Красимир Бачков

Учителят по география Желев до такава степен приличаше на щраус, че една не малка част от учениците в СОУ-то не знаеха името му, а за тях той бе просто „Щраусът”. Слаб, висок, с редки побелели косми по главата, той изглеждаше строг на вид, но всъщност бе добър и изключително скромен човек. Живееше сам в една гарсониера, с изглед към Варненското езеро, което донякъде му заместваше морската панорама. Грижеше се за единствения си син, студент в столицата, и собствените му разходи бяха по-ниски дори от разходите на един пенсионер. Въпреки това Желев бе човек с достойнство и тиха, някак смълчана гордост.
Третия час във вторник, имаше с девети „а” и след като учениците си излязоха, той забеляза под един чин дамско портмоне. Взе го и без да го отваря, тръгна да търси в кой кабинет се бе преместил класът. Бързо го намери и запита на кого е портмонето. На вторият чин в средната редица, стояха двете приятелки Вики и Кремена. И двете бяха глезли, и двете ги мързеше да учат, но имаха самочувствие като на принцеси. Виждайки портмонето, Вики си бръкна в чантата и като не намери нищо, стана:
- Сигурно е моето, господине! Я го отворете и вижте парите! Ако са 35 лева, значи е моето!
Желев внимателно отвори портмонето и преброи парите вътре. Излязоха петнадесет лева.
- А има ли един ключодържател, със златна рибка? – досети се момичето.
Желев провери и се оказа, че наистина в един от джобовете стои такъв ключодържател. Той подаде портмонето на момичето, тя го взе, извади парите и презрително ги хвърли на чина:
- Да, ама аз имах 35 лева! Тук са само 15. Къде са ми останалите пари?
Желев учудено я изгледа и разпери ръце:
- Аз дори не съм го отварял! Помисли, да не си похарчила парите за нещо друго!
- За какво да похарча цели 20 лева?! – изтъня гласът на момичето. – Дори не съм закусвала тази сутрин!
- Вярно, днес още не сме закусвали! – подкрепи я Кремена.
- Еееееееей, Щраус! – изръмжа някое от момчетата в дъното на стаята. – Връщай мангизите!
Желев потърси с поглед кой го обвиняваше в кражба и междувременно се изчерви като домат. Мисълта, че децата можеха да допуснат той да вземе чужди пари, го притесни. Пристъпи от крак на крак и съвсем заприлича на разтревожен щраус. Учениците зашумяха. В този момент влезе учителката, с която класът щеше да кара следващия час и Желев трябваше да напусне стаята. Смутен, той излезе, а зад него се чуха още реплики как е откраднал парите на момичето. През следващото междучасие директорката прати една от чистачките да повика Желев при нея. Вики се бе оплакала на класната си за липсата на парите и вече цялото училище коментираше как Щрауса е задигнал цели двадесет лева.
Пред директорката Желев застана спокоен, но вътрешно ядосан. Дори мисълта, че някой може да го заподозре в кражба, вече го вбесяваше.
- Вижте, колега! – привидно безразлично заяви директорката. – Парите ги няма и, както сам казвате, никой освен вас не е пипал портмонето. Възстановете ги и да забравим за случая!
- Каквооооо?! – през стиснати зъби процеди старият учител. – Вие разбирате ли, че това означава да призная, че съм ги взел аз тия пари?
- Честно казано, не ме интересува кой ги е взел! По-важно е да се върнат, че да не стане скандалът по-голям! На Вики майка й е в родителския актив на училището. Знаете колко трудно събираме ученици за паралелките, с какъв зор ги задържаме в клас, а ако сега се разчуе, че учителите джобят учениците, добра реклама ще ни направите!
- Но аз просто върнах портмонето! Нищо повече! Казвам ви, че дори не съм го отварял!
- Е, хайде сега! – повдигна вежди директорката. – Ще намерите портмоне и няма да го отворите, за да видите какво има вътре! Най-малко, за да проверите на кого може да бъде! Ама моля ви се!
- Любопитството не ми е присъщо! – с леден глас се защити Желев. – Смятам за недостойно, да бъркам в чужди вещи!
- Но да изчезнат двадесет лева е достойно, нали? – повиши глас директорката и хвърли химикалката, която държеше на бюрото. – Лично пред мен ученичката обясни как сутринта баща й е дал 20 лева. Тя имала 10, за закуска й прибавили още 5 и така сметката се закръгля на 35 лева. Сега, след като тя не ги е похарчила, за което се кълне и приятелката й потвърждава, значи остава парите да сте взели вие! Такава е логиката!
- Грешна ви е логиката! – мрачно каза Желев.
- Аааааа, не! – ядоса се директорката. – Няма да допусна, да се петни името на училището и на останалите колеги! Всички знаем колко бедно живеете, но това не е причина да прибирате парите на учениците!
- Вие ме обвинявате в кражба?! – От вълнение Желев едва стоеше на краката си. Зави му се свят, стана му горещо и някаква сирена зави в главата му.
- В нищо не ви обвинявам! – тросна се директорката. – Не съм нито следовател, нито съдия! Някой друг просто би прибрал парите и захвърлил портмонето. Но вие, понеже сте честен, си удържате комисион за добрата постъпка, а останалото връщате! Такова нещо би направил само един стар идеалист… като вас!
- Пак ви повтарям! И стотинка не съм взел от това портмоне!
- Но ще ги върнете! Иначе ще пусна заповед за разследване на случая, ще повикам класа, родителите, и за някакви смешни 20 лева ще има да ни приказват после цяла година! Разбирате ли?
Желев сухо преглътна, пое си дъх и процеди:
- Щом така стоят нещата, ще дам на момичето 20 лева от своите! А парите, простете, никак не са смешни! С двадесет лева аз изкарвам две седмици!
- Знаем, знаем! – кимна с досада директорката. – Хайде сега идете и оправете нещата! Че ми се вдигна кръвното за едното нищо!
- Не е нищо! Проблемът е страшен, но вие..! – не довърши Желев и обиден напусна стаята. Като насън стигна до девети „а” и пред всички ученици подаде парите на Вики:
- В живота си аз не съм крал, моето момиче! Тия пари са мои, но след като не мога да докажа, че съм невинен, ти ги давам.
- Винаги има пръв път! – иронично подхвърли някой отзад, а Вики присви устни и рече:
- Аз си искам моите пари, а не вашите!
- Ето! – постави банкнотите на чина Желев и излезе от стаята.
Следващите два дни бяха най-кошмарните в цялата кариера на учителя. Доскоро уважаван, след случката с портмонето авторитетът му изведнъж се срина. Дори учениците от началния курс, на които той не преподаваше, го сочеха с пръст и си обясняваха един на друг –„Това е Щрауса, дето краде пари от децата!” Зад гърба му, като минаваше през двора, по-големите ученици подсвиркваха и подвикваха обидни епитети, а три от колежките му дори спряха да го поздравяват. Желев се сви и потъмня. Сега заприлича на болен щраус. Започна да преподава уроците си сухо, а доскоро слушалите го с интерес ученици вече открито си говореха в час и изобщо не му обръщаха внимание.
В петък, първия час, всички класове от прогимназията имаха час на класния. Класната на девети „а” го започна, като извади бележник и направи справка в него.
- От целия клас за екскурзията в края на годината са ми дали пари само трима души! Петър, Ани и Вики! Ако до следващия петък останалите не донесат капарото от 20 лева, ще се наложи да свикам родителска среща! Ясно ли е? Ти какво си зяпнала така? – обърна се тя към Вики. – Този път си редовна… по изключение!
Ученичката се надигна, облиза устни, после ги прехапа и въздъхна:
- Госпожо!
- Какво има?
- Ами аз..! Господина..! Бях забравила!
- За какво става въпрос? Говори ясно!
- Ами нали във вторник си загубих портмонето и господин Желев ми го върна!
Учителката се плесна доста силно по лицето:
- И тия 20 лева, дето ти ги бе откраднал, са парите които ми даде сутринта?!
- Да, госпожо! Бях забравила! Съвсем ми излезе от главата!
- Ах… момиченце! – яростно тупна с длан по катедрата учителката, но замълча и след малко, съвсем неприсъщо за нея, призна:
- Ама и аз съм една..! Как не направих връзката, Боже мой?! Ми то е направо очевадно!
- Съжалявам, госпожо!
- Ха-ха! Щраусът се прекара! Много яко! – пак се чу някъде отзад, но класната си познаваше стоката и почти изкрещя:
- Гошо, стани!
Висок и пъпчив като млада краставица калпазанин се надигна от предпоследният чин и недоволно измрънка:
- Еееееее, к’во толкова?
- Вие..! Вие знаете ли какво направихте? – класната им явно бе много ядосана, защото за пръв път от две години насам ги обиди без да се замисли: – Свини такива! Потрошихте най-свестния учител в това училище! Ей тъй, щото са ви празни главите!
- Аз ще се извиня, госпожо! – нацупено каза Вики.
- Всички ще се извините! Веднага! – учителката отвори вратата на стаята и посочи с пръст навън. Класът се разшумя и се изсипа в коридора. От други стаи се показаха други любопитни и всички на висок глас коментираха весело:
- Щраусът не е виновен! Наш’та патка Вики объркала сметките!
- Еееее, яко!
- Горкият Щраус! Как го прекараха само!
- Дъртата скръндза едва не умря, като му взеха двайсете лева!
- Ха-ха! Страшен купон!
След малко класът нахлу в кабинета по география и всички вкупом се развикаха:
- Извинявайте, господине! Станала грешка! Патката Вики е виновна! – децата я избутаха напред, а Вики недоволно ги изгледа. После се обърна към Желев и като му подаваше банкнота, тихо рече:
- Извинявайте! Бях забравила, че сутринта дадох тия 20 лева на класната, за екскурзията. Не съм го направила нарочно!
Учителят си пое въздух и бавно пристъпи към нея. Воднисто сините му очи овлажняха, но той ги присви силно. Подръпна реверите на похабеното си сако, после прие банкнотата и погали момичето по главата:
- Аз нали ти казах! А ти… а вие, не ми вярвахте!
В понеделник учителят по география не дойде на работа. Във вторник всички в училището вече знаеха, че в петък след часовете, като се прибирал към къщи, получил инсулт. Сега се намирал в болницата. Калпазаните от девети „а” не чакаха и миг, целият клас се струпа пред учителската стая и заявиха на класната си, че тръгват при Желев в болницата. При това веднага.
- Никъде няма да ходите! След часовете може, но сега се прибирайте в стаята! – развика се тя, а чула шума, от дирекцията се показа и самата директорка. Със странна физиономия тя гледаше децата и всички се смълчаха, когато тихо призна:
- Аз съм виновна колкото и вие! Знам, че не е редно, но идвам и аз при господин Желев в болницата! Понякога трябва да нарушиш едно нещо, за да спасиш друго!
Класът възторжено я подбра и заедно те завиха към стълбището надолу. Класната на девети „а” стоеше на едно място, с крайно учудено изражение на лицето си. Директорката, известна на всички като бюрократка и администраторка, бе признала пред децата грешката си и заедно с тях наруши училищния правилник! За това тя дори можеше да отнесе някое наказание! Учителката въздъхна някак облекчено и се усмихна. И директорката показа, че в крайна сметка е човек преди всичко!
Следващото междучасие новината обходи цялото училище и всички класове от прогимназията заедно тръгнаха към болницата без разрешение. На децата всичко им се струваше як купон, в който можеха да вложат много емоция и да пощуреят на воля. В учителската стая учителите се погледаха известно време, после една от колежките, която бе спряла да поздравява Желев, каза:
- По улиците може да стане някоя беля! По-добре да сме с тях!
Вкупом учителите забързаха да настигнат децата.
В болницата дежурният лекар пусна на свиждане само директорката, придружена от две деца. Те неловко застанаха встрани на леглото, загледани в забитите системи в ръцете на учителя си. Директорката внимателно погали пожълтялата му длан и отрони:
- Желев! Прости ми!
В същият момент откъм двора се зачу безобразен шум, който се оформи като скандиране. През отворения прозорец мощно нахлу:
- Щраус, Щраус, Щраус!
Дясната половина на лицето, както ръката и кракът на учителя останаха неподвижни, но лявата му ръка се сви бавно и от окото прокапа сълза. Той бе простил на всички.
По прозорците на болницата се бяха струпали десетки любопитни. Пациенти, санитари и лекари коментираха извънредното произшествие. Един закъснял шофьор на линейка се обърна към млада медицинска сестра:
- К’во става тука? Какъв е тоя митинг?
- Амиии… децата дошли на свиждане на учителя си!
- Цялото училище?!
- Май да!
- А защо викат?
- Ами… така изразяват…
- Какво?
- Обичта и уважението си! – отвърна сестрата и изведнъж й стана по-леко. Да можеше, би завикала и тя с тях. Нищо, че не познаваше този добър учител. Познаваше други добри учители и хора, за които си струваше, поне един път в живота си, да повикаш с любов!