИМОСТ
Ти си връх,
ти стоиш на високата кота.
В низините съм аз на живота.
Но без мен
и ти губиш своя престиж –
висотата си няма
с кого да сравниш.
МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО
Мълчанието че е злато,
съгласен съм… но… да прощаваш…
То злато, братко, е когато
знаеш какво да премълчаваш.
ПРЕЗ ВРАТАТА
Горе главата!
Излизаш навънка.
То се знай –
през вратата.
Няма никаква спънка.
Но вратата, вратата…
Ай, ай, ай,
ми халоса главата
с горния край.
Наведен,
съгледах
тогава чак,
че и долу в краката ми
имало праг.
ИСТИНАТА ЗА ЛЪЖАТА
Лъжата нито се продава,
нито се купува,
но там,
където със всичко се търгува,
лъжата също е стока.
И за да има тя
цена по-висока,
там се изразходват
баснословни суми
за нейната опаковка от думи.
С такава опаковка изящна,
за истината с етикета,
лъжата се разплаща
по цялата наша планета.
Затова ни се налага
умела и ловка
разопаковка.
ГЛАВА С ОРЕОЛ
Макар че главата ми вече е гола
и не измисля свестен стих,
на лампиона посред ореола
една вечер я настаних.
Знам я каква е славолюбива
(та кой не познава свойта глава?),
почна тя стих подир стих да излива,
а на мен ми трябваше точно това.
Благодарение на туй, че тока
ореол чудесен й очерта,
производителност много висока
достигна мойта глава вечерта.
- Давай, главо, очаква ни слава! –
виках аз, в листа носа си забол. –
За поезия всичко минава
под светлината на ореол!
СИЗИФ
Докато бил жив,
тикал Сизиф
към върха тежкия камък.
Упорито и с пламък,
без звук и без стон,
се движел той
по стръмния склон.
Сизиф имал свой идеал –
върхът.
Но когато го стигнал,
разбрал,
че и други на него стоят.
Видели Сизиф те
и им станало неприятно.
И търкулвали камъка негов
обратно
многократно…
- Така – викали, –
му се пада!
Нека да страда!
След камъка нека
сто века да крета,
на изкачването
щом не знае секрета!
РАЗГОВОР С ПЪН
Излязох да се разходя навън,
но се изпречи на пътя ми пън.
- Ненапразно ме духа тук вятъра,
ето – казах си, – тема за сатира!
Но каквото си казах, бе разбрал пъна
и веднага ми се опъна:
- Слушай – рече, – разбери най-напред,
че ние, пъновете, сме по земята навред.
Вярно, че всеки от нас е дърво без глава,
но какво от това?
Нали всички имаме корени здрави –
никой нищо не може да ни направи.
СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА НИЩОТО
Нищото влезе при мен и каза:
- В литературата
искам да вляза!
Стихотворение
за мен напиши!
- Но ти нямаш ни образ,
ни глас,
нито те чувствам –
отвърнах му аз, –
как да пиша за тебе, кажи?
- Как ли?
Че то е толкова лесно –
отдели от свойто
богатство словесно
всичко, което ти е излишно,
натрупай понятия
каквито си щеш,
но тъй, че творбата си
щом прочетеш,
сам ти
да не разбереш
нищо…
И не мисли,
че трудът ти е отишъл
на вятъра.
Много критици ще кажат:
- Ето новатора!
